Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
September, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2021)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Розамунде Пилхер

Заглавие: Септември

Преводач: Велислава Димитрова Юрукова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Бет Принт“ АД

Излязла от печат: 05.12.2012 г.

Редактор: Юлия Шопова

Художник: Станислав Иванов

ISBN: 954-398-277-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15077

История

  1. —Добавяне

Двадесет и трета глава

Петък, 9-и

Както Изабел, изтощена от ежедневните задължения на динамичния си живот, се уединяваше от време на време, така и съпругът й откриваше малко спокойствие в работилницата си. Това бе едно помещение в мазето на Крой с каменна настилка и слабо осветени коридори. Там беше старият бойлер, който приличаше на мрачно миризливо чудовище, достатъчно голямо, за да подкара презокеански кораб. То изискваше постоянно и редовно зареждане с огромни количества коксови въглища. Освен това в едната от двете стаи все още се държаха неизползвани порцеланови съдове, нежелани мебели, въглища и дърва, както и драстично намалялото вино. Но, общо взето, мазето беше запуснато, с паяжини и ежегодно го нападаха цели фамилии полски мишки.

Работилницата беше в помещението до бойлера, което означаваше, че винаги бе приятно топла, имаше големи прозорци, оградени с решетки, подобни на затворническите, които гледаха на юг и на запад и пропускаха достатъчно светлина, за да направят стаята приветлива. Бащата на Арчи, който беше много сръчен в ръцете, я беше обзавел цялата с големи и тежки пейки, стойки за инструменти, менгеме и клещи. И именно тук старецът обичаше да работи спокойно, поправяйки повредените играчки на децата си, справяйки се с неизбежните ремонти на различни места из къщата или приготвяйки мухички за риболов.

След като той почина, работилницата стоя празна и занемарена, събирайки прах. Но когато Арчи се върна в Крой след осемте месеца в болницата и болезнено слезе по каменните стълби, куцайки по цялата дължина на отекващия коридор, той стана новият стопанин на стаичката. Първото нещо, което видя, бе стар стол с овална дървена облегалка, който беше счупен — задните му крака бяха натрошени от тежестта на някой доста едър човек. Бяха го донесли долу в работилницата, преди да почине старият лорд Балмерино. Той бе започнал да го поправя, но така и не бе довършил работата си и столът стоеше забравен и изоставен оттогава.

Арчи бе стоял загледан в изоставения мебел известно време и после викна Изабел. Тя дойде и му помогна да избършат мръсотията и паяжините, както и мишите изпражнения и останките от стари дървени стърготини. Прогониха всички паяци, премахнаха втвърдените кутийки с лепило, купчините пожълтели вестници, античните кутии с боя. Изабел почисти прозорците и някак си успя да ги отвори със сила, като по този начин пусна свеж въздух вътре в стаята.

Междувременно Арчи бе почистил и смазал всички инструменти, които все още ставаха за работа — длета, чукове, триони и техните стойки, и отново ги подреди по местата им. След това седна и направи списък на всичко, което му беше необходимо, а Изабел отиде в Релкърк и му ги купи.

Чак тогава той можеше да се захване за работа и да довърши нещата, започнати от баща му.

* * *

Сега следобедното слънце се спускаше надолу през горната част на прозореца, а той седеше на същата пейка и довършваше грундирането на скулптурата, върху която бе работил, когато имаше време през последните повече от два месеца. Тя беше трийсетина сантиметра висока и представляваше женска фигура върху голям скален блок с един малък джак ръсел териер, навел се на коляното й. Момичето носеше пуловер и карирана поличка, а косата й се развяваше от вятъра. Всъщност това бяха Кати Стейнтън и кучето й. Верена беше дала на Арчи снимка на дъщеря си, която беше направена предната година на ловището, и от нея той бе направил рисунките за скулптурата. Сега, след като грундът беше изсъхнал, можеше вече да я боядиса и да се опита да възпроизведе, колкото се може по-точно, убитите цветове на снимката. След това щеше да я подари на Кати за двайсет и първия й рожден ден.

Остави четката, облегна се назад и протегна крака, тъй като вече го боляха. Искаше да оцени творението си, като гледаше над полукръглите си очила. Досега не бе опитвал да прави седяща фигура, която е доста по-сложна, да не говорим за женска седяща фигура. Остана много доволен. Момичето с кучето се оказа чаровна композиция. Щеше да я боядиса на следващия ден. Очакваше с нетърпение и с някакво самодоволство да довърши творението си.

В този момент горе зазвъня телефонът. Едвам се чуваше и от месеци с Изабел си говореха, че трябва да сложат звънец и в мазето, за да го чува, когато е сам вкъщи, но не бяха успели да направят нищо по въпроса. А сега бе сам вкъщи и се чудеше дали ще успее да се качи, преди отсреща да загубят търпение и да затворят. Помисли си да не му обръща внимание, но звънът не спираше. Може би беше важно. Той бутна назад стола и тръгна бавно по коридора и после нагоре по стълбите, за да вдигне нещастния апарат, който беше в кухнята и все още продължаваше да звъни. Арчи прекоси разстоянието до кухненския бюфет и вдигна слушалката:

— Крой.

— Татко!

— Люсила! — Сърцето му подскочи от щастие. Пресегна се за стол.

— Къде беше? Телефонът звъни от часове.

— Долу в работилницата. — Той се настани удобно на стола и отпусна тежестта от изкуствения крак.

— О, съжалявам. Мама няма ли я?

— Не, отидоха с Хамиш да берат къпини. Люсила, къде си?

— В Лондон. И няма да отгатнеш откъде ти се обаждам. Няма да познаеш и за хиляда години.

— В такъв случай е по-добре да ми кажеш.

— От „Риц“.

— Какво, за бога, правиш там?

— Ще преспим тук. А утре ще продължим на север. Ще сме вкъщи до вечерта.

Арчи си свали очилата. Усети как доволната усмивка се разлива върху лицето му.

— Кои сте вие?

— Джеф Хоуланд и аз. И… почакай да чуеш… Пандора.

Пандора?

— Да. Мислех, че ще се изненадаш.

— Но какво прави Пандора с вас?

— Връща се у дома. Казва, че е заради танците на Верена Стейнтън, но аз подозирам, че истинската причина е да види Крой и всички вас отново.

— Тя там ли е сега?

— Не, дремва следобедната си дрямка. Звъня ти от моята стая. Самичка съм с Джеф. Имам толкова много да ви разказвам на теб и на мама, но не сега, защото е много оплетено…

Но Арчи нямаше да я пусне толкова лесно с това извинение.

— Кога пристигнахте в Лондон?

— Днес сутринта. Пътувахме през Испания и Франция с колата на Пандора. Изкарахме си повече от страхотно. После хванахме ферибота и дойдохме в Лондон. Бях готова веднага да тръгнем, но Пандора искаше да си поеме дъх и да почине малко от пътуването, затова ни доведе тук. Настоя. И не се притеснявай за сметката, защото тя ще я плати. Тя покри разходите по цялото пътешествие, откакто тръгнахме от Палма. Плати всичкия бензин, хотелите, вечерите.

— Как… — гласът му бе изтънял. Смяташе, че е нелепо за мъж да бъде толкова емоционален. Направи втори опит: — Как е тя?

— Добре е. Ужасно е красива. Много е забавно. О, татко, нали се радваш, че я водя вкъщи? Мама няма да се притесни, нали? Пандора не е най-голямата домакиня на света и предполагам, че няма да си мръдне и пръста да направи нещо вкъщи или да помогне, но е толкова развълнувана, че пак ще се видите. Всичко ще бъде наред, нали?

— Повече от наред, миличка. Това е като чудо.

— И не забравяй, че и Джеф е с мен.

— Чакаме с нетърпение да се запознаем с него.

— Значи до утре.

— По кое време?

— Някъде към пет, но не се притеснявайте, ако закъснеем малко.

— Няма.

— Не мога да чакам.

— И аз. Карайте внимателно, миличка.

— Разбира се — тя му изпрати въздушна целувка по телефона и затвори.

Арчи остана на твърдия кухненски стол, като държеше бръмчащата слушалка в ръка. Люсила и Пандора. Прибираха се вкъщи. Остави слушалката на мястото й и тя спря да бръмчи. Старият кухненски часовник бавно отмерваше времето. След малко Арчи се изправи, излезе от кухнята, мина по коридора и отиде в кабинета си. Отвори едно чекмедже на бюрото и извади ключе. С него отвори друго, по-малко чекмедже, от което извади един плик — пожълтял от времето и адресиран с едрия и незрял почерк на Пандора към него самия, когато служеше в щаба на Предания на Кралицата шотландски полк в Берлин. Датата на пощенската марка беше от 1967 година. В плика се намираше писмо, което той не извади, защото го знаеше наизуст. Това означаваше, че няма никаква причина да не го накъса на парченца и да го изгори още преди години, освен че не можеше да се реши да го унищожи.

Пандора. Връщаше се в Крой.

В далечината се чу шум от кола, който се увеличаваше и приближаваше откъм главния път. Не можеше да сбърка звука от двигателя. Изабел и Хамиш се връщаха с минибуса. Арчи върна плика в чекмеджето, затвори го, скри ключа и отиде да ги посрещне.

Изабел бе паркирала минибуса в задната част на двора. Преди Арчи да успее да се върне в кухнята, тя и Хамиш отвориха със замах вратата и клатушкайки се, влязоха победоносно вътре. Бяха приведени под тежестта на две огромни, препълнени с тъмни плодове кошници. След прекарания в борба с къпиновите гъсталаци следобед и двамата бяха опърпани, мръсни и покрити с кални петна и изглеждаха, както Арчи реши, като скитници.

Всеки път, когато спираше поглед върху сина си, той изпитваше като шок от изненада, защото през тази лятна ваканция момчето беше пораснало като младо дърво и ставаше все по-високо и по-голямо с всеки изминал ден. Дванайсетгодишен, вече беше по-висок от майка си, а мускулестите му рамене опъваха пуловера му. Ризата му висеше от дънките, по ръцете и устата имаше лилави петна, а гъстата му, жълта като царевица коса отчаяно се нуждаеше от подстрижка. Докато го гледаше, Арчи се изпълни с гордост.

— Здрасти, тате. — Докато оставяше кошниците на кухненската маса, Хамиш промърмори: — Умирам от глад.

— Ти винаги умираш от глад.

Изабел също остави товара си.

— Хамиш, цял следобед ядеш къпини. — Тя беше облякла провисналите си кадифени панталони и блуза, която Арчи много отдавна бе захвърлил. — Не може да си гладен.

— Да, ама съм. Къпините не засищат.

Хамиш се запъти към кухненския бюфет, където бяха подредени формичките с кексчета. Той махна единия от капаците с трясък и посегна към ножа.

Арчи се възхити от богатата реколта.

— Справили сме се плашещо добре. Сигурно сме набрали около петнайсет килограма. Никога не съм виждала толкова много. Отидохме от другата страна на реката, където господин Гладстон отглежда лалетата си. Храсталакът около тези полета беше препълнен с плодове. — Изабел дръпна един стол и седна. — Умирам за чаша чай.

— Имам новини за теб — каза Арчи.

Тя погледна нагоре, винаги бояща се от най-лошото.

— Добри новини?

— Най-добрите.

* * *

— Но кога се обади? Какво каза? Защо не ни е казала по-рано? — Изабел тръпнеше от вълнение и не даваше на Арчи никакво време да отговори на въпросите й. — Защо не са ни се обадили от Палма или от Франция, за да ни разкажат повече? Не че имам нужда от подробни описания, няма значение. Всичко, което има значение, е, че си идват. И че са отседнали в „Риц“. Не мисля, че Люсила някога е отсядала в хотел. Пандора е невъзможна. Лесно можеха да отидат и някъде другаде, където не е толкова луксозно…

— Пандора вероятно не познава по-различно място.

— И ще останат ли за танците? А води ли и фермера, който гледа овце? Мислиш ли, че тя е успяла да убеди Пандора да се върне? Толкова е странно, че след всичките тези години именно Люсила я е убедила. Ще трябва да приготвя всичките спални. Ще се съберем голяма компания, защото при нас ще отседне и американският приятел на Кати. И храна. Мисля, че във фризера са останали няколко фазана…

Вече седяха около масата и пиеха чай. Хамиш, който вече бе отчаяно гладен, сложи чайника и направи чай. Докато родителите му говореха, той сервира на масата три чаши, кутиите с кексчета и бисквити и самун хляб върху дървената дъска. Бе намерил също масло и буркан мариновани зеленчуци. В този период от живота си Хамиш се беше вманиачил по маринованите зеленчуци и ги слагаше върху всичко. В този момент си приготвяше сандвичи, като слагаше тъмни мариновани зеленчуци между две огромни филии хляб.

— … каза ли ти за Пандора? Каза ли изобщо нещо за нея?

— Не много, просто звучеше доволна от живота.

— О, как бих искала да съм била тук, за да говоря с нея.

— Ще можеш да говориш с нея утре.

— Каза ли на някого, че идват?

— Не, само на теб.

— Ще трябва да се обадя на Верена и да й кажа, че още трима души ще дойдат на тържеството й. Трябва да кажа също на Вирджиния и на Вай.

Арчи посегна към чайника и напълни чашата си отново.

— Мислех си, че може би ще е добре да поканим цялото семейство Еърд за обяд в неделя? Какво мислиш? В крайна сметка не знаем колко дълго ще остане Пандора, а следващата седмица ще бъде като огромен цирк, в който постоянно ще изникват все нови и нови неща. Неделя би трябвало да е подходящ ден.

— Това е брилянтна идея. Ще се обадя на Вирджиния. Ще поръчам телешко филе от месаря.

— Ам, ам. — Хамиш посегна към още едно парче сладкиш с джинджифил.

— … а ако времето е хубаво, може да играем крокет. Не сме играли крокет цяло лято. Ще трябва да окосиш тревата, Арчи. — Изабел сложи припряно чашата си на масата. — Сега трябва да направя желе от къпини и да приготвя всички спални. Но не бива да забравям да се обадя на Вирджиния…

— Аз ще й се обадя — каза Арчи. — Може да оставиш тази задача на мен.

* * *

Но Изабел, която вече бе сложила тигана за желето на печката и къпините къкреха, знаеше, че ако не споделеше вълнуващите новини с някого, щеше да избухне, затова намери време да се обади на Вайълет. Първоначално никой не вдигна в Пенибърн, затова тя затвори и звънна отново след половин час.

— Ало.

— Вай, Изабел е.

— О, миличка.

— Заета ли си?

— Не, седнала съм с питие в ръката.

— Но Вай, едва е пет и половина. Нима вече пиеш?

— Само временно. Днес имах най-изтощителния ден в живота си. Разхождах Лоти Карстеърс из Релкърк и после я черпих с чай. Няма значение, вече всичко приключи и изпълних моето добро дело за седмицата. Но почувствах, че имам нужда от голямо уиски със сода.

— Със сигурност. Или дори две. Вай, случи се нещо наистина вълнуващо. Люсила се обади от Лондон, че си идва утре и води Пандора със себе си.

— Води кого?

— Пандора. Арчи е на седмото небе от щастие. Само си представи — той се опитва да я накара да се върне в Крой през последните двайсет години и сега тя наистина идва.

— Не мога да повярвам.

— Невероятно, нали? Ела за обяд в неделя да ги видиш всичките. Ще поканим и всички останали от семейство Еърд, така че може да дойдеш с тях.

— С удоволствие. Но… Изабел, защо така внезапно е решила да се върне? Пандора имам предвид.

— Нямам представа. Люсила каза нещо за партито на Стентънови, но ми се струва, че е просто претекст.

— Колко необичайно. Аз… чудя се как ли изглежда сега.

— Нямам представа. Вероятно удивително. Освен че вече е на трийсет и девет и не може да няма няколко бръчки. Както и да е, скоро сами ще видим. Трябва да вървя, Вай. Правя желе от къпини и ще кипне всеки момент. Ще се видим в неделя.

— Колко мило. Много се вълнувам за Люсила…

Но къпиновото желе зовеше Изабел.

— Довиждане, Вай — и тя затвори.

Пандора.

Вай също затвори, свали си очилата и разтри очите си, които вече я боляха. Тя и преди това бе изморена, но новините на Изабел я зарадваха толкова много и същевременно я оставиха с усещането, че е блокирала. Все едно щяха да й поставят невъзможни изисквания, все едно й предстояха жизненоважни решения.

Тя се облегна назад и затвори очи, прииска й се да е с Еди — нейната стара и най-мила приятелка, за да може да сподели с нея новините, да ги обсъди, Еди да я утеши. Но Еди си беше вкъщи, затрупана от грижите по Лоти, и дори един телефонен разговор не бе възможен, защото Лоти щеше да чуе всяка дума и да си извлече собствени, много опасни заключения.

Пандора. Сега е на трийсет и девет, но тъй като Вайълет не я беше виждала от двайсет години, в съзнанието й тя завинаги беше останала онази пленителна тийнейджърка. Като някой, който бе починал. Хората, които са мъртви, никога не остаряват, те просто остават в спомените ни такива, каквито са били. Арчи и Едмънд бяха вече зрели мъже на средна възраст, но не и Пандора.

Това беше абсурдно. Всички остаряваха с еднаква скорост, така както хората по летищата се носеха по ескалаторите с еднаква скорост. Пандора бе на трийсет и девет и бе водила живот, който, ако се вярваше на всички слухове, беше всичко друго, но не и тих и спокоен. Опитът, преживяванията са оставили своята следа — бръчки, набръчкана кожа, косата й сигурно е загубила удивителния си блясък.

Но бе почти невъзможно да си го представи. Вайълет въздъхна, отвори очи и посегна към питието. Това нямаше да й помогне. Трябваше да се стегне. Последиците от тази ситуация нямаха нищо общо с нея. Нямаше да взима никакво решение, защото нямаше какво да се направи. Просто щеше да продължи да прави това, което беше правила винаги — да наблюдава, да не обръща внимание и да си мълчи.

* * *

Едмънд Еърд пристигна вкъщи в седем часа вечерта и тъкмо когато влизаше през входната врата, телефонът започна да звъни. Той спря за малко в коридора, но тъй като никой не вдигна веднага телефона, остави куфарчето си на масата и тръгна към библиотеката, където седна на бюрото и вдигна слушалката:

— Едмънд Еърд.

— Едмънд, Арчи е.

— Да, Арчи?

— Изабел ме помоли да се обадя. Кани ви с Вирджиния и Хенри на обяд в неделя. Поканихме и Вай. Ще можете ли да дойдете?

— Колко мило от страна на Изабел. Мисля, че да… само момент… — Той посегна към джоба за тефтерчето си, сложи го до попивателната и прелисти страниците. — Що се отнася до мен, би било прекрасно, но току-що се връщам и все още не съм говорил с Вирджиния. Искаш ли да я потърся?

— Не, няма нужда. Може да ми звъннеш после, в случай че не можете да дойдете, а ако не се чуем, ще ви чакаме към един без петнайсет.

— Ще го очакваме с нетърпение. — Едмънд се поколеба: — Има ли някакъв повод, за който трябва да знаем, или е просто рутинна покана?

— Не — каза Арчи, но после допълни: — Да, имам нещо предвид. Имаме повод. Люсила се връща вкъщи утре…

— Това са страхотни новини.

— Води със себе си и някакъв австралиец.

— Фермерът ли?

— Точно така. Освен това ще доведе и Пандора.

Едмънд замислено затвори тефтерчето си — беше тъмносиньо, със златни инициали в единия ъгъл. Бе го намерил в коледното си чорапче миналата Коледа — подарък от Вирджиния.

— Пандора?

— Да. Люсила и фермерът на овце й отишли на гости в Майорка. Всички заедно се връщат, като са шофирали през Испания и Франция. Пристигнали са в Лондон днес сутринта. — Арчи спря, сякаш очакваше някакъв коментар от Едмънд. Но той не каза нищо и след малко Арчи продължи: — Препратих й поканата от Верена Стейнтън и, предполагам, е решила, че ще е забавно да дойде за тържеството.

— Причина като всяка друга.

— Да. — Арчи отново замълча. — Значи ще се видим в неделя, Едмънд?

— Да, разбира се.

— Освен ако не се чуем преди това.

— Чакаме с нетърпение. Благодаря, че се обади.

Той затвори телефона. Библиотеката, къщата — всичко бе тихо. Хрумна му, че може би Вирджиния и Хенри са излезли някъде и той е съвсем сам у дома. Усещането за самота нарасна и стана потискащо. Започна да напряга слуха си, за да чуе някакъв шум, за да чуе успокоителни високи гласове, тракане на чинии, кучешки лай. Нищо. После отвъд отворените прозорци се чу дълъг звънлив зов на голям свирец, който прелиташе ниско над полетата зад градината. Един облак скри слънцето и хладният въздух се раздвижи. Той върна тефтерчето в джоба си, приглади косата си и оправи вратовръзката си. Имаше нужда от питие. Стана от стола, излезе от стаята и отиде да потърси жена си и сина си.