Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (108)

Парафиновото пате

Леля купи за своя любимец Женя от улица „Дерибасовска“ парафиново пате.

На „Дерибасовска“ винаги кипеше оживена амбулантна търговия. Покрай блестящите витрини на скъпите магазини обикаляха бедняци с окъсани панталони и предлагаха на минаващите господа и дами малки клепоухи кученца, представяха ги за породисти, които след три месеца се оказваха обикновени дворни кучета — както понякога иронично ги наричаха „придворни съветници“, което много ме обиждаше, тъй като татко беше придворен съветник^[1].

Пред вратите на гастрономите киснеха и потропваха от студ с хубавите си цървули беларуски селяни, които едвам крепяха на русолявите си глави прокъсани заешки калпачета и предлагаха на минувачите връзки свежа тъмнозелена трева зубровка, която расте, както казваха, „само в Беловежките горски дебри“; от тая трева мераклиите правеха водка; в дните около Коледа разни дрипльовци продаваха особен вид златен дъжд за елха — това бяха пръчици от тел до половината намазани с тежко сиво вещество, подобно на цимент, което имаше способността да гори със странен огън, изпускащ наоколо бели искри във вид на лъчи с припламващи и бързо гаснещи звездички накрая; тези пунктирни звезди се виждаха да святкат ту тук, ту там по „Дерибасовска“: дрипльовците запалваха по няколко бройки от стоката си, за да привлекат купувачите, и тия звезди, гаснещи в мразовития предпразничен въздух, винаги ми напомняха за момиченцето от приказката на Андерсен, замръзнало на Бъдни вечер сред веселия датски град с грейналите от светлина прозорци на къщите със заострени готически покриви.

Млади нервни евреи с къси лапсердаци^[2], превързани с въженце, тичаха в тълпата с книжки в ръце и подвикваха:

— Какво прави жена, когато мъж го няма у дома, сто пикантни анекдоти, или „Живият труп“ и „Крайцерова соната“ — две забранени съчинения на граф Лев Толстой, за двете книжки всичко двайсет копейки, за студенти и гимназисти намаление!

Тук можеше да се види също седнала на малка пейка дебела жена с топъл шал на главата, която продаваше парафинови патета с яркожълти човки и крачета, и с всяко махване на ръката си ги караше да плават пред нея в синя емайлирана паница. Тя управляваше своите парафинови патета като вълшебница, стиснала в ръка малка пръчица, облепена с пъстра хартийка.

Сега едно от тези парафинови патета плаваше в нашата трапезария в един съд с вода върху масата, покрита с мушама, под топлата светлина на висящата лампа; белият абажур се отразяваше и поклащаше във водата, където плаваше парафиновото пате, то се обръщаше тревожно насам-натам и се въртеше, подчинявайки се на заповедите на вълшебната магнитна пръчица, а в същото време леля свиреше без прекъсване на пианото един след друг валсове от Шопен, разпилявайки изпод своите тичащи по клавишите пръсти брилянтни пръски, непресъхващи ручеи от звуци, които изпълняха стаята с мирис на горчив бадем от пролетен пороен дъжд, с лек шумол на мокри листа, с пяна, която извира от водосточните тръби и се събира да изтече край тесните решетки на градската канализация.

Разбирах, че парафиновото пате се движи по водата от тайнствената сила на магнита. Въздушно и леко, то се полюляваше на самата й повърхност като празна яйчена черупка и протягаше жълтата си човка към магнитната пръчица, но не можех да разбера: как така магнитът привлича парафина?

Женя също недоумяваше: как става това? Нали магнитът привлича само железни предмети: кабарчета, игли, карфички, гвоздейчета за тапети и разни други железни или стоманени дреболии, които можеха да увиснат по него на цели гирлянди. Как така магнитът подчинява на волята си пате, направено от парафин, вещество, което не е подвластно на магнита?

В края на краищата решихме, че в празната въздушно лека полупрозрачна обвивка на патето е скрита тайна, която на всяка цена трябва да разкрием.

И ние с Женка направихме това, което не можеше да не направим.

Спогледахме се хитро и натиснахме и двамата с пръсти крехкото тяло на парафиновото пате. То се пукна по шева и се разпадна на две половинки, на две черупки, в които не се съдържаше нищо освен празнина, или по-право въздух, който позволяваше на парафиновото пате да се държи леко на повърхността на водата.

Бяхме учудени.

Там където мечтаехме да открием тайна, някакъв секрет, се оказа празнина. Напусто бяхме счупили прелестното белоснежно полупрозрачно тяло, което гордо се полюляваше в пълния с вода съд.

Тогава ни хрумна да вземем внимателно да изследваме остатъците от патето, и като го натрошихме на дребни късчета, открихме в жълтата човка малка желязна частица. Аха-а! Ето защо магнитът привличаше патето. Открихме тайната. Но затова пък завинаги загубихме патето, чиито остатъци трябваше да хвърлим в кофата за боклук.

В ръцете ни остана само магнитната пръчица, облепена в хартийка с магически знаци, и цялата останала вечер я карахме да повдига гирлянди от иглички, топлийки, кабарчета. Това беше доста забавно, но не можеше да ни замени парафиновото пате, което така леко, като корабче, се държеше върху водата и съвсем като живо плуваше напред, обърнало жълтата си човка към вълшебната пръчица, която владееше тайната на привличането, и досега още, струва ми се, не напълно изяснена от учените.