Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (113)

Пропадна язденето на магаре

Всяка сутрин, като дръпнехме встрани жълтото кадифено перде и вдигнехме решетестите жалузи, виждахме отляво топлото октомврийско слънце, току-що изгряло над Средиземно море. То беше изскочило от морето някъде срещу италианската граница, бе започнало своята дневна обиколка и сега висеше златисто в съвсем безоблачното, но възмътно небе, редом с разрошените върхове на няколко стари африкански палми, израсли на Английската променада^[1], и морето под слънцето сияеше като метално розов стълб от хоризонта до кея, още пуст в тоя ранен час.

Като обикаляше небосвода, но без да излиза от полето на зрението, слънцето залязваше вдясно от нас, ако се застане с лице към морето, далече зад тясната пясъчна ивица на аеродрума, където от време на време стръмно се издигаха и полегато кацаха пътнически самолети с вече осветени илюминатори.

Мрачно-червеното слънце се скриваше зад нос Антиб, зад неговия черен силует, който винаги ме караше да си представям яхтата „Бел ами“ на Мопасан, както и самия него, мустакат, с капитанска фуражка, мрачно наблюдаващ веригата на Приморските Алпи, пурпурното небе над снежния връх Естерел, който непрестанно менеше своите багри и откъдето обикновено зимата идваше на Лазурния бряг.

Запомних един такъв щастлив, безгрижен ден. Беше съвсем наскоро преди няколко години.

От сутринта до вечерта, докато слънцето извършваше своя път от Вентимили до нос Антиб, ние ходехме из терасите, на които е разположена Ница, отдолу нагоре, по сенчестите й хоризонтални улици и по другите й, стръмни вертикални улици, като почнахме разходката си от кея с неговите разкошни, макар и поостарели хотели, палми, магнолии, цветни чадъри на кафенетата на открито — чак догоре, до оная част на града, където бяха построени много разкошни белоснежни санаториуми, в които сред планинския въздух, безупречно чистите и ярки морави зад железните огради гаснеха незабелязано и благоприлично богаташи, заради чието спокойствие санаториумите за туберкулозни се наричаха просто хотели и с нищо не издаваха зловещото си предназначение.

Полюбувахме се на древноримските развалини, посетихме музея на Матис, закусихме на откритата тераса на малко студентско ресторантче, а денят все не свършваше и не свършваше — нежен златист ден на късната средиземноморска есен в курортния град, вече видимо опустял, тъй като летният сезон бе свършил, а зимният още не бе започнал и всичко бе поевтиняло.

Понякога под краката ни сухо шумоляха опадалите листа на дивите кестени.

Изкачихме се по няколко доста стръмни стълби, докато стигнем гробищата и доста трудно открихме в белия, грижливо пометен, чистичък град на мъртвите бронзовия паметник на Херцен, чиято набита, плещеста фигура, руска брада и дълги коси, разпилени отзад върху яката, стояха съвсем чуждо сред беломраморните надгробни паметници с чуждестранни надписи.

 

 

… о, колко много събития бяха станали от времето, когато са докарали тялото на Херцен от Париж и са го погребали тук, под високия черен кипарис с малки кафяви шишарки… Този кипарис отдавна го няма. На мястото му расте друг кипарис, много по-млад и по-зелен от онзи, първия кипарис. Херцен не доживя до Парижката комуна, до Ленин, до Октомврийската революция… Малко хора в Ница знаят кой е Херцен. Дълго търсихме гроба му и ако не беше един работник, който поливаше с пластмасов тънък яркозелен маркуч здравеца в гробищата, може би не бихме го и намерили. Но работникът с широки панталони и летен каскет ни показа пътя към паметника и добави:

— Зная, той е бил ваш велик революционер, който е ненавиждал самодържавието и е искал свобода и независимост за Русия. Всеки русин трябва да се гордее със своя Херцен.

Постояхме дълбоко замислени пред бронзовия Херцен и бавно слязохме надолу, в италианската бедна част на Ница, която беше в поразяващ контраст с разкошната Ница на Английската променада, казиното, хотел Негреско, крайморската градина, засадена с някакви чудновати дървета като чадъроподобните пинии, столетните секвои и постлани с цветни фаянсови плочки, като грамадна баня…

 

 

Оркестърът тъкмо беше свършил да свири Вагнер, музикантите в морска униформа се разотиваха с инструментите си вече в калъфи и в открития павилион останаха само празните пюпитри, които заедно представляваха нещо като чертеж или дори скелет на току-що завършилата увертюра — на всичките й току-що заглъхнали акорди.

 

 

Червеното слънце вече завършваше своя път и бе готово да потъне зад нос Антиб, позлатявайки Английската променада, по която, както си представях, някога е вървял с широката си крачка Маяковски — сянката на Маяковски — като от време на време е изваждал от джоба на панталоните си малък бележник, спирал се е за минута и е стъпвал с грубата си обувка върху бордюра на моравата — записвал е в него някакви стихове, като например:

… „да обичаш — значи да изтичаш в двора в черна нощ и с брадва да сечеш дърва, и със свойта сила да играеш ти“…

Така се замислих и заплетох в правото и обратното движение на времето, че не усетих кога сме стигнали до средата на крайморския парк и тук изведнъж видях картината, която ме порази с нещо много познато, но много далечно, отдавна-отдавна забравено.

В края на тротоара стоеше магаре, заобиколено от богати деца — момченца и момиченца с дънки, красиви якета, раирани фланелки, пуловери поло и миниполи, с малки бели пистолети и механични кукли с полупроводници, които не само си отваряха и затваряха очите и казваха „мамо“ и „татко“, но дори можеха да изпеят кратката английска песенчица за Мери и нейната овчица.

Децата по ред се качваха на магарето и под надзора на своите баби, дядовци или надути бони с пелерини като същински, вдовици кралици, правеха малка разходка около парка, където неоновите лампи вече светеха върху леко извитите горе стълбове.

Собственикът на богато накиченото магаре — с разни звънчета, хлопатари и пискюлчета — току слагаше парите в дебела кожена кесия, окачена на рамото му, точно както правеше у нас в Александровия парк дядото, който караше козлетата.

 

 

… и тогава изведнъж започнах като че ли да се потапям бавно в глъбините на времето…

 

 

… излязох да се поразходя и видях на една полянка в Отрада магаре, обкръжено от деца. Оказа се, че магарето се дава под наем за езда: пет колейки за една обиколка на поляната. Тук вече бяха всичките ми приятели: Женка Сопата, красавицата Надя Зора-Зорница, Мишка Галий, Жорка Мелников, по прякор Любеницата, Васка Овсянников, по прякор Поничката, Джулиета Арнери, контето Стасик Сологуб, по-малката сестра на Сопата — Тася, по-малкият брат на Стасик — Янек, наистина не толкова издокаран както брат си Стасик, но също си го биваше, нашият Женка и вече не помня кой още.

Дядото току отваряше кожената си кесия и внимателно пущаше в нея петачетата. След всяка обиколка той погалваше магарето по сивата му кадифена муцуна.

Почти цялата наша компания вече бе се изредила да язди. Видях как Женка Сопата плати петаче, покачи се тромаво на магарето и смело препусна в кръг, като си поклащаше краката и правеше приветствени жестове към Надя Зора-Зорница, която се беше обърнала встрани и снизходително се подсмиваше. Предвкусвах как изящно ще скоча върху магарето, ще препусна в истински кавалерийски кариер около полянката, стегнат, строен, безстрашен и, разбира се, няма отпуснато, като чувал, да се треса на гърба на магарето и да клатя крака като Сопата, а ще нахлупя козирката на ученическата си фуражка току над очите като същински Печорин, и няма дори да погледна Надка Зора-Зорница — нека знае, че трябва да заслужи любовта ми.

Тъй като нямах в джоба си нито грош, а вече се готвеха да откарат магарето на друго място, помолих собственика да ме почака една минута и изтичах у дома.

— Татко! — развиках се от прага. — Моля те! Дай ми по-скоро пет копейки, иначе ще откарат магарето!

Татко мълчеше.

— Всички вече яздиха, само аз не съм яздил — казах аз, като си поех дъх.

Не се съмнявах, че татко много ще се зарадва на щастливото стечение на обстоятелствата, че в Отрада са докарали магаре, на което може да се язди, и без много приказки ще ми даде пет копейки: нали знаех, че ме обича и на драго сърце ще ми достави тая радост, още повече че язденето на магаре имаше малко спортен характер, а татко обичаше да повтаря: „в здраво тяло — здрав дух“.

Но като погледнах татко, неговото недоброжелателно замръзнало лице със строги очи, разбрах, че вече е видял бележника ми с трите двойки, и че съм проявил непредпазливост като не съм го скрил по-добре.

— Моля ти се, татенце — захленчих жално аз.

— И след всички тия двойки имаш съвест да яздиш магаре? — попита татко и брадата му затрепери, което не предвещаваше нищо добро.

— Татенце! — замолих се аз. — Давам ти честна благородна дума, честен кръст, че вече никога в живота си няма да имам нито една двойка!

— Не! — твърдо, грубо отряза татко.

Не можех да го позная. Той винаги беше толкова добър.

— Татенце, моля те — виках аз, — нима ти се свидят пет копейки? Хайде, моля ти се… Иначе ще отведат магарето, и тогава…

Представих си ужасната картина как отвеждат магарето и сълзи рукнаха от очите ми.

— Не! — още по-строго отряза баща ми.

— Но защо, защо? — ридаейки попитах аз, като отлично разбирах, че за всичко са виновни двойките. — Кълна ти се, ще се поправя!

— Аз казах — студено отсече баща ми.

 

 

… разбрах, че всичко е загубено…

Когато татко произнасяше съдбоносните думи „аз казах“, това значи, че никаква сила в света няма да го накара да промени решението си.

Татко беше много добър човек и аз много го обичах, но от време на време го хващаше такъв инат, какъвто не съм срещал: тогава ставаше като камък. Разбрах, че за нищо на света няма да ми даде парите, и всичките ми мечти да препусна с магарето край Надя Зора-Зорница рухнаха безвъзвратно.

И все пак продължавах да хленча и държах татко за ръкавите със зловещо твърди някакви „непреклонни“ маншети.

— Аз казах! — повтори татко. — И се махни от очите ми, двойкаджия такъв!

Продължавах да плача, да се кълна и давам честна дума, че ще се поправя, пусках от носа си мехури, но нищо не помагаше. Татко беше неумолим. Ненапразно името му беше Петър, което значи камък.

Тогава изтичах обратно на полянката с надежда да уговоря собственика на магарето да пояздя на вересия. В краен случай можех да заложа при него ученическия си колан.

Обаче закъснях. Бяха откарали магарето на друго място и цялата наша боса команда вече играеше на годеница между дърветата.

Като видя разплаканото ми лице, Надя Зора-Зорница тръсна английските си къдри и с ирония попита:

— Какво, не можа ли да намериш пари?

— Нищо подобно — казах аз.

— А защо си плакал?

— Просто паднах от стълбата и си ударих коляното — отвърнах аз и минах покрай Надя Зора-Зорница с жалка усмивка, като накуцвах и си давах вид, че коляното наистина много ме боли.

Но Надя Зора-Зорница не ми повярва.

После дълго скитах сам и накуцвах над морето, над нашето Черно море, което, както гласи казаното в енциклопедичния речник, е само залив на Средиземното море с нос Антиб, зад който залязваше медночервеното есенно слънце…