Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (116)

Първа любов

Беше късна есен и в пустинния Александровски парк дърветата стърчаха вече голи, черни, но бе още топло и аз отидох на срещата без шинел.

Тя се показа в края на една алея дълга като живота, осеяна с дребни пожълтели акациеви листа.

Тя също беше без палто, във всекидневната си гимназиална униформа, в черна сатенена престилка с кръстосани презрамки.

За цял живот запомних нейните още детски обувки с копчета, мушамената й ученическа чанта, кутията й за моливи, върху която се виждаха няколко полуизтрити ваденки. На средното пръстче на дясната й ръка имаше вдлъбнатинка от писалката и малко мастилено петно.

Тя беше на четиринайсет години, аз — на петнайсет.

Определих й среща, макар да нямаше никаква нужда от това: можехме да се виждаме дори всеки ден у тях или на гости при приятелките й.

 

 

… но ми се струваше, че трябва непременно да й определя среща; самата дума „среща“ вече ми завъртяваше главата и ми обещаваше рай…

 

 

О, как се боях, че може да не дойде! Но тя пристигна точно в определеното време, в три часа подир обед след часовете. Нейната акуратност граничеше с равнодушие и аз още тогава почувствувах нещо безнадеждно.

Имаше гъсти кестеняви коси, носле с лунички, малка упорита брадичка, кафяви вече по женски влажни очи с изпъкнали клепачи, дребничка, но стройна фигура, на която много отиваше всекидневната й, добре скроена тъмнозелена ученическа рокля с тесни ръкави без дантелени маншети. Беше свалила униформената си черна касторена шапка със светлозелена панделка и кръгъл монограм и я държеше за ластика заедно с чантата в едната ръка, а с другата си оправяше косата.

Стояхме един срещу друг сред грамадното, навяващо страх пустинно пространство в здрача на есенния парк: слабичък гимназист и малка гимназистка, още почти момиченце.

 

 

… Виждам двете фигурки, застанали една до друга, но без да се сливат — нейде там в дъното на есенната алея, сякаш без начало и без край…

 

 

Миришеше на съхнещи, току-що подстригани храсти, на вечнозелената мирта, на божи дръвчета и на южен бор. Розите в розариума бяха вече покрити със слама против измръзване, небето над нас меко светеше — топло, чисто, нежно, леко мъгливо и толкова тъжно, че бях готов да заплача.

— Получих вашето писъмце — каза тя сдържано.

Тръгнахме един до друг и дълго мълчахме, тъй като не намирах думи да й обясня защо е било необходимо да й определям среща. Тя чакаше търпеливо и аз, чувствувайки… (нататък са задраскани осемнайсет реда)… и такава безнадеждна мъка обхвана душата ми, че… (зачеркнати са шест реда)…

 

 

„Веднъж можеш да се влюбиш, веднъж само от душа… Любовта ще бъде чиста, като пролетни лазури, като капчици роса, във извивката на листа“…

 

 

Аз знаех, че това е любов за цял живот…