Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (112)

Боборикин

Понякога у нас за цял ден идваше братовчед ми Саша, син на татковия по-голям брат чичо Николай Василиевич.

Саша беше една година по-голям от мене и една година по-рано почна да носи вместо рокличка панталонки, които изведнъж, по вълшебен начин, го превърнаха в момче. Цяла година завиждах на Саша, на панталонките му, на късо остриганата му с машинка глава, но най-после и на мен ми чукнаха четирите години, махнаха ми рокличката, която ме правеше да приличам на момиче, остригаха ме ниско и ми обуха панталонки.

Сега Саша нямаше за какво да вири нос пред мене и като че се изравнихме по възраст. Панталонките ни сближиха.

Саша беше приветливо, добро момче и имаше нашата фамилна иронична усмивка. Не беше немирник като мене, но не беше и прекалено скромно, скучно-послушно дете. Той беше на пет години, аз — на четири. По цял ден играехме, тоест тичахме из къщи от стая в стая, преобръщахме със смях мебелите, надпреварвахме се да видим кой по-далече ще скочи, пръскахме се с вода в кухнята, пъхахме се под дивана в гостната и накрая си рисувахме мустаци и бради с дървени въглища от самовара и правехме театър: на бърза ръка представяхме нещо, като жестикулирахме и тичахме един подир друг.

Помня как нарочно счупихме термометъра и дълго се занимавахме на пода да раздробяваме живачна капка на множество блестящи малки топченца, които се търкаляха като перли на всички страни по пода, а ние пълзяхме из цялата стая, събирахме ги в една голяма, малко сплескана капка и безкрайно ни учудваше способността на живака да се раздробява и раздробява на части, без да губи сферичната си форма, и пак да се слива в едно голямо топче.

Живакът ни се струваше вълшебна течност и когато ни казаха, че не е течност, а метал, дълго не можехме да повярваме.

… а аз, откровено казано, и досега не вярвам…

То се знае, че за счупения термометър изядохме калая, но мъжествено понесохме хокането, защото се чувствувахме едва ли не приобщени към тайните на науката.

Добре помия една наша игра, която наричахме „Боборикин“. Чувахме как възрастните в гостната, като спореха за съвременната литература доста често произнасяха смешната дума „Боборикин“.

Ние със Саша нямахме представа, че това е фамилното име на известния в това време писател Боборикин. Думата Боборикин по силата на своята фонетика имаше за нас значението на звук, който се получава при преобръщането на извития виенски люлеещ се стол, който стоеше в гостната до фикуса.

Татко обичаше да седи в люлеещия се стол, да се поклаща и да чете книга или вестник. За възрастните столът беше част от обстановката. За нас със Саша столът-люлка с жълтата му плетена седалка и също такъв гръб, с извити ръчки, с плазовете, на които така леко се люлееше, беше едновременно и стол-люлка и част от някакъв гъвкав дървен предмет, и лодка, и дори беседка, когато го обърнехме нагоре с плазовете.

Обичахме да преобръщаме люлеещия се стол с плазовете нагоре, при което, когато се чукваше о пода с гъвкавите си букови ръчки, той няколко пъти подскачаше, като издаваше звуци „бо-бо-бо“, поради което нарекохме нашата игра със стола-люлка „Боборикин“.

Играта на „Боборикин“ се състоеше в това, че преобърнатия стол покривахме отгоре с килимче, така че между седалката и килимчето се образуваше тайнствен тесен проход, през който трябваше да пропълзим по корем в полутъмнина, кихайки от прахта на килимчето над нас.

Обикновено лазехме един след друг със смях и бутане и се измъквахме на светло, после се премятахме презглава по пода и изпадайки в някакъв необясним, див възторг силно крещяхме:

— Боборикин! Боборикин!

… сега милия Саша отдавна го няма на тоя свят, и столът-люлка отдавна е изчезнал заедно с другите мебели от моето детство, но и досега при вида на подобен стол-люлка нещо в глъбините на съзнанието ми възкликва:

— Боборикин! Боборикин!