Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (103)

Татковата закуска

Мама пържеше в кухнята кюфтета, препасана с бяла престилка. Пред очите ми плоските розови сурови кюфтета, замесени от мляно месо, бухваха, покриваха се с кафява коричка и когато мама ги бодваше с вилица, за да провери готови ли са, от тях със съскане пръсваше горещ говежди сок и изпълваше кухнята с толкова апетитна миризма, че ми потичаха слюнки. Мама беше майсторка на пържените кюфтета и ги пържеше сама, особено в случаите, когато бяха предназначени за закуска на татко.

Два пъти в седмицата татко ходеше да преподава в юнкерското училище, и мама му изпращаше там закуска с моята бона, или казано просто — бавачка, — светла немкиня от Рига на име Амалия, която някои наши гости шеговито закачаха с думите:

— Амалия и така нататък…

Това караше Амалия да се изчервява, а мама — да заплашва шегаджията с пръст.

 

 

… Мама разгръщаше върху масата силно колосана салфетка с нашия семеен бродиран монограм и грижливо, като че вършеше някакъв важен и приятен ритуал, завиваше в нея бухналите, още горещи кюфтета, сложени между филии бял хляб, от така наречения „арнаут“, който бързо попиваше сока на кюфтетата — вкусен, кафяв сос…

Завързваха салфетката отгоре на възел и Амалия, вече нагласена с пелерина и шапка, вземаше татковата закуска, а в това време мама ми обличаше палтенцето, при което аз все не можех да улуча ръкавите, макар да извивах назад ръце, а после мама измъкваше дебелите ми юмручета навън, закопчаваше ме на врата със стегнато телено копче и за всеки случай ми обуваше сукнени ботинки с гумена подметка. „Амалия и така нататък“ пак за всеки случай вземаше чадър и ние тръгвахме към юнкерското училище по булевард „Французки“, който тогава се наричаше също Среднофонтански път, стараейки се да не закъснеем за голямото междучасие, обявявано със свирене на тръба, която се чуваше доста надалече от голямото държавно и мрачно като повечето военни сгради юнкерско училище, боядисано в казармен жълт цвят, който винаги ми навяваше печал и още някакво сложно чувство на омраза към всичко военно.

Тогава пред юнкерското училище още нямаше нито градинка, както по-късно, нито стадион, както сега, а имаше грамадно, затрупано с боклук и обрасло с почернял бурен празно място, по-скоро дол, над който острият вятър на късната есен или на много ранната пролет носеше облаци студена прах и така силно ни бръскаше в лицето, че ние с Амалия се принуждавахме от време на време да загърбваме вятъра и да вървим заднишком, при което Амалия едва удържаше с ръката си в дантелена ръкавица своята рижка шапка, готова всеки миг да литне в сивото от прахоляка небе, където се стрелваха и премятаха книжните хвърчила на момчетата от улица „Новорибна“.

 

 

… надуваха се и пърполеха колосаните фусти на Амалия…

 

 

Често през тези дни в очите ми попадаше прашинка или песъчинка, дращеше ми окото и после дълго се мъчеха да я махнат по различни начини: ту мама ще ми обърне клепача и внимателно ще го лизне с език и аз чувствувах на лицето си маминото влажно, топло дишане, ту Амалия ще напълни догоре чайна чаша с преварена вода — и аз ще натопя в нея ококореното си пряко сили око и ще го държа във водата дотогава, докато песъчинката или прашинката сама не се измие.

И — боже мой! — какво наслаждение изпитвах тогава, след адските мъки, които причиняваше на нежното ми око острата, ръбеста песъчинка от пустото място пред юнкерското училище.

 

 

… това беше останало в Одеса още от Пушкиново време, „Живеех аз в Одеса прашна…“

 

 

Влизахме в юнкерското училище през парадния вход с тежка врата и се качвахме по мраморната стълба с две площадки покрай белия гипсов бюст на царуващия император Николай II, поставен на мраморна полица, прикрепена към бялата стена. Върху гипсовата глава на императора, сресан на крив път, постепенно се събираше прах, така че темето му беше малко по-тъмно от брадата и бузите под неподвижно лъчистите августейши очи, което придаваше на императора странен вид — на запуснат, обречен човек.

 

 

… през 1917 година, в деня на Февруарската революция, в Одеса станаха големи свличания на почвата тъкмо в района на Отрада и Малий Фонтан, където не бе повредена нито една къща, освен масивното здание на юнкерското училище, преименувано по това време във военно училище: в носещата стена на фасадата се бе образувала дълбока пукнатина и императорският бюст бе разцепен на две, което бе възприето като зловещо знамение за края на тристагодишната династия на Романови.

И аз видях тогава сцепилия се бюст, който едва се държеше на своята пропукана полица…

 

 

Но през моето детство царският бюст беше още цял и ние с Амалия минавахме край него по червената пътека на стълбата с почит и известен страх, защото виждахме в Николай II някакво подобие на земно божество.

На върха на стълбата имаше още една врата, стъклена, а зад нея седеше на столче дневният юнкер в бяла, всекидневна руска рубашка, със светлосини, обикновени пагони. Той докладваше за нашето появяване на дежурния офицер, и ни пускаха в приемната, където Амалия оставаше да седи и чака, а за мене, като малко момче, син на преподавател, правеха изключение и ми разрешаваха да отида в просторния коридор, където дежурният тръбач свиреше отбой. Започваше голямото междучасие и, обкръжен от юнкери от класа излизаше татко, оживен, с показалка в ръка и навита географска карта под мишница. Отивах при него, подавах му закуската в салфетката, а той, с нов сюртук, поразително отличаващ се от военните с мирния си, цивилен вид, вземаше от ръцете ми приготвената от мама закуска, после ме вдигаше и целуваше, като гъделичкаше лицето ми с мустаците и брадата си.

Юнкерите с щикове в кожени ножници, закачени отзад към колана с лъсната до блясък метална тока с двуглав орел, ме гъделичкаха, правеха се на кози и ме бодяха със здравите си четинести глави, а аз се отбранявах и се смеех така гръмко и заразително в тоя огромен, мрачен коридор-зала, че дори полковникът — инспектор в парадна униформа с еполети и ордени на неподвижната си шия, като минаваше със строева крачка край вкаменилите се за миг юнкери и мърдаше дългите си стреловидни мустаци, снизходително се усмихваше през златното си пенсне, щипнало основата на дебелия му нос. Той като че не одобряваше, но и не забраняваше играта на юнкерите с детето, донесло тук домашни кюфтета на цивилния си баща.

Докато татко, застанал до перваза на прозореца ядеше с благоговение приготвената от милите мамини ръце още топла закуска, като се стараеше да не изпусне долу нито една трошичка, аз със страх разглеждах окръжаващите ме предмети: окачените по стените военни таблици и мишени, учебна пушка на специална поставка и най-после полско оръдие с калибър от три дюйма, което особено ме поразяваше и плашеше със зелените си колела с пъхнати под тях дървени триъгълници, за да не може да тръгне по паркета. До него се намираше комплект истински артилерийски снаряди с мрачните си отблясъци на гладко стругованата стомана, с лъскавата мед на бойните си глави и центриращи поясни, както ми обясни един от мустакатите юнкери с плоска четинеста глава.

Постоянните военни, казармени миризми на намазани с подово масло дъски, на армейско сукно, вакса, кожа, зеле, каша от елда, светилен газ и оръжейна смазка ме потискаха, сякаш предчувствувах някакво далечно, но неизбежно нещастие, дебнещо всички нас, цивилните хора, който живеят мирно и тихо в света зад пределите на това държавно, военно здание.

Бях забелязал, че другите преподаватели, военните, ядат в движение хлебчета със салам и не без завист гледат баща ми, който ядеше такива вкусни домашни кюфтета, постлал върху широкия перваз на прозореца безукорно бяла, силно колосана салфетка, чийто ъгъл с нашия монограм висеше надолу.

 

 

… но ето че се чу трептящият, трагичен вик на медната тръба, известяващ края на голямото междучасие.

 

 

Ние прибирахме салфетката с чувство на добре изпълнен дълг и Амалия, зачервена след закачливите разговори с дежурния офицер, ме извеждаше на празното място, където ни подхващаше сухият остър вятър, който вдигаше колосаните фусти на Амалия и въртеше около нас облаци прах, кафяви и мрачни под намръщеното небе на късната есен или на подранилата южноруска пролет.