Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (114)

Черният месец март

… едва стигнахме до Александровската колона и мама седна на пейката край розариума, а аз изтичах нагоре по високото и започнах да се изкачвам по хлъзгавите розови гранитни стъпала към лабрадорския^[1] полиран цокъл на колоната, за да погледна отгоре морето, когато времето изведнъж се промени: слънцето се скри зад прииждащите облаци, задуха северният вятър, морето се покри със зайчета, Дофиновка потъна в мъгла.

Веднага ми се отщя да се качвам на цокъла и оттам, както обикновено, да се спускам по корем надолу по хлъзгавите гранитни архитектурни детайли подобни на дебели перила — не зная как се наричат.

Видях как мама хвана с ръка шапката си, готова да литне заедно с воалетката; вихър студена прах ме бръсна в лицето. Когато изтичах до мама, тя седеше някак си сиротно сгушена в черния си демисезонен жакет със седефени копчета и от вятъра шлейфът на дългата й пола плющеше, макар тя да го стискаше с колене. На коленете й лежеше чантичката от моаре с резервен чифт мои гащички акуратно сгънати на четири.

Бях вече голямо момче, карах шестата година, но предвидливата ми майка знаеше, че по време на разходка всичко може да се случи и тогава лесно ще й бъде да смени мокрите ми гащички със сухи, което неведнъж е ставало в Александровския парк.

Откакто се роди братчето ми Женечка, наречено Гугутче, мама, погълната от грижи около новото си бебе, престана да ме води на разходка. Но сега, когато Гугутчето малко поотрасна и укрепна и го кърмеше специално наета дойка, мама реши пак да ме води на разходка в Александровския парк на чист морски въздух.

Тя избра слънчев ден, но март се оказа коварен месец. Времето рязко се измени, а мама беше много леко облечена, без топла пелерина, само по костюм.

В парка беше пусто и неприветливо, дори знаменитият дъб, ограден с чугунена решетка, посаден тук от император Александър, клонест и гол, изглеждаше още по-тъмен от студения вятър и в подножието му тук-там сред пожълтялата миналогодишна трева се валяха жълъди.

Измръзнах в малкото си моряшко палтенце. Стана ми скучно и пожелах да се върна у дома, но мама реши да поостанем още с надеждата, че времето ще се оправи.

 

 

… При нас през черния месец март времето се менеше по няколко пъти на ден…

 

 

Обаче март се оказа коварен месец. Докато мама чакаше времето да се оправи, аз тичах около розариума, където високите рози бяха огънати като дъга към земята още от зимата и по тънките им коралови стъбла бяха закрепени калаени пластинки с названията на сортовете.

Потискаха ме черните голи дървета, черната земя, тъмните облаци, които северният дофиновски вятър гонеше над сърдитото море, и черната, превита фигура на мама с орловото перо, треперещо върху шапката й, пепелявите й устни, сивеещи под воалетката, засилваха в душата ми предчувствието за нещо зловещо, което ще сполети нашето семейство.

Мама поседя малко на пейката и без да дочака времето да се подобри, смени мокрите ми гащички със сухи и ме поведе към къщи, като все гледахме да сме с гръб към острия мартенски вятър.

През нощта се събудих, защото започна някаква суетня вкъщи и запалиха самовара. Татко, облечен, седеше на стола до маминия креват, държеше мама за ръката, всяка минута слагаше длан до бузите й и говореше:

— Боже мой, Женечка, ти гориш… ти цялата гориш…

Той тръскаше термометъра, слагаше го под мишницата на мама, след известно време го изваждаше, поднасяше го към очите си, хващаше се за главата, и пак тръскаше живака, и пак пъхаше термометъра под мишницата на мама.

Мама лежеше и се мяташе от треска и татко подпъхваше под краката й изплъзващото се одеяло. После хвърли върху одеялото дебелото си зимно палто, но мама продължаваше да трепери. Чувах как тракат зъбите й.

 

 

… запариха сушени малини и светлината през зеления абажур на татковата лампа, донесена от трапезарията в спалнята и поставена на маминия скрин, се смесваше с червения цвят на светещата в нощния здрач на спалнята чаша, напълнена с огненомалинов чай. Димящата чинийка трепереше в татковата ръка…

Татко подложи под гърба на мама възглавницата и тя, седнала по нощница и отпуснала назад обезсилена глава, пиеше с лъжичка, горещата течност.

Заспивах и често се събуждах ту от плача на малкото братче Женка, ту от нечии предпазливо тревожни стъпки, ту от сухата, раздираща кашлица на мама, ту от местенето по стаята на нощната лампа или от червеното езиче на свещта. Веднъж чух, че часовникът удари два пъти.

Сутринта на мама й стана още по-лошо.

У дома всичко тръгна наопаки. Но все пак татко отиде на училище, макар че се върна по-рано от обикновено.

— Женя гори!… — с отчаяние произнасяше татко като заклинание, без да знае какво да предприеме. — Женя гори! Женя гори!

През нощта, когато вече спях, милосърдната сестра, извикана от Стурдзовската община, слагаше на мама вендузи и аз се събудих в мига, когато сестрата с бяло боне на главата, засукала ръкави, манипулираше с малък факел, пламтящ със зловещ спиртен пламък и хвърлящ върху тапетите летящи сенки.

Видях как спиртният пламък облизваше вътрешностите на кръглите стъклени вендузи и после вендузите като че от само себе си прилепваха към мургавия оголен гръб на мама и всмукваха кафявата й плът, която изцяло запълваше кръглата празна вендуза.

Вендузите отначало обхващаха целия гръб на мама, после милосърдната сестра ги откъсваше и се чуваше звук като при отпушване на шише и маминият гръб ставаше целият нашарен с червени кръгчета, а мама стенеше и я преобръщаха по гръб и поставяха вендузи на гърдите и на хълбоците, и странните летящи сенки на горящия спирт пак шареха по тапетите, по захабените им кафяви букети.

Татко се надяваше, че след вендузите мама ще почувствува облекчение, но на нея й беше лошо както преди. Лежеше с притворени очи, с разпуснати коси, увита с две одеяла, и върху тях бяха метнати нейната пелерина и татковото палто.

 

 

… от сухите й напукани устни излиташе тежко дишане…

 

 

… Нощта се смени с деня, денят се смени с вечерта, от стая в стая преминаваха светлините на свещите и нощните лампи, татко направи на мама компрес от спирт и видях как мама нежно, с усилие му се усмихна като че искаше да го ободри и как устните й почти беззвучно прошепнаха:

— Не се вълнувай, Пиер. Просто съм настинала от тоя коварен мартенски вятър. Струва ми се, че вече съм по-добре.

Но й ставаше все по-зле и по-зле.

У дома се появиха лекари. Готвачката току тичаше в аптеката и донасяше оттам все нови и нови лекарства. Престанах да усещам времето.

 

 

… отначало един лекар, после друг, после чух страшната дума „консилиум“…

 

 

Преместиха креватчето ми от спалнята в трапезарията и го сложиха към стената срещу кафявия параван, зад който живееше баба. Също тук на дивана, пренесен от гостната, повиваха малкия Женечка и промиваха очичките му с борова вода. Виждах как дойката разтягаше корсажа си, изваждаше голяма, подобна ни виме гърда и пъхаше в неговата мъничка тъжна устичка кораловото зърно, което сякаш израстваше от кафявото кръгче на грубата кожа.

После някой от чуждите произнесе думите:

— Възпаление на белите дробове.

Чух ги иззад вратата, оттам, където през цялото време нещо кипеше на газов котлон в медната тава за сладко.

Никой вкъщи освен мене не лягаше да спи. Не помня вече обядвахме ли, или не обядвахме. Струваше ми се, че хапвахме на крак в кухнята: цялото жилище беше на разположение на лекарите. По масите и скриновете, дори върху столовете — навсякъде бяха наредени някакви чинии, чаши, чинийки, в които беше натопен памук. През цялото време внасяха и изнасяха легени. Появи се кръгъл порцеланов съд с дръжка, наречен „подлога“. Къде го подлагаха, можех само да се досещам.

Татко не се миеше и не се преобличаше. През цялото време беше в новия си сюртук, който пред очите ми сякаш извехтяваше — мачкаше се, прашеше се, износваше се. Татковите маншети, винаги толкова чисти, бели, малко се замърсиха, косата му беше невчесана, брадата му се изкриви настрани, пенснето му през цялото време падаше от носа и се люлееше на шнурчето като махало, стъклата побляскваха, отразявайки огненото слюдено прозорче на газовия котлон.

Докторите през цялото време ту си отиваха, ту идваха с лекарските си чанти, в които се чуваше потракването на хирургически инструменти.

През цялото време правеха нещо на мама, но аз не знаех и не разбирах какво именно.

Лекарите бяха съблекли сюртуците си и със запретнати ръкави миеха над легена ръце, а татко им поливаше от каната, и все пръскаше своите панталони и обувки.

Спомням си вечерта, гостната, превърната в нещо като операционна, където на масичката с албумите гореше стеаринова свещ в меден свещник с потекли зелени следи, а на чинията до пинцета и скалпела имаше много хубавички малки стъклени ампули — като мънички спринцовки — с медни дънца и стоманени остриета.

 

 

… чух, че това е замразяващо средство със страшно, почти вълшебно название:

хлоретил…

Един млад лекар ме повика с пръст и, очевидно от съжаление, но и с желанието да ме развлече, натисна медното копче и хлоретилът пръсна в пламъка на свещта, при което ситните му като роса капчици избухнаха в мъглява дъга, запукаха и ми напомниха как обичах да пръскам с мандаринова коричка свещите на елхата.

Миризма на етер се разнесе из гостната.

Младият доктор ми даде спринцовката с остатъка от хлоретил и аз известно време се забавлявах да пръскам на свещта, около която веднага се образуваше пукащ ореол като дъга и при тая привидна празничност нашата гостна с разместени мебели придобиваше още по-зловещ вид.

Впоследствие научих, че лекарите открили в гръдната или коремната кухина на мама, или някъде другаде гнойно огнище, което на всяка цена трябвало да се отвори и гнойта да изтече навън. Те правели една след друга пункции, но не могли да го открият. На мама й направили единайсет дълбоки хирургически пункции, но въпреки всичко гнойното огнище не било намерено.

 

 

… и досега думата „единайсет“ има за мене зловещ смисъл…

Не зная кога, рано сутринта или късно вечерта, през вратата внесоха две черно-сиви кислородни възглавници. На няколко пъти отиваха с файтон за такива възглавници, макар аптеката да беше на две крачки.

Татко непрекъснато отваряше своя скрин, изваждаше от него пари и даваше на лекарите, медицинските сестри, файтонджиите, готвачката — за лекарства, за кислородни възглавници, за да ги доставят от аптеката.

В спалнята, където пренесоха мама обратно от гостната, чух странно хъркане. Приближих се до вратата и със страх погледнах мама. Към хъркащата й уста бе притиснат черният каучуков респиратор на кислородната възглавница, която милосърдната сестра навиваше на тръба от противоположната страна, като че изстискваше от възглавницата остатъците от спасителния кислород, докато в същото време готвачката внасяше през вратата нова силно издута кислородна възглавница.

От устата на мама продължаваше да излиза хъркащо сухо дишане. Светлината на лампата върху скрина беше затулена с един том от енциклопедията на Брокхауз и Ефрон и върху маминото лице падаше сянка, която се сливаше с черните й разпуснати коси. Свято вярвах в лечебната сила на така безумно скъпия кислород, който бе докарван с файтон две денонощия подред, денем и нощем, в тъмни, много леки възглавници.

Уверен бях, че мама скоро ще оздравее, още повече че докторите се разотидоха с потракващите си чанти в ръце.

Вкъщи вече нямаше суетене и аз се съблякох сам и си легнах, като известно време още чувах в трапезарията тежкото дишане в спалнята и шума на каучуковия респиратор на кислородната възглавница.

Събудих се късно. Капаците на прозорците в трапезарията, където спях, бяха вече отворени. През прозореца светеше мартенското, предвеликденско слънце. Вкъщи беше необикновено, неестествено тихо. Влезе готвачката празнично вчесана, облечена с нова блуза, каза ми да стана, обу ми дълги вълнени чорапи и ми помогна да закопчея с кукичките копчетата на обувките. После ми оправи блузката, наскоро ушита от парче вълнен плат, останал от мамината зимна пола. Учудих се, че готвачката не ме води в кухнята да се измия.

Тревожеше ме някаква необикновена, сякаш неделна тишина в жилището. Готвачката ме погледна тъжно, прекръсти се и каза:

— Бог прибра майка ти. Умря твоята майчица. Да вървим.

Хвана ме за ръката и ме въведе в тихата, разтребена спалня, където в горния край на маминия креват на шкафчето гореше кандило. На кревата лежеше мама със затворени очи и гладко вчесана коса, главата й бе леко наклонена встрани, с едва забележима неподвижна усмивка на устата, почерняла от лекарства, ръцете й бяха скръстени на гърдите, а челото й мазно блестеше и отразяваше кроткото, съвсем неподвижно и изненадващо прозрачно езиче на запаленото кандило.

Татко стоеше до кревата без пенсне, с уморени очи, и тъжно гледаше мама. Приближих се до него и се сепнах от това колко силно тропаха токовете на новите ми обувки.

Татко сложи ръка на рамото ми и каза:

— Няма я вече твоята майчица.

Гледах мама, нейното неподвижно, със затворени очи лице, в което долавях нещо японско, склопените й черни мигли с още неизсъхнала последна сълзичка, червеното кандило до главата й, покритото до кръста с одеяло тяло, като че вече непричастно към нищо и в същото време така обикновено, земно, и макар съвсем ясно да разбирах, че мама е умряла, все още не можех да схвана, че отсега нататък тя ще бъде винаги мъртва.

Не изпитвах нито ужас, нито скръб, душата ми още не беше подготвена за истинско, дълбоко страдание и чувствувах само, че в нашето семейство беше станало нещо ужасно, макар само по себе си да беше нещо обикновено.

Помня как татко, като не знаеше как да се държи в тези първи часове на бездействие и тишина, седеше в стола-люлка и се поклащаше с очи, устремени някъде далече, там, където зад прозорците така необяснимо просто и обикновено си съществуваше и живееше своя делничен живот нашата улица с трополенето на файтоните, стъпките на пешеходците, подвикванията на вехтошарите, скърцането на ръчните колички.

Разбирах, че мама е умряла, но още не можех напълно да проумея, че това е завинаги: та мама беше все още тук, до нас, наша, със своето смугло-блестящо чело и с появила се лека, кротка усмивка, която оставаше неподвижна.

По това време някой от възрастните вече ми беше разказвал — може би, дори самата мама — за опити с умряла жаба, която може да се накара да движи крачетата си под въздействието на електрически ток върху мускулите й. Дори знаех, че подобни движения на умрялата жаба се наричат галванически.

Седнах на татковите колене и като се люлеех заедно с него в стола-люлка, попитах, не може ли някак си да съживим мама. Нима няма такова средство?

С усмивка, която може да ти скъса сърцето, татко ме погали с ледена ръка по главата и с дълбока въздишка каза, че, уви, такъв начин няма.

— А електричеството? — попитах аз, без да разбирам какви страшни душевни рани му нанасям.

— Уви — отговори татко.

Но аз не мирясвах.

— А защо умрелите жаби могат да правят галванически движения? Татенце, моля те! — извиках разпалено. — Помоли да направят на мама галванически движения. Тя ще отвори очи и пак ще бъде жива.

— Уви — повтори татко, като продължаваше да ме гали по главата с ръка, на която аз усещах неговия венчален пръстен. — Дори да отвори очи — каза татко, — това ще бъде за съвсем кратко и тя ще си остане мъртва.

— Значи завинаги ще бъде мъртва? — ужасен попитах аз, като за първи път осъзнах цялата непоправимост на онова, което се случи с мама.

— За съжаление — промълви татко, — електричеството е безсилно пред смъртта.

Той продължаваше да стои неподвижно, загледан някъде напред, по лицето му минаваха тръпки, разбирах, че прави усилие да заплаче, но не можеше и това раздираше сърцето му.

 

 

… о, ако можеше да плаче, да ридае!…

 

 

… Но той само гледаше напред с почервенели, неподвижни очи.

Мислех си, че всичко това — мама в кревата, кандилото, татко в стола-люлка, Гугутчето в ръцете на дойката, аз и тишината у дома — ще си остане така завинаги и аз все някак ще трябва да се примиря, да свикна.

Но всичко много скоро се измени.

Жилището се изпълни с разни познати и непознати хора. Двама семинаристи с куртки, някакви познати или дори роднини на татко, седяха в гостната и пишеха некролог за „Одесский лист“, а дългите им коси висяха над листа. Отначало некрологът беше голям и дълъг, после за икономия взеха да го съкращават, съкращават, съкращават, както обикновено се съкращава телеграма, така че в края на краищата на другия ден във вестника, сред другите големи, многословни некролози на разни богаташи, се появи в тънка траурна рамка почти незабележим мъничък некролог, където под тъничко кръстче името на мама беше напечатано в съкратен вид, някак по сиромашки: „Е. И. Катаева“.

През цялото време самоварът кипеше в кухнята, хората пиеха чай, ядяха сандвичи със салам, дойде майстор да вземе мярка за ковчег и в тази неразбория изведнъж изникна модистката Фани Марковна, която веднага се залови да шие на мама рокля, бяла, булчинска, като през цялото време докато шиеше, плачеше.

Как настаниха мама в ковчега и кога се появи ковчегът у дома, не помня, навярно съм спял, но като се събудих на заранта, видях, че маминият креват в спалнята стои празен, покрит с марсилско одеяло и нямаше вече кандило върху шкафчето, а отгоре на мраморната му плоча беше останало само мазно кръгче от него. Това ме успокои. Помислих, че всичко се е разминало, но като прекосих празната, добре изметена, измита, разтребена спалня, където във въздуха още се усещаше етерната миризма на хлоретила и на всякакви други лекарства, първото, което видях на прага на гостната беше ъгъл на бял ковчег там и изправен църковен свещник с дебела запалена свещ.

Ковчегът беше сложен косо в стаята, върху нещо високо, в същия ъгъл до фикуса в зеленото буре, където неотдавна бях видял да стои друг ковчег, не бял, а кафяв, с умрелия чичо Миша.

Маминият ковчег беше дървен, добре посребрен и от него по краищата се подаваха книжни дантели, което го правеше да прилича малко на отворена кутия шоколадови бонбони.

В ъглите на ковчега горяха четири църковни свещи.

Мама лежеше в бялата, набързо тропосана рокля, със скръстени високо на гърдите ръце и в тях имаше малка иконка, която не зная кой беше донесъл.

Вратата на антрето за към стълбата беше широко отворена, огледалото там бе покрито с чаршаф, по пода бяха разхвърляни насечени смърчови клонки, а до вратата стоеше изправен капакът на ковчега; покрай него през цялото време влизаха и излизаха познати и непознати хора, роднини, съседи или просто разни хора от улица „Базарна“, дошли от любопитство. Загубих се в тая тълпа и се чувствувах самотен, като все още не разбирах напълно, че мама е умряла завинаги. Все ми се струваше, че хората ще се разотидат, ковчега ще го изнесат, и от някоя стая ще се покаже мама с Гугутчето в ръце, ще ми се усмихне — и животът ще продължи радостно и задружно както преди.

После започнаха църковните молитви.

Появиха се свещеници, които в антрето надяваха през глава траурни брокатени филони и кадифени лилави калимавки. Обади се басът на дякона, изпод сребърното капаче на кадилницата блъвна уханният дим на тамяна и запълни всички стаи на малката ни квартира, всички нейни ъгълчета, и стана душно, а през пепеляволюляковите валма видях трепкащите езичета на восъчните свещи и позлатеното чело на мама, като че намазано със светено масло и сенките от тъмните й мигли върху отслабналите й страни сякаш още по-силно побелели през тая нощ.

Това продължи два дни, а на третия видях през прозореца, как пред нашия главен вход на улицата спря висока бяла катафалка с черни колела и у дома влязоха така наречените „мортуси“ — с черни тесни палта с големи сребърни копчета, с черни адмиралски триъгълни шапки, обшити с траурен ширит.

Вдигнаха ковчега и го понесоха надолу по стълбата, при което татко и най-близките роднини се стремяха да го поддържат с раменете си и го крепяха особено внимателно на завоите на парадната стълба.

 

 

… чуваше се високото пеене на църковния хор от хористи в сини широки дрехи с пискюли…

 

 

В ръцете на мортусите димяха черни насмолени факли. Конете, покрити с бели мрежи, с черни капаци на очите като слепи, с щраусови пера на главите стояха мирно в очакване да вкарат най-после ковчега с мама в катафалката и да я накичат от всички страни с венци от книжни и порцеланови изкуствени цветя, украсени с бели ленти от моаре с надписи от едри печатни букви, изрязани от златна, сребърна или черна гланцова хартия.

Зад катафалката стояха три или четири стари карети — в случай че по пътя за гробищата някой от изпращачите се умори, да може да седне.

Погребалната процесия тръгна надолу по улица „Базарна“ и мина покрай аптеката, където през прозорците зловещо блестяха шишета с разноцветни течности; някъде отстрани се мярна магазинът на Джуджетата, пред който стояха мадам Джудже с изкуствено подпълнената си коса и мъжът й Джудже, в ръка със старото си сукнено бомбе с пожълтяла бяла копринена подплата, и изпращаха с уплашен вид маминия ковчег.

Татко ме водеше за ръка по паважа след катафалката и аз през цялото време гледах двете големи черни колела, които бавно, неотклонно завиваха ту на ляво, ту на дясно от нас.

Погребалната процесия се движеше уморително бавно, свещеникът често-често размахваше кандилницата, в която сякаш като през прозорчета се виждаше да тлеят въглени, и тамянът на облаци се стелеше във въздуха, а времето беше студено, коварно, черно, мартенско.

Скоро се уморих и заедно със Саша ни качиха в каретата, тапицирана със старо войнишко сукно. Много ни хареса да пътуваме с карета и да дишаме застоялия въздух вътре.

После каретата, като се клатушкаше из ямите по пътя, мина под арката на гробищната порта с икона, украсена с розови книжни цветя. Трябваше да докарат мама до входа на черквата, към която водеше пуста, тъжна алея, да я внесат в църквата, там да я опеят, а после да я отнесат в приготвения вече гроб и да я погребат.

Право да си кажа това беше голямо мъчение за нас и всички тайно желаеха церемонията да завърши час по-скоро, та да си отдъхнем.

Обаче тъкмо да я изнесат, и пристигна познатият ми телеграфист и донесе в кожената си чантичка на колана телеграма от Екатеринослав, където се съобщаваше, че две мамини сестри — леля Наташа и леля Маргарита — тръгват с влак за Одеса, с който ще пристигнат чак утре и молят да не се погребва Женя без тях.

Така погребението се отлагаше с още един мъчително тягостен ден.

Извадиха маминия ковчег от катафалката и го отнесоха на ръце в параклиса при гробището — по-скоро морга, построена специално за подобни случаи до портала на гробището. Захлупиха мама с капак и тя остана сама, а ние с татко се върнахме с файтон вкъщи, където всичко беше вече разтребено, измито, проветрено и се чуваше само мляскането и гугукането на малкия Женечка, когото дойката кърмеше, седнала в гостната на креслото под фикуса, на същото място, където върху две допрени маси за игра на карти малко преди това стоеше ковчегът с мама.

 

 

… Тая нощ спах лошо, през цялото време си представях мама в ковчега сама в параклиса, а старата монахиня при светлината на свещ за пет копейки чете псалтира, мърмори и гълта думите, кръсти се и с наплюнчен набръчкан пръст прелиства една след друга вехтите страници на черната книга с кожена подплата, проядена от червеи…

Жал ми беше за мама и заедно с това се страхувах да мисля за нея, представяйки си как тя изведнъж отхвърля капака на ковчега, отваря очи и сяда на възглавницата, напълнена с талаш. Тези мисли, смесени с тягостни сънища така ме измъчиха, че едва станах от кревата, който вече бяха успели да върнат на постоянното му място между маминото и татковото легло.

 

 

… започваше последният ден от пребиваването на маминото тяло на земята…

 

 

Влакът от Екатеринослав закъсняваше. Невъзможно беше да се чака повече. Ние с татко тръгнахме с файтон за гробищата и по пътя минахме край Чумка, грамаден зловещ хълм, образувал се на това място, където в отколешна черна година погребвали умрелите от чума в един общ гроб, заливали труповете с врял катран, посипвали ги с изгасена вар и чак тогава ги затрупвали с пръст. Израсъл голям хълм, почти планина. По него поникнала трева, бурен, магарешки бодил и това място останало да напомня за оная ужасна година, когато по улиците минавали каруци, натоварени с мъртви тела, и навсякъде пламтели огньове, в които изгаряли покъщнината заедно с постелите на мъртвите, като всичко това измъквали с куки и обливали къщата с карбол.

Носеха се смътни слухове, че в Чумка се крият приказни богатства: пръстени, брилянти, огърлици, които в оная страшна година хората не се решавали да свалят от покойниците и ги заравяли в земята заедно с всички скъпоценности. Предприемчиви спекуланти предлагали на общината много пари, за да им разреши да направят разкопки на Чумка, но винаги им отказвали, понеже се опасявали, че Черната Смърт ще се изскубне от земните недра ни пак ще почне да коси с хиляди жителите на града. Като минахме с файтона покрай Чумка, си представих, че чумата вилнее в нашия град, на улица „Базарна“ и затварях очи, та да не видя високия, вече започнал да се раззеленява хълм и се молех на бога по скоро да отминем и да не се заразя от чума.

 

 

Когато влязохме в параклиса, вече пълен с хора, видях отворения ковчег, отрупан с розови и лилави зюмбюли и под тях бялата рокля на покойната мама. За една нощ затворените й очи бяха хлътнали, лицето й, леко наклонено към възглавницата, бе запазило все същата лека усмивка, а в ъгъла на вече съвсем почернелите й устни забелязах бяла капка гной. Някой бе сложил на челото на мама бяла лента с напечатана молитва и някакъв студент бе разкрачил дървения статив на фотоапарата си, нагласяваше обектива към маминото лице, после вдигна ръка с нещо металическо и в него ослепително избухна магнезий, който изпусна нагоре бяло облаче дим и завинаги останаха запечатани ковчегът, покойницата в бяла рокля, венците, лентите, свещеническите одежди, татко при горната част на ковчега, а може би и мене до татко.

 

 

… а мамините сестри още не бяха дошли от Екатеринослав и беше невъзможно да се чака повече…

 

 

Църковните камбани в гробището се обаждаха равномерно, еднообразно, продължително и довеждаха до полуда; главата ми се въртеше от техните бемоли, удрящи като чук по слепоочието; прилошаваше ми от неприятната, сладникава миризма на увяхващите зюмбюли.

Няколко семинаристи почнаха бавно да покриват ковчега с капака; ето вече маминото лице се скри от погледите, но точно в тая минута в параклиса се втурнаха сестрите й — леля Наташа и леля Маргарита, — току-що пристигнали със закъснелия влак от Екатеринослав. Те бяха с връхни палта, с нови траурни шапки с креп, с пътнически чанти в ръка — идеха направо от гарата.

С вкаменени лица се приближиха до ковчега и семинаристите пак свалиха капака.

— Женя! — извика отчаяно леля Маргарита, като видя маминото леко наклонило се, отслабнало лице.

Леля Маргарита приличаше на мама, имаше същото пенсне, също такива черни вежди, само че бе много по-млада, току-що свършила гимназия. Леля Маргарита започна да целува челото и ръцете на покойницата мама.

Леля Наташа падна на колене пред ковчега, сведе глава, шапката й се изкриви настрана, и сълзи рухнаха от добрите й очи.

Гробищните камбани продължаваха да набиват в ушите своите бемоли и пак покриха ковчега с капака, този път завинаги, макар аз все още да не бях в състояние да разбера това: в моите представи мама все още беше жива, макар и неподвижна.

Едва когато се озовах пред дълбокия пресен гроб, от дъното на който двама гробари изхвърляха последните лопати глина, и ковчега с мама сложиха на края на гроба, и аз видях почвата в разрез, от горе до долу, от черния слой към кафявия, а после към светложълтия, пясъчния, влажния, и един работник почна да забива с чук гвоздеи в капака на ковчега, а после почнаха не с платнище, а по нашенски — с въжета да спускат ковчега в стесняващия се гроб, от чийто стени потекоха струйки суха глина, примесена с някакви коренчета на растения, и спускаха дотогава, докато ковчегът не се спря с четирите си краища на дъното, и хористите запяха, и татко вдигна буца глина и като сомнамбул я хвърли долу, така че се чукна о високия наклонен капак на маминия ковчег, а после работниците грабнаха лопатите и някак необяснимо бързо започнаха да затрупват ковчега с пръст, така, че скоро на мястото на гроба израсна голяма заострена купчина, която по очертанията си малко напомняше на ковчег — едва тогава се пробудих от странния сън, в който е била потопена душата ми през цялото време, и разбрах голата истина, че току-що бяха заровили дълбоко в земята моята майка, че никога вече няма да я видя, и горещи, неудържими, горчиви, обилни, блажени сълзи рукнаха от очите ми, а татко, сложил ръка на рамото ми, мълвеше:

— Това е всичко. Няма я вече нашата майчица. Ах, ако можех да плача, да се изплача като тебе. Но нямам сълзи. Бог ме е наказал, не мога да плача…

Вдигнах лице и високо над себе си видях сухите му очи и разбрах каква болка, каква мъка изпитваше той, който не можеше да плаче.

Някаква жена, струва ми се Акилина Савишна, с черна забрадка, развърза една кърпа и извади оттам голяма чиния с бяла купчина коливо — сладка оризова каша, гъсто посипана с пудра захар и наредени на кръст разноцветни мармаладови бонбони от фабриката на братя Крахмалникови и започна да раздава на гробищните просяци, които подлагаха шепи или подаваха своите скъсани арестантски шапки.

Когато се върнахме вкъщи, аз пръв с облекчение изтичах по стълбата на втория етаж и започнах да дърпам телта на звънеца. Бях пълен с впечатления от последните дни и бързах да ги споделя с мама.

— Мамичко! — възбудено извиках аз и заудрях с крака затворената врата. — Мамичко!

Вратата се отвори и на прага видях дойката с братчето ми Женка в ръце. Почувствувах сладникавия мирис на великденски зюмбюли и изведнъж си спомних, че мама е умряла, че току-що я погребахме и никога вече в живота няма да си имам майка.

И сякаш изведнъж пораснах с няколко години и без да бързам влязох в нашия опустял дом.