Към края на март, след най-студената зима, каквато повечето хора не помнеха, най-лошият сняг и лед най-после изчезнаха и в Дартмут останаха само тук-там следи от тях в сенчести падинки или пък струпани край някоя каменна ограда. С удължаването на дните топлият западен вятър донесе мекота на въздуха, дърветата напъпиха и птиците се завърнаха в летните си местообитания, диви иглики осеяха високите плетове на Девън и в градината на Апър Бикли първите нарциси полюшваха жълтите си главички от ветреца.

В Корнуол, в Нанчероу, къщата се изпълни с изискани бежанци от Лондон, напуснали града и дошли да прекарат тук Великден. Томи Мортимър измъкна едноседмична отпуска от своята Гражданска защита и ръчната си помпа, а Джейн Пийрсън доведе двете си деца за цял месец. Съпругът й, солидният и добронамерен Алистър, сега беше във войската и във Франция, а бавачката й, по-млада, отколкото някой беше си представял, се беше върнала към сестринството и беше отишла да обслужва хирургическото отделение в една военна болница в Южен Уелс. Лишена от нея, Джейн храбро предприе пътуване с влак до Пензанс, разполагайки само със себе си за забавляване и укротяване на потомството си и щом пристигнаха, ги стовари на Мери Милиуей, докато тя се сгушваше на един диван, посръбваше джин с портокал, бъбреше с Атина и общо взето си живееше живота. Тя все още живееше в малката си къща на „Линкълн стрийт“ и си прекарваше толкова добре, че не правеше никакви планове да напуска Лондон. Никога през живота си не се беше забавлявала толкова, като излизаше в града, обядваше в „Риц“ или „Бъркли“ с енергични подполковници от авиацията или млади гвардейски офицери.

— А какво става с Роди и Камила? — питаше Атина по-скоро сякаш бяха кученца и очакваше да чуе, че Джейн ги е сложила в колибките им.

— О, дневната ми прислужница ги гледа — безгрижно отговори Джейн — или пък ги оставям при момичето на майка ми. — И после: — Мила, трябва да ти кажа. Прекалено е вълнуващо… — И се отнасяше, като се опиваше от преживяването на поредната щастлива среща.

Всички тези случайни гости носеха със себе си продоволствените си купони за покупка на масло, захар, бекон, мас и месо, но освен това Томи предостави запаси от невероятни предвоенни деликатеси от Фортнъм и Мейсън. Фазан в желе, покрити с шоколад ядки кашу, ароматизиран чай и мънички бурканчета с хайвер от белуга.

Госпожа Нетълбед, зърнала тези разнообразни подаръци върху кухненската маса, бе чута да казва, че е жалко, че господин Мортимър не може да докопа приличен свински бут.

Персоналът на Нанчероу вече беше значително намален. И Неста, и Джанет си бяха отишли с известно вълнение, за да облекат униформи, да правят муниции, да дадат своя дял от военни усилия. Палмър и заместник — градинарят и двамата бяха мобилизирани и да ги замести намериха само Мати Поумерой, стар пенсионер от Розмълиън, който идваше всяка сутрин на скърцащ велосипед и работеше със скоростта на охлюв.

Хети, разбира се, която поради крехката си възраст не беше от голяма полза, където и да било, беше все още в миялната, като чупеше чинии и подлудяваше госпожа Нетълбед, но сега всички гости на дома трябваше да вършат едно — друго, като спускаха затъмнителните завеси, оправяха си леглата, включваха се доброволно в миенето на чинии и мъкнеха дърва. Ястията все още се сервираха с известна официалност в трапезарията, но приемната беше затворена, омотана в калъфи и най-хубавите сребърни прибори бяха измити, опаковани в гюдерия и внимателно прибрани за след войната. Нетълбед, освободен от досадното задължение да лъска среброто, което по-рано запълваше голяма част от времето му, се измести неусетно навън. Това беше постепенно развитие и започна така: отначало Нетълбед се появяваше от кухнята, за да се увери, че старият Мати не мързелува зад помещението за градинарски инвентар и не открадва десетина минути за миризливата си лула. После се нагърби с разкопаването на една-две лехи с картофи за госпожа Нетълбед, или да отреже зелка. Не след дълго той се самонатовари със зеленчуковата градина, като планираше какво да се засажда и надзираваше Мати Поумерой, всичко това с присъщата му щателност и компетентност. В Пензанс той си купи чифт гумени ботуши и обут в тях, изкопа канавка за градински боб. Постепенно сериозното му и бледо лице стана съвсем загоряло и панталонът му стана малко широк. Атина се кълнеше, че по душа Нетълбед беше син на земята и за пръв път в живота си бе намерил истинското си призвание. А Даяна, доста развеселена, реши, че е много шик да имаш загорял на слънце иконом, при положение че изчиства калта изпод ноктите си, преди да сервира супата.

* * *

По средата на тази великденска ваканция, през нощта на осми април, почина Лавиния Боскауен.

Почина в собственото си легло, в собствената си спалня в Дауър Хауз. Леля Лавиния така и не оздравя напълно от болестта, която толкова беше изплашила и объркала семейството, но спокойно преживя зимата, ставаше всеки ден, седеше до огъня и усърдно плетеше кафяви чорапи. Не беше зле, нито изпитваше някаква болка. Една нощ си легна както обикновено, заспа и не се събуди.

Намери я Изабел. Старата Изабел, която се тътреше нагоре с подноса с ранен утринен чай за госпожа Боскауен (топла вода с лимон), почука на вратата и след това влезе да събуди господарката си. Тя остави малкия поднос на страничната масичка и отиде да дръпне пердетата и да вдигне затъмнителната завеса.

— Хубава сутрин — отбеляза тя, но отговор не последва.

Тя се обърна.

— Хубава сутрин… — повтори тя, но разбра още докато изричаше думите, че вече никога няма да последва отговор.

Лавиния Боскауен лежеше спокойно с глава на пухкавата възглавница точно както беше си легнала. Очите й бяха затворени и изглеждаше с години по-млада и много спокойна. Изабел, стара и веща по въпросите на смъртта, взе сребърно ръчно огледалце от тоалетната масичка и го доближи до устните на госпожа Боскауен. Нямаше дишане, нямаше движение. Покой. Изабел остави огледалото и внимателно покри лицето на госпожа Боскауен с бродиран ленен чаршаф. После спусна затъмнителната завеса и слезе долу. В хола с известна неохота, защото винаги беше мразила ужасния инструмент, тя вдигна телефона, опря слушалката до ухото си и поиска от телефонистката да я свърже с Нанчероу.

Нетълбед, който слагаше закуската в трапезарията, чу телефонния звън от кабинета на полковника. Погледна часовника и видя, че е осем без двадесет, сложи една вилица точно на мястото й и отиде да отговори.

— Нанчероу.

— Господин Нетълбед?

— На телефона.

— Тук е Изабел. От Дауър Хауз. Господин Нетълбед… Госпожа Боскауен почина. В съня си. Намерих я тази сутрин. Полковникът там ли е?

— Още не е слязъл, Изабел. — Нетълбед сви вежди. — Съвсем сигурно ли е?

— Да, напълно съм сигурна. Не диша. Спокойна като дете. Милата лейди…

— Сама ли си, Изабел?

— Разбира се. Сама съм. Кой друг може да е тук?

— Добре ли си?

— Трябва да говоря с полковника.

— Ще го повикам.

— Чакам.

— Не. Не чакай. Той ще ти позвъни. Стой близо до телефона, за да го чуеш.

— На ушите ми нищо им няма.

— Сигурна ли си, че си добре?

На това Изабел не отговори. Каза сърдито:

— Кажи на полковника да ми се обади спешно — и затвори.

Нетълбед остави слушалката и постоя малко вперил очи в нея. Госпожа Боскауен е мъртва. След малко каза на глас:

— Каква досадница! — и излезе от стаята и тръгна невъзмутимо нагоре по стълбите.

Той откри полковника да се бръсне в банята. Носеше мек халат с индийски десен върху раираната пижама, с кожени чехли на краката, с кърпа, метната на шията. Беше обръснал едната страна на лицето си, но другата още беше покрита с ароматна пяна, и стоеше върху подовата постилка на банята със своя убийствен бръснач в ръка и слушаше новините от преносимо радио, което беше сложил на махагоновия капак на тоалетната. Като приближаваше, Нетълбед чу сериозния, премерен тон на говорителя на Би Би Си, но когато дискретно се прокашля и почука на отворената врата, полковникът се обърна, видя го и направи знак с ръка да мълчи, и двамата мъже изслушаха заедно сутрешните новини. Лоши вести. Немски войски са навлезли в Дания и Норвегия в ранните часове на сутринта. Три военни кораба са влезли в пристанището на Копенхаген, окупирани са пристанища и острови и жизненоважните морски пътища при Скагерак и Категат вече са под вражески контрол. В Норвегия немската флота е стоварила военни части във всяко норвежко пристанище чак до Нарвик на север. Британски разрушител е потопен…

Полковникът се наведе и изключи радиото. После се изправи, обърна се към огледалото и продължи да се бръсне. В огледалото срещна очите на Нетълбед.

— Ето, това е началото — каза той.

— Да, сър. Така изглежда.

— Винаги елемент на изненада. Но защо трябва да сме изненадани?

— Нямам представа, сър. — Нетълбед се колебаеше, ужасно не му се говореше в такъв момент. Но трябваше да го направи. — Съжалявам, сър, че ви безпокоя, но се боя, че трябва да ви съобщя дори още по-неприятна новина. — Скръц, тръгна бръсначът — убиец, като остави ивица чиста кожа по насапунената буза. — Изабел току-що телефонира, сър, от Дауър Хауз. Госпожа Боскауен е издъхнала. Тази нощ, в съня си. Изабел я е намерила тази сутрин и се обадила веднага. Казах й, че ще й позвъните и тя чака на телефона.

Той замълча. След малко полковникът се обърна и на лицето му бяха изписани такава мъка, тъга, обърканост, че Нетълбед се почувства като убиец. За момент тишина легна между тях и Нетълбед не можа да намери подходящи думи, за да я наруши. Тогава полковникът поклати глава.

— Боже мой, толкова е трудно да приема това, Нетълбед.

— Толкова много съжалявам, сър.

— Кога се обади Изабел?

— В осем без двадесет, сър.

— Слизам след пет минути.

— Много добре, сър.

— И виж, Нетълбед, извади ми една черна връзка, нали?

* * *

В Апър Бикли иззвъня телефонът и Джудит отиде да отговори.

— Ало!

— Джудит, Атина е.

— Боже, каква изненада!

— Мама искаше аз да ти кажа. Боя се, че новината е много тъжна… Но пък, от друга страна, не чак толкова. Тъжна само за всички нас. Леля Лавиния почина.

Джудит, зашеметена, не можа да каже нищо. Посегна към неудобен стол и рухна на него.

— Кога? — успя най-после да каже тя.

— В понеделник през нощта. Просто си легнала да спи и не се събудила. Без да боледува или нещо друго. Ние тук с всички сили се мъчим да сме благодарни, че е станало така, но усещането е като за край на една епоха.

Тя звучеше много хладнокръвно, „пораснало“ и приемащо. Джудит беше изненадана. Преди, когато леля Лавиния беше толкова болна и беше изплашила толкова много цялото семейство, тя знаеше, че когато бяха го казали на Атина, тя беше изпаднала в истерия и се беше докарала до такова състояние, че Рупърт е трябвало да я вземе в колата си и да я кара през целия път от пущинаците на Шотландия до Западен Корнуол. Но сега… Може би това, че е омъжена и бременна, беше причината за тази метаморфоза и бе помогнало на Атина да се държи толкова разумно и обективно. Каквото и да беше, Джудит беше благодарна. Щеше да е непоносимо новината да й съобщи някой задавян от сълзи.

— Ужасно съжалявам — каза тя. — Леля Лавиния беше толкова специален човек, толкова неделима част от вас. Сигурно всички сте съкрушени.

— Така е, да, така е.

— Майка ти добре ли е?

— Да. И дори Лъвдей. Татко ни поговори на всичките и каза, че не трябва да мислим за себе си, а за нея, че си е отишла мирно и спокойно и е избегнала тревогите за тази кървава война. Всичко е толкова ужасно! Поне си е спестила четенето на вестници и разглеждането на всички тези отвратителни стрелки и карти.

— Много мило от твоя страна, че ми каза.

— О, скъпа Джудит, разбира се, че трябваше да ти кажем. Леля Лавиния винаги те е приемала като една от клана. А мама пита би ли дошла на погребението? Не е страхотно весела перспектива, но за нас би означавало много, ако дойдеш.

Джудит се двоумеше.

— Кога е?

— Следващият вторник, в четири следобед.

— Вие… Ще бъдете ли там всички?

— Разбира се. Цялата гилдия. Без Едуард обаче, той е затворен на летището си, предполагам в очакване да сваля немските бомбардировачи. Опитал да вземе отпуска по случая, но при сегашните обстоятелства не му разрешили. Но всички останали ще бъдем тук, в това число и Джейн Пийрсън, която е тук заедно с хлапетата си. Мисля, че и Томи Мортимър иска да дойде. Толкова е глупаво, той беше тук за няколко дни и после си замина за Лондон, а сега трябва отново да изминава целия този път. При това, след като всички го питаме дали смята това пътуване за толкова необходимо. Но той беше страшно привързан към леля Лавиния, макар че му предлагаше само шери и никога джин. Но постарай се да дойдеш. И да останеш. Всичко е готово за теб. Никога не сме пускали никого в твоята спалня.

— Аз… Аз ще трябва да поговоря с Биди.

— Разбира се, тя ще е съгласна. Освен това вече е време да те видим отново. Ела в неделя. Как ще стигнеш дотук? С колата ли?

— Може би ще си спестя бензина.

— Тогава скачай във влака. Ще те срещна в Пензанс. За нас бензинът не е чак такъв проблем, защото и татко, и Нетълбед имат повече купони, защото участват в Гражданската защита. Вземи „Ривиера“…

— Добре.

— О, моля те, ела. Кажи да. Всички много искаме да те видим и искам да се възхитиш на корема ми. Всички ти изпращат обич, а Лъвдей казва, че си има любима кокошка и я е кръстила на теб. Трябва да бягам, мила. Ще се видим в неделя.

* * *

Джудит намери Биди и й обясни положението.

— Искат да отида в Нанчероу. За погребението.

— Тогава, разбира се, трябва да отидеш. Горката стара жена. Колко тъжно. — Биди погледна Джудит, която стоеше и хапеше устната си. — Искаш ли да отидеш?

— Да, така мисля.

— Звучиш неуверено. Едуард ще бъде ли там?

— О, Биди…

— Добре, ще бъде ли?

Джудит поклати глава.

— Не. Не са му дали отпуска.

— Ако бяха му дали, щеше ли да искаш да отидеш?

— Не знам. Може би щях да си намеря извинение да не ходя.

— Мила, всичко е станало преди половин година и оттогава живееш при мен като свята малка монахиня. Не можеш да вехнеш по Едуард Кеъри-Луис до края на живота си. Освен това всичко е хипотетично, защото казваш, че няма да е там. Затова заминаваш. Ще видиш отново всичките си приятели.

— Само ми е неприятно, че те оставям сама. Кой ще готви? Не трябва да спираш да се храниш.

— Няма. Ще си купувам пълнени хлебчета от фурната и ще ям много плодове. А ако сега ми покажеш как, ще мога да си варя яйца. А госпожа Даг ще ми прави супа и просто обожавам хляб и маргарин.

Но Джудит продължаваше да се колебае. По всички външни признаци Биди се беше оправила. Подтиквана от Хестър, тя се беше присъединила към Червения кръст и ходеше в къщата й две сутрини седмично, за да опакова помощи за частите във Франция. Освен това беше започнала отново да играе бридж и да се среща със старите си приятели. Но Джудит, която живееше с нея всеки божи ден, знаеше, че след смъртта на Нед нещо у Биди също умря, така че тя никога нямаше истински да се примири с ужасната загуба на единственото си дете. В някои дни, когато слънцето сияеше и въздухът просто искреше, се появяваше слаб проблясък на някогашната й оживеност и тя изричаше някоя от своите страхотно смешни импровизирани забележки, и двете започваха да се смеят, и за миг всичко беше както преди, сякаш нищо не бе ставало. Но в други дни я налягаше депресията, тя лежеше и не искаше да стане, пушеше прекалено много и все поглеждаше часовника, за да види дали не е станало време за първото й вечерно питие. Джудит знаеше, че често тя не можеше да устои на изкушението да започне преждевременно, и когато се връщаше от разходка, намираше Биди във фотьойла й, стиснала скъпоценната чаша с две ръце, сякаш целият й живот зависеше от нея.

— Просто не ми харесва да те оставя сама — каза тя.

— Тук ще е госпожа Даг. Казах ти. И Хестър надолу по пътя, и всичките ми прекрасни дами от Червения кръст. И Мораг за компания. Ще бъда добре. Освен това не можеш вечно да мухлясваш тук. Сега, когато свършихте с Хестър със стенографията и машинописа, наистина няма причина повече да стоиш тук. Не искам да си тръгваш, разбира се, но и не помисляй да не си тръгваш само заради мен. Нека се изправим пред това — аз трябва да бъда независима. Няколко дни без теб ще ми бъдат ценна тренировка.

И така Джудит беше убедена.

— Добре — каза тя и се усмихна, защото нерешителността беше преодоляна и с окуражаването на Биди беше взела трудното си решение. Изведнъж стана силно възбудена, сякаш планираше ваканция, което, разбира се, не беше така, и макар че чакаше с огромно нетърпение завръщането си в Нанчероу, оставаше фактът, че две много специални личности нямаше да са там. Леля Лавиния, защото беше мъртва, а Едуард поради изискванията на войната. Не. Грешка. Не поради изискванията на войната. Едуард беше изгубен завинаги за нея, поради собствената й наивност и неопитност. Беше си отишъл от живота й и за това можеше да обвинява само себе си.

Но. И това беше голямо „но“. Нанчероу беше нещо постоянно и тя се връщаше там, в това място с удобства, топлина и лукс, където отговорностите могат да се изхвърлят зад борда и човек може пак да се остави на усещането, че отново е дете. Поне за няколко дни. Всичко вероятно ще бъде страшно тъжно, но тя ще е там, ще се върне в собствената си розова спалня, любимите си неща, своето бюро и грамофона, китайското си сандъче. Мислеше си как ще отвори прозорците и ще се наведе навън, към гледката на двора, проблясващото море и белите гълъби с ветрилата на опашките си, които гукаха в гълъбарника. И кискането с Лъвдей, и просто да бъде с Атина, Мери Милиуей, Даяна и полковника. Сърцето й се изпълни с благодарност и тя разбра, че това ще е второто най-хубаво завръщане у дома, и се питаше дали леля Лавиния, където и да беше сега, разбираше богатството на завещанието си.

* * *

Пътуването до Корнуол беше потопено в носталгия и спомени. Гарата на Плимут, вече съвсем добре позната, беше задръстена от млади моряци и багажи, новобранци, отправили се нагоре по страната. Те се събираха на отсрещната платформа, строени в нещо като редица от разгневен морски старшина. Когато влакът „Корнуолска Ривиера“ навлезе в гарата, те моментално изчезнаха от погледа зад огромния пулсиращ парен локомотив, но все още бяха там, когато влакът тръгна от гарата, и последният им вид за Джудит беше петно от нови, ярки морскосини униформи и млади, розовобузи лица.

Почти веднага влакът затрака по моста Салташ и пристанището беше препълнено с кораби на Нейно Величество — вече не сиви, а целите камуфлажно боядисани. После Корнуол. Розово боядисани къщи, дълбоки долини и виадукти. Влакът спря в Пар. „Пар. Пар. Пар. Връзка с Нюкей“, изпя началник-гарата, както винаги. Тръроу. Джудит видя малкото градче, струпано около високата кула на катедралата, и си спомни как идваха тук да купят грамофон с господин Бейнс и как я покани на обяд в „Червения лъв“. И си помисли за Джеръми, когато го видя за пръв път, как беше събрал нещата си и беше казал „довиждане“, беше слязъл от влака в Тръроу и тогава тя беше си помислила, че никога вече няма да го види и че със сигурност никога няма да научи името му.

И най-после Уейк и делтата, синя и с висок прилив, и от далечната страна Пенмарън, където фронтонът на Ривървю ясно се виждаше през младата априлска зеленина на дърветата.

На жп възела тя свали куфара си от лавицата и застана в коридора, като не искаше да пропусне първия изглед към Маунт Бей и морето. Бреговете, докато влакът тракаше по крайбрежието, бяха защитени с ограда от бодлива тел и имаше циментови бетонни бункери, попълнени с войници, и противотанкови препятствия, готови за нахлуване откъм морето. И все пак заливът искреше на слънцето точно както винаги и въздухът беше изпълнен с крясък на чайки и силен мирис на изхвърлени на брега водорасли.

Атина беше там и я чакаше. Застанала на перона, моментално забележима с русата си коса, развявана от вятъра. Бременността й определено личеше, защото не беше направила и най-малко усилие да я прикрие, и носеше торбести дънки и мъжка риза с навити ръкави и свободно висящи предници.

— Джудит!

Те се срещнаха по средата на перона, Джудит остави куфара си и се прегърнаха. Въпреки нетипичното си хъшлашко облекло, Атина ухаеше винаги на много приятен скъп парфюм.

— Господи, божествено е да те видя. Отслабнала си, аз съм напълняла. — Тя се поглади по корема. — Не е ли вълнуващо? Става все по-голям всеки божи ден.

— Кога ще се роди?

— През юли. Нямам търпение. Това ли ти е багажът?

— А ти какво очакваше, огромни куфари и кутии с шапки?

— Колата е отвън. Хайде, да си отидем вкъщи.

Колата беше малка изненада. Нито една от големите, престижни возила, които бяха толкова неделима част от Нанчероу, а малък очукан пикап с надпис от главни букви отстрани Х. УИЛЯМС, РИБАР.

— Кой е станал рибар? — попита Джудит развеселена.

— Нали е смехория? Татко я купи на старо, за да пестим бензин. Нямаш представа колко народ можеш да натъпчеш отзад. Купихме я преди седмица. Нямахме време да заличим името. Пък и не мисля, че трябва. Намирам, че е страхотно шикозно. Така смята и мама.

Джудит натовари куфара си в миришещата на риба вътрешност и двете потеглиха. Пикапът ритна назад един-два пъти, а после подскочи напред, като на косъм се размина с пристанищната стена.

— Толкова е хубаво, че дойде. Всички бяхме ужасени да не се откажеш в последния момент. Как е леля ти? Горкият Нед. Да стане такова ужасно страховито нещо. Всички ужасно съжаляваме.

— Добре е. Мисля, че полека се възстановява. Но зимата беше ужасно трудна.

— Има си хас. Какво правеше през това време?

— Учих стенография и машинопис. Вече имам необходимата бързина и всичко останало и сега нищо не ми пречи да постъпя на служба или да намеря някаква работа.

— Кога мислиш да направиш това?

— Не знам. Някой ден. — Тя смени темата. — Чувала ли си нещо за Джеръми Уелс?

— Защо питаш?

— Сетих се за него във влака. Когато стигнахме в Тръроу.

— Баща му намина онзи ден, защото Камила Пийрсън падна от люлката и си нарани главата, а Мери помисли, че може би трябва да я зашият, но не се наложи. Той каза, че Джеръми кръстосва напред-назад Атлантическия океан с един разрушител. Конвоират търговски кораби. Не се разпростря нашироко, но всичко изглежда доста страшно. А Гас е във Франция с Планинската дивизия, но там като че ли не става нищо особено.

— А Рупърт? — попита Джудит, преди Атина да заговори за Едуард.

— О, той е добре. Пише ми безброй забавни писма.

— Къде е?

— В Палестина. Място, наречено Джедера. Само че не трябва да го казвам на никого, за да не чуе някой шпионин. И те все още са кавалерийско поделение, защото досега не са механизирани. Бих си помислила след това, което се случи с полската кавалерия, че ще минат на танкове бързо-бързо, нали така? Но смятам, че Министерството на войната знае какво прави. Той пише много. Страшно се вълнува за бебето. Непрекъснато предлага кошмарни имена като Сесил, Ърнест или Хърбърт. Семейни имена на Райкрофт. Пълен ужас.

— Ами ако е момиче?

— Ще я нарека Клементина.

— Това е сорт портокали.

— Може да бъде портокалово бебе. Както и да е, ще е божествена. Сега съм доста сред деца с Роди и Камила наоколо. Винаги съм мислела, че са малко разглезени — спомни си хленченето им онази Коледа, — но Мери Милиуей ги вкара в пътя за нула време и сега са наистина сладки. Непрекъснато сипят убийствени коментари.

— А Томи Мортимър?

— Пристига утре. Искаше да си донесе редингота, но татко каза, че това ще е престараване.

— Странно ли се чувства човек без леля Лавиния?

— Да. Странно. Сякаш знаеш, че в къщата има празна стая без никакви цветя и със затворени прозорци. Толкова е окончателно, нали? Говоря за смъртта.

— Да. Наистина е окончателно.

* * *

По-късно, когато всичко беше приключило благополучно, всички решиха, че погребението на Лавиния Боскауен беше толкова абсолютно правилно, сякаш беше го организирала тя самата. Мек пролетен следобед. Църквата в Розмълиън, пълна с цветя, и леля Лавиния, спокойна в ковчега си, очакваща там да поздрави най-близките си приятели за последен път. Тесните, неудобни пейки бяха претъпкани с разнообразни индивиди, никой от които за нищо на света не би пропуснал такъв случай. Те идваха от всички части на графството и всички пътеки на живота от главата на съдебната и изпълнителната власт надолу. Намери се място и за най-низшия — пенсиониран моряк от Пенбърти, който с години беше снабдявал госпожа Боскауен с прясна риба, и за глупавия юноша, който беше поддържал училищния бойлер и беше чистил примитивните тоалетни.

Изабел беше тук, разбира се, и градинарят на Дауър Хауз, облечен в най-хубавия си костюм от зелен туид с роза „Славата на Дижон“ в петлицата. От Пензанс пристигнаха тройка професионалисти: господин Бейнс, господин Юстик (банковият директор) и собственикът на хотел „Митр“. От Тръроу — доктор и госпожа Уелс. Вдовицата лейди Трегура бе взела такси за целия път от Лонстън и никак не изглеждаше зле след преживяното, но някои други от скърбящите не бяха толкова чевръсти и имаха нужда от помощ, за да минат през покритата порта към църквата, като пристъпваха по засенчената от тис пътека, опрени на бастуни и патерици, а и след като се настаниха, имаха затруднения с досадните слухови апарати и слухови тръби. Един стар господин пристигна с инвалидната си количка, бутана от малко по-младия му прислужник, и въпреки това, когато църквата се напълни, органът захриптя нещо, в което много трудно можеше да се разпознае „Ловецът“ от Елгар.

Групата от Нанчероу заемаше първите две пейки. Едгар Кеъри-Луис и Даяна, Атина, Лъвдей и Мери Милиуей седяха на първата. Зад тях бяха гостите им Джудит, Томи Мортимър и Джейн Пийрсън, и господин и госпожа Нетълбед. Хети беше оставена отзад, за да се грижи за Камила и Роди Пийрсън. И Мери, и госпожа Нетълбед малко се безпокояха от това подреждане, защото Хети не беше нито най-умното, нито най-надеждното от момичетата, но госпожа Нетълбед на излизане от църквата й взе страха, като й каза, че ако намери тези деца с мъниста в носовете като се върне вкъщи, ще си има проблеми.

Всички те, кой със свои, кой с взети назаем дрехи бяха успели да се облекат в мастиленочерно. Всички, освен Атина, която носеше свободна майчинска дреха от кремав креп и приличаше на красив, съвсем ведър ангел.

Накрая всичко беше уредено. Камбаната престана да бие и органът изхриптя посред пасажа и млъкна. Отзад през отворената врата на църквата се чуваше чуруликане на птички. Възрастният викарий се изправи на крака и изведнъж реши, че трябва да си издуха носа. Това отне известно време и всички търпеливо чакаха, загледани в него, докато ровеше в джоба си за носната си кърпа, разгъна я с тръскане, шумно се изсекна в нея и я прибра отново. След това прочисти гърлото си и накрая обяви с треперещ глас, че госпожа Кеъри-Луис го е помолила да обяви, че всички са поканени след службата да отидат в Нанчероу да почетат паметта на покойната. Като свърши с тази важна част от задълженията си, той отвори молитвената книга, тези от паството, които можеха, станаха на крака и службата започна.

Аз съм възкресението и живота, казва Бог,

който е вярвал в мен, макар и мъртъв, ще живее…

Те изпяха един-два химна, полковник Кеъри-Луис прочете подходящ пасаж от Библията, последва молитва и всичко свърши. Шестима мъже тръгнаха да вдигнат ковчега с тялото на леля Лавиния високо до раменете си. Собственикът на погребалното бюро и плещестият му помощник, полковникът, Томи Мортимър, клисарят и облеченият в зелено градинар, който, както Атина отбеляза по-късно, приличаше на мило малко джудже, попаднало не където трябва. Ковчегът, странно малък, беше изнесен навън, в огряното от слънце гробище, и хората с различна скорост го последваха.

Джудит, тактично отдалечена от семейството, гледаше ритуала на погребението и слушаше думите. Прах при прах, пепел при пепел, но беше трудно да повярва, че нещо толкова крайно има нещо общо с леля Лавиния. Тя се огледа наоколо и видя, застанала малко настрана, фигурата на господин Бейнс и си спомни погребението на леля Луиза през студената зима в двора на църквата в Пенмарън, спомни си колко беше добър към нея той през онзи ужасен ден. И после се оказа, че мисли за Едуард, и искаше заради него самия той да беше тук и да беше помогнал да отнесат леля Лавиния до сетното й жилище, да я изпрати до края на пътя й.

* * *

Понеже приемната на Нанчероу беше неизползваема, поменът за леля Лавиния се състоя в трапезарията. Всичко беше приготвено предварително и направено тържествено. В средата на рамката над камината стоеше артистично подреден огромен букет от букови листа и бели нарциси, които Даяна беше брала повечето време от сутринта. В камината весело гореше огън, макар че априлският следобед беше толкова топъл, че можеше прозорците да се оставят отворени и да се пусне прохладният солен въздух в къщата.

Голямата маса, разгъната до пълната си дължина, беше покрита с бяла покривка и печените произведения на госпожа Нетълбед (цели два дни труд) бяха изложени за всички — първо, да им се възхитят, после да се изконсумират. Пандишпани, плодови пити с лимонов крем, меденки с джинджифил, кифлички, мънички сандвичи с краставица и пастет от аншоа, вълшебни ледени сладкиши и масленки.

На бюфета (отговорност на Нетълбед) имаше два сребърни чайника — единият с индийски чай, а другият с китайски, сребърна кана с вода, кана с мляко и купа със захар. И всички най-хубави чаши и чинийки от най-фин порцелан. Имаше и директно сложени на масата гарафа с уиски, сифон със сода и множество чаши от шлифован кристал. Столовете на трапезарията бяха подредени по краищата на стаята. Постепенно те бяха заети от най-немощните и несигурните, а другите стояха или обикаляха наоколо и разменяха по някоя дума. Постепенно разговорите станаха по-шумни, гласовете забръмчаха и не след дълго всичко заприлича на най-висококачествено коктейлно парти.

Джудит, напътствана от Даяна, помагаше при разнасянето на подноси и раздаването на различни лакомства и спираше тук-там да побъбри, да вземе празна чаша и да я напълни отново. Беше толкова заета, че мина доста време, преди да получи възможност да поговори с господин Бейнс. Беше се насочила към бюфета с по чаша и чинийка във всяка ръка и се намери по средата на пътя лице срещу лице с него.

— Джудит!

— Господин Бейнс! Колко е хубаво да ви видя, колко добре сте направили, че сте дошли…

— Разбира се, че дойдох. Ти явно си много заета.

— Ами всички искат още чай. Мисля, че не са свикнали с такива малки чашки.

— Искам да говоря с теб.

— Звучи ужасно сериозно.

— Бъди спокойна. Не е сериозно. Можем ли да се отстраним за няколко минути? Тук изглежда има достатъчно сервитьорки, сигурен съм, че ще минат и без теб.

— Ами… добре. Но първо трябва да се оправя с тези две дами, защото милите създания чакат и са пресъхнали.

— Размених две думи с полковник Кеъри-Луис. Той каза, че можем да използваме кабинета му.

— В такъв случай ще дойда при вас след минута.

— Чудесно. Ще отнеме не повече от десет минути.

Мина Лъвдей с чиния кифли и той внимателно взе една.

— Това ще ме подкрепи, докато дойдеш.

На бюфета Джудит напълни чашите и ги занесе на госпожа Дженингс, която управляваше пощата в Розмълиън, и приятелката й госпожа Картър, която чистеше месинга в църквата.

— Колко чудесно момиче си — чу тя да й казват. — Толкова ожадняхме след цялото това пеене. Има ли още от тези меденки? Знаехме си, че ще има хубав чай, щом госпожа Нетълбед има пръст в него.

— Как се оправя при всичките тези купони, просто не знам…

— Трябва да си е отделила нещо настрана, не може човек да зависи само от дажбите…

Джудит им донесе меденки и ги остави да дъвчат благовъзпитано и да махат случайни трохи от устните си с изящни пръстчета. След това небрежно се отправи навън от стаята. Беше облекчение да се измъкне от цялото това бърборене на висок глас. Тя тръгна по коридора и влезе през отворената врата в кабинета на полковника. Господин Бейнс я чакаше, облегнат на тежкото бюро, и кротко дояждаше последното парченце от кифличката. Извади копринената си кърпичка и избърса трохите от пръстите си.

— Какво угощение — каза той.

— Аз не хапнах нищо. Бях прекалено заета да храня другите.

Тя потъна в хлътнал кожен фотьойл и беше хубаво да свали товара от краката си и да свали неудобните си черни лачени бални обувки с високи токчета. Тя го погледна и смръщи вежди. Беше казал, че не е нищо сериозно, но изражението му не беше особено ведро. Надяваше се, че е казал истината.

— За какво искахте да говорим?

— За много неща. Най-важното от тях за теб самата. Как си?

Тя сви рамене.

— Добре.

— Полковник Кеъри-Луис ми каза тъжната новина за смъртта на братовчед ти. Каква трагедия!

— Да. Да, трагедия е. Той беше само на двадесет. Ужасна възраст да умреш, нали? И стана толкова скоро след началото на войната… Почти преди всички да свикнем с мисълта, че фактически сме във война. Дойде просто като гръм от ясно небе.

— Той ми каза също, че си решила да не отидеш при семейството си, а да останеш в страната.

Джудит се усмихна с половин уста.

— Вие май сте в течение на всичко, което става.

— Виждам полковника от време на време в клуба в Пензанс. Обичам да не изпускам от очи клиентите си. Надявам се, че имаш добри новини от Сингапур…

Така тя му разказа последните новини за майка си, после продължи и разказа за Хестър Ланг и уроците по стенография и машинопис, които някак са помогнали да запълни дългата, студена и безутешна зима в Апър Бикли.

— Вече придобих бързина, така че мисля, че мога да оставя Биди и да си потърся някаква работа, но никак не ми се иска просто да си тръгна и да я оставя сама…

— Има време за всичко. Може би това ще стане по-скоро, отколкото мислиш. Така или иначе, явно оцеляваш. А сега има още нещо, което трябва да ти кажа. Отнася се за полковник Фосет.

Джудит замръзна. Каква ужасяваща новина се кани да й съобщи господин Бейнс? Мисълта, че може и да не е ужасяваща, никога не бе й минала през ума, защото дори сега споменаването на името на Били Фосет беше предостатъчно, за да скове сърцето й от страх.

— Какво за него?

— Не се вкаменявай така. Мъртъв е.

— Мъртъв?

— Станало е миналата седмица. Бил е в банката в Порткерис, мисля, за да осребри чек. И се появил банковият управител от кабинета си и му казал много любезно, че би искал да поговорят малко за превишения му кредит. При което старецът изпаднал в страхотен бяс, изведнъж посинял в лице, извикал задъхано и паднал по гръб. Неподвижен. Можеш да си представиш смайването. Оказало се, че е получил масивен инфаркт. Извикали линейка и го откарали в общата болница в Пензанс, но при пристигането бил вече мъртъв.

Джудит не можа да намери какво да каже. Докато господин Бейнс говореше, първоначалният й шок и ужас постепенно се смениха с истерично желание да се смее, защото си представяше сцената на кончината му толкова ясно, че всичко изглеждаше по-скоро нелепо, отколкото трагично… не толкова различно от вечерта, когато Едуард Кеъри-Луис го беше тръшнал в канавката пред Слайдинг Такъл.

На ръба на нервен смях, тя сложи ръка на устата си, но очите й издаваха смеха й и господин Бейнс се усмихна съчувствено и поклати глава, сякаш не намираше думи.

— Предполагам, че трябва да направим сериозни физиономии, но аз имах точно същата реакция, когато ми казаха какво е станало. Веднъж престанал да е заплаха, той стана просто смешен старец.

— Знам, че не би трябвало да се смея.

— А какво друго да направи човек?

— Толкова много хора умират.

— Знам. Съжалявам.

— Съдиха ли го?

— Разбира се. Точно пред съдията на тримесечното заседание на Архангеловден. Обявил го е за виновен и адвокатът му извадил множество неуместни смекчаващи вината обстоятелства: стар, лоялен воин на краля, травматични преживявания в Афганистан и така нататък, и така нататък. Така получил освобождаване и тежка глоба и предупреждение. Имал е късмет, че не го пратили в затвора, но мисля, че остатъкът от живота му е бил доста окаян. Никой в Пенмарън не е искал да си има работа с него и го накарали да напусне голф клуба.

— Какво е правил тогава?

— Нямам представа. Пиянствал, предполагам. Единственото, в което можем да сме сигурни, е, че е престанал да ходи на кино.

— Какъв жалък край на живота му.

— Не бих го съжалявал особено. Пък и без това е късно за съжаления.

— Изненадана съм, че господин Уорън или Хедър не са ми казали за смъртта му.

— Казах ти, че току-що е станало. Имаше мъничка бележка в „Уестърн Морнинг Нюз“ преди два дни. Били Фосет не беше нито много известен, нито особено обичан.

— Това би трябвало да прави нещата тъжни.

— Не тъжи. Просто махни от мислите си това злополучно събитие завинаги.

През цялото това време господин Бейнс беше стоял, както беше го сварила, с високата си, ъглеста фигура, опряна на ръба на бюрото на полковник Кеъри-Луис. Сега обаче той се изправи и отиде да вземе чантата си, която беше сложил на един стол. Той я остави на килима и седна, кръстосвайки дългите си крака. Джудит, като го гледаше, гадаеше дали ще свали очилата си и ще започне да ги бърше с копринената си носна кърпа. Което той направи и тя разбра, че той събира и подрежда мислите си.

— Сега да минем към същността на работата — каза той и отново сложи очилата си, остави носната кърпа и скръсти ръце. — Може би е малко преждевременно, но искам да поговорим, преди да тръгнеш отново за Девън. Става дума за къщата на госпожа Боскауен…

— Дауър Хауз?

— Точно така. Искам да знам какво ще отговориш, ако ти предложа да я купиш. Както казах, сега не е най-подходящият момент за подобни разговори, но съм обмислил нещата и при дадените обстоятелства реших, че няма смисъл да се губи време.

Той замълча. През стаята очите им се срещнаха. Джудит го гледаше втренчено и се питаше дали внезапно не се е побъркал. Но той явно чакаше реакцията й на своята смайваща схема.

— Но аз не искам къща — каза тя. — На осемнадесет години съм. Последното нещо, което ми трябва точно сега, е къща. Във война сме, вероятно ще постъпя в службите и няма да ме има с години. За какво ми е да се грижа още и за къща…

— Нека ти обясня.

— … И освен това Дауър Хауз категорично няма да се обяви за продаване. Той не е ли част от имота Нанчероу?

— Някога е бил. Вече не е. Веднага щом станал в състояние да го направи, господин Боскауен е откупил пълната собственост.

— Няма ли полковник Кеъри-Луис да поиска да си го купи обратно?

— Обсъждах това с него и видимо няма такива намерения.

— Вече сте говорили с полковника за това?

— Разбира се. Нямаше да те търся, ако първо не бях научил мнението му по въпроса. То е прекалено важно. Трябваше ми не само одобрението му, а и неговото мнение.

— Защо е толкова важно? Защо купуването на Дауър Хауз е толкова важно?

— Защото, като един от твоите опекуни, смятам, че този имот е може би най-добрата инвестиция, която можеш да направиш. Тухлите и хоросанът никога не губят стойността си и ако се поддържат правилно, могат само да повишават цената си. А сега е подходящо време да се купува, защото цените паднаха, както става винаги по време на война, по един вечен закон. Знам, че си прекалено млада и бъдещето е пълно с неизвестности, но все пак човек трябва да гледа напред. Каквото и да стане, ще имаш база. Свои собствени корени. Другото съображение е семейството ти. Ти, благодарение на госпожа Форестър, си тази, която има пари. Да притежаваш Дауър Хауз ще означава дом за теб, майка ти, баща ти и Джес, където да се върнат, когато свърши времето им в Сингапур. Някъде, където да живеят, докато намерят къща за себе си.

— Но това няма да стане още много години.

— Така е. Но ще стане.

Джудит замълча. Изведнъж се появиха много неща, за които да мисли. Дауър Хауз. Да стане неин. Неин собствен дом. Корени. Нещото, което никога не беше познавала и за което беше копняла. Облегната назад в широкия стол, тя зяпаше празната камина и остави въображението си да броди из старата къща с тихите старомодни стаи, тиктакащия часовник и скърцащите столове. Гостната, искряща от слънчева светлина и горящ огън. Избелелите килими и пердета, вечната миризма на цветя. Спомни си влажния каменен пасаж, който водеше към старите кухненски помещения, и за застиналата атмосфера, която винаги очароваше. Спомни си гледката през прозорците, с линията на хоризонта, минаваща през най-високите клони на монтерейските борове, после градината, която слизаше на тераси надолу в овощната градина, където пък беше хижата на Атина и Едуард… Възможно ли би било да се справи с толкова много най-различни спомени? В този момент изглеждаше невъзможно да разбере.

— Не мога да реша толкова бързо — каза тя.

— Помисли си.

— Мисля. Трябва да разберете. Винаги съм мечтала да имам малка своя собствена къща, която да не е на никого, освен на мен самата. Но това беше само мечта. И ако не мога да живея в нея, какъв е смисълът? Ако купя Дауър Хауз, какво ще правя с нея? Тя не може да се изостави, да бъде празна.

— Няма защо да е празна — каза господин Бейнс с много разумен тон. — Изабел ще си отиде, разбира се. Вече си е направила план да живее при брат си и жена му и преди да умре, госпожа Боскауен се погрижи за някаква годишна рента за Изабел, за да може да завърши дните си независима и с достойнство. Колкото до къщата, тя може да се даде под наем. Може би на някое лондонско семейство, което иска да се евакуира на село. Няма да има липса на наематели, убеден съм. Или може би можем да намерим пенсионирана двойка да я пази, или някого, който ще е благодарен да има покрив над главата и малък редовен доход… — Той говореше убедително, но Джудит престана да го слуша.

Човек, благодарен за покрив над главата. Човек, който би се грижил за градината, би чистил и лъскал къщата като своя собствена. Който ще смята старомодната кухня за върха на лукса и удобството и вероятно ще избухне в сълзи от радост, при вида на една малка баня с белите си плътно сглобени (длъб и зъб) стени и тоалетна с висяща верига и дръжка с надпис ДРЪПНИ на нея.

— … Имотът, разбира се, не е в най-добро състояние. Подозирам начало на сухо гниене в пода на кухнята, има няколко влажни петна на тавана на мансардата, но…

Джудит каза:

— Филис.

Прекъснат насред думата, господин Бейнс смръщи вежди.

— Моля?

— Филис. Филис би могла да се грижи за нея. — Идеята се разрасна, разцъфтя. Пламнала от възбуда, тя се изправи, наведе се напред с ръце, кръстосани на коленете. — О, сигурно помните Филис. Тя работеше за нас в Ривървю. Сега тя е Филис Еди. Омъжи се за Сирил, приятелят й, и има бебе. Ходих да я видя, когато бях в Порткерис през лятото. С колата си. Не бях я виждала четири години…

— Но щом е омъжена…

— Не се ли сещате? Сирил е миньор, но е отишъл във флотата. Оставил я е. Винаги е мечтал за морето. Никога не е искал да бъде миньор. Тя ми писа и ми разказа всичко това, когато Нед беше убит. Написа ми толкова мило писмо…

И тя продължи да разказва на господин Бейнс за Филис и мизерното й обкръжение, живота й в ужасната къщурка на мили отвъд Пендийн. И понеже това е ведомствено жилище, което принадлежи на минната компания, тя е трябвало да напусне и да отиде да живее при майка си… и сега има прекалено много хора в онази къща. Всичко, което Филис някога е искала, е свое място, с градина и вътрешна тоалетна. Ще може да донесе бебето си и ще може да се грижи за Дауър Хауз вместо нас. Няма ли това да е най-прекрасното решаване на въпроса?

Тя очакваше господин Бейнс да й каже колко е умна. Но той беше прекалено предпазлив по въпроса.

— Джудит, ти не купуваш къща за Филис. Ти правиш инвестиция за себе си.

— Но вие искате да я купя, вие предложихте човек, който да се грижи за нея. И аз намерих съвършения отговор.

Той прие това.

— Доста честно е. Но ще поиска ли Филис да остави майка си и да се премести в Розмълиън? Няма ли да й липсват семейството и приятелите й?

— Не мисля. Пендийн беше толкова неприветлив, че не можеше да отглежда дори теменужки в градинката. И винаги е била на мили далече от тях, когато беше там. А Розмълиън е само на една ръка от хълма. Когато Ана порасне, може да ходи в училището на Розмълиън. Ще си намерят приятели. Филис е толкова добра, всички ще искат да дружат с нея.

— Не мислиш ли, че може да й се стори самотно?

— Тя и без това е самотна, откакто Сирил замина. Може поне да е самотна на хубаво място.

Господин Бейнс, явно завладян от този пълен обрат, свали очилата си, облегна се назад на стола и разтри очите си. После отново ги сложи. И каза:

— Май отидохме от една крайност в друга. Мисля, че трябва да понамалим скоростта и да опитаме да поемем по средния път. Да планираме разумно и да подредим приоритетите. Разглеждаме една голяма крачка, при това скъпа. Така че трябва да бъдеш наистина сигурна.

— Колко ще трябва да платим?

— Предполагам, че някъде в рамките на две хиляди паунда. Ще се наложи да се правят ремонти и подобрения, но повечето от тях ще трябва да почакат до края на войната. Ще пуснем вътре надзирател…

— Две хиляди паунда. Това са ужасно много пари.

Господин Бейнс си позволи лека усмивка.

— Но са сума, която попечителят може лесно да си позволи.

Беше невероятно.

— Нима има толкова много? В такъв случай нека действаме. О, не спорете повече.

— Само преди пет минути ми казваше, че не я искаш.

— Добре, признайте, че беше малко като бомба.

— Винаги съм чувствал, че това е къща, пълна с щастие.

— Да.

Тя отмести поглед от него и си спомни отново хижата в онзи летен следобед, миризмата на креозот и бръмченето на синята муха, която се щураше под покрива. Но на тези спомени, колкото и да са мъчителни, не трябваше да се позволява да се намесват, да й попречат да направи тази огромна стъпка напред. Филис, поставена най-високо в мислите й, беше от по-непосредствена важност дори от Едуард. „Китайците продават щастие. Те пускат добър човек да живее в къщата и да я изпълни със спокоен дух.“ Тя се обърна към господин Бейнс и му се усмихна.

— Моля ви, купете ми я.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Те поговориха още малко, като обсъдиха възможните за и против и правеха планове. Поради обстоятелството, че Боб Съмървил беше недостъпен, на мили далече в Скапа Флоу и напълно зает с военните си битки, среща на попечителите беше явно невъзможна. Но господин Бейнс ще се свърже с него, а също и с надзираващия. Междувременно нищо не трябва да се говори. Особено, предупреди много строго господин Бейнс, на Филис.

— А на родителите ми?

— Мисля, че трябва да им пишеш и да ги уведомиш за намеренията ни.

— Те и без това ще получат писмото чак след три седмици.

— През това време вече ще имаме някаква представа за начина, по който нещата могат да тръгнат. Кога се връщаш в Девън? Имам телефона ти. Ще ти се обадя там, когато имам някакви новини.

— Какво ще стане тогава?

— Мисля, че ще трябва да се върнеш в Корнуол и ще доведем докрай всички формалности. А щом всичко е подписано и подпечатано, можеш да се свържеш с приятелката си Филис.

— Нямам търпение.

— Просто потърпи.

— Толкова сте добър.

Той погледна часовника си.

— Задържах те прекалено дълго. Досега чаеното парти сигурно е свършило.

— Това не е парти, а помен.

— Приличаше на парти.

— Грешно ли е да се чувстваш толкова развълнуван в деня на погребението на леля Лавиния?

— Мисля, че причината за твоето вълнение би й доставила само удоволствие.

* * *

Не беше изминал и месец в Апър Бикли и господин Бейнс се обади. Един четвъртък сутринта. Биди беше отишла в къщата на Хестър и при своите дами от Червения кръст, а Джудит беше в предната градина и късаше първите момини сълзи, за да изпълни с благоухание всекидневната стая. Снопчето тънички като тел стъбълца в ръцете й се удебеляваше, ароматът на мъничките бели камбанки, настанени между заострените зелени листа, беше прелестен.

Тя чу звъна на телефона от къщата. Изчака, в случай че госпожа Даг чуе и вдигне слушалката, но той продължи да звъни и тя забърза през поляната и вратата на градината към хола.

— Апър Бикли.

— Джудит, тук е Роджър Бейнс.

— Господин Бейнс! — Тя внимателно сложи букетчето момини сълзи на масата. — Чаках да се обадите.

— Извинявай. Отне повече време, отколкото предвиждах. Но мисля, че вече сме съвсем сигурни. Земемерът…

Но Джудит не пожела да знае какво е казал земемерът.

— Ще можем ли да купим Дауър Хауз?

— Да. Вече е уредено. Необходимо е само твоето присъствие и няколко подписа.

— Ох, олекна ми. Помислих си, че е станало нещо лошо, някаква пречка или някакви неизвестни роднини претендират за собственост.

— Не, няма нищо толкова катастрофално. Единствената трудност е, че струва три хиляди и че данните на земемера не са толкова добри…

— Няма значение.

— Но за теб трябва да има. — Тя долови развеселеност в тона му. — Като притежател на къща, трябва да си наясно с всички дефекти и в никакъв случай да не купуваш нещо слепешката.

— Някой ден ще оправим дефектите. Най-важното е, че ще получим къщата. — Ще може да се обади на Филис. Това ще е най-хубавата част. Да отиде с колата до Сейнт Джъст и да каже на Филис. Като мислеше за това, тя просто не можеше да дочака да види лицето на Филис. — Какво искате да направя аз?

— Да дойдеш в Корнуол възможно най-скоро и ще имаме всички документи подписани и подпечатани.

— Какъв ден е днес?

— Четвъртък.

— Ще дойда в понеделник. Това достатъчно скоро ли е? Трябва ми малко време да организирам нещата тук, храна за уикенда например. Но ще дойда в понеделник. Биди и аз бяхме ужасно пестеливи с купоните за бензин, така че ще дойда с кола.

— Къде ще живееш?

— В Нанчероу, предполагам.

— Ако искаш, можеш да останеш при мен и жена ми.

— О, много сте любезен. Благодаря. Но съм сигурна, че ще бъда добре в Нанчероу. Във всички случаи ще ви се обадя, когато разбера кога точно пристигам. Може би по обяд в понеделник.

— Ела направо в кабинета ми.

— Добре.

— Довиждане, Джудит.

— Довиждане. И благодаря.

Тя остави слушалката на мястото й и остана така с идиотска усмивка за миг-два. След това сграбчи букетчето момини сълзи и тръгна по коридора към кухнята.

Там откри госпожа Даг, която седеше до масата за своята почивка по средата на сутринта. Това включваше приготвяне на чаша силен чай и изяждане на някакво малко парченце храна, което намери оставено настрана на лавица в килера. Понякога това беше хапка-две карфиол със сирене или сандвич със студено агнешко. Днес закуската й беше половин бурканче консервиран компот от праскови, останал от снощния пудинг, допълнен с малко яйчен крем. Докато се угощаваше с тази скромна храна, госпожа Даг обикновено четеше сочните новини от сутрешния вестник, но тази сутрин беше забравила клюките и се беше заела с по-сериозни теми.

Тя вдигна очи, когато Джудит влезе в стаята. Беше мършава дама със ситно накъдрена сива коса и носеше престилка с копчета, безпорядъчно украсена с божури. Беше ушита от една от дамите в Женския институт от парче кретон, останал от нечии пердета, и ярките цветове грабнаха очите на госпожа Даг при една църковна разпродажба миналата Коледа. Оттогава ярките цветове грабваха и очите на Джудит и Биди.

Обикновено бодра и весела, в този момент тя категорично беше в лошо настроение.

— Не знам, сигурна съм… — каза тя.

— Какво не знаете, госпожо Даг?

— Тези немци… Погледни на тази снимка какво са направили с Ротердам. Разрушен до основи. А сега холандската армия се предава и те продължават напред към Франция. Мислех, че няма да успеят да минат през линията Мажино. Така казваха всички. Да се надяваме, че няма да стане като последния път. Окопи и всичко останало. Даг е бил в окопите и казва, че никога не е виждал такава кал.

Джудит привлече стол и седна срещу нея. Госпожа Даг бутна вестника напред и продължи без особена радост да яде компота си от праскови.

Джудит хвърли поглед на оглавената с черни заглавия страница и разбра за какво говореше тя. Картите, с техните стърчащи черни стрелки. Германците бяха преминали през Белгия, Холандия и Франция. Къде бяха Британските експедиционни сили? Тя мислеше за всички, които бяха там — Гас и Чарли Лейниън, Алистър Пийрсън и Джоуи Уорън и още хиляди млади английски войници.

— Те сигурно няма да могат да прегазят Франция! — каза Джудит. Снимките на разрушения Ротердам беше непоносимо да се гледат. — Това е само начално нападение. Сигурна съм, че много скоро всички стрелки ще се обърнат назад.

— Ами не знам, мисля, че малко прекалено се надяваш, ако питаш мен. Господин Чърчил казва, че ще има кръв, пот и сълзи. Помни, че постъпва съвсем добре, като ни го казва право в очите. И за миг не трябва да мислим, че тази война ще е лесна работа. И нямаше да започнат да събират местни доброволни защитници, ако не мислеха, че немците ще дойдат. Даг ще се присъедини към тях. Казва, че е по-добре да сме в безопасност, отколкото да съжаляваме. Но с какво той може да бъде полезен, не мога да си представя. Той нищо не разбира от оръжия. Едва ли може да застреля заек, за немец да не говорим.

Тъй като госпожа Даг отказваше да бъде оптимистка, Джудит сгъна вестника и го отмести.

— Госпожо Даг, искам да поговорим за нещо — каза тя. — Трябва да се срещна с адвоката си. Ще можете ли да се грижите за госпожа Съмървил вместо мен? Както по-рано?

Беше очаквала моментално съгласие, уверяване, че са се справяли прекрасно по-рано и ще го направят и сега. Но реакцията на госпожа Даг на невинното й предложение беше съвсем изненадващо далече от всякакъв ентусиазъм. Отначало тя нищо не каза. Само си седеше с наведени очи и човъркаше остатъка от прасковите. Като я гледаше, Джудит видя червени петна да оцветяват шията и страните на госпожа Даг и устата й се движеше, като прехапа устните си.

— Госпожо Даг?

Госпожа Даг остави лъжицата си.

— Госпожо Даг, какво не е наред?

След малко госпожа Даг вдигна глава и очите им през масата се срещнаха.

— Не мисля, че това е много добра идея — каза тя.

— Но защо?

— Добре. Право да си кажа, Джудит, не мисля, че мога да отговарям. За госпожа Съмървил, имам предвид. Не и сама. Когато те няма.

— Но защо?

— Когато ти не си тук… — В очите й се четеше страдание. — Когато ти не си тук, тя пие.

— Но… — Внезапно сърцето на Джудит се изпълни със страх, цялото й въодушевление се изпари. — Но, госпожо Даг, тя винаги се е радвала на някоя чашка. Един джин на обяд, едно-две уискита вечер. Всички знаят това. И чичо Боб го знае.

— Не става дума за такова пиене, Джудит. Работата е по-сериозна. Силни питиета. Прекалено много. Опасно.

И тя говореше толкова спокойно и решително, че Джудит разбра, че нито преувеличава, нито лъже.

— Но откъде знаете? — попита тя. — Откъде сте сигурна?

— От празните бутилки. Нали знаеш къде отиват те, в една щайга в гаража. И тя се изпразва в кофата за боклук всяка седмица. Когато те нямаше, дойдох една сутрин, когато госпожа Съмървил дори още не беше станала, и отидох да видя дали е добре, и спалнята й вонеше на спирт, а тя спеше като мъртва. Виждала съм пияни да спят така, но никой друг. Не можах да го разбера. Празната щайга не беше препълнена, ни най-малко, така че погледнах в кофата за боклук и там под старите вестници и консервени кутии намерих две празни бутилки от уиски и една празна от джин. Беше ги скрила от мен. Така постъпват пияниците. Крият доказателствата. Имах един вуйчо, не можеше да престане да пие, и цялата къща беше пълна с празни бутилки в чекмеджетата му за чорапи и зад тоалетната.

Тя замълча, като видя нарастващия ужас на лицето на Джудит.

— Съжалявам, Джудит. Наистина. Не исках да ти кажа, но трябва. Мисля, че го прави само когато е самотна. Добре е, когато си тук, но аз съм у вас само сутрин и когато има само кучето, с което да си говори, предполагам, че не може да издържа на самотата, капитанът е толкова далече, а Нед е мъртъв.

Внезапно госпожа Даг се разплака и Джудит не можеше да понесе това. Тя се наведе и сложи ръката си върху отрудената ръка на госпожа Даг.

— Моля те, госпожо Даг, не се тревожи. Много добре направи, че ми каза. Разбира се, че няма да я оставя. Няма да я оставя с теб.

— Но…

Госпожа Даг намери носна кърпичка, избърса сълзите си и издуха носа си. Петната по лицето й започнаха да избледняват. Явно изплюването на камъчето и споделената отговорност за ужасната истина я накараха да се почувства по-добре.

— Но ти каза… Ти каза, че трябва да отидеш и да се срещнеш с адвоката си. Това е важно. Не трябва да се отлага.

— Няма да го отложа.

— Може би — плахо предложи госпожа Даг — госпожица Ланг ще се съгласи да я вземе при себе си. Точно от това има нужда госпожа Съмървил. Малко компания.

— Не, не мога да поискам това от Хестър Ланг. Прекалено много е да се иска такова нещо. Освен това Биди само ще стане подозрителна. — Тя се замисли дълбоко. — Ще я взема със себе си. Под претекст, че ще си устроим малка ваканция. Времето става все по-хубаво и Корнуол ще е чудесен. Ще отпътуваме заедно с колата.

— Къде ще живеете?

— В Нанчероу. При моите приятели.

Тя все още можеше да вземе Биди със себе си, сигурна в безграничното гостоприемство на Даяна Кеъри-Луис. „О, мила, разбира се, че можеш да я доведеш“, бе казала Даяна. „Не съм я виждала и винаги съм искала да се запознаем. Колко забавно. Кога ще дойдете?“

Но при несигурното състояние на Биди може би Нанчероу, в края на краищата, не беше толкова добра възможност. Гледката на една подпийнала Биди на вечеря под смразяващия поглед на Нетълбед беше абсолютно немислима.

— Но няма да отидем там. Ще отседнем в хотел. Може би „Митр“ в Пензанс. Ще позвъня и ще резервирам стаи. И ще бъда с нея през цялото време и ще я разходя с колата наоколо, ще й покажа къде живеехме. Ще й подейства добре. Тя стоя тук със скръбта си цяла зима. Време е нещо да се промени.

— Ами кучето? — попита госпожа Даг. — Не можете да го заведете в хотел.

— Защо не?

— Може да си свърши работата на килима.

— Сигурна съм, че няма.

— Мисля, че можете да го оставите при мен — предложи тя без особен ентусиазъм.

— Много сте любезна, но мисля, че ще се справим великолепно. И ще водим Мораг на разходки по брега.

— Много добре всъщност. Даг не си пада много по кучета. Смята, че трябва да живеят навън, а не в стаите.

Мисъл проблесна в главата на Джудит.

— Госпожо Даг, казвали ли сте на съпруга си… за госпожа Съмървил и празните бутилки?

— Не съм казала нито дума на никого. Само на теб. Даг обича бирата си, но не може да понася пияни. Не искам да ми каже, че трябва да престана да работя за госпожа Съмървил. Знаеш какви са мъжете понякога.

— Да — каза Джудит, която всъщност не знаеше. — Предполагам, че да.

— По-малко приказваш, повече ще свършиш, винаги казвам аз.

— Вие сте добра приятелка, госпожо Даг.

— Хайде, хайде, чудо голямо. — Госпожа Даг отново беше заприличала на себе си. Взе чашата си, пое глътка чай и веднага направи гримаса. — Отвратително. Студен като камък. — Тя скочи на крака и го изля в мивката.

— Направете нов, госпожо Даг, и аз ще се присъединя.

— Няма да си свърша работата при тази скорост.

— По дяволите работата — каза Джудит.

* * *

В Корнуол първата дългоочаквана лятна топлина вече беше дошла. Горещината, идваща от слънцето, се разхлаждаше от свежия бриз и мириса на море и цялата околност беше обвита с приятните, меки цветове на май: свежото зелено на младите листа и новата трева, кремавите свещници на цъфналите кестени, розовото на рододендроните, бялото на глога, бледолилавите филизи на люляка, които подаваха глави над градинските огради. Морето, спокойно под безоблачното небе, изглеждаше лъчисто, набраздено от аквамариново и зюмбюлено синьо и в ранните сутрини лека мъгла се стелеше на хоризонта, която по-късно изгаряше от горещото слънце.

В Пензанс многолюдните улици бяха окъпани в светлина и сенки. Джудит излезе от хотел „Митр“ и тръгна нагоре по „Чепъл стрийт“ и до Грийн маркет точно когато часовникът на банката удари дванадесет и половина. Беше много топло и тя носеше памучна рокля и сандали на бос крак. Вратите на магазините бяха отворени, тентите бяха навън, щайги с плодове и кореноплодни зеленчуци бяха наредени навън на тротоара. Мраморната плоча на един рибар представляваше море от натрошен лед, в което бяха изложени с втренчени мъртви очи цели трески, сардини и купчини проблясващи скумрии. Таблата на вестникаря бяха черни от сутрешни новини: „НЕМЦИТЕ СТИГНАХА ДО БЕЛГИЙСКИЯ БРЯГ“. И все пак до вратата му имаше обикновеното невинно сезонно изложение на дървени лопатки и тенекиени кофички, памучни шапки за слънце, мрежи за лов на скариди и спасителни пояси, които миришеха на гума от слънцето. Имаше дори няколко посетители, дошли от Лондон, Рединг или Суиндън. Млади майки с малки дечица, стари баби с вече подути глезени от новопридобитите си маратонки.

Тя мина през Грийн маркет и в Ейвъртън, където стоеше малка, привлекателна къща в джорджиански стил, която беше приютила канторите на „Трегартън, Оупи и Бейнс“. Зад вратата с полукръгъл прозорец отгоре коридорът беше осветен от стълбищен прозорец, а в кабинета, скрит от посетители с малка пролука като в будка за билети, седеше рецепционистката. Имаше звънец и Джудит позвъни, зън, и тя вдигна глава от пишещата си машина и дойде да приеме новодошлата.

— Добрутро. — Имаше спретната сива фризирана коса и очила без рамки.

— Идвам при господин Бейнс. Джудит Дънбар.

— Той ви очаква. Можете ли да се качите горе? Знаете ли как? Първата врата вдясно от стълбите най-горе.

Джудит влезе. На стълбите имаше турски килим, на площадката висяха портрети на предишни партньори във фирмата, с бакенбарди и часовници с верижки. На вратата отдясно имаше месингова табелка с името „Господин Роджър Бейнс“. Тя почука, чу „влез“ и отвори вратата.

Той се изправи иззад бюрото си.

— Джудит.

— Ето ме.

— Точно навреме при това. Какво пъргаво момиче. Ела и седни. Изглеждаш много лятно.

— Ами денят е летен.

— Кога пристигна?

— Преди около час. Потеглихме от Апър Бикли веднага след ранната закуска. Нямаше голям трафик по пътя.

— Госпожа Съмървил с теб ли е?

— Да, и кучето. Настанихме се в „Митр“. Тя заведе Мораг на малка разходка край брега, но й казах, че ще се върна за късния обяд.

— Колко е хубаво, че си я довела.

— Мислех, че може и да не поиска да дойде, но тя веднага се съгласи. Право да си кажа, мисля, че малка промяна е точно това, което й трябва. При това и тя се вълнува от Дауър Хауз почти колкото мен и гори от нетърпение да разгледа наоколо.

— Колко можете да останете?

— Колкото искаме фактически. Заключихме къщата й и семейство Даг ще държат нещата под око.

— Е, всичко това е прекрасно. И времето също. Тогава нека не губим време и да пристъпим към работа.

Не отне много време. Няколко документа трябваше да се подпишат (госпожица Къртис, рецепционистката, беше повикана за свидетел) и да се напише чек. Джудит никога през живота си не беше си и помисляла, че някога може да подпише чек за такава огромна сума. Три хиляди паунда. Но я написа, подписа и побутна през бюрото, а господин Бейнс го прикрепи внимателно с кламер към останалите документи.

— Това всичко ли е?

— Всичко. Освен две дребни подробности, които трябва да обсъдим. — Той се облегна назад на стола си. — Дауър Хауз всъщност е готов за живеене. Изабел напуска този следобед. В пет часа брат й ще дойде да я вземе и да я закара до жилището си, където ще живеят.

— Много ли е разстроена?

— Не. Всъщност мисля, че е съвсем развълнувана от перспективата за новия си живот на възраст седемдесет и осем. И е прекарала последните две седмици в преравяне на всяко ъгълче и цепнатина, твърдо решена, че няма да намериш нито прашинка, нито неизлъскан кран. — Той се усмихна. — Откъде намира толкова енергия, не знам, но дневната помощничка е била там да й даде рамо, така че при малко късмет няма да умре незабавно от инфаркт.

— Бих искала да я видя, преди да замине.

— Ще отидем до Розмълиън след обяда. Тогава ще ти даде всички ключове и последни наставления.

— Какво ще стане с мебелите?

— Това е другият въпрос, по който исках да говорим. Всички мебели са оставени от госпожа Боскауен на полковник Кеъри-Луис за него и семейството му. Но, както знаеш, Нанчероу вече отдавна е мебелиран изцяло и никое от децата точно в този момент няма своя собствена къща. Така че става следното. Няколко специални предмета бяха взети, за да може всеки член на семейството да има свой малък спомен от госпожа Боскауен. Останалите, повечето от тях, остават, където са, в Дауър Хауз, и семейство Кеъри-Луис иска да бъдат твои.

— О, но…

Господин Бейнс надвика протестите на Джудит.

— Нищо от тях не е особено ценно, нито пък в много добро състояние. Но в момента е съвсем използваемо и ще свърши чудесна работа, докато ти останат време и възможности да си купиш разни неща.

— Как може да са толкова добри?

— Мисля, че изпитаха голямо облекчение за това, че не трябва да се занимават с този проблем, и както ми подчерта госпожа Кеъри-Луис, ако всичко това беше изложено за продан, от него нямаше да се получи почти нищо. Има също и две други спънки. Госпожа Кеъри-Луис и Изабел се справиха с дрехите и по-личните й вещи, а полковникът прибра от бюрото й всички документи, които му се сториха важни, но иначе нищо друго не е разчистено. Така че тук има чекмеджета, пълни със стари писма и албуми със снимки, всички натрупани спомени от един живот, които трябва да се прегледат. Боя се, че тази задача ще се падне на теб. Но това никак не е спешно и всичко, което ти се стори интересно за семейство Кеъри-Луис, ще трябва да отделиш и да им го предадеш. Но съм сигурен, че по-голямата част трябва да се изгори на двора.

Споменаването на огън на двора извика в съзнанието й градинаря в зелен костюм.

— Какво стана с него? И той ли се пенсионира?

— Поприказвах с него. Той каза, че цялата градина му идва в повече, но той живее в Розмълиън и съм сигурен, че може да идва два дни седмично да коси тревата и да плеви бурените. Ако го искаш, разбира се.

— Никак не ми се иска градината да се разруши напълно.

— Да. Би било жалко. Но мисля, че скоро ще трябва да намерим някой по-млад и по-постоянен. Може би си струва да се купи къщичка… къща за градинар наблизо, която би могла само да увеличи цената на имота.

Той продължи да говори, като предложи различни други малки подобрения, които биха могли да се направят с течение на времето, а Джудит седеше и слушаше и реши, че е невероятно успокояващо просто да го слуша с равния му глас, излагащ идеи за бъдещето, които точно сега изглеждаха безкрайно далечни, неизпълними и невероятно рисковани. Немците бяха стигнали до белгийския бряг, застрашен беше Английският канал, а също така и британските експедиционни части някъде във Франция. Старци и момчета се записваха доброволци в местната защита и изглеждаше, че нахлуването може да стане още утре. И все пак слънцето струеше надолу, деца скачаха в плувните басейни, а един вестникар продаваше мрежи за скариди и гумени плажни топки. А тя седеше тук, в старомодния адвокатски кабинет, непроменян може би от сто години, с господин Бейнс в традиционния му костюм от туид и обсъждаше безстрастно възможността за допълнителна баня в Дауър Хауз, нови улуци и евентуално обновяване на древните кухни. Чувстваше се като заклещена между два свята — надеждното вчера и потенциално ужасяващото утре, и за момент се оказа объркана, несигурна кой от двата е по-реален.

Тя разбра, че той беше престанал да говори, точно както и че беше спряла да внимава в думите му. За момент между тях се възцари тишина. И тогава той каза:

— … Но всичко това е за бъдеще време.

Джудит въздъхна.

— Изглеждате толкова сигурен, че бъдеще ще има. — Това го накара да се намръщи. — Имам предвид, че всичко сякаш се развива твърде зле за нас. Искам да кажа новините. Да предположим, че не спечелим войната.

— Джудит! — Той прозвуча искрено смаян, дори леко шокиран.

— Добре де, признавам, нищо не изглежда пълно с надежда.

— Да изгубиш битка, не значи да изгубиш войната. Непременно ще има временни неуспехи. Борим се срещу жестоко ефикасна и добре подготвена войска. Но не можем да бъдем победени. В края на краищата ще се преборим. Може да отнеме малко време, но алтернативата е невъзможна. Немислима. Така че никога, нито за миг не мисли за възможен какъвто и да е изход.

— Изглеждате толкова сигурен — каза Джудит замислено.

— Такъв съм.

— Как можете да бъдете толкова уверен?

— Инстинктивно усещане. Като старците, които казват „Усещам го с костите си“. Твърдо, непоклатимо убеждение. Освен това предполагам, че смятам тази война за нещо като кръстоносен поход.

— Имате предвид Доброто срещу Злото?

— Или свети Георги и дракона. Не трябва да си нерешителна. Дори не бива да си изпускаш нервите.

Той нито развяваше знаме, нито размахваше копие. И имаше жена и три малки свои деца. И все пак оставаше толкова явно спокоен и решителен, че Джудит престана да се чувства неуверена и трепереща. Животът трябва да върви напред и бъдеще ще има. Ще мине може би много дълго време, преди то да дойде, и несъмнено ще има свиващи стомаха моменти на страх и ужас, с които да се сблъскваме, но пораженството е безполезно упражнение и ако господин Бейнс с целия си жизнен опит може да остане хладнокръвен и уверен, значи и Джудит ще може също така.

Тя се усмихна.

— Добре, няма. Или поне ще опитам да не го правя. — Тя изведнъж се почувства съвсем друга, освободена от бреме, безразсъдна и почти безгрижна. — Благодаря. Съжалявам. Просто наистина трябваше да поговоря с някого.

— Колко е хубаво, че избра мен.

— Ще се присъедините ли към местните доброволчески защитни отряди?

— Вече го направих. Още не са ми дали пушка и униформа, но вече имам лента за ръкава. Тази вечер отивам в гимнастическия салон, за да науча, както си въобразявам, как да създавам оръжия от дръжки за метла.

Този образ и сухият му глас накараха Джудит да се разсмее, което и беше предназначението им. Доволен, че всичко се върна към нормалното, той стана.

— Вече е един и петнадесет. Нека се върнем в „Митр“ за празничен обяд с госпожа Съмървил, после всички ще шофираме до Розмълиън и ти ще влезеш във владение на къщата си.

* * *

Беше се страхувала, че ще се чувства като нашественик. Че присъствието на леля Лавиния все още ще витае в Дауър Хауз и ще кара Джудит да не иска да влезе, да отваря вратите, без да чука и да ходи по стаи, които са частно владение на друга личност. Но слава богу, не се почувства така — може би защото всичко беше толкова подредено, аранжирано и чисто, сякаш всяка следа от предишната собственичка беше изстъргана старателно от Изабел. Нямаше никакви цветя. Възглавниците стояха гладки, несмачкани от ползване. Книгите и списанията бяха прибрани някъде, никакви торбички с ръкоделие, очила или наполовина завършени гоблени не се валяха на масата до стола на леля Лавиния. Освен това някои неща бяха изчезнали, с право поискани от семейство Кеъри-Луис, но оставяха празнини, които се виждаха веднага като извадени зъби. Ъглов шкаф, пълен с рокингамски порцелан, венецианското огледало над камината в приемната. Купата от китайски порцелан, винаги препълнена със сухи розови листчета и подправки, портретът на леля Лавиния като дете, който висеше на стената на стълбищната площадка пред спалнята й. В самата й спалня работната маса, която служеше като нощна, като място за хапчета и молитвени книги, също беше изчезнала, както и много от нейните снимки, червеникавокафяви в сребърни рамки. Навсякъде, където бяха стояли или висели, за тях напомняха само голите маси и тъмните петна от неизбелели тапети.

Всичко това нямаше значение. Абсолютно никакво. Къщата вече не беше на леля Лавиния, а нейна.

* * *

След весел и дружески обяд в „Митр“ (печено агнешко и сос с каперси, а Биди явно се радваше на новото адвокатско мъжко присъствие) всички заедно влязоха в колата на господин Бейнс и тръгнаха за Розмълиън. Мораг, понеже нямаше при кого да я оставят, също дойде. Биди седна отпред до господин Бейнс, а Джудит и Мораг се настаниха на задната седалка и тя отвори прозореца, за да може кучето да провре шарената си глава навън и да остави вятърът да духа ушите му.

— Какво ще я правим, когато отидем в Дауър Хауз? — попита Джудит. — Изабел няма да иска да отпечата лапите си навсякъде по излъскания под или да ръси косми.

— Ще я оставим в колата. Ще я паркираме на сянка и ще оставим прозорците отворени. Щом Изабел си тръгне, ще я освободим.

Изабел вече ги чакаше, когато пристигнаха, облечена в най-хубавите си черен жакет и пола, със сламена шапка на главата, украсена с череши, която беше видяла светлината на безброй летни недели. Двата й малки куфара стояха в подножието на стълбището заедно с голямата й, функционална ръчна чанта. Беше напълно готова за тръгване, но имаше предостатъчно време да ги разведе навсякъде, от кухнята до тавана, и скромно да се радва на шумното им възхищение от огромната работа, която е свършила, като е изпрала пердетата, излъскала подовете, колосала е покривките на леглата, излъскала е месинга и измила прозорците.

През цялото време тя услужливо ръсеше напътствия. „Всички ключове са на тези куки, отстрани на дрешника. От входната и задната врата, от гаража, бараката за сечива, градинската врата, колибата. Кухненската печка трябва да се проверява внимателно сутрин и вечер. Най-хубавите сребърни прибори отидоха в Нанчероу, но вторите след тях са в чекмеджетата. Това е шкафът за спалното бельо, пикапът на пералнята идва във вторник. Внимавайте с крана за топлата вода, защото руква внезапно и попарва.“

Стая след стая те обиколиха къщата от кухнята до трапезарията и приемната. Горе им показаха малката баня, спалнята на леля Лавиния, стаята за гости. И отново на тавана. Стаята, в която беше живяла Изабел с легло в бяла желязна рамка, а срещу нея в другото помещение бяха натрупани стари сандъци и куфари, шивашки манекени, купища журнали, завързани с канап, неработещи шевни машини, навити на руло стари килими и линолеум и четири празни рамки от картини. Изабел каза:

— Щях да изчистя целия този боклук, но не знаех какво да правя с него, тъй като не е мой. А госпожа Кеъри-Луис каза да го оставя. А големият куфар е пълен със стари писма и снимки…

— Не се безпокой — каза й Джудит. — Направила си толкова много, а всичко това може да се свърши и разчисти, когато и да е.

— Изметох пода и разчистих няколко паяжини. Това е хубава стая, с прозорец и всичко. Винаги съм мислела, че от нея става хубава спалня, но къде тогава да дяваме всичко това…

Биди през цялото време почти не беше проговорила. Но сега прекоси пода и застана под наклонения покрив на таванския прозорец и впери очи в гледката.

— Права си, Изабел. От това става прекрасна спалня — каза тя. — Вижда се морето. А днес то е синьо. — Тя се обърна и се усмихна на Изабел. — Няма ли да ти липсва този изглед?

Изабел поклати глава и черешките на шапката и потракнаха.

— Всичко с времето си, госпожо Съмървил. За мен нищо не е същото без госпожа Боскауен. А и от къщата на брат ми има хубава гледка. Не точно като тази, разбира се, но хубава. Право напред през нивите към фабриката за сметана.

Явно тя беше превъзмогнала скръбта си, може би беше си изработила собствена система по време на това бясно пролетно чистене. Сега вече беше готова да напусне във всякакъв смисъл на думата. Те излязоха от тавана и слязоха долу и когато Изабел слезе в хола, чуха шума на приближаващ автомобилен мотор. След малко един остин изхрущя по чакъла и спря зад отворената главна врата. Братът на Изабел беше дошъл да я отведе.

Това отне известно време. Изабел внезапно се засуети, започна да се напряга какво е забравила да каже. А какво беше направила с осигурителната си книжка? Беше намерена в ръчната й чанта. А ей там на въжето за пране има шест чисти кърпи за бърсане на прах, които трябва да се внесат. А ако искат по чаша чай, има в една кутия и кана с мляко на една плоча в килера…

Но накрая господин Бейнс я успокои, увери я, че всичко е тип-топ и може би не трябва да кара брат си да я чака? Малката кола беше натоварена, Изабел стисна ръцете на тримата, беше вмъкната на седалката до шофьора и накрая откарана, без дори да погледне назад, както отбеляза господин Бейнс.

— Радвам се, че мина така — каза Джудит, когато почтително махаха след колата, докато изчезна от погледа. — Нямаше ли да е мъчително, ако беше изпаднала в емоции? Щях да се почувствам сякаш я изхвърлям.

— Пък и ще има хубава гледка към фабриката за сметана. Какво искате да правим сега?

— Трябва ли да се връщате в кабинета?

— Не. Целият ми ден е ваш.

— О, чудесно. Нека останем тук за малко. Ще пусна Мораг и ще й дам вода, после ще сложа чайника и ще изпием по чаша чай.

Господин Бейнс се усмихна.

— Приличаш на дъщеря ми, когато си играе на домакиня.

— Само че сега е наистина.

* * *

Понеже следобедът беше много топъл, чаеното парти се състоя на покритата веранда и господин Бейнс донесе разни части от стара плетена от палмови клони мебелна гарнитура и те се разположиха в тях. Няколко малки, прозрачни облачета се появиха на небето, събираха се и после изчезваха като дим. Бриз шумолеше в клоните на тъмнорозова цъфнала слива и листчетата падаха като розов сняг и образуваха розов килим на зелената поляна. Някъде пееше дрозд. Докато пиеха чай от украсените с преплетени рози чаши от костен порцелан на леля Лавиния, Мораг изчезна в проучвателен тур, като очертаваше новата си територия и се запознаваше с всяка интересна миризма.

Биди леко се разтревожи.

— Тя няма да се загуби, нали?

— Няма.

— Докъде се простира градината?

— До подножието на хълма. На тераси. На дъното има овощна градина. По-късно ще ви я покажа. — Дроздът запя отново. Биди остави чашата и чинийката си, облегна се назад и затвори очи.

Сега господин Бейнс и Джудит я оставиха и отново обиколиха къщата, този път със зорки очи за всеки дефект, който изисква незабавно внимание. Влажното петно на тавана на Изабел. Капещ кран в кухнята, подозрението за сухо гниене в миялната за съдове.

— Ще трябва да се свържа с водопроводчик — каза господин Бейнс и след това излезе навън да огледа улеите и улуците и да отбележи липсващите плочки и ръждясалите панти. Джудит, сигурна, че присъствието й не е необходимо, се върна при Биди. По пътя си през кухнята тя взе от куката ключа за колибата. Защото нямаше да има по-подходящо време от това. Единственият злополучен призрак от Дауър Хауз трябваше да бъде прогонен възможно най-скоро, така че да не остане нито ъгълче в новото й владение непочистено и белязано със спомени.

Намериха Биди така, както я оставиха, но Мораг се беше върнала и си почиваше до нея. Джудит отдавна не беше виждала Биди нищо да не прави толкова спокойно. Изглеждаше жалко да я безпокои, но тя не спеше. Джудит дръпна един плетен стол и седна срещу нея.

— Искаш ли да видиш градината?

Биди обърна глава.

— Какво направи с дружелюбния си адвокат?

— Проверява канализацията.

— Колко приятен човек.

— Да. Специален.

— Госпожа Боскауен трябва да е била много спокойна жена.

— Защо казваш това?

— Защото не помня да съм била някога на толкова спокойно място. Нито звук. Само птици и чайки и огряна от слънце градина. И този скъпоценен изглед към морето.

— Когато за пръв път дойдох тук преди години, чувството беше сякаш съм в чужбина. Някъде по Средиземноморието. В Италия може би.

— Точно така. Чист Е. М. Форстър^[1]. Бях забравила Корнуол. Не съм идвала толкова отдавна… Онова последно лято в Ривървю. То е като миналото. Друга страна. Вече Девън изглежда толкова далече.

— Това хубаво ли е?

— Да. Хубаво е. Лекува. Да си някъде… в къща като тази… където няма спомени за Нед.

За пръв път след смъртта на Нед Джудит я чу да произнася името му.

— И това ли е хубаво?

— Да. Не би трябвало. Би следвало да се радвам на спомените си, но Апър Бикли е прекалено пълен с тях. Будя се нощем и ми се струва, че чувам гласа му. Влизам в стаята му и заравям лице в одеялото му, и ридая отчаяно. Тази зима беше толкова ужасна. Ако не беше ти, мисля, че нямаше да я издържа.

— Вече свърши — каза Джудит.

— Все пак трябва да се върна там. Да се справя със слабостите си, да се изправя с лице към действителността. Знам това.

— Не е нужно да се връщаш. Можем да останем тук. Това е моя къща. Можем да се преместим още утре, ако искаш. Можеш да останеш с дни, седмици, месеци. Цяло лято. Защо не?

— О, Джудит. Каква схема. Кога я измисли?

— Ей сега. Докато говореше. Няма какво да ни спира.

— Но горката ми къщичка в Девън! Не мога просто да я изоставя.

— Можеш да я дадеш под наем като мебелирана за лятото. Някое морско семейство, настанено в Девънпорт, ще й скочи веднага, като е толкова под ръка и толкова близо до Плимут. Наистина можеш да пуснеш слух покрай корабостроителницата. Ще намериш наематели за нула време.

— Но семейство Даг…

— Ако я дадеш на добри хора, те спокойно могат да работят при тях, да държат под око къщата и градината вместо теб. Да поживееш тук, ще бъде като хубава ваканция за теб, хем ще ми помогнеш да разчистим всички онези сандъци на тавана.

Внезапно Биди се разсмя.

— Май няма да е кой знае каква ваканция. — Но Джудит забеляза нарастващото вълнение в изражението й.

— Няма какво да ни спре. Не виждаш ли? Няма какво да ти попречи да поживееш тук. Хайде, Биди, съгласи се. Дай си шанс. Заслужаваш го.

— Но ти… Ти се съгласи, че не можеш вечно да живееш с мен, а аз съм толкова безполезна сама…

— Казах ти. Ще повикам Филис и бебето й да дойдат да живеят тук, така че няма да си сама. Винаги си харесвала Филис, и Ана е сладка, и дори да замина някъде и да стана член на женската военно спомагателна служба или нещо подобно, трите можем да бъдем тук заедно. Ще си правим взаимно компания. Ще те заведа в Нанчероу и след като се запознаеш с Даяна и всички тях, няма изобщо да се чувстваш самотна. И можеш да станеш дама на Червения кръст с нея вместо с Хестър Ланг. Не виждаш ли? Всичко се нарежда толкова прекрасно, сякаш сме го планирали предварително.

Но Биди беше все още несигурна.

— Ами Боб?

— Ще му се обадя и ще му разкажа за плановете ни.

— Ами отпуските и командировките. Аз трябва да съм там, когато го пускат в отпуска.

— Това е само малко по-далече от Девън. Или пък, ако искаш, може да хванеш влака за Лондон и да се срещнете там. Моля те, не измисляй други възражения. Просто се съгласи. Във всеки случай поне до края на лятото.

— Ще си помисля — каза Биди тихичко, но Джудит пренебрегна това.

— Знаеш ли какво ще направим? Ще се върнем в „Митр“ тази вечер, ще пренощуваме там, ще си купим малко храна и ще се върнем тук утре. Ще си оправим леглата и ще наберем купища цветя. Ще заредим кухненската печка тази вечер, за да не загасне, тогава ще има много топла вода за къпане, това е абсолютно всичко, за което трябва да мислим.

— Ами Мораг?

— О, Биди, на Мораг страшно ще й хареса да живее тук. Нали, миличко кученце? Тя вече се чувства напълно у дома. Моля те, не измисляй какви още пречки да посочиш. Какъв е смисълът да си имам къща, ако не можем всички да й се радваме?

Накрая Биди се предаде.

— Добре. Ще опитаме. Ще си дадем срок две-три седмици. — И после се разсмя. — Да ме убият, ако знам, просто не мога да си представя откъде си взела тази сила да убеждаваш. Нямат я нито милата ти майка, нито баща ти.

— Приятно ми е да мисля, че ми е дошла от теб. А сега бързо, преди господин Бейнс да се върне и да каже, че е време да тръгваме за Пензанс, ела с мен да ти покажа градината.

И така Биди стана, излязоха заедно в приятната топлина на късния следобед и минаха през тревата по пътеката, която водеше през градината с рози надолу към овощната градина. Тук изпокривените ябълкови дървета бяха обвити в мъгла от млада зеленина. Цветовете им бяха преминали и вече се образуваха мънички пъпчици на бъдещите плодове. Тревата беше висока, набодена с диви макове и маргарити. Скоро всичко трябваше да се окоси и напласти в малки купи сено.

Биди вдишваше ароматния въздух.

— Прилича на картина на Моне. — Мораг подскачаше напред. — Каква е тази малка къщичка?

— А, това е колибата. Взех ключа. Леля Лавиния накарала да я построят за Атина и Едуард Кеъри-Луис. Те идвали тук като на лагер през лятото.

— Искаш ли да ми я покажеш?

— Да, така мисля.

Тя тръгна пред Биди, като навеждаше глава под ябълковите клони. Изкачи дървените стъпала и усети топлата миризма на креозот. Пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. Видя койката с аленото и одеяло, където беше намерила и изгубила любовта си.

„Това е само началото на любенето.“

Но беше краят.

„Безсмислено е да отдаваш любовта си не на когото трябва.“

Тя си спомни пчелата, която бръмчеше под покрива. Погледна нагоре и видя, че там пак има паяжини, и очите й се напълниха със сълзи.

— Джудит!

Биди, зад нея.

Тя избърса сълзите и се обърна.

— Толкова е глупаво.

— Ти и Едуард?

— Трябваше да дойда. Не съм идвала тук оттогава. Трябваше да дойда днес.

— За да го прогониш?

— Предполагам.

— Още ли боли?

— Да.

— Това сега е твое — каза Биди. — Можеш да го изпълниш със свои собствени преживявания, да си създадеш собствени спомени. Беше смело да дойдеш.

— Точно сега не се чувствам много смела.

— И освен всичко друго можеш винаги да го използваш като резервна стая. Например за гости, които хъркат.

И изведнъж глупавите сълзи спряха и двете се разсмяха. Биди прегърна Джудит и я изведе навън през вратата, заключиха отново и тръгнаха назад през овощната градина. А докато вървяха, чуха господин Бейнс да ги вика от къщата и забързаха през градината, за да му разкажат незабавно, без да губят време, за плановете, които току-що бяха направили.

* * *

— Тук Нанчероу.

— Даяна, тук е Джудит.

— Мила! Къде си?

— В Дауър Хауз. Преместих се вчера. Тук живея.

— Каква радост! Дори не знаех, че си дошла насам.

— Доведох Биди с мен. И кучето й. Взехме ключовете в понеделник и после вчера се преместихме.

— Завинаги?

— Не съм сигурна. Поне засега. Божествено е. И трябва да ти благодаря толкова много за оставените мебели. Мисля, че трябва някак да ти платя за тях…

— Божичко, не споменавай това, иначе Едгар ще бъде смъртно обиден. Боя се, че оставихме някои празноти, като взехме всички онези неща, но исках децата наистина да имат поне по един малък спомен от скъпата леля Лавиния.

— Празнотите едва се забелязват. Някой ден ще ги запълня със собствени неща. Как са всички?

— О, прекрасно. Току-що тук беше Едуард за два дни. Напълно неочаквано. Но командирът му му дал отпуска за уикенда и беше върховна радост да го видим отново. Много ми е неприятно, че го пропусна за толкова малко.

— … Как е той?

— Изглежда малко уморен и отслабнал, спа повечето време, но докато стана време да се връща в мрачния Кент или където там е отново, беше заприличал на себе си. Казах му, че си купила Дауър Хауз и той много се зарадва, както и всички ние, разбира се. Каза, че това е все едно да се запази къщата за семейството, и да ти кажа, че когато следващия път си дойде, ще слезе да те види и да се убеди, че няма да правиш някакви радикални промени или подобрения.

— Какво си представя, че мога да направя?

— Ами не знам. Да построиш крило за балове или нещо такова. Кога ще те видим? Ела за обяд. Доведи леля си и кучето на обяд. Кога ще стане? Утре?

— Не можем утре, защото трябва да отидем до Сейнт Джъст и да говорим с Филис Еди. Искам тя да дойде и също да живее тук с момиченцето си. Надявам се веднага да се съгласи, но човек никога не знае.

— Миличка, всичко е по-хубаво от Сейнт Джъст. Тогава в петък? Обяд в петък?

— Би било чудесно. И искам да привлечеш Биди за Червения кръст.

— Съвсем сигурно ще ни дойде добре малко свежа кръв. Барбара Паркър Браун е станала ужасно важна и всички, освен мен треперят от нея. Непрекъснато ни се казва, че войната изважда на бял свят най-хубавото у хората, но у нея категорично извади най-лошото. Миличка, а какво да правим с всичките ти неща тук? Искаш ли да ги вземеш или предпочиташ да ти ги пазя?

— Ще си ги взема и тогава ще получиш обратно розовата си спалня.

— Колко тъжно. Краят на една ера. Ще накарам Мери да ги опакова и ще ти ги изпратим с трактор или нещо друго.

— Това съвсем не е спешно. Как е Атина?

— Става все по-огромна. Аз стягам креватчето. С бяла английска бродерия, много е хубаво. Ще ти го покажа, като дойдеш. Петък на обяд. Ще отида да кажа на госпожа Нетълбед отсега, за да заколи угоеното теле или да извие врата на една от старите кокошки на Лъвдей. Дотогава, миличка. Благодаря, че се обади. Страхотно е да знам, че отново си при нас. До-вижданее!

* * *

Дауър Хауз, Розмълиън, Корнуол

Събота, 25 май

Мили мамо и татко,

Отново мина много време, откакто не съм ви писала. Много съжалявам, но станаха толкова много неща. Най-важното, не ви ли харесва много тази хартия за писма? Намерих я в едно чекмедже и не можах да устоя и да не я използвам. Беше в кутия от „Хародс“, цялата щампована и просто ме чакаше.

Както виждате, преместихме се. Биди, кучето й и аз. На Биди много й харесва, тя се поизправи като разплетена прежда, изглежда по-добре от всякога. Мисля, че тя намира тази къща много спокойна и в нея няма спомени за Нед. Освен това винаги е харесвала Корнуол и този следобед ще слезем до морето и ще плуваме. Надявам се да даде под наем Апър Бикли и да остане поне за лятото, но тази уговорка е отворена и тя ще си реши.

Вчера отидохме с колата до Сейнт Джъст да видим Филис. Тя живее при родителите си и там няма къде да се обърнеш, но след като поздравихме и пихме неизбежния чай с шафранов кейк, Биди и аз успяхме да я измъкнем навън на полянката за простиране на прането, седнахме на тревата и я поканихме да вземе Ана и да дойде да живее тук. (Ана е прелестна, щапука наоколо и се мъчи да казва някои думички. За късмет прилича на Филис, а не на Сирил, чиято единствена хубава черта май бяха веждите.) Така или иначе, предложението трябваше да бъде осъзнато за минута-две, после Филис избухна в сълзи, беше залята от радост и благодарност. Уговорката е (с одобрението на господин Бейнс), че ще й плащам нещо като заплата за поддържането, така че няма вечно да се ограничава без пукнат грош, а тя получава и малко пари от флотата и няма да плаща наем, така че всичко ще е наред. Мислех, че може би няма да й се иска да остави майка си и да замине толкова далече (всъщност в мили не е далече, но не е и на една крачка), но тя се отнесе съвсем философски към това и когато казахме новината на майка и, стори ми се, че и на нея много й олекна, защото, честно казано, къщата в Сейнт Джъст е пренаселена съвсем нехигиенично.

В петък заведох Биди на обяд в Нанчероу. Малко се тревожех как ще се разбират с Даяна, защото много си приличат в някои неща, а понякога сходни хора не стават приятели. Но нямаше защо да се безпокоя, защото се разбъбриха за нула време и избухваха в смях от едни и същи глупави вицове. Биди ще се присъедини към Даяна в групата на Червения кръст, което ще й даде възможност да участва в работата за войната. Междувременно тя се настани тук като котка с масло в лапите и както казах, става по-отпусната и старата й забавна природа се връща с всеки изминал ден. Не бях си давала сметка какво напрежение е за нея ден след ден да се влачат в къща, толкова изпълнена със спомени за Нед.

Нямам търпение да ви покажа своята чудесна нова къща. Не е ли късмет за мен да съм притежател на къща, да имам собствен покрив над главата, а още да нямам деветнадесет години?

Няма винаги да остана тук. Наистина искам да постъпя в Женската помощна служба на военноморските сили, но първо трябва да уредя всичко и всички. Може би това ще стане към края на лятото.

Сега трябва да отида да помогна на Биди. Едно от таванските помещения е оставено затрупано със стари куфари и парчета килими и прочее и тя започна да го разчиства. В момента имаме само три спални, а Филис и Ана ще спят на тавана в стаята на Изабел. Но мисля, че ако върви все така, ще ни трябва още една спалня, така че след като разчистим целия боклук, ще я боядисаме и ще купим някои мебели.

Военните новини са ужасни. Съюзниците са паднали при Дюнкерк. Полковник Кеъри-Луис е убеден, че целите британски експедиционни сили ще бъдат или унищожени, или пленени. Всичко става с такава безумна скорост, че когато получите това писмо, Бог знае в какво състояние ще са нещата. Но господин Бейнс е абсолютно сигурен, че в края на краищата ще спечелим войната, така че и аз реших да бъда сигурна.

Така че не се тревожете за нас. Знам, че е трудно, когато всички сме толкова далече едни от други, но знам също и че каквото и да стане, всички ще бъдем добре.

С много обич,

Джудит

* * *

Чудото за девет дни — евакуацията на британските части от Дюнкерк, приключи. Началниците бяха върнати вкъщи една нощ на 26 май, но Дюнкерк беше в пламъци, след дни и нощи на постоянни нападения кейовете и пристанищата бяха разрушени. Така че каквото беше останало от британския експедиционен корпус се събираше по бреговете и дюните, за да очаква спасяване. Частите бяха спокойни и подредени, строени в дълги извити опашки на плоските френски пясъци.

Военните кораби и флотски разрушители под непрекъснат обстрел и въздушни бомбардировки бяха на известно разстояние от брега, но без транспортни средства нямаше начин блокираните военни части да стигнат до тях. В резултат плъзна слух, че сигурността е вдигната и следващата нощ от Доувър флота от малки лодки заплава през Английския канал. Яхти и баржи, лодки за забавления, влекачи и гумени лодки. Те идваха от яхтените пристанища и кораборемонтни работилници в Пул и Камбъл, от остров Хейлинг и Хастингс, остров Канви и Бърнам на Крауч. И хората, които управляваха тези малки съдове, бяха старци и млади момчета, пенсионирани банкови чиновници, рибари и брокери, и всеки достатъчно решителен, който някога е прекарвал мирните си лета в невинно вземане-даване с лодки.

Поръчението им беше да стигнат колкото е възможно по-близо до брега, да натоварят военните и да ги закарат към безопасността, като стрелят насам-натам, и да оставят изтощения си човешки товар на корабите, които чакаха вътре в морето. Невъоръжени, обстрелвани от неприятеля, те продължаваха, докато им свършеше горивото и станеше време да се върнат в Англия да заредят отново и да поспят час-два. И после пак отначало.

Девет дни. На трети юни, понеделник, операцията беше прекратена. С помощта на вдъхновена организация и импровизация, да не говорим за индивидуалните прояви на огромна лична смелост, около триста хиляди военни бяха спасени от бреговете на Дюнкерк и върнати с параходи в Англия, на безопасно място. Цялата страна благодареше, но четиридесет хиляди души останаха там и прекараха следващите пет години като военнопленници.

Но Петдесет и първа планинска дивизия не беше в Дюнкерк. Тази дивизия, включваща батальони от Блек Уотч, хора от Аргайл, Сийфорт, Камерън и Гордън, още оставаше във Франция, за да се бие наред с това, което беше останало от обезсърчената френска армия. Това беше обречена битка. Всяка сутрин английските вестници показваха зловещите пронизващи стрели на неспирното немско настъпление и беше заплашително ясно, че е въпрос само на дни тези храбри остатъци от английската войска да бъдат изтласкани към брега.

Ето го най-после Сен-Валери-ан-Ко и нямаше къде по-нататък да отидат. Мъглата изключваше спасяване откъм морето и изтощените от боевете батальони бяха обкръжени — хванати в капан от превъзхождащата ги мощ на немските бронирани дивизии. На десети юни Френският корпус капитулира и часове след това всичко, което беше останало от Планинската дивизия, го последва. По-късно те, обезоръжени, получиха разрешение да маршируват пред генерала си и в дъжда получиха команда „глави надясно“. Блек Уотч, хора от Аргайл, Сийфорт, Камерън и Гордън. Гас.

* * *

По-късно, когато мислеше за отминалото време, Джудит винаги си спомняше войната малко като дълго пътуване в самолет. Часове на досада, прекъсвани от припламвания на чист ужас. Досадата беше съвършено естествена. Просто не е възможно от човешка гледна точка пет от шест години война да живееш все на най-висока скорост и постоянно да изпитваш пламенен интерес. Но страхът и непосредствеността на този страх също бяха естествени и по време на мрачните дни на Дюнкерк и падането на Франция Джудит и почти всички в страната съществуваха непрекъснато на тръни, в тревога и напрежение.

В Дауър Хауз радиото на кухненския шкаф беше включено по цял ден, бърбореше си от ранна сутрин до късна вечер, за да не бъде пропуснат нито един информационен бюлетин, нито едно стряскащо известие. Вечер Джудит, Биди и Филис се събираха край радиото във всекидневната и слушаха заедно новините в девет.

Докато се изнизваха безоблачните дни на ранното лято, отчаянието беше заменено от плаха надежда, а после — когато необикновената операция продължи по план — от благодарност и гордост, и накрая огромно облекчение. Облекчение, което премина в нещо като триумф. Мъжете си дойдоха. Върнаха се само с пушки и щикове и малко картечници. Зад тях останаха изоставени огромни количества въоръжение. Пушки, танкове, моторни коли, повечето от които бяха разрушени, заедно с цистерни бензин и масло за колите, в опушения двор на прекупвачите на стари части, и това беше всичко, останало от Хавър.

Но хората си бяха у дома.

Постепенно, парченце по парченце, дойде новината за онези, които бяха останали във Франция. Палмър, някогашният градинар плюс шофьор, беше с тях. Също както и приятелят му Роб Падлоу.

Джейн Пийрсън се обади по телефона на Атина с радостната новина, че Алистър Пийрсън е спасен, изваден от морето от як собственик на яхта, стоплен с порядъчно количество от най-добро френско бренди и оставен на брега в Коув. За Алистър това изглеждаше подходящо цивилизован край на авантюрите. Но синът на шефа на съдебната и изпълнителната власт на графството беше ранен, беше в болница в Бристол, а племенникът на госпожа Мъдж, както и Чарли Биниън, приятелят на Хедър Уорън, бяха обявени за изчезнали, вероятно убити.

Но най-лично и най-важно от всичко за Даяна и полковник Кеъри-Луис, за Атина и Лъвдей, Мери Милиуей, семейство Нетълбед и Джудит — Едуард Кеъри-Луис — беше оцелял, неговият боен ескадрон беше летял успешно като патрул над хаоса в Дюнкерк, разпръсквал формированията от немски бомбардировачи и ги е отдалечавал от обсадените брегове.

От време на време през всичките тези напрегнати и тревожни дни, ако му се удадеше възможност и намираше чиста връзка, Едуард се обаждаше вкъщи просто за да каже на семейството си, че още е жив, и много често гласът му беше висок от възбудата на току-що завършил опасен полет.

Колкото до Гас, след Сен-Валери всички надежди за него бяха загубени. Той беше попаднал с частта си в затъмнение. Всички се молеха да е жив и да е бил пленен, но толкова много от Планинската дивизия бяха убити по време на свирепата битка, която предшестваше Сен-Валери, че алтернативата изглеждаше прекалено несигурна. Но колкото до Лъвдей, да се прави на смела не й беше в характера. Сърцето й беше разбито и тя отказваше да я успокояват.

* * *

— Най-важното нещо е да си непрекъснато заета — казваше госпожа Мъдж. — Поне така говорят хората, но да се каже, е по-лесно, отколкото да се направи, нали? Така де, какво бих могла да кажа на горката си сестра, когато седи съсипана и се чуди момчето й живо ли е или мъртво? Изчезнал се смята за мъртъв, нали! Каква страшна новина за нещастницата, пристигнала с телеграма. И в къщата нямало никого, освен нея, мъжът й бил на пазара в Сейнт Остъл и само момчето с телеграмите било там да й направи чаша чай.

Лъвдей никога не беше виждала госпожа Мъдж в толкова лошо настроение. Катастрофа, смърт, болести, операции, фатални злополуки винаги са били за нея част от живота, инциденти, съобщавани на другите и предъвквани почти с наслаждение. Но това, смяташе Лъвдей, беше друго. Това не беше младият Боб Роджър от пътя към Сейнт Остъл, който беше си отрязал пръстите с резачка за репи, нито старата госпожа Тайсън, която била намерена мъртва в долчинка по пътя, като се прибирала от Съюза на майките, а собствена плът и кръв на госпожа Мъдж, единственият син на сестра й.

— Чувствам, че трябва да отида и поседя при нея няколко дни. Ей така, за компания. Тя има дъщери, живеят нагоре в страната, но нищо не е като сестра, нали така? Да си поприказваш за старото време можеш със сестра си. Дъщерите й са едни вятърничави, приказват само за филмови звезди и дрехи.

— Ами защо не отидете, госпожо Мъдж?

— Как да отида? Трябва да доя крави, да се погрижа за мандрата. И пластенето на сеното ще започне след седмица-две, а това значи да се ходи в полето с чайник и Бог знае още колко допълнителни уста да се хранят. Безнадеждно е.

— Къде живее сестра ти?

— Мъжът й получи ферма на гърба на Сейнт Вериан. На гърба е думата. Гърбът на „отвъд“, ще кажа. Не знам как издържа. Така и не разбрах.

Беше десет и половина сутринта и те седяха на кухненската маса в Лиджи и пиеха чай. Като помагаше на Уолтър и баща му във фермата, учеше се да се справя с масивния трактор, да храни кокошките, а сега и прасетата (нова придобивка, купена от пазара в Пензанс заради резенчетата бекон), Лъвдей по необходимост прекарваше повечето си дни в Лиджи. Но особено напоследък, откакто дойдоха лошите новини от Сен-Валери, беше започнала да бяга тук и по най-незначителен повод, а понякога и без всякакъв повод. По някаква причина тя намираше приземената компания на госпожа Мъдж по-успокояваща дори от пълното с обич съчувствие на майка си, Мери и Атина. Всички в Нанчероу бяха почти непоносимо разбиращи и мили, но работата беше в това, че докато се мъчиш да се справиш с факта, че Гас е мъртъв и че никога повече няма да го видиш, единственото, което тя искаше, беше да говори за него като за жив. Госпожа Мъдж я биваше за това. Тя повтаряше и повтаряше непрекъснато: „Не забравяй, че може да са го взели в плен“, а Лъвдей можеше да й отвърне, като повтаря същото за племенника на госпожа Мъдж.

— Не знаем дали е мъртъв. Трябва да е имало толкова жестоки битки. Как можем да сме сигурни?

Така те се утешаваха една друга.

Госпожа Мъдж си допи чая. Тя уморено се изправи, отиде до печката и си наля нова чаша от огромния кафяв чайник. Лъвдей я гледаше отзад и си помисли, че е изгубила пъргавината си. Семейните инстинкти бяха силни и тя явно много искаше да е при сестра си. Нещо трябваше да се направи. Вроденото у Лъвдей чувство за отговорност на семейство Кеъри-Луис заедно с присъщата й покровителственост се надигнаха и взеха връх. Докато госпожа Мъдж седне отново, Лъвдей беше решила.

Тя каза твърдо:

— Трябва да отидеш в Сейнт Вериан веднага. Днес. За седмица, ако се наложи. Преди да започне пластенето.

Госпожа Мъдж я погледна така, сякаш тя внезапно се беше побъркала.

— Я не говори глупости.

— Не са глупости. Аз ще доя кравите. Уолтър може да ми помага и аз ще доя.

— Ти?

— Да. Аз. Работата във фермата е определена да бъде моят дял за войната. И мога да доя. Ти ме научи още като бях малка. Може да съм малко бавна, но скоро ще му хвана цаката.

— Никога не можеш да направиш това, Лъвдей. Ние започваме в шест сутринта.

— Мога да стана. Мога да стана още в пет и половина. Ако Уолтър може да вкара кравите в доилнята, ще бъда там в шест сутринта и ще започна работа.

— Не са само сутрините, и вечер се прави същото.

— Това не е проблем.

— После трябва да се измият гюмовете и да се занесат горе по пътеката за камиона, който продава мляко. Той идва точно в осем и не обича да го карат да чака.

— Няма да го карам да чака.

Госпожа Мъдж зяпна учудена към Лъвдей. Явно беше разкъсвана между желанието да отиде при скърбящата си сестра и известно смущение от идеята, че не е незаменима.

— Ще трябва и да почистиш след себе си — предупреди я тя. — Уолтър няма да го направи вместо теб. Това не е мъжка работа. И не искам да се върна вкъщи в оплескана стая и мръсни гюмове.

— Обещавам. Няма. О, моля, моля, моля, госпожо Мъдж. Моля. Нали преди малко каза, че най-важното е човек да е непрекъснато зает, а аз съм също толкова нещастна и разтревожена, колкото и сестра ти. Лежа будна по цели нощи и си мисля за Гас, така че мога да стана в пет часа и да правя нещо. Така че ако отидеш при нея, ще помогнеш и на двете ни.

— Не си мисли, че ме е грижа за Гас по-малко, отколкото за племенника ми. Той беше чудесен младеж. Помниш ли, когато дойде да нарисува картина на обора ми? Пилешка бъркотия и тор навсякъде, а на него и окото му не мигна.

— Обади се на сестра си и й кажи, че ще отидеш. Господин Мъдж може да те закара до Сейнт Вериан тази вечер и можеш да останеш колкото решиш, че трябва.

Госпожа Мъдж поклати глава в недоумение.

— Не знам, Лъвдей, ти ще ме умориш. Пълна си с изненади. Никога не ми е минавало през ума, че си толкова грижовна.

— Не съм грижовна, госпожо Мъдж, а съм егоистка. Може би никога не бих направила нещо, ако не смятам, че ще имам полза от него.

— Подценяваш се.

— Не, не се подценявам. Просто съм честна.

— Ти го казваш — отвърна госпожа Мъдж. — Другите имат право да говорят иначе.

* * *

Всяка сутрин в осем и половина, след като беше занесла пълните гюмове на края на пътеката, беше ги предала на млекарския камион и върнала празните гюмове в мандрата, Лъвдей се връщаше в Нанчероу свирепо гладна, за да закуси.

Вече беше осемнадесети юни. Госпожа Мъдж беше отсъствала пет дни и се връщаше в Лиджи утре. Донякъде Лъвдей съжаляваше. Справянето с доенето, маратонската работа, която беше приела толкова прибързано, се оказаха предизвикателство и невероятно трудни за вършене. Отначало беше и бавна, и несръчна (нерви), но Уолтър, който ту я хокаше, ту изричаше по някое не съвсем цензурно окуражаване („Ако почакаш, ще ти покажа как да преместиш тоя шибан гюм“), беше станал неочаквано съдействащ и беше й помагал докрай.

Без много приказки. Уолтър беше сдържан човек. Лъвдей не беше сигурна дали са му казали за Гас. Като познаваше госпожа Мъдж, беше почти сигурна, че е така. Както и да е, той не каза нищо, нито показа някакво съчувствие. Докато Гас живееше в Нанчероу, двамата младежи бяха се срещнали една сутрин долу при конюшните и Лъвдей ги беше запознала. Уолтър беше изключително безцеремонен, самото въплъщение на невъзпитан коняр, и Гас след един-два любезни опита се отдръпна. Беше минало през ума на Лъвдей, че по онова време Уолтър може би ревнуваше, но идеята беше толкова нелепа, че почти незабавно я изхвърли от главата си. Уолтър не спазваше установените правила, но го беше познавала цял живот и никога не бе почувствала нищо друго, освен че й беше лесно в неговата компания.

Всяка вечер, когато и последната крава беше издоена и малкото стадо отново беше отпратено на полето, Лъвдей се залавяше за работа, като миеше и чистеше стаята, гордееше се с блестящите плочи и допотопни кофи за мляко, твърдо решена, че когато госпожа Мъдж се върне, няма да й намери никакъв кусур. От друга страна, кухнята в Лиджи беше кочина от мръсни чинии, почернели тигани и непрани дрехи. Може би утре щеше да намери време да разчисти и там. Това й се струваше най-малкото, което може да направи за горката госпожа Мъдж.

Тя затвори двора на фермата и се изкачи на прелеза, който водеше към уличката, поседя малко на горната греда, защото оттам се виждаше една от любимите й гледки, а тази сутрин изглеждаше особено ярка и искряща. По-рано, когато отиваше на работа, всичко беше посипано с пайетите на росата и беше спокойно под първите ниски лъчи на изгряващото слънце. Дори морето, което леко се поклащаше, ненабръчкано от вятър, беше станало от сиво полупрозрачно като седеф. Сега обаче, след три часа, беше коприненосиньо под безоблачното небе. Беше се надигнал бриз и тя чуваше далечния шум на вълните, които връхлитаха в подножието на скалите. Чайките летяха високо. Торфищата на слънце изглеждаха жълтеникавокафяви, а пасищата бяха изумрудено зелени. Тя видя кротките преживящи крави и от много далече чу лая на кучето на Уолтър.

Съзнанието й учудващо беше празно. Не беше мислила за нищо от много дълго и това беше доста приятно, като да си в пълно забвение и плуваш в космоса между два свята. А после постепенно несъзнателността се запълни с образа на Гас, който се катери нагоре по уличката към нея със скицника си в раница на рамото му. И вече мислеше за него сега, във Франция, и той вървеше, или маршируваше, или беше ранен, но не и мъртъв. Живото му присъствие изникна толкова силно, че изведнъж тя беше обзета от вълнение, от неоспоримото убеждение, че е жив. В същия този момент той мисли за нея, тя почти чува гласа му, долитащ към нея сякаш предаван по невидими телефонни жици. Тя затвори очи в някакъв екстаз и седеше, облегната на горната греда на студения прелез на фермата. А когато отново отвори очи, всичко беше друго, тя дори вече не беше уморена и целият прекрасен свят беше препълнен с някогашните възможности за щастие.

Тя скочи от прелеза и затича надолу по уличката, краката й се движеха още по-бързо, когато склонът стана по-стръмен, гумените й ботуши думкаха като бутала по хлабавите камъни и коловозите в засъхналата кал. На дъното тя прескочи втория прелез и останала без дъх, изпита остро бодване в ребрата. Наложи се да спре и да целуне коляното си, което беше класическо средство срещу бодежи. После по пътеката и през автомобилната алея, в двора и през задната врата.

— Свали си ботушите, Лъвдей, целите са в кал.

— Съжалявам, госпожо Нетълбед.

— Днес закъсня. Много работа ли имаше?

— Не особено. Просто се помотах наоколо.

Тя влезе в кухнята по чорапи. Искаше да попита има ли някакви новини, има ли писмо, чул ли е някой нещо, но ако направи това, госпожа Нетълбед и всички ще започнат да задават въпроси. И докато не пристигне и най-малката вест за спасението на Гас, Лъвдей няма да промълви и дума за новата си надежда на никого, дори на Джудит.

— Какво има за закуска? Умирам от глад.

— Пържени яйца и домати. На котлона в трапезарията. Всички други вече закусиха. Побързай да отидеш, за да успее Нетълбед да почисти.

Лъвдей изми ръцете си в миялната за съдове и ги избърса от кърпата, която висеше зад вратата, после излезе от кухнята и тръгна по коридора. От горния етаж се чу шум от прахосмукачка, а гласът на майка й извика Мери. Вратата на трапезарията беше отворена и тъкмо щеше да мине през нея, когато зазвъня телефонът. Тя закова на място и после, след като никой не отговори, отиде в кабинета на баща си. Телефонът, пронизително звънящ, беше на бюрото му. Тя вдигна слушалката и звънът престана.

— Нанчероу. — По някаква причина гласът й беше пресъхнал. Прокашля се и повтори: — Нанчероу.

Пиу, пиу, продължи телефонът, после забръмча.

— Ало? — беше започнала леко да се отчайва.

— Кой е? — чу се мъжки глас, неясен и далечен.

— Лъвдей.

— Лъвдей! Аз съм. Гас.

Краката й буквално се подкосиха. Не можеше да стои, затова рухна на пода, като взе телефона със себе си.

— Гас!

— Чуваш ли ме? Линията е отвратителна. Мога да говоря съвсем малко.

— Къде си?

— В болница.

— Къде?

— В Саутхемптън. Добре съм. Утре ще ме изпратят с параход вкъщи. Опитвах да се обадя по-рано, но всички сме на един хал и телефоните не стигат.

— Но… какво… какво е станало? Лошо ли си ранен?

— Само в крака. Добре съм. С патерици, но добре.

— Знаех, че си спасен. Внезапно разбрах…

— Нямам повече време. Просто исках да ти се обадя. Ще ти пиша.

— Пиши, аз също ще ти пиша. Какъв е адресът ти?

— Той е…

Но преди да започне връзката прекъсна.

— Гас? Гас? — Тя натисна слушалката и опита пак. — Гас? — Но напразно. Беше си отишъл.

Тя протегна ръка и сложи телефона на мястото му. Все още седнала на дебелия турски килим, тя опря глава на студеното, тъмно, полирано дърво на бюрото на баща си и затвори очи да спре сълзите, но те потекоха надолу съвсем спокойно, като обливаха страните й.

— Благодаря — каза тя и не беше ясно на кого точно благодари. — Знаех, че си жив. Знаех, че ще се обадиш. — И този път тя говореше с Гас.

След малко стана, измъкна ризата от панталона си, избърса лицето и носа си с пеша й. После се изправи и излезе от стаята, като викаше майка си, и извика отново, и литна надолу сякаш имаше крила на краката, за да попадне право в прегръдките на Мери и да сподели с истерична радост невероятната новина.

* * *

В Дауър Хауз Биди, която никак не жалеше възродената си енергия, чистеше второто таванско помещение от боклука. Бяха спасени само две куфарчета и за тях се намери място на горната стълбищна площадка. Съдържанието им беше прекалено лично и ценно, за да поеме Джудит отговорност за унищожаването му.

Едното беше пълно със стари писма, свързани на снопчета с избелели копринени панделки. Програми за танци, висящи малки моливчета, листове с ноти, снимки, албуми, книги за рожден ден и оръфана тетрадка с кожени корици за посетители с дата 1898 г. Другото съдържаше избрани модели викториански труфила. Дълги бели ръкавици с мънички перлени копченца, щраусови пера, спаружени клонки изкуствени гардении, украсени с мъниста чантички, украшения за коса. Всичко прекалено сантиментално и прекалено хубаво, за да го изхвърлиш. Даяна Кеъри-Луис беше обещала някога да дойде в Дауър Хауз и да прерови всички тези стари спомени. Междувременно Джудит беше обвила куфарчетата със стари пердета от скъпа дамаска и така маскирани, те може би щяха да стоят там непокътнати с години.

Всичко друго беше сметнато или за безполезно, или за повредено (дори рамките за картини бяха надупчени от дървояди) и беше струпано старателно долу, за да бъде отнесено до кофите за боклук. Следващият път, когато мине камионът за смет, шофьорът щеше да получи половин крона с надеждата, че ще откара всичко на един път.

И така, таванът беше изпразнен. Джудит и Филис стояха една до друга, гледаха го и обсъждаха как да го използват. Бяха сами, защото Ана беше в градината и копаеше дупки в лехата със стара лъжица. Мораг беше с нея и полагаше всички усилия да участва в това упражнение. От време на време Филис отиваше до прозореца да погледне към тях и да се убеди, че нито кучето, нито детето се измъчват едно друго или правят голяма пакост. Но всичко изглеждаше твърде спокойно.

Биди беше в кухнята. Възможно най-незапалената готвачка, тя беше намерила в опърпаната и покрита с маслени петна стара готварска книга на Изабел рецепта за сироп от цвят на бъз. Сега бъз цъфтеше навсякъде, живият плет беше отрупан с неговите ароматни, леко кремави цветове и Биди пламтеше от ентусиазъм. Тя не гледаше на приготвянето на такъв сироп като на готвене. Готвенето беше яхнии, печено овнешко, торти с конфитюр и бъркане на кейкове, а тя нямаше никакво намерение да опита което и да е от тях. Но измайсторяването на приятни питиета беше точно по вкуса й, особено ако можеш да набереш съставките безплатно от храстите край пътя.

— Мисля, че трябва да го направим на още една спалня — каза Филис. — Госпожа Съмървил е заела единствената налична и ако дойде още някой, няма къде да го настаним.

Но Джудит не се съгласяваше.

— Още една спалня е само прахосване на място. Мисля, че трябва да я дадем на Ана за детска стая. Можем да й сложим легло да спи и няколко рафта за книжките й, и може би стар диван. Диваните винаги изглеждат толкова уютно. А после ще може да я използва и като стая за игра и място, където да си разхвърля колкото иска, ако навън вали.

— Джудит! — Разговорът се превръщаше в спор. — Ние вече получихме оная голяма спалня. Това е твоя къща, не моя. Не можеш да ни отделиш толкова много място…

— Добре, ами когато Сирил дойде в отпуска? Той ще иска да бъде с теб и Ана. Така че и той ще дойде тук. Освен, разбира се, ако не отиде при майка си и баща си.

— О, няма да поиска това.

— Ами не можете да спите всички заедно. В една и съща стая. Не е редно. Ана вече не е мъничко бебе.

Филис изглеждаше малко смутена.

— Досега се оправяхме.

— Добре, не искам да се оправяте в моята къща. Няма нужда. Така че е уредено. Тази стая е за Ана. Време е да се научи да спи сама. И ще купим подходящо по размер легло, така че ако случайно дойде друг гост, ще преместим Ана и той ще спи на леглото й. И ще сложим килим на този под…

— И малко линолеум ще свърши работа.

— Линолеумът е ужасно студен. Трябва да е килим. Син, смятам. — Като си представи син килим, тя се огледа наоколо. Мансардата беше просторна и проветрива, но имаше само един тавански прозорец и скосеният таван я правеше малко тъмна. — Ще боядисаме стените бели, това ще я направи по-светла, и може би ще сложим бордюр с картинки около стените. Единственият проблем е, че няма камина. Ще трябва да измислим как да я отопляваме през зимата.

— Парафинова печка ще свърши работа.

— Не обичам парафиновите печки. Винаги съм ги смятала за малко опасни…

— Аз пък обичам миризмата им.

— Но Ана може да я катурне и целите ще станем само дим и пепел. Може би…

Но не продължи, защото от долния етаж се чу затръшване на входната врата и глас, писклив от вълнение, който извика:

— Джудит!

Лъвдей. Тя и Филис отидоха до площадката, провиснаха над парапета и бяха възнаградени с вида на Лъвдей, която пердашеше нагоре по стълбите.

На първата площадка тя се спря.

— Къде си?

— На тавана.

Тя продължи по таванските стълби. Лицето й беше пламнало от тичане и горещина, къдрите й подскачаха, виолетовите й очи бяха разширени от екстаз и радост. На половината път нагоре тя вече им заговори.

— … Няма да повярвате… Гас току-що ми се обади… — Тя спря да си поеме дъх, сякаш беше тичала по целия път от Нанчероу, а не само по стълбите на Дауър Хауз. — Обади се преди около половин час. От Саутхемптън. Болница. Ранен. С патерици. Но е добре…

Килими, линолеуми, печки бяха забравени мигновено. Джудит нададе вик на триумф и зачака с разтворени ръце. Те се прегърнаха и разцелуваха, заскачаха като деца. Лъвдей беше все още със старите си мръсни дънки и с измъкната над тях риза, още миришеше на крави, но това нямаше значение, нищо нямаше значение, освен това, че Гас беше жив.

Накрая те спряха да танцуват наоколо и Лъвдей рухна на горното стъпало.

— Не ми остана дъх, дойдох с велосипед до Розмълиън и го оставих до двора на църквата, и уверявам ви, че тичах по целия път нагоре по баира. Просто не можех да дочакам да ви кажа.

— Можеше да се обадиш по телефона.

— Исках да бъда тук. Исках да видя лицата ви.

Лицето на Филис обаче беше загрижено.

— Ранен? Сериозно ли? Как е ранен?

— Не знам. Улучен в крака, предполагам. Нямахме време да говорим. Съвсем след малко ни прекъснаха. Но той утре си заминава за Шотландия и ще ми пише…

— Как, за бога, се е измъкнал от Франция? — Джудит искаше да знае. — Как е избягал?

— Нали ви казах, нищо не знам. Нямаше време да ми каже. Разбрах само, че е в безопасност и е жив…

— Това е някакво чудо.

— И аз така си помислих. Подкосиха ми се краката. И мама каза, че всички трябва да дойдете тази вечер в Нанчероу, а татко ще отвори шампанско. Всички, Филис, Ана и Биди, така че да направим истинско парти…

Биди. За момент, прочели мислите си, и трите млъкнаха. Гас беше спасен, но Нед никога нямаше да се върне. Дори радостта на Лъвдей за момент беше помрачена.

Тя попита с притихнал глас:

— Къде е Биди?

— В кухнята.

— По дяволите, надявам се, че не ме е чула, като нахлух и изпищях така новината. Трябваше да си помисля. Но аз просто не мислех.

— Разбира се, че не си мислела. Защо трябва да мислиш? Не можеш да не бъдеш щастлива. Дори смъртта на Нед не може да ни накара да не се радваме за теб. Мисля, че всички трябва да слезем долу и да й кажем. Тя е толкова благородна, че дори да се почувства малко огорчена и нещастна, никога няма да го покаже. Тя вече е много по-добре, дори произнася името на Нед с почти спокоен тон. И ако започне да изглежда малко унила, ще й кажем за партито с шампанско и ще проявим огромен интерес към нейния сироп от бъз.

* * *

Ардврей Хауз, Банчари, Абърдийншър

Петък, 21 юни

Моя мила Лъвдей,

Най-после се появи възможност да ти пиша. Когато се върнах в Абърдийн, отново ме пъхнаха в болница, но като че ли всичко върви добре и вече съм си вкъщи, все още с патерици, но оздравявам. Майка ми намери сестра да ме превързва и така нататък. Тя има телосложение на борец и говори неспирно, така че се надявам да не се наложи да стои тук много дълго. Беше чудесно да говоря с теб и съжалявам, че ни прекъснаха така рязко, но болничните номератори са много строги при определяне дължината на разговора. От два-три дни преди това все се опитвах да пробия, защото не беше обаждане у дома. Ако не беше обстоятелството, че в момента не съм особено бързоног, щях да прескоча оградата, да взема влака и да дойда в Корнуол и да ви видя всичките. Корнуол е много по-близо до Саутхемптън, отколкото Шотландия, и дългото пътуване с влак до Абърдийн трая цяла вечност.

Измъкнах се един ден преди капитулацията. Отговаряйки на общата директива „Спасявай, когото можеш“, известен брой малки групи си пробиха път до малкото пристанище Вьол ле Роз, на около четири мили източно от Сен-Валери. Между тези групи имаше няколко френски части, шотландци и хора от Бордър Хауз. Тръгнахме през нощта и четири мили никога не са ми изглеждали толкова дълги, но на разсъмване видяхме неясните очертания на корабите от Кралската флота (мъглата не беше толкова гъста във Вьол). Скалите там са невероятно високи, но дерета водят надолу към брега и трябваше да направим опашка и да си чакаме реда, защото Кралската флота товареше и брегови части, въпреки че вече бяха обстрелвани от Сен-Валери.

Един-двама от нас нямаха търпение да си чакат реда и тръгнаха през скалите с импровизирани въжета. Когато съмна, немците започнаха да стрелят и от двете посоки с картечници и снайперисти.

Брегът беше осеян с трупове и бях улучен в бедрото, преди да успея да измина и стотина ярда. Двама смелчаци пред мен видяха какво стана и се върнаха да ми помогнат. Между тях успях със залитане и куцане да измина двете мили по брега до лодките. Щом тримата влязохме в една лодка, дойдоха бомбардировачи и потопиха една лодка с близо тридесет души в нея. Корабите започнаха масивен преграден огън и два бомбардировача бяха свалени. Накрая, мокри до кости и покрити с кал (а аз и с кръв), бяхме натоварени на борда на един разрушител и преди да си помислим, че сме спасени, врагът започна да стреля от върховете на скалите. Но стояхме, докато решиха, че сигурно вече няма хора на брега и скалите, и тогава вдигнахме котва и отплавахме. Това стана около десет сутринта на дванадесети юни.

Пристанахме в Саутхемптън и ме закараха на носилка в болница, където извадиха куршума от крака ми, омотаха ме в бинтове и така нататък. Не е проникнал много дълбоко и като че ли не е причинил никакви трайни увреждания. Сега е само въпрос на оздравяване.

Не знам какво ще стане сега. Говори се за реформиране на Планинската дивизия. Ако е така, бих искал да остана при тях. Но силните на деня може да имат други планове за мен.

Горещи поздрави на теб и цялото ви семейство.

Гас

* * *

Това беше едното писмо. Но в плика имаше и друго, единствен лист, без заглавие и дата.

Скъпа моя Лъвдей,

Помислих, че баща ти ще пожелае да прочете приложения разказ, но тази малка бележка е само за теб. Беше толкова прекрасно да чуя точно твоя глас, когато се обадих. През цялото време мислех за теб, докато чаках да стигна до онзи адски бряг, решен, че трябва да успея. Днес тук е толкова хубав ден и хълмовете целите цъфтят на утринната светлина, а слънцето искри в реката. Щом започна да ходя по-добре, ще сляза на брега и ще се опитам да хвана риба. Пиши ми и ми разкажи всичко, което правиш.

С цялата ми любов, Гас

* * *

Дауър Хауз, Розмълиън

24 юли 1940 г.

Мили мамо и татко,

В два часа тази сутрин Атина роди бебето си. Роди я в Нанчероу, в собствената си спалня, със стария доктор Уелс и с помощта на Лили Крауч, местната медицинска сестра. Горките, трябваше да ги повикат в този час, но старият доктор Уелс каза, че за нищо на света не би пропуснал това раждане. Сега е седем вечерта, току-що се върнах от Нанчероу (на колело и в двете посоки) и видях новопоявилата се. Огромна е и прилича малко на червенокожо индианче, с много червено лице и права черна коса. Нарича се Клементина Лавиния Райкрофт и полковникът изпрати телеграма в Палестина на Рупърт, за да му извести за появяването й. Атина е просто очарована, ликуваща, сякаш е свършила всичко сама (което, предполагам, до известна степен е така), и седи в леглото с бебето до нея в натруфеното си креватче. И, разбира се, стаята й е пълна с цветя, Атина е удавена в парфюм и облечена в най-божественото неглиже от бял воал, отрупан с дантели.

Ние с Лъвдей ще бъдем кръстници, но Клементина няма да бъде кръстена, докато баща й не получи някаква отпуска и не успее да дойде тук. Наистина е вълнуващо да има край теб малък нов живот, но не мога да реша защо е така, след като всички знаехме от месеци, че тя ще се появи.

Докато бях в Нанчероу, старият доктор Уелс намина отново. Каза, че е, за да види как сме всички и да провери как са майката и детето. Полковникът отвори бутилка шампанско и намокрихме с него главичката на бебето. (Той е голяма работа при отварянето на бутилки с шампанско.) Страх ме е, че някой ден ще му се свършат, защото няма вече откъде да си набави други. (Мисля, че ще запази поне една за деня, когато ще празнуваме победата.) Така или иначе, докато ние си посръбваме и се веселим, старият доктор Уелс дойде с истинска причина втория път, която беше да ни каже, че Джеръми е в морска болница някъде край Ливърпул. Всички бяхме ужасени и шокирани, защото за пръв път научихме за това, но старият доктор Уелс каза, че два часа през нощта (когато при това Атина е била в разгара на раждането) едва ли е подходящ момент за съобщаване на подобна новина. Колко е мил само! А вероятно е изгарял от желание да каже на всички.

Да се върнем на същността. Джеръми. Неговият разрушител е бил торпилиран и потопен в Атлантика и той с още трима души попаднали в морето, покрити с масло и увиснали на необръщаема гумена яхтформа, докато не ги забелязал и прибрал, търговски кораб. Непоносимо е да си представиш това, нали? Дори през лятото Атлантическият океан вероятно е леденостуден. При това той е страдал от стоенето във водата и изтощение и изгаряния по ръцете от експлозията, така че щом търговският кораб пристигнал в Ливърпул, бил веднага закаран в тази морска болница и още е там. Госпожа Уелс замина за Ливърпул с влака, за да седи до леглото му. Когато го изпишат, ще трябва да получи отпуска по болест, така че дано скоро да го видим. Не е ли изумително, дори цяло чудо, че е бил забелязан и спасен? Не знам как оцеляват хората при подобни обстоятелства. Мисля, че успяват, защото алтернативата е немислима.

Треската от нашествието е заляла страната ни и ние всички даряваме алуминиеви чайници и канчета в Женската доброволческа служба, за да ги претопят и да ги превърнат в спитфайъри и хърикейни. Трябва да отида до Пензанс и да купя цял куп ужасни емайлирани заместители, които се олющват и загарят, но няма как. Местната Доброволна защита вече се нарича Пазител на дома, което звучи много по-внушително и всички се записват. Полковник Кеъри-Луис пак е в униформа и поради опита си в Първата световна война е назначен за командващ офицер на отряда в Розмълиън. Вече ги снабдиха с униформи и оръжие, селската община в Розмълиън сега се казва Щаб на местната гвардия, вече си имат телефон и дъска за обяви, и всичко, и учат строева подготовка.

Освен това всички черковни камбани млъкнаха много скоро след Дюнкерк и трябва да бият само ако трябва да ни съобщят, че немците са нахлули. Един нещастен старец, пастор на отдалечена енория, не чул за това или чул, но забравил, и местният полицай го намерил да дърпа въжето, камбаната кънтяла далече от камбанарията, и го арестувал веднага. Друг мъж бил глобен с двадесет и пет паунда за разпространение на слухове. Бил в местната кръчма и разправял на всички, че двадесет немски парашутисти, преоблечени като монахини, са кацнали в Бодмин Мур. Съдията казал, че е имал късмет, защото е можел да влезе в затвора заради пораженски приказки.

Другото е, че всички местни указателни знаци са премахнати, така че ако попаднеш на далечен корнуолски кръстопът, не знаеш накъде да вървиш. Биди не мисли, че това е кой знае каква блестяща идея. Според нея висшестоящите си въобразяват, че взвод от немски брониран корпус, който прегазва Пензанс, погрешно ще завие надясно и ще стигне до Ламорна Коув. Където несъмнено някой ще опита да им продаде чай с каймак и кифлички.

Но въпреки присмеха ни, всичко е ужасно непосредствено и близко. Фалмът беше бомбардиран преди около две седмици и всяка вечер слушаме съобщения за въздушни боеве над Кент и Канала, едва можем да вярваме, че бойните пилоти се справят толкова блестящо, като свалят немските бомбардировачи от небето. Едуард Кеъри-Луис е един от тях и има снимки във вестниците на млади пилоти, които седят на слънце на шезлонги и плетени столове. Но всички са екипирани и само чакат команда „Излитай бързо“, което значи, че поредната ескадра от немски щуки е на път към нас. Прилича малко на Давид и Голиат. И, разбира се, островите в Канала вече са окупирани, националното знаме на Британското кралство е смъкнато и се веят пречупени кръстове. Поне там не е имало големи боеве и много убити. Нито изстрел не е гръмнал, всичко е било в пълен ред и единствената съпротива е оказана от пиян ирландец, който забил юмрук в носа на немски войник.

Ние тук сме добре. Биди изпълнява дежурства в Женската доброволческа служба и събира разни неща за бойците, а Филис завърши боядисването на таванската стая за Ана и утре ще дойде човек да ни постели мокета. Той е син с лек десен и трябва да приляга плътно към стените. Мисля, че ще стане хубаво.

Филис е много доволна тук и Ана бързо заяква. Тя е чудесно детенце, спи много и не създава проблеми. Филис е любяща, но съвсем строга с нея. Сирил е в Средиземно море, в Малта, струва ми се, но не трябва да го казваме. Бил е изпратен на курсове и сега е квалифициран механик в машинно отделение, каквото и да означава това. Предполагам, че е малко над огняр. Във всеки случай са го направили старши моряк и вече е получил нашивка. Изпратил е на Филис своя снимка, в униформа, с нашивката на преден план и контешко кепе на главата. Изглежда много загорял и як. Странното е, че макар винаги да съм знаела за Сирил, всъщност никога не съм го виждала. Не е много хубав, но Филис много харесва снимката и казва, че страхотно се е разкрасил.

Надявам се, че всички сте добре. Боя се, че писмото стана доста дълго, но в това необикновено време, в което живеем, се оказва, че искам да опиша всичко.

Обичам ви двамата и Джес,

Джудит

* * *

Дауър Хауз, като всички уважаващи себе си джентълменски жилища, построени през деветнадесети век, притежаваше откъм задната си врата редица пристройки. Стара барака за карети, барака за сечива и инструменти, друга за садене и консервиране, склад за въглища и дърва, външна тоалетна (известна като тоалетна за камериерките) и пералня. В нея беше традиционният бойлер и много важната преса, както и всичко за свързаното с тях много трудоемко докарване на вода и палене на огън. Гладенето ставаше на кухненската маса, постлана с одеяла и стари чаршафи с помощта на плоски ютии, които трябваше да се нагряват върху кухненската печка.

Когато я купиха семейство Боскауен обаче, Лавиния Боскауен за благополучието на Изабел направи множество дръзки модернизации. Бараката за карети стана гараж. Нова тоалетна беше построена вътре в къщата в дъното на малък коридор, който идваше от миялната, а камериерската тоалетна беше оставена за градинаря, ако внезапно бъде изненадан, докато копае репите си. Пералнята беше превърната в склад за ябълки, картофи и кошници запазени яйца, а огромната мивка, в която можеше да се побере кон и беше монтирана толкова ниско, че да си потрошиш гърба, беше махната и откарана някъде. Мястото й заеха две дълбоки глинени мивки с преса, закрепена между тях. Накрая старите плоски ютии бяха изхвърлени и на Изабел беше поднесена съвременна електрическа ютия.

Тя беше си помислила, че е в рая.

Филис Еди години по-късно се почувства по много подобен начин. След унилата къщичка в Пендийн и после претъпканата миньорска къщурка на майка й домашните условия на Дауър Хауз й се сториха самия връх на лукса. Като гледаше как вряла вода тече направо от крана в мивката или ваната, не преставаше да се изумява. Миенето на чиниите и прането — неща, които винаги й се бяха стрували безкрайно робуване, се бяха превърнали едва ли не в приятно задължение — толкова бързо и лесно се извършваха. Колкото до банята тук, тя беше хубава почти колкото онази в Ривървю с дебелите си бели хавлиени кърпи на горещата релса, с веселите памучни перденца, развявани от вятъра, и с добре познатия аромат на лавандулов тоалетен сапун „Ярдли“.

Колкото до винаги очаквания с ужас ден за пране понеделник, сега Филис го чакаше почти с нетърпение. С пелените на Ана се оправяше всеки ден и ги закачваше вън на въжето като изложба на бели знамена. Чаршафите и кърпите все още отиваха в обществената пералня, но живеещите в къщата бяха само четири и всички други части на домашното пране, да не говорим за блузите, бельото, памучните рокли, престилките, полите и панталоните, късите и дългите чорапи се слагаха в двете големи кошници всеки понеделник сутрин.

Обикновено Филис и Джудит правеха това заедно, докато Ана седеше на пода в миялната и играеше с щипките за пране. Филис имаше дъска за изтъркване на прането за белите неща и огромен калъп сапун „Сънлайт“ и когато някоя възглавница или дреха й се струваха достатъчно чисти, тя ги прекарваше през пресата към другата мивка, където Джудит ги плакнеше в чиста вода. Работейки двете, те обикновено свършваха всичко и го окачваха на въжето да съхне за около час. А ако валеше дъжд, всичко се нагъваше по ребрата на кухненския скрипец и се издигаше към топлия таван над печката.

Днес не валеше. Небето беше замъглено и беше много топло, но не валеше. Поривист западен вятър постоянно движеше облаците и от време на време те се разделяха и се показваше синьо небе със струя гореща слънчева светлина.

Дори при отворена задна врата миялната беше влажна и запарена, миришеше на сапун и чисто мокро пране. Но ето и последното парче — малка престилчица на Ана — е изпрано, изплакнато, изцедено и хвърлено върху купа влажни дрехи в плетената кошница.

— Това е за другата седмица — каза доволно Филис и дръпна запушалката, за да пусне сапунената вода да избълбука в канала. Докато я гледаше да изтича, посегна и отметна косата си от влажното си чело. — Ама че е топло! Плувнах в пот.

— Аз също. Хайде, да излезем на чист въздух. — Джудит се наведе и вдигна тежката кошница до бедрото си. — Ти донеси щипките, Ана. — Тя излезе навън и западният вятър задуха по бузите й и през тънката басма на лепкавата й от влагата пола.

Поляната за простиране на пране заемаше пространството между гаража и задната врата. Тревата беше напръскана с маргаритки и нисък жив плет от ескалония, натежал от сякаш налепени розови цветове, разделяше поляната от чакъления подход към сградата от портата. Двете заедно се навеждаха и изправяха и закачиха прането с щипки на въжето. Вятърът превръщаше мокрите калъфки на възглавниците в квадратни балони и издуваше ръкавите на ризите.

— Колко ли е пълно с пелени сега в Нанчероу? — каза Филис, като закачваше чаена салфетка. — Кой ще се занимава с тях, как мислиш?

— Мери Милиуей, кой друг?

— Не искам да съм на нейно място. Обичам децата, но никога не съм искала да бъда бавачка.

— Нито пък аз. Ако трябва да постъпя в службите обаче, бих избрала да бъда момиче в пералнята.

— Трябва да се прегледаш главата ти наред ли е.

— Хич няма нужда. Да простираш пране е много по-приятно, отколкото да изпразваш ужасните нощни гърнета на старците.

— Кой говори за нощни гърнета?

— Аз.

— Аз пък ще бъда дамска прислужница. Ще правя прически и ще слушам за всички скандали на високопоставените.

— И ще си имаш работа с внезапни избухвания, и ще трябва да седиш там до три часа сутринта? В очакване Мадам да се върне от бала? Мисля, че това е…

— По хълма се качва кола.

Джудит се ослуша. Така беше. Те замълчаха, леко заинтересувани, като очакваха шофьорът, който и да беше той, да се изкачи на хълма. Но колата забави, смени скоростта и се появи на портата. Гумите захлопаха по чакъла и спряха пред входната врата.

— Знаеш ли какво? — каза Филис без нужда. — Имаш посетител.

— Да — потвърди Джудит.

— Знаеш ли кой е?

— Кой?

Джудит пусна щипките, които държеше в кошничката им и отмести фустата на Биди към Филис. Усети как глупава усмивка се появява и разстила по лицето й.

— Това е Джеръми Уелс.

И отиде да го посрещне.

Джеръми Уелс. Над въжето за простиране Филис скришно гледаше и закачи фустата надве-натри, като се мъчеше да не зяпа. Но това беше трудно, защото дълго беше чакала да зърне Джеръми Уелс. Младият доктор, с когото Джудит се беше запознала във влака от Плимут преди няколко години, и тогава беше само на четиринадесет, но го беше харесала. После толкова странно го беше срещнала отново при Кеъри-Луисови в Нанчероу, а Филис, като чу за това необикновено стечение на обстоятелствата, реши веднага, че това е предопределено, написано от звездите, една от онези любовни истории, които трябва да имат щастлив край.

Джудит, разбира се, се правеше, че няма нищо подобно. „О, не ставай толкова глупава“, повтаряше тя на Филис, когато правеше престорено свенливи забележки за младия доктор. Но тя беше достатъчно горда, когато той постъпи в Кралската флота и достатъчно разстроена, когато научи, че е бил взривен с кораба си и се е люшкал в Атлантика Бог знае колко дълго. Филис не знаеше кой кошмар е по-голям — горящ кораб с нажежени до червено палуби или неизбежната принуда да скочиш в тъмното, дълбоко, студено и негостоприемно море. Нито Филис, нито Сирил някога бяха се учили да плуват. Но така или иначе е бил спасен и ето го сега най-после, изглежда здрав и прав, доколкото Филис можеше да види. Жалко, че не беше с униформа. Би искала да го види униформен. А сега само сив фланелен панталон и синя памучна риза. Но Джудит явно не намираше това за лошо, защото го прегърна здраво и го целуна по бузата, ето ги сега двамата, и двамата говореха един през друг, и двамата бяха ухилени като чеширски котки.

Тя можеше да стои и да зяпа тук вечно, но Джудит внезапно си спомни за нея, обърна усмихнатото си лице към Филис и я повика да дойде и да се запознаят. Филис внезапно страшно се смути, но послушно заряза прането, наведе се, вдигна Ана в ръце и прекоси тревата, мина през пролуката на плета от ескалония и по хрускащия чакъл и й се искаше да е малко по-спретната, а не омотана в мокра престилка.

— Това е Филис Еди, Джеръми. Тя помагаше на мама в Ривървю. Сега живее при нас. Съпругът й също е във флотата.

— Така ли? Какво точно работи?

— Той е във флотата — успя гордо да каже Филис. — Старшина. Вече получи нашивка.

— Това е страхотно. Вероятно е много добре. Къде е горе-долу?

— Някъде в Средиземно море.

— Късметлия. Много слънце. А кое е момиченцето?

— Това е моята Ана. Но няма да ви се усмихне. Много е срамежлива.

— Джеръми е на път за Нанчероу, Филис — каза Джудит. — Ще поживее при тях някой ден…

— Чудесно — каза Филис.

Той всъщност не беше хубав и носеше очила, но имаше най-чаровната усмивка на света от всички мъже, които бе виждала някога, и чудесни бели зъби. И за някой, който току-що е бил взривен, изгорен и почти удавен, изглеждаше учудващо добре.

— Не ме очакват преди обяд и не можех да мина през Розмълиън, без да се отбия да ви видя всичките, и да видя старата къща и какво си направила с нея.

Филис се усмихна в себе си с известно удовлетворение. Той се е отбил по пътя. Беше едва десет и половина. Два часа преди да си тръгне. Време за малко уединение и истинско дърдорене. Тя премести Ана на другата си ръка.

— Защо не поканиш доктор Уелс вътре, Джудит, или на верандата? Ще простра останалото пране и ще ви донеса кафе.

Беше й хубаво да каже това. Като някога, когато беше работила за майката на Джудит и госпожа Дънбар имаше гости. Джеръми Уелс беше техен гост. Почти първият. Чашка кафе не е много нещо, но Филис беше готова да положи всякакви усилия, за да направи гладка пътеката на истинската любов.

* * *

Имаше много неща, за които да говорят, дочути новини, да си разменят вести за общи приятели. Не бяха се виждали единадесет месеца, от онази гореща августовска сутрин, която бе започнала за Джудит толкова щастливо и завърши толкова катастрофално с внезапното й преждевременно заминаване от Нанчероу. Спомни си как каза довиждане на всички, когато седяха над остатъците от неделния обяд.

— Ще се видим по-късно — беше обещала тя, но не беше видяла оттогава никого от тях.

Досега. Джеръми, мислеше си тя, като тайно го наблюдаваше, се беше променил. Десет месеца война и живот в морето го бяха втвърдили и поизгладили острите му ръбове, на лицето му се бяха появили бръчки, които по-рано ги нямаше, и чаровната му усмивка вече не се появяваше толкова лесно, но тя никога не беше го познавала иначе, освен като зрял и отговорен, така че не можеше да скърби за отминалата му младост.

Говориха за Атина, Рупърт и бебето Клементина.

— Тя беше огромна — каза Джудит. — Почти четири килограма и изглежда като малка Минехаха^[2].

— Нямам търпение да я видя.

— Всички мислехме, че Атина ще я остави незабавно в ръцете на Мери Милиуей, но де факто е страхотна майка и по цели часове лежи заедно с Клементина и й говори. Много са сладки. Все едно Клементина е мило малко кученце. А Лъвдей е станала завършена военновременна земеделка. Официално не е такава, разбира се, но работи много усилено и има дузини кокошки. Снабдява ни постоянно и с яйца, защото понякога в пощата се свършват. А господин Нетълбед, освен че е пазач в Противовъздушната отбрана, се самонатовари и със зеленчуковата градина на Нанчероу, но все още играе приповдигнатата си стара роля, когато сервира вечеря. Всичко е различно, но някак си странно всъщност си е все същото.

После Джеръми разпита за Уорънови от Порткерис и за приятелката й Хедър и тя много се трогна от интереса му, защото познаваше семейството само от приказки.

— Всички са много добре. Джоуи Уорън се прибра от Дюнкерк, слава богу. Дадоха му малко отпуска, после замина отново, но не знам точно къде е. С Биди отидохме един ден в Порткерис и пихме чай с тях, така научихме новините. Хедър се оправя страшно добре, работи в Министерството на външните работи на някакво много секретно място и не е разрешено да знаем точно къде. Но досега никой нищо не е чул за приятеля й Чарли Лейниън. И той е бил в Дюнкерк и те просто се молят да е взет в плен. — При това тя си спомни за Гас. — А Гас Калъндър? Научи ли за него как е избягал от Сен-Валери?

— Баща ми ми разказа. Това е просто чудо.

— Трябваше да видиш лицето на Лъвдей, когато дойде. Беше истински нещастна, когато се тревожеше за него, и после изведнъж с някакво вътрешно зрение почувства, че е жив — тя ми разказа това — сякаш е чула гласа му да й говори. Връщала се е от Лиджи и е тичала по целия път до Нанчероу, около пет минути след като влязла в къщата, звъннал телефонът и това бил той. От болница в Саутхемптън. Така че може би това наистина е телепатия.

— Ако хората са истински привързани един към друг, вярвам, че телепатията е напълно възможна… Освен това Лъвдей е родена и отгледана в Корнуол, тоест е наистина една малка келтка. Ако някой е надарен с второ зрение, то това трябва да е Лъвдей.

Тогава те престанаха да говорят за Кеъри-Луисови, защото в края на краищата щеше да ги види след един час. Вместо това Джудит му разказа трагичните подробности около смъртта на Нед Съмървил, за Боб Съмървил и Биди.

— Тя напусна Девън и дойде да живее тук с нас. Знаеше ли това?

— Да, знаех. Надявах се, че ще мога да я видя.

— Закараха я в Пензанс тази сутрин. Искаше да си оправи косата. Не знам кога ще се върне. Но всичко стана толкова добре. Казах на господин Бейнс, че всичко сякаш беше планирано.

— И Филис също ли?

— Това пък е най-хубавото. Тя е много свястна. И тук страшно й харесва, разцъфна като цвете. Направихме стая за Ана, така че когато Сирил — съпругът й — получи отпуска, може да дойде тук и да бъде с нея. Ще ти покажа всичко, преди да си тръгнеш. Още не мога да повярвам, че това е моя собствена къща. Често си фантазирах да си имам собствено място, много скромни фантазии, разбира се, нищо повече от гранитна виличка и палмово дърво. Просто нещо, което ми принадлежи и където мога да пусна корени и да се връщам. А сега това е мое. Цялото. Понякога се будя нощем и се питам истина ли е?

— Тук ли ще останеш?

— Винаги. Но веднага може би не. Ще трябва да отида и да дам своя дял. Да се присъединя към Женската спомагателна служба на военноморските сили или нещо такова.

Джеръми се усмихна, но не продължи в този дух. Вместо това я разпита за семейството й в Сингапур и тя му разказваше последните новини, когато се появи Филис с поднос и кафе. Тя се наведе да го остави на табуретка между тях и Джудит видя, че беше го сервирала в най-хубавия порцелан на леля Лавиния. Кафето ухаеше чудесно на прясно смляно и имаше чинийка с маслени бисквити.

Сенки от Ривървю.

— Сложила си само две чашки, Филис. Няма ли да пиеш с нас?

— Не, имам работа в кухнята, а и вие имате много да си разказвате един на друг. Сложих захар, господин Уелс. Не знам дали така го пиете.

— Да, така. Колко мило. Много благодаря.

Филис, с разбираща и леко срамежлива усмивка на лицето, си тръгна. Джудит се надяваше, че Джеръми не е забелязал това, наля кафе и му подаде чашката.

— Говорихме за всичко, освен за теб — каза тя. — Че корабът ти е бил торпилиран и всичко такова. — Тя видя изражението на лицето му и добави бързо: — Но може би не искаш да говориш за това.

— Не особено, наистина.

— Не искам да го чуя, щом не искаш да ми кажеш.

— Няма значение.

— Корабът ти потъна ли?

— Да. Съвсем бавно. Закачих се за тази проклета надувна плоскост и гледах как потъва. Първо кърмата, носът последен. Последва огромна, всмукваща вълна. И после само море, масло и останки.

— Много хора ли загинаха?

— Около половината. Мичманът при оръдията и първият лейтенант бяха убити и двамата. Моят капитан го намериха, още е в болницата.

— Баща ти каза, че си имал изгаряния.

— Да. По рамото, гърба и горната част на лявата ми ръка. Не много сериозни. Без присаждане на кожа. Оправям се.

— Какво ще стане след това?

— Един Господ знае.

— На друг кораб?

— Искрено се надявам.

— Пак в Атлантическия?

— Най-вероятно. Конвои. Непрекъсната битка.

— Печелим ли я?

— Трябва. За да държим търговските пътища към Америка отворени и да запазим снабдяването с храна и оръжие. Немските подводници са навсякъде като гладни вълци, но скоростта на конвоя е като на най-бавния кораб и все още губим твърде много търговски кораби.

— Но не си ли изплашен, Джеръми? От мисълта да се върнеш там?

— Разбира се. Но човек се научава да се преструва, че не го е страх. Всички са еднакви. Рутината и дисциплината допринасят много за концентрацията на съзнанието. И поне следващия път ще знам какво да очаквам.

Всичко беше много потискащо. Джудит въздъхна.

— Толкова много битки. Битката на Франция. Битката на Британия…

Тя не продължи. Знаеше какви ще са следващите думи на Джеръми.

— А Едуард е в центъра на всичките.

— Да, знам.

— Знаеш ли нещо за него?

— Само семейни новини.

— Не ти ли пише?

Тя поклати глава.

— Не.

— И ти не му пишеш?

— Да.

— Какво е станало?

— Нищо.

— Това не е вярно.

— Истина е. — Тя го погледна. — Нищо. — Но никак, никак не умееше да лъже.

— Ти обичаше Едуард.

— Всички го обичат. Мисля, че е човек, роден да бъде обичан. Сигурно на земята е гъмжало от орисници, когато се е раждал.

— Нямах това предвид.

Джудит наведе очи. В градината дърветата шумоляха от вятъра, две-три чайки кръжаха с крясъци високо над главите им. Но тъй като тя мълчеше, той заговори отново.

— Знам какво говоря. Разбрах в онази последна неделя, когато всички седяхте в градината на Нанчероу преди обяда. Ние с Едуард донесохме питиетата, ти вдигна очи и го видя, и около теб възникна аура на такава радост, сякаш беше щракната електрическа лампа. И той дойде да си поговори с теб, това беше като някаква магия, кръг от искряща светлина ви обграждаше… Държеше ви настрана от всички нас.

За нея беше почти непоносимо да й напомнят това.

— Може би съм искала точно това да си помислите всички — каза тя.

— След обяда двамата ни оставихте и дойдохте да видите госпожа Боскауен. А после Едуард се появи на залива, но теб въобще не те видяхме, защото си беше заминала. Напуснала беше Нанчероу. Нещо беше станало, нали?

Той знаеше. Нямаше смисъл да отрича.

— Да. Стана. Стана и мислех, че чувствата му към мен са толкова дълбоки, колкото моите към него. Мисля, че винаги съм обичала Едуард, Джеръми, от първия миг, когато го видях. Има нещо неустоимо около човек, който може да превърне най-баналната ситуация в празник. А той винаги е имал тази невероятна дарба, още докато беше ученик. — Тя се обърна и се усмихна на Джеръми. Крива усмивка, но той отговори моментално със своето познато окуражително ухилване. — Но само ти единствен от всички си разбрал това!

— Да.

— Въобразявах си, че той изпитва същото към мен. Но не беше така, разбира се.

— Той беше твърде силно привързан към теб.

— Но не и обхванат от идеята за постоянно обвързване.

— Той е прекалено млад за обвързване.

— И на мен ми каза това.

— И ти реши да сложиш край?

— Отидох твърде далече и казах прекалено много. Трябваше да се върна назад.

— И да напуснеш Нанчероу?

— Не можех да остана. Не в къщата, не с него и семейството. Не и да го виждам всеки ден. Сигурна съм, че разбираш!

— Мога да разбера края на една любов. Но не и края на едно приятелство.

— Не знам. Атина може би знае, но аз нямам нейния опит.

— Още ли си влюбена в Едуард?

— Опитвам се да не бъда. Но предполагам, че човек никога не разлюбва обекта на първата любов в живота си.

— На колко години си?

— На деветнадесет. Току-що ги навърших.

— Толкова си млада.

— Ще се оправя — каза тя.

— Тревожиш ли се за него?

— Непрекъснато. Някъде в дъното на съзнанието си. Гледам във вестниците снимките на въздушни боеве със спитфайъри и въпреки че мисля за Едуард, е невъзможно да го идентифицирам с всичко това. Може би той не само е чаровен, но и очарован. В едно можем да сме напълно сигурни: каквото и да прави той, го прави с удоволствие.

Джеръми се усмихна разбиращо.

— Знам какво имаш предвид и съжалявам, че полюбопитствах. Не исках да навлизам в интимния ти свят. То е само защото познавам Едуард твърде добре… С всичките му предимства и недостатъци. И бях загрижен. Боях се, че ще ти причини болка.

— Това приключи. И мога да говоря за него. И нямам нищо против да знаеш.

— Добре. — Той допи кафето си. Остави чашката и погледна часовника си. — Сега, ако искаш да ми покажеш владенията си, време е да започнем, защото скоро ще трябва да тръгвам.

Те станаха от столовете си и излязоха навън, мирният покой на старите стаи разсея и последното стеснение, съществувало между тях. То беше заменено с гордостта на Джудит от притежанието й и безграничния ентусиазъм на Джеръми. Разбира се, той много пъти беше идвал в къщата по времето на леля Лавиния, но никога не беше отивал по-далече от всекидневната и трапезарията. Сега се впуснаха в редовна инспекционна обиколка, като започнаха от тавана и новата детска стая и свършиха в кухнята.

— Даяна и полковникът ми оставиха всички мебели и обзавеждане, което не им трябваше, така че нямаше нужда да купувам нищо. Знам, че тапетите са избелели, пердетата овехтели, но нещата по-скоро ми харесват такива, каквито са. Дори ожулените места на килимите. Те правят всичко доброжелателно и свойско като бръчките на лицето на добър човек. Разбира се, има празноти, след като някои неща са заминали за Нанчероу, но мога съвсем щастливо да си живея и без тях. А кухнята работи наистина добре…

— Как си нагрявате водата? — Той беше успокояващо практичен.

— С готварската печка. Тя е невероятно ефикасна, при условие че не забравяме да я зареждаме два пъти на ден. Единственото нещо, което наистина бих искала да имам, е хубав хладилник, но още не съм имала време да направя нещо по въпроса. В магазина в Пензанс нямат, така че вероятно ще трябва да отида до Плимут. А господин Бейнс говори за монтиране на още една баня, но честно казано не ми трябва втора. По-скоро бих си направила централно отопление като в Нанчероу, но предполагам, че то ще трябва да почака до след войната.

— Ще ти трябва още един бойлер за централно отопление.

— Има място за такъв под миялната.

Тя му показа мястото, за което говореше, и прекараха нови пет минути в обсъждане на въпроса и разглеждане на затрудненията при вкарването на тръби навсякъде през старите дебели каменни стени на сградата. Тогава към тях се присъединиха Филис и Ана, които беряха грах за обяд, и след още малко приказки Джеръми погледна часовника си още веднъж и каза, че наистина е време да потегля.

Джудит отиде с него до колата.

— Колко ще стоиш в Нанчероу?

— Два-три дни.

— Ще те видя ли? — попита тя малко замислено.

— Разбира се. Виж какво, защо не дойдеш днес следобед, ще отидем заедно до заливчето. С който пожелае да дойде. Може да поплуваме.

Идеята беше примамлива. Не беше ходила на заливчето дълго, прекалено дълго.

— Добре. Ще дойда с велосипеда.

— Донеси си банските.

— Добре.

— Около три часа, става ли?

— Ще дойда. Но ако те имат други планове и искат да правиш нещо друго, обади ми се.

— Добре.

Той влезе в колата, а тя стоеше и го гледаше да се отдалечава. После отиде в кухнята и седна до масата с Филис и Ана да помага да чистят граха.

* * *

Дългият път до Нанчероу беше обграден с хортензии в разгара на цъфтежа им. В разстланата навсякъде слънчева светлина, която се процеждаше през клоните на високите дървета, й се струваше, че кара колело край коритото на лазурно синя река. Джудит беше с шорти и стара риза. В багажника на колелото й бяха раираната й плажна кърпа, банският й костюм и дебел пуловер, пакет бисквити с джинджифил за след плуването. С нетърпение чакаше да поплува и се надяваше, че Лъвдей и може би Атина ще дойдат при тях с Джеръми.

Излезе от дърветата и гумите на велосипеда захрускаха по чакъла. Сутрешната мъгла се беше разчистила, но мекият западен вятър все още духаше. Прозорците на Нанчероу проблясваха на следобедното слънце и кокошките на Лъвдей, затворени зад оградата си от телена мрежа откъм къщата, клокаха и къткаха една на друга, като издаваха всички традиционни звуци на весели здрави домашни птици, които току-що са снесли или се канят да снесат яйце.

Наоколо май нямаше никого, но входната врата беше отворена. Тя паркира колелото си до стената на къщата, взе банските си неща и пуловера, обърна се да влезе в къщата и да намери всички и едва не изскочи от кожата си, защото Джеръми се беше появил от нищото и стоеше точно зад нея.

— О, злодей такъв! Как ме изплаши! Нито те видях, нито те чух.

Той сложи ръце върху нейните над лактите, за да я обездвижи, сякаш тя се канеше да избяга нанякъде.

— Не влизай вътре — каза той.

Лицето му беше изопнато и въпреки загара много бледо. Нерв играеше над ъгъла на челюстта му. Джудит беше слисана.

— Защо?

— Телефонно обаждане. Отпреди половин час. Едуард е мъртъв.

Тя беше благодарна, че той я държеше толкова здраво, защото коленете й трепереха и за момент изпита страхотна паника, сякаш нямаше да може да диша. Едуард е мъртъв. Тя поклати глава в пламенно отрицание.

— Не!

— Убит е тази сутрин.

— Не. Не и Едуард. О, Джеръми, не Едуард.

— Командирът му позвъни да съобщи това. Говори с полковника.

Едуард. Гризящият страх, който беше живял у всички тях от толкова отдавна, се беше спотайвал и очаквал, накрая беше ударил. Тя погледна лицето на Джеръми и видя зад очилата му, които бяха толкова неразделна част от него, че очите му блестяха от непролети сълзи. И си помисли: „Така е с всички нас. Всички обичахме Едуард по различен начин. Всеки един от нас, всеки, който някога го е познавал, ще остане с голяма празнота в живота си“.

— Как е станало? — поиска да научи тя. — Къде се е случило?

— Над Доувър. Ъгълът на адския огън. Имало е огромен неприятелски рейд над корабите в пристанището. Пикиращи бомбардировачи щуки и изтребители месершмит. Огромна, много интензивна бомбардировка. Изтребителите на Кралските въздушни сили са се врязали в немските формирования. Свалили дванадесет неприятелски самолета, но са загубили три свои. Спитфайърът на Едуард е бил един от тях.

Но трябваше да има искрица надежда. Шокът я изцеди. Сега се оказа обхваната от безполезен гняв.

— Но откъде знаят? Как могат да знаят, че е мъртъв? Как могат да са сигурни?

— Един от другите пилоти на Спитфайър го е написал в доклада си след полета. Видял е всичко с очите си. Директен удар от една щука. Опашка черен дим, самолетът паднал право надолу с въртене, забил се е в морето. После е експлодирал. Нищо не е изхвърлил. Никакъв парашут. Никаква възможност човек да е оцелял.

Тя слушаше тези мъчителни думи в мълчание и последната искрица надежда угасна завинаги. После Джеръми пристъпи напред и я взе в ръцете си. Тя пусна кърпата и пуловера на чакъла и обви ръцете си около талията му, това беше най-доброто, за да се успокояват един друг. Джудит с буза притисната до рамото му, до миризмата на чистата памучна риза, до топлината на тялото му. Застанала така в прегръдката му, тя си помисли за семейството някъде вътре в къщата. Чаровните Кеъри-Луис, отчаянието на скръбта, врагът, който беше нахлул в прекрасната, щастлива, пълна със слънце къща. Даяна и полковникът. Атина и Лъвдей. Как ще се справят с убийствената окончателност на загубата си? Беше непоносимо да мисли за това. Беше сигурно само, че тя, Джудит, няма никакво участие в това лично отчаяние. Някога се беше чувствала част от семейство Кеъри-Луис. Един ден може би отново ще се почувства така. Но сега, в момента, тя беше само една натрапена чужда личност, лице, вмъкнало се в чужди владения.

Тя се отдръпна от Джеръми, като меко се освободи от ръцете му.

— Не трябва да сме тук, ти и аз. Не трябва да останем. Трябва и двамата да си отидем. Сега. Да ги оставим.

Неточни думи, изречени набързо, но Джеръми разбра.

— Върви си, ако искаш. Мисля, че трябва да си отидеш. Вкъщи. При Филис. Но аз трябва да остана. Само за два-три дни. Мисля, че полковникът се тревожи за Даяна. Знаеш колко бди над нея… Затова ще поостана тук. Може да стане нещо, при което бих могъл да помогна. Дори ако е само да му окажа някаква морална подкрепа.

— Още един мъж в къщата. Ако бях на мястото на полковника, бих искала да останеш. О, Джеръми, иска ми се да бъда като теб. Силна. Ти имаш толкова много, което можеш да им дадеш, но в момента чувствам, че аз нямам нищо. Искам само да избягам. Да си отида вкъщи. В собствената си къща. Това ужасно ли е?

Той се усмихна.

— Не. Въобще не е ужасно. Ако искаш, ще те закарам.

— Дойдох с велосипеда си.

— Карай внимателно. Още си в шок.

Той се наведе, взе навитата й на руло кърпа и пуловера, изтърси от тях праха и пясъка от чакъла и отиде да ги пъхне в багажника. След това хвана ръчките на велосипеда и го докара до мястото, където стояха.

— Тръгвай.

Тя го пое от него, но още се колебаеше.

— Кажи на Даяна, че ще дойда пак. Предай й обичта ми. Обясни й.

— Разбира се.

— Не заминавай пак, без да минеш да се сбогуваш с мен.

— Няма. И някой друг път ще поплуваме.

Кой знае защо това напълни очите й със сълзи.

— О, Джеръми, защо трябваше да бъде Едуард?

— Не знам. Не питай мен.

Тя не каза нищо повече. Само се качи на колелото и бавно завъртя педалите, а той гледаше, докато тя се загуби от погледа му, взе завоя на автомобилната алея и изчезна в тунела от дървета.

Защо трябваше да бъде Едуард?

След известно време той изкачи стъпалата и влезе отзад в къщата.

По-късно Джудит почти не помнеше това пътуване от Нанчероу до Дауър Хауз. Краката й сякаш бяха придобили собствена воля, въртяха педалите на велосипеда, работеха автоматично като бутала, монтирани да карат возилото сами. Не мислеше за нищо конкретно. Мозъкът й беше вцепенен като крайник, понесъл ужасен удар. По-късно ще започне да боли и после ще премине в агония. В момента единствената й мисъл беше да си отиде вкъщи, сякаш беше ранено животно, отправило се към своето леговище, дупка, бърлога, пещера, убежище — наречете го, както искате.

Най-после тя стигна до портата на Нанчероу и отново излезе навън, на слънце, после се спусна надолу по хълма в дълбоката долина на Розмълиън. На дъното обърна към селото и подкара по пътя покрай рекичката. Жена, която простираше прането си, я извика по име.

— Здравей! Прекрасен ден! — Но Джудит едва я чу и въобще не обърна глава.

Тя караше нагоре по хълма, докато стръмнината надделя и трябваше да слезе и да бута колелото до края на пътя. Пред портата на Дауър Хауз тя спря, за да си поеме дъх, и после продължи, като буташе колелото по чакъла. Пред вратата го пусна и го остави легнало, захвърлено, като предното колело все още се въртеше бавно, а ръчките бяха накриво.

Къщата я чакаше, задрямала под следобедната светлина. Тя отиде да опре ръцете си на стената на портала и старият камък беше още топъл от слънцето, което беше го гряло цяла сутрин. „Като човек“, помисли си тя. Човешко същество. Живо, с биещо сърце.

След малко тя влезе вътре през портала, после в украсения със знаме хол, където единственият звук беше бавното тиктакане на дядовия часовник. Помълча и се ослуша.

— Биди! — И после отново: — Биди!

Тишина. Биди явно още не се беше върнала.

— Филис!

Но и Филис не отговори.

Тя отиде до края на коридора и отвори стъклената врата, която водеше към верандата. Зад нея лежеше градината и там видя Филис, която седеше на черга на тревата с Ана и Мораг и няколко играчки на Ана. Гумената топка, която Джудит беше купила на детето, и кухненски сервиз за чай, който Биди беше изровила при чистенето на тавана.

Тя мина през верандата и излезе на поляната. Мораг, като чу стъпките й, седна и джафна съвършено безполезно, а Филис се огледа да види кой или какво я е накарало да излае.

— Джудит! Не те очаквахме толкова рано. Не ходи ли да плуваш?

— Не.

Като стигна до Филис, Джудит рухна на черджето до нея. Дебелата карирана вълна беше приятно топла от слънцето, като зимен пуловер, намъкнат след ледено плуване.

— Ама защо не? Толкова е…

— Филис, трябва да те помоля за нещо.

Филис се намръщи от напрегнатостта на гласа й.

— Добре ли си?

— Ако замина… Ако се наложи да замина, ще останеш ли тук да се грижиш за леля Биди вместо мен?

— За какво говориш?

— Работата е, че не съм говорила с нея, но мисля, че вероятно ще иска да остане в Дауър Хауз с теб. А да не се връща в Девън, имам предвид. Но виж, не трябва да я оставяш. Тя не трябва да остава сама. Става ужасно самотна, мисли за Нед, започва да пие уиски, за да се поуспокои. Говоря за истинско пиене, докато се напие. Това се случваше по-рано, когато я оставих в Девън, госпожа Даг ми го каза. Това е една от причините да я доведа с мен в Корнуол. Трябва да ти кажа това сега, защото Биди я няма, така че то си е само между теб и мен, но трябва никога да не я оставяш, нали, Филис?

Филис, съвсем естествено, беше силно озадачена.

— Ама Джудит, за какво са всички тези приказки?

— Ти знаеше, че ще замина някой ден. Да се присъединя. Не мога да стоя вечно тук…

— Да, но…

— Заминавам утре за Плимут. За Девънпорт. Там ще се запиша в Женската кралска морска служба. Но, разбира се, ще се върна вкъщи. Няма да получа разпорежданията си по-рано от две седмици. И след това ще замина завинаги. Но ти никога няма да напускаш Биди, нали, Филис? Обещай ми. Ако вие с Ана трябва да заминете, може би ще можеш да уредиш някой да дойде да живее тук и да бъде при нея…

Филис разбра, че Джудит се е докарала до ужасно състояние, но защо? Толкова напрегната, толкова забързана, ломоти нещо, като едва можеш да му разбереш смисъла. Филис беше едновременно смаяна и загрижена. Тя сложи ръка на рамото на Джудит и си спомни времето, когато се беше опитала да укроти и успокои нервен млад кон.

— Виж… — Тя нарочно говореше бавно и спокойно. — Стига си се тревожила толкова. Разбира се, че няма да я оставя. Защо да я оставям? Всички познаваме госпожа Съмървил. Знам, че обича по едно малко питие вечер.

— Но не е само малко питие — почти извика Джудит. — Не разбираш…

— Разбирам. И вече ти дадох дума. Успокой се.

Това помогна. Внезапният изблик на досада беше потушен. Джудит прехапа устна, не каза нищо повече.

— Така е по-добре — каза Филис окуражително. — Нека сега поговорим спокойно. За теб. Знам, че от месеци мислиш да се присъединиш към отбраната. Но защо така изведнъж? Толкова внезапно. Да отидеш в Девънпорт още утре. Кога реши всички това? Какво промени решението ти?

— Не знам. Взех го сама.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

— Тъкмо сега?

— Да.

— Хайде кажи на Филис тогава.

И тя звучеше точно както някога през дните в Ривървю, когато Джудит висеше в кухнята и ужасно се тревожеше за резултатите от изпитите, или защото не била поканена на един или друг рожден ден.

Кажи на Филис. Тя въздъхна дълбоко и го каза.

— Едуард Кеъри-Луис е убит. Изтребителят му е свален над Доувър.

— О, боже!

— Джеръми ми каза. Затова не плувахме. Върнах се вкъщи. Просто исках да съм вкъщи. Исках го страшно силно. — Внезапно лицето й се изкриви като на дете и Филис посегна и я дръпна силно в ръцете си, целуна главата й и започна да я люлее като бебе. — Не мисля, че ще го понеса, Филис. Не искам да е мъртъв. Винаги е бил някъде и не мога да понасям мисълта, че няма да е някъде. Сега той е никъде. Той е просто нищо…

Като все още я люлееше, изведнъж Филис разбра. Едуард Кеъри-Луис е бил единственият за Джудит. Не Джеръми Уелс. Филис, при цялата й сигурност и големи надежди, беше вървяла по грешна следа. На младия Едуард Кеъри-Луис Джудит беше отдала сърцето си, а сега той е мъртъв.

— Шшш… Хайде, хайде.

— О, Филис!

— Просто си поплачи.

„Животът е толкова жесток“, мислеше Филис, „а войната е още по-лоша“. Но какъв е смисълът да си храбър и да сдържаш чувствата си плътно затворени? По-добре да ги пуснеш навън, да си отидат с отлива. Природата ще свърши своята лечителска работа, като помете всичко пред нея, като отпуши бента на риданията.

* * *

Минаха три дни, преди Джудит да се върне в Нанчероу. Беше първи август и валеше. Мек, мокрещ корнуолски дъжд, който падаше в благодарните градини и ниви и освежаваше въздуха. Набъбналата река клокочеше под моста, като давеше лютичетата, които растяха по бреговете й. По пътищата имаше локви, сиви капки вода се стичаха като от душ от клоните над главата.

В дъжда, облечена с черен дъждобран, но с гола глава, Джудит караше колелото си. От селото тя буташе велосипеда си нагоре по хълма, после отново се качи на него при портата на Нанчероу и потегли надолу по криволичещия, наводнен тунел на автомобилната алея. Всичко блестеше и капеше, главите на хортензиите бяха увиснали, натежали от водата.

Като стигна до къщата, тя опря велосипеда до главната врата и влезе вътре. И там спря, привлечена от вида на старата детска количка на Нанчероу, превързана с ремък и класическа като ролс-ройс. Беше паркирана във външния коридор, за да изчака лошото време да отмине и Клементина да бъде изведена в градината за необходимия й чист въздух. Джудит разкопча дъждобрана си и го остави върху резбован дървен стол, откъдето той капеше върху плочите. После отиде и надникна в количката, за да зарадва очите си с чудесния вид на Клементина. Дълбоко заспала, с прасковено розови бузки и тъмна копринена косичка върху ленените волани на възглавничката. Беше омотана с шотландски шал, но някак си беше успяла да измъкне едната си ръчичка и дланта й като морска звезда с дебеличка китка на гривнички лежеше като предложение отворена нагоре върху малкото розово одеяло. Имаше нещо извън времето в спокойния й сън, недокоснат от ужасните събития, които бяха връхлетели или може би бяха на път да станат. Мина й през ума, че невинността е именно за всичко това. Тя докосна ръчичката на Клементина и усети сладкия аромат на бебе, съставен от чистота, вълна и пудра „Джонсън“. Просто да я гледа беше най-облекчаващото, най-успокояващото нещо, което беше правила от дни насам.

След известно време тя остави спящото бебе и продължи към вътрешния коридор. Къщата беше тиха, но на кръглата маса в подножието на стълбището имаше цветя и обичайната купчина писма със залепени марки, очакващи някой да ги изпрати. Тя почака малко и след като никой не се появи, тръгна по коридора към вратата на малката всекидневна. Тя беше отворена и в дъното до еркерния прозорец видя седналата зад бюрото си Даяна. Същото, което обикновено стоеше в голямата приемна, но сега беше пренесено тук, тъй като тя беше затворена поради войната.

Бюрото беше отрупано с обичайните писмени принадлежности, но Даяна беше оставила писалката и не правеше нищо, само гледаше през прозореца капките дъжд.

Джудит каза името й. Даяна се обърна и в първия момент прекрасните й очи останаха безизразни и нефокусирани. После се проясниха и я познаха.

— Джудит. — Тя протегна ръка. — Мила. Ти дойде. — Джудит влезе и затвори вратата зад себе си, бързо прекоси стаята и спря да прегърне и целуне Даяна. — Толкова е хубаво да те видя.

Тя изглеждаше слаба, бледа и непоносимо измъчена, но беше елегантна, хубаво облечена както винаги с плисирана ленена пола и небесносиня копринена блуза с подходяща кашмирена дълга жилетка, наметната върху раменете й. И както винаги с перли, обеци, червило, сенки на очите, парфюм. Джудит беше изпълнена с огромно възхищение, а също и признателност, защото ако беше намерила Даяна разчорлена, размъкната, зле облечена, всичко би изглеждало плашещо и безнадеждно като края на света. Но тя разбираше също и че видът на Даяна беше собствената й лична броня и че времето и трудът, които явно беше посветила на себе си, бяха личният й принос на кураж. Винаги е било радост да я гледаш. В името на семейството си, за двамата Нетълбед и Мери тя си оставаше същата. Поддържаща стандартите. Непроменяща вида си.

— … Мислех, че никога няма да дойдеш.

— О, Даяна, толкова съжалявам.

— Мила, не бива да казваш такива неща, иначе ще се пръсна на парчета. Просто трябва да говориш с мен обикновено. Какъв противен ден. С колело ли дойде? Сигурно си прогизнала. Седни малко да си побъбрим.

— Не ти ли преча?

— Да, пречиш ми, но искам да ми пречат. Да пиша писма никога не ми е било стихията, а толкова хора ми писаха, че просто трябва да опитам да им отговоря. Колко странно, винаги съм писала на хората, когато някой умре, защото така се прави. Добро възпитание. Никога не съм разбирала колко много значат те. Чета ги отново и отново, дори най-баналните съболезнования, и те ме изпълват с гордост и успокоение. И знаеш ли, необикновеното в тях е, че всички те казват по нещо различно за Едуард, сякаш дузина хора описват дванадесет различни Едуардовци. Някои пишат колко мил е бил или си спомнят някой забавен инцидент, или време, когато той е бил наистина замислен, или забавен, или просто съкрушително привлекателен. А Едгар получи най-трогателното писмо от командира му. Горкият човек, представяш ли си какво му е да пише на всички тези безутешни родители и да се чуди какво да им каже.

— Какво е казал за Едуард?

— Само колко добре се е справил във Франция и над Кент. И как никога не е губил хубавото си настроение, нито чувството си за хумор, и колко земният му екипаж го е обичал и уважавал. Казва, че накрая е бил страшно уморен, трябвало е да прави толкова много полети, но никога не е показвал умората си и не е губил куража си.

— Полковникът сигурно е оценил това.

— Да. Той пази писмото в портфейла си. Мисля, че ще стои там, докато е жив.

— Как е той?

— Разбит, отчаян. Но като всички ни се опитва да не го показва прекалено явно. Това е другото странно нещо. Атина и Едгар, и дори малката Лъвдей, са намерили някаква голяма вътрешна сила, която никой от нас не е подозирал. Атина има бебето си, разбира се. Толкова е сладко и толкова добричко. А Лъвдей просто ходи на работа в Лиджи малко по-рано всеки ден. Мисля, че в лицето на госпожа Мъдж намира голямо утешение. Предполагам, че да се показваш смел пред другите те прави смел и пред самия себе си. Непрекъснато мисля за Биди, когато Нед е бил убит. Колко е ужасно за нея да няма други деца, които да й помагат да се държи. Дори когато ти си до нея. Ти сигурно си спасила живота й.

— Биди изпрати бележка. Когато пожелаеш, ще дойде да те види, но не иска да се натрапва.

— Кажи й, че винаги може да дойде. Много бих искала да си поговорим. Мислиш ли, че Нед и Едуард са на някакво прекрасно място и се сприятеляват?

— Не знам, Даяна.

— Каква глупава мисъл. Току-що ми хрумна. — Тя обърна глава и отново погледна дъжда. — Когато ти дойде, се опитвах да си спомня нещо, което винаги четат на единадесети ноември, края на Първата световна война. Но не ме бива да помня стихове. — Тя замълча и после се обърна отново и се усмихна на Джудит.

— Беше нещо за оставането винаги млад. Не станал стар.

Джудит се сети веднага за какво говореше тя, но думите и техните асоциации бяха толкова емоционални, че не беше сигурна дали може да ги произнесе на глас, без да се срине.

За да спечели време, тя каза:

— Биниън. — Даяна сви вежди. — Лорънс Биниън. Той е бил придворен поет в края на световната война. Той го е написал.

— Какво е написал?

Няма те да остареят като всички други,

възраст няма да ги мъчи, нито ще ги съди.

Тя замълча, защото голяма буца застана в гърлото й и знаеше, че няма да може да каже последните два реда.

Но дори Даяна да забеляза това, не го показа.

— Това казва всичко, нали? Колко чудесно, колко блестящо от страна на господин Биниън да долови зрънце утешение сред планина от отчаяние и после да напише стихотворение за това. — През пространството между тях очите им се срещнаха. Даяна каза съвсем меко: — Ти беше влюбена в Едуард, нали? Не, не се тревожи, че знам. Винаги знаех, гледах как става. Бедата беше, че е толкова млад. Млад по години и по сърце. Неотговорен. Малко ме беше страх за теб, но нищо не можех да направя. Не трябва да тъжиш за него, Джудит.

— Искаш да кажеш, че нямам право?

— Не, изобщо не мисля така. Имам предвид, че си само на деветнадесет години и не трябва да прахосваш младостта си, като ридаеш над онова, което е могло да стане. Господи! — Тя внезапно се разсмя. — Заприличах на Бари в онази ужасна пиеса „Скъпи Брут“. Томи Мортимър ме заведе да я гледам в Лондон и цялата публика подсмърчаше, освен нас с Томи, които бяхме отегчени до смърт.

— Не — побърза да я успокои Джудит. — Няма да прахосам младостта си. Не мисля. Но заминавам. Напускам всички ви. Бях в Девънпорт във вторник и се записах в Женската кралска морска служба. Рано или късно ще получа повиквателна и ще замина.

— О, мила.

— Знаех, че по някое време трябва да отида. Мисля, че само го отлагах. И точно сега времето е не по-лошо от всяко друго. Освен това направих всичко, каквото мога. Биди, Филис и Ана са настанени в Дауър Хауз и предполагам, че ще останат там през цялото време. Може би от време на време можеш да им хвърляш по едно око, за да провериш дали са добре.

— Разбира се, че ще го правя. Във всички случаи ще продължавам да виждам Биди в Червения кръст. Какво ще правиш в службата? Нещо страшно ефектно, като например корабен екипаж? Видях снимка във вестник онзи ден. Хубави момичета в моряшки панталони. Изглеждаха като дошли направо от модно ревю.

— Не, няма да е корабен екипаж.

— Жалко.

— Стенография и машинопис, вероятно. Във флотата го наричат да си писар.

— Не звучи много интересно.

— Но е работа.

Даяна помисли малко над това и после въздъхна дълбоко.

— Не мога да понасям мисълта, че ще заминеш, но предполагам, че трябва. Много ми беше трудно да се сбогувам и с Джеръми, когато си тръгна от нас. Не мога да ти опиша каква опора ни беше, макар и да стоя тук само два дни. А сега трябва да замине. Да се върне на друг кораб вероятно.

— Той се отби в Дауър Хауз, когато си тръгна, за да се сбогува. Именно той ми каза да мина да те видя.

— Наистина смятам, че той е един от най-добрите хора, които познавам. И това ми напомня нещо. — Тя се обърна към бюрото си, отвори малко чекмедже, порови в съдържанието му. — Имам ключ тук някъде. Ако се каниш да ни напуснеш, трябва да имаш ключ.

— Ключ?

— Да. Ключ за къщата ми в Кадоган Мюз. Когато избухна войната, една дузина временни квартиранти отпаднаха. Рупърт замина и Атина, разбира се. И Гас. И Джеръми. И Едуард. Той имаше ключ… А, ето го. Ще трябва да му сложиш етикет, за да не го загубиш. — Тя го бутна напред и Джудит го взе. Малък месингов секретен ключ. Тя го задържа на дланта си.

— Защо ми го даваш?

— О, мила, човек никога не знае. Във военно време всеки минава нагоре-надолу през Лондон и хотелите ще са претъпкани, а освен това са ужасно скъпи и това може да бъде само малко убежище за теб или място, където да положиш глава през нощта. Ако не го бомбардират или нещо друго гадно не му се случи. Сега за мен няма никаква причина да ходя в Лондон, а ако отида и се случи и ти да си отишла да спиш там, толкова по-добре. Има достатъчно място.

— Мисля, че това е чудесна идея. Много мило и щедро от твоя страна.

— Аз не съм нито едното от двете. И да споделя малката си къща с теб е може би най-малкото, което мога да направя. Ще останеш ли за обяд? Остани. Има пай от заек и то ужасно много.

— Много бих искала, но трябва да се връщам.

— Лъвдей е в Лиджи, но Атина е тук.

— Не. Мисля, че ще стане друг път. Дойдох да видя само теб.

Даяна разбра.

— Добре. — Усмихна се. — Ще им кажа. Друг път.

* * *

Едгар Кеъри-Луис сам пое задължението всяка сутрин да събира кореспонденцията от масата в коридора, оставена там от пощальона, да я разгледа сам в кабинета си и да прочете всички писма, преди да подаде някое от тях на Даяна. Десет дни след смъртта на Едуард, а те все още пристигаха, от стари и млади, с всякакво обществено положение, и той четеше всички внимателно и грижливо, като отсяваше добронамерените, но може би нетактични и несръчни усилия, които се боеше да не разстроят жена му. На тези той отговаряше сам и после ги унищожаваше. Другите оставяше на бюрото си за нея да ги прочете внимателно и да им отговори, когато намери за добре.

Тази сутрин имаше необикновено голям куп. Освен това голям, с твърди стени бледожълтеникав плик, адресиран с черен наклонен шрифт. Приятният почерк улови погледа му и той се взря по-внимателно, и видя марка от Абърдийн.

Той отнесе купчината писма в кабинета си, затвори вратата, седна до бюрото и отвори тежкия плик със сребърния си нож за писма. От него изпадна писмо и парче картон, сгънато на две и притиснато с кламери. Той отвори писмото, погледна подписа и видя, че е подписано с „Гас“, и много се трогна, че още един от кеймбриджките приятели на Едуард си е направил труда да пише.

Главна квартира на полка

Гордънски планинци, Абърдийн

5 август 1940 г.

Драги полковник Кеъри-Луис,

Едва вчера научих за Едуард, затова не ви писах по-рано. Моля, простете ми и ме разберете.

Прекарах десет години от живота си в училище с пансион, първо в Шотландия, после в Ръгби, и никога през цялото време не съм имал близък приятел, личност, с която да се чувствам съвсем леко и чиято компания никога не е преставала да ме забавлява и да ме стимулира. Преди да отида в Кеймбридж, бях решил, че има нещо в природата ми — може би ужасната шотландска резервираност — което изключва такива отношения. Но тогава се запознах с Едуард и всичко в живота промени цвета си. Чарът му беше измамен… Трябва да призная, че отначало бях предпазлив към него… Но когато го опознах, всичките ми резерви се стопиха, защото под този чар се оказа силен характер на човек, който знае много точно кой е, какво иска и къде отива.

От малкото месеци, в които се познавахме, имам множество чудесни спомени. За неговите общителност, доброта, безкраен капацитет за приятелство, неговия смях и хубав хумор, неговата щедрост и дух. Дните, които прекарах с всички вас в Нанчероу точно преди да избухне войната, и любезността, която проявихте към един напълно непознат — всичко това е част от тези спомени. Нищо не може да разруши тези щастливи възпоминания и мога само да бъда благодарен, че имах щастието да познавам Едуард и да бъда смятан за един от неговите приятели.

Като преглеждах скицника си от Кеймбридж, попаднах на тази рисунка, която му направих. Лято, мач по крикет в колежа, и той беше убеден да играе. Трябва да добавя, без особен ентусиазъм. Нарисувах го, както стоеше до павилиона, очакващ да влезе. Ако желаете, няма ни най-малко да се засегна, ако я хвърлите направо в кошчето за боклук, но си помислих, че може би ще искате да я имате.

Планинската дивизия е реформирана, но аз съм преведен в щаба на Втори батальон на Гордънските планинци, които вече са в чужбина. Ако е възможно, бих искал да ви пиша и да поддържам връзка с вас.

С най-добри пожелания на вас и госпожа Кеъри-Луис. И на Атина и Лъвдей.

Искрено ваш,

Гас

* * *

Едгар два пъти прочете внимателно писмото и после го остави, за да погледне импровизираната папка. С известно затруднение (пръстите му кой знае защо трепереха) той махна кламерите и разгъна картона. Вътре имаше парче дебела хартия за рисуване с груб горен ръб, който Гас бе откъснал от скицника си.

Синът му. Набързо скициран с молив, по-късно оцветен (запазена марка на Гас). Уловен в момент, уловен завинаги. Едуард, облечен за крикет, с бяла риза и спортен панталон, с блестящ раиран копринен шарф, завързан на кръста. Ръкавите на ризата навити, мускулести бицепси, кожена топка за крикет — стисната в ръката му. Лице полуобърнато, загоряло и усмихнато, и с оня упорит кичур коса с цвят на царевица, паднал на челото му. За момент той беше готов да сложи ръка върху него и да го отмести настрана.

Едуард.

Изведнъж той откри, че не може да го види както трябва, защото зрението му беше замъглено от сълзи. Хванат без предупреждение, обезоръжен, той заплака. Бръкна в джоба си и извади огромна памучна кърпа на сини точки, избърса сълзите си и издуха носа си. Няма нищо. Няма значение. Беше сам. Никой не го видя в момент на разяждаща мъка.

Той седеше там с рисунката на сина си много дълго. После грижливо я върна в папката, стегна кламерите и я пъхна далече навътре в чекмеджето. Някой ден ще позволи на Даяна да я види. Още по-късно ще я сложи в рамка и ще я постави на бюрото си. По-късно. Когато реши, че е достатъчно силен да седи и да я гледа. И да живее с нея.

Бележки

[1] Е. М. Форстър — английски писател, прекратил преждевременно творческата си кариера. — Б.р. ↑

[2] Жена на Хаябат от поемата на Лонгфелоу „Песен за Хаябат“. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Завръщане у дома (6)

Метаданни

Данни

Завръщане у дома

Завръщане у дома

Информация

История

Сваляне / Връзки

1940

Розамунде Пилхер
Завръщане у дома (6)