Розамунде Пилхер
Септември (2)

Втора глава

Четвъртък, 12-и

Нощта беше кратка и той не можа да спи. Скоро щеше да се съмне.

Представяше си как поне веднъж ще може да поспи, защото бе много уморен, направо изтощен. Изстискан от три дни нетипични за сезона и за Ню Йорк жеги, дни, изпълнени докрай със срещи, делови обеди, дълги следобеди на спорове или дискусии, твърде много кока-кола и черно кафе, твърде много приеми и оставане до късно и почти никакви упражнения или излизане на чист въздух.

Макар да не беше лесно, най-накрая беше постигнат успех. Харви Клайн беше костелив орех и беше необходимо известно време, за да се убеди, че това е най-добрият и на практика единствен начин да се закачи на пазара в Англия. Попълнената надлежно с график, планове и снимки креативна кампания, която Ноел носеше в Ню Йорк, беше одобрена и съгласувана. С договора под мишница Ноел можеше да се върне в Лондон. Той опакова багажа си, проведе няколко телефонни разговора в последната минута, натъпка в куфарчето си документите и калкулатора, отговори на едно обаждане (Харви Клайн му желаеше безопасно пътуване), слезе, съобщи на рецепцията, че напуска хотела, махна на едно жълто такси и се отправи към летище „Кенеди“.

През нощта осветеният Манхатън изглеждаше както винаги великолепно — кули от светлина, които се забиват в изпълненото със зарево небе, а магистралите — подвижни реки от фарове. Това беше градът, който предлагаше по забързан и открит начин всякаква форма на удоволствие, за която човек можеше да се сети.

По време на предишни пътувания се беше възползвал в пълна степен от всички развлечения, но този път нямаше възможност да приеме нито едно от гостоприемните предложения и изпита пристъп на съжаление, че заминава, макар че го бяха измъкнали от едно превъзходно парти много преди даже да бе започнал да се забавлява.

На „Кенеди“ таксито го остави на терминал БА. Той надлежно се нареди на опашката, чекира се, разтовари се от всякакви предмети, отново се нареди на опашка за проверка на сигурността и най-накрая се отправи към залата за заминаващи. Купи си бутилка скоч в безмитния магазин и „Нюзуик“ и „Адвъртайзинг Ейдж“ от павилиона за вестници. Намери свободен стол и се отпусна уморен, в очакване на полета.

Като жест на любезност от страна на „Уенборн и Уайнбърг“ пътуваше първа класа, така че поне имаше място за дългите му крака, а той беше поискал място до прозореца. Съблече якето си и се разположи, копнеейки за една напитка. Хрумна му, че ще е чиста случайност, ако никой не седне до него, но тази плаха надежда умря почти веднага, тъй като един пълен мъж в морскосин костюм на бели райета потърси мястото, остави няколко чанти и пакети в багажника над главите им и накрая се сгромоляса, изпълвайки седалката до него.

Мъжът зае доста място. В самолета беше хладно, но този господин се бе разгорещил. Той извади копринена носна кърпа, попи челото си и започна да се намества и да се върти, търсейки предпазния си колан, при което успя да сръга доста болезнено Ноел с лакътя си.

— Извинете. Изглежда, сме пълни догоре тази вечер.

На Ноел не му се говореше. Той се усмихна, кимна и демонстративно отвори своя „Нюзуик“.

Излетяха. Сервираха коктейла, а после — и вечерята. Той не беше гладен, но яде, защото така времето минаваше по-бързо и нямаше какво друго да прави. Огромният 747 забръмча над Атлантика. Вечерята беше изчистена и включиха филма. Ноел вече го беше гледал в Лондон, затова помоли стюардесата да му донесе уиски със сода и отпи бавно, като задържа чашата в ръката си, за да го остави да отлежи. Загасиха светлините в пътническата кабина и пътниците почнаха да търсят възглавници и одеяла. Дебелият мъж скръсти ръце над корема си и моментално захърка. Ноел затвори очи, но усети, че сякаш има песъчинки в тях, и затова отново ги отвори. Мисълта му препускаше: беше работил на пълни обороти през последните три дни и не можеше да се успокои. Възможността да изпадне в забвение отпадна.

Чудеше се защо няма усещането за триумф, след като бе спечелил безценния клиент и се връщаше с целия внимателно съшит проект. Подходяща метафора за „Садълбагс“^[1]. „Дисаги“. Това беше една от онези думи, които звучат толкова по-глупаво, колкото повече ги повтаряш. Но това не беше глупаво. То беше изключително важно не само за Ноел Кийлинг, но и за „Уенборн и Уайнбърг“.

„Садълбагс“. Компания, чиито корени бяха в Колорадо, където бизнесът беше започнал преди години с производството на висококачествени продукти от кожа за общността на живеещите в ранчото — седла, юзди, каиши, поводи и ботуши за езда с престижната марка във формата на копито с буквата S, вписана в него.

Въпреки това скромно начало компанията се бе разраснала, като увеличи продажбите си в цялата страна, вдигна репутацията си и изпревари всички конкуренти. Тя се разпростря и в производството на други стоки — пътни сакове, дамски чанти, модни аксесоари, обувки и ботуши, все изработени от висококачествена кожа, ушити и завършени на ръка. Логото на „Садълбагс“ стана символ на статус, съпоставим със статуса на „Гучи“ или „Ферагамо“, на съответната цена. Имиджът им нарасна до такава степен, че посещаващите САЩ туристи, които желаеха да се завърнат у дома с наистина впечатляваща плячка, избираха раница „Садълбагс“ или ръчно изработен колан със златна катарама.

И тогава плъзна слухът, че „Садълбагс“ се местят на британския пазар, където ще продават в един-два внимателно подбрани магазина в Лондон. Чарлз Уайнбърг — управителят на Ноел, случайно бе дочул това на бизнес вечеря в Лондон. На следващата сутрин Ноел като старши заместник-управител и креативен директор беше извикан за редовния брифинг.

— Искам този клиент, Ноел. За момента само шепа хора в тази страна едва са чували за „Садълбагс“, а те ще се нуждаят от най-добрата рекламна кампания. Ние сме първи и ако успеем да го хванем, ще можем да го управляваме, затова звъннах в Ню Йорк късно снощи и разговарях с президента на „Садълбагс“, Харви Клайн. Той се съгласи на среща, но иска пълна презентация… планове, медийно покритие, слоган, всичко. Предложение на най-високо ниво, цветна снимка на цяла страница. Имаш две седмици. Заемай се с арт отдела и се опитайте да измислите нещо. И, за бога, намери фотограф, който може да накара мъж манекен да изглежда като мъж, а не като кукла за витрина. Ако е необходимо, хвани истински играч на поло. Ако става, няма да имам възражения срещу хонорара му…

* * *

Вече девет години Ноел Кийлинг работеше за „Уенборн и Уайнбърг“. Девет години е дълъг период в рекламния бизнес за човек, решил да остане в една и съща фирма, и от време на време той самият се изумяваше от собствения си непрекъснат прогрес. Други негови връстници, които започнаха заедно с него, бяха се придвижили напред — в други компании или дори бяха създали собствени агенции. Но Ноел остана.

Причините за постоянството му се кореняха основно в личния му живот. Всъщност, след като поработи година-две във фирмата, доста сериозно обмисляше възможността да напусне. Беше неспокоен, недоволен и дори изобщо не толкова силно заинтересован от работата. Той мечтаеше за неразорани полета: да се заеме със собствен бизнес, да зареже рекламата и всичко и да се премести в бизнеса с имоти или със стоки. Живеейки с планове да спечели милиони, знаеше, че единствената пречка е липсата на необходимия капитал. Но тъй като не разполагаше с капитал, разочарованието от изпуснатите възможности и загубените шансове го беше довело почти до лудост.

И тогава — преди четири години, нещата коренно се промениха. Той беше на трийсет, ерген, все още решително противопоставяйки се на обвързването с приятелки, без намек дори, че това безотговорно състояние на нещата няма да трае вечно. Но майка му почина съвсем внезапно и за първи път в живота си Ноел разбра, че е заможен човек.

Нейната смърт беше абсолютно неочаквана и за известно време той беше шокиран до такава степен, че почти не можеше да приеме жестоката действителност, че тя си е отишла завинаги. Той я беше обичал по един дистанциран и несантиментален начин, но основно винаги бе мислил за нея като за негов постоянен източник на храна, напитки, чисти дрехи, топли легла и когато той го пожелаеше — морална подкрепа. Уважаваше също духовната й независимост, както и това, че тя никога не се намеси по какъвто и да било начин в личния му живот, когато той порасна. В същото време шантавото й поведение доста го вбесяваше. Най-неприятен беше навикът й да се заобикаля с най-изпадналите и бедни паразити. Всеки й беше приятел. За нея всички й бяха приятели. Ноел ги наричаше „противни хрантутници“. Тя не обръщаше внимание на цинизма му и с поведението си привличаше съкрушени стари моми, самотни вдовици, безпарични артисти и безработни актьори, както светлината на пламъка привлича нощната пеперуда. Според него щедростта й към кого ли не беше едновременно и глупава, и егоистична, затова никога не оставаха пари за нещата от живота, които според Ноел бяха от първа необходимост.

Нейното завещание отразяваше тази безсмислена й щедрост. Тя бе оставила солидно наследство на млад мъж…, който нямаше нищо общо със семейството, когото бе взела под крилото си и на когото по някаква причина искаше да помогне.

За Ноел това беше ужасен удар. Чувствата му, както и джобът му, бяха дълбоко наранени, а и го разяждаше негодувание, че е напълно безсилен. Беше безсмислено да се вбесява, защото тя си беше заминала. Той не можеше да се разправя с нея, да я обвинява в липса на лоялност и да й търси сметка, какво, по дяволите, си мисли, че прави. Майка му се беше преместила отвъд неговия достъп. Той си я представяше недосегаема за гнева му от другата страна на пропаст или на пълноводна река — заобиколена от слънце, поля, дървета, изобщо от всичко, което изразяваше нейното собствено разбиране за Рай. Вероятно се усмихваше на сина си по своя благ начин, тъмните й очи блестяха закачливо усмихнати, невъзмутими, както винаги към неговите въпроси и упреци.

След като останаха само двете му сестри, които да тормози, той обърна гръб на семейството си и се съсредоточи върху единствено стабилното нещо в живота му — работата му. За голяма изненада на самия него, а и на шефовете му той откри точно навреме, че рекламата не само го интересува, но и че е доста добър в правенето й. Докато се изясняваше въпросът с наследството от майка му, както и с безопасността на банковия влог на неговия дял от мангизите, младежките му фантазии за огромни рискове и за бързи печалби бяха отлетели завинаги. Ноел бе разбрал, че да правиш пари с предполагаемото богатство на друг, всъщност е много различно от това да се заемеш със своето собствено. Той почувства, че трябва да защитава банковия си баланс, сякаш беше дете, и не беше готов да рискува неговата сигурност. Вместо това съвсем скромно си купи нова кола и започна неуверено да прави сондажи за ново място, където да живее…

Животът продължи. Но младостта беше преминала и животът бе станал труден. Постепенно Ноел стигна до това заключение и същевременно откри, че не е способен да поддържа това последно недоволство срещу майка си. Да подхранваш ненужна обида, беше доста изтощително. А и в крайна сметка трябваше да признае, че все пак не беше излязъл от ситуацията чак толкова зле. Освен това тя му липсваше. През последните години я беше виждал рядко — затворена в дълбините на Глочестършър, но поне все още беше винаги там, в края на телефонната линия или в края на едно дълго шофиране, когато чувстваше, че не може да издържа горещите улици на Лондон и миг повече. Нямаше значение, дали бе отишъл сам, или водеше половин дузина приятели за уикенда. Винаги имаше място, отпускащо посрещане, прекрасна храна, всичко или нищо за правене. Блещукащи огньове, ароматни цветя, топли бани, затоплени удобни легла, фини вина и приятни разговори.

Всичко бе свършило. Къщата и градината бяха продадени на непознати. Топлият аромат на нейната кухня и приятното усещане, че някой друг се грижи и ти не трябва да вземаш никакви решения. И беше си отишъл единственият човек на света, пред когото никога не трябваше да се преструваш или да претендираш за нещо. Животът без нея, влудяваща и капризна, каквато си беше, бе все едно да живееш живот с една голяма дупка в него, и това му бе коствало, спомни си с горчивина той, известно усилие да свикне.

Ноел въздъхна. Всичко сякаш се беше случило преди доста време. Друг свят. Беше изпил уискито си и седеше, втренчил поглед навън в тъмнината. Спомни си, когато беше на четири години и имаше дребна шарка, как нощите с болестта изглеждаха дълги като цял живот, всяка минута траеше час, а зората бе колкото цяла вечност далеч.

Сега, трийсет години по-късно, той гледаше зазоряването. Небето изсветляваше, а слънцето изпълзяваше нагоре изпод фалшивия хоризонт от облаци, всичко порозовя и светлината започна да дразни очите. Той гледаше зазоряването през прозореца на самолета и беше благодарен, защото то прогонваше надалеч нощта, вече беше настъпил следващият ден и той не трябваше да се опитва да заспи. Около него хората се раздвижиха. Донесоха им портокалов сок и парещи влажни кърпи за лице. Той си избърса лицето и усети наболата си брада. Други пасажери взеха кърпите, потърсиха чантичките си с тоалетни принадлежности и се отправиха към тоалетните, за да се избръснат. Ноел остана на мястото си. Можеше да се избръсне, като се прибереше у дома.

* * *

Което и направи три часа по-късно. Изтощен, мръсен и разрошен, той изпълзя от таксито и плати на шофьора. Утринният въздух беше хладен, блажено хладен след Ню Йорк и леко ръмеше мъглив слаб дъждец. На „Пембрук Гардънс“ дърветата се раззеленяваха, тротоарите бяха мокри. Той вдъхна миризмата на свежест и след като таксито замина, остана така за минута, мислейки си дали да не посвети този ден на себе си, за да се възстанови. Да си подремне, да си направи една дълга разходка. Но това нямаше как да стане. Имаше работа, която трябваше да свърши. Офисът и шефът му го чакаха. Ноел взе чантата и куфарчето си, слезе по стълбичките пред сградата и отвори собствената си входна врата.

Наричаха апартамента градински, защото в задната му част имаше френски прозорци, които се отваряха към съвсем малък вътрешен двор — неговата част от по-голямата градина на високата сграда. Привечер слънцето я огряваше, но в тези ранни часове беше в сянка и котката на съседите над него удобно се беше разположила на един от брезентовите му столове — явно бе прекарала нощта там.

Апартаментът не бе голям, но стаите бяха просторни. Всекидневна и спалня, малка кухня и баня. Гостите, които оставаха да пренощуват, трябваше да спят на дивана — умно изобретение, което, ако се третираше с решителност, се разгръщаше във второ двойно легло. Госпожа Мъспрат, която се грижеше за апартамента, беше информирана, че Ноел е в чужбина, и всичко беше чисто и спретнато, но задушно и непроветрено.

Ноел отвори френския прозорец и прогони котката. В спалнята разкопча ципа на куфарчето си и извади чантичката с тоалетните си принадлежности. Съблече се и хвърли смачканите си мръсни дрехи на пода. В банята изми зъбите си, взе си горещ душ и се обръсна. Сега вече се нуждаеше повече от всичко от кафе. Облечен в хавлиения си халат и бос, тихо влезе в кухнята, напълни чайника, включи го и сипа кафе във френската каничка за кафе. Миризмата беше окуражителна и приятна. Когато кафето се прецеди, взе пощата, седна на кухненската маса и прегледа пликовете. Нищо не изглеждаше твърде спешно. Имаше все пак пощенска картичка от Гибралтар с ярки снимки. Той я обърна. Беше пусната от Лондон и беше от жената на Хю Пенингтън — негов приятел от училище, който живееше в Челси.

„Ноел, опитвах се да ти звънна, но ти не отговаряше. Освен ако не се чуем, за да уговорим друго, ще те чакаме на вечеря на 13-и. Между седем и половина и осем. Без черна вратовръзка. С обич. Делия.“

Той въздъхна. Тази вечер. Освен ако не се чуем, за да уговорим друго. Е, добре, дотогава вероятно ще е възстановил силите си. И може би ще бъде по-приятно от гледането на телевизия. Той пусна картичката на масата, изправи се и отиде да си сипе кафе.

* * *

В заседания през почти целия ден, Ноел бе загубил представа какво се случва навън. Когато най-накрая шофираше към къщи в най-натоварения трафик, без да бърза, движейки се със стъпката на охлюв, болен от артрит, той забеляза, че сутрешният дъжд е отвян от бриза и че е прекрасна майска вечер. Беше стигнал до такава степен на изтощение, когато всичко е светло, ясно и странно безплътно и перспективата да се наспи изглежда далечна като смъртта. Вместо това отново си взе душ, преоблече се и си сипа питие. Нямаше да ползва колата си, щеше да отиде пеша до Челси. Свежият въздух и раздвижването щяха да изострят апетита му за прекрасната вечеря, която се надяваше, че го очаква. Не можеше да си спомни кога за последно беше сядал на маса и беше ял нещо, което не е сандвич.

* * *

Разходката беше добра идея. Той вървеше по зелени задни улички, жилищни кварталчета с еднотипни къщи, в които магнолиите се бяха разлистили, а глициниите бяха прилепнали до фасадите на скъпи лондонски къщи. Като излезе на „Бромптън Роуд“, мина покрай сградата на „Мишлен“ и зави надолу по „Уолтън стрийт“. Тук позабави крачка и спря, за да погледа витрината на един възхитителен магазин, вътрешните декоратори и арт галерията, където се продаваха спортна преса, ловни сцени и маслени картини на страховити лабрадори, които подскачаха в снега и носеха фазани в устата си. Имаше една картина на Торбърн, за която копнееше. Той постоя по-дълго, отколкото възнамеряваше, просто за да я съзерцава. Може би щеше да се обади в галерията, за да разбере колко струва. След малко продължи нататък.

Докато стигна до „Овингтън стрийт“, стана осем без двайсет и пет. По тротоарите бяха паркирани автомобили, а няколко по-големи деца караха колело нагоре-надолу по средата на улицата. Къщата на семейство Пенингтън се намираше в средата на редицата. Когато стигна там, едно момиче тръгна към него по тротоара. Тя водеше на каишка малък бял шотландски териер и явно се беше запътила към пощата, защото носеше писмо в ръката си. Той я погледна. Тя носеше дънки и сива тениска, а косата й беше в цвета на най-хубавия мармалад. Не беше нито висока, нито особено стройна. Всъщност изобщо не беше типът на Ноел. И въпреки това, когато се разминаха, той я погледна повторно, защото в нея имаше нещо познато, а не можеше да си спомни къде може да са се срещали някога. На някое парти може би. Косата беше характерна…

Разходката го бе изморила и се нуждаеше от едно питие. Тъй като имаше по-приятни неща, за които да мисли в момента, отхвърли момичето от съзнанието си, изкачи стълбите и натисна леко звънеца. Натисна дръжката, за да отвори вратата, подготвен и очакващ поздрав. Здравей, Делия. Аз съм. Пристигнах.

Но нищо подобно не се случи. Вратата остана затворена, което беше странно и нетипично. Знаейки, че той ще дойде, Делия със сигурност щеше да я остави незаключена. Той отново звънна. И изчака.

И отново си остана тихо. Ноел убеждаваше сам себе си, че би трябвало да са там, но вече усещаше с противна сигурност, че семейство Пенингтън — дявол да ги вземе! — не са си у дома.

— Здравейте.

Той се обърна от негостоприемната врата. На тротоара стоеше тантурестото момиче с нейното куче. Явно се връщаше, след като бе пуснало писмото.

— Здрасти.

— Семейство Пенингтън ли търсите?

— Имам покана за вечеря.

— Те излязоха. Видях ги да тръгват с колата си.

Ноел прие в мрачно мълчание негостоприемното потвърждение на това, което вече знаеше. Разочарован, се настрои зле към момичето, както обикновено се чувства човек, когато някой друг му казва нещо наистина ужасно. Хрумна му, че щеше да е по-забавно, ако тя беше средновековен вестоносец. Винаги имаше вероятност да останеш без глава или да бъдеш използван като човешко гюле в някакъв ужасен катапулт.

Той чакаше тя да си тръгне. Но тя не го стори. Той си помисли: „По дяволите!“. След това примирено пъхна ръце в джобовете си и слезе по стълбите.

Тя прехапа устни:

— Какъв срам. Жалко е, когато се случва нещо подобно.

— Не мога да се сетя какво не е наред.

— Може да бъде и по-лошо — каза тя с тон на човек, който е решил да гледа от положителната страна на нещата, — ако пристигнеш не в уговорената вечер и те не те очакват. На мен ми се случи веднъж и беше ужасно притеснително. Бях объркала датите.

Това не помогна.

— Вероятно си мислите, че съм объркал датите?

— Лесно може да се случи.

— Не и този път. Получих картичката тази сутрин. На 13-и.

— Но днес е 12-и — каза тя.

— Не, не е. — Той беше доста сигурен. — 13-и е.

— Много съжалявам, но днес е 12-и. Четвъртък, 12-и май. — Като че се оправдаваше, сякаш заблудата беше само нейна грешка. — Утре е 13-и.

Обърканият му мозък бавно прие този факт. Вторник, сряда… по дяволите, тя беше права. Дните се бяха слели и той беше загубил връзката някъде. Почувства се доста глупаво и поради това интуитивно започна да измисля извинения за собствената си глупост.

— Работих. Пътувах със самолет. Бях в Ню Йорк. Върнах се днес сутринта. Часовата разлика прави ужасни неща с мозъка на човек.

Тя го погледна разбиращо. Кучето й подуши панталоните му и той се отдръпна, защото не искаше да го напикаят. На вечерната слънчева светлина косата й беше поразяваща. Тя имаше сиви очи със зелени петънца в тях и млечнобяла кожа с прасковени оттенъци.

Някъде. Но къде?

Той се намръщи.

— Срещали ли сме се преди?

Тя се усмихна:

— Всъщност да. Преди около шест месеца. На коктейла на семейство Хатауей, на „Линкълн стрийт“. Но там имаше може би над хиляда души, така че няма начин да си спомните.

Не, той не можеше да си спомни. Защото тя не беше типът момиче, което той би забелязал, с което би искал да остане или дори да разговаря. Освен това бе отишъл на онова парти с Ванеса и прекара по-голямата част от времето в опити да я открие и да я спре в желанието й да намери друг мъж, с когото да вечеря.

— Невероятно. Съжалявам. Колко умно от ваша страна, че сте ме запомнили.

— Всъщност имаше и друг случай. — Сърцето му подскочи при мисълта за още някой социален гаф. — Вие работите в „Уенборн и Уайнбърг“, нали? Сготвих обяд за ръководния им състав преди около шест седмици. Но вие надали сте ме забелязали, защото бях с бяла престилка и носех кръгли блюда. Това е интересно усещане, сякаш си невидим.

Той се съгласи с нея. Сега се почувства по-приятелски настроен спрямо нея и я попита за името й.

— Алекса Еърд.

— Аз съм Ноел Кийлинг.

— Зная. Спомням си — на партито на семейство Хатауей, а и след това на обяда трябваше да направя разпределението на хората и да напиша имената им на картончета.

Ноел се разрови в паметта си за този ден и си припомни с приятни подробности за яденето, което тя беше сготвила. Пушена сьомга, идеално изпечено телешко филе, салата от кресон и лимонов сладолед. Само при мисълта за тези вкуснотии усети, че ще му потекат лигите. Което му напомни, че е гладен като вълк.

— За кого работите?

— За себе си. Независима съм — каза тя с известна гордост.

Ноел се надяваше тя да не започне да разказва историята на кариерата си. Той не се чувстваше достатъчно силен, за да стои и да слуша. Той се нуждаеше от храна, но по-важното беше, че се нуждаеше от едно питие. Трябваше да намери някакво извинение, за да си тръгне, да се отърве от нея. Тъкмо отвори уста, но тя проговори първа:

— Вероятно не бихте дошли да изпиете едно питие с мен?

Поканата беше толкова неочаквана, че той не можа да отговори веднага. Погледна я, видя загрижения й втренчен поглед и разбра, че всъщност е изключително срамежлива и че й бе струвало известно окуражаващо усилие да направи подобно предложение. Освен това не беше сигурен дали го канеше в най-близкия клуб или в някое мръсно таванско апартаментче, изпълнено със съквартиранти и колеги, някой, от които със сигурност току-що си беше измил косата.

Когато не беше сигурен дали да се ангажира, той беше предпазлив:

— Къде?

— Аз живея две врати по-надолу от семейство Пенингтън. А вие, изглежда, наистина се нуждаете от питие.

Той престана да бъде предпазлив:

— Бих могъл.

— Няма нищо по-лошо от това да пристигнеш на грешното място в грешното време и да знаеш, че всичко се дължи на твоя грешка.

Това можеше да се каже по по-тактичен начин. Но тя беше мила.

— Много сте мила. — Той взе решение: — С голямо удоволствие.