Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
September, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2021)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Розамунде Пилхер

Заглавие: Септември

Преводач: Велислава Димитрова Юрукова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Бет Принт“ АД

Излязла от печат: 05.12.2012 г.

Редактор: Юлия Шопова

Художник: Станислав Иванов

ISBN: 954-398-277-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15077

История

  1. —Добавяне

Шестнадесета глава

Четвъртък, 25-и

Шофирайки беемвето си, Едмънд Еърд влезе в паркинга на летището на Единбург точно когато самолетът по редовната линия от Лондон за седем часа се измъкна изпод облаците и се насочи за кацане. Без да бърза, той си намери място, излезе от колата и заключи вратата, като през това време гледаше самолета. Беше разпределил времето си съвсем точно и това му достави удоволствие. Да стои и да чака нещо или някого, го изпълваше с нетърпение. Всеки миг от времето му беше безценен и ако трябваше да прекара даже и пет минути, като си клати краката и не прави нищо, изпитваше неудовлетвореност и терзание.

Той повървя през паркинга, прекоси улицата и влезе в терминала. Самолетът с Вирджиния на борда беше кацнал. Няколко души стояха наоколо, дошли да посрещнат приятели или роднини. Те бяха разнородна група, като някои изглеждаха в състояние на силно въодушевление, а други — на пълно безразличие. Сред посрещачите имаше млада майка с три малки деца, които шумно обикаляха около краката й, от това тя изгуби търпение и нашляпа едно от тях. Детето се разплака от негодувание. Лентата за багаж започна да се движи. Едмънд стоеше, като подрънкваше с дребните монети в джоба на панталона си.

— Едмънд!

Той се обърна и видя един мъж, когото срещаше често да обядва в новия клуб.

— Здравей.

— Кого чакаш?

— Вирджиния.

— Аз дойдох да посрещна дъщеря ми и двете й деца. Идват за една седмица. Има някаква сватба и малката ще бъде шаферка. Поне самолетът е навреме. Миналата седмица хванах редовната линия от Хийтроу в три часа и кацнахме чак в пет и половина.

— Зная. Ужасно е, нали?

Вратите на върха на стълбата се бяха отворили и първата групичка пътници започнаха да слизат. Някои търсеха хората, които бяха дошли да ги посрещнат, а други, натоварени с твърде много багаж, изглеждаха изгубени и разтревожени. Както винаги, имаше и бизнесмени, които се връщаха от конференции и срещи в Лондон с куфарчета, чадъри и сгънати вестници. Един от тях, доста неосъзнато, носеше връзка червени рози.

Едмънд ги наблюдаваше, докато чакаше Вирджиния. Излъчването му — висок и елегантен, поведението му, дълбоко хлътналите очи и безизразните черти не издаваха нищо и ако го наблюдаваше някой чужд, нямаше да открие и следа от вътрешната му неувереност. Но истината беше, че Едмънд не бе сигурен нито за посрещането на Вирджиния, нито за това, каква щеше да бъде реакцията й, като го видеше там.

Отношенията между тях от вечерта, когато съобщи новината за плановете си да изпрати Хенри на училище с пансион, бяха болезнено обтегнати. Никога преди това не бяха имали разправии, не се бяха карали и макар че беше човек, който можеше да съществува много добре и без одобрението на други хора, той беше отегчен от цялата история, копнееше за примирие и за това студената любезност, която се бе настанила между тях, най-накрая да приключи.

Той не таеше надежда. Веднага щом началното училище на Страткрой пусна децата за лятото, Вирджиния взе Хенри и го заведе в Девън, където останаха при родителите й за три дълги седмици. Едмънд се беше надявал, че тази продължителна раздяла по някакъв начин ще излекува раната и ще приключи с цупенията на Вирджиния, но ваканцията, прекарана в компанията на обичното й дете, изглежда, само бе утежнила нещата и тя се върна в Балнайд студена и некомуникативна както преди.

За известно време Едмънд можеше да се справя с това, но той знаеше, че студената атмосфера, която съществуваше между него и Вирджиния, не оставаше незабелязана от Хенри, който лесно се разплакваше и бе станал необщителен и много по-зависим от безценния си Муу. Той считаше за обиден факта, че синът му все още не е способен да спи без онова ужасно старо парче от бебешко одеяло. От няколко месеца предлагаше на Вирджиния да отучи Хенри от Муу, но Вирджиния, доколкото той можеше да види, не беше взела предвид съвета му. Сега, само три седмици преди заминаването на Хенри за Темпълхол, тя трябваше спешно да се заеме с тази задача.

След пълния провал на ваканцията в Девън и след като бе останал разочарован от упоритата липса на комуникация от страна на Вирджиния, Едмънд бе обмислял и възможността да предизвика нова разправия с младата си съпруга, за да сложи нещата в ред. Но след това реши, че това може само да влоши ситуацията. В настоящото й състояние на духа тя беше способна да си стегне багажа и да офейка в Лийспорт, Лонг Айланд, и да остане с любимите си баба и дядо, които вече се бяха завърнали от круиза. Там тя ще бъде галена и глезена, както винаги, и окуражавана, че тя е права, а Едмънд е безсърдечно чудовище дори само заради това че ще изпрати малкия Хенри далече от нея.

Затова Едмънд се бе въздържал и бе решил да преодолее емоционалната буря. В края на краищата той нямаше да промени решението си, нито да направи каквито и да било компромиси. В края на краищата зависеше от Вирджиния.

Когато тя съобщи, че ще отиде до Лондон сама за няколко дни, Едмънд прие новината с облекчение. Ако след няколко дни веселба и пазаруване не се променеше, то тогава нищо не можеше да й помогне. Тя му каза, че Хенри ще остане с Вай. Той можеше да прави каквото му бе приятно. Затова заведе кучетата при Гордън Гилък и ги остави в кучешки колиби, затвори Балнайд и прекара седмицата в апартамента си в Морай Плейс.

За него не бе проблем да е сам. Той просто изчисти съзнанието си от всички домашни проблеми, позволи си да се вглъби в работата си и изкара дълги и продуктивни дни в офиса. Освен това светът вървеше забързано около Едмънд Еърд, когато беше в града и беше сам. Извънредно привлекателните мъже винаги се котираха високо и поканите за вечеря бяха в изобилие. По време на отсъствието на Вирджиния той не прекара нито една вечер в апартамента си.

Но истината беше, че той обичаше съпругата си и се чувстваше дълбоко обиден от напрежението между тях, което бе като вонящо тресавище между тях. Докато я чакаше да се появи, искрено се надяваше, че времето, прекарано в Лондон в удоволствия за себе си, я е вразумило.

Заради самата Вирджиния. Защото той нямаше намерение да живее под облака на нейното неодобрение и обида нито ден повече и вече беше взел решение да остане в Единбург и да не се връща в Балнайд, ако тя не се е успокоила.

Вирджиния се появи сред последните пътници. През вратата и надолу по стълбите. Той веднага я видя. Косата й беше различна и беше облечена в непознати и явно чисто нови дрехи. Черни панталони и сапфирено синя риза и невероятно дълъг шлифер, който стигаше почти до глезените й. Освен пътната си чанта носеше доста лъскави и екстравагантни кутии и пакети — типична картинка на елегантна жена, която току-що се връща от огромна пазарна веселба. Освен това тя изглеждаше сензационно привлекателна и около десет години по-млада.

И тя беше негова съпруга. Независимо от всичко изведнъж усети колко ужасно много му бе липсвала. Той не помръдна от мястото си, но можеше да усети ударите на собственото си сърце.

Тя го видя и спря. Очите им се срещнаха. Онези нейни сини и блестящи очи. За един дълъг миг само се гледаха един друг. После тя се усмихна и тръгна към него.

Едмънд въздъхна дълбоко и облекчение, радост и здрав младежки порив се смесиха в едно. Изглежда, Лондон си бе свършил работата. Всичко щеше да е наред. Той усети, че лицето му се разтваря в отговаряща безспирна усмивка, и тръгна да я поздрави.

* * *

Десет минути по-късно те бяха в колата. Багажът на Вирджиния бе подреден в багажника, вратите — затворени, коланите — вързани. Сами и заедно.

Едмънд се пресегна за ключовете на колата и ги подхвърли в ръката си.

— Какво искаш да правим? — попита той.

— Какви предложения имаш?

— Можем веднага да се върнем в Балнайд. Или да отидем в апартамента. Или на вечеря в Единбург и после да се върнем в Балнайд. Хенри ще прекара още една нощ с Вай, така че сме напълно свободни.

— Бих искала да излезем за вечеря и след това да се приберем у дома.

— Тогава така ще направим. — Той запали колата. — Запазил съм маса в „Рафаелис“.

Той маневрира в претъпкания паркинг, отиде на опашката за плащане на такси и плати. И най-сетне потеглиха.

— Как беше Лондон?

— Горещ и претъпкан. Но весело. Видях хиляди хора и ходих на около четири партита, а Фелисити имаше билети за „Фантомът на операта“. Изхарчих толкова много пари, че ще припаднеш, като пристигнат сметките.

— Купи ли си рокля за танците на семейство Стейнтън?

— Да. От „Карълайн Чарлз“. Наистина прелестна творба. И си направих косата.

— Забелязах.

— Харесва ли ти?

— Много е елегантно. И това палто е ново.

— Почувствах се като провинциална повлекана като отидох в Лондон, и леко полудях. Италианско е. Няма да е от голяма полза в Страткрой, предполагам, но не можах да му устоя.

Тя се засмя. Неговата сладка Вирджиния. Той беше изпълнен с признателно задоволство и се закле, че ще си спомни за това, когато неизбежната сметка на „Американ Експрес“ пристигне. Тя каза:

— Бих казала, че трябва да ходя по-често в Лондон.

— Видя ли Алекса?

— Да, и имам много да ти разказвам, но после, докато вечеряме. Как е Хенри?

— Звъннах преди две вечери. Както обикновено, си прекарва превъзходно. Вай беше поканила Кадежа Исхак на чай в Пенибърн и тя и Хенри бяха направили язовирна стена в поточето и бяха пускали хартиени лодки. Беше доста доволен, че ще прекара още една нощ с Вай.

— А ти? Какво прави?

— Работих. Излизах за вечеря. Имах социална седмица.

Тя го погледна иронично.

— Бих се обзаложила — каза тя без злост.

Той влезе в Единбург през стария „Глазгоу Роуд“ и когато се приближиха, градът изглеждаше още по-внушителен, като романтична гравюра под необятното и сурово небе. Широките улици бяха зелени от разлистените дървета, хоризонтът — пронизан от мачти и кули, а крепостта надвисваше на своята скала над всичко със знаме, закачено на топа. По пътя за Новия град влязоха в изящно оформените граници на джорджианските тераси и обширни полумесеци. Всичко беше покрито наскоро с пясъчник, а сградите с техните класически прозорци, портици и леки ветрилообразни прозорци изглеждаха медени на вечерната светлина.

След еднопосочната улица Едмънд тръгна сред лабиринт от скрити алеи, зави в тясна павирана уличка и накрая спря пред малкия италиански ресторант. На отсрещната страна на улицата се издигаше една от много красивите църкви на Единбург. Високо на кулата, над масивната сводеста входна врата, стрелките на златния часовник се преместиха на девет часа, а докато двамата излизаха от колата, над покривите екна камбанен звън, отмервайки часовете. Обезпокоени, ято гълъби изхвърчаха в объркан полет. След последния камбанен удар те се върнаха на перваза и на парапета, гукайки си, сгънаха крилата си, като че нищо не се бе случило, сякаш засрамени от глупавото си вълнение.

— Човек ще си помисли — каза Вирджиния, — че те са свикнали с камбанения звън. Сякаш са преситени.

— Аз пък никога не съм срещал преситен гълъб. А ти?

— Като се замисля, не.

Той я хвана за ръката и я поведе по тротоара и през вратата. Ресторантът беше малък и слабо осветен и ухаеше на прясно кафе, чесън и вкусна средиземноморска храна. Повечето маси бяха заети, но главният сервитьор ги зърна и дойде веднага, да ги посрещне.

— Добър вечер, господин Еърд. Мадам.

— Добър вечер, Луиджи.

— Масата ви е готова.

Масата, която Едмънд специално беше поискал: в ъгъла, закътана под прозореца. Колосана розова покривка, розови салфетки, самотна роза в удължена ваза. Чаровно, интимно, съблазняващо. Подходяща обстановка за края на семейната вражда.

— Идеално, Луиджи. Благодаря. И „Мойот Шандон“, нали?

— Няма проблем, господин Еърд. Държа го охладено.

Те пийнаха от студеното шампанско. Вирджиния разказа с подробности с кого се бе срещала, а така също за изложбите, на които беше ходила, и за концерта в „Уигмор Хол“.

Поръчаха, без да бързат. Въздържаха се от равиоли и талиатели, като вместо това предпочетоха гъши пастет и студена сьомга от река Тай.

— Защо да те водя на италиански ресторанти, като можеш да ядеш сьомга от Тай у дома?

— Защото няма нищо по-вкусно на света, а след престоя ми в Лондон съм се наситила на национална храна.

— Няма да питам с кого си вечеряла.

Тя се усмихна:

— Нито пък аз.

Без да бързат, те се насладиха на идеалната храна, като завършиха с пресни малини, покрити с дебел крем, и със сирене бри с точно необходимата консистенция. Тя му разказа за изложбата в „Бърлингтън Хаус“ и за плановете на Фелисити Кроу да си купи селска къща в Дорсет и се опита да обясни, като обърка някои подробности, фабулата на „Фантомът на операта“. Едмънд, който, така или иначе, знаеше фабулата, следеше разказа й с голям интерес просто защото беше толкова прекрасно, че тя се бе върнала и че слушаше гласа й, докато тя споделяше с него как бе прекарала в Лондон.

Накрая им донесоха кафе, черно и ароматно, с издигаща се от тънките чаши пара, както и тънки като бисквита ментови шоколадови бонбони.

Повечето маси бяха вече празни, тъй като клиентите си бяха тръгнали. Освен тях имаше само още една друга двойка, но те пиеха бренди, а мъжът пушеше пура.

Бутилката „Мойот Шандон“ беше свършила и стоеше празна в купата с лед.

— Искаш ли бренди? — попита Едмънд.

— Не. Не искам нищо повече.

— Аз бих пил едно, но трябва да шофирам.

— Може аз да карам.

Той поклати глава.

— Нямам нужда от бренди. — Той се облегна на стола. — Ти ми разказа всичко, но все още не си ми разказала за Алекса.

— Пазя го за накрая.

— Това значи ли, че е хубаво?

— Мисля, че да. Не съм сигурна ти как ще го приемеш.

— Опитай.

— Няма да се държиш като викторианец, нали?

— Не мисля, че някога съм го правил.

— Защото Алекса си има мъж. Преместил се е да живее с нея в къщата на „Овингтън стрийт“.

Едмънд не отговори веднага. След това доста спокойно каза:

— Кога се е случило това?

— През юни, мисля. Не ни е казала, защото се е страхувала, че всички ние може да се разсърдим или да не одобрим това.

— Да не би да се страхува, че ние не бихме го харесали?

— Не. Според мен смята, че ти много ще го харесаш. Просто не е сигурна как ще приемеш това. Затова ми постави задачата да ти кажа.

— Ти запозна ли се с него?

— Да. Съвсем за кратко. Пийнахме заедно по едно питие. Нямаше време за повече.

— Ти хареса ли го?

— Да. Харесах го. Изглежда много добре, много е чаровен. Казва се Ноел Кийлинг.

Едмънд си бе изпил кафето. Той срещна погледа на Луиджи и помоли за още едно кафе. Когато му го донесоха, той го разбърка замислен, свел очи, а красивите му черти не издаваха нищо.

— За какво мислиш? — попита Вирджиния.

Той вдигна поглед към нея и се усмихна:

— Понякога съм се замислял над това, но съм си мислел, че това никога няма да се случи.

— А радваш ли се, че се е случило?

— Радвам се, че Алекса е намерила някого, който държи достатъчно на нея, че да иска да прекарва много време с нея. Щеше да е по-лесно за всички, ако беше поела по по-малко драматичен път, но предполагам, че в днешно време е неминуемо да живеят заедно на семейни начала и да опитат, преди да вземат съдбоносни решения. — Той отпи глътка от горещото кафе и постави чашата на масата. — Просто тя е толкова изключително непросветено дете.

— Тя вече не е дете, Едмънд.

— Трудно е да мисля за Алекса като нещо друго.

— Но трябва.

— Разбирам.

— Тя предпочиташе аз да ти разкажа всичко. Помоли ме да ти разкажа, но знам, че някак се е бояла тайната да не излезе наяве.

— Какво според теб трябва да направя?

— Нищо не трябва да правиш. Тя ще го доведе в Балнайд през септември за уикенда за танците на семейство Стейнтън. И ние всички ще се държим съвсем естествено… просто сякаш той е стар приятел от детство или от училище. Не мисля, че можем да направим повече. В крайна сметка те си решават.

— Чия беше идеята — твоя или на Алекса?

— Моя — рече Вирджиния не без известна гордост.

— Какво умно момиче си ми ти!

— Аз й казах и други неща, Едмънд. Казах й, че през последните няколко седмици не сме били най-добрите приятели на света.

— Това трябва да бъде обявено за най-умереното изказване на годината.

Тя го изгледа втренчено и продължи:

— Не съм променила мнението си. Не съм променила отношението си. Не искам Хенри да заминава, защото смятам, че е твърде малък, и според мен правиш ужасна грешка. Но зная, че Хенри е разстроен от всичко това, и реших, че вместо да мислим за себе си, трябва да помислим за децата си. Помисли за Хенри и Алекса. Защото Алекса каза, че ако ние все още се мръщим, няма да дойде заедно с Ноел, защото не можела да понесе мисълта за каквато и да било лоша атмосфера между нас. — Тя спря, очаквайки Едмънд да направи някакъв коментар. Но той не каза нищо и тя продължи: — Размишлявах върху това. Опитах се да си представя как се връщам в Лийспорт и виждам баба и дядо да се сопват един друг, но това беше изключено. Това е начинът и ние го дължим на Хенри и Алекса. Не съм се отказала, Едмънд. Никога няма да приема твоя начин на мислене. Но това, което не може да се излекува, трябва да се понася търпеливо. Освен това ти ми липсваше. Аз не обичам да съм сама. В Лондон продължавах да искам да си с мен. — Тя подпря лакти на масата, с брадичка между дланите. — Виждаш ли, аз те обичам.

След малко Едмънд каза:

— Съжалявам.

— Съжаляваш, че те обичам ли?

Той поклати глава.

— Не. Съжалявам, че отидох до Темпълхол и уредих всичко с Колин Хендерсън, без да се консултирам с теб. Трябваше да покажа повече уважение. Това беше арогантно.

— Никога преди не съм те чувала да признаеш, че си сгрешил.

— Надявам се никога повече да не се повтаря. Болезнено е. — Той се протегна и взе ръката й в своята. — Това примирие ли е?

— При едно условие.

— Какво е то?

— Когато този ужасен ден настъпи и горкият Хенри трябва да замине за Темпълхол, няма да искаш, нито да очакваш аз да го закарам. Защото не мисля, че ще мога физически да го понеса. Може би по-късно, като свикна да съм без него. Но не и в началото.

— Добре! — каза Едмънд. — Аз ще го закарам.

Ставаше късно. Другата двойка си беше тръгнала, сервитьорите стояха наоколо и се опитваха да скрият, че копнеят Едмънд и Вирджиния също да си тръгнат, за да може да затворят заведението. Едмънд поиска сметката и докато чакаха, се облегна назад, бръкна в джоба на сакото си и извади малко пакетче, опаковано в дебела бяла хартия и запечатано с червен восък, и го сложи на масата.

— Това е за теб. Подарък за добре дошла у дома.