Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (100)

Удавницата

Още докато беше жива мама ми се случи нещо, което ме потресе от дън душа.

Дълго време в семейството ни се пазеше като нещо куриозно една голяма, със следи от пръсти, визитна картичка, напечатана в провинциална печатница с главни букви, която гласеше:

„Кисел Пейсахович Гробокопател, посесор“.

Посесор значеше арендатор.

Тази визитна картичка показвахме на ония, които не искаха да повярват, че съществува човек с такова смешно име.

Запознахме се с него едно лято, когато бяхме на почивка на брега на Днестър край селището Резина, близо до гара Рибница.

Смътно си спомням неговата фигура с ленено пардесю и бял омазнен каскет, със селски ботуши, който държеше под наем не само няколко лозя около Сахарна, но и дюкянче, където ние с мама понякога наминавахме; обикновено от него наемахме коне до Рибница, когато през август се връщахме обратно в Одеса за началото на учебната година.

Помня също, че това беше деен, услужлив, малко суетен човек с плахи очи и добра, малко пресилена усмивка.

Не зная точно защо, но той често ни посещаваше в бялата селска къщичка, разположена високо над стремително бързия Днестър. Изглежда държеше под наем няколко къщички, които през лятото даваше на курортисти, пристигнали от Одеса или Кишинев. Знаеше всички новини в селището и всяка година през зимата, преди настъпването на пролетта, получавахме от него картичка, с която ни напомняше за себе си и молеше да не го забравяме и ако решим да прекараме лятото на Днестър, той ще ни изпрати на гарата бричка.

И една вечер, когато в стаята вече горяха слаби лампи и цветята на тапетите се открояваха, а навън шумеше не толкова зимен, колкото предпролетен дъжд, винаги особено тъжен в града, и по нашата улица „Базарна“ течаха пенести потоци и се изсипваха като водопади през решетките на градската канализационна мрежа, направени в гранитните канавки на улицата, през стената се чуха стъпки отвън по стълбата и аз кой знае защо изведнъж почувствувах, че у нас, идва Кисел Пейсахович Гробокопател и ни носи някаква лоша, дори ужасна вест.

 

 

… в антрето звънчето дрънна на пружината си…

 

 

Чу се гласът на мама, която отвори вратата, после гласът на татко и преди да изтичам в антрето и да видя Кисел Пейсахович в потъмняло от дъжда брезентово палто с качулка на гърба, аз вече знаех, че се е удавила Маруся.

Маруся беше една от ратайките в лозето, наето от Кисел Пейсахович, и съм я виждал всичко два или три пъти, и то когато заедно с други момичета тичаше надолу към Днестър да се къпе.

Кой знае защо тъкмо нея бях запомнил с кафявите й очи, весела молдавска усмивка и силен, но приятен, музикален глас, който долиташе от брега, когато момичетата се събличаха, а после по дълги долни ризи шумно се хвърляха в стремителните струи на Днестър с мастиленочерните фунии на водовъртежите, и ризите на момичетата шляпаха по водата, издуваха се като мехури и се носеха надолу по течението край брега, покрит с пласт тръстикови клечки, влачени някъде отгоре, може би от самите разклонения на Карпатите и изхвърлени тук при разливането на реката.

— Маруся ли се е удавила? — извиках аз цял разтреперан.

Тоя изблик на ясновидство изплаши мама и самата тя побледняла, взе да ме успокоява, уверяваше ме, че фантазирам, но Кисел Пейсахович, който вече пиеше чай, сред многото новини от бреговете на Днестър потвърди, че миналата година, след като сме си заминали, ратайкинята Мария наистина се удавила, когато се къпела в Днестър, който бил необичайно придошъл след летните поройни дъждове в Карпатите. Тя попаднала във водовъртеж, вятърът обвил прелестната й главичка с раздулата се като мехур риза и се задушила в бурната вода, потънала, течението я понесло надолу, замъкнало я в средата на Днестър и после два дни търсели тялото й с канджи, докато най-сетне го открили на десет версти от Резина.

Оттогава виждам придошлите, оловносиви води на Днестър да влачат бялата удавница с лице омотано в тънка риза, и сякаш светеща, тя се носи все по-нататък, и по-нататък, покрай стръмните глинести брегове, сред сърдитата вода на посинялата от ярост река.

И така тая мъртва красавица плаваше през целия ми живот, без да спира ни за миг, и досега плава през моите сънища — прекрасна и всяваща страх, като удавницата на Гогол, с разпилени коси, от които на потоци, на потоци струи речна вода…

 

 

… и когато през ранната пролет на 1944 година наш щурмовак летеше в клисурата на Днестър край стръмните му брегове, от чиито дупки излитаха на ята разтревожени бързолети и ние хвърляхме бомби върху немските обози, и около нас се пръскаха червените звезди на вражеските зенитни оръдия, в пролетната мъгла под мен стремително се носеха черните води на придошлия Днестър, и ми се струваше, че виждам през водата бялото прекрасно тяло на плуващата нанякъде красавица с разпилени коси… и над нас тежко прелитаха щъркели, които се завръщаха от чуждите земи в родната Молдавия…