Къщата на Биди Съмървил, кацнала на хълма над малкото градче Боуви Трейси, се наричаше Апър Бикли. Датата на построяването й беше гравирана на трегера над входната врата — 1820 — така че беше съвсем стара, солидно построена от камък, с мазилка от хоросан, после варосан, покрита с плочи и с високи комини. Вътре таваните бяха ниски, а подовете понякога изкривени. Вратите, затворени, често се отваряха сами. На приземния етаж бяха кухнята, трапезарията, гостната и холът. Голям килер беше превърнат на съблекалня за долния етаж, където висяха палта и гумени ботуши, наблъскани за пестене на място заедно с пушки и въдици, ловни торби и харпуни. Горе имаше три спални и баня, а още по-нагоре — прашен таван, пълен с моряшки сандъци, стари снимки, различни части на проядена от молци стара моряшка униформа и влакчетата играчки на Нед, пъзели, отдавна забравени и изоставени, но които Биди така и не можа да се реши да изхвърли.

До къщата се стигаше по стръмната, тясна, криволичеща улица „Девън“, която сама по себе си представляваше риск, при сняг беше непроходима. Входът беше през фермерска порта, която винаги стоеше отворена.

Зад портата чакълест подход водеше до главната врата, която беше на гърба на къщата. Градината не беше голяма. Някаква трева отпред, непретенциозни цветни лехи и зад тях няколко полезни външни постройки, малък участък за зеленчуци и полянка за простиране на прането. След това, стръмно нагоре по хълма, имаше заградено място, където някой предишен собственик е държал понитата си. Най-горе бяха група издръжливи борови дървета и каменна ограда, а над нея започваше Дартмут — пространство с торф, папрат, пирен и мочурища чак до далечния хоризонт, увенчано с мрачни скалисти възвишения. През зимата подивелите понита, търсейки храна, достигаха надолу чак до стената. Биди ги съжаляваше и ги хранеше със сено. През зимата вятърът брулеше през повечето време и брегът беше вечно забулен от дъжд, но през лятото и в ясни дни имаше забележителна гледка на югозапад над скупчените сиви покриви на малкия град към зелените поля и живите плетове на фермите към Торбей и проблясващото море на Английския канал.

Семейство Съмървил, с известна смелост купи Апър Бикли в доста порутено състояние. Беше стояла празна четири години след кончината на старата дама, която беше живяла в нея половин век, защото четирите й пораснали деца се дърлеха и враждуваха и не можеха да решат какво да правят с нея. Най-после се намеси един раздразнен и честен адвокат, каза на сърдитите роднини да престанат да му губят времето, да не се бъркат повече, да се разберат помежду си и накрая ги накара да се съгласят да продадат къщата. Съмървилови пристигнаха от Плимут да я видят, констатираха, че исканата цена е смешно малка и я грабнаха веднага. Последва неизбежното време за подновяване. Строители, електротехници, водопроводчици, мазачи и дърводелци сновяха с ботите си по старите стаи, забравяха важни части от оборудването си, забиваха огромни зидарски пирони през скритите водопроводни тръби, лепяха тапети с главата надолу и опираха края на подвижна стълба върху стъклените панели на сводестия прозорец на стълбището. Биди непрекъснато беше край тях, тормозеше ги, придумваше ги или им даваше чаши чай и парчета от разсъдъка си. Най-после обаче Боб провъзгласи Апър Бикли за повече или по-малко тип-топ, раздрънканите камиони и пикапи излязоха през портата за последен път и Биди се пренесе.

Това беше първата къща, която наистина беше нейна, и това беше толкова различно от живеенето във флотски квартири, че новостта изискваше известно време, за да свикне с нея. Никога не е била кой знае каква домакиня, а и госпожа Клийз и Хобс — тези опори от дните в Кийхам Терас — си бяха отишли. Госпожа Клийз напусна, защото селото не й хареса, нямаше никакво доверие на кравите и пожела да си остане в Плимут. А Хобс си тръгна, защото при достигането на определена възраст беше насилствено пенсиониран от Техни светлости и умря почти веднага. Биди, покорно присъстваща на погребението му, се кълнеше, че чувала скърцането на обувките му по пътя от Голямата ефрейторска меса към небето.

Трябваше да се намерят други помощници. В Апър Бикли нямаше място за постоянно живееща прислуга, пък и Биди не искаше да има такава. Вместо това нае две местни жени, които идваха всеки ден — едната да готви, другата да чисти. Пристигаха в тандем точно в осем сутринта и си отиваха в дванадесет. Госпожа Лапфорд беше готвачката, а госпожа Даг чистачката. Съпругът на госпожа Даг — Бил, беше орач и работеше с тежки коне в близка ферма, но идваше в събота и летните вечери да поработва в градината на Биди. Трудно беше да се каже кой от тях знаеше по-малко за отглеждането на цветя и зеленчуци, но Бил беше много добър в копаенето и, разбира се, в намирането на големи количества конски тор. Под неговите грижи поне розите, ако не друго, процъфтяваха.

Като реши домашните проблеми, Биди започна да търси обществено стимулиране. Нямаше намерение да прекарва времето си в подреждане на цветя, варене на конфитюр, плетенето на чорапи или пътешествия с автобус на местния Женски институт, но намирането на други развлечения не беше никакъв проблем. Тя вече имаше широк кръг от флотски приятели, които живееха наблизо. Познаваше ги отдавна и беше приета от много семейства в графството, които живееха във внушителни стари наследствени домове, заобиколени с акри земя. Новодошлите не проникваха лесно зад вратите на тези големи къщи, но Кралската флота те правеше автоматично персона грата и гостоприемството беше щедро. Биди я канеха на дамски обеди със следобеден бридж и последващи маджонги. Боб го канеха на лов за фазани или на риболов. Двамата заедно присъстваха на изключително официални вечерни партита, малко по-неофициални надбягвания и весели семейни тенис следобеди. Общителни и забавни, те бяха добросъвестни и с широки пръсти, когато трябваше да връщат гостоприемството, и така по един или друг начин те за нула време се оказаха съвсем на място, радушно приети.

Беше август 1939 година и Биди беше доволна. Единственият облак на хоризонта й, и той беше доста голям, беше нарастващата заплаха от война.

* * *

Неделя вечер, вече девет и половина, и Биди седеше до отворения прозорец на всекидневната си стая и гледаше мрачните сенки, които се събират през градината, и светлината на небето, която ставаше все по-бледа. Чакаше Джудит. Боб си беше идвал за уикенда, но след чая се беше отправил с колата си обратно в Девънпорт. Не беше длъжен да отиде, но в тези напрегнати времена бе неспокоен, ако отсъства от офиса си повече от един ден, като изпитваше нужда да е на поста си, в случай че пристигне важен сигнал, който да изисква незабавно внимание и последващо действие.

И така тя беше сама. Но не съвсем, защото куче лежеше в краката й. То беше граничарско коли, с неправилни шарки и привличащо вниманието лице, наполовина бяло, наполовина черно. Козината на колито беше тъмна и гъста, опашката му переста, а името — Мораг. Беше на Нед, женски екземпляр, скитница, която беше намерил да броди около дока на Скапа Флоу, отвратително мръсна и мъчително слаба, да рови в кофите за боклук за късче храна. Твърде шокиран, Нед беше завързал част от въже около шията й и я беше завел в местния полицейски участък, но никой не беше докладвал за изгубено куче и не му даде сърцето да я остави там. И така той излезе с колито още до себе си, привързано към временния си водач. При ужасно малкото време — той имаше само час до връщането си на борда и до рапортуването за дежурство — Нед намери такси, качи се в него с кучето и помоли да го закарат до най-близкия ветеринарен хирург. Той се оказа любезен човек и се съгласи да вземе кучето за през нощта, като го изкъпе и нахрани, и Нед го остави и се завърна точно навреме на кораба си, като препускаше по подвижното мостче като бегач с препятствия и едва не събори дежурния офицер.

На следващия ден след кратко размишление Нед поиска удължен уикенд и за негово изумление му го разрешиха. Тогава се обади на ветеринаря, който се съгласи да гледа кучето още два дни. В петък, веднага щом се освободи, Нед си взе колито, двамата хванаха ферибота през Петланд Фърст и в Тръроу потеглиха с нощния влак на юг.

На следващата сутрин около единадесет часа той пристигна в къщата на родителите си нечакан и небръснат, като още влачеше граничарското коли.

— Казва се Мораг — съобщи той на Биди над пържения бекон, наденичките, доматите, гъбите и яйцата. — Шотландско куче е, затова получи шотландско име. Помислих си, че може да живее при теб.

— Но, миличък, никога не съм имала куче.

— Тъкмо е време да си имаш. Тя ще ти прави компания, когато татко не си е вкъщи. Къде е той, между впрочем?

— На лов за фазани.

— Кога ще се върне?

— Около пет часа.

— Добре, значи ще го видя. Трябва да си тръгна чак утре сутринта.

Биди погледна кучето. Нейното куче. Каза името му и Мораг стана, усмихна й се и завъртя рошавата си опашка. Окото откъм бялата страна на муцуната й не беше със съвсем същия цвят като окото от черната половина и това й придаваше любопитно изражение, сякаш намигваше.

Биди й каза:

— Доста си сладка.

— Обожава те. Личи си.

Боб, като се върна от лов, толкова се зарадва да види сина си, който го чакаше вкъщи, че едва забеляза колито. И преди да осъзнае, че Мораг ще бъде постоянен заселник, Нед беше му почистил пушката, беше го обезоръжил и лишил от почва под краката за възражения.

Което не означаваше, че всички съмнения са премахнати.

— Няма да създава бъркотия, нали?

— Разбира се, че няма, татко. Тя ще си върши всичко в градината.

— Къде ще спи?

— В кухнята, предполагам. Ще й купя кошница в Боуви Трейси. И постелка. И нашийник, и каишка. И купа за хранене. И малко храна…

Но Боб разбра, че Нед вече беше прахосал доста време и пари за Мораг, за да каже нещо за сметката с ветеринаря, както и за изхабяването на безценния дълъг уикенд, за да донесе кучето при майка си. Мисълта за бъдещи разходи, всички за сметка на трудно спечелената заплата на младши лейтенант, беше повече, отколкото баща му можеше да понесе.

— Не. Аз ще ги купя — каза той. Погледна часовника си. — Така. Сега е събота вечер. Имаме броени минути да отскочим до железарския магазин, преди да го затворят. Ти можеш да избереш снаряжението. Аз ще платя сметката.

* * *

Всичко това беше станало преди два месеца и сега Биди трудно си представяше живота без Мораг. Тя беше сладко и не капризно създание, обичаше дългите разходки, но беше напълно доволна и само да си играе в градината, ако на никой друг не му се иска да се разхожда или предпочита да играе бридж с приятелите си. Този следобед Мораг беше лишена от разходка, защото въпреки чудесния ден Боб беше прекарал повечето си време вътре, като разчистваше книжата от бюрото си, преравяше шкафовете, изхвърляше износени или ненужни дрехи. Като свърши с това, беше насочил вниманието си към гаража, който настоятелно се нуждаеше от хубаво пролетно почистване. За да се разправи с натрупания в резултат боклук, той запали голям огън на двора и всичко, което не можеше да гори, като счупени коси, стари бензинови туби, триколесен велосипед, останал само с две колела, и ръждясала сенокосачка, беше струпал извън задната врата, за да чака следващото минаване на камиона за боклук.

Заключението от всичко това беше прекалено ясно за Биди. Тя разбираше съпруга си много добре и знаеше, че личната му разяждаща тревога и безпокойство можеха да се разсеят само с яростна физическа активност. Като го гледаше през кухненския прозорец, сърцето й натежаваше от мъка. Сякаш той вече знаеше, че войната е неизбежна и сега се беше заловил с чистене на палубите на кораба си, преди да започне боят.

Но най-после не остана какво повече да се прави. Той влезе вкъщи за чаша възстановителен чай на кухненската маса и бяха там и двамата, когато Джудит се обади по телефона. Апаратът беше в хола и Биди отиде да отговори. Когато се върна, Боб попита:

— Кой беше?

Биди седна отново, отпи глътка чай, но беше вече изстинал.

— Джудит.

— Какво каза?

— Иска да дойде. Тук. Сега. Днес. Шофира насам от Корнуол с колата си. Каза, че ще пристигне около десет часа.

Боб вдигна рошавите си вежди.

— Какво е станало?

— Нямам представа.

— Как звучеше?

— Нормално. — Тя помисли над това. — Прекалено ведра. Чуплива. Нали разбираш?

— Каза ли защо иска да дойде?

— Не. Никакви подробности. Каза, че ще обясни, когато пристигне.

— От къщата на семейство Кеъри-Луис ли се обади?

— Да.

— Нещо трябва да е станало.

— Може би се е скарала с приятелката си Лъвдей. Или някак се е изложила.

— Това е съвсем нетипично за Джудит!

— Ами че е така, така е! Нищо, каквато и да е причината, тя идва. Ще ми помогне да ушием завесите. Купих цяла бала от проклетия черен плат, но още не съм ги скроила. Джудит е факир с шевната машина. — Тя стана да изпразни канчето с изстинал чай в мивката и си наля нов от чайника. Мораг, която се надяваше да получи нещо за ядене, седна на чергата пред огъня и се втренчи в Биди. — Ей, още не е станало време, лакомия такава — каза й Биди. — Мило кученце, Джудит още не те е виждала. Дори не знае за теб. Ако си добра към нея, може би ще те води на разходка. — Тя се изправи и се облегна на мивката. — Дори не се налага да й приготвям легло, защото госпожа Даг оправи гостната стая в петък сутринта. Тя и без това се канеше да ни погостува по-късно и смятахме да отидем до Лондон да си напазарува неща за Сингапур. Така че е само въпрос на придвижване на датите малко напред. — През масата тя срещна погледа на съпруга си. — О, Боб, няма нужда да се тюхкаме преждевременно, да се тревожим прекалено много. Каквото и да е, просто ще трябва да разберем.

— Ако е нещо наистина лошо, може и да не поиска да ти го каже.

— Ще поиска. Ще я накарам. Разбираме се добре с нея. Във всички случаи не мога да се справям със скрити подводни течения или неизказани чувства.

— Бъди тактична, мила моя.

— Скъпи, разбира се, че ще бъда. И знаеш, че обожавам това дете.

Малко след единадесет часа, когато Биди вече беше започнала да се тревожи, да си представя катастрофи или празен бензинов резервоар, Джудит пристигна. През прозореца Биди видя лъчите на фаровете на кола, която се изкачва по хълма, и чу приближаващ мотор. Тя стана, бързо излезе от стаята, прекоси хола и запали лампата, която висеше над входната врата. Застанала на течение в мрака, с Мораг в краката, тя видя как малкия морис влиза през отворената порта.

Фаровете угаснаха, вратата се отвори и се появи Джудит.

— О, мила, колко ми олекна. Вече едва не те помислих за умряла. — Те се прегърнаха. — Ужасно ли беше пътуването?

— Не съвсем. Просто дълго. Пък и ти казах, че ще дойда приблизително по това време.

— Знам, че ми каза. Просто нервнича.

— Последната част беше толкова ветровита. В един момент помислих, че ще объркам пътя. — Джудит погледна надолу. — Кой е това?

— Мораг. Кучето ни.

— Никога досега не сте имали куче!

— Сега имаме. На Нед е.

— Ама че сладко същество. Здрасти, Мораг. Откога е при вас?

— От два месеца. Хайде, стига сме приказвали тук. Къде ти е багажът? — Биди отвори задната врата на колата и измъкна куфара на Джудит от седалката. — Това всичко ли е?

— Всичко, което ще ми трябва.

— Надявах се, че ще останеш много дълго.

— Човек никога не знае — каза Джудит, но в тона й нямаше никакъв смях. — Може би ще остана.

Те влязоха вътре. Биди заключи входната врата зад себе си и остави куфара на долното стъпало. В доста студената светлина в коридора те стояха и се разглеждаха взаимно.

„Джудит изглежда добре“, реши Биди. „Малко бледа и много по-слаба, отколкото когато я видях последния път, но не и болна. Нито болна, нито трепереща от сдържани сълзи. Но може би просто е храбра…“

— Къде е чичо Боб?

— Върна се в Девънпорт след чая. Може би ще го видиш следващия уикенд. Какво искаш сега? Да хапнеш? Да пиеш? Мога да ти дам супа.

Джудит поклати глава.

— Легло. Само легло. Капнала съм.

— Искаш ли шише с топла вода?

— Нищо не искам. Само креват и възглавница.

— Качвай се тогава. Същата стая. И не ставай сутринта. Ще ти донеса чаша чай около девет часа.

— Съжалявам — каза Джудит.

— За бога, за какво?

— За това, че те връхлетях неочаквано.

— Я не ставай смешна! Винаги много обичаме да идваш. — Но чувството в този късен и уязвим час трябваше на всяка цена да се държи на разстояние. Доверяването и изповедите могат да почакат до сутринта. — Хайде, тръгвай. Отивай и положи глава. И хубаво да се наспиш!

— Добре.

Джудит взе куфара си и тръгна по стълбите. Биди я гледаше. Внезапно тя закопня за Боб и страшно й се искаше да не му се беше наложило да тръгва. Вместо неговото успокояващо присъствие тя си наля чаша уиски със сода и като я носеше със себе си отиде в кухнята, сложи Мораг да спи, залости вратата и прозорците и накрая и тя самата се качи горе. На площадката видя, че вратата на спалнята на Джудит беше затворена. Отвъд отворения прозорец бухаше сова, но къщата беше тиха.

* * *

Не Биди събуди Джудит, а кучето. В съня си тя чу тракане по вратата, тъй като Мораг дращеше по нея, и последва тънко, настоятелно скимтене. Почти несъзнателно Джудит скочи от леглото, олюлявайки се отвори вратата и пусна кучето вътре, затвори вратата и отново се пъхна в леглото. Заспа отново почти веднага. Когато в девет Биди официално я събуди, като носеше обещаната чаша чай, Мораг се беше свила в края на леглото на Джудит, топъл и тежък товар на краката й.

— Не можех да се начудя къде ли е отишла? — каза Биди, като остави димящата чаша на страничната масичка. — Пуснах я да се изпишка и после изчезна. Помислих си, че е отишла да гони зайци, но явно се е промъкнала в къщата. — Тя нито се скара на Мораг, нито я смъкна от леглото. Просто каза, че е много умно кученце и после отиде да дръпне завесите от кретон и да пусне вътре светлината на новия ден. („Първият ми ден без Едуард“, помисли си Джудит, и й се искаше да не е започнал толкова скоро.) — Малко е мъгливо, но мисля, че денят ще е хубав. Как спа?

Стъпка по стъпка. Това е единственият начин да се промъкнеш през такъв непоносимо нещастен вакуум. Джудит направи огромно усилие, седна и намести възглавниците така, че летвите на горния край на леглото да не се забиват в раменете й.

— Като куче. — Тя се прозина и отмахна косата от лицето си. — Бях преуморена.

— Как да не си! Такова дълго пътуване съвсем сама. Изглеждаш изцедена. — Биди дойде и седна отстрани на леглото, като добави още тежест на скърцащите пружини. Носеше ленен панталон и карирана риза, сякаш ей сега ще излезе от стаята и ще се залови с коситба. Къдравата й коса, някога толкова тъмна, беше започнала да се прошарва, беше малко понатежала, но лицето й си беше същото, с червило и бръчици от смях и блестящи очи. — Огледах малката ти кола. Много е сладка. Сигурно я обичаш?

— Да, обичам я. — Джудит посегна към чая, който беше горещ и много силен. Биди почака малко и после каза:

— Искаш ли да говорим?

Сърцето на Джудит се сви. Опита да шикалкави.

— За какво?

— Да изговорим всичко, имам предвид. Нещо се е случило? Може би скарване с Лъвдей? Или е нещо, което стига по-далече от това?

Проницателността й, като игла, беше едновременно остра и болезнена.

— Какво те кара да мислиш така?

Биди стана малко нетърпелива.

— О, мила, не съм тъпачка. Освен това съм и майка, и леля. Не съм поклонник на подводните потоци от чувства, нито на нервната тишина, нито на цупенето…

— Аз не се цупя.

Биди не обърна внимание на това.

— … И не ти е в характера да вземаш импулсивни решения. Така че ми кажи. Каквото и да е това, каквото и да те е накарало да си заминеш от дома на Кеъри-Луис толкова набързо, ще го разбера. Собственият ми живот никога не е бил безупречен. Всъщност е напръскан с петна и циреи. И е по-добре да се говори.

Джудит не отговори на това. Изпи чая си и се опита да подреди мислите си. Биди чакаше търпеливо. Зад прозореца небето беше леко замъглено, но въздухът беше топъл. Малката спалня — на светлинни години от хубавата стая в Нанчероу, която беше станала нейна — беше малко тясна и бедна, но удобно позната, защото именно в нея беше спала Джудит всеки път, когато идваше в Апър Бикли и нищо не се беше променило, нито подобрило, нито подновило по някакъв начин. Завесите от кретон не отиваха на шарения килим. Бродираните с едноцветна бродерия кувертюри на двойните легла бяха жълти като иглика, а тапетите на стените — на бели и сини райета. Вътрешната декорация никога не е била стихията на Биди. Но имаше маргарити в буркан на тоалетката, а над старомодната камина висеше картина на пристанище със синьо море и рибарски лодки, която беше приятно да гледаш точно преди да заспиш.

Тя въздъхна и срещна погледа на Биди. Леля й беше истинско семейство, не престорено. Да е тук и с нея, приличаше малко на обуването на меки стари пантофи, след като цял ден си се мъчила с мъчително неудобни обувки с високи токове и каишка вместо пета. Тя остави чашата с чай и каза:

— Просто направих себе си на най-ужасната глупачка.

— Как?

Джудит й разказа почти всичко, като започна отначало, когато Едуард дойде да я вземе от училището за онези първи летни ваканционни дни, и завърши с вчерашния, когато всичко свърши, защото тя си бе мислила, че Едуард я обича толкова, колкото и тя него, и му го беше казала само за да изстрада ужасния шок и унижението от това, че той я отхвърля.

Каза на Биди почти всичко. Не спомена обаче за Били Фосет. Това смътно имаше нещо общо с някаква лоялност към милата, милата леля Луиза. Нито пък призна на Биди, че всъщност беше спала с Едуард. Беше му позволила да я съблазни и безгрижно бе предала девствеността си. Биди не можеше да шокираш лесно, но с възрастните никога не можеш да си сигурен. Да прави любов с Едуард беше преживяване с такова зашеметяващо удоволствие, че Джудит не искаше по никакъв начин да я накарат да се чувства засрамена, вместо изпълнена с угризения.

— … Най-лошото е, че имаше толкова много хора в Нанчероу… Цялото семейство, куп приятели. Едно истинско домашно парти. Не можех да понеса всички те да ме гледат… да ни гледат… и да не им позволявам да гадаят какво се е случило. Мери Милиуей беше тази, която ми предложи да дойда при теб. Каза, че след като и без това ще идвам, това може да стане и няколко дни по-рано. И то ми се стори просто единственото нещо, което мога да направя.

— А госпожа Кеъри-Луис?

— Даяна? Тя е постоянно на легло. Тревога след тревога. Но дори да не беше болна, не можех да споделя с нея. Тя е ужасно мила, но някак друг тип човек. И щом става дума за Едуард, всичко става още по-невъзможно. Той е единственият й син и тя го обича сляпо.

— Каза ли й, че идваш при мен?

— Да.

— Под какъв предлог? По каква причина?

— Казах й ужасна измислица и съобщих, че имаш грип и си съвсем сама и някой трябва да те гледа.

— Божичко! — измърмори Биди тихо.

— За щастие, тя сякаш повярва. Отидох да се сбогувам с нея. Не казах довиждане на никого от останалите, защото всички бяха отишли при скалите да плуват. Едуард също. И на него дори не му казах довиждане.

— Може би толкова по-добре.

— Да. Може би.

— А колко време ще останеш при нас?

Джудит прехапа устна.

— Само малко. Докато успея да се стегна. Така добре ли е?

— Надявам се това да трае дълго, защото много обичам да си тук. А сега знаеш ли какво мисля? Трябва ли да ти кажа какво мисля? — И тя каза на Джудит какво мисли, и това бяха неща, които беше чувала хиляди пъти по-рано. Клишета, може би, но пък бяха станали клишета само защото всички се бяха потвърждавали отново и отново. — Първата любов винаги е тази, която наранява най-силно. По-добре риба в морето, отколкото вън от него. Ти никога няма да забравиш Едуард, но животът не свършва на осемнадесет години, защото това е само началото. И накрая времето е велик доктор. Всичко това ще отмине. Колкото и болезнено да е едно разбито сърце, ще се възстановиш.

Когато тя стигна към края на всичко това, Джудит започна почти да се усмихва.

— Какво толкова смешно има? — попита Биди, леко засегната.

— Нищо. Просто започваш да напомняш онези трактати, които хората бродират с кръст — бод и закачват в спалнята на някой друг.

— Имаш предвид „Север или юг, най-добре е тук“?

— Не съвсем.

— Ами тогава това:

И слънцето грее

и птичките пеят

и в този градински рай

Бог по-близо до теб е, знай.

— Майка ми държеше този да виси и в свещеническата служба. Нямаше нищо друго за четене, освен текста на пакетите Бронко.

— Това е стихотворение, а не пословица. Или мото. Нали знаеш, нещо като „Рибата е още в морето, а той слага тигана“.

— Тъкмо се сетих за една чудесна. „В ъглите на живота вятърът духа най-остро.“ Звучи ужасно приповдигнато, но всъщност нищо не значи.

Внезапно те и двете се разсмяха.

— Ох, Биди… — Джудит се наведе и прегърна Биди, и съответно беше гушната и милвана, и полюшвана леко насам-натам, като бебе… — знаменита си. Наистина съжалявам за всичко.

— Не можеш да спреш любовта. И не мисли, че трябва постоянно да се правиш на весела. Малко униние няма да ми развали настроението, особено като знам от какво е предизвикано. Главното е човек да е непрекъснато зает. Имам да скроя и ушия всичките завеси и цял списък от неща, с които Боб смята, че трябва да се запасим, в случай че започнат да не достигат на пазара. Като парафин например. Така че ни чака голямо пазаруване. Защо не се изкъпеш и облечеш? Госпожа Лапфорд е в кухнята и ти пържи бекон. Ще бъде страшно обидена, ако не дойдеш и не го изядеш.

Биди беше права. Заетостта, за предпочитане без много да мислиш, беше най-важното. Най-лошото мина, беше изречено, нямаше нужда да се споменава отново. Биди я разбра.

След банята и малко чисти дрехи от куфара тя слезе долу и беше сърдечно поздравена от госпожа Лапфорд и госпожа Даг, като и двете казаха колко прекрасно изглежда и колко е хубаво отново да си имат малко компания. После си изяде закуската и двете с Биди седнаха на кухненската маса и направиха списък на покупките. Парафин и свещи, електрически крушки. Бензин за моторната косачка. Кутии със сапун. Игли за шевната машина и макари с черни конци за черните пердета и винтове за закрепване на тел над прозорците. После ежедневно необходими неща. Храна за Мораг, масло и макарони, пресни пилета и картофи, бисквити и хляб. Две бутилки джин, две с уиски, сифон със сода, тоник и три лимона.

— Прилича ми на парти.

— Не е. Просто редовно снабдяване. Може би ще поканим малко гости през уикенда, когато Боб отново си е вкъщи. А, запиши и шоколадови бисквити.

Когато бе завършен, списъкът стана твърде дълъг. Биди взе портмоне и кошница и двете излязоха, влязоха в колата и подкараха надолу по хълма към малкото градче.

Този следобед, след като изядоха обяда, който госпожа Лапфорд беше им приготвила (агнешки котлети и оризов пудинг), изведоха Мораг на разходка и когато се върнаха, се заловиха с тъмните завеси. Докато Джудит нагласяваше старата шевна машина на масата в трапезарията, пълнеше калерките и слагаше подходяща игла, леля Биди измерваше прозорците и коленичила на пода, отрязваше различни дължини от плата. Памучният плат беше черен и плътен и миришеше слабо на туш.

— Никога в живота си не съм рязала нещо по-досадно — отбеляза Биди. — Много се радвам, че нямам голяма къща с дузини прозорци.

Тя подаде първите две дължини, които бяха за трапезарията. Трябваше да се зашият заедно (с френски шев за по-здраво), после да се подгънат горе така, че да остане място за промушване, и да се направи широк подгъв отдолу, за да им се придаде тежест. Щом първата беше готова, я закачиха, като прокараха тел в отвора, и завинтиха малки кукички на рамката на прозореца, за да виси завесата близо до стъклото.

Завършена, тя изглеждаше ужасно, прекалено обемиста, за да се дръпне така, че да не се вижда. Те отстъпиха назад и гледаха без удоволствие резултата от труда си. Биди въздъхна.

— Никога не съм сътворявала нещо толкова отблъскващо, толкова неприятно. Дано поне действа.

— Ще я пробваме довечера, като се стъмни — каза й Джудит. — Ще я затворим цялата, после истинските пердета и ще изляза в градината да видя дали някъде не се промъква светлина.

— Ако се появи дори мъничка пролука, всички ще отидем в затвора или ще ни глобят. Стана почти време за чай, а сме направили само една. За цялата къща ще ни трябват векове.

— Е, радвай се, че не живееш в Нанчероу. Там трябва да има сто четиридесет и три прозореца.

— Кой ще им прави завесите?

— Не знам. Предполагам, че Мери Милиуей.

— Ама че лош късмет има, само това ще кажа. — Биди запали цигара. — Хайде сега да спрем. Ще отида да сложа чайника.

И така те оставиха всичките ярдове черен плат на масата в трапезарията заедно с шевната машина, затвориха вратата и зарязаха работата си до следващия ден.

След чая Джудит и Мораг излязоха в градината и поплевиха малко, после Джудит набра купичка малини за вечеря и по-късно позвъни чичо Боб, а когато Биди свърши разговора, Джудит си побъбри с него.

— Ще се видим в събота — завърши той. — Кажи на Биди, че по някое време ще се прибера.

— Той казва, че ще си дойде в събота.

Биди седеше до отворения прозорец и бродираше съвсем неохотно нещо на гоблен, който изглеждаше доста възлест.

— Занимавам се с него от месеци — каза тя на Джудит. — Хич не знам за какво ми е притрябвал. Ще изглежда ужасно на седалката на някой стол. Може би ще трябва отново да се заема с плетене. Мила, не чакаш телефонът да звънне и да се обади Едуард, нали?

— Не — отговори Джудит.

— Е, добре. Просто си помислих. Това е най-голямото мъчение на света — да чакаш да ти се обадят. Но ако искаш да му позвъниш, знаеш, че винаги можеш.

— Много си мила, но не искам. Нали знаеш, нямам какво да му кажа.

Тогава Биди, на която шиенето й писна, забоде иглата в плата и го отмести настрана. Погледна часовника, обяви доволно, че слънцето е огряло нока на рейката и отиде да си налее първото вечерно уиски със сода. После го взе със себе си и се качи горе, за да се изкъпе. Джудит прочете вестника и когато Биди се появи отново в тюркоазеносинята си домашна роба, те пробваха новата черна завеса.

— Няма смисъл да правим друга, преди да сме се убедили, че тази върши работа — каза Джудит и излезе в градината, докато Биди дърпаше затъмняващата завеса, после дебелите подплатени пердета и запали лампите.

— Виждаш ли нещо? — извика тя, като повиши глас, за да се чува през всичките тези заглушители.

— Абсолютно нищо. Нито мъждукане. Пълен успех.

Тя се върна в стаята и те се поздравиха колко са блестящи. После Биди си наля второ питие, а Джудит отиде в кухнята да стопли макароните със сирене, оставени от госпожа Лапфорд, и да направи салата. А понеже масата в трапезарията беше заета от останките на шиенето им, сложи за вечеря в кухнята.

След вечерята и чаша бяло вино те заговориха за Моли, Джес и заминаването за Сингапур.

— През октомври заминаваш, така ли каза? Не ни е останало кой знае колко време. Не трябва постоянно да отлагаме отиването в Лондон за пазаруване. Трябва да установим твърда дата. Можем да се настаним в моя клуб и може би да отидем на театър или нещо друго. Следващата седмица или по-следващата. В „Либърти“ винаги имат чудесни тънки памучни тъкани и дрехи за летни пътувания дори посред зима. Трябва да призная, че не преставам да ти завиждам, че се махаш от цялото това мъртвило. Аз си уредих да пътувам сама с параход през Суецкия канал и после в Индийския океан. Обещай ми, че ще ми изпратиш фес от Аден.

След вечеря те измиха чиниите и се върнаха във всекидневната и скоро дойде време за новините в девет. Противовъздушни скривалища и торби с пясък в Лондон. Нацистки части в поход. Антъни Идън^[1] лети насам-натам с нови мисии от английското правителство. Мобилизация на западняците предстои. Биди, явно не в състояние да понася целия този мрак нито миг повече, протегна ръка и завъртя копчето на апарата на радио „Люксембург“, и изведнъж стаята, меко осветена от лампите и с прозорци, отворени към ароматната, сумрачна градина, се изпълни с гласа на Рихард Таубер^[2].

Момичетата са създадени за целувки и любов

защо пък аз да не съм за тях готов?

И Джудит отново се озова при Едуард, през последната Коледа, денят, в който се беше върнал от Швейцария и дойде да я намери, и тичаха двамата, натоварени с пакети, през сивите измити от дъжда улици, пиха шампанско в хотел „Митр“. Така пронизващо жив беше споменът, че тя чу крясъка на чайките над главата си, разбутани от бурята, и видя светлините от витрините, които струяха навън към мокрите тротоари, усети аромата на мандарини и клонки на смърч — самия мирис на Коледа. И разбра, че винаги ще бъде така. Колкото и да се стараеше, Едуард винаги щеше да присъства.

„Оцелях един ден“, каза си тя. „Ден без него.“ Струваше й се първата стъпка на пътешествие от хиляди мили.

* * *

Докато Боб Съмървил се върне в Апър Бикли на сутринта следващата събота, се случиха множество несъизмерими неща, някои съвсем тревожни.

Мораг изчезна, докато ловуваше в мочурището, и се върна с четиринадесет кърлежа, впити в дебелата й козина, която цялата трябваше старателно да се отстрани. Беше отвратителна работа, с която се залови Джудит, защото Биди беше прекалено гнуслива, а тя беше гледала веднъж как полковник Кеъри-Луис извършва ужасната операция на Тайгър. Изчистена от кърлежите, Мораг трябваше да получи антисептична баня, която толкова не й хареса, че накрая беше прогизнало не само кучето, но също и Биди, и Джудит.

В Австрия, в Оберзалцберг, хер Хитлер, като ораторстваше пред генералите си, обяви, че унищожаването на Полша е въпрос на дни.

Биди, ангажирана с един следобеден бридж, отиде при една от своите доста по-високопоставени приятелки и се върна за вечеря развеселена, тъй като имала добри карти и спечелила пет паунда и шест пенса.

Светът беше връхлетян от зловещата новина, че нацистите и руснаците са подписали пакт за ненападение. Вече изглеждаше, че нищо не може да предотврати войната.

Биди и Джудит, заедно със семейства Дагс и Лапфорд, както и с множество от местните хора, се представиха в училищния коридор и получиха газови маски. Отнесоха ги вкъщи внимателно и с отвращение, сякаш бяха тиктакащи бомби, струпаха ги под масата в хола и страстно се молеха никога да не им се наложи да ги използват.

Бил Даг, който в една топла, влажна вечер намина да поработи в градината, хвана натясно Биди в лехите за зеленчуци, където беше отишла да изскубне две салати за вечеря. Опрян на лопатата си, той заприказва с нея и накрая изплю камъчето, което се състоеше в това, че според него най-ниската част на поляната край конюшнята трябва да се разкопае, натори и засади с картофи. Биди му каза, че разкопаването ще отнеме дни, не обича картофите чак толкова и мисли, че предпочита зелената трева на поляната, но Бил беше инат и твърдо бе решил да постигне своето. В края на краищата, подчерта той, като свали каскета си, за да почеше плешивата си глава, ако Хитлер направи каквото си е наумил, всички в Англия ще изпомрат от глад. Няма смисъл хубава земя да пустее, щом може да отглеждаш нещо на нея. А ако имаш картофи, никога няма да гладуваш. При което Биди, изпохапана до смърт от мушиците, позволи да бъде убедена. Бил триумфиращ тръгна да намери кълбо канап, за да маркира границите на бъдещия си картофен парцел.

Накрая Джудит завърши гигантската работа с шиенето на завесите. Последният чифт бе за стаята на Нед и тя влезе в нея, за да ги закачи. Тя беше най-малката в къщата и той спеше на койка, построена върху махагонов скрин с чекмеджета. Ленените пердета бяха морскосини, стените — бели, окичени с група снимки от подготвителното му училище чак до постъпването му във Флотския колеж в Дартмут. Имаше също и голям цветен плакат на жена и полуголо момиче. Той имаше бюро с лампа на него и стол, и това беше всичко, защото нямаше място за други мебели. За да завинти кукичките на рамката на прозореца, Джудит трябваше да приближи стол и да застане на него, и когато черните завеси бяха закачени, тя се обърна, за да слезе и внезапно зърна прояденото от молци старо плюшено мече на Нед, еднооко и проскубано, седнало на възглавница на койката. И значението на мечето Тед, противопоставено на гърдестата блондинка, беше нещо невероятно трогателно. Тя стоеше така, облегната на основата на койката, и мислеше за Нед Съмървил, и това беше различно от стремежа да не мислиш за Едуард Кеъри-Луис. Тя си спомни хубавото време, което бяха прекарвали заедно, и се надяваше, че не след дълго ще го види отново, защото той беше най-близкото нещо до това, което би бил истинският брат.

— Джудит! — извика Биди отдолу.

— Тук съм.

— Виждала ли си градинската ми ножица?

— Не съм, но слизам и ще я намеря.

Тя слезе от стола, върна бюрото на мястото му и излезе от стаята на Нед, като затвори вратата след себе си.

* * *

Дойде двадесет и шести август. Боб Съмървил шофира от Девънпорт до Апър Бикли и пристигна точно преди пладне. Биди, като чу мотора на колата му да реве нагоре по хълма, заряза това, което правеше (чистеше глава карфиол, защото госпожа Лапфорд не идваше през уикендите) и през главната врата излезе на слънце да го посрещне. Изглеждаше едновременно и уморена, и разчорлена. Той беше в униформа. Кепето му със златните си дъбови листа беше нахлупено до веждите, куртката му беше стара, така че малко провисваше на масивната му фигура, а четирите ивици златен ширит върху пурпурния фон, означаващ инженерен офицер, бяха износени и помръкнали. Той издърпа от седалката до шофьора очукания си кожен саквояж и куфарчето за документи и така натоварен, отиде да целуне жена си.

— Беше ме страх, че няма да успееш — каза тя.

— Тук съм.

— Всичко е така ужасно. Мислех, че ще възникне някаква паника.

— Има я. Непрекъснато. Но исках да ви видя вас двете.

Тя пъхна ръка в неговата и двамата влязоха вътре. В началото на стълбището тя го попита:

— Искаш ли нещо за пиене?

Той поклати глава.

— По-късно, Биди. Ще се кача горе да се измъкна от тези мръсни дрехи и ще намъкна домашните. Така отново ще почувствам, че съм аз. Мирише хубаво. Какво има за обяд?

— Ирландско задушено.

— Прекрасно.

Понеже със завесите за затъмнение беше приключено и шевната машина беше прибрана, те се върнаха в трапезарията след едноседмично хранене в кухнята. Джудит беше сложила масата и когато Боб слезе, в стари джинси и комфортно чиста избеляла риза, тя отиде да го поздрави и получи съкрушителна и пълна с обич прегръдка. Биди смъкна готварската си престилка и всички отидоха в градината отпред, седнаха на слънце и пиха по нещо — Боб бира, Джудит сайдер, а Биди, както обикновено, джин с тоник. Той попита какво става и те му казаха за картофите на Бил Даг и кърлежите на Мораг. (Не споменаха газовите маски и руско-германския пакт.) Боб привлече кучето до себе си, погали главата му и му каза, че е глупава мръсна кучка, а тя седна много близо до него и се усмихна.

Той се облегна назад на стола си и обърна лице към слънцето. Самолет, който бръмчеше като пчела, бавно прекоси небето. Той го гледаше непрекъснато — сребърна играчка, висяща в пространството и времето.

— Надявам се, че няма да каним гости или да ходим на гости този уикенд — каза Боб.

— Парти за пийване тази вечер — отговори Биди, — тук. Това е всичко. Само стари приятели.

— Кои?

— Семейства Баркинг и Торнтън. Няма нужда от големи светски усилия. — Тя се поколеба. — Но ако искаш, ще го отложа. Ще разберат. Просто си помислих, че всички имаме нужда от малко развеселяване.

— Не, не го отлагай. Бих искал да ги видя. — Самолетът изчезваше, като потъна в далечината зад мимолетен облак. — Това ли е всичко?

— Да, всичко е.

— Кога идват?

— В шест и половина.

Той малко помисли над това и после каза:

— Защо не поканим госпожица Ланг?

Джудит сви вежди. Тя познаваше от предишни посещения и двете семейства. Баркинг бяха пенсионирана флотска двойка, заселила се в Нютън Ферарс. Бяха си купили там малка къща с достъп до водата и хелинг за платноходката си. Ако започнеха военни действия, Джеймс Баркинг щеше да бъде призован на действителна служба. Биди знаеше това и то беше една от причините да ги покани. Семейство Торнтън, Робърт и Емили, живееха в Ексетър. Той беше адвокат и едновременно капитан на батальон от Териториалната армия на Девънширския полк. Емили Торнтън беше една от приятелките на Биди по бридж и тенис.

Но госпожица Ланг…

— Коя е госпожица Ланг? — попита тя.

— Тя е стара мома, пенсионирана чиновничка, която се е преместила да живее тук — отговори Биди. — Има малка каменна къща в края на града с жълта входна врата, издигната направо на тротоара, и забележителна градина отзад. Боб е влюбен в нея.

— Не съм влюбен в нея — възрази Боб съвсем спокойно. — Просто намирам, че е изключително интелигентна и интересна.

— На колко години е? — попита Джудит.

Биди сви рамене.

— Предполагам, че на около шестдесет и пет. Много спретната, стройна и будна. Запознахме се с нея на един обяд у семейство Морисън преди около три месеца. — Тя замълча за малко, като мислеше за госпожица Ланг. И добави: — Напълно прав си, Боб, трябваше да я поканя. Ще го направя. Дано не е много невъзпитано… с толкова малко предварително време?

— Не мисля, че е дама, която толкова лесно се обижда.

— И дали няма да е малко притеснена или de trop^[3] с всички нас, които сме толкова стари приятели?

— Скъпа Биди, ти си прекалено добра домакиня, за да допуснеш подобно нещо. При това не мога да си представя госпожица Ланг да се чувства и за миг не в свои води. Тя сякаш е прекарала живота си в организиране на международни конференции, участия в Обществото на народите и в работа в посолствата ни в Париж и Вашингтон. Не мога и да си я помисля с вързан език пред няколко пасторални девонци.

— Видях я онзи ден и трябваше да я поканя тогава. Но бяхме в училищния салон, когато всички получавахме газовите си маски и тя беше на друга опашка, пък и едва ли това беше най-подходящото време за светски уговорки.

— Позвъни й сега.

И Биди влезе, обади й се по телефона и се върна с известието, че госпожица Ланг е очарована от поканата, няма нищо против късното й отправяне и ще дойде в Апър Бикли в шест и половина.

Боб взе ръката на Биди и я целуна.

— Чудесно. — И после добави, че се чувства гладен, така че Биди се върна в кухнята да си сложи престилката и да сготви ирландското задушено.

* * *

Госпожица Ланг малко закъсня. Семейства Торнтън и Баркинг вече бяха дошли, бяха получили питиетата си, запалили цигарите си и водеха лекия разговор на близки приятели, които се познават от дълго време. След малко Джудит успя да се промъкне в кухнята, където се топлеха във фурната кифличките с плънка, които Биди беше забравила напълно. Бяха само леко прегорели. Тя стоеше до масата и ги нареждаше върху синьо-бяла чиния, когато видя през прозореца на кухнята малката зелена кола, която влезе през портата и паркира пред входната врата.

Тя заряза кифличките и отиде да посрещне последната гостенка. На вратата видя стройна дама с бяла коса, спретнато облечена в сива фланелена пола и виненочервена плетена кашмирена жилетка. Не ярка, но много елегантна.

— Госпожице Ланг!

— Закъснях.

— Няма никакво значение.

— Имах телефонно обаждане, точно когато излизах. Сякаш винаги става така! — Тя имаше ясни сиви очи, будни и интелигентни, и изглеждаше, помисли си Джудит, малко както госпожица Като би изглеждала след двадесетина години. — И така, коя сте вие?

— Джудит Дънбар, племенница на Биди.

— Разбира се, говорила ми е за вас. Много ми е приятно да се запознаем. Тук ли ще бъдете?

— Да, известно време. Моля, влезте. — В коридора тя се спря. Партито, което беше в разгара си, се чуваше през отворената врата на гостната стая. — Всъщност аз в момента се занимавам с леко прегорели кифлички…

Госпожица Ланг се усмихна разбиращо.

— Нито дума повече. Сигурна съм, че са превъзходни. А аз мога да се погрижа за себе си. — И тя прекоси фоайето и застана на отворената врата. Джудит чу Биди да казва:

— А ето я и госпожица Ланг, колко ми е приятно да ви видя…

Тя се върна в кухнята, олекна й, като видя кифличките цели, защото никак не беше невъзможно Мораг да ги е подушила, дошла да ги провери и да е изяла значителна част от тях. Тя ги подреди красиво и ги отнесе в гостната.

Нямаше много място и осем души си бяха цяла тълпа. При появяването на госпожица Ланг всички станаха, за да бъдат представени, и после се разместиха отново, насядаха и възобновиха разговора си. Джудит ги обиколи с кифличките. Партито продължи.

По-късно, когато седеше на столовете под прозореца с Емили Торнтън и Биди и слушаше с удивление за последния скандал в тенис клуба, при тях дойде госпожица Ланг, която се загледа през прозореца към градината и зелената поляна, през която се удължаваха вечерните сенки, и каза, че нямала представа, че Биди отглежда толкова великолепни рози.

Биди беше напълно наясно със своя градинарски успех.

— Това е от конския тор — обясни тя. — Разполагам с неограничени количества.

— Много нетактично ли ще е да отида да ги разгледам? Изглеждат съвършено изключителни.

— Не, разбира се. Джудит ще ви ги покаже… Нямаш нищо против, нали, мила?

— Ни най-малко, само че не знам всичките имена…

Госпожица Ланг се засмя.

— Прозвуча сякаш очаквам да бъда представена…

Джудит я поведе навън, като остави Биди и Емили Торнтън да се ровят в още по-пикантния боклук на клюките от тенис клуба. Те излязоха през стъклената врата, която водеше към предната градина. Шезлонгите, на които бяха седели на обяд, още бяха там.

— Каква съвършено прекрасна вечер — отбеляза госпожица Ланг. — И каква чудесна гледка има госпожа Съмървил. Нямах представа за обхвата на гледката оттук. Моята къща е точно на главната улица, затова нямам никаква гледка, но когато се пенсионирах, си помислих, че е по-добре да имам наблизо съседи и магазини, така че когато не съм добре и не мога вече да карам кола, да продължа да бъда независима. — Те лениво вървяха през тревата. — Сега ми разкажи за себе си. Ти ли си племенницата, която е на път за Сингапур? Ау, тази роза е чудесна и знам името й — Ena Harknes. Какъв размер! — Тя спря да помирише кадифеното цвете. — И ароматът е направо божествен. Кога отплаваш?

— Трябва да замина през октомври.

— Откога не сте се виждали с родителите си?

— От четири години.

— Твърде дълго. Много е жестока такава раздяла. На колко години си?

— На осемнадесет.

— Завършила училище, разбира се?

— Да, това лято.

— Приемен изпит за университета?

— Още не съм получила резултатите.

— О, чакането! Ужасно е. Помня го. Колко време ще останеш в Сингапур?

— Около година. Мисля, че съм си взела изпита, надявам се да получа място в Оксфорд. Ще трябва да се върна тогава.

— Но това е чудесно! Мисля, че най-щастливите ми дни бяха тези в университета. — Тя не само приличаше външно на госпожица Като, но и звучеше като нея. — И езиците. Трябва да опиташ да изучиш някои езици. Знаеш вече френски, разбира се. А немски?

— Никога не съм го учила.

— Латински?

— Не съм много добра в него.

— Жалко. С латинския знаеш наполовина италиански и испански. А, ето роза, чието име не знам?

— И аз не го знам.

— Значи трябва да попитаме госпожа Съмървил.

— Съмнявам се дали и тя го знае. Тя не е много добър градинар…

— В такъв случай, аз ще трябва да погледна. През тези четири години, в които родителите ти са били в чужбина, какво си правила? Кой се занимаваше с теб през ваканциите?

Тя проявяваше такъв интерес и в същото време беше явно толкова нелюбопитна, че на Джудит й беше много леко и спокойно и разказа за Кеъри-Луис и Нанчероу доста обективно, безлично, сякаш това беше период от живота й, който беше си отишъл, без да остави следа. Това беше странно, защото не можеше да разказва за него на Биди или Боб без страданието за Едуард да изплува и тя изпитваше ужас от мисълта за буцата, която израстваше в гърлото й. Тя обясни всичко за леля Луиза и Лъвдей, и последвалата сърдечна откритост на Даяна и Едгар Кеъри-Луис.

Госпожица Ланг слушаше с най-дълбоко внимание.

— Колко добри са хората — отбеляза тя. — Ние понякога забравяме безграничната доброта на другите. Не бих казала, че си късметлийка, защото мразя тази дума. Звучи сякаш си спечелила джакпота от някакво неизискващо никакви умения състезание. Но много се радвам за теб, защото това е направило живота ти съвсем, съвсем различен.

— И Биди винаги беше наблизо, разбира се. Винаги съм знаела, че мога да дойда при нея.

— Но с новите си приятели ти явно си една от семейството?

Бяха стигнали до края на розите. Госпожица Ланг, след като беше им се възхитила, се обърна с лице към Джудит.

— Беше ми толкова приятно да говоря с теб. Надявам се да те видя пак.

— Аз също се надявам, госпожице Ланг.

Госпожица Ланг се двоумеше. После каза:

— Още не съм говорила с госпожа Съмървил, но бих искала да ме наричаш Хестър. Така се казвам. Сега живея тук. Това е домът ми. И съм била госпожица Ланг прекалено дълго. Мисля, че е време да сменя образа си.

Хестър. И Джудит си спомни онзи далечен ден, когато Даяна Кеъри-Луис беше казала нещо почти същото, и трите с Лъвдей и нея летяха напред в откритото бентли и всички крещяха „Даяна“ на вятъра. Тя каза:

— Наистина бих искала да ви наричам Хестър.

— Значи разбрано. Мушиците вече започват да хапят. Май че е време да се връщаме при другите.

* * *

От Хейтър гледката беше величествена. Дъгата на Дартмут, селата, мънички като играчки, пръснати на килим, долини, реки и ниви, и в далечината от Тейнмаус до Старт Пойнт проблясващо, сребристо море. Джудит и Боб Съмървил, с Мораг, която подскачаше по петите им, бяха изкатерили пет мили по пътя през торфището и след като накрая бяха постигнали целта си, спряха да си поемат дъх и седнаха в тревиста падинка на завет край близък голям заоблен камък. Биди не дойде с тях. Нехарактерно за нея, беше предпочела да отиде на църква. Обядът, увери ги тя, е подвижен празник. Няма нужда да бързат да се връщат в Апър Бикли. Могат да се разпореждат с времето си.

Те седяха в приятно мълчание. Беше спокойна сутрин, тишината беше изпълнена с леки селски звуци. Блеене на овци, лай на куче, кола, която стартира някъде и катери хълма. Докато вървяха, бяха чули звън на камбани, който долиташе от малки, приклекнали камбанарии, но сега звънът беше спрял. Надигна се бриз и раздвижи орловата папрат.

Джудит изскубна стрък трева и започна да го цепи с нокътя на палеца си.

— Чичо Боб, мислиш ли, че можем да говорим? — попита тя.

Той беше извадил лулата си и кесията с тютюн и беше започнал да я пълни, като го натъпкваше здраво.

— Разбира се. Винаги можеш да говориш с мен.

— Ама е за нещо много трудно…

— Може ли да се отнася за младия Кеъри-Луис?

Тя обърна глава и го погледна. Той палеше лулата си от кутийка восъчен кибрит. Пламъкът угасна, а тютюнът замириса приятно и димът се надигна на тънка сива струйка.

— Биди ти е казала.

— Разбира се, че ми каза. — Той пъхна кибрита в джоба на старото си сако от туид, толкова износено, че на места изглеждаше като хлабаво изтъкана мрежа. — Тя ми казва всичко. Знаеше, че ще ми каже. Съжалявам. Несподелената любов не е много радостно нещо.

— Не става дума за Едуард. Отнася се за Сингапур.

— Какво по-точно за Сингапур?

— Не мисля, че мога да отида. Мисля за това от много дълго време, но с никого не съм го обсъждала. Ужасно е, защото ми се струва, че ме разкъсват на две посоки. От едната ужасно силно искам да отида. Искам да видя мама и татко, и Джес повече от всичко на света. Чакам от четири години с нетърпение всяка минута, всеки ден. Броила съм месеците и дните. И знам, че и мама, и татко правят същото. В писмата си тя казваше: „Остава само една година“. После: „Само шест месеца“. И накрая: „Само три месеца“. И ми е приготвила стаята и е планирала всевъзможни приятни неща, като например устройване на голямо парти за добре дошла и заминаване за Пенанг на почивка. И имам резервиран билет и всичко, и няма какво да ми попречи да отплавам…

Тя замълча. Боб чакаше.

— Войната. Всички ще бъдат във водовъртежа на събитията. Всички, които истински обичам. Вие и Нед, всичките ми приятели. Джеръми Уелс и Джоуи Уорън, а може би и Хедър. И Атина Кеъри-Луис и Рупърт Райкрофт… Мисля, че тя ще се омъжи за него, той е в Кралската драгунска армия. И приятелят на Едуард — Гас Калъндър. И Лъвдей. И Едуард. Знам, че ако отида в Сингапур, ще се чувствам като плъх, който напуска потъващия кораб. Не, не искам да кажа, че ще потънем, но от това не преставам да се чувствам така. Миналата седмица с Биди получихме газови маски и ни снабдиха с парафин и свещи, ушихме всички тези черни завеси за затъмнение, а в Сингапур майка ми има маса прислужници и ходи в клуба, преоблича се, играе тенис и ходи на вечерни партита. Аз също ще трябва да правя това и то ще е изключително вълнуващо и като за пораснали, но ще ме гризе съвестта всеки божи ден. Не е защото има и най-малката вероятност войната да засегне и тях по какъвто и да било начин, точно както във Великата война^[4]. Но на мен ще ми прилича на бягство, криене и оставяне на всички останали да вършат мръсната работа. Тоест да воюват, имам предвид.

Тя замълча, думите й като че ли бяха изчерпани. Боб не започна да коментира веднага. А после каза:

— Разбирам те много добре, но ми е жал за родителите ти, особено за майка ти.

— Това е най-лошата част. Ако не беше тя, дори не бих помислила да заминавам за Сингапур.

— На колко години си?

— На осемнадесет. Следващото лято ще навърша деветнадесет.

— Можеш да заминеш за една година и после да се върнеш.

— Не искам да рискувам. Всичко може да стане. Може да няма кораб обратно. Може да не мога да се върна. Може да заседна там за години.

— Ами университета? Оксфорд. Мислех, че това е следващата стъпка.

— Не през следващата година. Пък и не съм получила още резултатите от приемния изпит. Но чувствам, че Оксфорд може да почака. Той не е така наложителен, както да остана в Англия. Може би ще мога да отида в университета, но това, което е наистина важно точно сега, е, че не искам да се измъкна. Да избягам. Да не съм тук да върша нещо полезно, да мога да споделя ужасните неща, които предстоят.

Чичо Боб, чиято лула се разпали много добре, се облегна назад, като опря туида на раменете си на покрития с лишеи гранит.

— Тогава какво искаш да ти кажа?

— Надявах се да ми помогнеш да реша.

— Не мога да направя това. Решението трябва да вземеш сама.

— Толкова е трудно.

— Ще ти кажа само две неща. Ако отидеш при родителите си, убеден съм, че никой няма да помисли лошо за теб или да те упрекне. Вие всички сте били разделени толкова дълго, че след всичките тези години сама мисля, че заслужаваш малко да се позабавляваш. А ако не заминеш… Трябва да си наясно, че ще е много трудно. Обаче това е твоят живот. Носиш отговорност само за себе си.

— Ако остана в Англия, ще помислиш ли, че съм жестока и себична?

— Не. Ще мисля, че показваш безграничен патриотизъм и самоотверженост. И много ще се гордея с теб.

Патриотизъм. Това беше странна дума, която не се изрича често на глас, която обхваща емоция, по-дълбока дори от лоялността и привързаността към приятелите. Тя си спомни песента, която момичетата от „Сейнт Урсула“ пееха колкото им глас държи в Деня на империята или на рождения ден на кралицата или други подобни дни. Думите, парафраза на Шекспир:

Този трон на крале, този остров под скиптър,

таз велика земя, този център на Марс,

тази крепост, създадена, за да ни пази

от зарази и чужди грабливи ръце.

„Много ще се гордея с теб.“ Може би това беше всичко, което й трябваше. И каза:

— Мисля, че ще остана. Ще се обадя в корабната компания и ще отменя пътуването, после ще пиша на мама. Ще бъде съсипана, но просто трябва да ме разбере.

— Мисля, че е по-добре първо да й изпратиш телеграма. Завършваща с думите СЛЕДВА ПИСМО. И след като го направиш и изгориш мостовете след себе си, можеш да съчиниш наистина хубаво писмо и да й разкажеш всичко, което току-що каза на мен. Ние в Кралския флот наричаме това „писмено обяснение на причините“.

— Да. Да, напълно си прав. Точно така ще постъпя. Веднага щом се върнем. Ох, колко ми олекна, че няма повече да се измъчвам над това. Ти си светец, чичо Боб.

— Само се надявам да не съжаляваш за решението си.

— Знам, че няма да съжалявам. Вече се чувствам много по-добре. И ако настъпи зловеща суматоха, ще ме подкрепиш, нали?

— Ще бъда алтернативната ти защита. Сега, когато уредихме това, какво мислиш да правиш? Мислила ли си толкова надалече?

— Да. Това, което бих искала да направя, е да постъпя в някоя от службите, но няма голям смисъл да го правя, ако не получа някаква квалификация, иначе накрая ще чистя пушки или ще вися на въжето на преграден балон, или ще готвя огромни учрежденски блюда. Приятелката ми от Порткерис Хедър Уорън отива да учи стенография и машинопис. Мисля, че може би мога да отида с нея. Стенографията и машинописът не са кой знае какво, но все пак са някаква квалификация. И мисля, че ще се върна и ще живея пак в Порткерис, и ще попитам госпожа Уорън дали няма да ме вземе като наемател. Знам, че ще се съгласи, защото е страшно гостоприемна. Толкова много пъти съм живяла у тях и ако Джоуи отиде в армията, мога да живея в неговата стая.

— Порткерис?

— Да.

— Не Нанчероу?

— Не. Не само заради Едуард. А просто защото мисля, че съм живяла при семейство Кеъри-Луис достатъчно дълго. Трябва да започна да стоя на собствените си крака. Пък и без това Нанчероу е на мили от всичко друго. Ако опитвам да науча нещо, то ще е ужасно неподходящо.

— Наистина ли искаш да се върнеш в Корнуол?

— Всъщност не. Фактически мисля, че ми е необходимо да се отдалеча за по-дълго от всичко това. Още не съм събрала силите си напълно.

— Защо тогава не останеш тук? При Биди?

— Не мога да го направя. За постоянно.

— Не за постоянно. Само временно. Бих искал да останеш. Моля те да останеш.

Джудит го погледна малко озадачена. Видя твърдия му, изрязан профил, дебелите му вежди, стърчащата лула. И видя също посивяващата му коса, дълбоките бръчки, които слизаха от носа към брадата, и изведнъж стана лесно да си представи как ще изглежда, когато стане много стар. И попита меко:

— Защо искаш да остана?

— Искам да правиш компания на Биди.

— Но тя има дузини приятели!

— Липсва й Нед и само Господ знае какво ще стане с мен. На нея й харесва да си наоколо. Двете ще можете да се поддържате една друга.

— Но аз трябва да правя нещо. Наистина искам да науча стенография и машинопис.

— Можеш да го правиш и оттук. Да ходиш или в Ексетър, или в Плимут.

— Но как ще ходя насам-натам? Ти сам каза, че първото нещо, което ще стане с купон, е бензинът. Няма да мога да използвам колата си, а само един автобус на ден заминава от Боуви Трейси.

Чичо Боб се разсмя.

— Ама че си момиче по детайлите. От теб ще стане превъзходен старшина писар. — Той се изправи и се наведе, за да изтърси лулата си с почукване върху тока на обувката си. — Защо не караме едно по едно? Ще измисля нещо, обещавам. Няма да те оставя да безделничиш, без да имаш някаква работа. Просто постой малко при Биди.

Тя изведнъж се изпълни с обич към него. Каза „добре“, наведе се напред и целуна обветрената му буза, а той я прегърна. Мораг, която беше лежала в папратта малко настрана от тях, се размърда и дойде, за да разбере какво смятат да правят. Чичо Боб лекичко я плесна по гъстата рошава козина.

— Хайде, мързеланке, тръгваме си към вкъщи.

* * *

Беше почти два и половина, когато се върнаха гладни, жадни и напълно раздвижени. Разходката беше великолепна. Те тръгнаха към Апър Бикли по пътя през торфището и когато стигнаха до него, се покатериха по каменната стена в началото на заградената ливада до конюшнята и минаха надолу по туфестата трева към къщата. Мораг, оживена както винаги, вървеше напред, прескочи стената като бегач с препятствия и хукна напред към купичката с вода до задната врата.

Джудит и чичо Боб взеха разстоянието по-бавно. В началото на заградената поляна те спряха да инспектират проектирания картофен участък на Бил Даг. Парцелът беше прецизно очертан квадрат и маркиран с канап и приблизително една четвърт от него беше вече разкопана, изчистена от тревата и бурените и разкритата земя беше тъмна и глинеста. Джудит се наведе и взе една шепа. Миришеше приятно влажно. Тя я остави да изтече между пръстите й и каза:

— Обзалагам се, че тук ще израстат най-хубавите картофи на света.

— След като се прекопае. Труд, който не бих положил с удоволствие. По-добре Бил Даг, отколкото… — Чичо Боб обърна глава и се заслуша, Джудит чу също. Кола, която намаляваше скоростта на завоя, за да тръгне нагоре по хълма. Боб сви вежди.

— Кой ли е тръгнал към вкъщи?

Те стояха един до друг, загледани към отворената порта. Звукът на колата приближаваше и после на пътя се появи и тя самата, за да се обърне към входа на Апър Бикли. Гумите застъргаха по чакъла. Тъмна кола на Кралския морски щаб с офицер зад волана.

— Кой е този?

— Офицерът ми за свръзка.

Колата спря и от нея излезе млад мъж в лейтенантска униформа. Боб отиде да го посрещне, като забърза пред Джудит, и се наведе силно под въжето за пране. Джудит се поколеба, като изтри калната си длан отзад от панталона си и после бавно го последва.

Лейтенантът тръгна напред и козирува.

— Капитан Съмървил, сър!

— Уитакър, какво правиш тук?

— Съобщение, сър. Пристигна преди около час. Тръгнах веднага, сър. Помислих, че е по-добре да ви го предам лично.

— С кола на щаба?

— Предположих, че ще ви трябва транспорт, сър.

Съобщението беше предадено. Застанал там в старото си сако от туид, с разрошена коса, Боб Съмървил го прочете. Джудит разтревожено наблюдаваше лицето му, но изражението му не показваше нищо. След малко той вдигна очи.

— Да — каза той на лейтенант Уитакър, — по-добре е да се предаде лично. Браво. Благодаря. — Той погледна часовника си.

— Трябват ми петнадесет минути. Трябва да кажа две думи на жена си, да изям някакъв сандвич, да си събера багажа.

— Тъй вярно, сър.

Боб се обърна да влезе в къщата, но в последния момент си спомни за Джудит, която стоеше там и се чувстваше малко излишна и объркана.

— О, Уитакър, това е племенницата ми Джудит Дънбар. По-добре я осведоми за подробностите. И ако си добър към нея, тя може би ще ти направи чашка чай.

— Мисля, че ще се справя, благодаря ви, сър.

— Петнадесет минути.

Чичо Боб влезе в къщата. Входната врата се затвори категорично след него и Джудит разбра, че точно в този момент той не искаше никого около себе си, просто искаше да е насаме с Биди. Тя беше страшно разтревожена, въображението й веднага обрисува надвиснало нападение или морска катастрофа, или злокобна новина за Нед.

— Какво е станало?

— Това е специално назначение — каза й лейтенант Уитакър. — Главнокомандващият Военноморската флота изисква капитан Съмървил да дойде в щаба. (Леко облекчение: нито едно от ужасните неща, които беше си помислила.) Незабавно. С възможно най-голяма скорост. Затова докарах колата на щаба.

— Къде е Военноморската флота?

— В Скапа Флоу.

— Ама нали не мислите да го карате чак до Скапа Флоу?

Лейтенант Уитакър се разсмя и изведнъж придоби много по-човешки вид.

— Няма да го карам. Мисля, че капитан Съмървил ще пътува вероятно с полет на Военноморската авиация.

— Нед е в Скапа Флоу.

— Знам.

— Всичко е толкова внезапно. — Тя срещна погледа му, видя съчувствие и опита да се усмихне. — Май всичко ще започне да става все такова…

И веднага лейтенант Уитакър захвърли официалността и се превърна в съвършено приятен и доброжелателен млад човек.

— Вижте — каза той, — хайде да отидем да седнем някъде и да изпушим по цигара.

— Не пуша.

— Е, аз ще запаля една.

Те отидоха да седнат на каменните стъпала, които водеха към полянката за сушене на прането, и Мораг се присъедини към тях. Беше топло на слънце, той пушеше цигарата си и попита какво са правили Джудит и капитан Съмървил, а тя му разказа за разходката до Хейтър и за гледката от върха на хълма и съобщи, че засега тя ще остане в Апър Бикли с Биди и в момента осъзна, че вече чичо Боб няма да има нито време, нито възможност да прави планове за бъдещето на Джудит. Просто оттук нататък тя трябваше да се справя с тях сама.

След точно петнадесет минути Боб се появи отново с Биди до себе си. Лейтенант Уитакър угаси цигарата си, пъргаво скочи на крака и отиде да се ръкува с Биди. Тя изглеждаше малко объркана, но беше омъжена за Кралската флота от много отдавна и бе се научила да бъде едновременно и храбра, и философски настроена при внезапните заминавания. Колкото до чичо Боб, той отново беше станал другото си аз. Отново в униформа, отново отговорен, той изглеждаше едновременно и авторитетен, и уверен, не чужд, но някак отдалечен, сякаш вече беше отишъл пред тях и беше погълнат от истинския си професионален живот.

Лейтенант Уитакър взе багажа му и отиде да го сложи на задната седалка. Чичо Боб се обърна да прегърне жена си.

— Довиждане, скъпа.

Те се целунаха.

— Опитай да видиш Нед. Предай му обичта ми.

— Разбира се.

Беше ред на Джудит.

— Довиждане.

— Довиждане, чичо Боб. — Те се прегърнаха.

— Пази се — каза й той, и тя се усмихна и обеща да се пази.

Лейтенант Уитакър чакаше, като държеше вратата отворена за Боб. Той отиде на седалката до шофьора, после лейтенантът обиколи колата отпред и седна зад волана.

— Довиждане!

Колата мина през портата и замина. Биди и Джудит, които стояха и махаха, престанаха да махат. Слушаха, докато шумът на мотора заглъхна, и се обърнаха една към друга.

— Добре ли си? — попита Джудит.

— Не. Абсолютно съм разбита. — Но Биди съумя да се засмее криво. — Понякога флотата ме кара да поискам да съскам. Горкият човек. Едва дошъл и хайде обратно за нула време, само с един мижав сандвич да го подкрепи. А скъпото животинче е разкъсано на парченца. Каква чест. Какво престижно назначение. И наистина се радвам за него. Само да не беше ставало толкова набързо и Скапа Флоу да не беше на другия край на страната. Попитах дали не мога да отида и аз, но ми отговори, че не може и дума да става за това. И така трябва да си ръждясвам тук. — Тя погледна Джудит. — Той ми каза, че ще останеш за малко.

— Може ли?

— Знам, че звучи глупаво, но в момента просто не мога да понеса да ви загубя и двамата. Чудесно е да знам, че ще си край мен и ще ми правиш компания. О, мила… — Тя поклати глава, като потисна чувството си, — толкова е идиотско, но внезапно ми се дощя да се разплача…

— Хайде — каза Джудит и взе ръката й, — да отидем да сложим чайника и да си направим истински силен чай.

* * *

По-късно Джудит често си спомняше този августовски следобед и заминаването на чичо Боб като момента, в който войната всъщност започна. Събитията през следващата седмица — мобилизацията на Кралската флота, повиквателните на запасняците, немското нахлуване в Полша, речта на господин Чембърлейн, който обявяваше война — в ретроспекция ставаха само последни формалности, предшестващи първия тур на смъртоносната борба, която щеше да продължи почти шест години.

* * *

Апър Бикли, Южен Девън

13 септември 1939 г.

Мила Даяна,

Много съжалявам, че не ти писах по-рано, но станаха толкова много неща, че някак си не ми остана време. Беше ужасно да си замина от вас толкова набързо и дори да не мога да се сбогувам с всички, но знам, че ще ме разбереш.

Тук Джудит кръстоса пръсти и изложи последната част от продължилата си малка лъжа.

Леля Биди беше наистина много зле и се радвам, че дойдох. Тя вече е много по-добре и напълно оздравя от грипа.

Тя разкръстоса пръстите си.

Независимо от факта, че войната най-после започна (донякъде това е почти облекчение след тези ужасяващи последни две седмици), имам да ти кажа много неща. Първото е, че реших да не ходя в Сингапур. Причините за това решение са прекалено много и прекалено сложни за обясняване, но всъщност всичко се свежда до това, че просто не можех да избягам в Далечния изток, за да си живея спокойно, когато всички в страната се готвят да участват във война. Пребиваването ми в Англия няма ни най-малко да промени нещо, знам това, но бих се чувствала прекалено ужасно. Най-страшното беше да кажа това на родителите си. Преди всичко отмених пътуването си, а после им изпратих телеграма. Отговориха ми почти веднага (как успяха толкова бързо?) с цели страници молби да променя решението си, но знам, че чичо Боб ме подкрепя и отстоях своето. Написах им много дълго писмо с всичките си причини и много се надявам, че ще разберат как стоят нещата и как се чувстват хората в Англия. Просто запретват ръкави и се готвят за най-лошото. Надявам се не мислиш, че съм ужасно себична. Мисля, че майка ми мисли точно така и в такъв случай разочарованието е толкова смазващо, а най-лошото е, че знам колко силно и нетърпеливо очакваше да се съберем всички и как сега разбих надеждите й.

Така или иначе, оставам тук.

Другата новина е, че чичо Боб замина за Скапа Флоу, за да заеме поста на инженер — командир в щаба на главнокомандващия военния флот. Беше специално избран и помолен да отиде, така че това е изключително вълнуващо назначение, но това не значи, че няма страшно да ни липсва. И, разбира се, Биди не може да замине при него, затова ще остане тук. И засега оставам при нея.

Очаквам не след дълго да я приемат на работа в Червения кръст или нещо подобно, или да се присъедини към Доброволната женска служба, но засега има достатъчно какво да се прави и тук, като просто се поддържа живота горе-долу нормален. Госпожа Лапфорд, нейната дневна готвачка, напуска. Отива да готви в някаква фабрична столова близо до Ексетър, защото казва, че това е неин дълг. Госпожа Даг, която чисти, засега остава. Тя е омъжена за работник във ферма и реши, че приоритет номер едно за нея е да го храни добре.

Колкото до мен, реших преди чичо Боб да замине, че трябва да науча стенография и машинопис. Не мога да измисля къде да намеря кой да ме научи (тук сме много отдалечени от всичко), но всичко се уреди. Биди има приятелка на име Хестър Ланг, пенсионирана чиновничка, която се е заселила в Боуви Трейси. Тя дойде на бридж неотдавна и след партията, докато пиеше питието си, заприказвахме и й споменах за стенографията и машинописа и тя каза, че ще ме научи. Тя е толкова способна, че съм сигурна, че ще се обуча много бързо. Все едно ще си имам личен учител. Веднага щом ги усвоя и придобия нужната скорост, мисля, че ще мога да постъпя в службите. Вероятно в Кралската женска флотска служба, може би. Ако не за друго, поне униформата им е хубава!

Надявам се, че всички са добре. Всички ми липсвате твърде много. Питам се дали Мери е успяла да ушие всичките черни пердета за затъмнение. Аз направих тези на Биди и това ми отне цяла седмица, а къщата й е много малка в сравнение с Нанчероу. Много съжалявам, че трябваше да ви напусна толкова внезапно, но те моля да предадеш поздравите ми на полковник Кеъри-Луис, на Мери, на семейство Нетълбед, на Лъвдей, леля Лавиния и всички.

Само още нещо. Резултатите от приемния ми изпит ще дойдат в Нанчероу или може би госпожица Като ще ви позвъни и ще ви ги каже. И в двата случая, когато ги научите, ще бъде много хубаво, ако ми ги изпратите или може би Лъвдей ще ми се обади по телефона. Много искам да ги науча. Не че това нещо ще промени. Сега не мисля, че някога ще постъпя в университета.

С много обич както винаги,

Джудит

* * *

Отговорът на това послание пристигна в Апър Бикли чак след две седмици. То тупна от пощенската кутия върху изтривалката пред вратата заедно с останалата поща — голям, дебел плик, адресиран с детския почерк на Лъвдей, който, заедно с безнадеждния й правопис, с години беше отчаянието на госпожица Като. Джудит беше изненадана, защото през целия си живот нито един път не беше получавала писмо от Лъвдей, особено пък като знаеше, че тя никога не беше написала нещо, освен най-повърхностни и хлапашки бележки. Тя отнесе писмото във всекидневната, сви се в един ъгъл на дивана и отвори дебелия плик.

Вътре бяха резултатите от приемния й изпит и листове от скъпата хартия за писма на Нанчероу, сгънати надве-натри до задоволителен размер. Тя първо погледна резултатите, като разгъна официалния формуляр ужасно предпазливо, сякаш можеше да избухне. Отначало едва вярваща, после обхваната от облекчение, вълнение и удовлетворение от едно истинско постижение. Ако беше с някого на своя възраст, би скочила на крака и би се разтанцувала екзалтирано, но изглеждаше доста глупаво да устройва такова представление само за себе си, защото леля Биди беше отишла в Боуви Трейси да й направят косата, така че се задоволи с прочитането на резултатите още веднъж, после ги отмести и се залови с фермана на Лъвдей.

* * *

Нанчероу

22 септември

Мила Джудит,

Много се зарадвахме на писмото ти и то стоя на бюрото на майка ми, но знаеш колко е ужасна тя с писането на писма, така че накрая ме помоли да ти напиша аз. Безвъзмезден труд, трябва да ти кажа, но вали проливен дъжд и така или иначе няма какво друго да правя.

Преди да ти кажа каквото и да е, ето ти резултатите от приемните изпити. Пликът дойде и просто го отворих, макар че беше адресиран до теб, и го прочетох на глас на закуската и мама, татко и Мери всички се зарадваха. Ти си блестяща. Всички тези кредити и двете отлични оценки. Госпожица Като ще танцува фанданго. Дори да не отидеш в университета, няма значение, защото ще можеш да поставиш свидетелството си за тях в рамка, когато дойде, и да си го закачиш в тоалетната или където намериш за добре.

Хубаво си направила, че не замина за Сингапур. Не съм сигурна, че бих могла да бъда толкова решителна, за да пропусна такова забавление. Надявам се майка ти да ти е простила, толкова е отвратително да си в немилост. И страхотната новина за чичо ти. Трябва да е невероятно способен и умен, за да върши такава работа. Трябва да потърся Скапа Флоу в атласа. Това е практически на Северния полярен кръг. Надявам се, че си е взел достатъчно вълнени партакеши.

Тук стават разни работи. Палмър ни напусна, замина да постъпи в леката пехота на херцога на Корнуол. Джанет и Неста се опитват да решат какво ще правят, макар че не ги викат никъде. Джанет смята, че би могла да стане милосърдна сестра, но Неста казва, че ще отиде някъде да прави муниции, казва, че никога не си е падала по подлогите. Така или иначе предполагам, че скоро и двете ще си тръгнат. Семейство Нетълбед си остават тук за постоянно, слава богу, са прекалено стари, за да отидат да се бият, и Хети все още е тук. Тя мечтае да постъпи във войската, да стане телефонистка и да се разхожда наоколо в кафеникава униформа, но е само на седемнадесет (прекалено млада) и госпожа Нетълбед постоянно й повтаря, че е прекалено глупава, за да я пуснат да се мотае сред толкова многобройно похотливо войнство. Мисля, че госпожа Нетълбед е груба. Тя просто не иска сама да си мие чиниите.

Мери шие завесите за затъмнение. Шие и шие, а мама извика да й помогне някаква госпожица Пенбърти. Тя живее в Сейнт Бъриан и идва тук на велосипед всеки ден да шие и тялото й мирише ужасно, трябва да държим отворени всички прозорци. И все още има стаи без завеси, така че след мръкване не смеем да отворим дори вратата. Надявам се госпожица Пенбърти да свърши скоро и да се махне.

Мама направи събрание на Червения кръст в гостната, а татко слага кофи с вода навсякъде, в случай че стане пожар. Все още не сме намерили решение на всичко това, но съм сигурна, че някъде отговор съществува. Става по-студено. През зимата ще покрием с калъфи всички мебели в приемната и ще живеем в малката всекидневна. Татко казва, че трябва да пестим горивото и да отглеждаме много зеленчуци.

Сега новини за другите. Оставих това за накрая, защото не искам да пропусна никого.

Леля Лавиния е добре, вече става по малко и седи до огъня. Ужасно е за нея да живее при още една война. Преживяла е англо-бурската война, световната война и сега тази. Прекалено много за един живот.

След като ти си замина, липсваше ужасно на всички ни, но другите последваха доста скоро след теб. Джеръми си отиде пръв, после Рупърт, който се изстреля за Единбург (точно пък за него!) и отиде в място, наречено Редфорд Баракс. Всички кавалерийски коне са преместени там от Нортхамптън, предполагам с влак, защото е прекалено далече за горките животни да го извървят. Повече за Рупърт по-късно.

После си заминаха Едуард и Гас. Едуард е в някаква тренировъчна база, но не знаем къде, защото адресът му е „Някъде в Англия“. Мама получи нещо като номер „До поискване“ за него и й е ужасно неприятно, че не знае точно къде е. Мисля, че си живее живота, като си хвърчи наоколо и си пие бира в бъркотията.

А Гас замина за Абърдийн, защото е в Главния щаб на Планинците от Гордън. Беше просто отвратително да му кажа довиждане. За никого от другите не плаках, но за него се разревах. Толкова е несправедливо да срещнеш единствения мъж, в когото би могла да се влюбиш, и да го отнесат набързо заради гадния стар Хитлер. Изплаках кофи сълзи в леглото, но вече престанах, защото получих писмо от него и му отговорих. И имам негова снимка, която му направих с моя фотоапарат, и накарах да ми я увеличат (изглежда малко размазана, но става), сложих я в рамка и сега е до леглото ми, и й казвам „лека нощ“ всяка вечер и „добро утро“ всяка сутрин. Обзалагам се, че изглежда божествено в шотландската си поличка. Ще се опитам да го убедя да ми изпрати снимка, облечен в нея.

А сега продължение на историята на Рупърт.

Три дни след като той си замина, Атина внезапно обяви, че и тя отива в Единбург, взе влака и замина. Не е ли върхът? Живее в хотел „Каледония“. Казва, че е огромен и ужасно викториански и че Единбург е зловещо студен, но това явно няма значение, защото от време на време може да вижда Рупърт. Щом няма нищо против да мръзне, значи е влюбена в него.

Колкото до мен, аз твърдо си стоя тук, оставам. Мама ще купи маса кокошки и те ще са моята военна работа, а Уолтър Мъдж каза, че ще ме научи да карам трактор и тогава ще мога да помагам във фермата. Всъщност не ме е грижа какво правя — дали зареждам бойлер, дали чистя тоалетни — стига да не ме карат да се регистрирам или да ме призоват за нещо ужасно.

Господин Нетълбед току-що се появи да съобщи радостната вест, че бензинът ще се ограничава и ние всички ще трябва да дадем честна дума да не пълним туби и да се запасяваме. Бог знае какво ще правим за храна, защото е прекалено далече да ходиш с колело до Пензанс! Ще започнем да колим овцете на Уолтър, предполагам.

Копнея да те видя отново. Върни се веднага, когато можеш. Мери пита искаш ли да ти изпрати някакви зимни дрехи?

С много обич, обич, обич.

Лъвдей.

П. С. ПОСЛЕДНИ НОВИНИ! Прекалено вълнуващо. Преди миг позвъниха от Единбург. Татко вдигна слушалката от кабинета си. Атина и Рупърт са се оженили. В някакво гражданско отделение там и адютантът на Рупърт и шофьорът на такси са им станали свидетели. Точно както Атина винаги е искала. Мама и татко са разкъсани между радостта и гнева, че не са присъствали на церемонията. Мисля, че те наистина го харесват. Не знам кога тя ще се върне при нас. Едва ли е много весело да си омъжена и да живееш сама в хотел „Каледония“.

* * *

Джудит сгъна писмото и го пъхна обратно в плика, после пъхна и резултатите от приемния изпит. Беше удобно свита в ъгъла на дивана, така че си остана там, и гледаше през прозореца, и си мислеше за Нанчероу. Чувстваше се едва ли не като върнала се там. И мислеше за женитбата на Атина и Рупърт в гражданското отделение и за госпожица Милиуей, която шие завеси за затъмнение, и за Гас в шотландската му поличка, и за полковника и кофите му с вода, и за Лъвдей, която гледа кокошки. И за Едуард. Някъде в Англия. На обучение. Обучение за какво? Вече имаше свидетелство за пилот. Но да задаваш такъв въпрос, е глупаво. Обучение за война, разбира се. Да се спускаш от небето, да стреляш и да сваляш бомбардировачите на неприятеля. „Той си живее живота, като си хвърчи наоколо и си пие бира.“

След тази последна неделя в Нанчероу не бе имало никаква връзка между тях, така че новината от Лъвдей беше първата, която Джудит научи за него. Тя нито беше му писала, нито звъняла по телефона, защото не можеше да измисли какво да му каже, което още да не е било казано, и защото още се гърчеше при спомена за собствената си наивност и за убийственото отхвърляне от Едуард. И той нито беше й писал, нито беше й се обадил, но тя и въобще не очакваше той да го направи. Той беше постоянен и разбиращ, но търпението на никой мъж не може да трае вечно. Собственото й дезертьорство, заминаването й от Нанчероу, без дори да се сбогува, беше вероятно самото крайно отчаяние. И няма никаква причина, никаква необходимост Едуард да се занимава с Джудит. Неговият чаровен живот винаги ще бъде изпълнен с хубави жени, които чакат и се редят на опашка да паднат в скута му.

Но все още беше невъзможно да си го спомня хладнокръвно. Видът му, звукът на гласа му, смехът му, къдрицата на челото, която постоянно трябваше да се отмахва. Всичко около него й доставяше удоволствие.

След пристигането си в Девън беше опитвала най-упорито да се съпротивлява на отдаването на дневни мечти: че ще чуе приближаваща кола да катери хълма и в нея ще е Едуард, дошъл да я търси, дошъл, защото не може да живее без нея. Такива фантазии бяха за деца, приказки за феи с щастлив край, а сега окончателно и безвъзвратно тя вече не беше дете. Но не можеше да спре нахлуването му в нощните й сънища и в тях имаше място, в което тя отива и е погълната от блажено удоволствие, защото знае, че някъде там е и Едуард, на път е, пристига. И се събуждаше, изпълнена с щастие, само за да го остави да изтече в студената светлина на сутринта.

Свършено е. Но сега споменът за него дори вече не я караше да плаче, така че нещата се подобряваха. Те със сигурност биха могли да бъдат по-лоши, защото беше взела приемните си изпити и понастоящем такова успокоение й помагаше да продължава напред. Да разчиташ на себе си е всичко, беше я учила госпожица Като. Две отлични оценки едва ли не са в състояние да повдигнат духа.

Чу врата да се отваря и гласа на Биди. Биди, върнала се вкъщи, с накъдрената си коса. Тя стана от дивана и отиде при леля си да й разкаже новините.

* * *

Беше почти краят на септември, когато уроците по стенография и машинопис при Хестър Ланг най-после започнаха. Забавиха се, защото Хестър трябваше да извърши известна подготовка. Притежаваше впечатляваща пишеща машина — истинска, а не преносима като тази на чичо Боб, но тя трябваше да се почисти в работилница в Ексетър, да й се сложи нова лента и да се покрият с лак клавишите, за да не може Джудит да изтрие буквите на клавиатурата. Тя купи и едно-две ръководства, защото беше минало доста време, откакто беше учила теорията на двете дейности и трябваше малко да си я поприпомни. Накрая телефонира и каза, че е готова да започнат.

На другия ден Джудит слезе по хълма и се представи пред входната врата на Хестър. Така или иначе, усещането беше като да ходиш на училище през коледния срок. Есента беше във въздуха, листата пожълтяваха. Дните намаляваха, всяка вечер ритуалът на затъмняването настъпваше малко по-рано… Скоро в четири и половина щяха да пият чай при напълно спуснати черни завеси. На Джудит й липсваше продължителният здрач, наблюдаван отвътре. Човек изпитва клаустрофобия, като го затворят при изкуствено електрическо осветление.

Но сега, в девет часа сутринта, денят беше свеж и ясен и тя долови миризмата на дим от огън на открито от кладата на някой градинар, който си изгаря боклука. През уикенда тя и Биди бяха набрали фунтове с къпини покрай оградите от жив плет на нивите на местен фермер и той им беше обещал много дърва от останките на стар бряст, съборен от буря последната зима. Бил Даг щеше да ги докара в Апър Бикли с трактор и ремарке и щяха да ги наредят като торф до стената на гаража. Горенето на дърва ще им помогне да спестят част от въглищата, защото както е тръгнало, нямаше никаква гаранция за нови доставки.

Къщата на Хестър беше от сив камък, на два етажа и единствена малка тераса, така че имаше съседи от всички страни. Техните къщи изглеждаха малко повехнали, с олющени черни или кафяви входни врати и дантелени пердета, обграждащи аспидистри в зелени като грах саксии. Но входната врата на Хестър беше жълта като масло, блестящите й прозорци бяха заслонени със снежнобяла мрежа. Освен това покрай старата стъргалка за обувки беше посадила клематис и той вече беше стигнал доста високо по фасадата на къщата. Всичко това допринасяше за впечатлението, че малката тераса се е устремила нагоре над света.

Джудит натисна звънеца и Хестър дойде да отвори вратата, както винаги с безупречен вид.

— Ето те и теб. Човек очаква да носиш ученическа чанта на гърба си. Каква чудесна сутрин. Тъкмо правя кафе.

Джудит усети аромата му, свеж и примамлив. Но каза:

— Току-що закусих.

— Ами ще изпиеш още една чашка. За компания. Не трябва да започваме работа още от вратата. Никога не си идвала в къщата ми, нали? Всекидневната е натам, аз ще дойда след малко.

Вратата беше отворена. Отвъд Джудит се оказа в дълга стая, опъната от входната врата до задния край, защото преградна стена между оригиналните две малки стаи беше премахната. От това всичко изглеждаше просторно и много светло. При това беше обзаведено в стил едновременно прост и модерен и ни най-малко не приличаше на онова, което беше си представяла и очаквала. Малко като студио, реши тя. Стените бяха бели, килимът бежов, а пердетата от груб лен с цвета на въже. Задължителните завеси за затъмнение се виждаха ясно, но бяха дръпнати докрай и ясната сутрешна светлина се разсейваше през рядката тъкан на пердето почти като че ли беше от дантела. Тънък турски килим беше метнат на облегалката на дивана, имаше и ниска маса, съставена от лист плоско стъкло, подпряно от два антични порцеланови лъва, които изглеждаха като пристигнали много отдавна от Китай. Тази маса беше отрупана с прекрасни книги, а в центъра й стоеше малка модерна скулптура.

Всичко беше много изненадващо. Като продължаваше да разглежда, Джудит видя над камината абстрактно платно, закачено без рамка. Зърнеста и блестяща, рисунката сякаш беше надраскана с шпатула. От двете страни на камината имаше ниши с шкафове със стъклени врати, съдържаха колекция от зелени и бристолско сини чаши със столчета. Имаше и други рафтове, натоварени с книги — някои в кожена подвързия, други в прелестни нови лъскави обвивки — романи и биографии, които много ти се иска да прочетеш. Зад прозореца лежеше градината, дълга тясна поляна, оградена с ивици безпорядъчно растящи астри и далии с цялата цветова дисхармония на руския балет.

Когато Хестър се върна, Джудит стоеше до прозореца и прелистваше книга с цветни репродукции на Ван Гог.

Тя вдигна очи, после затвори книгата и я остава на мястото й на масата при другите.

— Никога не съм сигурна харесвам ли Ван Гог или не.

— Той е малко като загадка, нали? — Хестър остави подноса с кафето на червено лакирана табуретка. — Но харесвам бурните му небеса, жълтата царевица и тебеширеното му синьо.

— Стаята е много хубава. Не каквато очаквах.

Хестър, която се настаняваше върху широк стол, се разсмя.

— Какво си очаквала? Покривчици за облегалките на столовете и порцелан от времето на принц Албърт?

— Не точно тях, но не и това. Така ли си купила къщата?

— Не. Тя беше същата като всички останали. Аз махнах стената. Направих баня.

— Трябва да си действала страшно бързо. Не си тук отдавна.

— Но притежавах къщата от пет години. Обикновено идвах тук през уикендите, когато още работех в Лондон. Тогава нямах време да се запознавам с хората, защото винаги бях заета с търсене на строители и бояджии и прочее. Чак когато истински се пенсионирах, можах да се установя тук и да си търся приятели. Искаш ли мляко и захар?

— Само мляко, благодаря. — Тя взе чинийката и чашата от Хестър и отиде да седне на ръба на дивана. — Имаш толкова много омагьосващи неща. И книги. Всичко.

— Винаги съм била колекционерка. Китайските лъвове ми бяха оставени от чичо ми. Картината купих в Париж. Стъклото съм събирала с години. А скулптурата е от Барбара Хепуърт. Не е ли смайваща? Също като някакъв чудесен струнен инструмент.

— И книгите ти…

— Толкова много книги. Прекалено много. Моля те, по всяко време мога да ти давам от тях. При положение, разбира се, че ще ги връщаш.

— Мога да взема тази. И ще я върна.

— Ти явно си заклет читател. Момиче точно по сърцето ми. Какво друго ти харесва, освен картината и книгите?

— Музиката. Чичо Боб ме въведе в музиката. След това си купих грамофон и вече имам доста голяма колекция от плочи. Обичам я. Избираш според настроението си.

— Ходиш ли на концерти?

— В Западен Пенуиз няма много концерти, а много рядко ходя в Лондон.

— Откакто дойдох тук, точно това ми липсва. И театърът. Но всъщност нищо друго. Много съм доволна.

— Толкова е любезно да предложиш да идвам и да уча стенография и машинопис…

— Съвсем не е любезно. То ще поддържа мозъка ми в работен режим и ще е разнообразие от кръстословиците. Всичко съм подготвила в трапезарията. За машинопис трябва да имаш хубава, здрава маса. И мисля, че три часа дневно ще са достатъчни, как ти се струва? Да кажем от девет до дванадесет? И ще пропускаме уикендите.

— Както кажеш.

Хестър допи кафето си и остави чашата. Изправи се.

— Е, хайде, да започваме тогава — каза тя.

* * *

Към средата на октомври, след шест седмици във война, не се беше случило нищо особено. Никакво нахлуване, никакви бомбардировки, нито битки във Франция. Но ужасът от разрушението в Полша държеше всички залепени за радиоапаратите си и ги караше да не пропускат никакви страховити описания, които се появяваха във вестниците. Наред с ужасните страдания и кланета, вилнеещи в Източна Европа, малките неудобства и лишения във всекидневния живот изглеждаха почти добре дошли, като втвърдяваха волята и придаваха смисъл на целенасоченост на най-баналните саможертви.

В Апър Бикли една от тях беше това, че госпожа Лапфорд напусна, за да работи в столовата на местната фабрика.

Биди през целия си живот не беше сварила дори едно яйце. Но Джудит беше прекарала доста време по кухните, като гледаше как Филис прави пудинги с грис и приказни кейкове, беше мачкала картофи за госпожа Уорън и беше помагала да се сервират огромните чайове, които са толкова неизменна част от ежедневния живот в Порткерис. В Нанчероу госпожа Нетълбед винаги се радваше на малко помощ при варенето на конфитюр и мармалад и беше признателна, ако някой й предложеше да разбие яйцата и захарта за пухкав пандишпан, докато придобият цвят на каймак. Но това беше границата на опита на Джудит. Обаче, когато ножът опре до кокала, избор няма. Тя намери стара готварска книга „Добро домакинство“, завърза си престилка и се зае с готвенето. В началото имаше доста прегорели ребра и недоварени пилета, но не след дълго тя започна да улавя същността и дори измисли кейк, който не беше лош на вкус, въпреки че всичките му стафиди и череши бяха изпопадали на дъното сякаш бяха от олово.

Друго неудобство беше, че търговците в Боуви Трейси — месарят, бакалинът, зарзаватчията, продавачът на риба — престанаха да доставят стока. „Виновно е ограничаването на бензина“, казваха те, и всички разбираха и се запасяваха с огромни количества, пълнеха кошници и пазарски мрежи и ги мъкнеха в домовете си. Това все още не беше голямо затруднение, но отнемаше твърде много време, а катеренето по хълма до Апър Бикли, отрупан с пакети като товарен кон, беше изтощително, меко казано.

И започваше да става студено. Джудит, която беше прекарала толкова време в Нанчероу, където централното отопление никога не се изключваше до настъпването на топлите пролетни дни, беше забравила какво значи да ти е студено. Да ти е студено навън е нормално, но да мръзнеш вкъщи е мизерия. В Апър Бикли нямаше централно отопление. Преди две години, когато беше идвала за Коледа, в спалните бяха запалили огън, бойлерът работеше непрекъснато на максимум по двадесет и четири часа в денонощието. Но сега трябваше да бъдат пестеливи с горивото и само във всекидневната се палеше камината и то никога преди ранния следобед. Биди сякаш не усещаше студа. В края на краищата, тя беше успешно оцеляла след Кийхам Терас, която Джудит помнеше като най-студеното място на света. Може би по-студено от Арктика. С приближаването на зимата Апър Бикли щеше да стане може би също толкова леден. Застанало на хълма, то посрещаше зъбите на източния вятър, старите прозорци и врати не се затваряха плътно и пускаха вътре всякакви течения. Джудит очакваше дългите тъмни месеци без особен ентусиазъм и беше благодарна, че Мери беше й изпратила от Нанчероу огромен дрешен сандък (с надпис „Хартнел“), пълен с най-топлите й зимни дрехи.

* * *

Събота, четиринадесети октомври. Джудит се събуди и усети на лицето си смразяващия въздух, който нахлуваше през отворения прозорец. Отвори очи и видя сиво небе, а най-високите клони на бука в основата на градината вече разкрасени с червеникавокафяви листа. Скоро ще започнат да падат. Ще падне голямо събиране и изгаряне, и накрая дървото ще остане голо.

Тя лежеше и мислеше, че ако нещата бяха вървели както трябва и не беше избухвала война, нямаше да й се наложи да вземе съдбовното решение, тогава точно сега, в този момент, тя щеше да бъде на лайнер на Корабната компания някъде в Бискайския залив, люшкана от едната до другата страна на койката си и вероятно страдаща от първото гадене на морската болест. Но все пак на път за Сингапур. За кратко тя си позволи да изпита ужасна носталгия за семейството си. Сякаш беше осъдена винаги да живее в чужди домове, макар и много гостоприемни, и понякога беше наистина смазващо да витае сред всичко, което пропускаше. Мислеше си за плаването през пролива Гибралтар към синьото Средиземно море и забравения свят на непрекъснатото слънце. После Суецкия канал и Индийския океан, и всяка вечер Южният кръст се издига малко по-високо на ювелирно синьото небе. И сега тя си спомни как, когато приближаваха Коломбо, във въздуха се появи миризма дълго преди на хоризонта да се появи петното, което беше Цейлон, и тази миризма беше на подправки и плодове, и на кедрово дърво, довеяна в морето от топлия вятър.

Но беше глупаво да си въобразява, немислимо да съжалява. Спалнята й беше студена. Тя стана и отиде да затвори прозореца във влажната сутрин, като спря за миг със слабата надежда, че няма да вали. После се облече и слезе долу.

Там намери Биди вече в кухнята, което беше необичайно, защото обикновено Джудит първа беше там. Биди бе опакована в пеньоара си и кипваше чайника за кафе.

— Какво правиш тук толкова рано?

— Мораг ме събуди, като виеше и скимтеше. Чудно как не си я чула? Слязох да й отворя, но тя се изпишка, после влезе право вътре.

Джудит погледна кучето, потънало в кошчето си с много емоционално изражение на различните си очи.

— Да не би да е болна, как мислиш?

— Категорично няма обикновения си жизнерадостен вид. Може би има глисти?

— Дори не го помисляй.

— Ще трябва да я заведем на ветеринар. Какво искаш за закуска?

— Май бекон няма.

— Тогава варени яйца.

По време на закуската обсъждаха разсеяно как да прекарат съботата. Джудит каза, че трябва да отиде до Боуви Трейси, за да върне книга на Хестър Ланг, а после ще напазарува. Биди одобри, защото възнамеряваше да пише писма. Запали цигара, взе хартия и молив и започна да пише неизбежния списък за покупки. Бекон, кучешка храна за Мораг, агнешко за печене за неделния обяд, тоалетна хартия, сапун „Лукс“…

— И би ли била така добра да отидеш до магазина за прежда и да ми купиш паунд импрегнирана вълна?

Джудит беше изумена.

— За какво ти е импрегнирана вълна?

— Писнало ми е от тъпия ми гоблен. Казах си, че отново ще започна да плета. Ще изплета чорапи за морските ботуши на Нед.

— Не знаех, че можеш да плетеш чорапи.

— Не мога, но намерих чудесен модел в един вестник. Наричат ги спирални чорапи, кръжиш и кръжиш и въобще не трябва да правиш пета. И когато Нед направи в тях голяма дупка, просто ги завърта и дупката идва отгоре.

— Сигурна съм, че ще му харесат.

— Има и друг модел за шапка като шлем. Пази ушите на топло. Може би ти ще му изплетеш такава шапка?

— Благодаря, но в момента имам предостатъчно работа с писането на кукички и ченгелчета. Прибави вълна в списъка и ще потърся. А пък ти по-добре си намери комплект игли за плетене…

Събота сутрин в Боуви Трейси беше малко като пазарния ден в Пензанс: пълно със селяни от цялата околност, дошли от далечни села и ферми от мочурливите равнини, за да осигурят седмичните провизии. Те се тълпяха по тесните тротоари с кошници и ръчни колички, стояха, бъбрейки по ъглите на улиците, запазваха си ред в магазините на месаря и бакалина и същевременно си разменяха клюки и семейни новини, и снижаваха глас, когато говореха за болест или вероятната кончина на нечия леля Гърт.

Това означаваше, че за всичко трябваше доста по-дълго време от обикновено, и стана единадесет, преди Джудит, натоварена с претъпкана кошница и пазарска мрежа, да стигне до къщата на Хестър Ланг и да позвъни на входния звънец.

— Джудит!

— Знам, че е събота, но не съм тук за стенография, а за да върна книгата, която взех. Дочетох я снощи.

— Радвам се да те видя. Влез, ще пием по кафе.

Кафето на Хестър беше винаги особено хубаво. Джудит, като усети аромата му, свеж и плътен, който се носеше от кухнята, не се нуждаеше от убеждаване. В тесния коридор тя остави кошницата си и извади книгата от обемистия джоб на жакета си.

— Исках да я върна веднага, за да не се изцапа или Мораг да я сдъвче.

— Горкото куче, сигурна съм, че никога не би направило нещо толкова лошо. Върви я остави на мястото й и си избери друга, ако искаш. След малко ще дойда с кафето.

Книгата, която беше взела, се казваше „Големите надежди“, един от подвързаните в кожа томове от пълния комплект съчинения на Чарлз Дикенс. Тя отиде във всекидневната (дори в мрачна сутрин тя изглеждаше светла и приятна) и я пъхна на мястото й, като започна със задоволство да чете заглавията и се опитваше да реши коя да вземе, когато чу, че в коридора звънна телефонът. После стъпките на Хестър, която отиде да се обади. Иззад вратата, която беше открехната, чу гласа й.

— Осем две шест. Тук Хестър Ланг.

Може би този път няма да е Дикенс. Нещо съвременно. Тя взе „Смъртоносна буря“ от Филис Ботъм и започна да чете кратките бележки от вътрешната стана на обложката, а после да пробягва напосоки страниците.

Телефонният разговор продължаваше. След дълго мълчание Хестър заговори, гласът й се снижи до тихо мърморене.

— Да — чу я Джудит да казва, — да, разбира се. — Последва нова тишина. Права във всекидневната на Хестър, Джудит чакаше.

Накрая, когато започна да мисли, че Хестър никога няма да се върне, разговорът внезапно свърши. Тя чу единственото подрънкване от оставянето на слушалката, затвори книгата и погледна към вратата. Но Хестър не дойде веднага и когато се появи, беше с някаква скованост, някакво преднамерено спокойствие, сякаш беше спряла, за да се пооправи за известно време.

Тя не каза нищо. През дългата стая очите им се срещнаха. Джудит остави книгата и каза:

— Нещо не е наред ли?

— Беше… — Гласът на Хестър трепна. Тя се опита да събере сили и започна отново, този път с обикновения си спокоен и равен тон. — Обади се капитан Съмървил.

Ама че загадка!

— Чичо Боб? Защо звъни тук? Не може да се свърже с Апър Бикли? Вчера телефонът работеше…

— Не е заради телефона. Искаше да говори с мен. — Тя затвори вратата зад себе си и приседна на малък декоративен стол. — Случило се е нещо съвършено ужасно…

В стаята беше топло, но Джудит усети веднага как замръзва. Надвисна усещане за гибел, сви се като топка в стомаха й.

— Какво е станало?

— Миналата нощ… немска подводница е пробила защитата на Скапа Флоу. По-голямата част от военноморската флота е била в морето, но „Кралският Дъб“ е бил там, на котва в пристанището. Торпилирали са го, потънал е. Много бързо. Преобърнат… Три торпеда… Невъзможно е било на хора под палубите да избягат…

Корабът на Нед. Но не Нед. Нед е добре. Трябва да е оцелял.

— … Около четиристотин души от екипажа на кораба е възможно да са оцелели… Новината още не се е разнесла. Боб каза, че трябва да го кажа на Биди, преди да го чуе по радиото. Иска да отида и да й кажа. Не можел да понесе да й каже сам и то по телефона. Трябва да отида и да й кажа…

За втори път гласът на Хестър засече. Ръцете й с грижлив маникюр се повдигнаха да избършат сълзите, които още не бяха паднали.

— Трогната съм, че се е сетил за мен, но бих предпочела да помоли когото и да било друг на света…

Тя не се разрида. Нямаше да плаче.

Джудит преглътна и събра сили да промълви:

— А Нед?

Хестър поклати глава.

— О, мило дете, така ужасно съжалявам…

И чак след това истината, която изчакваше, но беше неизменно там, беше произнесена най-после и Джудит разбра, че това, което Хестър й казва, е, че Нед Съмървил е мъртъв.

* * *

Апър Бикли

25 октомври 1939 г.

Драги полковник Кеъри-Луис,

Благодаря ви много за твърде любезното писмо за Нед. Това беше най-ужасното време, но Биди е благодарна за писмата и ги чете всичките. Само че всъщност не е в състояние да им отговори.

След като „Кралският дъб“ беше потопен, чичо Боб не можа да дойде веднага при нея, защото е бил в Скапа Флоу, в кризата на нападението и последствията му. Но си дойде през последната седмица за два дни. Беше наистина ужасно, защото се опитваше да успокои Биди и да вижда през цялото време колко е отчаяна и безутешна. Сега той се върна в Скапа Флоу и отново сме сами.

Оставам тук през зимата. Като дойде пролетта, ще мисля отново, но не мога да оставя Биди сама, докато не преодолее скръбта си. Тя има куче на име Мораг, което й донесе Нед, но не съм сигурна дали то е утеха за Биди или тъжен спомен. На мен много ми е тъжно, че никой от вас никога не е виждал Нед, нито някога ще го познава. Беше много добър човек и толкова скъп.

Моля, предайте обичта ми на всички и отново благодаря за писмото.

Винаги ваша,

Джудит

* * *

Нанчероу

15 ноември 1939 г.

Мила Джудит,

Всички сме ужасно тъжни, заради това че братовчед ти Нед е бил убит. По цели дни мисля за теб и ми се иска да бъда при теб. Мама казва, че ако искаш да доведеш тук твоята леля Биди за няколко дни, просто за да смени обстановката, с радост би се съгласила да поживеете тук. Но от друга страна, в момента тя може би просто предпочита да остане в собствената си къща и позната обстановка.

Татко казва, че немската подводница, която е навлязла в Скапа Флоу, е върховен образец на мореплаването, но не мога да се сетя за едно-единствено хубаво нещо, което да кажа за германците, и мисля, че той е прекалено великодушен.

Ако ти кажа някои новини, не мисли, че според мен това, което става тук, е по-важно от убийството на Нед.

Първата е, че Атина си е вкъщи и очаква бебе. Рупърт е заминал отвъд морето с частта си и конете им и хотел „Каледония“ без него губи чара си, затова тя се върна. Мисля, че са го върнали в Палестина.

Бебето ще се роди през юли.

Гас е във Франция с Планинската дивизия и Британските експедиционни сили. Пиша му много и получавам поне по едно писмо на седмица. Прати ми своя снимка в шотландска поличка и изглежда абсолютно великолепен. Видях онзи ден Хедър Уорън в Пензанс. Тя учи стенография и машинопис в Порткерис и ще опита да постъпи в Министерството на външните работи на някаква гражданска служба. Каза да ти кажа, че ще ти пише, щом намери свободен миг, и още, че Чарли Лейниън е в Кралската Корнуолска лека пехота и също е заминал за Франция. Не знам кой е Чарли Лейниън, но тя каза, че ти знаеш. И Джоуи Уорън е постъпил в същата част, но Пади още си лови риба.

Едуард не пише, но се обажда от време на време и трябва да говорим много бързо, защото му разрешават само три минути и после телефонът дрънва и прекъсва. Изглежда се забавлява и е получил един от новите аероплани, които се наричат спитфайъри^[5]. Ще е много хубаво, ако си дойде за Коледа, но не мисля, че ще го направи.

Кокошките пристигнаха и всички са оградени на задната поляна и създават бъркотия. Имат малки дървени къщички с полози и вратички, които нощем се затварят, за да ги пазят от гадната лисица. Още не са започнали да снасят, но като започнат, мисля, че ще живеем само с яйца.

Става ужасно студено. Татко е много стриктен с централното отопление. Всички мебели в гостната са покрити с калъфи, а полилеят е целият овързан в една торба, за да не се праши. Тя изглежда малко неприветлива, но малката всекидневна е много по-уютна.

Господин Нетълбед стана началник на местната противовъздушна отбрана. Това значи, че ако забрави да изпълни затъмнението или струйка светлина се покаже някъде, трябва да се самонакаже за небрежност и да се даде под съд, за да го глобят. Ха, ха.

Другият неочакван началник на противовъздушната отбрана е Томи Мортимър, но той, разбира се, е в Лондон. Не може да постъпи във войската поради възрастта си и плоските си стъпала (не знаех, че са такива), така че е постъпил в Гражданската защита. Дойде тук през един уикенд и ни разказа всичко това. Каза, че ако има бомбени нападения, той трябва да бъде на покрива на Мортимърови на „Риджънт стрийт“ с кофа вода и ръчна помпа. Ако къщата им я улучи бомба, мислиш ли, че по тротоара ще се разпилеят диамантени пръстени?

Мама е добре. Радва се, че Атина е тук. Двете се кискат на „Вог“, както правеха винаги, и се опитват да плетат бебешки дрешки.

Много обич. Ела и остани, ако искаш. Целувки

Лъвдей

* * *

Апър Бикли

Събота, 30 декември

Мили мамо и татко,

Вече е почти краят на годината и се радвам, че тя свършва. Много ви благодаря за коледния подарък, който пристигна в началото на месеца, но го запазих до Коледа. За деня за отварянето му. Това е най-хубавата дамска чанта, точно от каквато имах нужда. Харесва ми и дължината на копринения плат, ще накарам да ми ушият вечерна пола, когато намеря кой да я направи истински професионално. Цветът е възможно най-прекрасният. И моля ви, благодарете на Джес за ръчно изработения календар, кажете й, че маймунките и слоновете са наистина хубаво нарисувани.

Тук изведнъж стана страшно студено. Целият Дартмут и пътят са покрити със сняг, навсякъде е пълно със сини сенки, всички къщи нахлупиха дебели шапки от сняг и Боуви Бикли малко прилича на картинките от „Шивачът от Глостър“. Всяка сутрин даваме сено на понитата, които слизат от хълма да се скрият на завет зад стената, а да изведеш Мораг на разходка, е все едно да си пробиваш път към Южния полюс. В къщата не е много по-топло — не чак толкова студено колкото в Кийхам, но много близо. Пиша в кухнята, защото това е най-топлото място в къщата. Облечена с два пуловера.

Чичо Боб си дойде за четири дни на Коледа, но пак си замина. Ужасявах се от Коледа без Нед, но Хестър Ланг ни се притече на помощ и ни покани на обяд, и нямахме нито елха, нито гирлянди, нито нищо и се опитвахме всичко да прилича на обикновен ден. На Хестър й гостуваше приятно семейство от Лондон, доста възрастни, но много културни и интересни, и разговорът на масата беше не за войната, а за неща като галерии и пътешествия до Близкия изток. Мисля, че той е археолог.

Тук Джудит спря, остави писалката и започна да духа сгърчените си замръзнали пръсти и се запита дали си струва усилието да направи чай. Беше почти четири часът, но Биди и Мораг още не бяха се върнали от разходката си. Зад прозореца на кухнята потъмняващата градина се издигаше нагоре към торфището и всичко беше замръзнало и бяло от сняг. Единственото зелено, което се виждаше, бяха тъмните клони на боровете, неспирно разклащани от източния вятър, който духаше откъм морето. Единственият признак на живот беше една червеношийка, която кълвеше зрънца от торбата, която Джудит беше закачила на хранилката за птици.

Тя гледаше червеношийката и си мислеше за тази тъжна, сива Коледа, която някак и с помощта на Хестър бяха се изхитрили да преживеят. После, като си позволи и лукса да потъне в носталгия, си спомни последната Коледа и Нанчероу, с цялата великолепна къща, пълна с гости, със светлина и смях навсякъде. Искрящата украса, смолистия мирис на елхата, подаръците, струпани под разперените й клони.

И звуците. Коледни песни, изпълнявани на коледната служба в църквата на Розмълиън. Потракване на всякакви съдове от кухнята, където госпожа Нетълбед готвеше огромни количества превъзходни ястия. Валсове на Щраус.

Спомни си как се обличаше за вечеря в собствената си прелестна спалня, замаяна от вълнение. Миризмата на грим и коприненото усещане на първата й възхитителна вечерна рокля „за пораснали“, която се хлъзна по нея през главата й. И после, като минаваше през отворената врата на приемната, и Едуард, който дойде да вземе ръката й и да й каже: „Ние пием шампанско“.

Година оттогава, само година. Но вече в друго време, в друг свят. Тя въздъхна и посегна към писалката, после продължи писмото си.

Биди е добре, но все още не може да се справя с нищо както трябва. Наистина е трудно, защото аз все още прекарвам сутрините при Хестър Ланг и уча стенография и машинопис, но често Биди още не е станала от леглото, докато не съм била вкъщи. Госпожа Даг идва, разбира се, така че тя не е сама, но това изглежда като пълна загуба на интерес у нея към всичко. Не иска да прави нищо, да вижда никого. Приятели й звънят, но тя не отива дори да поиграе бридж и не й харесва, когато приятели любезно се отбиват.

Единствената личност, която отказва да бъде отстранена, е Хестър Ланг, и мисля, че именно тя ще улесни връщането на Биди в приятелския й кръг. Не знам какво бихме правили без нея. Тя е толкова мъдра и добра. Идва в Апър Бикли повечето дни по една или друга причина и мисля, че за другата седмица планира партия бридж и настоява Биди да отиде. Наистина е време тя отново да започне да се среща с хора. В момента е навън с Мораг и когато се върне, ще направя чай.

Тя не говори за Нед, аз също, защото мисля, че за нея още е рано да го прави. Ще стане по-добре, когато се заинтересува от работата в Червения кръст или нещо друго. Прекалено енергична личност е, за да не допринася с нищо за усилията във военно време.

Надявам се всичко това да не ви потиска. Няма смисъл да ви казвам, че Биди се чувства прекрасно, защото не е така, но съм сигурна, че много скоро ще бъде по-добре. Във всички случаи засега оставам при нея, така че няма защо да се тревожите за нас.

Вдругиден е Нова година, 1940. Всички вие ми липсвате ужасно, понякога ми се иска да бях при вас, но след всичко, което се случи, знам, че взех правилното решение. Колко много бихме се тревожили всички за Биди, когато знаем, че е съвсем сама тук.

Трябва да спра, защото замръзвам. Ще отида да хвърля дърва в огъня във всекидневната, да дръпна затъмнителната завеса и да проветря. Биди и Мораг се връщат, виждам ги да вървят по пътеката от портата насам. Трябва да разчистим снега и да поръсим пътеката с пепел от бойлера, та горкият пощальон, който ходи пеша навсякъде, да ни донесе писмата, без да си счупи краката.

С много обич за всички ви. Ще ви пиша ДОГОДИНА.

Джудит

Бележки

[1] Сър Робърт Антъни Идън или лорд Ейвън — английски политически и държавен деец. Министър на външните работи по време на Втората световна война. Министър-председател от 7 април 1955 до 10 януари 1957 г. — Б.р. ↑

[2] Рихард Таубер — популярен австрийски оперен певец, тенор, наричан с прозвището „австрийският Карузо“. — Б.р. ↑

[3] В повече, фр. — Б.пр. ↑

[4] Има предвид Първата световна война. — Б.р. ↑

[5] Спитфайър (пълно английско име Supermarine Spitfire) е британски едноместен изтребител от периода на Втората световна война. Известен е най-вече с успешните си прояви при отблъскването на немските въздушни нападения по време на Битката за Британия. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Завръщане у дома (5)

Метаданни

Данни

Завръщане у дома

Завръщане у дома

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора част

Розамунде Пилхер
Завръщане у дома (5)