Розамунде Пилхер
Септември (5)

Пета глава

Презвитерианската църква в Страткрой, официалната Църква на Шотландия, се извисяваше величествена, древна и достопочтена на южния бряг на река Крой. До нея се стигаше по главната улица, която минаваше през селото и през сводестия каменен мост; всичко наоколо изглеждаше съвсем пасторално. Глебелендс се издигаше до самия бряг на обрасло с трева пасище, където всеки септември се провеждаха Игрите на Страткрой. Църковният двор, засенчен от гигантски бук, беше изпълнен с изтънели старинни надгробни плочи, а една покрита с трева пътечка водеше между тях до вратите на дома на свещеника. Къщата също беше голяма и импозантна, построена, за да побира големите семейства на предходните пастори, и се славеше със завидна градина, напъпила с чворести, но раждащи плодови дървета и със старомодни рози, които цъфтяха под защитата на висока каменна стена. Всичко това излъчваше с чаровното си разположение усещане за безвремие, домашно спокойствие и богобоязлива набожност.

В противовес малката епископална църква се беше свила като беден роднина веднага след моста, напълно засенчена в буквалния и в преносния смисъл на думата от своята съперница. Главният път минаваше наблизо, а между църквата и пътя имаше ивица трева, която енорийският пастор — преподобният Джулиън Глоксби, подстригваше лично всяка седмица. Малка пътечка водеше нагоре към задната част на църквата и към жилището на енорийския пастор, което се намираше зад нея. И двете бяха скромни по размер и боядисани с вар. Църквата имаше малка кула с една-единствена камбана и дървен покрит вход до главната порта. Вътре беше също така непретенциозно. Без красиви пейки, без каменен под, без исторически мощи. Пътеката към олтара бе застлана със стара черга, а един останал без дъх хармониум изпълняваше ролята на орган. Винаги миришеше леко на влага.

И църквата, и домът на пастора бяха издигнати в началото на века от първия лорд Балмерино и дарени на диоцеза заедно с малка сума за издръжка. Приходите от нея отдавна бяха сведени до нула, паството беше миниатюрно и в усилията си да свърже двата края Енорийското събрание се бе оказало притиснато от постоянно безпаричие.

Когато се разкри, че електрическият кабел е не просто повреден, а направо опасен, търпението много скоро преля. Но Арчи Балмерино събра своята малобройна група, ръководи събрание, посети епископа и изпроси дарение. При все това щеше да е необходимо да се съберат пари. Различни предложения бяха разглеждани, дискутирани и в крайна сметка отхвърлени. Накрая беше решено да прибегнат до едно старо и сигурно решение — благотворителен базар. Това трябваше да се случи през юли в залата на селото. Там щеше да има щанд за курабийки, щанд за растения и зеленчуци, щанд за подаръци и дреболии ръчна изработка и, разбира се, чайове.

Беше своевременно определен и събран комитет още в онзи сив и влажен юнски следобед около масата в трапезарията в Балнайд — дома на Вирджиния и Едмънд Еърд. Към четири и половина срещата беше приключила, работата — свършена задоволително и скромните планове — начертани. Те включваха напечатването на привлекателни за окото постери, заемането на няколко дървени маси и организирането на предметна лотария.

Пасторът и госпожа Глоксби и Тоди Бюканън, който държеше „Страткрой Армс“, вече си бяха взели довиждане и заминали с колите си. Дермът Хъником бе зает с антикварния си магазин и не беше взел участие в събранието. В негово отсъствие му беше поставена задачата да се заеме с щанда за подаръци.

Сега бяха останали само трима. Вирджиния и Вайълет — нейната свекърва, седяха от едната страна на дългата махагонова маса, а Арчи Балмерино — от другата. Веднага щом другите си тръгнаха, Вирджиния изчезна в кухнята, за да направи чай, и им го донесе в поднос без церемонии. Три чаши, кафяв чайник, каничка с мляко и купа със захар. Беше едновременно и освежаващо, и гостоприемно да се отпуснеш приятно след сериозните дискусии следобеда и да можеш да си побъбриш, без да се ограничаваш, и да се насладиш на близостта на семейството и старите приятели.

Те все още коментираха базара.

— Надявам се Дермът да няма нищо против това, че го определихме да се занимава с щанда с подаръците. Може би да му звънна, за да има възможност да каже, ако не желае да се занимава с това. — Арчи винаги беше внимателен с чувствата на другите, ужасен, да не би някой да кажеше, че прехвърля бремето си на другите.

Вайълет се отнесе пренебрежително към самата идея за това:

— Разбира се, че няма да има против. Скъпи човече, той никога няма нищо против да помага. Най-вероятно щеше да е много по-обиден, ако бяхме дали работата на някой друг. В крайна сметка той знае стойността на всеки предмет… — Тя беше много едра висока дама в края на седемдесетте, облечена в поовехтяло палто и пола и обута в практични алпинки. Косата й беше съвсем посивяла, на кичури, завита в малък кок на тила й и забодена с игла, а с дългата си горна устна и раздалечените си очи приличаше на блага овца. Но тя не беше нито проста, нито старомодна. Красиво изправена, тя имаше присъствие, а очите й бяха едновременно приветливи и интелигентни, разсейващи всеки намек за високомерие. Сега те примигваха весело. — … дори на керамични кученца с кокали в устата и на покрити с раковини настолни масички, направени от стари бутилки от уиски.

Вирджиния се засмя:

— Може би ще вземе някоя прекрасна дреболия за двайсет и пет пенса и ще я продаде за някаква невероятна цена в магазина си на следващия ден.

Тя се облегна на стола си и се изпъна като мързеливо момиче. В началото на трийсетте, Вирджиния Еърд беше блондинка и толкова стройна, колкото в деня, в който се бе омъжила за Едмънд. Независимо от повода днес тя носеше обичайните си дънки, дебел плетен морскосин пуловер и излъскани кожени мокасини. Беше хубава по един игрив и котешки начин, а очите й — огромни и с блестяща сапфирена синева, бяха издигнали тази хубост до красота. Кожата й беше хубава, непознаваща грим, с цвета на възхитително кафяво яйце. В ъгълчетата на очите й вече се забелязваха разперени във формата на ветрило тънки очертания на линии и единствено те издаваха възрастта й.

Сега тя сгъна дългите си пръсти и раздвижи китките си, сякаш изпълняваше предписано упражнение.

— А Изабел ще поеме грижата за чая. — Тя престана да се разтяга. — Защо Изабел не дойде днес, Арчи?

— Казах ви… или може би те нямаше в стаята. Трябваше да отиде в Корихил, за да вземе гостите за тази седмица.

— Да, разбира се, колко съм глупава. Извинявай…

— А, тъкмо се сетих! — Вайълет подаде чашата си. — Би ли ми сипала още малко чай, мила? Мога да го пия, докато ми излезе от ушите… Срещнах Верена Стейнтън в Релкърк вчера и тя ми каза, че вече не трябва да го пазя в тайна. Тя и Ангъс ще организират парти за Кати през септември.

Вирджиния се намръщи:

— Какво искаш да кажеш с това „да го пазя в тайна“?

— Е, добре, тя ми сподели преди няколко седмици, но ме помоли да не казвам нищо, докато не говори с Ангъс. Изглежда, в крайна сметка го е убедила…

— Господи, колко предприемчиво! Малко подскачане или ще е нещо голямо?

— О, нещо голямо. Шатри и празнични светлини, и калиграфски покани, и всички издокарани.

— Каква веселба! — Вирджиния беше изпълнена с ентусиазъм, както и Вайълет предполагаше. — Прекрасно е, когато хората организират частни партита, защото тогава не трябва да си плащаш за билета. Вместо това ще имам добро извинение да отида и да си купя нова рокля. Ще трябва да съберем всички и да приемем хора за преспиване. Аз ще трябва да се уверя, че Едмънд не планира да ходи в Токио през тази седмица.

— А къде е сега? — попита майката на Едмънд.

— О, в Единбург. Ще се върне към шест.

— А Хенри? Какво става с Хенри? Не трябваше ли вече да се е върнал от училище?

— Не. Ще намине при Еди, да пият чай.

— Това ще я разведри.

Вирджиния се намръщи и се зачуди какво ли означаваше това.

— Какво се е случило?

Вайълет погледна към Арчи:

— Спомняш ли си онази братовчедка на Еди — Лоти Карстеърс? Беше прислужница в Страткрой в годината, когато се оженихте с Изабел.

— Дали си я спомням? — изражението му беше ужасяващо. — Ужасна жена. Неприятна като плодов кейк. Изпочупи повечето сервизи за чай от Рокингъм и постоянно дебнеше навсякъде — точно където най-малко очакваш да я видиш. Така и не разбрах защо майка ми я нае.

— Мисля, че си беше цяла катастрофа. Беше в разгара на работата през лятото, а тя имаше отчаяна нужда от помощ. Няма значение, Лоти остана само около четири месеца и се върна у дома в Талъчард при възрастните си родители. Изобщо не се омъжи…

— Нищо чудно…

— … а сега, разбира се, те са починали и тя е сама. И е станала, изглежда, още по-странна. В крайна сметка тя превъртя и беше откарана в най-близката болница за душевноболни. Еди е най-близката й роднина. Тя посещаваше бедното създание всяка седмица. А сега докторите казват, че вече е достатъчно добре, за да я изпишат, но, разбира се, не може да живее сама. Поне не веднага.

— Не ми казвай, че Еди ще я вземе при себе си.

— Според нея трябва. Няма си никого другиго. А ти знаеш колко мила е Еди… тя винаги е била много отговорна, особено пък ако се отнася за семейството. Кръвта вода не става и всички онези глупости.

— И голяма злоба — сухо изкоментира Арчи. — Лоти Карстеърс. Не мога да се сетя за нещо по-лошо. Кога ще се случи всичко това?

Вайълет сви рамене:

— Не зная. Може би следващия месец. Или през август.

Вирджиния беше ужасена:

— Но нали няма да живее с Еди?

— Да се надяваме, че не. Да се надяваме, че това е само временно решение.

— А къде, по дяволите, ще я настани Еди? Тя има само две стаи в онази малка нейна къщичка.

— Не съм питала.

— Тя кога ти каза това?

— Днес сутринта. Докато прахосмукираше килима в трапезарията ми. Стори ми се, че изглежда малко умърлушена, и я попитах какво й е. Изслушах всичко на чаша кафе.

— О, бедната Еди. Не мога да го понеса заради нея…

Арчи каза:

— Еди е светица.

— Така е. — Вайълет изпи чая си, погледна часовника си и започна да събира вещите си: голямата си дамска чанта, документите си, очилата си. — Беше много приятно, скъпа. Доста освежително. Но вече трябва да се прибирам.

— Аз също — каза Арчи. — Обратно в Крой, за да пия още чай с американците.

— Ще подгизнеш. Кой ви е на гости тази седмица?

— Нямам представа. Само се надявам да не са много възрастни. Миналата седмица си помислих, че едно старо момче ще почине от ангина намясто по средата на супата. Все пак оживя.

— Това е такава отговорност.

— Не съвсем. Най-лоши са онези, които са дали обет и нищо не пият. Вързани за Библията баптисти. На портокалов сок мъчително се води разговор. С колата ли си, Вай, или искаш да те закарам?

— Слязох пеша, но бих предпочела да изкача хълма с кола.

— Тогава ще те закарам.

Той също събра документите си и се изправи на крака. За момент спря и след малко, когато беше сигурен в равновесието си, тръгна към тях по дължината на стаята, постлана с дебели килими. Куцаше съвсем малко, което беше цяло чудо, защото десният му крак бе от алуминий.

Той беше дошъл на срещата днес направо от градината и се извини за облеклото си, но никой не обърна голямо внимание, защото той така си изглеждаше през по-голямата част от времето. Безформени кадифени панталони, карирана риза със закърпена яка и овехтяло сако от туид, което той наричаше „палтото му за градинарстване“, макар че в интерес на истината нито един уважаващ себе си градинар никога не би го облякъл.

Вирджиния дръпна назад стола си и стана и Вайълет я последва, но много по-бавно, като съчетаваше движенията си с болезнената походка на Арчи. Тя изобщо не беше нетърпелива да си тръгне, но дори и да бързаше, за нищо на света не би го показала, тъй като изпитваше към него чувство на симпатия и много силна протекция. В крайна сметка тя го познаваше, откакто се бе родил. Спомняше си го като момче, като буен млад мъж, като войник. Винаги засмян, с ентусиазъм — почти жажда за живот, — който беше толкова заразителен, колкото шарката. Помнеше го като безкрайно деен. Да играе тенис, да танцува на Бала на полка, да се полюшва в танц с партньорката си, докато й отмалеят краката, да предвожда колона ловци по хълма зад Крой — навлизаше с дългите си крака в гората с лека крачка и оставяше всички други след себе си.

Тогава той беше Арчи Блеър. Сега беше лорд Балмерино. Лордът и Земевладелецът. Хубави титли за мъж, тънък като пръчка, обут в тенекиен крак. Черната коса сега беше покрита с бели петънца, кожата на лицето му — набраздена от бръчки, тъмните му очи — потънали и засенчени от издадените вежди.

Той стигна до нея и се усмихна:

— Готова ли си, Вай?

— Напълно.

— В такъв случай ще тръгваме… — И тогава, по средата на крачката, спря отново. — О, Господи, току-що се сетих. Вирджиния, Едмънд остави ли ти един плик за мен? Обадих му се снощи. Доста спешно е. Някои документи от Горската комисия?

Това веднага събуди подозрението на Вайълет:

— Няма да започнеш да засаждаш иглолистни дървета, нали?

— Не, става дума за някакъв път за достъп, който искат да построят в края на ловния участък.

Вирджиния поклати глава:

— Той нищо не ми спомена за това. Може би е забравил. Да отидем да погледнем на бюрото му в библиотеката. Вероятно е там…

— Добре. Бих искал да го взема, ако може.

Те тръгнаха да излизат с отмерена крачка от трапезарията, насочвайки се към хола. Той беше още по-голям, облицован с ламперия от чам, с масивно стълбище с тежки перила, което водеше с три къси реда стъпала до горната площадка. Около тях имаше различни части от обикновени мебели. Дялан дъбов шах, сгъваема масичка и шезлонги, които бяха виждали и по-добри времена. Шезлонгите често бяха заети от кучетата, но в момента бяха празни.

— Няма да идвам с вас да търся документи от Горската комисия — оповести Вайълет. — Ще седна тук, докато ги намерите. — И тя величествено се отпусна на кучешкото легло, да изчака.

Те я оставиха.

— Няма изобщо да се бавим.

Те се отдалечиха по широкия коридор, който водеше към библиотеката, нагоре към гостната и отново нагоре през остъклени врати към високата оранжерия.

Останала сама, Вайълет се наслаждаваше на моментната си самота със старата къща. Тя я познаваше толкова добре, познаваше я почти толкова отдавна, колкото отдавна бяха и спомените й. Всяка нейна дреболия й беше приятно позната. Всяко проскърцване на стълбата, всяка извикваща спомени миризма. Холът беше разположен на течение, но теченията не я притесняваха. Вече беше домът не на Вайълет, а на Вирджиния. И отново изпита същото както винаги, макар че през годините беше заела твърда позиция сама за себе си. Може би защото толкова много неща се бяха случили тук. Защото този дом е бил убежище и мерило на една фамилия.

Не че Балнайд беше много стара къща. На практика Вайълет беше няколко години по-стара от нея. Бе построена от баща й, тогава сър Хектор Ейкънсайд — човек със значителни средства. Тя винаги бе смятала, че Балнайд прилича малко на сър Хектор. Голяма, мила и разточителна и все пак напълно непретенциозна. По времето, когато новобогаташите строяха за себе си големи паметници за тяхна гордост — покъртително грозни, наподобяващи замъци и оръдейни кули, сър Хектор бе съсредоточил цялото си внимание върху по-малко бляскави, но безкрайно по-важни неща.

Централно отопление, ефективен водопровод, изобилие от бани и кухни, изпълнени със слънчева светлина, така че прислугата (тогава я имаше в изобилие) да може да работи в приятна обстановка. И от деня, в който беше напълно завършена досега, Балнайд никога не беше изглеждала не на мястото си. Построена от местни камъни на южния бряг на Крой, обърната с гръб към селото и към реката, лицето на къщата се усмихваше към гледка, едновременно домашна и величествена.

Градината беше голяма, изпълнена с храсти и зрели дървета. Като страст на сър Хектор тя беше планирана и изпълнена от самия него, така че оформени ивици трева се вливаха в наноси от непознати треви, нарциси и светлосини камбанки. Азалии в коралов или жълт цвят растяха в ароматни туфи, а окосени пътеки се виеха подкупващо далеч от погледа между високите насаждения от цъфтящи в розово и алено рододендрони.

Отвъд градината и отделен от нея с гъст жив плет, засаден в окоп, имаше парк, голям около един акър, който служеше за пасище на планинските понита; и отново отвъд се намираха оградените с камъни полета на съседния фермер, който отглеждаше овце. След това в далечината се виждаха хълмовете. Издигаха се в опит да достигнат небесата, драматични като спускаща се завеса. Едновременно постоянни и непрестанно променящи се в зависимост от промяната на сезоните и светлината: покрити със сняг, зелени с пролетната папрат, отнесени от вихъра… каквото и да е. Те винаги бяха красиви.

Винаги е било красиво.

Вайълет знаеше всичко това, защото Балнайд беше къщата от детството й и поради това — нейният собствен свят. Тя беше пораснала между тези стени, бе играла самотни игри в онази магическа градина, бе ловила с ръце пъстърва в реката, бе яздила шетландското си набито пони из селото и се бе изкачвала с него нагоре по самотните хълмове на Крой. На двайсет и две годишна възраст бе тръгнала за сватбата си от Балнайд.

Спомни си изминаването на краткото разстояние до епископалната църква на задната седалка на величествения им ролс-ройс заедно със сър Хектор — с цилиндър, седнал до нея. Ролсът беше декориран за случая с бели копринени панделки. Те някак си принизяваха достойнствата му и той изглеждаше почти толкова нелепо, колкото Вайълет с едрото си тяло, стегнато в бяла сатенена неудобна рокля и с воал от наследствена дантела от Лимерик, който покриваше непретенциозните й черти. Тя си спомняше връщането в Балнайд в същия разкошен автомобил, но при това пътуване дори болезненото стягане на корсета й беше престанало да има значение, защото най-сетне беше вече триумфиращата съпруга на Джорди Еърд.

Бе живяла винаги в Балнайд, като го напускаше и се връщаше периодично, и в крайна сметка не се бе местила допреди десет години, когато Едмънд се ожени за Вирджиния. Той се върна заедно с Вирджиния в Балнайд и Вайълет разбра, че е настъпил моментът да се оттегли с поклон и да позволи на старото място да посрещне новата си млада господарка. Тя прехвърли собствеността на Едмънд и купи изоставената къщичка на градинаря от Арчи Балмерино. Тази къща се казваше „Пенибърн“ и там, в рамките на стените на Крой, тя беше създала нов дом за себе си. Благодарение на ремонта и подновяването на малката къщичка се бе чувствала щастлива в продължение на година, а тя още не беше приключила с градината.

Аз съм, каза си тя, щастлива жена.

Седнала там, на миришещия на кучета шезлонг, Вайълет се огледа наоколо. Видя износения турски килим, старите части от мебелировка, които тя познаваше през целия си живот. Беше приятно, когато нещата не се променяха твърде рязко. Когато каза довиждане на Балнайд, Вайълет никога не си беше представяла, че къщата ще се промени толкова малко. Тя реши, че новата съпруга на Едмънд ще бъде новата метла, която ще прочисти всички прашни стари традиции, и затова беше много заинтригувана да види какво би могла да постигне Вирджиния — млада и жизнена като глътка чист въздух. Но освен че напълно поднови старата спалня, освежи гостната с пласт боя и превърна едно старо килерче в удобна стая, в която безпристрастно бръмчаха фризери, миялни, сушилни и всякакъв друг лукс за домашните помощници, Вирджиния не направи нищо друго. Вайълет прие това, но й се стори озадачаващо. В крайна сметка не беше въпрос на липса на пари и на нея й се струваше странно Вирджиния да бъде доволна да живее със старите черги, с избелелите велурени пердета и със старите тапети от времето на крал Едуард.

Може би имаше нещо общо с раждането на Хенри. Защото, след като Хенри се роди, Вирджиния изостави всички останали занимания и се вглъби в сина си. Това беше много хубаво, но предизвика нещо като шок у Вайълет. Тя нямаше представа, че снаха й ще се окаже толкова отдадена на майчинството си. Тъй като Едмънд отсъстваше от вкъщи често, а майката и детето оставаха сами, Вайълет имаше тайни резерви относно тази непреодолима привързаност и за нея беше постоянен източник на удивление, че въпреки начина на отглеждането му Хенри беше израснал като възхитително малко момченце. Малко повече зависим от майка си може би, но все пак беше не глезено, а чаровно дете. Може би…

— Съжалявам, Вай, че те накарах да чакаш.

От изненада Вай стана. Тя се обърна и видя Арчи и Вирджиния да идват към нея, като Арчи носеше дългия бежов плик така, сякаш бе трудно спечелено знаме.

— … отне ни малко време да го потърсим. Хайде да тръгваме. Ще те закарам у вас.