Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- September, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Велислава Юрукова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2021)
- Корекция и форматиране
- NMereva(2021)
Издание:
Автор: Розамунде Пилхер
Заглавие: Септември
Преводач: Велислава Димитрова Юрукова
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указана)
Печатница: „Бет Принт“ АД
Излязла от печат: 05.12.2012 г.
Редактор: Юлия Шопова
Художник: Станислав Иванов
ISBN: 954-398-277-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15077
История
- —Добавяне
Двадесета глава
Вторник, 13-и
— Тази твоя леля винаги ли е живяла в Майорка?
— Не, тук е само от две години. Преди това е живяла в Париж, преди това — в Ню Йорк, а преди това — в Калифорния — обясни Люсила.
— Като птица без гнездо.
— Предполагам, че е така, но по пътя е събрала доста приятни спомени.
Джеф се засмя:
— Как изглежда?
— Не знам, защото никога не съм я виждала. Когато съм се родила, вече е била изчезнала, омъжена за ужасно богат американец, и е живеела в Палм Спрингс. Струваше ми се, че тя би трябвало да е най-обаятелната жена на света. Толкова кокетна и изтънчена, сякаш излязла от някоя от онези пиеси от трийсетте години на двайсети век, в която мъжете падали около нея като кегли, а тя винаги била безсрамно жестока към тях. Избягала е, когато е била на осемнайсет. Толкова страшна, но и смела постъпка. На мен никога не би ми стискало толкова. И винаги е била красива.
— Дали все още е красива?
— Не виждам защо да не е. Все пак е само на четирийсет, още не е преминала към залязващата част от живота. Има неин портрет в трапезарията в Крой. Нарисуван е, когато е била на около четиринайсет, и дори тогава е била изумително красива. Има и много нейни снимки из цялата къща — в рамки или в стари албуми, които дядо ми е пълнил с моментални снимки. Много се радвах, когато валеше, защото тогава можех да разглеждам тези стари албуми и да се отдавам на мислите си. А когато хората говореха за нея, започвайки дори с неодобрение към неразумната й постъпка и липсата на загриженост за родителите й, в крайна сметка винаги си спомняха някакъв забавен анекдот с участието на Пандора и се смееха.
— Тя изненада ли се, когато й се обади по телефона?
— Естествено, че да. Но бе приятно изненадана, а не ужасено изненадана. В началото едва можеше да повярва, че наистина съм аз. Но после просто каза: „Разбира се, че може да дойдете. Колкото се може по-скоро. И може да останете, колкото пожелаете“. После ми даде напътствия и затвори. — Люсила се усмихна. — Така че можем да останем поне седмица.
Те си бяха наели кола — малък сеат — най-евтиното, което успяха да намерят, и сега бяха на път, прекосявайки острова, като караха през равна, интензивно култивирана провинциална област, в която тук-там като точици се появяваха бавнодвижещи се вятърни мелници. Беше следобед и от голямата жега имаше мараня по пътя пред тях. От лявата им страна в далечината се виждаше и леко неясна планинска верига, която изглеждаше почти непроходима. От другата страна, някъде извън погледите им, се простираше морето. За да се освежат, бяха отворили всичките прозорци, но вятърът беше горещ, прашен и много сух. Джеф караше, а Люсила стоеше до него с къс хартия, на която бе надраскала напътствията на Пандора.
Люсила се бе обадила на Пандора от Палма, където сутринта бяха пристигнали с Джеф с лодка от Ибиса. Бяха прекарали една седмица в Ибиса при Ханс Бергдорф — приятел на Джеф. Ханс беше художник и къщата му се оказа доста трудна за намиране, тъй като бе в най-горната част на Стария град, зад стените на древен крепостен град. Когато най-сетне я откриха, видяха, че е доста живописна. Беше варосана, с дебели стени, но невероятно примитивна. От издадения каменен балкон имаше панорамна гледка към целия стар град, новия град, пристанището и морето, но дори тези удоволствия почти не компенсираха факта, че готвенето трябваше да става върху миниатюрна газова печка, а единствената течаща вода беше студена и идваше от един-единствен кран. Затова Джеф и Люсила бяха ужасно мръсни, може би дори миризливи, а претъпканите чанти с багаж, скупчени на задната седалка, бяха пълни с отвратителни солени потни дрехи. Люсила, която не обръщаше особено внимание на външния си вид, беше започнала да си фантазира как ще си измие косата, а в отчаянието си Джеф си беше пуснал брада. Тя бе руса като косата му, но неравна и рунтава и затова приличаше по-скоро на някой бедняк, отколкото на викинг. Всъщност двамата представляваха толкова жалка картинка, че беше цяло чудо, че човекът, който даваше коли под наем, се съгласи да им даде сеата. Люсила забеляза, че на лицето му се изписа известно подозрение, но Джеф извади пачка песети, така че при това положение трудно можеше да им се откаже.
— Надявам се Пандора да има пералня — каза тя.
— Бих се задоволил и с басейн.
— Не може да си изпереш дрехите в басейн.
— Искаш ли да се обзаложим?
Люсила се вгледа през отворения прозорец на колата. Тя видя, че планините вече бяха доста по-близо, а природата сякаш бе по-жизнена. Имаше борчета и през отворените прозорци заедно с прахта нахлуваше ароматът на топла смола. Стигнаха до кръстовище, което пресичаше друг главен път. Спряха, за да пропуснат движението. Знакът на пътя гласеше: Пуерто дел Фуего.
— Добре, на прав път сме. А сега какво?
— Поемаме по пътя за Пуерто дел Фуего, но трябва да завием наляво след около два километра. Отбивката представлява малък път със знак „Кала Сан Торе“.
Движението намаля. Джеф се възползва от възможността и внимателно премина това кръстовище.
— Ако се озовем на пристанището, значи сме отишли твърде далеч.
— Добре.
Сега тя усети морския въздух. Почнаха да се появяват къщи, нов жилищен блок, гаражи. Минаха покрай конюшня за езда с малка ливада, на която тъжни и кльощави коне се опитваха да пасат.
— Горките създания — каза Люсила, която беше много милостива, но Джеф беше съсредоточил погледа си само върху пътя пред него.
— Ето знака „Кала Сан Торе“.
— Това е.
Отклониха се от нажежения двулентов път и изведнъж се озоваха сред зелена и свежа природа, пълна противоположност на равната гола земя, от която идваха. Високи борове хвърляха сянка по пътя, на места пронизвана от тънки снопове слънчева светлина, а от порутените ферми наоколо се чуваха доволно кудкудякане на кокошки и блеене на кози.
— Изведнъж всичко стана толкова красиво — забеляза Люсила. — О, виж това хубаво магаренце.
— Не изпускай поглед от картата, момиче. Какво следва?
Люсила послушно погледна записките си.
— Е, много остър завой надясно и после изкачване по хълма до последната къща на самия връх.
Те стигнаха до отбивката след следващия завой и Джеф премина на по-ниска предавка, за да успее да завие. Сеатът издаваше такъв шум, сякаш всеки момент можеше да изври като чайник, и болезнено бучеше, докато се изкачваше по стръмния виещ се път. Имаше и други къщи и големи вили, които едва се подаваха зад високите затворени порти и цъфналите градини.
— Ето това агентите на недвижими имоти наричат много търсен квартал — каза Люсила.
— Имаш предвид снобски.
— Мисля, че имам предвид скъп.
— Мисля, че и ти имаш предвид същото. Леля ти сигурно е много богата.
— Тя е преминала през калифорнийски развод — обясни Люсила с глас, който подсказваше, че няма нужда да казва нищо повече.
След още няколкостотин метра и няколко стръмни завоя стигнаха до целта си. Каса Роса. Името беше изписано красиво с декоративни плочки върху висока каменна стена и се виждаше много ясно, въпреки завесата от разцъфнали розови африкански цветя. Портите пред тях бяха отворени. Пътят, който беше много добре ограден, се виеше пред тях и се изкачваше по хълмчето до гаража. В гаража имаше една паркирана кола, а под сянката на чепато маслиново дърво бе паркирана още една — завиден тъмночервен мерцедес. Джеф изключи двигателя. Беше много тихо. После Люсила чу плисък от вода, като че ли от фонтан, и в далечината се чу лек звън от чанове на овце. Сега планините с белите си пусти върхове бяха много близо, а по-ниските им склонове бяха посребрени от маслинови горички.
Благодарни, че най-сетне бяха пристигнали, слязоха бавно от колата, протягайки потните си крайници. Тук, толкова високо, се усещаше лекият хладен и освежаващ бриз от морето. Люсила се огледа и видя, че Каса Роса се намира върху скалната стръмнина над тях. До главния вход водеше стълба, чиито стъпала бяха покрити със синьо-бели плочки, а по цялата дължина на стълбището стояха като на пост саксии с мушкато. Всичко това беше преплетено с буйни лилави бугенвилии, избуял хибискус, зъбна трева и плетеница от лазурносини грамофончета. Във въздуха се носеше сладкото им ухание заедно с влажния аромат на току-що напоена земя.
Това бе толкова удивително, толкова различно от всичко, което бяха преживявали досега, че за момент нито един от тях не можеше да обели и дума. После Люсила прошепна:
— Нямах ни най-малка представа, че ще е толкова величествено.
— Ами едно нещо е сигурно. Не можем да стоим тук цял ден.
— Да, прав си.
Люсила се обърна към стълбите, които водеха към входа. В този момент тишината бе нарушена от звука от остри токчета, бързащи по терасата над тях.
— Миличките ми! — В началото на стълбите се появи фигура, която протягаше ръце да ги приветства. — Чух колата. Пристигнахте. И не сте се изгубили. Колко сте умни и колко е прекрасно, че ви виждам.
* * *
Първото впечатление на Люсила от Пандора бе, че е нереално слаба. Изглеждаше безплътна, сякаш всеки момент щеше да се счупи. Да я прегърнеш, бе все едно да хванеш в ръце мъничко птиче. Не искаш да го гушнеш твърде силно, за да не се счупи на две. Косата й бе лешниково кестенява, прибрана назад и падаше свободно на бляскави къдрици върху раменете й. Люсила предположи, че Пандора е с такава прическа от осемнайсетгодишна и че изобщо не е намерила причина да смени този стил. Очите й бяха тъмносиви, засенчени от черни мигли, а извитите й устни — плътни и сладки. На дясната буза, точно над ъгълчето при горната й устна, имаше красиво кръгло тъмно петънце, което бе твърде секси, за да се нарече бенка. Носеше шалвари, розови като хибискус, златни верижки на шията, а на ушите — златни обеци. Тя ухаеше… Люсила познаваше този аромат. „Пойзън“. Тя също го бе ползвала, но така и не бе решила дали го обича, или го мрази. Усещайки го върху Пандора, все още не можеше да реши.
— Познах, че си Люсила — толкова много приличаш на Арчи… Сякаш не забелязваше отвратителния им външен вид — мръсните им къси панталони и мърлявите им тениски. Или не го показа по никакъв начин. — А ти би трябвало да си Джеф… — Тя подаде ръката си, чиито нокти бяха лакирани в розово. — Колко чудесно, че успя да дойдеш с Люсила.
Той пое ръката й в собствената си огромна лапа и леко изумен от топлото посрещане и зашеметяващата й усмивка, каза:
— Приятно ми е да се запознаем.
Тя веднага разпозна акцента му:
— Ти си австралиец. Колко прекрасно! Мисля, че досега никога не ми е гостувал австралиец. Пътуването ужасно ли беше?
— Не, никак даже. Просто беше горещо.
— Сигурно сте жадни…
— Да отидем ли да си вземем нещата от колата…?
— Може и по-късно. Нека първо пийнем по нещо. Елате. Един приятел е тук и искам да се запознаете.
Люсила се притесни ужасно. За Пандора нямаше значение, но те със сигурност не бяха в състояние да бъдат представени на когото и да било.
— Пандора, та ние сме ужасно мръсни.
— О, за бога, това е без значение. Той няма да има нищо против…
Тя се обърна и ги поведе по пътя, а на тях не им остана нищо друго, освен да я последват надолу по дългата сенчеста проветрива тераса с бели бамбукови столове, покрити с масленожълти възглавнички, и със страхотни синьо-бели порцеланови саксии с палми.
— Той не може да остане много дълго, а аз искам да се запознаете.
Те завиха зад къщата и следвайки тракането от високите токчета на Пандора, се озоваха под ослепителното слънце. Люсила копнееше за слънчевите си очила, които бе забравила в колата. Заслепена, все пак успя да види широката, засенчена с раирана тента открита тераса с мраморна настилка. Ниски стълби водеха към просторна градина, отрупана с цъфнали дървета и храсти. Пътеките в тревата бяха покрити с плочи, които образуваха кръг около синкавозелен, гладък като стъкло плувен басейн. Само при вида на този басейн Люсила усети, че се разхлажда. Вътре имаше надуваем дюшек, който се носеше по подводното течение, образувано от филтъра.
В другия край на градината, полускрита зад хибискуса, тя видя друга къща — малка, едноетажна, но със собствена тераса с изглед към басейна. Намираше се в сянката на висок бор, а отвъд ръба на покрива не се виждаше нищо друго, освен лазурносиньото небе.
— Ето ги, Карлос, пристигнаха живи и здрави. Явно упътванията ми не са били толкова объркващи, колкото се опасявахме.
В горната част на стълбите в сянката на навеса видяха ниска маса, а върху нея — поднос с чаши и висока кана, пепелник, чифт слънчеви очила, книга с меки корици. Наоколо имаше още бамбукови столове, отрупани с масленожълти възглавнички. Когато приближиха, от един от тях се изправи един мъж, който се усмихна в очакване да бъде представен. Беше много хубав. Висок, с тъмни очи.
— Люсила, скъпа, това е Карлос Макая — мой приятел. Карлос, това е Люсила Блеър, племенничката ми. И Джеф…
— Хоуланд — довърши Джеф.
— Той е австралиец. Не е ли вълнуващо? Сега да седнем и да пийнем нещо приятно. Това е чай с лед, но ако искате, мога да викна Серафина да донесе нещо по-силно. Може би кола? Или вино? — Тя започна да се смее. — Или шампанско? Каква добра идея. Но вероятно е малко рано за шампанско. Нека го запазим за по-късно.
Те казаха, че чай с лед звучи идеално. Карлос издърпа стол за Люсила и се настани до нея. Но Джеф, който обичаше да се припича на слънце като гущер, се облегна на перилата на терасата. Пандора се настани до него, краката й се поклащаха, а високият й сандал висеше от пръстите на единия й крак.
Карлос Макая сипа чай с лед и го подаде на Люсила.
— От Ибиса ли идвате?
— Да, пристигнахме днес сутринта с лодка.
— Колко дни бяхте там? — Английският му беше перфектен.
— Една седмица. Отседнахме при един приятел на Джеф. Къщата беше прекрасна, но ужасно примитивна. Затова изглеждаме така. Защото наистина сме мръсни, за което се извинявам.
Той не коментира това, а просто се усмихна разбиращо.
— А преди Ибиса?
— Аз бях в Париж. Именно там срещнах Джеф. Трябваше да стана художник, но там има толкова много неща за гледане и за правене, че не постигнах много.
— Париж е прекрасен град. За първи път ли беше там?
— Не, била съм и преди. Прекарах известно време, работейки като домашна прислужница, за да науча езика.
— А как пътувахте от Париж до Ибиса?
— Мислехме да пътуваме на стоп, но в крайна сметка си хванахме автобуса. Спирахме много често, за да може да разгледаме повече забележителности. Катедрали, замъци, винарски изби — такива неща.
— Не сте си губили времето. — Той хвърли бърз поглед към Пандора, която си бъбреше сладко с Джеф. Той я изучваше с поглед, сякаш тя бе някакъв странен вид от дивата природа, който той никога не бе виждал. — Пандора ми каза, че сега двете се виждате за първи път.
— Да. — Люсила се поколеба. Този мъж вероятно беше сегашният любовник на Пандора, което означаваше, че не бе нито времето, нито мястото да набляга на младежкото бягство на Пандора и на начина й на живот, който е водила след това. — Тя все беше в чужбина. Имам предвид, че живееше в чужбина.
— А твоят дом в Шотландия ли е?
— Да, в Релкъркшър. Там живеят родителите ми. — Последва кратка пауза. Тя отпи голяма глътка чай с лед. — Бил ли си в Шотландия?
— Не, учих в Оксфорд две години (това обясняваше английския му), но така и не намерих време да отида в Шотландия.
— Ние от цяла вечност искаме Пандора да се върне да ни види, но тя не идва.
— Може би не харесва студа и дъжда.
— Не е студено и дъждовно през цялото време. Само от време на време.
Той се засмя:
— Както и да е. Много е хубаво, че сте дошли да я видите и да й правите компания. А сега… — Той дръпна копринения си ръкавел и погледна часовника си. Бе красив и необичаен часовник с цифри, които представляваха мънички копия на знаменцата от шампионат по яхтинг, и с тежка златна верижка. Люсила се зачуди дали не му го е подарила Пандора. Може би флагчетата казваха „Обичам те“ с морзов код. — … Време ми е да тръгвам. Надявам се, ще ме извините, но трябва да работя.
— Разбира се…
Той се изправи отново на крака.
— Пандора, трябва да тръгвам.
— О, мили. Какъв срам. — Тя нагласи сандала си и скочи от перилата. — Както и да е, важното е, че намери време да се запознаеш с гостите ми. Ще дойдем да те изпратим.
— Не притеснявай всички.
— Така или иначе, те трябва да си вземат багажа. Умират от нетърпение да го разопаковат и да поплуват. Хайде… — Тя го хвана под ръка.
И така всички заедно стигнаха под сянката на маслиновото дърво, където беше паркирана колата му. Казаха си довиждане, той целуна ръката на Пандора и седна зад волана на мерцедеса.
Стартира двигателя и Пандора се отдръпна. Но преди да тръгне, каза:
— Пандора.
— Да, Карлос?
— Ще ми кажеш, ако промениш решението си, нали?
Тя не отговори веднага, но все пак поклати глава и каза:
— Няма да си променя решението.
Той се усмихна, сви рамене примирено, сякаш добродушно приемаше решението й. Включи колата на скорост, махна за последно и потегли, мина през портите и се спусна надолу по хълма, докато изчезна от погледите им. Те стояха и чакаха, докато звукът от двигателя на мерцедеса престана да се чува. Чуваха се само плясъкът на водата от фонтана, който не се виждаше, и звънът от чановете на овцете.
„Ще ми кажеш, ако промениш решението си.“
За какво ли я молеше Карлос? За момент Люсила се позабавлява с идеята, че й е предложил брак, но почти веднага прогони тази мисъл от главата си. Това бе твърде прозаично за толкова изискана и бляскава двойка. По-вероятно бе той да се е опитвал да я убеди да отиде с него на някое романтично пътешествие до Сейшелските острови или до осеяните с палми плажове на Таити. Или пък просто я бе поканил на вечеря, а на нея не й се ходеше.
Каквото и да беше, Пандора нямаше намерение да ги осведоми. Карлос си беше заминал и сега тя се захвана с практични занимания, започвайки с леко плясване с ръце.
— Хайде да се захващаме за работа. Къде е багажът ви? Това ли е всичко? Без големи куфари, чанти на колелца или кутии за шапки. Аз вземам повече багаж дори когато пътувам само за една нощ. Хайде, елате. Насам…
Тя отново тръгна бързо нагоре по стълбите, но все пак те я последваха. Люсила носеше кожената си чанта, а Джеф беше нарамил двете претъпкани раници.
— Настаних ви в къщата за гости. Можете да се настаните удобно и после сте свободни. Аз самата не съм особено добра сутрин, така че ще трябва сами да си правите закуска. Хладилникът е пълен с различни продукти, има кафе и всичко необходимо в шкафа. — Вече се бяха върнали на терасата. — Ще се оправите, нали?
— Разбира се.
— И после си мисля да вечеряме около девет часа. Ще е нещо студено, защото не мога да готвя, дори животът ми да зависи от това, а Серафина се прибира всяка вечер вкъщи. Но тя ще ни остави всичко приготвено. Елате към осем и половина, за да пийнем. Аз ще поспя малко, така че ще ви оставя да се ориентирате наоколо и да се настаните. По-късно може да поплувам, преди да се преоблека за вечеря.
Идеята за Пандора, облечена в още по-хубав тоалет от копринените розови шалвари, й напомни за досадния въпрос за дрехите.
— Пандора, ние нямаме с какво да се преоблечем. Почти всичко е мръсно. Джеф има една чиста риза, но не е гладена.
— О, миличка. Искаш ли да ти дам нещо назаем?
— Чиста тениска?
— Естествено, колко глупаво от моя страна. Трябваше да ти предложа. Чакай малко.
И тя изчезна през широките плъзгащи се врати в това, което вероятно беше спалнята й, и се върна почти веднага, носейки тъмносиня копринена риза, украсена с шарени пайети.
— Вземи това. Ужасно обикновена е, но е доста забавна. Може да я задържиш, ако искаш. Никога не я обличам. — Тя я хвърли към Люсила и тя я хвана. — А сега изчезвайте и се заровете в малкото си гнезденце. Ако искате нещо, позвънете по телефона в къщата и Серафина ще ви го донесе. — Прати им въздушна целувка. — Осем и половина. Ще се видим тогава.
И си тръгна, като ги остави да се оправят сами. Но Люсила все още се колебаеше, предвкусвайки с наслада това, което предстоеше да се случи.
— Джеф, не мога да повярвам. Имаме цяла къща за нас.
— Какво чакаме тогава? Ако не вляза в този басейн до две минути, ще експлодирам.
Люсила тръгна първа да слиза по стълбите и после пое по дължината на цялата градина. Малката къщичка ги очакваше. Те прекосиха терасата и отвориха вратата на всекидневната. Завесите бяха спуснати и Люсила отиде да ги дръпне. Светлината нахлу вътре и тя видя отсреща заслоненото кътче в градината.
— Имаме си дори собствено място, където да се печем.
Откритата камина бе заредена с дърва. Имаше няколко удобни стола, поднос с питиета и чаши, маса за кафе, върху която бяха подредени списания, и рафтове с книги. След като отвориха и другите врати, откриха две двойни спални и баня, която беше удивително просторна.
— Мисля, че това е най-хубавата спалня. Със сигурност е най-голямата. — Джеф заряза раниците върху пода с плочки, а Люсила дръпна останалите пердета.
— Можем да видим морето оттук. Само едно късче от него, един триъгълник, но все пак е гледка към морето.
Тя отвори шкафа и видя редици подплатени закачалки, които ухаеха на лавандула. Сложи ризата, която бе взела назаем, на закачалка, където тя увисна самотна.
Джеф вече бе събул маратонките си и сега събличаше тениската си.
— Може да си играеш в къщата, колкото искаш. Аз отивам да плувам. Ще дойдеш ли?
— След малко.
Той тръгна. След секунди тя чу силен плясък, тъй като той се бе затичал и гмурнал. Представи си удоволствието от досега с копринената хладна вода. Но по-късно, сега искаше да разгледа къщата.
При по-детайлна инспекция къщата за гости на Пандора изглеждаше доста перфектно завършена и Люсила се изпълни с възхищение от тази педантично точна мисъл и планиране. Някой… кой друг, освен Пандора? Някак се беше сетил за всичко, от което може да се нуждае или което да поиска някой гост — като се почне от свежи цветя и прекрасни нови книги и се стигне до резервни одеяла за хладните нощи и грейки за разбунтувани стомаси. В банята откри всякакви видове сапуни, аромати, шампоани, афтършейв, лосиони за тяло и масла за баня. Имаше дебели бели хавлиени кърпи и изтривалки, а от вътрешната страна на вратата висяха чифт обемисти снежнобели хавлии.
Като остави всичкия този лукс, тя прекоси хола и отиде да потърси кухнята. Откри я — блестяща, подредена, с тъмни дървени шкафове, пълни с испанска посуда, лъскави тенджери, глинени касероли, пълен набор съдове. Ако някой искаше, а Люсила със сигурност не искаше, можеше напълно спокойно да сготви за парти за десет души. Имаше електрическа и газова печка, съдомиялна и хладилник. Тя отвори хладилника и там наред с всичките продукти за стабилна закуска откри и две бутилки вода „Перие“, както и бутилка шампанско. Люсила видя и втора врата в кухнята, отвори я и откри… о, небесна радост… малка стая за пране с пералня, простор, дъска за гладене и ютия. При гледката им тя изпита по-голямо удоволствие, отколкото от останалите луксозни неща, взети заедно. Защото сега, най-накрая, те можеха да се изперат.
Тя се захвана за работа, без да губи повече време. Върна се в банята, съблече си дрехите, облече един от халатите и започна да разопакова багажа. Което всъщност се състоеше в изпразване съдържанието на раниците върху пода в спалнята. На дъното на раницата й се намираше чантичката за тоалетни принадлежности, четката и гребенът й, скицникът й, една-две книги и пликът от баща й с чека му, писмото му и поканата за танци от Верена Стейнтън. Тя я извади от плика и я подпря на празната тоалетка. Вече изглеждаше малко захабена, но придаваше, помисли си тя, някаква лична нотка на стаята, като че ли Люсила бе написала името си върху нея и я бе заклеймила като своя.
Люсила Блеър
Госпожа Ангъс Стейнтън
У дома
За Кати
Защо изглеждаше толкова абсурдно? Тя се засмя. Друг живот, друг свят. Тя събра чорапите, бельото, дънките, панталоните и тениските и се върна в пералното помещение. Без да си дава труда да ги сортира (майка й щеше да припадне, ако я видеше как слага червени чорапи заедно с бели тениски; майка й обаче не беше тук, за да протестира, така че какво значение имаше!), Люсила натъпка всичко, сипа прах за пране, затвори вратата и пусна пералнята. Водата бликна, а барабанът почна да се върти периодично. Тя се отдръпна, за да наблюдава това с такова удоволствие, като че беше някоя телевизионна програма, която беше чакала цяла вечност.
После ритна настрани останалите мръсни дрехи, взе си бикините и отиде при Джеф.
Остана дълго време в басейна. След малко Джеф излезе и легна на слънце, за да изсъхне. След още две дължини тя видя, че го няма. Излезе от басейна, изцеди водата от дългата си тъмна коса и влезе в къщата. Откри го в спалнята, изтегнал се върху едно от леглата. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заспи. Тя не искаше той да заспива, затова го повика, затича се и скочи, приземявайки се точно върху него.
* * *
— Джеф!
— Да?
— Казах ти, че е красива.
— Кой?
— Пандора, разбира се. — Джеф не отговори веднага. Беше сънлив, всеки момент щеше да заспи и не му се говореше. Ръката му бе протегната и служеше за възглавница на Люсила. Кожата му миришеше на хлор и плувен басейн. — Смяташ ли, че е красива?
— Със сигурност е секси дама.
— Намираш я секси?
— Малко е стара за мен.
— Тя не изглежда стара.
— И освен това е твърде слаба.
— Не харесваш ли слаби дами?
— Не, обичам моите жени да са с големи цици и дебели задници.
Люсила, която бе наследила формите на тялото от баща си — висока и слаба, почти без бюст, го удари с юмрук.
— Не е вярно.
Той се засмя:
— Ами какво искаш да кажа?
— Знаеш какво искам да кажеш.
Той я придърпа към себе си и я целуна.
— Това върши ли работа?
— Мисля, че ще трябва да си обръснеш тази брада.
— И защо?
— Защото лицето ми ще започне да изглежда така, сякаш го чистя с шкурка.
— Тогава ще трябва да спра да те целувам. Или да започна да те целувам някъде, където няма да се вижда.
Те млъкнаха. Слънцето се спускаше в небето и скоро щеше да стане тъмно изведнъж. Люсила се замисли за шотландския полумрак, който продължаваше чак до полунощ. Тя попита:
— Мислиш ли, че са любовници? Мислиш ли, че имат бурна любовна връзка?
— Кои?
— Пандора и Карлос Макая.
— Не бих могъл да знам.
— Той е невероятно красив.
— Да, истински ласкател.
— Помислих си, че е симпатичен. Доста приятен. Лесно се говори с него.
— Харесах колата му.
— Мозъкът ти е толкова ограничен. За какво мислиш, че я попита?
— Я пак.
— Той каза: „Кажи ми, ако си промениш решението“. А тя му каза: „Няма да си променя решението“. Сигурно я е помолил за нещо. Искал е тя да направи нещо заедно с него.
— Е, каквото и да е било, тя не изглеждаше особено обезпокоена.
Но Люсила не беше удовлетворена от този отговор.
— Сигурна съм, че беше нещо ужасно важно. Повратна точка в живота и на двамата.
— Въображението ти е неудържимо. По-вероятно е да се е опитвал да организира игра на тенис.
— Да. — Но някак си Люсила усещаше, че не е това. Тя въздъхна, а въздишката се превърна в прозявка. — Може би.
* * *
В осем и половина бяха готови да вечерят с Пандора, а Люсила реши, че въпреки цялото й притеснение не изглеждаха зле. И двамата се изкъпаха и изтъркаха добре от мръсотията и сега ухаеха хубаво на безплатния шампоан. Джеф пооформи брадата си с един чифт ножички за нокти, а Люсила изглади чистата му риза и спаси от купа с дрехи на пода в пералното помещение най-чистите му дънки.
А самата тя изми дългата си черна коса, среса я, изсуши я, облече едно черно клинче и сега тъкмо закопчаваше взетата назаем риза. Усещаше приятно хладна тежката коприна върху кожата си, а бродерията с пайети, която виждаше в огледалото през полуотворените си очи, изобщо не беше толкова ексцентрична, колкото й се струваше първоначално. Може би това се дължеше и на заобикалящата я среда, която беше толкова несвойствена за нея. Може би заради луксозната атмосфера такива малки вулгарности бяха приемливи. Това бе интересна идея, която тя с удоволствие би обсъждала дълго време, но сега не беше моментът за това.
— Хайде — подкани я Джеф. — Време е да тръгваме. Имам нужда от питие.
Той се запъти към вратата и тя го последва, но първо се увери, че всичките лампи в къщата за гости са изгасени. Тя беше почти сигурна, че на Пандора няма да й пука, дори всичките да светеха, но Люсила бе отгледана от пестелива шотландска майка и такива малки домашни икономии бяха насадени дълбоко в нея, като че ли подсъзнанието й бе програмиран компютър. Това й се стори странно, защото по-късно ограниченията изобщо не й правеха впечатление. Ето още една интересна мисъл, върху която си струваше да се размишлява по-късно вечерта.
Излязоха навън в синята нощ, осветена от звездното небе, топла и мека като кадифе. Градината ухаеше шеметно, басейнът бе осветен с прожектори, а пътечката — от лампи. Люсила чуваше безспирното цвърчене на цикадите, а от къщата на Пандора звучеше музика.
Рахманинов. Вторият му концерт за пиано. Банално може би, но идеално за такава невероятна средиземноморска нощ. Пандора — излегнала се върху дълъг стол с чаша вино на масичката до нея, беше подготвила цялата сцена и вече ги чакаше на терасата.
— Ето ви и вас! — каза тя, когато приближиха. — Вече отворих шампанското. Не можех да чакам повече.
Те се качиха по стълбите и навлязоха в снопа светлина, който осветяваше домакинята. Тя се бе преоблякла в нещо черно, което много приличаше на паяжина, а на краката си носеше златни сандали. Миризмата на „Пойзън“ бе по-силна дори от аромата от градината.
— И двамата изглеждате толкова излъскани! Не разбирам защо бяхте толкова притеснени за външния си вид. И Люсила, тази риза изглежда божествено върху теб. Трябва да я задържиш. Сега си намерете столове и се настанявайте. О, ужас! Забравила съм чашите. Люсила, миличка, ще отидеш ли да донесеш няколко? Малкият бар е точно зад вратата, там ще намериш всичко. Има и втора бутилка шампанско в хладилника, но ще я оставим там, докато довършим тази. А сега, Джеф, ела и седни тук до мен. Искам да чуя всичко за приключенията ви с Люсила досега…
Люсила ги остави и послушно отиде да потърси чашите за вино, като влезе вътре през една широка врата, прикрита със завеса. Барът беше на една ръка разстояние. Представляваше нещо като голям гардероб и в него имаше всичко необходимо, което някой би поискал, за да си направи каквото и да е питие. Люсила взе две чаши от рафта, но не се върна веднага на терасата. За пръв път влизаше в къщата на Пандора, озовавайки се в толкова просторна и забележителна стая, че веднага се отклони от задачата си. Всичко беше хладно и меко, а тук-там проблясваха нюанси на брилянтни цветове. Небесносини и тюркоазени възглавници, а в квадратна стъклена ваза — кораловорозови лилии. Ниши, удивително осветени, в които бяха подредени дрезденски фигурки и емайлирани съдове от Батърси. Малка стъклена масичка за кафе, върху която бяха натрупани списания и книги, още цветя, сребърна кутия за цигари. Открита камина със синьо-бели плочки, а над всичко това — картина с цвете, което се отразяваше в огледало. В другия край на стаята масата за хранене, която също бе от стъкло, беше приготвена за вечеря със свещи, кристал и още цветя. В удивените очи на Люсила всичко това приличаше повече на някаква странна сцена, отколкото на стая за живеене. И все пак тя осъзна, че имаше и предмети, които настройваха човек носталгично. Отворена книга върху дивана, наполовина завършен гоблен, който чакаше за някой свободен момент. Имаше и снимки — Арчи и Изабел на сватбата им. Бабата и дядото на Люсила, тези сладки старци, облечени в туид, застанали пред Крой заедно с кучетата си.
За Люсила тези доказателства за носталгия бяха много трогателни. Поради някаква причина не ги беше очаквала, сякаш не допускаше, че Пандора е способна на такива чувства. Представи си как Пандора ги носи навсякъде със себе си, през всичките й непостоянни любовни връзки и неспокойния й номадски живот. Видя я как ги разопакова от куфарите си вкъщи в Калифорния, в хотелски стаи, в апартаменти в Ню Йорк и в Париж. А сега и в Майорка. Така тя поставяше печата от своето минало и идентичност върху поредното временно жилище.
(Изглежда, нямаше снимки на мъжете, които бяха притежавали тези апартаменти и които заемаха толкова голяма част от живота на Пандора, но може би ги държеше в спалнята си.)
През отворените прозорци повя топъл бриз и Рахманинов нахлу от някаква невидима уредба, скрита зад златните решетки на растенията в градината. Нотите от солото на пианото се чуваха, сякаш капеха като капки дъжд. От терасата се чуваше тихо мърморене от спокойния разговор между Пандора и Джеф, които звучаха спокойни и търпеливи.
Имаше и други снимки на полицата над камината и Люсила пресече стаята, за да ги разгледа отблизо. Старата лейди Балмерино — бляскава с шотландската шапка с пера, която очевидно обявяваше началото на селски празник. Моментална снимка на Арчи и Едмънд Еърд — двама много млади мъже, които бяха в лодка в края на езерото с въдичарски пръчки и кошници, подредени на мястото за водача на лодката. Най-накрая имаше портрет на самата нея и на Хамиш, направен във фотостудио. На него Люсила бе облечена в рокля с набори от тънък ленен плат, а Хамиш беше дебело бебе, седнало върху коленете й. Сигурно Арчи й бе изпратил снимката с някое от писмата си, а Пандора я бе сложила в сребърна рамка на почетно място. Напъхана в тази сребърна рамка бе и една покана, чийто формат Люсила позна незабавно.
Пандора Блеър
Госпожа Ангъс Стейнтън
У дома
За Кати
Първата мисъл на Люсила беше: „Колко мило!“. А после: „Колко глупаво!“. Картичката и марката бяха похабени, защото нямаше и най-малка вероятност Пандора да приеме. Тя беше напуснала Крой, когато е била на осемнайсет, и изобщо не се бе връщала. Устоя на всичките молби първо на родителите й, а после — и на брат й. Беше малко вероятно именно Верена Стейнтън да постигне това, което семейството на Пандора не успява толкова години.
— Люсила!
— Идвам.
— Какво правиш?
Люсила донесе чашите за вино на терасата.
— Съжалявам, но разглеждах тази прекрасна стая. И слушах музиката…
— О, мила, не обичаш ли Рахманинов? Той е един от най-любимите ми. Зная, че е малко банално, но явно си падам по банални неща.
— Аз съм същата — призна й Люсила. — Когато слушам песни като „О, прекрасната луна“ и „Баркарола“ коленете ми омекват. А също и някои записи на „Бийтълс“. Имам ги всичките вкъщи в Крой. А за наистина тъжно настроение имам касета на Фидтърс — „Рали в Обан“. Пускам си я и усещам как настроението ми се подобрява видимо, както се повишава нивото на живака в термометъра, когато имаш температура. Всички тези мили старци и малки момчета в техните шотландски полички и ризи с дълги ръкави, всичките тези подскачания и клатушкания, сякаш не знаят как да спрат, а и не искат. Обикновено към края вече танцувам самичка и подскачам из стаята като идиот.
— Изобщо не съм те виждал да правиш такова нещо — обади се Джеф.
— Ами ако останеш край мен достатъчно дълго, вероятно ще ме видиш. Но, Пандора, сериозно, местенцето ти е изключително красиво. А къщата за гости е истинско съвършенство.
— Доста е сладка, нали? Бях голяма късметлийка, че успях да я грабна. Хората, които живееха тук преди, трябваше да се върнат в Англия, а аз си търсех къде да живея, и това място сякаш само мен ме чакаше. Джеф, предполага се, че ти ще сипваш шампанско…
— А мебелите? Всичките ли са твои?
Пандора се засмя:
— О, мила, аз нямам никакви мебели, само мънички парченца, спомени, които съм събирала по време на пътуванията си и съм разнасяла със себе си. Повечето мебели тук взех заедно с къщата, но, естествено, посмених почти всичко. Диваните бяха ужасно сини, а килимът беше раздърпан. Отървах се от тях доста бързо. Заедно с къщата наех и Серафина, а тя има съпруг, който се грижи за градината. Единственото, което ми липсва, е едно малко кученце, но кученцата в Майорка много често ги застрелват младежите с пневматични пушки, или хващат кърлежи, или ги крадат, или ги прегазват. Така че няма много смисъл.
Всички чаши вече преливаха от шампанско. Пандора вдигна своята за тост:
— За вас двамата и за това, колко е прекрасно, че сте тук. Люсила, Джеф ми разказа за пътуването ви из Франция. Сигурно е било много очарователно. Видели сте Шартър, такова изживяване. Нямам търпение да чуя още, искам да чуя всички подробности, но първо искам да ми разкажете всичко за вкъщи, за милия ми Арчи и за Изабел, и за Хамиш. Хамиш сигурно вече е огромен. А Изабел с тези ужасни американци, които отсядат при тях. Научавам всичко от писмата на Арчи, когато не ми разказва за последния лов на яребици или за размерите на сьомгата, която е хванал предишната седмица. Цяло чудо е, че може да върши толкова много неща. Кажи ми как е горкичкият му крак?
— Всъщност не може да прави толкова много неща — каза й направо Люсила. — Просто ти пише позитивни писма, за да не се разстройваш. А кракът му не е нищо, просто тенекия. Точка. Не може да стане по-добре, а всички се молим да не стане по-зле.
— Миличкият ми. Ужасните зверове от ИРА. Как смеят да правят такива неща, и то на милия Арчи, който най-малко го заслужава!
— Не е сигурно, че са се целили в него, Пандора. Те са ги причаквали зад границата, за да взривят много британски войници, и той просто се е оказал един от тях.
— Той знаел ли е, че са там? Или е било засада?
— Не зная. А дори и да попитам, няма да ми каже. Не иска да говори за това. Не говори за това с никого.
— Това хубаво ли е?
— Не мисля, но не можем да направим много по въпроса.
— Никога не е говорел много. Най-милият мъж, но дори като дете винаги таеше всичко в себе си. Така и не бяхме разбрали, че ухажва Изабел, и когато каза на майка, че иска да се ожени за нея, тя замалко да припадне от изненада, защото му беше уговорила съвсем различно момиче. Както и да е, тя извлече най-доброто от ситуацията. Точно както винаги извличаше най-хубавото от всичко… — Гласът й спадна. Тя млъкна, а после бързо изпразни чашата си. — Джеф, има ли още нещо в тази бутилка, или да отваряме другата?
Но бутилката все още не беше празна и той напълни чашата й отново, а после допълни чашата на Люсила и своята собствена. Люсила започваше да се чувства не само безгрижна, но и вече леко замаяна. Зачуди се колко ли беше изпила Пандора, преди да дойдат. Може би именно заради шампанското говореше толкова много.
— Сега, кажете ми… — Тя започна отново. — Какво смятате да правите двамата след това?
Джеф и Люсила се спогледаха. Правенето на планове не им беше силната страна. Да правят нещата на момента, беше половината от удоволствието.
Джеф отговори:
— Не знаем, наистина. Единственото, което знаем, е, че трябва да се върна в Австралия в началото на октомври. Запазил съм си полет за Кантас на трети.
— Откъде ще заминеш?
— От Лондон.
— Значи по някое време трябва да се върнеш в Англия.
— Да.
— А Люсила с теб ли ще дойде?
Те отново се спогледаха.
— Не сме го обсъждали — каза Люсила.
— Значи сте свободни. Свободни като птички. Свободни да ходите и да си тръгвате, когато и откъдето решите. — Тя махна с ръка и разля малко шампанско.
— Да — съгласи се предпазливо Джеф. — Предполагам, че да.
— Тогава нека направим планове. Люсила, искаш ли да правиш планове с мен?
— Какви планове?
— Когато разглеждаше гостната ми, както се изрази, забеляза ли голяма претенциозна калиграфска покана върху полицата на камината?
— От Верена Стейнтън ли? Да, забелязах я.
— Ти поканена ли си?
— Да. Татко ми я изпрати и я получих в Ибиса.
— А ще ходиш ли?
— Ами… не се бях замисляла по въпроса.
— А би ли отишла?
— Не зная. Защо?
— Защото… — тя остави чашата си. — Аз мисля да отида.
Шокът от това съобщение вцепени Люсила и я изкара от приятното и пиянско замайване, като напълно я отрезви. Тя се вторачи в Пандора с пълно недоверие, а Пандора също я гледаше втренчено. Сивите й очи с големи черни зеници бяха се избистрили от някакво странно въодушевление, като че се наслаждаваха на празното скептично изражение на лицето на Люсила, което бе предизвикала.
— Ти би отишла?
— Защо не?
— Би се върнала в Шотландия?
— Къде другаде?
— За танците на Верена Стейнтън? — Звучеше толкова нелогично.
— Причина като всяка друга.
— Но досега не си се връщала. Татко те канеше, молеше те, а ти не дойде. Той ми е казвал.
— Трябва да има първи път. Може би сега е подходящото време. — Изведнъж тя се изправи, отдалечи се от тях и се загледа към градината. Остана там за миг напълно неподвижна, докато силуетът й се очертаваше от светлината на прожекторите на басейна. Роклята и косата й се полюшваха от бриза. После се обърна, за да ги погледне в очите, като се облегна на парапета. Каза, като сега говореше с доста различен глас: — Мисля си толкова много за Крой. Само напоследък. Толкова много си мисля за там. Сънувам го, а като се събудя, започвам да си припомням разни неща, за които не се бях сещала от години. И после дойде поканата. Подобно на твоята, Люсила, и моята бе препратена от Крой. И тя върна милиони спомени за това, колко много се забавлявахме на тези нелепи танци и ловни балове. Както и на домашните партита и когато хълмовете отекваха от гърмежа на пушки, а всяка вечер имаше огромно тържество за вечеря. Не мога да си представя как ли се е справяла милата ни майка с всички нас. — Тя се усмихна на Люсила, а после и на Джеф. — А сега пристигнахте и вие, двамата. Звъннахте от Палма и се появихте като гръм от ясно небе. А Люсила прилича толкова много на Арчи. Поличби. Вярваш ли в поличби, Люсила?
— Не зная.
— Аз също. Но съм сигурна, че с шотландската кръв, която тече във вените ни, би трябвало да вярваме. — Тя се върна на стола си и седна на облегалката близо до Люсила. Под красотата й Люсила можеше да види отпечатъка на годините върху прекрасните й черти, линиите около очите и устата й, кожата й, която бе като хартия, острия ъгъл на челюстта й. — Така че хайде да правим заедно планове. Защо двамата да не направите плановете си с мен? Бихте ли имали нещо против, ако ви помоля?
Люсила погледна към Джеф. Той кимна. Тя каза:
— За нас не би имало значение.
— Тогава ще направим така: Ще останем тук една седмица тримата заедно и вие ще прекарате най-страхотното време от живота си. После ще вземем колата ми и ще хванем ферибота за Испания. Ще минем през Испания и Франция, разполагайки с времето си и наслаждавайки се на пътуването. Когато стигнем до Кале, ще прескочим до Англия. Ще поемем на север и ще отидем в Шотландия, и ще си бъдем у дома. Обратно в Крой. О, Люсила, кажи, че това е възхитителна идея.
— Това без съмнение е напълно неочаквано — беше всичко, което Люсила успя да каже.
Но дори да бе забелязала липсата на ентусиазъм в гласа й, Пандора не го показа. Носейки се на вълната на собственото си вълнение, тя се обърна към Джеф:
— А ти? Как ти звучи? Или мислиш, че съм се побъркала?
— Не мисля.
— Би ли имал нещо против да дойдеш в Шотландия с нас?
— Ако това е нещото, което ти и Люсила искате, ще бъда поласкан.
— Тогава всичко е решено! — Пандора триумфираше. — Всички ще останем в Крой с Изабел и Арчи и ще отидем заедно на любимото ми парти у Стентънови.
— Но Джеф не е поканен — отбеляза Люсила.
— О, това не е проблем.
— А и няма какво да облече.
Пандора избухна в смях.
— Скъпа, ти ме разочароваш. Мислех, че си роден художник, а единственото, за което се безпокоиш, са дрехите! Не виждаш ли, че дрехите нямат значение. Никакво значение. Единственото, което има смисъл, е, че се връщаме вкъщи заедно. Само си помисли какъв луд живот ни чака. Сега трябва да празнуваме! — Тя скочи на крака. — Идеалният момент да отворим втора бутилка шампанско!