Годишните речи в „Сейнт Урсула“ по традиция се състояха през последната седмица на юли, в последния ден на летния срок и в края на учебната година. Беше голяма церемония, следваща разчетена по време процедура. Събрание на момичетата и родителите в голямата зала, молитва, една-две речи, раздаване на награди, химнът на училището, благословия от епископа, после следобеден чай, сервиран или в трапезарията, или в градината според настроението на времето. След края всички се разотиваха вкъщи за лятната ваканция. Думите в поканата за това ежегодно събитие бяха също неизменни.

Управителното тяло на девическото училище „Сейнт Урсула“ и госпожица Като (магистър на хуманитарните науки, Кеймбридж)… Годишни речи… голямата зала в 2 ч. следобед… Може да заемете местата си в 1:45 ч. Отговорете, моля, на секретарката на директорката…

Хубава покана от дебел картон със златни ръбове и калиграфски шрифт. Донякъде, мислеха си някои родители, като кралска заповед.

Но те покорно пристигнаха точно навреме. В два без десет внушителното облицовано с дъб фоайе беше претъпкано с човешка маса и въпреки отворените прозорци от всички страни беше изключително горещо. Защото молитвите бяха чути и навън сияеше прекрасен летен ден без нито едно облаче на небето. Обикновено голямата зала беше неприветлива, с течения и студена като неотоплена църква. Единствената й украса бяха цветните стъкла на прозорците, разказващи за мъченичеството на св. Себастиан, няколко почетни списъка и по някой щит с герб. Но днес тя буквално цъфтеше от цветя и зеленина, растения в саксии, донесени от оранжерията, и техният аромат, пропил тежко горещия въздух, беше почти съкрушителен.

В северния край на залата беше издигната сцена, оградена с две дървени стълбища, които тръгваха от аудиторията. Тук госпожица Като участваше в утринните молитви, застанала зад аналоя, даваше инструкции за деня, предупреждаваше, мъмреше и общо взето поддържаше училището си повече или по-малко в постоянна активност. Днес обаче тя беше заградена отпред с леха от саксии с мушкато и с наредени по нея приличащи на трон столове, всички готови за честването на сцената. Точно пристигането на тази знатна група се очакваше сега — епископът, председателят на управителното тяло, главата на съда на графството, лейди Бийзли (която беше натоварена да раздава наградите) и госпожица Като. Всички вече ги очакваше събралата се в залата компания.

Две трети от тях бяха родители и семейства, всичките издокарани. Майките носеха шапки като за градинско увеселение и бели ръкавици, копринени рокли на цветя и обувки с високи токове. Бащите бяха главно с тъмни костюми, но тук-там се мяркаха мъже в униформи. По-малките братчета и сестрички носеха костюми под наем или панделки в косата, или бяха издокарани в моряшки костюмчета с бели връзки на яката и избелени обувки. Протестите им ясно се чуваха, когато хленчеха и се оплакваха от жегата и скуката.

Едгар и Даяна Кеъри-Луис бяха част от тълпата, както и адвокатът господин Бейнс и жена му. По-малките деца на Бейнс не присъстваха. Те предвидливо бяха оставени вкъщи с бавачката.

Останалата аудитория в предната част на залата се състоеше от момичета. Най-малките бяха начело на пейките на детската градина, а по-големите седяха зад тях. Всички носеха униформените си празнични рокли с дълги ръкави от груба кремава коприна и черни копринени чорапи. Само на най-малките беше позволено да бъдат с прохладни бели къси чорапки. В края на всяка редица с момичета седеше членка на щата, официално облечена и носеща черната си наметка. Но дори тези архаични дрехи днес бяха превърнати в съвсем хубави, защото всяка госпожа беше надянала академичния си капишон^[1] и грижливо подредените гънки разкриваха копринена подплата от рубинено червено, смарагдово зелено и сапфирено синьо.

Джудит, седнала на последния ред от училищната част, дръпна ръкава на роклята си и погледна часовника си. Два без две минути. След малко те ще влязат, хората на сцената, предвождани от старшата ученичка Фрида Робъртс. Джудит беше префект, но никога не я назначиха за старша ученичка. Като си спомняше за ужасната Дирдри Ледингам, тя беше безкрайно благодарна за тази малка милост.

Зад нея малко момченце се въртеше от притеснение. „Пие ми се вода“, скимтеше то и веднага му казаха да млъкне.

Джудит изпитваше съчувствие към него. Годишните речи винаги са били мъчение и да си на осемнадесет и да знаеш, че това е истинският край на училището и дори, че това са последните речи някак си не ставаше по-поносимо. Копринените рокли бяха дебели и непроветриви, и тя усещаше струйки пот да се стичат от подмишниците и зад коленете й. За да отклони мислите си от собственото си неудобство, тя започна да прави списък на хубавите и радостни неща, които бяха станали или предстоеше да станат.

Важното беше, че се надяваше с малко късмет да е издържала приемните си изпити. Резултатите щяха да бъдат обявени по-късно тази година, но госпожица Като вярваше в това и вече беше почнала да урежда записването й в Оксфорд.

Но дори всичко да се осъществи, ще започне чак следващата година, защото през октомври вече беше резервиран билет за Сингапур и тя щеше да прекара там най-малко десет месеца, присъединила се най-после към семейството си. „Едно по едно“, беше си казвала тя през всичките изминали години, облегната на перилата на главната улица в Пензанс, като гледаше как морските вълни се разбиват в каменистия бряг. Да завърши училището, да вземе приемните изпити, после да се върне в Далечния изток и да бъде с мама, татко и Джес. Тя вече беше на осем години. Джудит нямаше търпение по-скоро да ги види всичките.

Не след дълго предстоеше друго хубаво нещо. Край на училищните дни, свобода и лятна ваканция. За нея всичко беше планирано: две седмици през август в Порткерис при Хедър Уорън и родителите й, по-късно може би посещение при леля Биди. Дати за него не бяха определени. „Просто ми позвъни и кажи кога искаш да дойдеш“, беше й писала тя в едно писмо. „Поканата е отворена, ти решаваш кога.“

Иначе Нанчероу. Което означаваше Едуард.

Тя седеше в душната училищна зала и беше обхваната от блажено предвкусване. Събитията на Коледа, неговото преждевременно избързване зад дръпнатите завеси на билярдната стая, детското й отхвърляне на това и последвалото оправяне на нещастната ситуация накрая бяха определили скалата на отношенията й с Едуард и тя тайно отвори сърцето си за него, влюби се напълно, тотално. Не можеше да си представи как мъж, толкова привлекателен и желан, може да бъде в същото време и разбиращ, и търпелив. Благодарение на него безобидният инцидент, който би могъл да доведе до разрушително неудобство, отмина незабелязан, като вода, протичаща под мост. И признателността, и възхищението са части от любовта. Сходството (специално беше потърсила думата в речника — „Близост по място, близко сродство“, гласеше той) беше дори по-силно.

Раздялата също играеше роля. Раздялата като вятър, който гаси малките свещи, разпалва силния пламък да гори още по-силно. Джудит не беше виждала Едуард от януари. Беше прекарал великденската ваканция в ранчо в Колорадо, поканен от състудент, умно американско момче със стипендия за Кеймбридж. Двамата бяха прекосили океана на „Куин Мери“ от Саутхемптън до Ню Йорк и после с влак до Денвър. Всичко изглеждаше твърде авантюристично и макар Едуард да не обичаше много да пише писма, беше й изпратил няколко картички с чудесни цветни снимки на Скалистите планини и на индианци, продаващи кошници. Тези безценни спомени тя държеше между страниците на дневника си заедно със снимка, която беше откраднала от албума на Лъвдей. Дори тя да беше забелязала изчезването й, нищо не беше казала. Колкото до сега, в същия този момент, той беше в Южна Франция, където беше заминал с група млади приятели да прекара известно време във вилата на леля на приятел.

Когато Даяна каза на момичетата за това поредно хрумване, беше обхваната от невесел смях, като клатеше глава, макар и явно да беше поласкана от популярността на скъпия си син.

— Просто е удивително как винаги се измъква сух от водата! Не само винаги има богати приятели, но и всички те имат къщи в най-екзотични места. И при това го канят да им гостува дълго. Което е хубаво за Едуард, но малко тъжно за нас, останалите. Нищо. Да се надяваме, че поне за малко от лятото ще си дойде вкъщи.

Джудит не се разстрои. Да очаква с нетърпение следващата среща с Едуард, беше част от удоволствието.

Другото изключително вълнуващо нещо беше съобщението на господин Бейнс, че Джудит може да си купи малка кола. Беше прекарала безедуардовите великденски празници в учене да шофира и, да не повярваш, беше издържала изпита от първия път. Но в Нанчероу беше трудно да се намери какво да шофираш. За бентлито на Даяна и даймлера на полковника не можеше и дума да става, защото и двете коли бяха толкова големи и скъпи, а тя се ужасяваше да не чукне бронята. В тяхното семейство колата за всичко беше старомодното ловно комби, толкова огромно, че все едно караш автобус.

Беше обяснила затрудненията си на господин Бейнс.

— Ако искам да отида да си купя нещо от Пензанс, трябва да чакам докато някой друг отиде там с кола и да ме вземе, което невинаги е удобно за всеки.

Той беше проявил най-голямо разбиране.

— Да, ясно ми е — беше казал и замълча, като мислеше над проблема, после реши: — Знаеш ли, Джудит, мисля, че трябва да си имаш собствена кола. Вече си на осемнадесет и напълно отговорна. И разбира се, че трябва да можеш да идваш и да си отиваш, когато поискаш, без да си в тежест на семейство Кеъри-Луис.

— Наистина ли? — Тя не вярваше на ушите си. — Моя собствена кола?

— Би искала това, нали?

— Повече от всичко, но и през ум не ми е минавало, че ще ми предложите нещо такова. И ако наистина имам кола, много ще се грижа за нея, ще я мия и зареждам и всичко останало. И ще я използвам. Толкова се ядосвах, когато мама не искаше да кара нашия малък остин, защото я беше страх. Наоколо имаше толкова чудесни места, където бихме могли да ходим, и толкова неща, които можехме да видим, като градини и закътани брегове. Но никога не го правехме.

— Сега ще го правиш ли?

— Не непременно. Но е толкова хубаво да знам, че мога, ако поискам. И има нещо друго, което искам да направя от години. Това е Филис, която работеше у нас в Ривървю. Тя си намери друга работа в Порткерис, но после се омъжи за приятеля си и отиде да живее в Пендийн при него. Той е миньор и минната компания им даде малка къща, а сега тя има бебе и много искам да отида да я видя. Ако имам кола, ще мога да го направя.

— Филис. Да, помня Филис, която отваряше вратата, когато идвах при майка ти. Тя винаги се усмихваше.

— Тя е чудесна. Една от най-добрите ми приятелки. Поддържахме връзка, пишехме си картички и писма, но не съм я виждала, откакто се сбогувахме преди четири години. Дори когато живеех в Порткерис, не беше възможно, защото има автобус дотам само веднъж седмично, а за велосипед е твърде далече.

— Абсурдно е, нали? — каза съчувствено господин Бейнс. — Живеем в тази малка страна, а въпреки това сме отдалечени едни от други сякаш сме на луната. — Той се усмихна. — Да си имаш кола и да си независима, ми се струва необходимост, а не лукс. Но не разчитай на това. Завърши училището, вземи си приемните изпити и тогава ще обсъдим въпроса. Ще поговоря за това с господин Съмървил.

И с това въпросът приключи. Но Джудит беше изпълнена с надежда, защото към края на деня не можеше да си представи чичо Боб да каже „не“.

Джудит си помисли, че ако има късмет, ще получи колата, преди да гостува на Уорънови и оттам ще може да отиде до Порткерис. И Лъвдей беше поканена да посети веселото семейство над бакалницата, но още не се беше съгласила, защото имаше да обучава ново пони и различни състезания и събития, в които смяташе да участва, и, дай боже, да успее. Ако обаче й се предложи допълнителната примамка да отидат с тяхна собствена кола, имаше голяма вероятност да промени намеренията си и да дойде, та дори и само за няколко дни. Мисълта за тях с Лъвдей, обикалящи страната в малка спортна кола с багаж, нахвърлян на задната седалка, беше толкова зашеметяваща, че й си прииска веднага да я сподели с Лъвдей, но тя седеше с два реда напред и се налагаше да почака.

Лъвдей, вече на седемнадесет, също напускаше „Сейнт Урсула“ завинаги. Тя никога не беше получавала отлична оценка и в обучението не беше стигнала по-далече от свидетелство за училищните си изпити, но беше дала ясно да се разбере от отдавна страдащите й родители, че без Джудит „Сейнт Урсула“ ще стане абсолютно непоносима.

— Но, мила, какво ще те правим тогава? — беше я попитала обърканата Даяна.

— Ще си стоя вкъщи.

— Не можеш просто да се разкапваш тук. Ще станеш съвсем невменяема.

— Може да отида в Швейцария като Атина.

— Но винаги си казвала, че никога не трябва да те изпращаме далече.

— Швейцария е нещо друго.

— Е, би могла да отидеш. Не че на Атина тя й донесе нещо много хубаво. Освен да кара ски и да се влюби в учителя си, нищо друго не научи.

— Точно затова искам да отида.

И Даяна избухна в смях, прегърна най-малкото си дете и каза:

— Ще видим.

* * *

Два часът. Малко разбъркване в дъното на залата и всички станаха, благодарни, на крака. Най-после беше започнало. „Малко прилича на сватба“, помисли си Джудит, „с всичките тези цветя, всички в най-хубавите си дрехи, майките си вееха с листовете на химна, а булката ей сега ще се покаже в ръцете на баща си“. Илюзията беше толкова силна, че когато епископът поведе малката процесия по прохода между столовете тя очакваше орган да засвири някоя токата.

Но, разбира се, булка нямаше. Вместо това съответните хора заеха местата си на сцената. Епископът пристъпи напред и прочете кратка молитва. Всички седнаха. Церемонията продължи.

Речи. (Председателят на управителното тяло мрънка монотонно безкрайно дълго, но госпожица Като беше отривиста, кратка и дори съвсем забавна, като предизвика два-три пъти доброжелателен спонтанен смях.)

Раздаване на наградите. Джудит мислеше, че може би ще получи най-висока награда по английски, и я получи, после излезе втори път за същата награда по история — приятна изненада, защото ни най-малко не я очакваше. И накрая последната награда. Желаната от всички купа „Карнхейл“.

Джудит в момента потисна прозявка. Прекрасно знаеше кой ще получи купата. Фрида Робъртс, която по цял ден раболепно тичаше наоколо и се подмазваше на всички учителки.

Купата „Карнхейл“, обясняваше госпожица Като с ясния си глас, се дава ежегодно на момичето, което чрез гласуване на целия преподавателски състав е определено като допринесло най-много за училището. Не само с учебната си работа, но и с трите най-важни качества: способност, характер и чар. И победител тази година е… Джудит Дънбар.

Устата й зяпна невярващо, неподходящо. Някой я мушна в ребрата и каза:

— Върви, глупачке! — и тя стана за трети път и отиде съвсем пред припадък, с омекнали колене, за да вземе престижния трофей. Краката й бяха толкова нестабилни, че се спъна по стълбите и едва не падна по очи.

— Браво — каза лейди Бийзли с лъчезарна усмивка и Джудит пое купата, измърмори любезност и се върна на мястото си под буря аплодисменти и със страни, усещаше го, червени като цвекло.

И после, накрая, училищният химн. Учителката по музика, вече заела мястото си, даде тон с пианото. Всички станаха на крака и осемстотин гласа едва не събориха покрива.

Който смело смазва

всяко зло, порок,

винаги да спазва

волята на Бог.

Силата на музиката винаги дълбоко влияеше на Джудит, като в миг люшкаше настроенията й между ефимерна скръб и радост. Вече беше стигнала до края на една ера и знаеше, че никога вече няма да чуе познатите думи от голямата поема на Бъниан, без да си спомни всяка подробност от този момент. Горещият летен следобед, ароматът на цветя, огромната вълна на гласовете. Трудно беше да реши дали е щастлива или тъжна.

Откакто, Боже, бдиш над нас

с твоя дух непобедим,

ний знаем, че накрая

живот ще наследим.

Щастлива. Беше щастлива. С пъргавината на младостта.

Духът й полетя към висините. И докато пееше, друга радостна мисъл мина през ума й. С Карнхейлската купа в ръка тя беше в по-силна позиция да получи новата си кола, преди с Лъвдей да се отправят на посещение в Порткерис. Ще пътуват заедно. Две приятелки, приключили с училището. Пораснали.

Илюзиите отлетяха…

От приказки не ме е страх.

И денонощно ще се трудя

и пуритан ще стана аз.

Годишните речи приключиха, всички си тръгнаха. Училището, спалните опустяха. Само Джудит остана последна, седнала на леглото си. Подреждаше нещата в ръчната си чанта и протакаше времето, докато стане шест часът, когато имаше уговорка с госпожица Като да отиде в кабинета й и да се сбогуват. Багажът и очуканият й куфар вече пътуваха към дома на Кеъри-Луис в багажника на даймлера на полковника. После, когато госпожица Като приключи с нея, господин Бейнс беше пожелал да я закара до Нанчероу. Времето, прекарано с него по време на това пътуване, ще бъде чудесна възможност да ускори въпроса с купуването на новата кола.

Като свърши с ръчната си чанта, тя излезе от спалнята и отиде да се наведе навън през отворения прозорец. Видя празните поляни, които слизаха към тенискортовете и храстите. Всички следи от градинското парти бяха разчистени, сенките започнаха да се удължават по отъпканата трева. Спомни си следобеда, когато беше видяла всичко това за пръв път, деня, когато беше дошла с майка си за малко частно проучване. В крайна сметка четирите години между тези два момента бяха отлетели много по-бързо, отколкото беше си представяла някога. И все пак по някакъв начин някогашният следобед изглеждаше безкрайно далечен.

Шест без пет. Време е да върви. Върна се към празното общежитие, взе чантата си и слезе долу. Голямото стълбище стоеше празно, всичко изглеждаше странно тихо. Никакви бърборещи гласове, никакви звънци, никакво различимо подрънкване на гамата на пианото от кабинета по музика, когато някое момиче се упражняваше в часовете по практика. Тя почука на вратата на кабинета, чу „Влез“ и видя директорката си не седнала на бюрото, а отпусната във фотьойл, обърната към високия прозорец и с крака на една табуретка. Четеше „Таймс“, но когато Джудит влезе, го сгъна и остави на масичката до нея.

— Ела, Джудит. Не мога да стана, защото съм изтощена.

Беше свалила наметката и капишона си, беше ги метнала на бюрото си и видът й беше съвсем друг. Вече беше възможно да се възхитиш на копринената й следобедна рокля, да видиш краката й, хубави, с фини копринени чорапи. Тъмносините й официални обувки бяха с малки токчета и сребърни закопчалки. Удобно отпусната след уморителния ден, тя изглеждаше и женствена, и привлекателна, и на Джудит й мина през ума колко е жалко, че господин Бейнс вече имаше жена и семейство.

— Не е чудно, че сте изтощена. Та вие не се спряхте през целия ден.

Друг фотьойл беше наместен и между тях беше ниската маса, на която бяха сложени сребърен поднос, бутилка шери и три малки чаши. Джудит видя това и сви вежди. Никога в тази стая не беше имало дори помен от вино. Госпожица Като видя озадачаването й и се усмихна.

— Трите чаши са за нас с теб и господин Бейнс, когато дойде. Но няма да го чакаме. Налей ни по чаша, мила, и седни.

— Никога не съм пила шери.

— Ами това е много подходящ ден да започнеш. И мисля, че и на двете ни ще ни дойде добре.

Тя напълни двете чаши и седна на мекия втори стол. Госпожица Като вдигна чашата си.

— За теб и бъдещето ти, Джудит.

— Благодаря.

— И да не забравя, поздравления за спечелването на купата „Корнхейл“. И знай, че гласуването беше почти единодушно и нямаше нищо общо с мен.

— Беше малко изненадващо… Мислех, че Фрида Робъртс ще я получи. А аз едва не паднах, докато се качвах по онези ужасни стълби…

— Да, ама не падна и всичко това няма значение. Каква е програмата ти за ваканцията?

Шерито беше хубаво. То стопляше и Джудит се почувства удобно и спокойно. Кръстоса крака, което никога преди не бе посмяла да направи, и разказа на госпожица Като за плановете си.

— Първо ще отида в Нанчероу, после госпожа Уорън ме покани в Порткерис за две седмици.

— С приятелката ти Хедър. — Госпожица Като никога не забравяше имена. — Ще прекараш приятно.

— Да, те поканиха и Лъвдей, но тя още се чуди да дойде или не.

Госпожица Като се засмя.

— Типично за нея. Може би малко се притеснява?

— Не, не е това. Работата е в новото й пони. Тя е идвала по-рано с мен в Порткерис. Ходихме веднъж за един ден и после за цял уикенд.

— Хареса ли й?

— Изключително. Бях доста изненадана.

— За приятелки понякога три не е много добро число.

— Знам, но Лъвдей и Хедър си паснаха като ключ и ключалка. Господин и госпожа Уорън мислят, че Лъвдей има истински характер. А братята на Хедър я закачаха и се задяваха с нея, но на нея всичко й харесваше и им отвръщаше със същото.

— Забележително е от нейна страна да се отдалечи от доста префинената атмосфера на дома си. Да види как живеят други хора и как се справят по свой начин.

— Надявам се, че ще дойде и че ще мога да я закарам с моя кола. Каза ли ви нещо господин Бейнс за това?

— Спомена нещо.

— Идеята е негова. Казва, че трябва да бъда независима, и може би ако съм издържала приемния си изпит за университета… — Джудит се поколеба, защото не искаше да прозвучи самодоволно и самохвално. — Но сега, след като спечелих купата „Карнхейл“…

Госпожица Като се разсмя разбиращо.

— Трябваше да се сетя! Договаряй се с него, докато не е размислил. Независимост! Каква радост! Хайде сега, кажи ми останалото. Какво още се предвижда?

— Вероятно ще отида при леля Биди за малко. Чичо Боб е в морето, Нед постъпи във Военната флота, така че тя винаги се радва на гости. Мислехме да отидем с нея в Лондон и да ми помогне да си купя някои нови дрехи за Сингапур. Не мога да отида там прекалено старомодна.

— Категорично не бива. Обещай ми нещо. Не се влюбвай, докато си в Сингапур, не се омъжвай и не изхвърляй Оксфорд през прозореца. Имаш цял живот пред себе си, достатъчно време да се влюбиш и омъжиш, но никога вече няма да можеш да влезеш в университет.

— Госпожице Като, нямам намерение да се омъжвам с години напред. Не и преди да стана на двадесет и пет.

— Браво. И се пази от корабни романси. Аз никога не съм имала, но казват, че са мимолетни.

— Ще запомня.

Госпожица Като се усмихна.

— Ще ми липсваш — каза й тя. — Но животът си е твой и е време да вървиш напред, да вземаш собствени решения, да установиш свои правила, вместо да ти ги създава друг. Просто не забравяй, че най-важното е да си вярна на себе си. Ако се придържаш към това, няма да тръгнеш накриво.

— Винаги бяхте толкова добра към мен…

— Не говори глупости, мило дете. Просто си върша работата.

— Не. Правите много повече. И винаги се чувствам зле, че не приех поканата ви да погостувам на майка ви и баща ви в Оксфорд. Наистина много исках да отида и да се запозная с тях, но някак си…

Тя се колебаеше. Госпожица Като се разсмя.

— Ти си намери свое собствено заместващо семейство. Едно безкрайно по-подходящо и удовлетворително решение на въпроса. В края на краищата, само толкова може да направи една директорка — да покаже посоката. Усещането за дом и принадлежност трябва да дойде от други хора. Като те гледам сега, мисля, че госпожа Кеъри-Луис е свършила прекрасна работа. Но мисля и че е време да се върнеш в собственото си семейство. Сега…

Но в този момент разговорът им беше прекъснат от силно почукване на вратата и появяването на господин Бейнс.

— Преча ли ви?

— Ни най-малко — увери го госпожица Като.

Той потупа Джудит по рамото.

— Твоят шофьор се явява на служба. Не много рано, надявам се.

Госпожица Като му се усмихна от стола си.

— Пийваме си по чашка шери за възстановяване. Седнете за малко и се присъединете към нас.

Господин Бейнс седна удобно, прие питието и си запали цигара, което го направи нехарактерно естествен. Разговаряха. Вече беше поздравил Джудит за спечелването на купата по време на градинското парти и явно не виждаше причина да го повтаря, но високо оцени дейността на госпожица Като и гладкото протичане на деня.

— Имахме голям късмет с времето — каза тя. — Само ми се щеше някой да беше редактирал годишната реч на председателя. На кого му се слуша страшно подробен доклад за сухото гниене на подпорните греди в параклиса? Или за епидемията от морбили през великденската ваканция?

Господин Бейнс се засмя.

— Това е нещо като принуда. Когато той става да говори на заседанията на Градския съвет, всички се настаняват удобно за здравословно подремване…

Но накрая дойде време всичко да приключи. Чашите бяха изпразнени, господин Бейнс погледна часовника си.

— Време е да тръгваме, мисля.

Те станаха.

— Няма да дойда да те изпращам — каза госпожица Като на Джудит. — Мразя да се сбогувам. Но те моля да ми пишеш и да ме държиш в течение какво правиш.

— Обещавам.

— И прекарай великолепна лятна ваканция.

— И това ще направя.

— Довиждане, мила.

— Довиждане, госпожице Като.

Стиснаха си ръцете. Не се целунаха. Никога не бяха го правили. Джудит се обърна и излезе от стаята, господин Бейнс я последва и затвори вратата след тях. Госпожица Като остана сама. Постоя малко, замислена и неподвижна. След това отиде да вземе вестника, който четеше преди да дойде Джудит. Новините ставаха все по-лоши с всеки изминал ден. Сега хиляди нацистки военни части, явно въоръжени, напредваха към Гданск. Рано или късно, Хитлер щеше да нахлуе в Полша също както беше анексирал Чехословакия и Австрия. А това ще означава поредна война и цяло ново поколение, пред прага на пълнокръвен и обещаващ живот, щеше да бъде погълнато и покосено от този ужасен конфликт.

Тя внимателно сгъна вестника и го остави на бюрото си. Знаеше, че е необходимо да остане силна и решителна, но в моменти като този, точно когато Джудит си тръгна за последен път, трагедията на такова прахосване разкъсваше сърцето й на дребни части.

Наметката и капишонът й бяха където беше ги оставила. Сега ги взе, сви ги и ги понесе плътно притиснати, сякаш за успокоение. Годишният акт беше препятствие, което трябваше да се преодолява всяка година и след него винаги беше преуморена, но все пак нямаше причина да се чувства така съкрушена, така изтерзана. Внезапно сълзи рукнаха от очите й, и докато се стичаха по бузите й, тя зарови лице в стария черен плат в мълчалив гняв срещу тази надвиснала война, скърбяща за младостта, за Джудит, за възможностите, които ще бъдат загубени завинаги.

* * *

Вече е август, мокра понеделнишка сутрин. Летен дъжд, мек и напоителен, струеше над Нанчероу. Носейки се от югоизток, ниски, сиви облаци помрачаваха скалите и морето и обилните листа на дърветата провисваха, и от тях капеше вода. Улеите и улуците бълбукаха и седмичното пране беше отложено за после. Никой не се оплакваше. След продължителното горещо, сухо време леката прохлада беше добре дошла. Дъждът валеше с неуморно постоянство и жадните цветя, плодове и зеленчуци поглъщаха влагата с благодарност, а въздухът се изпълни с несравнимия мирис на влажна земя.

Лъвдей, с Тайгър по петите, се появи навън през миялната, пристъпи в двора и спря за миг, за да поеме въздух и да напълни дробовете си с тази приятна, ободряваща свежест. Носеше гумени ботуши и стар дъждобран, наметнат над шортите й, и раиран памучен пуловер, но главата й беше непокрита, и като се отправи към фермата Лиджи, дъждът падаше по косата й и тъмните й къдрици се навиваха още по-силно.

Пое по пътя, който водеше към конюшните, но зави, преди да стигне до тях, като тръгна по пътека, която водеше направо през мочурището. Тук старите, покрити с лишеи каменни стени се отделяха от пътеката от дълбок ров, сега превърнат в река, и прещип растеше в бодливи гъсталаци, пламнали от жълти цветове, миришещи на бадеми. Имаше и напръстниче в изобилие, и бледорозова ружа, и преплетени диви орлови нокти по цялото протежение на пътеката, а по тъмния гранит на камъните имаше кадифени петна от минзухареножълти лишеи. Отвъд стената имаше пасища, където пасяха млечните гърнзийски крави на господин Мъдж. Тревата беше блестящо зелена между разнокалибрените, подобни на китове наполовина заровени грамадни камъни. Над тях летяха чайки, навлезли навътре в сушата поради времето, които кръжаха и крякаха.

Лъвдей се радваше на дъжда. Беше свикнала с него, той я въодушевяваше. Тайгър тичаше напред, тя го следваше и ускоряваше крачки, за да е в синхрон с ентусиазма му. След малко се стопли много, разкопча дъждобрана и го остави да шляпа зад нея като чифт ненужни крила. Вървеше напред, пътеката криволичеше на зигзаг, насам-натам, нагоре по хълма. Лиджи лежеше точно отпред, но не можеше да я види поради облака мъгла. Това нямаше значение, защото знаеше къде е точно, както познаваше всичко в Нанчероу, фермите и имението като пръстите на ръката си. Акрите земя, които принадлежаха на баща й, бяха нейният свят и тя можеше със затворени очи благополучно да стигне до всяко ъгълче в него. Дори под тунела от гунера през кариерата и към скалите и заливчето.

Най-после последният завой на пътеката и сградата на фермата се показа от мъглата над и пред нея, масивна и приклекнала, със стопански постройки, конюшни и свинарници наоколо. Кухненският прозорец на госпожа Мъдж блестеше като жълта свещ, но в това нямаше нищо чудно при тази мъгла, понеже тази кухня дори в най-ясния ден бе по-скоро тъмна.

Тя стигна до портата, която водеше към стопанския двор, и спря да си поеме дъх. Тайгър вече беше влязъл преди нея, така че тя се покатери през портата и пресече мръсния двор, засипан с говежди тор. В средата на двора каменно бунище беше затрупано с него. Кротко се вдигаше пара. Той гниеше там, докато прегори и узрее достатъчно, за да бъде разпръснат по нивите преди оран. Наоколо кафявите кокошки на госпожа Мъдж крякаха и кълвяха, ровеха за червеи и от върха на стената на бунището красивият й петел се изпъчи, разпери крила и изкукурига от дъното на душата си. Лъвдей избираше пътя си между хлъзгавите камъни, мина през втора порта и влезе в градината на фермата. Чакълена пътечка водеше до входната врата и тук тя смъкна гумените си ботуши и по чорапи влезе вътре.

Таванът беше нисък, малкият хол мрачен. Дървено стълбище водеше до горния етаж. Тя сложи палец на желязното резе към кухненската врата и я отвори, връхлетя я топлата миризма на манджите на госпожа Мъдж. Зеленчуков бульон и топъл хляб.

— Госпожо Мъдж?

Стопанката беше там, застанала до мивката и белеше картофи, заобиколена както винаги от известен хаос. Месеше тесто на единия край на кухненската маса, но понеже в кухнята и се живееше, другият край на масата беше отрупан с вестници, каталози за семена, железарски каталози и неплатени сметки. Нечисти обувки стояха до печката, кърпи за бърсане на съдове висяха над нея, пране съхнеше на рамка, изтеглена с макара до тавана. Особено се набиваха на очи дългите гащи на господин Мъдж. Имаше също кухненски бюфет, боядисан в синьо, рафтовете му бяха натъпкани с разнородни порцеланови съдове, оръфани пощенски картички, пакети с хапчета против глисти, стари писма, кучешки каишки, спринцовка, старомоден телефон и кошница с изпоцапани яйца, чакащи ред да ги измият. Кокошките на госпожа Мъдж не ги беше грижа къде снасят и любимото място да търсиш яйца беше колибата на овчарското куче.

Лъвдей едва ли забеляза бъркотията. Кухнята на Лиджи винаги изглеждаше така и това й харесваше. По някакъв начин беше много уютно. А и госпожа Мъдж беше също приятно мърлява, застанала сред почернели тенджери, съдове с храна за кокошки и всички немити глинени панички и купи от сутрешния й труд. Беше с обвита около тялото й престилка и гумени шушони. Тях ги носеше непрекъснато, защото постоянно трябваше да излиза и влиза в къщата ту да хвърля трохи на кокошките, ту да донесе подпалки, или да натрупа кошове с мръсни дрехи навън в пералнята, и просто не си струваше да ги събува. Плочките на пода и овехтелите черги бяха определено мръсни, но това не им личеше чак толкова и господин Мъдж и Уолтър никога не се оплакваха — толкова добре ги хранеха, толкова се грижеха за тях и толкова не ги засягаха подобни дреболии. (Въпреки това обаче Лъвдей знаеше, че мандрата, която лежеше единствено на грижите на госпожа Мъдж, беше безупречна от хигиенна гледна точка, изстъргана и дезинфекцирана. Като се има предвид броят на хората, които пиеха млякото, ядяха маслото и каймака от тази мандра, това никак не беше лошо.)

Госпожа Мъдж се обърна от мивката си с картоф в ръка и със смъртоносния нож, силно наточен стар касапски инструмент в другата. Както винаги, изглеждаше очарована. На нищо не се радваше повече, отколкото на неочаквано прекъсване на дейността й. Добър повод да сложи чайника, да направи чай, да побъбри.

— Ама че приятна изненада!

Беше беззъба. Имаше изкуствени челюсти, но ги слагаше само в компания и в случаи като например църковния празник, когато имаше ужасни неприятности с парченцата макарони. Липсата на зъби я правеше да изглежда много стара, но фактически беше доста млада, в началото на четиридесетте си години. Косата й беше права и изтощена и на главата й имаше кафява барета, която носеше постоянно като гумените си шушони и по същите причини.

— Пеша ли дойде в това мръсно време?

— С Тайгър съм. Може ли да влезе?

Това беше доста глупав въпрос, защото Тайгър вече беше влязъл, целият прогизнал, и душеше в кофата за свине на госпожа Мъдж. Тя весело му се скара и се престори, че ще го ритне, така че той се оттегли на парцаливата постелка край печката и седна да се изчисти с език с мързеливи, бавни движения.

Лъвдей свали дъждобрана си и го преметна на един стол, после посегна към суровото тесто, откъсна си парченце и го изяде. Госпожа Мъдж се изкиска силно.

— Не познавам никого, който толкова да си пада по сурово тесто.

— Много е вкусно.

— Искаш чашка чай, нали?

Лъвдей потвърди не защото особено й се искаше, а защото да се пие чай с госпожа Мъдж беше част от традицията.

— Къде е Уолтър?

— На горната нива с баща си. — Госпожа Мъдж остави картофите, напълни чайника и го сложи на печката. — Искаш да го видиш, така ли?

— Ами нямаше го в конюшните тази сутрин и докато стигна до тях, той вече беше пуснал конете на паша.

— Рано отиде в конюшните, защото баща му искаше да му помогне да закрепи една от стените. Две крави излезли на пътя през нощта, проклетите животни. За какво ти е Уолтър?

— Само искам да му кажа нещо. Но и ти можеш да му го предадеш. Аз утре заминавам за Порткерис за една седмица, така че той трябва да поеме изцяло грижата за конете. Но сено има предостатъчно, а аз снощи изчистих всички седла, юзди и стремена.

— Ще му кажа. Ще го гоня до дупка, за да не забрави.

Тя протегна ръка към кутията с чай на рамката на огнището, украсена с кралските портрети, и после взе кафявото си чайниче за запарка от края на печката.

— Защо ще ходиш в Порткерис?

— Ще гостуваме на семейство Уорън с Джудит. Поканиха ме. Джудит отива за две седмици и почти бях отказала, но после си помислих, че сигурно ще е доста забавно. Малко ми е мъчно за новото пони, но татко каза, че трябва да отида. Пък и няма да повярваш, госпожо Мъдж, с Джудит ще шофираме сами! Джудит днес отива с господин Бейнс, адвоката, за да й помогне да си купи кола. А е само на осемнадесет. Не е ли кутсузлия с късмет? При това нова, не втора ръка.

Стопанката, която тракаше с чаши и чинии, зяпна от тази новина.

— Собствена кола! Просто да не повярваш! И да заминат две млади дами, съвсем сами. Да се надяваме, че няма да катастрофирате и да се пребиете. — Като направи чая, госпожа Мъдж извади от голям глинен съд шафранов кейк и отряза от него много дебели парчета. — Семейство Уорън? Това да не е Джан Уорън бакалина?

— Той е. Има дъщеря Хедър и тя е приятелка на Джудит от училището в Порткерис. И има двама страшно готини братя, Пади и Джоуи.

Госпожа Мъдж извика ликуващо:

— Аха, ето защо отиваш!

— О, глупости, госпожо Мъдж, разбира се, че не е за това!

— Не ги познавам добре, разбира се, но семейство Уорън са ми далечни роднини. Дейзи Уорън е братовчедка на леля ми Флоу. Тя пък е омъжена за чичо Бърт. Голям род са Уорън. А Джан Уорън беше единствен като млад, див като козел, никой не вярваше, че някога ще се укроти.

— Той и сега умира да се закача.

Госпожа Мъдж наля чая, дръпна стол и седна на сладки приказки.

— Какво друго става в къщата? Все още е натъпкана, така ли?

— Напротив, само ние с татко и Джудит сме там. Атина е още в Лондон, Едуард е ужасно важен в Южна Франция и както винаги, не знаем кога ще се върне.

— А майка ти?

Лъвдей направи гримаса.

— Тя замина вчера за Лондон. Отиде с бентлито и взе Пико със себе си.

— Замина за Лондон? — Госпожа Мъдж изглеждаше смаяна, пък и наистина беше. — След като всички се връщате вкъщи, посред ваканцията? — И наистина Даяна Кеъри-Луис никога досега не беше правила нещо подобно. Но Лъвдей, макар че се чувстваше малко засегната от дезертирането на майка си, смяташе, че я разбира.

— Между нас да си остане, госпожо Мъдж, мисля, че тя е малко потисната и нещастна. Необходимо й е да се махне. Атина винаги я ободрява и смятам, че е искала промяна.

— Е от какво пък иска промяна?

— Ами признайте, че всичко е малко потискащо, не е ли така? Новините, всички говорят за войни, Едуард е постъпил в резерва на Кралските въздушни сили и мисля, че всичко това я плаши. И татко е малко в лошо настроение, продължава да слуша новините до дума, и копаят в Хайд парк противовъздушни скривалища, и той май мисли, че всички ще ни изтровят с газ. Не е много весело да живееш с това. И тя си стегна куфара и замина.

— За колко време?

— Не знам. Седмица. Две. Колкото й е необходимо, смятам.

— Е, ако това я тревожи, по-добре е да е настрана. Така де, не е като да е необходима, нали? Щом двамата Нетълбед и Мери Милиуей ще държат всичко под око. — Госпожа Мъдж продължително и шумно отпи от чашата, замислено топеше кейк в чая си. Обичаше да прави така, всичко да е меко и кашаво, защото нямаше зъби. — Не знам, наистина времената не са хубави за никого. Само дето мисля, че на Уолтър няма да се наложи да замине. Фермерството е задължително за резерва, каза баща му. Не може сам да се справи със стопанството.

— Ами ако поиска да замине?

— Уолтър?

Тонът на госпожа Мъдж беше пълен с гордо презрение.

— Няма да хукне да става доброволец. Никога не е харесвал да му казват какво да прави. Вечно имаше разправии, докато беше ученик, все поради правилата и нарежданията. Не мога да си го представя да казва „Слушам“ на някакъв старши сержант. По-добре да си стои тук. По-полезен ще е.

Лъвдей допи чая си. Погледна часовника си.

— Боже, трябва да си тръгвам. А, има и още нещо. Трябва да взема още една кутия с каймак, защото госпожа Нетълбед го е свършила, а иска да направи малинов крем за вечеря. Всъщност за това дойдох, и за да кажа на Уолтър, че заминавам.

— Добре, в мандрата е пълно с каймак, ако искаш вземи си сама, но не забравяй да ми върнеш кутията.

— Не мога, защото утре заминавам. Но ще кажа на госпожа Нетълбед.

* * *

Мандрата беше студена и блестеше от чистота. Миришеше на карболов сапун, който госпожа Мъдж използваше да мие плочките на пода. Лъвдей намери каймака в стерилизиран съд и напълни кутията с черпак с дълга дръжка. Тайгър, когото не пуснаха вътре, хленчеше до отворената врата и изпадна в див екстаз, когато тя отново се появи на двора, и затича наоколо в бесни кръгове, сякаш беше си помислил, че е изоставен завинаги. Тя го нарече глупчо, той клекна и й се усмихна.

— Хайде, дебелоглавчо, трябва да си вървим.

Тя тръгна обратно през двора на фермата и се покатери по стълбите към прелеза. Постоя малко там. Докато разговаряше с госпожа Мъдж, беше излязъл вятър и дъждът беше понамалял. Някъде горе над облаците грееше слънце и през тях проникваше по някой заблуден лъч също както май винаги ставаше на картините от библията. Мъглата като тънка завеса се разкъсваше и вече беше възможно да се зърне спокойното сребърно море.

Мислеше за Уолтър и за наближаващата война и се радваше, че няма да замине от Нанчероу, за да стане войник, защото той беше част от него, част от всичко, което беше познавала през целия си живот, и изпитваше ужас от промени. Освен това беше много привързана към Уолтър. Беше здрав и висок и беше плъзнал слух, че прекарва прекалено много вечери в кръчмата в Розмълиън, но все пак беше неизменна част от съществуванието й и едно от малкото й познати момчета, с което се чувстваше напълно спокойна. Откакто тръгна на училище, Едуард често канеше приятели на гости, но те й приличаха на идващи от друг свят с провлечения си присъщ на висшата класа говор и понякога разглезено поведение. Докато Лъвдей чистеше конюшните или яздеше с Уолтър или с баща си, те лежаха на шезлонгите или играеха не много енергичен тенис и разговорите им на маса бяха за съвсем непознати хора, които никога не беше срещала и които не искаше да познава.

Уолтър, въпреки цялата му щуротия, тя смяташе за извънредно привлекателен. Понякога, когато тимареше някой кон или возеше сено, тя скришно го наблюдаваше и изпитваше задоволство от силата и лекотата на тялото му, загорелите мускулести ръце, тъмните очи и гарвановочерна коса. Беше като някой красив циганин от книга на Лорънс^[2] и първото размърдване на физическата й сексуалност, нещо като гъделичкане дълбоко в корема й, беше породено от присъствието на Уолтър. Нещо донякъде като това изпитваше и край момчетата на Уорън в Порткерис. С корнуолските им гласове, с лудориите и закачките им с тях нито за миг не й е било нито притеснително, нито скучно. Минавало й е през ума, че това предпочитание към такива… тя търсеше подходящата дума. „От низша класа“ беше ужасно. Зле възпитани — още по-лошо. И попадна на „истински“, истински хора, свързани с начина, по който тя беше отгледана, пазена и галена цял живот в надеждното убежище на Нанчероу. Както и да е. Това си беше нейна тайна, несподелена нито с Джудит, нито с Атина. Уолтър. Тя мислеше за войната. Всяка вечер те искаха не искаха слушаха новините в девет часа и всеки път съобщенията бяха все по-лоши. Беше като зараждането на монументална катастрофа — земетресение или ужасен пожар, която никой не можеше по никакъв начин да предотврати. Мелодичните камбани на Биг Бен, когато удряха девет часа, започваха да звучат на Лъвдей като тромпети на Страшния съд. Тя беше много по-загрижена от перспективата за война, отколкото близките й предполагаха, и все пак не можеше и за миг да си представи каква ще бъде тя, особено в обстановката на собствения й дом, семейството й и техния непосредствен свят. Никога не е била с особено силно въображение, винаги безнадеждно слаба в писането на есета и съчинения. Ще има ли бомби, падащи от черни самолети, и експлозии, и срутващи се сгради? Или немската войска ще слезе някъде, може би в Лондон, и ще тръгне в марш през страната? И ще дойдат ли в Корнуол? И ако да, ще преминат ли Теймър, която единствена имаше железопътен мост? Може би ще построят специални понтонни мостове или ще се пренесат през водата с гребни лодки, но това й се струваше малко примитивно.

И ако дойдат, какво ще стане? Почти всеки мъж, когото Лъвдей познаваше, и със сигурност всички приятели на баща й, имаха пушки за стрелба по фазани и зайци или за да спасят ранено куче или кон от страданията им. Ако всеки излезе с пушка срещу германците, тогава нашествениците сигурно няма да успеят. Спомни си старата корнуолска песен, която ревяха тълпите на стадионите по време на ръгби мачове.

Ще умре ли Трелони, мои момчета,

ще умре ли Трелони?

Тогава четиридесет хиляди корнуолци

ще знаят защо е умрял.

Тайгър нетърпеливо полайваше към нея. Тя въздъхна и отстрани лошите мисли, скочи от прелеза и забърза по изровената пътека, а кутията с каймак се клатушкаше насам-натам. За да оправи настроението си, започна да мисли за утрешния ден и за пътуването до Порткерис, за гостуване при семейство Уорън. Ще види Хедър, Пади и Джоуи, ще седят на претъпкания плаж и ще ядат сладолед. Може би колата ще е малко MG с подвижен покрив. Гореше от нетърпение да я види.

Всичките тези мисли в главата й, докато стигна вкъщи, напълно оправиха настроението й.

* * *

9 август 1939 г.

Порткерис

Мили мамо и татко,

Извинявайте, че не ви писах толкова дълго. Само ще опитам да ви съобщя новините много набързо, иначе това писмо ще стане дебело като вестник. Както виждате, аз съм в Порткерис при семейство Уорън и Лъвдей дойде с мен. Тя малко се колебаеше, защото има ново пони, наречено Флийт, и го обучава за състезания, но накрая реши да дойде само за седмица и това е чудесно за всички ни. Малко наблъскано е, но госпожа Уорън явно не се сърди. Пади сега работи на рибарската лодка на чичо си, така че повечето време го няма. Така за Лъвдей се освободи легло, а аз съм при Хедър. И тя завърши училището и сега ще учи в курс за секретарки тук, в Порткерис, а после може би ще отиде в Лондон да си намери работа.

Времето е абсолютна прелест и Порткерис е пълен с гости по шорти и сандали. Джоуи си е намерил работа на плажа, чисти плажните бунгала и прибира шезлонгите, а когато вчера отидохме да плуваме, измъкна за нас безплатни сладоледи.

В магазина работи ново момиче, Ели. Мисля, че е на около шестнадесет. Изрусява си косата с кислородна вода, но въпреки че изглежда толкова глупава, госпожа Уорън казва, че е най-добрата помощничка, която са имали някога, и се ориентирала в регистъра на цените за нула време.

Странно е да знаеш, че никога вече няма да ходиш на училище. Още не знам резултата от приемните изпити, но получих награди по английски и история, както и купата „Карнхейл“, което беше страхотна изненада и ме разтърси. Но си заслужаваше да я спечеля, защото като я получих, господин Бейнс и чичо Боб се посъвещаваха и решиха да ми купят моя собствена кола за награда. Отидохме с господин Бейнс в магазина в Тръроу и я избрахме. Това е малко, тъмносиньо MG с четири седалки, много сладка е. Имаше и спортни коли с подвижен покрив, но господин Бейнс каза, че ако се обърна с нея (разбира се, че няма да го правя), може да си счупя врата и сметна, че MG-то е по-подходящо. Както и да е, абсолютно я обичам и я шофирах до Нанчероу по целия път през Кембърн, Редрут и Пензанс, а господин Бейнс с колата си караше край мен като бодигард! Това е най-хубавото нещо, което съм имала някога след велосипеда, който ми купи леля Луиза, и веднага щом мога, ще отида в Пендийн да видя Филис и бебето й. За нея ще ви разкажа в следващото си писмо.

Така или иначе, пристигнахме тук с Лъвдей със собствени сили, вместо да се налага да ни возят в ловното комби на Нанчероу. Не мога да ви опиша колко беше забавно да си шофираме сами и карахме много бавно, за да се насладим напълно. Денят беше превъзходен, всички живи плетове — обсипани с напръстничета, и хванахме пътя през мочурището, а в далечината морето беше най-тъмносиньо. Попяхме си много.

Малко преди да тръгнем, Даяна Кеъри-Луис замина за малко в Лондон. Полковник Кеъри-Луис се вкисна, когато тя му съобщи, че заминава, но той самият е достатъчно потиснат от събитията и постоянно чете вестниците и слуша новините, и мисля, че горкият човек просто й лази по нервите. Накрая обаче той направи най-доброто, като я изпрати с колата й и й пожела приятно прекарване. Той наистина трябва да е най-добрият и най-неегоистичен съпруг, и кой може да го обвини, че е загрижен от това, което става? Трябва да е мъчително за човек, който се е бил в окопите през цялата предишна война. Радвам се, че всички сте в Сингапур и далече от всичко това. Там поне ще сте в безопасност от това, което става в Европа.

Трябва да тръгвам. Лъвдей и Хедър искат да отидем на плажа, а госпожа Уорън ни приготви храна за пикника. Мирише ми на топли хлебчета с месо. Можете ли да си представите нещо по-хубаво от това да ядеш пресни хлебчета след плуване? Аз не мога.

Обичам ви всички. Ще опитам скоро да ви пиша пак,

Джудит

* * *

За разлика от Нанчероу храненето в къщата на Уорън беше по необходимост неофициално. С двама мъже на работа, която започва по различно време, закуската беше в голяма степен подвижно събитие. Господин Уорън беше в магазина си, Джоуи — на плажа много преди момичетата дори още да са станали. Госпожа Уорън хранеше съпруга си, когато имаше пролука в работата и му се удаваше да се измъкне от своите рафтове с бекон, пакети чай и килограми с масло. След като е бил на крака цяла сутрин, той имаше нужда да поседне за малко, да хвърли око на местния вестник, да се наслади на купа супа, филия хляб и сирене и чаша чай. Госпожа Уорън не сядаше. Докато съпругът й се хранеше, тя или гладеше, или правеше кейк, или миеше пода на кухнята, или стоеше пред мивката и белеше тонове картофи, като слушаше съпричастно, докато той четеше откъси от новините като резултатите от крикета или колко е спечелил Женският институт на св. Енодок от разпродажбите „Донеси и купи“. Когато той си допиваше чая, свиваше и изпушваше смачкана цигара, връщаше се на работа и идваше ред на Ели. Тя не обичаше супа. Правеше си сандвичи от месен пастет и хрускаше шоколадови бисквити, като междувременно разказваше на госпожа Уорън какво й е казал Ръсел Оутс на опашката за билети за кино и питаше стопанката дали да си направи трайно къдрене. Беше лекомислено момиче, лудо по момчетата, но госпожа Уорън я познаваше още от съвсем малка ученичка в училището на Порткерис и се радваше на компанията й. Харесваше я, защото имаше някаква енергия в нея, и беше истински труженик, сияеше като ново пени и беше винаги приветлива с клиентите.

— Тази седмица дават Джанет Макдоналд — казваше Ели. — С Нелсън Еди. Винаги съм ги смятала за малко блудкави, но музиката си я бива. Гледах Джеймс Кагни миналата седмица, беше малко страшен филм — за гангстерите в Чикаго.

— Как можеш да гледаш всичките тези стрелби и убийства, Ели! Това не мога да го проумея.

— Вълнуващо е. И ако стане много кърваво, просто се смъквам на седалката.

* * *

Лъвдей прекара своята седмица и Джудит не преставаше да се изумява как тя пасва и се адаптира към живота в пренаселена къща над бакалница, толкова диаметрално противоположна във всяко отношение на обстановката, в която беше отгледана. Фамилията Кеъри-Луис беше от по-горна класа, нямаше как да се избегне това зле звучащо определение. И Лъвдей беше отгледана по съответните правила, глезена и задоволявана, заобиколена от предани бавачки и икономи, обожавана от сляпо обичащи родители. Но още след първото си посещение в Порткерис, когато и двете бяха още ученички, тя беше омаяна от семейство Уорън и всичко около тях. Влюбена в новото усещане да живееш точно в центъра на делови малък град, още щом отвориш вратата да стъпиш право на тясна калдъръмена улица, която води надолу към пристанището. Когато господин Уорън или Джоуи започваха със закачките, тя не им оставаше длъжна, а от госпожа Уорън се научи сама да си оправя леглото, да помага при миенето на чиниите и да простира пране на двора зад пералнята. Бакалницата, винаги пълна с клиенти, беше постоянно разнообразие, а свободата, която потомството на Уорън смяташе за разбираща се от само себе си, Лъвдей намираше за просто безценна. „Тръгвам“, е достатъчно да извикаш от стълбите и никой не те пита за къде тръгваш или кога ще се върнеш.

Но повече от всичко й харесваше многолюдният плаж, където с Джудит и Хедър прекарваха повечето време. Времето постоянно беше хубаво, с прохладен бриз и дни наред с безоблачно небе, а пясъкът — пъстър с раирани тенти и слънчеви чадъри, шумен от весели групи и отпускари. Даяна беше донесла на Лъвдей нов бански костюм от две части, към който тя прибави тъмни очила, така че можеше безнаказано да зяпа хората, без те да забележат. Освен това Джудит подозираше, че тя се надява с тях да прилича на кинозвезда. Толкова стройна, загоряла и зашеметяващо хубава, тя неизбежно привличаше възхитени погледи и почти веднага някой младеж хвърляше топка пред тях и моментално започваше ново познанство. Не минаваше ден без трите момичета да бъдат поканени да играят раундърс^[3] или волейбол, или да плуват, или в многолюдна компания на слънчеви бани върху влажен дюшек, напълнен с влакна от кокосов орех.

Заливчето в Нанчероу никога не е било толкова разнообразно.

Но времето летеше и почти преди да усетят, дойде последният ден на Лъвдей. Вечерята в семейството беше единственото време, когато всичките му членове и всеки, който е в къщата или има нужда от подкрепа, се събираха край дългата, излъскана маса в кухнята на госпожа Уорън, за да говорят, да се смеят, да спорят, да се закачат и общо взето да се осведомят какво е станало през деня. Не е ставало и дума да се преобличат или издокарват. Бегло измиване на ръцете беше единственото, което се очакваше да направиш, и всички сядаха в дрехите, които бяха носили цял ден — мъжете в ризи с разкопчани яки, а госпожа Уорън все още с престилката си.

Сервираше се в шест и половина и макар да си беше солидно угощение, традиционно се наричаше „чай“. Сервираше се агнешки бут, или угоен петел, или риба на скара, придружени с печени картофи, три блюда зеленчуци, сосове и туршии, канички с богат тъмен сос. За десерт имаше желета и кремове, блюда с каймак, домашен кейк или бисквити със сирене, и всичко се „промиваше“ с голяма чаша силен чай.

Тази вечер присъстваше само семейството. Родителите, Джоуи, трите момичета с голи ръце, чудесни в памучните си рокли без ръкави, които бяха намъкнали върху банските си костюми след цял ден на плажа.

— Ще ни липсваш — каза господин Уорън на Лъвдей. — Няма да е същото, като няма наоколо кой да ни прави луди.

— Наистина ли трябва да си тръгнеш? — попита госпожа Уорън малко тъжно.

— Да, трябва. Обещах на Флийт да се върна, а ни чака много работа с нея. Надявам се Уолтър да я е яздил, иначе ще скача и ще се мята като щура.

— Е, поне имахте късмет със слънцето — каза госпожа Уорън. Съпругът й се усмихна.

— Какво ли ще каже майка ти, като те види почерняла като малка индийка?

— Тя е в Лондон и няма да ме види. Но ако се е върнала, ще ми завиди. Тя винаги се опитва да хване тен. Понякога се пече на слънце без дрехи.

Джоуи вдигна вежди.

— Кажи й тогава да дойде на нашия плаж. Можем да минем с една-две странични атракции.

— О, глупчо такъв. Тя не го прави на претъпкани плажове. Съвсем уединено, от време на време, в градината или сред скалите.

— Как ще е толкова уединено, като знаеш къде е! Ходиш да надничаш, нали?

Лъвдей го замери с парче хляб, а госпожа Уорън стана и отиде да сложи чайника.

* * *

Тя си замина на другата сутрин. Беше дошъл да я вземе Палмър с ловното комби. Не най-подходящото возило за стръмните хълмове, тесните улички и острите ъгли в Порткерис, и докато обърне, Палмър се пообърка, защото напълно се беше загубил в непознатите калдъръмени улички, и спирането му пред вратата на бакалницата беше по-скоро късмет, отколкото добро справяне.

Обаче беше пристигнал. Куфарите на Лъвдей бяха пренесени долу и навън през магазина и всички се появиха на тротоара да я изпратят с много целувки и прегръдки и обещания да дойде скоро пак.

— Кога ще се върнеш? — попита тя Джудит, увиснала навън през отворения прозорец на колата.

— Вероятно в неделя сутринта. Ще ти се обадя по телефона и ще ти кажа. Предай поздрави на всички.

— Добре. — С разтърсване и с чудовищно достойнство комбито потегли. — Довиждане! Довиждане!

Всички стояха и махаха, но само за момент, защото почти веднага огромното возило зави зад острия ъгъл към Маркет плейс и се загуби.

Отначало всички се чувстваха малко странно без Лъвдей. Като всички от семейство Кеъри-Луис, тя имаше дарбата да внася неочаквано очарование в почти всякакво събиране. Но беше също и хубаво да остане само с Хедър и да може да си поговорят за старите дни и приятели, без да им се струва, че оставят Лъвдей извън разговора или да се налага мъчително да й обясняват кой е този и онзи или кога се е случило това или онова.

Те седяха на кухненската маса и пиеха чай, обсъждаха какво да правят през деня и решиха да не ходят на плажа, защото макар че Лъвдей не искаше да прави нищо друго, това, че са без нея, беше добра възможност да отидат малко по-надалече.

— В края на краищата, имам кола. Нека отидем някъде, където иначе рядко се ходи.

Още умуваха къде да е това, когато госпожа Уорън приближи, спря да си поеме дъх от магазина и реши въпроса вместо тях.

— Защо не отидете до Трийн? С колата няма да отнеме много, а скалите ще са много красиви в ден като този и може би там няма да има жива душа. Помнете, че е истинско изпитание да слезете надолу по скалите, но пък имате цял ден, нали?

И така заминаха за Трийн, по пътя за Лендс Енд Роуд, Пендийн и Сейнт Джъст. Като караше напред, Джудит се сети за Филис.

— Трябва да дойда да я видя някой ден. Тя живее някъде наблизо, но не знам точно къде. Ще трябва да й напиша писмо, защото най-вероятно няма телефон.

— Можем да направим това тази седмица. И да отидем в Пенмарън, ако искаш.

Джудит смръщи нос.

— Не, всъщност не.

— Ще почувстваш носталгия, нали?

— Не знам. Просто не искам да рискувам. — Тя си спомни малката гара и Ривървю и си помисли как може да се обади на господин Уилис. Но всичко това бяха щастливи спомени, а имаше и такива, които по-добре да бъдат погребани. — Може би е най-добре да си го спомням какъвто беше.

В Трийн паркираха колата пред кръчмата и се разходиха през нивите, с банските и храната в раниците на гърба. Пореден безоблачен ден с бръмчащи наоколо пчели сред цъфналия пирен, слънчева светлина, разсеяна от жегата, която блещукаше по повърхността на морето с цвета на нефрит. Скалите бяха невероятно високи и сърпът на залива лежеше далече под тях. Но те се впуснаха в дългото слизане по почти отвесната пътечка, от което леко настръхват косите, и когато накрая стигнаха до пясъка, беше сякаш са изоставени на необитаем остров, защото наоколо нямаше нито едно живо същество.

— Дори не ни трябват бански костюми — каза Хедър.

Те се съблякоха и хукнаха голи към малките вълни. Водата беше леденостудена, гладка и копринена, и те заплуваха в студа, докато стана невъзможно да стоят във водата. Излязоха и тръгнаха по горещия пясък към хавлиите си, изсушиха се и легнаха да се пекат на камъните.

Говореха си. Хедър призна, че вече си има истински приятел, някой си Чарли Лейниън, син на преуспяващ търговец с дървесина от Марейзиън. Запознали се на вечерята в деня на крикета, но пази това в нещо като тайна от семейството си, защото не може да понесе неизбежните братски закачки, ако Джоуи научи за приятелството им.

— Чарли е наистина чудесен. Не точно хубав, но приятен. Хубави очи и чаровна усмивка.

— Какво правите с него?

— Ходим в Двореца на танците, в кръчмата, изпиваме по бира. Той има кола и обикновено се срещаме край автобусната спирка.

— Ще трябва някога да го заведеш вкъщи.

— Знам, но той е малко стеснителен. Засега отлагаме това.

— При баща си ли работи?

— Не, учи в Техническия колеж в Камборн. На деветнадесет години е. Но смята да влезе в бизнеса.

— Изглежда е много добър.

— Такъв е — усмихна се Хедър.

Джудит, легнала по гръб, засенчи очите си с ръка и замълча. Известно време обмисляше дали да каже на Хедър за Едуард. Тъй като Хедър й беше признала за себе си, чувстваше, че и тя трябва да го направи, но после се отказа. По някаква причина чувствата й към Едуард й бяха прекалено ценни, прекалено призрачни, за да ги споделя с някого, та дори и с Хедър. Знаеше, че приятелката й никога няма да предаде доверието й, но тайните, споделени дори веднъж, си отиват завинаги.

Слънцето беше прекалено силно. Раменете и бедрата й започнаха да изгарят. Болезнено се обърна по корем, намести се, доколкото можа върху безмилостно твърдия камък. Попита:

— Ще се сгодявате ли?

— Не. Какъв смисъл има? Ако избухне война, предполагам, че ще го мобилизират и няма да се виждаме с години. Освен това не искам да се омъжвам и да се натоварвам с деца. Не още. Това винаги може да се направи.

Внезапно тя започна да се киска.

— Какво е толкова смешно?

— Просто си спомних. Онази Нора Елиът и какво ни каза зад навеса за велосипеди. За това как се правят децата…

Джудит, която си спомняше твърде добре, също много се развесели.

— И си мислехме, че е отвратителна, че всичко е измислила и че само някой толкова ужасен като Нора Елиът може да съчини нещо толкова отблъскващо.

— И накрая тя се оказа права…

Когато най-после укротиха смеха си и избърсаха сълзите от очите си, Хедър попита:

— Кой ти каза?

— Какво? За секса ли?

— Да. На мен ми каза мама, но твоята не беше тук.

— Госпожица Като. Каза на целия клас. Наричаше се физическо възпитание.

— Леле, трябва да е било ужасно неудобно.

— Колкото и да е странно, не беше. И всички учехме биология, така че не беше много изненадващо.

— Мама беше внимателна. Каза, че не звучи много приятно, но любовта към някого прави нещата много специални. Знаеш, емоции и прочее.

— Изпитваш ли нещо такова към Чарли?

— Не искам да спя с него, ако това имаш предвид…

— Не. Имам предвид обичаш ли го?

— Не по този начин. — Хедър се замисли. — Не прилича на това. Не искам да се обвързвам.

— А какво искаш тогава? Все още работа в Лондон?

— Евентуално. Да си имам собствена малка квартира, добра заплата…

— Не мога да си те представя в черна рокля с бяла якичка, седнала на коляното на шефа и записваща диктовката му…

— Не сядам на коляното на шефа, мога да те уверя в това.

— Няма ли да ти липсва Порткерис?

— Ще ми липсва, но не смятам да прекарам тук остатъка от живота си. Познавам прекалено много момичета с опашка от дечурлига, които почти не са излизали от градчето. Аз искам да видя света. Искам да отида в чужбина. Като в Австралия например.

— Завинаги?

— Не. Не завинаги. Винаги бих се връщала. — Хедър седна и се прозина. — Ама че жега! Гладна съм. Хайде да хапнем нещо.

Прекараха целия ден на слънце, на скалите, на пясъка и в морето. Следобед приливът дойде на напечения бряг и плитките вълни вече не бяха толкова студени. Те можеха да лежат неподвижно във водата, загледани в небето и скалите, леко полюшвани от летните вълни. Към четири и половина топлината на слънцето намаля и те решиха да приключат и да поемат трудното изкачване по скалите.

— Просто е жалко да си тръгваме — каза Хедър, когато намъкнаха памучните си рокли и напъхаха в раниците си мокрите си бански принадлежности и остатъците от храната си. Тя се обърна и погледна морето, което при променливата светлина беше по магия приело друг оттенък, защото вече не беше нефритово, а тъмноаквамариновосиньо. — Знаеш ли, никога вече няма да бъде като сега. Никога. Само ти и аз, на това място, по това време. Нещата се случват само веднъж. Мислила ли си някога за това, Джудит? Може леко да наподобяват, разбира се, но никога не са съвсем същите.

Джудит я разбра.

— Знам.

Хедър спря и намъкна раницата на гърба си, като провря ръце под ремъците.

— Хайде да тръгваме, чака ни планинарство.

И наистина изкачването беше дълго и мъчително, макар и не така опасно като слизането. Стигането до върха без произшествия беше голямо облекчение и те спряха, за да си поемат дъх, застанали на гъстата торфена трева, загледани към пустия залив, неизменните скали и празното спокойно море.

Нещата се случват само веднъж!

Хедър беше права. Нищо никога не може да бъде съвсем същото. Джудит се питаше колко ли време може да мине, преди отново да дойдат в Трийн.

* * *

Върнаха се в Порткерис към шест часа, загорели, солени, изтощени. На бакалницата вече висеше надписът „ЗАТВОРЕНО“, но вратата беше отворена и те намериха господин Уорън по риза в малкия му кабинет, който оправяше документите от деня.

— Виж ти кой е дошъл. Прекарахте си хубаво, нали?

— Прекрасно. Ходихме в Трийн.

— Знам. Майка ти ми каза. — Погледът му се отмести към Джудит. — Търсиха те по телефона преди около час.

— Мен?

— Да. Някой иска да му се обадиш. — Той остави писалката и затърси нещо по бюрото. — А, ето го. Записах го. — Той протегна листче хартия. На него бяха написани две думи: „Обади се на Едуард“. — Каза, че знаеш номера.

Едуард! Джудит потъна в безумна радост, като суха гъба, която жадно поема вода. Тя тръгваше от стъпалата към върха на главата й и просто усещаше как усмивката разтегля ъгълчетата на устата й. Едуард!

— Откъде звънеше?

— Не знам. Само каза, че си е вкъщи.

Хедър пламна от любопитство.

— Кой е той, Джудит?

— Едуард Кеъри-Луис. Мислех, че е още във Франция.

— Ами тогава е по-добре да му се обадиш. — Джудит се колебаеше. Телефонът на бюрото на господин Уорън беше единственият в къщата. Хедър долови колебанието й. — Татко няма нищо против, нали, тати?

— Нямам. Чувствай се свободна, Джудит.

Той стана от стола. Тя беше силно смутена.

— О, моля те, не мисли, че трябва да си тръгваш. Не е нищо особено. Просто Едуард.

— За момента свърших работата си тук. Ще я довърша по-късно. Сега ще отида да изпия една бира.

Хедър, с искрящи черни очи, каза:

— Ще дойда да ти налея. Дай ми раницата си, Джудит, и ще простра мокрите неща на въжето.

Съвършено тактично, те я оставиха сама. Тя ги изгледа как общително се качват по стълбите, после седна на стола на господин Уорън зад бюрото, вдигна слушалката на старомодния телефон и каза на оператора номера на Нанчероу.

— Ало! — Беше Едуард.

Тя каза:

— Аз съм.

— Джудит!

— Току-що се върнах. Господин Уорън ми предаде съобщението ти. Мислех, че още си във Франция.

— Не съм. Върнах се миналия вторник в една практически празна къща. Без мама, без Джудит, без Лъвдей. Водим с баща ми ергенско съществувание.

— Но Лъвдей се върна!

— Разбира се, но едва я зърнах. Беше в конюшните цял следобед, обучава новото си пони.

— Хубаво ли прекара във Франция?

— Изумително. Искам да ти разкажа за това. Кога се връщаш?

— След една седмица.

— Не мога да чакам. Какво ще кажеш за тази вечер? Мога да дойда в Порткерис и да те заведа някъде да пийнем нещо. Ще имат ли Уорънови нещо против?

— Не, разбира се.

— Добре, в осем тогава. Как да те намеря?

— Слизаш от хълма и тръгваш към пристанището. Намира се точно зад стария пазар, „Бакалница Уорън“. Вратата на магазина е заключена, но има странична, която винаги е отворена, и можеш да минеш през нея. Тя е яркосиня с месингова дръжка.

— Няма как да я сбъркам. — Тя усети усмивката в тона му. — В осем. Ще се видим. — И той затвори.

Тя поседя малко, замечтана и усмихната, връщаше се на всяка негова дума и всеки нюанс на гласа му. Той идва. Искаше да й разкаже за Франция. Не мога да чакам. Искаше да я види. Идва.

Трябва да се преоблече, да се изкъпе, да отмие солта от косата си. Няма време за губене. Стимулирана да действа, тя скочи от стола и изтича нагоре по стълбите, като без усилия прескачаше по едно стъпало.

* * *

Слагаше си леко червило, когато чу шум от кола, която зави зад ъгъла и спря пред затворените витрини на бакалницата. Остави червилото, отиде до отворения прозорец, надникна и видя точно под нея тъмносинята кола и дългокракия Едуард, който се измъкваше от нея. Той затвори вратата след себе си с глух удар.

— Едуард!

Като чу гласа й, той се спря и погледна нагоре. Фигурата му беше скъсена от ъгъла, под който го гледаше.

— Приличаш на Рапунцел — каза й той. — Слизай.

— Ей сега.

Тя се върна в стаята, взе бялата си чанта, която носеше през рамо, хвърли бърз поглед в огледалото и излезе. Изтича по стълбите през синята врата към улицата, където дълги сенки лежаха по още топлия калдъръм и облегнат на капака на колата си, я чакаше Едуард.

— Изглеждаш чудесно — каза тя.

— Ти също.

Неофициалният му вид я успокои. Беше устояла на изкушението да се издокара и след банята намъкна чиста памучна рокля, синя с бели райенца. Краката й бяха боси, в прохладни бели сандали.

— Завиждам ти. Имаш по-хубав тен от моя.

— Имахме изумително време.

Той се отмести от колата и застана с ръце в джобовете, загледан във фасадата на високата, тясна каменна къща.

— В какво прекрасно място гостуваш!

— Издига се на етажи. От тази страна са три, но отзад са само два. Предполагам, че понеже както и целият останал град, е построена на хълм. Кухнята е на първия етаж, с врата, която излиза на двора отзад. Там госпожа Уорън отглежда саксиите си с растения и простира прането. Няма градина.

— Няма ли да бъда поканен?

— Разбира се, ако искаш. Но вътре няма никого, освен мен. Има летен панаир нагоре на игрището за ръгби и Хедър и родителите й отидоха да обиколят наоколо, да хвърлят кокосови орехи и да печелят награди.

— Розови плюшени слончета?

— Именно — засмя се тя. — А Джоуи — това е братът на Хедър — излезе с приятелите си за цялата вечер.

— Тогава къде ще отидем? Къде е модерното нощно заведение този сезон?

— Не знам. Мисля, че може да опитаме в „Слайдинг Такъл“.

— Чудесно. От години не съм ходил там. Да отидем и да видим какво става. С кола или пеша?

— Нека повървим. Не си струва да вземаме кола.

— В такъв случай, en avant^[4].

Те тръгнаха рамо до рамо надолу по тясната улица към Лайфбоут Хауз и пристанището. Изведнъж Джудит се сети.

— Ял ли си нещо?

— Защо? Много гладен ли ти изглеждам?

— Не. Но знам също, че вашата вечеря в Нанчероу е в осем и смятам, че си я пропуснал.

— Права си. Не съм ял и нямам нужда да ям. Още вкъщи реших, че всички ядем твърде много. Мисля, че всичко е свързано с готвенето на госпожа Нетълбед. Не мога да си представя защо родителите ми не са дебели като бъчви, въпреки че дъвчат по четири пъти на ден, а не напълняват нито с грам.

— Всичко е свързано с нещо, наречено метаболизъм.

— Къде си научила тази дълга дума?

— Ами ние бяхме обучавани добре в „Сейнт Урсула“.

— Бяхме добре обучавани… — повтори Едуард. — Не е ли чудесно да знаеш, че всичко това е вече зад гърба ти? Просто не можех да го повярвам, когато най-после напуснах Хароу. Често сънувах кошмари, че се връщам там, и се будех нощем, потънал в пот от страх.

— О, стига, не може да е било чак толкова лошо. Обзалагам се, че ти застава буца в гърлото, когато чуеш момчешки гласове да пеят училищни песни.

— Не, не ми застава. Но признавам, че това може би ще стане около петдесетата ми година.

Те завиха на ъгъла край Лайфбоут Хауз и тръгнаха по улицата към пристанището. Беше толкова хубава, златна вечер, че улицата беше все още оживена. Всички летни посетители бяха наизлезли, вървяха покрай кея, спираха се облегнати на парапета и гледаха рибарските лодки, ближеха сладолед или ядяха риба с пържени картофи от фунии от вестник. Познаваше се, че са гости, защото носеха едни особени дрехи, бяха червени като рак от непривичното слънце и говореха с акцент от Манчестър, Бирмингам или Лондон. Приливът беше висок, небето — пълно с лакоми чайки, и някои от старите местни жители, които още живееха в къщите край пристанището, бяха извадили кухненските си столове навън, седяха на тях, облечени в черно и гръмогласни, за да се порадват на последната дневна топлина и да погледат как светът минава покрай тях. Отвън пред „Слайдинг Такъл“ няколко млади курортисти, загорели и шумни, седяха край дървена маса и смучеха бирата си.

Едуард направи гримаса.

— Надявам се, че не е ужасно претъпкано. За последен път бях тук през зимата, когато имаше само едно-две стари момчета вътре, дошли да си отдъхнат от жените си. Все пак ела да опитаме.

И той я поведе навътре, като се наведе под изкривения трегер над вратата. Джудит на токчетата си пристъпи в полумрака и веднага я връхлетя воня на бира, спирт и прегряла плът, облаци цигарен дим и врява от силни, весели гласове. Не беше си признала пред Едуард, но за пръв път идваше в това заведение, защото беше кръчма, която мъжкото население на Уорънови пазеше за себе си. Сега се огледа наоколо с известно любопитство, като се мъчеше да открие какво му е толкова специалното на това място.

— По-зле е, отколкото предполагах — каза Едуард. — Ще избягаме, или ще останем?

— Нека останем.

— Добре. Стой тук и заеми маса, ако се освободи. Аз ще взема питиетата. Какво искаш?

— Шанди^[5] или сайдер. Няма значение.

— Ще ти взема шанди. — Той я остави, като опитно си пробиваше път към бара, а тя гледаше как напредва и неотклонно си пробива път, но в същото време е невероятно любезен. — Съжалявам… Извинете… Бихте ли…

Той вече беше близо до разсеяния барман, когато, какъв късмет! — групата, която седеше на маса до прозореца, започна да се събира и сякаш да се кани да си тръгне. Джудит със скорост, която изненада дори самата нея, беше при тях за миг.

— Много съжалявам, но тръгвате ли си?

— Да. Трябва да се върнем в квартирата си горе на хълма. Искате масата, нали?

— Би било хубаво да я заемем.

— Знам. Тук е като в Черната дупка в Калкута^[6].

Бяха четирима и им трябваше малко време, но Джудит бдеше зорко срещу нашественици и щом те излязоха, се настани на тясната дървена пейка и сложи чантата до себе си, за да запази място за Едуард.

Когато той дойде при нея със своята халба и нейната чаша в ръце, беше признателно зарадван от находчивостта й.

— Какво способно момиче си. — Той внимателно остави питиетата и после се хлъзна към нея. — Как успя да го направиш? Като направи гримаси на луда и ги изплаши?

— Не. Просто си тръгнаха. Връщат се в квартирата си.

— Какъв късмет. Убийствено е да стоиш цяла вечер.

— Не съм си представяла, че заведението е толкова малко.

— Съвсем мъничко. — Едуард посегна за цигара и я запали. — Но всеки иска да дойде тук. Пълно е с други кръчми в градчето, но предполагам, че всички приходящи намират мястото за живописно. Каквото си е, разбира се. Но, боже мой, колко е претъпкано. Няма място дори за мизерна игра на дартс. Можеш да извадиш очите на някого. Все пак — той вдигна чашата си, — наздраве. Толкова е хубаво да те видя отново. Беше толкова дълго…

— От Коледа.

— Толкова много?

— Ами ти беше в Америка през цялата великденска ваканция.

— Вярно, бях.

— Разкажи ми за Франция.

— Беше великолепно.

— Къде беше?

— В една вила в хълмовете зад Кан. Близо до село, наречено Тишина. Много провинциално. Заобиколено с лозя и маслинови горички. Вилата имаше тераса, обвита с лози, където се хранехме, а в градината — малък леден плувен басейн, предназначен да препречва пътя на потоците, които се стичат от върха на планината. Беше пълно с цикади, розово мушкато, а навън миришеше на чесън, масло против изгаряне и цигари голоаз. Божествено.

— На кого е вилата?

— На доста симпатична възрастна двойка на име Бийт. Мисля, че той има някаква връзка с Министерството на външните работи.

— Значи не си ги познавал?

— Никога през живота си не бях ги виждал.

— Тогава как…

Едуард въздъхна и започна мъчително да обяснява.

— Заминах за Лондон, за да отида на някакво парти с Атина. И там се запознах с това весело момиче, и по време на вечерята тя ми каза, че леля й и чичо й имат вила в Южна Франция и я канят да им гостува, и поканата включва още един-двама приятели.

— Едуард, ти си…

— Защо се смееш?

— Защото само ти можеш да отидеш на парти в Лондон и накрая да се окажеш за две седмици в Южна Франция.

— Мислех, че е много хитро от моя страна.

— Тя трябва да е била дяволски хубава.

— Вилите в Южна Франция имат свойството да правят момичетата хубави. Точно както скътана банкова сметка прави и най-грозната жена сексуално привлекателна. За определен тип мъже.

Той се закачаше. Тя се усмихна. На Коледа, когато Едуард й разказваше за швейцарската си ваканция, тя не можеше да потисне бодването на ревност към непознатите момичета, които са карали ски с него и с които е танцувал през нощите там под мелодиите на Ричард Таубър. „Момичетата са създадени да обичат и да целуват.“ Сега обаче може би защото беше по-голяма и много по-сигурна в себе си, не изпитваше никаква ревност. В края на краищата Едуард, като се завърна в Нанчероу и не намери Джудит, без да губи време се беше свързал с нея и я беше намерил. Това означаваше, че тя поне малко е от значение за него и че не е дал сърцето си на друга, нито го е оставил в Южна Франция.

— И така, какво стана после, Едуард?

— Моля?

— Ти каза, че поканата е включвала още един-двама другари.

— Да, така беше. И тя беше уговорила нещата с една приятелка, но всички момчета, които имаха предвид, вече бяха поели други ангажименти. Така че… — Той сви рамене. — Тя покани мен. И тъй като никога не отказвам хубаво предложение, моментално приех, преди да й хрумне да премисли. После тя каза: „Доведи някой приятел“, и без да му мисля назовах Гас Калъндър.

Джудит чуваше това име за пръв път.

— Кой е той?

— Тъмен, навъсен шотландец от дивите Хайлендс. Той е в Пемброук с мен и учи инженерство, не го познавах истински до това лято, когато двамата получихме стаи на един етаж. Той е много срамежливо и резервирано момче, но ужасно свестен, и веднага се сетих за него, защото бях почти сигурен, че няма планове за ваканцията. Поне не такива, които да не може да промени.

— И пасна ли си с другите в групата?

— Разбира се. — Едуард изглеждаше изненадан, че Джудит може и за миг да се усъмни в безупречната му социална преценка. — Знаех, че ще пасне. Едното момиче лудо се влюби в мрачния му хийтклифски вид, а госпожа Бийт постоянно повтаряше, че има вид, който те подканя просто да го схрускаш. Освен това се оказа и нещо като художник, което прибавяше допълнително измерение. Нарисува маслена картина на вилата, поръча й рамка и я остави на семейство Бийтс като подарък от признателност. Бяха повече от възхитени.

Джудит реши, че това наистина е интересен образ.

— Инженер и художник — интересна смес.

— Не съвсем. Представи си всички тези технически чертежи. Геометрия от най-сложен вид. И случайно имаш голям шанс да се запознаеш с него. Когато си тръгнахме към вкъщи и най-после стигнахме в Доувър, му предложих да дойде с мен в Нанчероу, но трябваше да се върне в премрачната Шотландия и да прекара известно време със старите си майка и баща. Не говори много за семейството си, но останах с впечатлението, че това не са най-интересните родители на света.

— Къде тогава е шансът да се запозная с него?

— Може би ще дойде по-късно. Изглеждаше напълно съблазнен от идеята. Не я прие веднага, но явно никога нищо не приема така.

Едуард погледна Джудит и видя, че се смее. Той се намръщи.

— Какво е толкова смешно?

— Надявам се, че не е беззъб и досаден, иначе Лъвдей ще му види сметката.

— Лъвдей е много досадна. Но, разбира се, Гас не е беззъб. Всички шотландци са зъбати.

— Бил ли е някога в Корнуол?

— Не.

— Щом е художник, ще бъде запленен като всички събратя и няма да иска да си тръгне.

— Доколкото го познавам, смятам, че кариерата му е в безопасност. Прекалено е добросъвестен за отклонения. По традиция шотландците изпитват огромен респект към образованието. Затова са толкова умни и измислят неща като дъждобрана, гуми, които не се пукат, пътна настилка от чакъл с битум.

Но Джудит беше говорила достатъчно за Гас Калъндър.

— Разкажи ми повече за Франция. За пътуването. Хубаво ли беше?

— Хубаво беше да караш на юг, но беше същото на връщане. След Париж пътищата към Кале са задръстени от трафика и трябваше да чакаме половин ден, преди да получим място на ферибота.

— Защо така?

— Паника. Страх от война. Всички дребни британски семейства, почиващи в Бретан и Белгия, внезапно решават да съкратят престоя си и да се приберат вкъщи.

— Какво ще стане според тях?

— Не знам. Предполагам, че немската войска внезапно ще пробие през линията „Мажино“ и ще нахлуе във Франция. Или нещо подобно. Лош късмет за хотелиерите. Можеш да си представиш киселите лица на мосю и мадам Дьо Пон от „Хотел дю плаж“, като гледат как приходите им изтичат по пътя обратно в Англия.

— Нещата наистина ли са толкова лоши, Едуард?

— Доста лоши, смятам. Горкият стар татко е изтормозен от опасения.

— Знам. Мисля, че затова майка ти избяга в Лондон.

— Тя никога не е била особено полезна, когато трябва да се изправи пред жестока действителност. Блестяща е да я държи притисната до стената, но не и да застане срещу нея. Обади ни се снощи просто да се убеди, че оцеляваме без нея и да ни съобщи лондонските новини. Атина имала нов приятел. Името му е Рупърт Райкрофт и е от Кралската драгунска гвардия.

— Господи, колко умно!

— С татко се обзаложихме колко ще трае това. Всеки заложи по петарка. Ще отида за още бира. Ти искаш ли?

— Не. Още не съм си изпила чашата.

— Пази ми мястото.

— Ще го пазя.

Той я остави и тръгна да се добере отново до бара. Тя остана сама. Това нямаше особено значение, защото имаше толкова много неща и хора за гледане. Смесена китка, реши тя. Двама-трима старци, явно местни, седнали, непоклатимо настанени, на дървените пейки около огъня. Държаха халби в загрубелите си от работа ръце и говореха помежду си с тлеещи фасове, залепнали към долните им устни. Според нея те седяха тук, откакто беше отворено, и като че ли беше права.

После имаше доста голяма група, вероятно отседнала в някой от хотелите горе на хълма, но правеха този набег надолу да посетят „Слайдинг Такъл“ и да видят как живеят местните хора. Те имаха гръмки гласове на висша класа и изглеждаха изцяло не на място, но още докато тя ги гледаше, явно решиха, че им стига вече, защото допиваха питиетата си, оставяха празните чаши и се приготвяха да си тръгват.

Напускането им създаде празнина, която не се запълни веднага, и пред Джудит се разчисти пространството през стаята към пейката на другия край. Там седеше самотен мъж с наполовина празна чаша пред себе си. Той я гледаше. Вторачено. Видя немигащите му очи, увисналите му, оцветени от никотина мустаци, каскета от туид, нахлупен ниско на челото му. Под рошавите вежди безцветният му поглед беше изцъклен. Тя взе чашата си и отпи глътка, после бързо я остави, защото ръката й започна да трепери. Усещаше как сърцето блъска в гърдите й, как кръвта й се оттича като вода от филтър от страните й.

Били Фосет.

Нито го беше виждала, нито бе чувала за него от деня на погребението на леля Луиза. През изминалите години — а сега четиринадесетте й години изглеждаха безкрайно далече — юношеската й травма постепенно бе избледняла. Но никога не изчезна напълно. Напоследък, по-голяма и по-добре осведомена, дори се беше опитвала да намери известно съчувствие към неговите емоционални сексуални отклонения, но това беше почти невъзможно и никак не помагаше. Напротив, споменът за него едва не разруши отношенията й с Едуард и той, разбира се, беше причината тя никога да не пожелае да се върне в Пенмарън.

По време на първите си няколко посещения при семейство Уорън, още като ученичка, живееше в ужас да не срещне случайно Били Фосет. Може би на улицата или на излизане от банката, или от фризьорския салон. Но ужасният сценарий никога не се осъществи и постепенно с годините страховете й отслабнаха и тя се окуражи. Може би се е преместил от Пенмарън, напуснал е бунгалото си и голф клуба и е отишъл да живее във вътрешността на страната. Може би — какъв късмет! — е умрял.

Но не беше. Беше тук. В „Слайдинг Такъл“. Седнал в другия край на стаята и вторачен в нея. Очите му горяха като ярки камъчета на червендалестото му лице. Огледа се за Едуард, но той беше притиснат до бара, където си купуваше бира, и тя едва ли би могла да извика за помощ. О, Едуард, върни се, молеше се мълчаливо тя. Върни се бързо.

Но Едуард се разтакаваше, разменяше си приятелски забележки с мъжа, който стоеше до него. А Били Фосет вече ставаше на крака, взе си чашата и се отправи през плочите на пода към мястото, където седеше вкаменената Джудит, хипнотизирана като заек от змия. Гледаше го как идва и изглеждаше същия, но по-грохнал, опърпан и занемарен.

— Джудит!

Той беше тук, опрян с кокалестата си старческа ръка на облегалката на стола. Тя мълчеше.

— Имаш ли нещо против да седна при теб? — Той дръпна стола до масата и внимателно снижи задника си към седалката. — Видях те — каза той. — Познах те в мига, когато влезе през вратата. — Дъхът му вонеше на стар тютюн и уиски. — Пораснала си.

— Да.

Едуард вече идваше. Тя го погледна с очи, пълни с ням зов за помощ, и Едуард пристъпи с известно смущение, видимо препънат от присъствието на грохнал непознат старец на тяхната маса.

— Здравейте — каза той учтиво, но в тона му нямаше особено дружелюбие и изражението му беше бдително.

— Мило момче. Извинявам се… — Но думите го затрудниха и опита отново. — Извинявам се, че се намесвам, но Джудит и аз сме стари приятели. Трябваше да й кажа една дума. Фосет ми е името. Били Фосет. Бивш полковник, Индийската армия. — Той огледа Едуард. — Не мисля, че съм имал удоволствието…? — Гласът му заглъхна.

— Едуард Кеъри-Луис — каза Едуард, но не подаде ръка.

— Приятно ми е.

Като търсеше с какво да заеме ръцете си, Били Фосет зърна уискито си, отпи голяма глътка и тръсна чашата на масата.

— И откъде сте, Едуард?

— Розмълиън. Нанчероу.

— Не ми е познато, мило момче. Не обикалям много наоколо тези дни. С какво си изкарвате хляба?

— В Кеймбридж съм.

— Сънуваните остри кули, а? Сините незабравими хълмове. Много съм пътувал аз из царството на златото. — Очите му се стесниха, сякаш мътеше някакъв план. — Предполагам, Едуард, че нямаш нещо такова като цигара? Моите май са свършили.

Едуард мълчаливо извади своя пакет цигари и му го подаде. С известно затруднение Били Фосет извади една, после започна да рови в провиснал джоб и извади смъртоносна на вид запалка. Изискваше се известно съсредоточаване, за да се завърти колелцето и да се получи пламък, после да се доближи той до края на цигарата, който вече изглеждаше малко изкривен, но най-после постигна това, всмукна дим дълбоко, закашля се ужасно, сръбна шумно друга глътка уиски и после сложи лакти на масата с вид на човек, който се кани да остане вечно.

Той заговори доверително.

— Джудит живееше врата до врата с мен — каза той на Едуард. — С леля си Луиза. Пенмарън. Беше ни много хубаво. Чудесна жена беше Луиза. Най-добрата ми приятелка, ако е въпросът. Знаеш ли, Джудит, ако ти не се беше появила, може би щях да се оженя за Луиза. Тя ми отделяше много време, преди ти да дойдеш. Добри приятели. Дяволски ми липсва, откакто се уби с онази нейна кола. Дяволски ми липсва. Никога не съм бил толкова самотен. Изоставен.

Гласът му потрепери. Той вдигна петнистата си ръка и избърса потекла сълза. Беше достигнал до разлигавената фаза на пиянството, която призоваваше за съчувствие и се давеше в самосъжаление. Джудит се беше вторачила в своето шанди. Не искаше да погледне към Били Фосет и беше прекалено ужасена и засрамена, за да погледне Едуард.

Били Фосет продължаваше да дърдори, без да спре.

— За теб не е така, нали, Джудит? Не си толкова зле, нали? Заграби всичко. Знаеш как да си напълниш гушата. Аз пет пари не струвам. Всичко ми измъкна. Дори дума не обели с мен на погребението на Луиза. Игнорираше ме. И взе всичко. Луиза винаги казваше, че ще се погрижи за мен, но не ми остави пукната пара. Дори нито един от проклетите трофеи от голф на Джак. — Той още известно време мрънкаше за тази несправедливост, после изстреля залп от злоба. — Лъжлива малка кучка. — Малка слюнка излетя от устата му и падна на масата много близо до ръката на Джудит.

Последва дълго мълчание, после Едуард леко се размърда на стола си и каза твърде спокойно.

— Не искаш повече да слушаш тези глупости, нали, Джудит?

Тя потвърди с глава.

— Не искам.

Едуард бавно стана на крака, наведе се над стария пияница.

— Мисля, че е най-добре да си вървите — каза той учтиво.

Апоплектичното лице на Били Фосет, с изражение на объркано невярване, се обърна към него.

— Да си вървя? Млади фукльо, ще си тръгна, когато поискам, още не съм свършил.

— Напротив. Свършил си. Свършил с пиенето, свършил с обиждането на Джудит… Хайде, тръгвай.

— Мамка ти!

В отговор Едуард хвана яката на провисналото сако на Били Фосет и рязко го изправи на крака. Докато той нижеше протестите си: „Не смей да ме пипаш… не смей… да се отнасяш с един равен като с обикновен престъпник… ще те дам под съд…“, Едуард го беше избутал от масата, през прага и навън през отворената врата. Там го стовари върху калдъръма, където Били Фосет, шокиран и неспособен да се изправи, се търкулна в канавката. Наоколо беше пълно с хора и всички станаха свидетели на унижението му.

— Никога не се връщай тук — каза му Едуард. — Никога вече не показвай проклетото си лице на това място.

Но дори проснат по гръб в канавката, Били Фосет все още крепеше искрица борбеност.

— Проклето копеле — изрева той. — Не си довърших питието.

Тогава Едуард отиде до бара, взе останалото уиски, изнесе го на улицата и го изля право в лицето му.

— Ето, вече свърши. Отивай си вкъщи — каза му той.

* * *

Джоуи Уорън, който се беше отправил към вкъщи по улица „Рибарска“, след вечер, прекарана в компанията на другаря му Роб Падлоу, тръгна по пристанищната улица към „Слайдинг Такъл“ точно навреме, за да види приковаващата вниманието сцена. Хората стояха наоколо, в различни пози на шок и ужас, стар дядка лежеше възнак в канавката, а висок, рус младеж по риза поливаше главата му с уиски, след това се върна в кръчмата.

Джоуи нямаше намерение да се отбива в „Слайдинг Такъл“, но такова драматично действие трябваше да се проучи. Дядката приличаше на припаднал или умрял, така че той прекрачи краката му и последва насилника в кръчмата, където беше още по-смаян, като го видя седнал на масата под прозореца с Джудит.

Тя беше бяла като платно.

— Какво беше всичко това? — попита Джоуи. Тя вдигна глава и го видя, но можа само да поклати глава. Очите на Джоуи се обърнаха към придружителя й. — Ти си братът на Лъвдей?

— Точно така. Едуард.

— Аз съм Джоуи Уорън. — Той дръпна стола, от който Били Фосет беше така насилствено отстранен, и седна. — Защо направи това? — попита той меко.

— Той е нахален стар пияница, затова му помогнах да излезе на чист въздух. Той ме напсува, каза, че иска да довърши питието си, и аз помогнах да го довърши. Всичко е съвсем просто.

— Е, вече не влиза в сметката. Притесни ли Джудит? — Той сви вежди към нея. — Много си бледа. Добре ли си?

Джудит дълбоко пое въздух и го изпусна. Беше решила да не се разтреперва, да не плаче, да не се държи като глупачка по какъвто и да било начин.

— Да, добре съм. Благодаря, Джоуи.

— Познаваш ли това старче?

— Да, той е Били Фосет.

— А ти? — обърна се Едуард към Джоуи.

— Само на вид, защото прекарва тук по две-три вечери на седмица. Обикновено доста хрисим, обаче. Не е известно някой да го е изхвърлял оттук по-рано. Досаждаше ти, нали, Джудит?

— О, Джоуи, всичко свърши.

— Да, ама ти изглеждаш сякаш ей сега ще припаднеш. — Джоуи стана. — Ще отида да ти донеса питие. Ще се върна след малко.

И тръгна, преди Джудит да успее да го спре. Тя се обърна към Едуард.

— Не съм допила още това — каза тя отчаяно.

— Мисля, че Джоуи имаше предвид нещо по-силно. Кажи ми наистина ли този отвратителен дъртак е бил приятел на леля ти?

— Да.

— Тя трябва да е била луда.

— Не, всъщност не. Само с добро сърце. И тя, и мъжът й са го познавали от старото време, когато всички са били в Индия. Мисля, че тя някак си се чувстваше отговорна за него. Играеха заедно голф. Той живее в ужасно малко бунгало в Пенмарън. О, Едуард, той как сега ще се прибере вкъщи?

— Оставих го заобиколен от зяпачи. Надявам се все някой от тях да сгреши достатъчно, като изпита съжаление към него.

— Защо ние не направим нещо?

— Няма.

— Мисля, че той винаги се е надявал да се ожени за леля Луиза. Разбира се, съблазняваха го хубавата й къща, парите и уискито й.

— Изглежда сякаш винаги е бил стар къркач.

— Мразех го.

— Горката Джудит. Какъв ужас.

— И той…

Джудит си спомни ръката на Били Фосет, която пълзеше нагоре по бедрото й, и се чудеше как, по дяволите, би могла да обясни на Едуард и да го накара да разбере. Но в този момент Джоуи се върна и възможността се изплъзна. Той й протегна мъничка чашка с бренди.

— Изпий това и ще се почувстваш по-добре.

— Джоуи, ти си добър човек. И няма да кажеш нищо на родителите си, нали? Всичко приключи. Не искам никой да разбере за това.

— Не виждам за какво да говоря. Стар пияница в канавката. Нищо общо с теб. Може би просто ще изляза да видя какво става.

Което и направи, върна се след миг и каза, че някакъв милостив минувач се смилил и повикал такси по телефона. Били Фосет вече бил натоварен в него и пътувал към вкъщи. Като съобщи това, Джоуи обяви, че си отива вкъщи.

— Не може ли да ти предложа питие? — попита Едуард.

— Не, вече съм зареден. Искам си леглото и хубавия си сън. Лека нощ, Джудит.

— Лека нощ, Джоуи. И благодаря още веднъж.

— Налей това бренди в себе си, мила. — И си тръгна.

Известно време и двамата мълчаха. Джудит отпи от брендито и то изгори гърлото й като огън, но се плъзна приятно към стомаха й и помогна да стихне паниката в сърцето й.

Едуард запали нова цигара и посегна да дръпне пепелника към себе си.

— Мисля, че трябва да говориш — каза най-после той. — Защото, ако го направиш, съм идеално готов да слушам. — Тя не проговори, само вторачено гледаше ръцете си. — Мразила си го. Сигурно не само защото е бил пияница.

— Така е. Не заради това.

— За какво тогава?

Тя започна да му разказва и тръгнало веднъж, то се оказа не толкова трудно, както беше очаквала. Каза му за заминаването на Моли и Джес, за затварянето на Ривървю, и за това, че беше оставена на грижите на леля си Луиза Форестър. След това за появяването на Били Фосет на сцената и привидното му близко приятелство с Луиза.

— Не го харесвам от мига, в който го зърнах. Имаше нещо толкова… — тя смръщи нос, — долнопробно около него. Винаги беше много весел, бързо мигаше, и приличаше на човек, който някак не заслужава доверие.

— Леля ти не виждаше ли това у него?

— Не знам. Тогава бях ужасена, че може да се омъжи за него, но сега, като погледна назад, виждам, че никога не би направила тази глупава стъпка.

— Тогава какво стана?

— Той ни заведе на кино. „Цилиндърът“. А аз трябваше да седя до него, а той започна да ме опипва и да стиска крака ми. — Тя погледна Едуард. — Бях на четиринадесет, Едуард, нямах ни най-малка представа какво става. Ужасих се и избягах от киното и леля Луиза здравата ми се накара после. — Тя се намръщи. — Не се мъчиш да не се разсмееш, нали?

— Няма. Обещавам. Каза ли на леля Луиза?

— Просто не можах. Не знам защо. Просто не можах.

— Това ли е всичко?

— Не.

— Разкажи ми останалото.

И тя му разказа за дъждовната неделя, когато била оставена сама вкъщи и отишла до Веглос с велосипеда си само за да се отдалечи от Били Фосет.

— Той обикновено ни следеше от бунгалото си. Сигурна съм, че имаше бинокъл. И знаеше, че съм сама този ден, защото леля Луиза с доверчивостта си беше го казала. Така или иначе, когато се прибрах…

— Не ми казвай, че те е чакал!

— Едва бях влязла и той се обади по телефона, че идва. Аз заключих всички врати и прозорци, изтичах горе и се скрих под леглото на леля Луиза. И след десет минути той крещеше и ругаеше и удряше по вратите и натискаше звънците и се опитваше да дойде при мен, а аз лежах под кревата, скована от ужас. Никога не съм изпитвала такъв страх нито преди, нито след това. Сънувах кошмари с него. И още ги имам понякога. Един и същ, че той влиза в спалнята ми. Знам, че е детинско, но когато го видях тази вечер, просто се вкамених от ужас…

— Аз първият ли съм, на когото разказваш това?

— Не. След смъртта на леля Луиза, го разказах на госпожица Като.

— Как реагира тя?

— О, тя беше мила, но много делова. Каза просто, че той е един стар опипвач и не трябва повече да мисля за него. Но човек не може да се бори с това, което става в главата му, не мислиш ли? Ако можех да направя нещо физическо, например да убия Били Фосет или да го размажа като бръмбар, може би щеше да е по-лесно. Но не мога да се избавя от скоковете на психиката си нагоре-надолу всеки път, когато името му се появи или някой ми го напомни.

— Това ли стана, когато на Коледа те целунах зад завесите в билярдната стая?

Тя беше толкова смутена от този спомен, от това, че Едуард го спомена, че усети как червенина като пламък плъзва към страните й.

— Ни най-малко не беше като Били Фосет, Едуард. Беше само, че… когато ти… ме докосна… всичко се развали.

— Мисля, че си травмирана.

Тя се обърна, почти в сълзи от отчаяние.

— Но защо не мога да се отърся от това? Не искам да живея с него до края на живота си. И все още ме е страх от този човек, защото толкова ме мрази…

— Защо те мрази толкова?

— Защото не го допусках до себе си. И защото, когато почина, леля Луиза ми остави всичките си пари.

— Разбирам. Не знаех това.

— Казаха ми да не говоря на никого за това. Не защото е тайна, а защото госпожица Като ми каза, че е вулгарно да се говори за пари. Баща ти и майка ти знаят, разбира се. Но само те.

— Много пари?

Джудит кимна унило.

— Това е съвършено чудесно.

— Да, доста. Вече мога да купувам подаръци на хората, вече си имам своя кола.

— И за всичко това Били Фосет никога няма да ти прости?

— Той беше на погребението на леля Луиза. Гледаше ме така, сякаш иска да ме убие.

Сега Едуард се усмихна.

— Ако погледът можеше да убива, отдавна всички щяхме да сме мъртви.

Той угаси цигарата си, обви я с ръце и се наведе да я целуне.

— Милата ми Джудит. Каква неприятна буря в много мъничка чаша вода. Знаеш ли какво мисля? Че ти трябва някакъв катализатор. Не ме питай какъв, но внезапно ще стане нещо, всичко ще подейства и ще се отърсиш от всичките си задръжки. Не бива да позволяваш един злополучен спомен да застава между теб и любовта. Прекалено си сладка за това. И не всеки мъж ще бъде толкова постоянен и търпелив като мен.

— О, Едуард, толкова съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Просто ми кажи, когато всичко това остане зад гърба ти. А сега мисля, че наистина трябва да те заведа вкъщи. Ама че вечер.

— Най-хубавото в нея беше, че ти си тук.

— Кога се връщаш в Нанчероу?

— В неделя другата седмица.

— Ще те чакам.

Той стана и почака тя да се измъкне от тясната пейка. Навън сумрачната вечер беше в апогея си. Слънцето беше залязло, хлъзнало се в морето, а небето потъмняваше до сапфирено синьо. Малки вълнички плискаха по кея и пристанището беше заобиколено с подвижните светлини на рибарските лодки. Все още имаше хора наоколо, които се наслаждаваха на вечерната прохлада и не им се искаше да се затварят вътре. Но Били Фосет го нямаше.

Едуард взе ръката й и двамата бавно тръгнаха към мястото, където бяха оставили колата.

* * *

Той й се обади на другата сутрин. Джудит беше в кухнята и помагаше на госпожа Уорън да се справи с чиниите от закуската, когато Ели влетя на галоп по стълбите от магазина.

— Джудит, търсят те по телефона. Казва, че е Едуард.

— Едуард! — Госпожа Уорън направи престорено свенливо лице. — Той май никак не си губи времето.

Джудит се направи, че не чу. Все още препасана със синята на бели черти престилка, тя слезе долу в офиса на господин Уорън.

— Едуард?

— Добро утро.

— Едва девет е. За какво ми звъниш?

— Исках да разбера добре ли спа.

— О, глупчо. Добре, разбира се. Съжалявам за станалото снощи, но нямаше кой знае какво да направя, за да го спра. Благополучно ли се прибра? Глупав въпрос, разбира се, че си.

— Да, прибрах се. Но… — Той се поколеба. — Това е другата причина да ти се обадя. Работата е, че тук има лека паника.

Сърцето на Джудит се сви.

— Нещо лошо?

— Не, не съвсем. Всъщност да. Леля Лавиния се е разболяла снощи. Както изглежда, предишният ден се е занимавала с градината навън и е стояла прекалено дълго, малко е настинала. Легнала си е, но състоянието й се влошило и сега е с пневмония. Горката Изабел звъннала на Мери Милиуей и докторът идва и си отива, и има медицинска сестра, която се грижи за нея, но всички са малко разтревожени. Всичко е станало толкова бързо.

— О, Едуард, не мога да го понеса. Леля Лавиния, която винаги е изглеждала толкова неразрушима. Няма да умре, нали?

— Ами тя е доста стара. Всички трябва да умрем един ден, предполагам, но никой от нас не иска тя да умре точно сега.

— Майка ти вкъщи ли е?

— Татко й е позвънил късно снощи. Днес се връща.

— А Атина? Тя толкова обича леля Лавиния.

— Атина е заминала за Шотландия с Рупърт Райкрофт. Мисля, че са тръгнали в началото на седмицата. Много се чудехме дали да я известим или не, и после татко реши, че ако стане най-лошото, а Атина дори не знае, че Лавиния е била болна, тя никога няма да му прости. Затова взехме телефона от мама и поискахме междуградски разговор с разни далечни пунктове, но Атина вече е тръгнала за планините и затова той е могъл единствено да й остави съобщение.

— Горката Атина. Мислиш ли, че ще се върне?

— Не знам. Пътят е дяволски дълъг. Ще трябва да чакаме.

— А Лъвдей? Добре ли е?

— Да, добре е. Малко плачлива, но Мери Милиуей я успокоява като майка, а когато мама си дойде, Лъвдей ще се оправи съвсем.

— Успя ли да видиш леля Лавиния?

— Татко успя. Познала го е, но явно е много зле. Ако получа разрешение, може би ще отида в Дауър Хауз с него днес следобед.

— Не изглежда много обнадеждаващо, нали?

— Не се отчайвай. Тя е доста жилава старица. Накрая ще вземе да ни надживее всичките.

— Ще се върна в Нанчероу още днес, ако това помогне.

— Точно това не трябва да правиш. Казах ти само защото си помислих, че ще се разстроиш, ако не ти кажем. Знам, че изпитваш към нея до голяма степен същото, което и ние останалите. Но не си съкращавай ваканцията. Ще се видим следващата неделя или когато трябва. И между другото, Гас ще бъде също тук. Получих съобщение от него, когато се прибрах вкъщи снощи. Той вече пътува с кола от Шотландия.

— О, Едуард. Колко неподходящо време за още гости. Не можеш ли да го отклониш?

— Не мога. Не знам къде е. Може би в Бирмингам, или някъде по дяволите. Не мога да се свържа с него.

— Горкият. Ще попадне в някакво вавилонско стълпотворение.

— О, всичко ще е наред. Той е много лесен гост. Всичко ще разбере.

Джудит реши, че мъжете — дори Едуард — могат понякога да бъдат изключително неделикатни. Той е свикнал цял живот да кани гости в Нанчероу и да смята за абсолютно естествено, разбиращо се от само себе си, разместването на пластовете и организацията на всичко при тези продължителни гостувания да ляга върху прислугата. В момента тя си представи горката Мери Милиуей, със семейна криза на плещите и достатъчно грижи и в най-добрите времена, да трябва да поеме и допълнително задължение: да предупреди госпожа Нетълбед, че ще има още едно гърло за хранене; да вземе чисти чаршафи от шкафа за спално бельо; да организира Джанет да приготви една от спалните; да се погрижи да има кърпи и нов сапун; да провери закачалките в гардероба и да сложи хубави чайни бисквити в кутията на нощното шкафче.

— Може би трябва да се върна?

— Абсолютно не трябва. Забранявам ти.

— Добре. Но съжалявам за всички вас. Предай обичта ми на всички. Особено на баща ти.

— Добре. Опитай да не се тревожиш.

— Обичам и теб.

— Аз също, в отговор. — Тя почувства усмивката в тона му. — Довиждане, Джудит.

* * *

Гас Калъндър, зад волана на тъмнозелената си лагонда, остави Оукхемптън зад себе си и заизкачва стръмния баир зад малкото пазарско градче към хълмистия район наоколо. Беше ясна августовска сутрин с лек ветрец и всичко около него беше приятно ново и непознато, защото минаваше за пръв път през тези места. Яркозелена околност с пасища и стърнища, опънала се златиста под късното лятно слънце. В далечината бордюри от стари брястове бележеха границите на живите плетове.

Шофираше от два дни, без да бърза. Наслаждаваше се на свободата да е сам и независим и на приятния устрем на мощната му кола. (Беше купил лагондата преди година с парите, които получи за двадесет и първия си рожден ден, и тя беше почти най-хубавият подарък, който бе получавал някога). Заминаването от вкъщи, разбира се, беше нещо като плесница за родителите му, които се надяваха, че след двете седмици във Франция ще прекара остатъка от ваканцията си при тях. Но беше им обяснил и ги придумал с ласкателства и беше обещал, че няма да се бави много. Майка му се примири и храбро го изпрати, като размахваше кърпичката си като малко знаме. Въпреки цялата си решителност той моментално беше погълнат от чувство за нелепа вина, но веднага щом тя изчезна от погледа му, съумя без особени затруднения да я отстрани от мислите си.

Караше от Дийсайд към Карлайл, после от него към Глостър. Вече беше на последния отрязък от дългото си пътуване. След Шотландия (влажна) и Мидланд (сива), сега му се струваше, че пристига в напълно нов свят, окъпан в слънце и пасторален. От билото на дългия хълм се показа Дартмут. Безлюдните възвишения и тресавища, точещи се с мили и мили, меко променяха цвета си под сенките на носещите се облаци, гонени от западния вятър. Виждаше извитите очертания на склоновете, които сякаш се бяха опрели на небето, изникващата зеленина на мочурливите полета, грамадите от гранит, издълбани от вятъра като прастари, но странно модернистични скулптури. И очите му на художник бяха силно привлечени, ръцете го засърбяха да грабне молива и четката и ужасно му се искаше да спира тук и там и да се опита някак да грабне в скицника си този пейзаж и тази светлина завинаги.

Но знаеше, че ако спре, ще остане тук до вечерта, а трябваше да бъде в Нанчероу, очакваха го там този следобед. Спомни си Франция и картината с прелестната вила на Бийтс. Като се сети за вилата, запя френската песен, която винаги е била темата на ваканциите — пееха я по радиото, слушаха я от грамофони, когато загаряха на слънце край басейна, или седяха на терасата в сините ароматни вечери, попиваха вино, гледаха как слънцето потъва зад планините на Миди и светлините на Силанс блясваха една по една, като поръсваха отсрещните хълмове като коледна украса на тъмна елха.

Морето, което гледаш как танцува по светлите заливи,

със сребърни отражения,

морето

с променливи отражения

под дъжда.

Лонстън. Спомни си малкия мост и разбра, че е пресякъл границата на графството и вече е в Корнуол. Пред него се простираше пустошта на Бодмин Мур. Тук някъде имаше кръчма с название Ямайка Ин. Беше единадесет и половина, и за малко се замисли дали да спре и пийне и хапне нещо, а после реши да не го прави. Вместо това ще забърза към Тръроу. Пътят пред него беше празен. Той ускори и си позволи да се отдаде на непривично и нехарактерно въодушевление.

Морето

с лятното небе смесва

белите си овци

с толкова чисти ангели.

Морето пастирка

с безкраен лазур.

Тръроу дремеше в долината си под обедното слънце. Като приближи, видя острата кула на катедралата, сребърния блясък на оградената с дървета вода. Влезе в града по широката главна улица, паркира пред „Червения лъв“, влезе вътре и тръгна към бара. Беше много тъмен, облицован с дървена ламперия, прохладен, миришеше на бира. Един-двама старци четяха вестници и пушеха лулите си, но Гас се настани до бара и като си поръча малка горчива бира, попита дали има нещо за ядене.

— Нямаме. Тук не готвим. Трябва да се качите горе в трапезарията, за да получите храна.

— Трябва ли да си запазвам маса?

— Ще кажа на главния келнер. Само за вас, така ли?

— Да, сам съм.

Барманът напълни чашата му и я остави на плота.

— Пътувате, нали?

— Да. Колата ми е отвън.

— Отдалече ли идвате?

— Да, доста. От Абърдийн.

— Абърдийн? Това е в Шотландия, нали? Бива си го пътуването! Колко време ви отне?

— Два дни.

— Дълъг път сте изминали. Колко още ви остава?

— До самия край. Отвъд Пензанс.

— Леле, това е накрай света.

— Почти.

— Живеете в Шотландия?

— Да, роден и отгледан там.

— Ама нямате никакъв акцент, ако ми позволите да го кажа. Тук преди месец-два живя един шотландец и не можех да му разбера нито дума.

— Глазгоу има сложен акцент.

— Сложен не, ами свръхсложен!

Двойка нови клиенти влезе в бара и барманът се извини, остави Гас и отиде да ги обслужи. Останал сам, той посегна за цигарите си, взе една и запали. В дъното на бара, зад рафтовете с бутилки, на стената имаше огледало. В мрачната му далечина зад бутилките части от собственото му отражение го гледаха вторачено. Тъмен млад човек, който изглежда, реши той, по-стар от годините си. Тъмноок, тъмнокос, с бледа кожа, гладко избръснат. Носеше синя памучна риза и беше завързал кърпа около врата си вместо вратовръзка, но дори тази неофициалност не успяваше да промени образа на суров човек. Дори мрачен.

„Развесели се, навъсен тип такъв“, каза той на отражението си. „В Корнуол си. Пристигна благополучно. Най-после си тук.“ Сякаш отражението му вече не знаеше това. „Изминал си дълъг път“, каза барманът, но изрече по-голяма истина, отколкото подозираше.

Гас вдигна чашата си към самия себе си. „Измина дълъг път.“ Изпи студената, разводнена бира.

* * *

Едуард Кеъри-Луис беше първият, който започна да го нарича Гас, и това умалително име му се лепна. Преди това той беше Ангъс, единственото дете на доста възрастни родители. Баща му, Дънкан Калъндър, беше проницателен и преуспял абърдийнски бизнесмен, който се беше измъкнал от скромното си начало със собствени сили и когато Ангъс се появи на бял свят вече беше натрупал прилично състояние от снабдяването на кораби с провизии. Освен това с годините интересите му се разшириха и обхванаха цялата продажба на железарски стоки и голяма част от градската собственост, жилищни блокове и тераси с евтини жилища под наем.

Ранното си детство Ангъс прекара в самия център на Абърдийн, в солидна гранитна градска къща, разположена в малка, заградена със стена градина. Тя имаше предна поляна и задна зелена част за въжето с пране, и малка ивица земя, където майка му отглеждаше градински боб и зеле. Малък свят за малко момче и той беше съвършено доволен.

Но Дънкан Калъндър не беше. Беше стигнал дотук със собствен упорит труд, честност и справедливост и така беше спечелил уважението както на служителите си, така и на колегите си. Но това не беше достатъчно. За единствения си син имаше амбиции и беше решен да го отгледа и възпита като джентълмен.

Съответно, когато Ангъс стана на седем години, семейството се премести. От удобната, непретенциозна къща, която им беше дом, в огромна викторианска постройка на село на бреговете на река Дий. Оттам Дънкан Калъндър пътуваше всеки ден с влак до офиса си в Абърдийн, а Ангъс и майка му бяха оставени да използват това най-пълноценно. След градските улици, магазини и приятелски потракващи трамваи величествените ниски планини и широки речни долини на Дийсайд бяха и чужди, и завладяващи, както и в леко по-малка степен новото им жилище с изобилието си от опушен дъб и цветно стъкло, с карираните си килими и огнище, достатъчно голямо да опечеш бик, ако ти скимне.

Също така, за да се грижат за тази огромна сграда, трябваше да се наемат голям брой прислужници. Където по-рано госпожа Калъндър прекрасно се беше справяла с една готвачка и една помощница, сега от нея се очакваше да дава нареждания на постоянен вътрешен щат от шест човека плюс двама градинари, единият от които живееше в къщичката до входната порта. Тя беше предана съпруга и майка, но проста душа и за нея беше тъжно изпитание винаги да се бори да спазва условностите.

В Абърдийн се беше чувствала добре. Знаеше мястото си в света, в безопасност в достойнството на скромен, добре управляван дом. Но в Дийсайд беше напълно извън релси. Нито риба, нито рак. Беше й почти невъзможно да общува с хората от селото и все повече се убеждаваше, че суровите им лица и едносрични отговори на плахите й опити за сближаване доказваха, че нямаха високо мнение за нея и че не са впечатлени от богатството и начина на живот на такива пришълци.

Другите й съседи, старите благороднически фамилии, които обитаваха своите замъци и имения от поколения, бяха още по-ужасяващи, чужди като хора от друга планета. Лейди Тази или маркиз Онзи с острите си носове и дългурести костюми. Госпожа Хънтингтън-Гордън, която отглеждаше лабрадори и царуваше като някой всемогъщ военен диктатор в архаична кула на хълма. И генерал-майор Робъртсън, който в неделя четеше откъси от библията в църквата сякаш излайваше заповеди за битка и никога не си направи труда да говори по-тихо дори когато беше груб с пастора.

Беше много трудно време, но за Ангъс то не трая дълго. На осемгодишна възраст го изпратиха в пансион, скъпо подготвително училище, и детството му фактически приключи. Първоначално го дразнеха и тормозеха. Заради абърдийнския му акцент, защото шотландската му поличка била прекалено дълга, защото автоматичната му писалка не била каквато трябва и защото стана първенец на класа и беше обявен за зубрач. Но беше мускулесто момче и добър във футбола и след като разби носа на побойника на училището пред очите на всички присъстващи на игрището, го оставиха на мира и бързо се успокоиха. Когато за пръв път се върна в Дийсайд за Коледа беше пораснал с пет сантиметра и акцентът му беше останал в миналото. Майка му тайно тъгуваше за детето си, което знаеше, че е загубила, но Дънкан Калъндър беше възхитен.

— Що не поканиш някой от новите си авери вкъщи? — питаше го той, но Ангъс се правеше, че не го чува и излизаше да покара велосипеда си.

Когато завърши подготвителното училище, замина за Ръгби, където си спечели репутацията на надежден всестранно развит човек. По това време той откри радостите на кабинета по изкуства и дремещата си способност да рисува, която не беше подозирал у себе си. Окуражаван от съчувстващия си учител по рисуване започна да попълва скицници, като постоянно развиваше собствен стил. Рисунки с молив, много бледо оцветени, игрища, момче, работещо по грънчарско колело, учител, крачещ по ветровит училищен двор към класа си с куп книги подмишница и черната му наметка, развяваща се като огромни черни крила.

Един ден, като прелистваше един брой на „Студио“, прочете статия за корнуолските художници от Нюлинската школа. За илюстрация беше поместена цветна репродукция на картина от Лора Найт: момиче, застанало на скала, което гледа морето. То беше пауновосиньо, а момичето носеше пуловер, така че времето не би могло да е топло. Косата й беше медночервена, сплетена в плитка, която се спускаше през рамото й.

Картината привлече вниманието му и прочете статията. Тя развихри въображението му. Корнуол! Може би ще стане професионален художник и ще се премести в Корнуол, както са направили толкова хора преди него. Ще носи чудновати изпоцапани с боя дрехи, ще си пусне дълга коса, ще пуши „Житан“. А наоколо винаги ще има някое влюбено, предано момиче, с домошарски наклонности, разбира се, но хубаво. Тя ще живее с него в рибарската му хижа или може би преустроен хамбар, с външна стълба от гранитни блокове и синьо боядисана врата, а наоколо ще расте алено мушкато в глинени саксии…

Илюзията беше толкова силна, че почти усети топлината на слънцето, мирис на море, примесен с аромат на диви цветя. Но беше фантазия. Той се огледа в празния кабинет по изкуство, през високия прозорец към студеното небе във вътрешността на страната. Ученическа фантазия. Никога нямаше да стане професионален художник, защото вече се беше обвързал с математиката и физиката, насочил се беше към университета в Кеймбридж и степен по инженерство.

Но мечтите и фантазиите бяха прекалено ценни, за да ги изостави. Извади ножчето си за острене на моливи и внимателно изряза цветната картина. Пъхна я в папката, която съдържаше няколко от неговите рисунки, и като потисна съвестта си, я отмъкна. По-късно я монтира, сложи я в рамка и непознатото момиче от Корнуолското море стана впечатляваща украса на стените в кабинета му.

Ръгби разшири интересите му и в други направления. Прекалено необщителен, за да има близки приятели, но все пак популярен, от време на време получаваше покани да прекара част от ваканцията във вилите на други хора било в Йоркшир, било в Уилтигър или Хампшър. Той учтиво ги приемаше, добре го посрещаха, и успяваше да не извърши явни социални гафове.

— И от къде сте? — питаше го някоя майка при първата чаша чай.

— От Шотландия.

— Късметлия. От къде точно?

— Родителите ми имат къща в Дийсайд.

И после, преди тя да е започнала да говори за ловенето на сьомга, рибарството по Дий и за патиците в блатата той сменяше темата и питаше може ли да получи парченце кейк с джинджифил. След това, при малко късмет, въпросът повече не се повдигаше.

Връщането вкъщи след такива гостувания неизменно беше нещо като разочарование. Истината беше, че бе надраснал родителите си, грозната къща му причиняваше клаустрофобия и дните му се струваха безкрайни, нарушавани само от протяжните и досадни хранения. Влюбеното внимание на майка му го задушаваше, смущаващата гордост и интересите на баща му само влошаваха нещата.

Но не всичко беше мрачно. Когато стана на седемнадесет, неочакван бонус се изпречи на пътя му, макар и смесен по късмет. Явно беше тръгнал слух по съседите, че момчето на Калъндър въпреки недостатъците на родителите си е не само хубаво, а и напълно представително, и ако някоя домакиня има нужда от допълнителен мъж…? Започнаха да пристигат гравирани покани, свързващи Ангъс с различни функции, каквито родителите му нямаха. Истински партита и летни балове, където партньорите му имаха имена като лейди Хенриета Макмилън, почитаемата Камила Стоукс. По това време той вече можеше да кара кола и зад волана на масивния роувър на баща си, той съответно се приготвяше за тези официални събития правилно облечен в официален хайлендски тоалет с колосана бяла риза и черна връзка. Тази тренировка в провинциалните къщи на Йоркшир, Уилтшър и Хампшър сега му свърши добра работа и той се справяше добре с етикета на огромни официални вечери, а после танцуваше до малките часове, усмихваше се на когото трябва и общо взето се държеше добре за всеобщо удовлетворение.

Но всичко приличаше малко на театър. Той беше какъвто е, без илюзии за произхода и възпитанието си. Като шофираше към вкъщи по дългия път след някои от тези танци през тъмната мрачна местност и небе, леко просветващо от първия полъх на зората, му минаваше през ума, че откакто е бил на седем години и семейството му завинаги напусна Абърдийн, не може да си спомни нито едно място, където да се е чувствал удобно, като вкъщи. Със сигурност не в бащината си къща. Не в училище. Не в гостоприемните имения в Йоркшир, Уилтшър и Хампшър, където го посрещаха толкова добре. Колкото и добре да се забавляваше, винаги усещаше, че стои настрана и наблюдава другите. А искаше да принадлежи.

Може би един ден щеше да се случи. Като се влюби например. Или чуе някой глас. Или се събуди в непозната стая и моментално открие, че я разпознава, макар и да не я е виждал никога през живота си. Място, където никой няма да го гледа отвисоко и няма да му трябва табелка с надпис, етикет. Където ще го посрещат добре просто защото е той. „Ангъс, мило момче, колко хубаво, че дойде, колко е прекрасно да те видя…“

Но нещата неочаквано започнаха да се подобряват. След трудните години на юношеството, което за Гас беше по-мъчително и трудно, отколкото за връстниците му, Кеймбридж дойде като откровение и освобождение. От първия миг той го помисли за най-хубавия град, който някога е виждал, а Тринити беше мечта на архитектурата. През първите си няколко седмици прекарваше повечето си свободно време в разходки. Постепенно научи пътя по старите, напоени с древност улици и дворове. Отгледан като презвитерианец, той присъстваше на утринната служба в Кралската капела просто от чистата радост да слуша пеенето и именно там чу за пръв път грегорианското „Господи, помилуй“ и се оказа пронизан от безпричинна радост, когато момчешките гласове се издигнаха до висоти, които със сигурност бяха недостижими, освен може би за ангелите.

Не след дълго, когато опозна по-добре новото си обкръжение, видимото влияние на Кеймбридж размърда художническите му инстинкти и скоро скицникът му се напълни с бързи ескизи с молив. Лодките на обградената с върби Бакс. Мостът на въздишките. Вътрешните дворове на корпус Кристи, кулите — близнаци на Кралския колеж, чийто силует се очертаваше на огромната картина на небето над равните мочурища. В самия размер и чистота на пропорциите и перспективата той откри предизвикателство. Ярките оттенъци на небето и поляните, прозорците от цветно стъкло, есенните листа просто му крещяха да ги положи на хартия. Той се чувстваше обкръжен не само от дълбоки кладенци на знанието, но и от красота, която не идваше от природата, а за учудване беше създадена от човека.

Негов колеж беше Пемброук, предметът му — инженерство. Едуард Кеъри-Луис също беше в Пемброук, но учеше английски и философия. Те бяха пристигнали като първокурсници по едно и също време, за семестъра на Архангеловден на 1937 г., но чак през последния семестър на втори курс най-после се опознаха и се сприятелиха. За това имаше причини. Тъй като следваха различни неща, нямаха общи занятия. Стаите им бяха в различни части на Пемброук, така че обикновените случайни съседски разговори бяха изключени. И докато Гас играеше крикет и ръгби, Едуард видимо не се интересуваше от колективните игри и прекарваше повечето си време в университетския клуб по летене, като се стремеше да получи разрешение за пилот.

В резултат пътищата им рядко се кръстосваха. Но Гас неизбежно срещаше Едуард наоколо. В далечния край на трапезарията на колежа при официални случаи, когато всички студенти трябваше да присъстват с известен блясък, за да вечерят. Или когато бръмчеше по улица „Тринити“ с тъмносиния си „Триумф“ винаги с хубаво момиче или две притиснати до него. Понякога го зърваше в претъпкана кръчма, център на шумна компания и винаги този, който плаща сметката за поредните питиета, и при всяка среща той поразяваше Гас като все по-щастлив, уверен, хубав и доволен от себе си. Инстинктивната антипатия (породена от завист? Той не би признал това дори пред себе си!) се превръщаше в неприязън, но с вродена дискретност Гас пазеше тези чувства в себе си. Нямаше смисъл да си създава врагове, пък и в края на краищата никога не беше говорил с това момче. Просто в него имаше нещо, което беше прекалено хубаво, за да е вярно. Едуард Кеъри-Луис! Никой човек не можеше да има всичко това. Трябваше да има някакъв червей в пъпката, но не беше работа на Гас да го изчопля.

И така той остави нещата такива и се съсредоточи върху ученето си. Но капризната съдба имаше друго на ум. В края на летния семестър през 1939 г. Гас Калъндър и Едуард Кеъри-Луис получиха стаи на един и същи етаж в Пемброук и ползваха обща мъничка кухня, известна като „слугинската“. Един късен следобед, като чакаше чайника да кипне, Гас чу стъпки, които тичаха по каменното стълбище зад гърба му и спряха пред отворената врата. И после глас:

— Здравей.

Той се обърна и видя Едуард Кеъри-Луис, застанал до вратата, с кичур руса коса, увиснал на челото му и дълъг колежански шал, омотан около шията му.

— Здравей.

— Ти си Ангъс Калъндър.

— Да.

— Едуард Кеъри-Луис. Май сме съседи. Как са стаите ти?

— Наред са.

— Чай ли правиш? — Доста безсрамен намек.

— Да. Искаш ли?

— Имаш ли нещо за ядене?

— Да. Плодов кейк.

— Чудесно. Умирам от глад.

И така Едуард дойде и двамата седнаха до отворения прозорец на стаята на Гас, пиха чай от канчета и Гас изпуши цигара, а Едуард изяде повечето от кейка. Разговаряха. Нищо особено, но след петнадесет минути Гас разбра, че що се отнася до Едуард Кеъри-Луис, той беше крайно и напълно неправ, защото Едуард не беше нито сноб, нито глупав. Непринуденото му поведение и прямият му син поглед бяха напълно истински и увереното му държание идваше не защото е отгледан като избран свише, а защото явно беше самостоятелен човек, който не се смяташе нито за по-добър, нито за по-лош от всичките си връстници.

С изпразнена чаша и кейк печално ометен, Едуард се изправи и започна да се вре навсякъде в стаите на Гас, като четеше заглавията на книгите му, прелистваше едно списание.

— Харесва ми тигровото килимче пред камината ти.

— Купих го от вехтошарски магазин.

Сега Едуард гледаше картините на Гас една по една като клиент, който се кани да купува.

— Хубав акварел. Къде е това?

— Езерото Дистрикт.

— Имаш доста голяма колекция. Всичките ли си ги купувал?

— Не. Рисувал съм ги. Направих ги сам.

Едуард се обърна и зяпна Гас.

— Наистина ли? Та ти си страшно талантлив. И е хубаво да знаеш, че ако се провалиш на последните изпити, никога няма да останеш гладен, като развъртиш четката. — Той продължи да изучава картините. — Използваш ли понякога маслени бои?

— Да, понякога.

— Тази ти ли си я рисувал?

— Не — призна Гас. — Срам ме е да призная, че я откъснах от страниците на едно списание, когато бях ученик. Но толкова я харесвам, че винаги я нося със себе си и я закачвам така, че да мога да я гледам.

— Хубавото момиче ли ти грабна момчешката фантазия или скалите и морето?

— Мисля, че цялата композиция.

— Кой е художникът?

— Лора Найт.

— Това е Корнуол — каза Едуард.

— Знам. Но как позна?

— Просто не може да бъде никъде другаде.

Гас сви вежди.

— Познаваш ли Корнуол?

— Би трябвало. Живея там. Винаги съм живял. Там е домът ми.

— Колко необикновено — каза Гас след малко.

— Защо необикновено?

— Не знам. Просто защото винаги съм се интересувал необикновено силно от корнуолските художници. Струва ми се изумително, че толкова много невероятно талантливи хора се струпват в това отдалечено място и въпреки това остават толкова влиятелни.

— Не знам много по въпроса, но ми се струва, че Нюлин е наводнен от художници. Цели колонии. Като мишки.

— Запознавал ли си се с някои?

Едуард поклати глава.

— Не бих казал. Боя се, че съм малко невежа, когато става дума за изкуство. В Нанчероу имаме много спортни картини и тъмни семейни портрети. Знаеш тези работи. Предшественици с избелели очи и кучета. — Той помисли малко. — Освен портрет на майка ми, нарисуван от Де Ласло. Много е чаровен. Виси над камината на приемната. — Внезапно Едуард сякаш се изтощи. Безцеремонно широко се прозина. — Господи, изморен съм. Ще си тръгна и ще се изкъпя. Благодаря за чая. Стаите ти ми харесват. — Запъти се към вратата, отвори я и се обърна. — Какво ще правиш тази вечер?

— Нищо особено.

— Няколко души отиваме с коли до Гранчестър да пийнем нещо в тамошна кръчма. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Много бих искал. Благодаря.

— Ще почукам на вратата ти в седем без петнадесет.

— Добре.

— Значи дотогава, Гас — усмихна се Едуард.

Гас помисли, че не е чул добре.

— Как ме нарече?

Едуард вече беше стигнал до вратата.

— Гас.

— Защо?

— Предполагам, защото мисля за теб като за Гас. Не като за Ангъс. Ангъс е червенокос, с огромни туристически обувки като звена от танкови вериги и страшно широк голф панталон от червеникаво кафяв туид.

Гас откри, че се смее.

— По-добре внимавай. Роден съм в Абърдийн.

Но Едуард не се объркваше лесно.

— В такъв случай трябва много добре да знаеш за какво говоря.

И с тези заключителни думи излезе и затвори вратата след себе си.

Гас. Беше Гас. И влиянието на Едуард беше толкова силно, че след тази първа вечер вече никога не го наричаха другояче.

* * *

Изведнъж се оказа, че е страшно гладен. Горе, в полупразната трапезария — вехти старовремски турски килими и колосани бели покривки по масите, тихи гласове и плахо потракване на прибори — той изяде супата си, говеждо варено с моркови, и като се почувства нов човек, плати сметката и отново излезе на чист въздух. Повървя малко по каменния тротоар, намери книжарница, влезе и си купи една военнотопографска карта на Западен Корнуол. Върна се в колата си, запали цигара, разгъна картата и проучи пътя си. Нанчероу! Едуард по телефона беше му дал няколко неясни указания, но сега, като гледаше при мащаб инч за миля, Гас реши, че само идиот може да се загуби по пътя. Тръроу до Пензанс, после по крайбрежното шосе, което води до Ландс Енд. Пръстът му премина пътя по плътната хартия и спря в Розмълиън, ясно отбелязан с църква, река и мост. И после Нанчероу, дума, написана с курсив, с пунктирана линия за приближаващия път, мъничък символ на самата къща. Беше хубаво да я намери, разположена там от добре осведомен географ. Това правеше целта на пътуването му реална, а не просто име, изречено нехайно, не плод на въображението му. Той сгъна картата и я остави на седалката до себе си. Допуши цигарата, завъртя ключа на запалването.

Той караше по открития гръбнак на графството, където изоставени калаени мини увенчаваха височината — стари фабрики и срутващи се комини. Не беше красиво. Кога най-после ще стигне до морето? Нямаше търпение да го види. Но най-после пътят започна да се спуска по склона пред него и пейзажът се промени. Отдясно се появи редица хълмисти дюни, после — дълбоко устие на река, и накрая бе възнаграден от първо зърване на Атлантическия океан. Бърз поглед, нищо повече, на зелени търкалящи се вълни върху пясъчна коса. Отвъд устието пътят завиваше навътре в сушата. Там имаше пасища, пълни с млекодайни стада, а склоновете с южно изложение бяха засадени с пазарни зеленчуци. Всички бяха оградени с неправилни стени от наредени камъни без мазилка и изглеждаха като съществували от векове. Палми растяха в дворовете на вилите, къщите имаха тебеширената патина на измит варовик, тесни алейки се отклоняваха от главния път и потъваха в залесени долини, примамливо обозначени с неясни названия или имена на светци. Всичко дремеше в топлия слънчев следобед. Дърветата хвърляха тъмни сенки, нарязани от слънцето на тъмни квадрати. Цареше необикновено усещане за безвремие, сякаш тук винаги ще бъде лято, листата никога няма да падат и меките склонове на фермерските земи никога няма да се сблъскат с жестоки пориви на вятъра и зимни бури.

Сега пред себе си той видя в разсеяната светлина внезапни ослепителни проблясъци на другото море, огромната дъга на залива. Маунт Бей беше синьо изригване, хоризонтът беше замъглен. Ято малки яхти плаваше по водата. Регата, може би. Малките лодчици като червенокрили дроздове се носеха на вятъра, скупчени, с опънати алени платна, отправени към далечна цел.

И всичко беше пронизващо познато, сякаш беше виждал всичко преди и просто се връщаше на отдавна познато и много обичано място. Да. Тук е всичко. Точно каквото е било винаги. Точно каквото знам, че ще бъде! Заслоняващата ръка на пристанищния вълнолом, масата лодки с високи мачти, въздух, оживен от крясъците на чайки. Малък парен влак, който пухти на излизане от гарата и по завоите на брега. Тераса с къщи, прозорците примигват на ярката светлина, градини, пълни с магнолии и камелии. И над всичко през отворения прозорец на колата нахлува свеж, прохладен, солен мирис на изхвърлени от прилива водорасли и на открито море.

Морето

ги полюшваше

по дължината на заливите

и с една любовна песен

морето

залюля сърцето му завинаги.

Всичко беше част от това. Чувстваше се като човек, завърнал се към корените си, сякаш всичко, което някога е правил, всяко място, където някога е живял, просто е било очакване, антракт. Това беше странно, но като го анализираш, съвсем не беше така, защото той просто беше свидетел, макар и за пръв път, на преживяване, станало напълно разпознаваемо чрез корнуолските художници, чиито произведения беше изучавал и следвал толкова жадно. Лора Найт, Ламорна Бърч, Станхоуп и Елизабет Форбс и безброй други. И си спомни за момчешката си фантазия, възникнала в кабинета по изкуства в Ръгби: идва да живее в Корнуол, за да приеме живота на бохем и да рисува, да си купи избеляла от слънцето вила и да посади мушкато пред вратата. И се усмихна, защото във фантазията присъстваше и неясна и неопределена женска фигура. Не някаква конкретна личност и тя никога не беше получавала лице, но беше млада, разбира се, и хубава, и забележително подходяща за рисуване, и превъзходна готвачка… Негова любима, разбира се. И както шофираше, Гас се разсмя на глас на невинността на собственото си загубено юношество и на безобидните мечти на глупавото момче, каквото беше някога. После престана да се смее, защото вече беше тук, вече беше пристигнал, мечтите изглеждаха съвършено жизнени и в никакъв случай не бяха непостижими.

Тези спомени вече бяха го превели през града и извън него от другата страна. Беше изкачил хълм, стръмен като покрив на къща, и като стигна върха му видя, че теренът отново внезапно се е променил. Нивите на отделни ферми опираха до блатиста пустош, жълто-кафява, увенчана с купища камъни. Морето отляво си беше там, но сега над неговия мирис надделяваше сладникав, като на мъх дъх на поток и тресавище, и той дочу от много далече бълбукащ вик на дъждосвирец.

И се появи друг сън, също отдавна забравен и изхвърлен от мислите, но изведнъж остър и пак много реалистичен: че един ден ще отиде в къща, която никога преди не е посещавал, и там внезапно, категорично ще знае, че тя е неговото място, че никога не е принадлежал нито на огромната мрачна викторианска постройка в Дийсайд, нито на гостоприемните къщи на съучениците си. Кеймбридж беше най-близо до тази фантазия, но той беше университет, седалище на учение, продължение на училището. Не убежище, но ъгъл от света, където пускаш корени, където се връщаш и знаеш, че той винаги ще е там, непроменен, без изисквания, удобен и успокояващ като стар чифт обувки. Твой собствен. Гас. Мили Гас. Ти се върна.

Отдавна забравен сън. Толкова по-добре. Дневните мечтания са присъщи само на най-малките. С известна решителност Гас изхвърли всичко това от мислите си и ги прехвърли отново към непосредствената задача да не се загуби по пътя. Но точно тогава видя кръстопът и дървена табела с надпис „Розмълиън“ върху нея и разбра, че му остават само десетина мили до целта, и здравият разум излетя през прозореца и бе заменен от безпричинното вълнение на момче, което се връща от училище за ваканция. Връща се вкъщи. И това беше особено само по себе си, защото да се върне вкъщи за Гас никога не е било мисъл, която те изпълва с кой знае каква радост. Напротив, да се върне вкъщи беше станало нещо като болезнено задължение, което изпълняваше с дълбоко нежелание. Той лоялно се връщаше при родителите си, но след не повече от два дни започваше отчаяно да търси претекст да замине.

Майка му и баща му нямаше как да не остаряват, да не променят твърдо установените си навици и патетично да се гордеят с единственото си дете, но по някаква причина всичко това само влошаваше нещата. Не, Гас ни най-малко не се срамуваше от родителите си. Всъщност дори доста се гордееше с тях, особено с баща си. Но се беше отдалечил от стареца, имаше много малко общо с него и негодуваше, че трябва да търси какво да каже и да се бори с банални разговори. И всичко това се дължеше на решението на сърцатия Дънкан Калъндър да направи от сина си джентълмен. Той настоя за скъпо частно обучение и с това отдалечи момчето от себе си към свят, който те с майка му нито познаваха, нито някога щяха да познават.

Беше жестока ситуация. Пълна с ирония. Но не Гас беше издигнал бариера между всички тях. Още преди да напусне Ръгби, се беше насилвал да се справи с неудобното положение и със собствената си гузна съвест и накрая твърдо се отърси от всякакво чувство за вина. Това беше важно, защото иначе трябваше да прекара остатъка от живота си с този тежък воденичен камък на шията.

* * *

Лъвдей, затворена в оранжерията, береше малини. Хубаво беше да прави нещо, защото точно сега нещата бяха ужасни. Тревога и страх за леля Лавиния обвиваха къщата като тежък облак, засягащ всичко и всички. За баща й това беше станало дори по-важно от новините и вместо да слуша радио, той сега прекарваше повечето си време до телефона. Говореше ту с доктора, ту с Даяна в Лондон, като чрез нея изпращаше съобщения и на Атина в Шотландия. Нареждаше ден и нощ да има медицинска сестра до нея в Дауър Хауз. Имаше известен спор дали да не преместят леля Лавиния в болница, но накрая решиха, че физическите трудности на едно пътуване с линейка и стресът от попадането в непознато обкръжение ще принесат повече вреда, отколкото полза. И така леля Лавиния беше оставена на спокойствие в собствената си къща на собственото си легло.

Това беше първата среща на Лъвдей с може би смъртоносна болест. Хората умираха, разбира се. Знаеше го. Но не и нейните, близките от семейството. Не и леля Лавиния. От време на време тя правеше истински усилия да си представи живота без старата дама, но тя винаги е била толкова неотклонно част от Нанчероу, и влиянието й над цялото семейство — толкова силно и благотворно, че Лъвдей не можеше и да помисли за това.

Тя вървеше край редовете с растения, береше сладките червени плодове с две ръце и ги пускаше в здрава кошница, която беше завързала с въженце за кръста си. Беше следобед, ясен и слънчев, но хаплив вятър подухваше откъм морето и затова беше намъкнала стар спортен пуловер на Едуард, пожълтял и позакърпен. Беше прекалено дълъг, спускаше се върху памучната й пола, но слънцето огряваше раменете й, топло заедно с дебелата вълна на пуловера, и Лъвдей беше доволна от този братски комфорт.

Беше сама, защото следобеда баща й, Едуард и Мери Милиуей бяха отишли в Дауър Хауз. Баща й беше си уредил среща с доктора, Едуард отиваше, за да остане при леля Лавиния известно време, а Мери ги придружаваше, за да прави компания на горката стара Изабел. Щяха да седят в кухнята й и да пият чай. Изабел може би имаше нужда от успокояване повече от всички тях. Те с леля Лавиния бяха заедно повече от четиридесет години. Ако леля Лавиния умре, много вероятно беше Изабел скоро да я последва.

— А ти, миличка? — беше я попитал баща й. — Не искаш ли да дойдеш с нас?

А тя отиде при него, обви ръце около кръста му и притисна лице в куртката му. Той разбра и я притисна до себе си. Тя измърмори приглушено „не“. Ако стане най-лошото, тя искаше да помни леля Лавиния каквато беше винаги — внимателна, изискана и участваща във всички семейни шеги. Не една стара и болна дама на легло, която си отиваше от тях.

— Ужасно ли постъпвам? Трябва ли да дойда?

— Не. Мисля, че не трябва да идваш.

Тя изхлипа, той я целуна, избърса очите й с огромната си чиста, бяла, ленена носна кърпа. Всички бяха много мили с Лъвдей. Едуард я прегърна и каза:

— Все пак тук трябва да има някой, когато дойде Гас. Ще дойде по някое време този следобед и няма да е гостоприемно, ако никой не го посрещне. Ти ще бъдеш едноличният приемен комитет.

Лъвдей, все още подсмърчаща, не мислеше, че това е много добра идея.

— Трябва ли да се мотая наоколо?

Мери се засмя.

— Не, разбира се. Прави каквото искаш. Сигурна съм, че Флийт ще оцени добре един хубав галоп.

Но изведнъж на Лъвдей й се отщя да язди Флийт. Искаше да стои в рамките на Нанчероу, където се чувстваше сигурна и в безопасност.

— Яздих я вчера — каза тя.

— Тогава можеш да набереш малини за госпожа Нетълбед. Иска да свари конфитюр. Можеш да й помогнеш да изчисти и претегли плодовете.

Това не беше особено привлекателно, но все пак беше по-добро от бездействие.

— Добре — въздъхна тя.

— Доброто ми момиче! — Мери я гушна и я целуна успокояващо.

— И ще предадем обичта ти на леля Лавиния и ще й кажем, че щом се оправи, ще отидеш да я видиш. И не забравяй, че майка ти днес пристига с колата си от Лондон. Ще е уморена и разстроена, затова не искаме да се прибере вкъщи и да намери само куп тъжни лица. Заради нея опитай да не се тревожиш прекалено много.

И така тя береше малини. Отне й доста време да напълни двете кошници, които беше й дала госпожа Нетълбед, но накрая бяха препълнени със зрели, прекрасни плодове. Тя беше похапнала от тях, но не много. Сега, с по една тежка кошница във всяка ръка, тя се отправи по зашумената пътека между редовете и излезе от малиновата клетка, като внимателно залости вратата след себе си, за да не може да влезе някоя птица и да се натъпче с малини, а после да се пребие от напразни усилия да излети на свобода.

В кухнята госпожа Нетълбед украсяваше шоколадов кейк с множество розички от крем и парченца захаросани плодове.

Тя тръсна кошниците на масата.

— Какво ще кажете, госпожо Нетълбед?

Готвачката беше признателна и оцени високо постижението.

— Чудесно. Ти си голяма сладурана.

Лъвдей се наведе през масата, гребна малко от крема с пръст и го облиза. Реши, че вкусовете на шоколада и малините не си вървят.

— И я се виж, Лъвдей! Просто си ужасно измърляна. Пуловерът ти е покрит с бримки и малинови петна. Трябвало е да си сложиш престилка.

— Няма значение. Той е стар. Искаш ли да ти помогна за конфитюра?

— Сега нямам време. По-късно. А ти имаш друга работа, защото гостът пристигна.

— Гостът? — Сърцето на Лъвдей се сви. Докато береше малини, съвсем беше забравила за проклетия приятел на Едуард, който идваше да поживее у тях. — О, по дяволите, нима вече е тук? Надявах се да не дойде, преди да се върне Едуард. — Тя смръщи нос. — Какъв е?

— Нямам представа. Нетълбед го прие, заведе го в стаята му. Сигурно е там и си разопакова нещата. По-добре върви, представи се и го поздрави с добре дошъл.

— Дори не си спомням името му.

— Господин Калъндър. Гас Калъндър.

— Ама трябва ли да отида? По-добре да правя конфитюр.

— О, Лъвдей! Хайде, побързай! — И госпожа Нетълбед леко я тупна по дупето и я отпрати.

Крайно неохотно Лъвдей излезе. Нагоре по задното стълбище и после по коридора край стаите за гости. По средата на коридора вратата на стаята му беше отворена. Тя стигна до нея и се спря колебливо. Той беше там, застанал с гръб към нея, с ръце в джобовете, загледан през отворения прозорец. Багажът му беше струпан на дървената подставка до края на леглото му, но куфарите бяха затворени и той явно не беше направил никакво усилие да започне да разопакова. Краката й, в топли спортни обувки, не бяха вдигнали шум по дебелия килим и тя разбра, че той изобщо не подозира за присъствието й. От това й стана неудобно и малко притеснително. От двора зад прозореца чу гукането на гълъбите. След малко тя каза:

— Здравей!

Стреснат така, той рязко се обърна. Един момент постояха така един срещу друг през прага, после той се усмихна.

— Здравей!

Лъвдей беше силно объркана. Не това беше очаквала. Беше очаквала екземпляр от разнообразните юноши, които Едуард беше канил вкъщи през ваканциите, докато беше ученик. Всички изглеждаха изсечени по един калъп и винаги й е било трудно да се сближи с когото и да било от тях. Но тук налице беше напълно различна категория и тя моментално я разпозна. Преди всичко той изглеждаше по-стар от Едуард, по-зрял и по-опитен. Тъмен и тънък, доста сериозен. Интересен. Не някой, който ще прави шеговити забележки, нито пък ще се отнася към нея, сестрата на Едуард, като към глупачка. Досега само Уолтър Мъдж и Джоуи Уорън бяха мерило за мъже, които бе започнала да намира смущаващо привлекателни с очевидната им мъжественост и непринуденото им поведение. Колкото и да е странно, Гас Калъндър приличаше по малко на всеки от тях. Същите тъмна коса и тъмни очи, но беше по-висок, не така набит като Уолтър и Джоуи и когато се усмихваше, цялото му лице се променяше и вече не изглеждаше сериозен.

Внезапно смущението й изчезна.

— Ти си Гас Калъндър.

— Да. А ти вероятно си Лъвдей.

— Съжалявам, че тук няма никого, освен мен. А пък аз досега брах малини.

Тя пристъпи в стаята и се курдиса на високото легло.

— Няма нищо. Вашият иконом…

— Господин Нетълбед.

— … ме посрещна.

Лъвдей погледна багажа му.

— Май не си започнал да разопаковаш?

— Не съм. Честно казано, питах се дали въобще да започвам?

— Какво имаш предвид?

— Господин Нетълбед ми намекна, че има някакви проблеми. Болест в семейството. И че Едуард е заминал да види леля си…

— Пралеля. Лавиния. Да. Тя има пневмония. И е ужасно стара, така че е доста тревожно.

— Не много подходящо време да имаш гости за по-дълго. Струва ми се, че може би трябва тактично да се оттегля.

— О, не трябва да го правиш. Едуард ще бъде толкова разстроен и разочарован. Все пак всичко е уредено и ние всички сме подготвени, така че няма да има голям смисъл.

— Просто ми се искаше Едуард да беше ми се обадил и да ми беше казал за положението. Тогава нямаше да дойда.

— Не можеше, защото тя се разболя съвсем неотдавна, а той не знаеше къде точно си. Колко далече си стигнал. Хайде, не се притеснявай от това. Няма значение дали си тук или не. — Това не прозвуча много приятелски. — Всички ужасно ще ми се сърдят, ако те пусна да си тръгнеш. А и ние с мама искаме да се запознаем с теб. Тя беше в Лондон, но сега се връща с колата си заради леля Лавиния. И татко разговаря с доктора, а Мери Милиуей успокоява Изабел. А Джудит, тя е моя приятелка, живее тук много време, все още е в Порткерис. — Към този момент Гас започна малко да се слисва, пък и имаше защо. Лъвдей направи усилие да изясни положението. — Мери Милиуей ми беше бавачка, божествена е, прави всичко, а Изабел е старата прислужница на леля Лавиния.

— Разбирам.

— Знам, че всички ще се върнат, докато стане време за чая, така че тогава ще видиш Едуард. Колко е часът сега?

Той погледна ръчния си часовник от тежко злато, прикрепен с кожена каишка за здравата му китка.

— Точно три.

— Добре. — Тя се замисли. — Какво би искал да правиш? — Не беше много добра в гостоприемството. — Да разопаковаш? Или да се поразходиш, или нещо друго?

— Да глътна малко чист въздух. Ще разопаковам после.

— Можем да слезем до заливчето. Може да поплуваш, ако искаш, но има студен вятър. Нямам нищо против студената вода, но мразя да излизам от нея при студен вятър.

— Тогава няма да плуваме.

— Добре, хайде да тръгваме. Тайгър отиде с татко, иначе щяхме да го вземем с нас. — Тя се смъкна от кревата. — Пътеката към морето е доста стръмна и хлъзгава, така че имаш ли гуменки? И може би пуловер? Може да е доста пронизващо на скалите.

Той се усмихна на покровителственото й поведение.

— Съгласен и по двете точки. — Бе преметнал на стола тъмносин пуловер от шотландска вълна, подходящо дебел. Сега го взе, метна го на раменете си и върза ръкавите му около врата си като шал. — Води! — каза на Лъвдей.

Понеже беше нов гост, не го поведе по задните стълби, а по коридора, по парадното стълбище и навън през главната врата. Там беше паркирана колата му и Лъвдей, привлечена, се спря да й се възхити.

— Господи, страхотна кола. Може ли да върви страшно бързо?

— Справя се.

— Изглежда чисто нова. Блестящи фарове и всичко останало.

— Имам я от около година.

— Ще ми се да се повозя някой път.

— О, добре.

Тръгнаха. Заобиколиха ъгъла на къщата, вятърът се нахвърляше върху тях, студен и солен. Над главите им огромни бели облаци бързо се носеха по млечносиньото небе. Двамата минаха през терасираните поляни и излязоха на пътеката, оградена с гъсталак от храсти и нелепи палми, която водеше надолу към морето.

След малко тя стана прекалено тясна за двама и те тръгнаха един след друг — Лъвдей първа, като вървеше все по-бързо и по-бързо, ускоряваше пред Гас, така че му трябваше известна концентрация и не малко физически усилия, за да не изостава от летящите й крака. Питаше се дали не го прави нарочно, за да го дразни, докато той препускаше непосредствено зад нея, навеждаше глава в тунела от гунера, пързаляше се и се подхлъзваше надолу по твърде стръмните стъпала, които водеха до дъното на кариерата. После през кариерата и над портата, фермерска алея и каменен прелез (малко като надбягване с препятствия), и накрая скалите.

Тя го чакаше, застанала на обраслия с трева торф, оцветен бледолилаво от мащерката. Размирният вятър се втурна под басмената й пола и я изду като балон около дългите й загорели крака, и подвижното й лице и виолетовите й очи преливаха от смях, когато той, леко задъхан, стигна до нея.

— Бягаш като заек — каза й той, когато си пое дъх.

— Няма значение. Ти не изостана.

— Имаш голям късмет, че не си причиних някоя непоправима телесна повреда. Мислех, че излизам на разходка, а не на маратонско бягане.

— Но си струваше. Трябва да признаеш, че си струваше.

Гас се огледа и видя тъмно тюркоазеното море, ивицата на брега, гигантските вълни, които се нахвърляха върху камъните в подножието на скалите. Повърхността им се разбиваше като сапунена пяна и се разпръскваше като водни експлозии с цветовете на дъгата, които скачаха във въздуха на пет-шест метра. Всичко беше много освежаващо и твърде зрелищно. И тогава Лъвдей потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Малко. Обикновено слизаме долу до камъните, но днес приливът е висок и ще се измокрим от пръските.

— Тогава няма да слизаме.

Вместо това застанаха на завет зад огромен камък, пожълтял от лишеи и тлъстига. Лъвдей седна на дебела възглавница от торф, сви колене и ги обгърна с ръцете си, като се сгуши в пуловера си да се стопли. Гас легна до нея с изпънати крака, изместил тежестта си към раменете си.

— Така е по-добре — каза тя. — Не виждаме морето, но поне го чуваме и няма да се намокрим. — Тя затвори очи и обърна лице към слънцето. След малко добави: — Така е много по-добре. По-топло. Де да бяхме си донесли нещо за хапване.

— Аз всъщност не съм гладен.

— А пък аз съм. Винаги. И Атина е такава. Мисля, че тя ще си дойде. Заради леля Лавиния. Била е в Шотландия. Ти там живееш, нали?

— Да.

— Къде?

— Край Абърдийн. В Дийсайд.

— Около Балморал?

— Не съвсем.

— Близо до морето ли?

— Не. Има само река.

— Но реките не са като морето, нали?

— Не са. Ни най-малко.

Лъвдей замълча, мислейки за това, като зарови брадичката си между коленете.

— Мисля, че не бих могла да живея далече от морето.

— Не е толкова лошо.

— Повече от лошо е. Мъчение.

Той се усмихна.

— Чак толкова?

— Да. И знам това, защото когато бях на дванадесет години ме изпратиха в училище пансион в Хампшър и едва не издъхнах. Всичко беше лошо. Чувствах се като чужденка. Всичко беше не каквото трябва, и къщите, и оградите, и дори небето. Винаги ми се струваше, че небето ми седи на главата и ме натиска надолу. Получавах ужасни главоболия. Мисля, че щях да умра, ако трябваше да остана там.

— Но не си останала?

— Не. Издържах половин срок и се върнах вкъщи. Избягах. И оттогава все съм тук.

— Училище?

— В Пензанс.

— А сега?

— Напуснах училището.

— И край?

— Не знам. — Тя сви рамене. — Атина отиде в Швейцария. И аз може да отида в Швейцария. Но тогава, от друга страна, ако има война, може и да не отида.

— Разбирам. На колко години си?

— На седемнадесет.

— Прекалено малка си, за да те повикат.

— Да ме повикат за какво?

— За войната. За службите. За правене на муниции.

Лъвдей изглеждаше ужасена.

— Няма да стоя наведена над конвейер и да правя патрони. Ако не отида в Швейцария, никъде няма да ходя. Ако има война, ще е достатъчно трудно да си храбър и смел и тук. В Нанчероу. Със сигурност не мога да бъда храбра и смела в Бирмингам, Ливърпул или Лондон. Ще полудея.

— Не непременно — каза Гас, като се опитваше да я успокои, но най-вече му се искаше да не беше повдигал въпроса.

Тя помълча известно време, после попита:

— Мислиш ли, че ще има война?

— Може би.

— Какво ще стане с теб?

— Ще ме мобилизират.

— Веднага?

— Да. Аз съм в Териториалната армия. Гордънските планинци. Това е военната ми част. Присъединих се към батальона през 1938 г., когато Хитлер нахлу в Чехословакия.

— Какво значи да си в Териториалната армия?

— Да си полупрофесионален войник.

— Обучен ли си?

— Донякъде. Две седмици в лагер на тази армия всяко лято. Вече напълно мога да стрелям с пушка и да убия неприятел.

— При положение че той не те убие пръв.

— Да. Там е цялата работа.

— Едуард отива в Кралските въздушни сили.

— Знам. Предполагам, че и двамата сме видели надписа на стената.

— А какво ще стане с Кеймбридж?

— Ако кашата започне, няма да се върнем. Последните ни изпити ще почакат.

— До края на войната?

— Предполагам.

Лъвдей въздъхна.

— Какво разхищение. — Помисли още. — Всички в Кеймбридж ли мислят като вас с Едуард?

— По никакъв начин. Политическите възгледи варират в много широки граници между студентите. Някои са с леви разбирания, доколкото е възможно, без да направят последната стъпка и да станат посветени комунисти. Най куражлиите от тях вече изчезнаха, отидоха да се бият в Испания.

— Ужасно смело.

— Да. Смело. Не особено разумно, но невероятно смело. После другите, които вярват, че решението е в пацифизма, трети пък я карат като ято щрауси, които си заравят главата в пясъка и си живеят, сякаш никога нищо лошо няма да се случи. — Като каза това, той изведнъж се разсмя. — Има един невъзможен тип, наречен Перегрин Хазелхърст…

— Не вярвам. Никой не може да се казва така!

— Уверявам те, че е истина. От време на време, когато няма друга работа, той ме намира и великодушно ми позволява или да му налея, или да му купя питие. Приказките му са неизменно тривиални, но ако по-сериозен въпрос се появи в разговора, поведението му винаги ме поразява като лекомислено до безумие. Сякаш една нова война крие не по-голяма заплаха от мач по крикет или футбол от Итън, където Перегрин е прекарал момчешките си години.

— Може би просто се преструва. Може би се тревожи не по-малко от нас.

— Английско хладнокръвие, искаш да кажеш? Твърдата горна устна? Геният на омаловажаването?

— Не знам. Може би.

— Това са качества, които намирам за твърде досадни. Карат ме да си спомням за Питър Пан, който лети с малкия си меч на бой с капитан Хук.

— Мразех Питър Пан — каза Лъвдей. — Просто мразех тази книга.

— Колко странно, аз също я мразех. „Да умреш, ще е едно ужасно хубаво голямо приключение.“ Това трябва да е най-глупавото изречение, написано някога от човек.

— Аз не мисля, че да умреш, може да е и най-малкото приключение. И предполагам, че и леля Лавиния е на същото мнение. — Лъвдей замълча, като си спомни за леля Лавиния, която за малко беше забравила. — Колко е часът? — попита тя.

— Четири и половина. Някой трябва да ти купи часовник.

— Купуват ми, но винаги ги губя. Май трябва да се връщаме. — Тя изпъна дългите си крака и рязко се изправи, изведнъж обхваната от нетърпение да си тръгне. — Другите сигурно отдавна са се върнали. Надявам се нищо лошо да не се е случило!

Той реши, че каквото и да каже, би прозвучало безсмислено и кухо, затова замълча. Беше приятно да седи на слънце с гръб към скалите, но скочи на крака и усети плесницата на вятъра, пронизващ дори през дебелия пуловер.

— Да тръгваме тогава, но хайде този път да се придържаме към разумна скорост.

Той го каза непринудено, но знаеше, че това не беше шега. Не че имаше значение, защото Лъвдей не го чуваше. Беше спряла, отвърната от него, сякаш с нежелание да напусне скалите, чайките и яростното море и да се върне към действителността. И в този момент Гас видя не Лъвдей, а момичето от картината на Лора Найт, която той скришно беше взел преди много години от страниците на „Студио“. Дори дрехите й, износените обувки за тенис, раираната басмена пола, стария спортен пуловер (доста приятно изцапан със сок от малини) бяха същите. Само косата беше друга. Нямаше я червеникавата плитка, легнала като дебело въже през рамото. Вместо нея главата на Лъвдей беше увенчана с кичеста хризантема от тъмни, блестящи къдрици, разрошвани от вятъра.

* * *

Бавно тръгнаха обратно по пътеката, по която Гас беше хвърчал след нея. Сега Лъвдей явно не бързаше. Прекосиха дъното на кариерата, покатериха се по стъпалата към върха на шистовата скала. После нагоре през гората, като спираха от време на време да си поемат дъх, да постоят на някое от малките дървени мостчета и да погледат тъмните води на потока, които течаха под краката им. Когато накрая се появиха между дърветата и се показа къщата, изправена пред тях, Гас се беше загрял от усилията. Заслонените от вятъра градини се грееха на слънцето, устремени надолу през ниско окосени ливади, и той спря за миг, за да съблече пуловера си и да го метне през рамо. Лъвдей го изчака да направи това. Той зърна погледа й и тя му се усмихна. Когато тръгнаха отново, тя каза:

— Толкова е досадно, защото в един истински топъл ден, след като човек е отишъл толкова далече, единственото, което му се иска, е да поплува…

Тя рязко спря. Беше доловила някакъв звук. Усмивката й изчезна, тя замря на място, напрягайки слуха си. От много далече Гас чу мотор на приближаваща кола. Погледна и видя внушителен даймлер, който се показа между дърветата в началото на автомобилната алея, премина през чакълестата площадка и спря пред къщата.

— Върнаха се. — Докато се връщаха от заливчето, като бърбореха за това-онова, Лъвдей изглеждаше доста бодра, но сега тонът й беше изпълнен с тревога. — Татко и Едуард се върнаха. Ох, какво ли е станало… — Тя заряза Гас и хукна напред, препускайки през тревата и склоновете на терасите. Чу я, че ги вика.

— Защо се забавихте толкова? Какво става? Всичко наред ли е?

Гас се молеше да е така, като вървеше нарочно много бавно.

Изведнъж увереността му се изпари и се оказа, че му се искаше да е навсякъде другаде, но не и тук, да не беше идвал въобще. При тези обстоятелства Едуард щеше да е напълно извинен, ако забрави напълно за приятеля си от Кеймбридж, така нехайно поканен да погостува. И щом го види, щеше да се почувства принуден да се преструва, че му е приятно да го види и че е добре дошъл. За момент Гас поиска от цялото си сърце да беше последвал първоначалния си порив да върне куфарите си в колата и да си тръгне. Лъвдей беше го убедила да остане. Вероятно погрешно. Това със сигурност не беше време да имаш непознат гост.

Но вече беше твърде късно да поправи ситуацията. Той бавно се изкачи по широкото каменно стълбище, което разсичаше горната тераса, и тръгна по чакълената площадка. Даймлерът беше там, паркиран до неговата кола, вратата беше все още отворена. Пристигналите образуваха малка група, но Едуард, като видя Гас, се отдели от тях и приближи усмихнат с отворени обятия.

— Гас! Страхотно е да те видя!

Той беше толкова зарадван, че всички резерви се стопиха. Гас бе изпълнен с признателност. И каза:

— Теб също.

— Съжалявам за всичко това…

— Аз съм този, който трябва да съжалява.

— За какво трябва да съжаляваш?

— Просто имам чувството, че не трябва да съм тук.

— О, не ставай такъв глупак. Аз те поканих…

— Икономът ви ми каза за леля ти, която е толкова болна. Сигурен ли си, че е добре да остана?

— Твоето присъствие няма да промени нищо в едната или в другата посока. Освен дето ще помогнеш всички да се разведрим. Колкото до леля Лавиния, тя явно още се държи. И е толкова издръжлива старица, че не вярвам да измени на нрава си. Е, как пътува? Колко време? Надявам се, че са те посрещнали и Лъвдей не те е оставила сам да си блъскаш главата? Дадох й строго нареждане да се погрижи за теб.

— И тя го направи. Ходихме до заливчето.

— Чудесата не престават. Тя обикновено не е толкова дружелюбна. Ела сега да те запозная с баща ми и Мери. — Едуард се обърна към другите и се спря, смръщил вежди озадачено. — Само че Мери явно е изчезнала. — Той сви рамене. — Да се надяваме, че е защото е отишла да предупреди госпожа Нетълбед и да й каже да сложи чайника. Но поне се запознай с баща ми. Татко!

Полковникът беше погълнат от сериозен разговор с дъщеря си и явно полагаше големи усилия да я успокои и да й вдъхне увереност. Но като чу, че Едуард го вика, замълча и се огледа, видя Гас и меко отмести Лъвдей. Тръгна към тях, тежките му обувки потракваха по чакъла, висок, спортен и плашещо мършав, и ако таеше някакви резерви за появяването на непознат да живее под покрива му точно в този неподходящ момент, той ги запази за себе си. Гас видя само меко изражение на светлите му очи и стеснителна усмивка на истинско удоволствие.

— Гас, това е баща ми, Едгар Кеъри-Луис. Татко, това е Гас Калъндър.

— Приятно ми е, сър.

Полковникът подаде ръка, Гас я пое.

— Гас, мило момче — каза бащата на Едуард. — Колко хубаво е, че дойде. Колко приятно е да те видя!

* * *

На следващата сутрин, в десет часа, Едуард Кеъри-Луис позвъни в бакалницата на Уорън в Порткерис и поиска да чуе Джудит.

— За кого да съобщя? — попита непознат женски глас, съвсем корнуолски.

— Просто Едуард.

— Задръжте.

Той задържа. „Джудит там ли е? Търсят я.“ Женският глас, вероятно извикал от стълбите, достигна до него отдалече през слушалката. Чакаше. Тя дойде.

— Ало? — Гласът й беше много тревожен. — Едуард?

— Добро утро.

— Какво става?

— Всичко е наред. Добри новини.

— Леля Лавиния?

— Като че ли е прескочила кризата. Чухме се с Дауър Хауз. Тя се е събудила тази сутрин, попитала е нощната сестра защо по дяволите седи край нея и поискала чай.

— Просто не мога да повярвам.

— Така че мама и татко се изстреляха да видят старото момиче и да проверят общата ситуация, а аз реших да ти се обадя.

— Боже, на всички ви трябва толкова да е олекнало. Милата стара жена.

— Лошата стара жена, по-вярно, защото така ни изплаши. И всички долетяха от всички посоки на компаса, за да са тук. Мама пристигна снощи съвсем изтощена, Атина и Рупърт вече са на път от Шотландия. Както и с Гас, не знаем къде точно са, затова не можем да им позвъним и да им кажем да се върнат в Окнафечъл или където там бяха. Цялата работа се превърна в пълен цирк.

— Няма значение. Най-важното е, че тя се оправя.

— Кога се връщаш?

— В неделя.

— Ако става за гости, ще те заведа при нея.

— В неделя сутринта. Ще се върна в неделя сутринта.

— Ясно. Как си?

— Започва да ми се иска да бъда с всички вас.

— Недей да искаш чак толкова. Това е все едно да живееш в средата на площад „Пикадили“. Но ми липсваш. В къщата има празнота без теб.

— О, Едуард!

— До неделя сутринта.

— Довиждане. Благодаря, че се обади.

* * *

Рупърт Райкрофт първата сутрин се успа. Когато се събуди, отвори очи и се вторачи замаяно в отсрещната стена. Не знаеше къде е. Бяха пътували толкова дълго, спали в толкова много непознати легла за толкова кратко време, че сега, като видя края на месингов креват, тапети на райета и дебели пердета на цветя, полуспуснати, не можа да се сети, къде по дяволите се намира.

Но само за миг. Спомни си. Корнуол. Нанчероу. Най-после беше стигнал до дома на Атина, като беше забравил колко дълга е страната, и беше шофирал през цялото време. От време на време Атина, с половин уста, беше предлагала да седне зад волана, но Рупърт предпочиташе да носи отговорността, пък и ценеше колата си прекалено много, за да я повери на чужди ръце. Дори тези на Атина.

Той измъкна голата си ръка изпод завивките и посегна към часовника си. Десет часа. Легна назад с ръмжене. Десет часа. Десет сутринта. Ужас. Но полковникът, когато го заведе до стаята му, беше му казал:

— Закуската е в осем и половина, но трябва да си наваксате съня. Ще ви очакваме, когато се събудите. — И някакъв автоматичен механизъм в мозъка му беше изпълнил нареждането. Което по обратен път беше все едно да кажеш на някого, че трябва да е в строя в седем и половина сутринта, макар и зашеметен от алкохол на парти предната вечер.

Бяха пристигнали в дванадесет и половина през нощта и само родителите на Атина бяха там да ги посрещнат, останалите от къщата бяха вече по леглата. Атина, която през целия път беше напълно будна и приказлива, през последния час и нещо от пътуването беше млъкнала и Рупърт знаеше, че едновременно много искаше и в същото време ужасно се боеше от пристигането. Копнееше да се прибере на сигурно място в прегръдката на семейството си и се ужасяваше от новината, която се боеше, че ще чуе. Това беше толкова лична тревога, че Рупърт знаеше колко е неуместно да се намесва и затова мълчеше и я остави на спокойствие.

Но към края на деня се оказа, че нещата се подобряват. Старата леля, която е била толкова зле, в края на краищата нямаше да умре. Галантният жест на Рупърт да пожертва цяла седмица лов на яребици, шофьорският му маратон да закара Атина при семейството й бяха напразни. Излишни. Трябваше да го преглътне, но изражението му беше постоянно неотклонно приятно.

Атина обаче съвсем естествено беше възторжена. Тя стоеше с майка си във високия, силно осветен хол на Нанчероу, и се прегръщаха непрекъснато, и нейните нежности, недовършени изречения и радостни възгласи звучаха като позитивен сблъсък на емоции.

— Не мога да повярвам…

— Толкова дълъг път…

— Толкова ме беше страх, че ще умре…

— О, мила…

— … шофирахме по целия път…

— Толкова уморени…

— Тя наистина ще се оправи…

— Надявам се. Толкова дълъг път. Може би не трябваше да ви казваме.

— Трябваше да бъда тук.

— Развалихме ви ваканцията.

— Няма значение. Нищо няма значение.

Рупърт вече се бе запознал с Даяна Кеъри-Луис. Тя беше при Атина в малката къща на Кейдоган Мюз, когато Рупърт пристигна, за да отведе Атина в Шотландия. Беше помислил тогава и още го мислеше, че приличаха повече на сестри, отколкото на майка и дъщеря. Тази вечер, в този късен час, Даяна много разумно вече беше облечена в дългия си пеньоар от розов вълнен плат, но полковникът беше напълно официален. Над главите на двете несвързано щастливи жени Рупърт вдигна очи да погледне домакина. Видя старо официално кадифено вечерно сако и копринена папийонка и почувства приятна фамилиарност. Както и собственият му баща, полковникът явно се преобличаше за вечеря всеки път. Сега той приближи с протегната ръка.

— Едгар Кеъри-Луис. Колко безкрайно любезно е от ваша страна да ни доведете Атина. А сега трябва да ви се струва, че всичките ви усилия са пропилени съвсем напразно. — И той беше толкова изпълнен с извинения и толкова съчувстващ, че Рупърт забрави огорчението си и направи всичко възможно да успокои по-стария мъж.

— Не мислете така, сър. Това е случай, в който всичко е хубаво, когато свършва добре.

— Много благородно от ваша страна. И все пак е много разочароващо да провалиш лова си. — И после, съвсем обезоръжаващо, и може би с неуместна искрица интерес в избледнелите очи, попита: — Кажете ми как са яребиците?

— Имахме два страхотни дни.

— Колко?

— Над шестдесет. Няколко великолепни ята.

— Предполагам, че сега ще искате да се върнете?

Рупърт поклати глава.

— Не си струва, сър. Бяха ми предложили само седмица.

— Съжалявам. Развалихме ви всичко.

— Не мислете така.

— Е, вие сте повече от добре дошъл тук. Останете колкото пожелаете. — Той одобрително огледа Рупърт. — Трябва да призная, че приемате всичко това много добре. На ваше място щях да мърморя непрекъснато. Хайде сега да ви налея една нощна чашка.

* * *

Десет сутринта. Рупърт скочи от леглото и отиде да дръпне пердетата. Загледа се надолу към покрития с камъни заден двор, изпълнен с гукането на бели гълъби с разперени като ветрило опашки. Имаше саксии с мушкато, въже със снежнобяло пране, подухвано от вятъра. Зад двора имаше ивици с трева, а по средата на разстоянието — група дървета, натежали от листа. Като се подаде навън от прозореца и малко протегна шия, беше възнаграден с гледката на синия хоризонт. Той беше промит от ясната слънчева светлина на прекрасна лятна сутрин и Рупърт философски реши, че не може да стреля по яребици в Гленфройчи, но това място със сигурност е веднага след него по качество. Дръпна се от прозореца, прозина се и се протегна до небето. Беше ненаситно гладен. Отиде в банята и започна да се бръсне.

Долу беше малко объркващо, защото наоколо не се виждаше никой. Но с помощта на разузнаване успя да намери трапезарията, заета от висок и внушителен джентълмен, който явно беше икономът. Нетълбед. Атина беше споменавала Нетълбед.

— Добро утро — каза той.

Икономът се обърна от бюфета, край който нареждаше чинии върху печката.

— Добро утро, сър. Капитан Райкрофт, нали?

— Да. А вие сте Нетълбед.

— Да, сър. — Рупърт се приближи и двамата си стиснаха ръцете.

— Безбожно съм закъснял.

— Полковникът ми съобщи, че ви е казал да се наспите, сър. Но сигурно искате да хапнете нещо… Има бекон и наденички, а ако искате пържен домат, госпожа Нетълбед ще се радва да ви услужи. И кафе. Но ако предпочитате чай…

— Не, кафе е добре. — Рупърт огледа масата. Беше сервирано на едно-единствено място отстрани. — Май съм последният.

— Остава да дойде само Атина, сър. А госпожа Кеъри-Луис каза да не я чакаме преди обяд.

— И не е нужно. Тя трябва да си навакса изгубения сън.

Той си сервира бекон и наденички, а Нетълбед му наля кафе.

— Дълго сте пътували, сър.

— Ами почти по цялата дължина на страната. Кажете къде са другите?

Нетълбед му каза.

— Полковникът и госпожа Кеъри-Луис са в Дауър Хауз. Ходят там всяка сутрин, за да посетят госпожа Боскауен и да се уверят, че сестрата прави каквото трябва. А Едуард закара Мери Милиуей в Пензанс за покупки и да прибере нещата за госпожа Нетълбед. А Лъвдей заведе господин Калъндър да потърси някое живописно място, което би могъл да скицира.

— Кой е господин Калъндър?

— Господин Гас Калъндър, сър. Той е приятел на Едуард от Кеймбридж. Както изглежда, е нещо като художник любител.

— И той ли ще поживее тук? С каква пълна къща трябва да се разправяте. Нищо чудно, че Едуард е заминал да търси провизии.

— Нищо необикновено, сър — скромно го увери Нетълбед. — Свикнали сме с пълна къща с госпожа Нетълбед.

— Добре, когато свърша със закуската и докато Атина се появи, какво бихте ме посъветвали да направя?

Нетълбед си позволи да се усмихне, като оцени доверието на младия джентълмен.

— Сутрешните вестници са в гостната стая, сър. Или в такава прекрасна сутрин може би ще пожелаете да ги прочетете навън, на слънце. Ще намерите шезлонги зад френския прозорец. Или може би ще предпочетете една малка екскурзия? Да повървите, може би?

— Не, мисля, че физическите упражнения може да почакат. Ще полежа на слънце и ще прегледам новините.

— Прекрасна идея, сър.

* * *

Той взе „Таймс“ от гостната, изнесе го навън, но в края на краищата не го прочете. Вместо това се настани на дълъг тръстиков шезлонг и с присвити очи се залюбува на приятната гледка на градината. Слънцето припичаше, някъде пееше птица, а по-надолу градинар косеше тенис корта, като оставяше след себе си зелени откоси, прави като линеал. Той се чудеше дали по-късно очакваха от него да играе. Но после престана да мисли за тенис и се замисли над проблема Атина.

Като си спомняше преживяното, беше трудно да разбере как точно се беше забъркал в тази дилема, която беше претърпяла метаморфоза точно когато най-малко беше очаквал и то в най-неподходящ момент. Беше на двадесет и седем, офицер от кавалерията, капитан в Кралските драгунски сили и пазеше скъпоценното си доста диво ергенско съществувание. Нова война предстоеше и той щеше да бъде в дълбините й, запокитен в някое забравено от Бога място, за да бъде бомбардиран, обстрелван, ранен и може би убит. Точно сега последното, което искаше, беше да се жени.

Атина Кеъри-Луис. Той и няколко от полковите му приятели бяха тръгнали от Лонг Уидън до Лондон за парти. Студена зимна вечер, топла и светла приемна на първия етаж в Белгрейвия. И почти моментално бе я зърнал през стаята и я намери сензационно красива. Беше, разбира се, дълбоко потънала в разговор с въздебел и изглеждащ безсъдържателен мъж и когато той изрече някаква глупава шега, тя се разсмя и се усмихна право в очите му. Усмивката й беше магия — и носът й точно колкото трябва неправилен, и очите й сини като много тъмни зюмбюли. Рупърт едва дочака да сложи ръце върху нея. По-късно, но не преждевременно, домакинята ги представи един на друг.

— Атина Кеъри-Луис, скъпи. Сигурно сте се срещали преди? Не сте? Атина, това е Рупърт Райкрофт. Не е ли божествен? Целият жилав и загорял от слънцето. И чашата му е празна! Дай ми я и аз ще я напълня отново…

След партито заряза приятелите си, взе я в колата си, отидоха в „Мирабела“ и после в „Багател“ и само защото трябваше да се връща в Нортхемптъншир и да бъде на прегледа в седем и половина сутринта накрая я закара до къщата й, като я остави пред вратата на малка къща в Кадоган Мюз.

— Твоя ли е къщата?

— Не, на майка ми.

— Тя тук ли е?

— Не. Няма никого. Но не можеш да влезеш.

— Защо?

— Защото не искам. И защото трябва да се връщаш в Нортхемптъншир.

— Ще те видя ли пак?

— Не знам.

— Може ли да ти се обадя по телефона?

— Ако искаш. Ние сме единствените Кеъри-Луис в указателя. — Тя го целуна по бузата. — Довиждане.

И преди да успее да я спре, беше излязла от колата и прекосила камъните, отвори вратата на къщата, пъхна се вътре и здраво я затвори след себе си. Той седя малко, вперил очи в нея, като се чудеше, леко пиянски, дали не си е въобразил цялата тази среща. После въздъхна дълбоко, включи на скорост и шумно потегли надолу по Мюз и под арката накрая. Едва успя да се върне в Лонг Уидън навреме за сутрешния преглед.

Той й звънеше, но никога никой не отговаряше. Написа й писмо, но отговор не получи. Накрая една съботна сутрин се появи пред входната врата на малката къща, заудря с юмрук по нея и когато Атина я отвори, облечена в копринен пеньоар и боса, той й подаде букет цветя и каза:

— Избягай с мен в Глостършир.

— Защо в Глостършир? — попита тя.

— Защото там живея.

— Защо не си в Нортхемптъншир да обучаваш коне?

— Защото съм тук и не трябва да се връщам до утре вечер. Моля те, ела.

— Добре — каза Атина миролюбиво. — Но какво се очаква от мен да правя?

Той не разбра.

— Нищо.

— Нямам предвид това. Питам какви дрехи да си взема. Нали знаеш. Дрехи за бал, или за кални разходки, или може би за чай?

— Брич за езда.

— Не яздя.

— Въобще?

— Въобще. Мразя конете.

Сърцето на Рупърт се сви, защото майка му не говореше и не мислеше за нищо друго. Но не се сви чак толкова и не се отказа.

— Нещо за вечеря, нещо за църква — беше всичко, което можа да измисли.

— Господи, колко разюздано ще прекараме. Знае ли майка ти, че ще отида?

— Предупредих я за предстояща буря. Казах й, че може би ще те заведа.

— Няма да ме хареса. Майките никога не ме харесват. Не мога да си приказвам с тях.

— Баща ми ще те хареса.

— От това няма никаква полза. Само пречи.

— Атина, моля те. Нека вляза, а ти ще отидеш да се приготвиш. Няма време да стоим тук и да спорим.

— Аз не споря. Само те предупреждавам, че това може да завърши като най-ужасен провал.

— Нека първо отидем, после ще говорим.

* * *

Посещението на Атина в Глостършир не беше успешно. Фамилната къща на семейството на Рупърт беше Тадингтън Хол, огромна викторианска сграда сред редица строги градини, изградени педантично по правилата. Зад тях се простираха имотите, парковете, домашната ферма, засадена гора, поток с пъстърва и ловен парк за фазани, известен с броя на мъртвите птици, които ежегодно падаха от небето. Баща му, сър Хенри Райкрофт, беше глава на съдебната и изпълнителната власт на графството, полковник от стария си полк, ръководител на лова и председател на местните консерватори, както и управляващ Съвета на графството и заседаваше като мирови съдия на съдебната скамейка. Лейди Райкрофт беше не по-малко активна с работата си в комитета и когато не организираше дейността на младежката организация на момичетата или на малката местна болница, или на местния образователен борд, ловеше риба, занимаваше се с градината и яздеше до хрътките. Появяването на Атина беше нещо като шок и за двамата родители и когато тя не се появи на секундата на закуската, майка му счете за нужно да го разпита.

— Какво прави тя?

— Спи, предполагам.

— Със сигурност е чула звънеца.

— Не съм сигурен. Искаш ли да отида и да я събудя?

— Дори не си го помисляй.

— Добре, няма.

Намеси се баща му.

— Какво прави момичето?

— Не знам. Нищо, предполагам.

— Но коя е тя? — настояваше лейди Райкрофт. — Какви са роднините й?

— Едва ли ги познавате. Те са корнуолци.

— Никога не съм виждала толкова мързеливо момиче. Снощи просто си седеше. Трябваше да си е донесла някакво ръкоделие.

— Имаш предвид бродерия? Не мисля, че тя може дори да вдене конец в игла.

— Никога не съм помисляла, Рупърт, че ще тръгнеш с безполезно момиче.

— Не съм тръгнал с нея, майко.

— При това не язди. Съвсем необичайно… трябва да кажа.

Но в този момент вратата се отвори и се появи Атина в сив фланелен панталон и бледосив ангорски пуловер. Беше хубава като пухче за пудрене.

— Здравейте — каза тя. — Не знаех в коя стая трябва да отида за закуска. Къщата е толкова голяма, че май се загубих…

Така е. Не беше успешно. Рупърт като по-стар от двама синове трябваше да наследи Тадингтън и майка му имаше строги непоклатими идеи за типа момиче, което може да й стане снаха. Абсолютен приоритет беше да е от добър произход и с добри връзки. В края на краищата, той беше капитан от Кралската армия и в такава войскова част общественото положение на съпругите беше от огромна важност. Освен това малко пари не биха били излишни, макар че засега на него не му беше притрябвало да хукне на лов за наследница. И фактически нямаше значение как изглежда тя, при положение че има какъвто трябва глас и прилични бедра, за да отгледа бъдещите мъже Райкрофт и така да осигури продължението на рода. Да е добра на коня, разбира се, и способна като му дойде времето да се справи с управляването на Тадингтън — огромната, с многобройни пристройки къща и многото акри градини, всички планирани по обширната и показна схема, така любима на викторианците.

Атина беше самото отрицание на мечтите й.

Но Рупърт не го беше грижа. Той не обичаше Атина и нямаше намерение да се жени за нея. Но беше очарован от вида й, малко смахнатото й говорене, абсолютната й непредсказуемост. Понякога го подлудяваше. Друг път се оказваше трогнат до дъното на душата си от детската липса на каквото и да било коварство у нея. Тя явно нямаше никаква представа за въздействието си върху него и беше много вероятно да тръгне някой уикенд с друг млад мъж, или да изчезне без предупреждение на ски в Цермат, или да посети стара приятелка в Париж.

Накрая с приближаването на август той я притисна.

— Предстои ми дълга отпуска — каза й той без предисловия, — и ме канят на лов за яребици. Казаха, че и ти можеш да дойдеш.

— Кой каза?

— Семейство Монтагю-Крайтън. Джейми Монтагю-Крайтън и аз бяхме заедно в Сандхърст. Родителите му са много приятни и имат това чудесно ловно поле точно начело на Гленфройчи. Само планини, пирен и огън от торф вечер. Кажи, че ще дойдеш.

— Ще трябва ли да яздя кон?

— Не, само ще ходиш по малко.

— Ще вали ли?

— С малко късмет няма, но ако завали, можеш да си седиш вкъщи и да четеш книга.

— Всъщност не възразявам и нищо да не правя. Просто мразя да очакват от мен нещо да върша.

— Знам. Разбирам. Тогава ела. Ще е забавно.

Тя се двоумеше, прехапала долната си устна.

— Колко ще останем там?

— Седмица?

— А след тази седмица ще бъдеш ли още в отпуска?

— Защо питаш?

— Ще сключим договор с теб. Ако дойда с теб в Шотландия, ще дойдеш ли ти после с мен в Корнуол? И да погостуваш в Нанчероу, да се запознаеш с мама и татко, Лъвдей и Едуард? И с милите кученца и хората, които истински обичам?

Рупърт беше както изненадан, така и страшно признателен за тази непоискана покана. Атина толкова малко беше го окуражавала, толкова нехайно бе се отнасяла към ухажването му, че никога не беше сигурен дали й харесва компанията му, или просто го понасяше. Последното, което някога беше очаквал, беше да го покани в къщата си. С известно усилие прикри задоволството си. Прекалено голяма радост би могла да я изплаши, да я накара да промени решението си. Престори се, че обмисля предложението и после каза:

— Добре. Мисля, че вероятно мога да приема това.

— О, чудно. В такъв случай мога да дойда с теб, където искаш.

— В Гленфройчи.

— Защо шотландските населени места винаги имат имена, които звучат като кихавици? Трябва ли да отида да си купя някакви дерящи дебели дрехи?

— Само добър дъждобран и подходящи обувки. И една-две бални рокли за танците в Хайленд.

— Господи, това е велико. Кога искаш да тръгнем?

— Напускаме Лондон на петнадесети. Пътят е много дълъг и ще ни трябва известно време.

— Ще прекараме нощ на път?

— Ако поискаш.

— В отделни стаи, Рупърт.

— Обещавам.

— Добре, ще дойда.

Посещението в Гленфройчи се оказа толкова успешно, колкото Тадингтън беше провал. Времето беше прекрасно, небето — синьо, хълмовете — бледолилави от пирен, и още първия ден Атина весело вървя цели мили, седеше с Рупърт на пусията и не гъкваше, когато той й казваше да мълчи. Останалите от къщата бяха доброжелателни и непринудени, и Атина, щом нищо не очакваха от нея, разцъфна като цвете. На вечерята тази вечер носеше тъмносиня рокля, от която очите й ставаха толкова сапфирени, че мъжете лудо се влюбваха в нея. Рупърт преливаше от гордост.

На другата сутрин за негова изненада тя беше свежа и ранобудна, напълно готова за втори ден в планината. Той се страхуваше да не се преумори и й каза, че може да не идва, когато тя седна в трапезарията и изяде огромна закуска.

— Не ме ли искаш?

— Искам те повече от всичко. Но никак няма да ти се сърдя, ако предпочетеш да прекараш деня тук или поне сутринта. Можеш да дойдеш при нас с кошниците обяд.

— Много благодаря, но не искам да бъда кошница с обяд. И не искам да се отнасяш към мен като към увяхваща теменужка.

— Не мислех, че правя това.

При първото шофиране този ден Рупърт избра позиция на високо, която включваше катерене близко до алпинизъм, бъхтене по дълъг, страховит склон през пирен, висок до коленете. Беше поредната славна августовска сутрин. Чистият въздух беше изпълнен с бръмчене на пчели и пиренови цикади, които пееха, та се късаха, и от плясъците на малки изцапани с торф поточета, които се търкаляха по склона, за да се влеят в реката на дъното на долчинката. От време на време спираха, за да охладят китките си и да намокрят лицата си с водите на леденостудения поток, но, загрели и потни, накрая стигнаха и гледката от върха показа, че си е струвало. Свеж ветрец подухваше от северозапад, от сините като сливи склонове на далечните Грампиани.

По-късно, застанал на пусия с Атина до себе си, той чакаше мълчаливо и търпеливо с останалите ловци. От север скрита от пусиите от гънка на хълмовете, вървеше редица викачи през проблясващата блатиста местност. Бяха въоръжени със знаменца, пръчки и доста мръсен език, и гонеха ята яребици пред себе си. Птиците още не бяха се надигнали, но това беше класически момент на силно вълнение, и изведнъж Рупърт беше потопен в усещане за пълно, пронизващо щастие, нещо като безпричинен екстаз, какъвто не беше изпитвал от ранното си детство.

Той се обърна импулсивно и целуна Атина по бузата.

Тя се разсмя.

— За какво беше това?

— Нямам представа.

— Трябва да се съсредоточиш, а не да целуваш.

— Работата е…

Долу от редицата долетя рев „Горе!“, и единствена яребица полетя над тях, но докато Рупърт се стегне, вдигне пушката и стреля, стана твърде късно. Птицата отлетя жива и здрава. Долу от редицата достигна глас, който ясно се чу в спокойния въздух.

— Проклет глупак.

— Казах ти да се съсредоточиш — каза Атина самодоволно.

Те се върнаха в хижата тази вечер към шест часа, загорели и изморени. Като се бъхтеха по последната част на пътя, който слизаше от планината, Атина каза:

— Ще се пъхна право в дълбока тъмнокафява торфена гореща вана. И после ще легна на леглото си и вероятно ще заспя.

— Ще те събудя.

— Добре. Не искам да пропусна вечерята. Гладна съм ненаситно.

— Джейми спомена нещо за селски танци тази вечер.

— А не бал?

— Не. Само навити на руло килими и грамофон.

— Господи, каква енергия. Единственият проблем е, че не мога да танцувам селски танци.

— Ще те науча.

— Ти можеш ли?

— Не съвсем.

— Колко съвършено ужасно. Ще развалим вечерта на всички.

— Ти не можеш да развалиш нищо. И нищо не може да развали днешния ден.

Знаменити последни думи. Когато влязоха вътре, госпожа Монтагю-Крайтън, която не беше участвала в партито на планината, тъй като беше заета с домашните работи, слезе по стълбите.

— Атина, мила! Толкова съжалявам, но телефонираха от дома ти. — Атина замръзна на място и Рупърт видя как кръвта се оттича от лицето й. — Беше баща ти. Само за да те уведоми, че госпожа Боскауен е много болна. Обясни ми, че е доста стара. Мислеше, че може би ще поискаш да се върнеш вкъщи.

* * *

Реакцията на Атина на това съобщение промени всичко за Рупърт. Защото тя заплака като дете. Никога не беше виждал момиче така моментално опустошено и шумните й ридания съвсем объркаха госпожа Монтагю-Крайтън, която като шотландка смяташе, че човек не трябва да показва чувствата си. Разбирайки това, Рупърт прегърна с една ръка Атина и твърдо я поведе нагоре по стълбите към стаята й, затвори вратата зад тях с надеждата, че така ще заглуши риданията й.

Той почти очакваше тя да се хвърли по очи на кревата и да задуши скръбта, но вместо това все още с хълцане и дълбоко поемане на въздух тя вече вадеше куфара си от гардероба, хвърли го на леглото и започна да слага в него дрехите, грабнати как да е от чекмеджетата и натъпкани по безподобен начин. Не беше виждал дотогава някой да прави така освен на кино.

— Атина!

— Трябва да се прибера вкъщи. Ще взема такси. Ще пътувам с влак.

— Но…

— Ти не разбираш. Това е леля Лавиния. Татко никога не би позвънил, ако вярва, че нещата ще се оправят. А ако умре, просто няма да го понеса, защото тя е с нас вечно. И не понасям татко и мама да са нещастни без мен, също толкова нещастна край тях.

— Атина…

— Трябва да тръгна веднага. Бъди ангел и намери влакове, които тръгват може би от Пърт. Провери дали мога да взема спален вагон или нещо друго. Каквото и да е. О, защо трябваше да бъда толкова далече?

Това го накара да се почувства по някакъв начин виновен. Отчаянието й го разкъсваше и не можеше да понася да я гледа толкова нещастна. И каза:

— Ще те закарам…

При това невероятно неегоистично предложение той очакваше реакция на потопена в сълзи благодарност, но вместо това Атина, непредсказуема както винаги, стана съвсем раздразнителна и нетърпелива към него.

— О, не ставай глупав. — Тя отвори вратите на гардероба и започна да сваля дрехите от закачалките. — Разбира се, че не можеш. Ти си тук. — Тя хвърли роклите на кревата и се върна за другите. — Да стреляш яребици. За това дойде тук. Не можеш просто да си тръгнеш и да оставиш господин Монтагю-Крайтън с една пушка по-малко. Ще е прекалено грубо. — Тя смачка тъмносинята си вечерна рокля и я натъпка в един ъгъл на куфара, после се обърна с лице към него. — И времето е толкова хубаво — каза тя трагично. Нови сълзи напълниха очите й. — И знам, че чакаше това с такова нетърпение… от… толкова отдавна…

Което беше съвсем вярно, но от това нещата не се подобриха. Тогава той я прегърна и я остави да се наплаче. Беше напълно съкрушен. Винаги толкова обикновена и безгрижна, той никога не си беше представял, че Атина може да е способна на толкова силни чувства, на такава обич и връзка със собственото й семейство. Някак си, може би нарочно, тя беше крила тези дълбоки чувства от него, но сега Рупърт почувства, че вижда скритата страна на образа й, цялата личност, която беше Атина.

Носната му кърпа беше мръсна, пропита с пот и оръжейно масло, затова посегна към кърпа за лице и й я подаде, за да избърше носа и очите си. И каза отново:

— Ще те закарам. Щяхме така или иначе да отидем в Корнуол, просто ще пристигнем малко по-рано, отколкото смятахме. Ще обясня на семейство Монтагю-Крайтън, знам, че ще ме разберат. Но трябва да се изкъпя и да се преоблека в чисти дрехи. След това ще тръгнем веднага щом си готова.

— Не знам защо си толкова добър.

— Не знаеш ли? — той се усмихна. — Стават такива неща. — И дори на него това му прозвуча глупаво. Всъщност това беше омаловажаването на годината.

* * *

Всички бяха безкрайно мили. Колата на Рупърт беше извадена от гаража и докарана пред входната врата. Някой беше прибрал куфарите им и ги бе наредил в багажника. Джейми обеща да звънне в Нанчероу и да уведоми бащата на Атина какво става. Госпожа Монтагю-Крайтън направи сандвичи и напълни един термос „за всеки случай“. Сбогуваха се и най-после потеглиха по дългия път на дъното на долината, който водеше към планината.

Атина вече не плачеше, но седеше печална и гледаше през прозореца.

— Просто непоносимо е, всичко тук е толкова хубаво. Едва дойдох и трябва да си тръгвам.

— Ще се върнем — каза той, но думите му прозвучаха кухо и тя не отговори.

Когато пресякоха границата и наближаваха Шотландския ъгъл, беше мръкнало и Рупърт разбра, че ако не се наспи, ще задреме на волана и двамата ще се хакнат в канавката.

— Мисля, че трябва да спрем в някой хотел и да си запазим места за нощта. Утре сутринта ще тръгнем много рано и с малко късмет ще пристигнем по светло.

— Добре. — Тя звучеше изтощена и той вмъкна усмивка в тона си в опит да я развесели.

— Отделни стаи.

Атина остана мълчалива. След известно време каза:

— Това ли искаш?

Това леко го ядоса.

— Не е ли това, което ти искаше?

— Не непременно. — Тонът й беше много нехаен, безучастен. Тя гледаше напред тъмния път под дългите светлини на мощните му фарове.

— Не ми дължиш нищо. Знаеш това — каза Рупърт.

— Не мисля за теб, а за себе си.

— Сигурна ли си, че искаш това?

— Не съм в подходящо настроение да бъда сама.

— Тогава господин и госпожа Смит.

— Господин и госпожа Смит.

И така те спаха заедно, тяхната умора и неговото желание бяха уталожени в анонимния и несмущаван комфорт на огромно двойно легло. И последният, незададен въпрос получи отговор, защото той откри тази нощ, че Атина, при всичките си авантюри, опашки от обожатели и уикендите си в Париж беше още девствена. Това откритие беше най-трогателното и чудесно нещо, което някога беше му се случвало, сякаш тя безкористно беше му направила безценен подарък, който знаеше, че трябва да държи здраво и да цени високо цял живот.

* * *

И оттук дилемата. Фактически тя бе пълзяла зад гърба му и несъзнателно беше усещал, че тя е там, че приближава, готова да скочи върху него всеки момент, докато през цялото време енергично си повтаряше, че Атина е просто поредната му връзка, поредното момиче. Лъжи. Какъв смисъл имаше да лъже себе си, когато истината беше, че всяка перспектива за живот без нея би била непоносима? Тя беше станала неговото бъдеще. Това е. Беше направено. Прието. Той пое дълбоко дъх и бавно го изпусна в дълга въздишка на облекчение.

— Звучиш много мрачно.

Той обърна глава и видя Атина, застанала до отворения френски прозорец, която му се усмихваше. Носеше кремава ленена рокля без ръкави и беше завързала като униформа за крикет синьо-кремав копринен шарф на тънката си талия.

— Приличаш на звезда от матине — каза й той, — която излиза на сцената. Някой за тенис?

— А пък ти приличаш на олицетворение на самата съдба. Но доста комфортно. Не ставай. — Тя пристъпи на тревата и привлече втори стол до мястото, където лежеше той. Седна странично, така че да е с лице към него. — За какво беше въздишката?

Той посегна и взе ръката й.

— Може би е било прозявка. Добре ли спа?

— Като пън.

— Не те очаквахме преди обяд.

— Събуди ме слънцето.

— Закуси ли?

— Изпих чаша кафе.

— Всъщност не се прозявах. Мислех.

— Ааа, значи това правеше? Звучеше ужасно изтощаващо.

— Мислех, че може би трябва да се оженим.

Атина беше малко изплашена. След малко каза:

— О, скъпи.

— Толкова ли страшно е това предложение?

— Не, но дойде в много странно време.

— Какво му е странното?

— Не знам. Всъщност всичко. Леля Лавиния умира и после не умира, а ние препускаме от Шотландия… Просто ми се струва, че не знам какво още ще се случи. Освен дето изглежда всички се клатушкаме на ръба на ужасна война.

За пръв път Рупърт я чуваше да говори сериозно и загрижено за положението в Европа. А през цялото време, което бяха прекарвали заедно, тя беше показала образ толкова тривиален, лекомислен и приятен, че той никога не беше повдигал въпроса просто защото не искаше да разваля нищо. Искаше тя да си остане такава.

— Плаши ли те това? — попита той.

— Разбира се. Самата мисъл ме прави на пихтия. И мразя да чакам. И да слушам новини. То е като да гледаш как пясъкът изтича в пясъчен часовник и всеки ден всичко става все по-ужасно и по-безнадеждно.

— Ако това те успокоява, всички заедно сме в това.

— Най-много се измъчвам за хора като татко. Той е преживявал всичко това и преди и мама казва, че е отчаян, макар че прави всичко възможно да го скрие. И не за себе си, а за всички нас. Най-вече за Едуард.

— Заради войната ли не искаш да се омъжваш?

— Не съм казала това.

— Можеш ли да си представиш да си жена на редовен офицер от армията?

— Всъщност не, но това не значи, че никак няма да ми хареса.

— Да следваш барабаните?

— Ако бъркотията започне, май няма да остане много за следване.

— Това е много близо до истината. Така че в момента нямам кой знае какво да ти предложа, освен може би години раздяла. Ако мислиш, че не можеш да се справиш с това, ще те разбера напълно.

С пълна увереност тя му каза:

— О, лесно мога да се справя с това.

— А с какво не можеш да се справиш?

— Ами с глупави неща, които ти вероятно не смяташ за важни.

— Провери ме.

— Ами… Не съм груба, или критична, или нещо подобно, но не мисля, че ще пасна много добре на семейството ти. Признай, Рупърт, че не им направих голямо впечатление.

Той се отнесе съчувствено.

— Майка ми е малко тиранична, знам, но не е глупава. Тя може да измъкне най-доброто от всяка ситуация. А това, че ще наследя Тадингтън и ще поема отговорността за него при малко късмет ще стане след десетилетия. При това уважавам родителите си, но никога не съм бил принуждаван от тях.

— Господи, ти си храбрец. Да не искаш да кажеш, че ще тръгнеш срещу желанията им?

— Искам да кажа, че ще се оженя за жена, която обичам, а не за лейди Шеф на лисичарите, нито за перспективен кандидат на консерваторите.

Това по някаква причина я разсмя и изведнъж тя отново стана неговата мила Атина. Той обви шията й с ръка, привлече я към себе си и я целуна. След целувката тя каза:

— Със сигурност не спадам към нито една от тези категории.

Той отново се излегна на стола си.

— Разправихме се с едно от глупавите неща. Кое е следващото?

— Няма ли да се смееш?

— Обещавам.

— Ами работата е там, че никога не съм искала да се омъжвам.

— Да се омъжваш или да бъдеш омъжена?

— Да се омъжвам. Имам предвид сватба и всичко около нея. Мразя сватбите. Дори не обичам да ходя на сватби. Винаги ми се струват най-ужасно изпитание за всички. Особено за горката булка.

— Аз пък мислех, че сватбеният ден е мечта на всяко момиче.

— Не и моя. Била съм на толкова много сватби, понякога като шаферка, друг път като гостенка, и всички се различават само по това, че всяка следваща е още по-екстравагантна и претенциозна от предишната. Сякаш цялата идея е да надминеш предшестващото представление, да направиш още по-скъпо театрално шоу. Сватбите отнемат месеци за организация, с куп съгласувания, списъци с поканени и стари лели, престорено свенливи за медения месец, и необходимостта да имаш нечия съвършено отвратителна братовчедка за шаферка. И после стотици ужасни сватбени подаръци. Поставки за препечени филии, японски вази и картини, които никога, за милион години няма да поискаш да закачиш на стената си. И после прахосваш цялото си време да пишеш благодарствени писма със стиснати палци и всички стават напрегнати и нещастни, и мнозина избухват в сълзи. Просто е чудо, че въобще някой все още се жени, но се обзалагам, че повечето момичета получават нервен срив през медения си месец…

Той търпеливо изслуша всичко това и изчака да й свърши въздухът. Избухването й беше последвано от дълго мълчание. После тя каза намусено:

— Казах ти, че съображението е глупаво.

— Не — отговори той, — въобще не е глупаво. Но мисля, че се съсредоточаваш върху маловажното. Аз говоря за цял живот, а ти се дърпаш заради един-единствен ден. Една традиция. Мисля, че както е тръгнал светът, имаме пълно право да изхвърлим традицията през прозореца.

— Ужасно ми е неприятно да кажа това, Рупърт, но майка ми ще бъде съсипана.

— Разбира се, че няма да бъде. Тя те обича и ще разбере. Пък и ще сме обсъдили всичко докрай, всички за и против. А колкото до венчавката, когато дойде критичният момент, всъщност никой не трябва да е там, освен теб и мен.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се.

Тя повдигна ръката му и притисна целувка към нея. И когато отново го погледна, той видя, че очите й блестят от непролети сълзи.

— Колко е глупаво да ти се плаче. То е просто защото никога не съм допускала, че това може да се случи. Че е възможно да имаш най-добър приятел и любим в един човек. Ти си моят шотландски любим, Рупърт. Звучи като нещо за ядене, нали? Но частта за най-добър приятел е най-важната, защото трае завинаги.

— Вярно е — откликна Рупърт и му трябваше известно усилие, за да запази твърдостта на тона си, толкова беше трогнат от сълзите й и толкова изпълнен със закриляща любов. — Точно това е истински важното.

— Имаш ли носна кърпа?

Той й подаде своята, съвсем чиста, и тя си избърса носа.

— Колко е часът, Рупърт?

— Наближава дванадесет.

— Щеше ми се да е време за обяд. Умирам от глад.

* * *

Чак в събота, ден преди да си замине от Порткерис, Джудит се отправи към Пендийн да види Филис. Причините за забавянето бяха разни. Не че не искаше да види Филис, нито пък й се струваше, че изпълнява дълг. Просто ставаха толкова много неща и дните препускаха с плашеща скорост. Освен това комуникацията беше трудна, много дълго беше да общуваш с писма. Джудит беше изпратила на Филис цветна пощенска картичка с предложение за няколко дати и най-после получи отговор на разграфен лист от ученическа тетрадка.

Най-добре ела в събота около три часа и ще пием чай. Аз съм на около миля след Пендийн. Редица от къщички отляво. Сирил е на смяна в Джийвър, а ние с Анна ще те чакаме.

С обич Филис.

Събота.

— Боже, това е последният ми ден! — оплака се тя пред Хедър. — Ама че досадно, трябваше да се договорим по-рано.

— Няма значение. Мама иска да ходи в Пензанс и да си купи шапка за сватбата на Дейзи Парсън, а ако не отида с нея, ще се върне с нещо, което прилича на нощно гърне. С теб можем да направим нещо вечерта. Да накараме Джоуи да ни заведе в Двореца на танците.

И ето, в събота следобед тя е на път, шофира нагоре по хълма и навън от града. Покрай магазини, старото й училище, между разположените на тераси каменни къщи, всяка на стъпало над съседната. Заливът, пристанището потънаха зад нея и тя стигна до кръстопътя и зави към Ландс Енд.

Времето все още е хубаво, топло и слънчево, но остър вятър духа от морето и Атлантическият океан е напръскан с бели пенести калпачета. Облаци се носят по небето, колата напредва по пътя на трета скорост нагоре към мочурливата равнина и тя вижда сянката им да се търкаля по ръждивочервените хълмове. От върха гледката е прекрасна — крайбрежие от зелени ниви, далечни скали, жълт прещип, издадени в морето носове, ясен хоризонт и синьо като индиго море. За момент изпита изкушение да спре отстрани на пътя, да смъкне стъклото на прозореца и просто да седи и да погледа всичко това, но Филис я чакаше и нямаше време за губене.

„Аз съм на около миля след Пендийн. Редица от къщички отляво.“ Не беше трудно да следва упътването на Филис, защото веднъж излязла от Пендийн и минала край мината Джийвър, където в този момент горкият Сирил работеше дълбоко под земята, панорамата рязко се смени, избледня. Първобитна, почти отблъскваща. Няма вече хубавички малки ферми, разположени сред зелени пасища, накъсани на парченца от каменни огради, останали още от бронзовата ера. Не се вижда едно-едничко дърво, дори да е осакатено от вятъра.

Терасата с миньорски къщи, когато дойде на нея, стоеше безпричинно изолирана в средата на затънтено място. Беше просто редица изправени блокчета, циментирани заедно и после пуснати безразборно и зарязани, където са паднали. Всяко от тях имаше прозорец горе, прозорец долу и врата, и всички бяха покрити със сиви плочи. Бяха отделени от пътя с каменна стена и после малки, изпотъпкани предни градинки. Градинка номер две се перчеше с петно груба трева, няколко градински теменужки и множество бурени.

Джудит излезе от колата, взе снопа цветя и малки пакети, които носеше за Филис, отвори разнебитената портичка и тръгна нагоре по пътеката. Но беше още по средата, когато вратата се отвори и Филис с бебето Анна в ръце изтича да я поздрави.

— Джудит! Гледах през прозореца, чаках те да дойдеш. Мислех си, че може да се загубиш. — Тя погледна към пътя с невярващи очи.

— Това е колата ти, така ли? Не можех да повярвам, когато ми каза, че ще дойдеш със собствена кола. Никога не съм виждала някоя толкова нова…

Беше се променила. Не точно остаряла, но загубила килограми и малко от свежестта си. Полата и плетеният й пуловер висяха на нея сякаш ги е наследила от много по-едра жена. Правата й коса изглеждаше суха като слама. Но очите й горяха от вълнение и нищо не можеше да заличи усмивката й.

— О, Филис! — те се прегърнаха. През всичките тези години в ръцете й беше Джес и тя беше пречила на прегръдката им. А сега Анна беше заела мястото й, но не толкова, че да има значение, само дето изражението й беше на дълбоко неодобрение.

Джудит се разсмя.

— Гледа ни сякаш правим нещо ужасно грешно. Здравей, Анна! — Бебето гледаше зло. — На колко е?

— На единадесет месеца.

— Чудесно е закръглена.

— Има си едно на ум. Влизай, вятърът е досаден, пък и няма защо да стоим тук и съседите да ни зяпат…

Тя се обърна и влезе през тяхната предна врата, Джудит я последва и влезе право в малка стая, която явно беше единственото място за живеене. Слаба светлина проникваше през прозореца, та беше малко тъмно, но корнуолска кухненска печка поддържаше топлината и единият край на масата беше грижливо нареден за чай.

— Донесох ти някои дреболии… — Тя остави пакетите на свободния край на масата.

— Джудит, не трябваше да правиш това… — Но очите й горяха от радостно очакване и мисълта за приятни изненади пред нея. — Само почакай за миг да сложа чайника, после ще изпием по чаша чай. — Намести бебето на рамото си и отиде до печката, после дръпна стол и седна, с Анна в скута. Бебето посегна към една лъжичка и я натъпка олигавена в устата си. — Растат й зъбки, миличката ми.

— Може би трябва да сложим цветята във вода.

— Цветя! Рози! Не съм виждала рози от години, не и като тези. А как миришат! В какво да ги сложа? Нямам никакви вази.

— Кана ще свърши работа. Или гърне от конфитюр. Кажи ми къде да потърся?

Филис започна внимателно да развива хартията от цветята с дълги дръжки.

— Има стар буркан от туршия в шкафа. А кранът е вън от къщата отзад, в бараката за пране и миене. Боже, само погледни! Бях забравила колко са красиви.

Джудит отиде да отвори вратата на шкафа, изрови буркана от туршия и го занесе вън зад къщата, надолу по две стъпала, и влезе в миялна като пещера в долната част на висок навес, прикрепен към задната стена на двустайната къщичка. Имаше покрит с плочи под и олющени варосани стени и миришеше на домашен сапун и прогизнало дърво от дренажната дъска. Студ и влага я смръзнаха. В един ъгъл като едро чудовище се мъдреше бойлер за дрехи, там имаше и глинена мивка с ламаринена вана, пъхната под нея. Мивката имаше един кран. Тясно дървено стълбище водеше към горната стая. Бебето очевидно спеше при майка си и баща си.

На гърба на миялната имаше полустъклена врата, зле напасвана, източник на вечно течение. През нея се виждаше циментиран двор, въже за простиране, окичено с развяващи се пелени и работни ризи, разнебитена детска количка и хлътнал клозет. Вероятно в това неприветливо място Филис прекарваше повечето си време в поддържане на огъня под бойлера, за да се справи със семейното пране или да внесе чайник с топла вода от кухненската печка, за да измие чиниите, напълнили мивката. Като си представи тежкия труд, необходим само за да се справи с обикновения куп ежедневни работи, Джудит се разстрои. Нищо чудно, че беше толкова отслабнала. Но още по-трудно й беше да разбере как някой въобще е могъл да построи такава къща, без дори да помисли за жената, която трябва да домакинства в нея. Само мъж може да го направи, горчиво реши тя.

— Какво правиш? — повика я Филис през отворената врата. — Побърках се да те чакам.

— Тъкмо идвах. — Тя завъртя единствения кран, напълни буркана от туршия и го занесе в предната стая, като здраво затвори вратата след себе си.

— Мрачна стара дупка, тази пералня, нали? И е леденостудена, ако не пуснеш бойлера.

Но Филис каза това съвсем бодро и явно не мислеше, че има нещо нередно в тези примитивни условия. Тя сложи розите една по една в буркана и после седна да им се порадва.

— Цветята променят всичко, не е ли така? Правят мястото да изглежда съвсем различно.

— Отвори другите неща, Филис.

Потрябва известно време на Филис да развърже канапчетата и да сгъне хартията, за да я използва по-късно.

— Сапун! Лавандулов на „Ярдли“! Също какъвто използваше майка ти. Ще си го пазя. Ще го сложа при бельото си. А това какво е?

— Това е за Анна.

— Я виж ти! Мъничко палтенце! — Филис го вдигна. — Тя никога не е имала нещо ново, носи само дрешки втора ръка, откакто се е родила. Погледни, Анна. Не е ли прекрасно? Може да си го облечеш другата неделя, когато отидеш да видиш баба и дядо. Колко е мека тази вълна! Ще бъдеш като малка принцеса.

— А това е за Сирил. Но ти ги изяж, ако той не ги хареса. Мислех да му купя цигари, но не знаех дали пуши.

— Не, не пуши. Пие по чаша бира, но не пуши. Удря го в гърдите. Кашля ужасно. Мисля, че е заради работата в мината.

— Но добре ли е?

— Да, добре е. Съжалявам, че не е тук днес. Никога не си го виждала, нали? Дори през цялото това време, когато бях при майка ти.

— Ще го видя някой друг път.

— От друга страна, е някак по-лесно без него. Той не може да разговаря като хората. — Тя свали опаковъчната хартия от последния пакет. — Олеле, боже! Шоколад! Той е луд за шоколад. Погледни, Анна, панделката на тази хубава кутия. Виждаш ли малкото котенце и кученцето в кошничката им? Чудесно е, Джудит. Всичко е чудесно. Колко си добра!

Тя се усмихна, замаяна от радост, но в очите й блестяха сълзи и Джудит почувства силна вина. Такива дреболии беше й донесла, а Филис почти плаче от благодарност.

— Чайникът кипна — каза тя.

— Да, кипна — отговори Филис и скочи на крака да вземе изкипяващия чайник и да направи чай.

* * *

През годините те бяха поддържали връзка, макар и от време на време, с писма и коледни картички, но все пак имаше за толкова неща да си говорят и да уточняват подробностите. Връх на всичко в мислите на Филис обаче беше фактът, че на осемнадесет години вече притежаваше кола. И можеше да я кара! За нея това беше истинско чудо, несънувано дори. Не можеше да се съвземе.

— Кога си я купи? Как го уреди, за бога?

На езика на Филис да уредиш значи да платиш за нещо.

— Не мога да си уредя нова рокля — каза тя. — И ваканция не можем да си уредим това лято.

Джудит се колебаеше. Изглеждаше ужасно несправедливо да седи в тази мизерна къщурка с толкова изтощената Филис и да говори за пари. Тук просто нямаше какво да се споделя. Но това беше нещо, което беше решила да смъкне от гърдите си. Някак си, когато всичко това се случи, не беше възможно да го съобщи в писмо на Филис. Думите само го правеха материалистично и алчно. Но в старото време в Ривървю Филис беше станала най-скъпа приятелка на Джудит и се ползваше с най-голямото й доверие. Тя не искаше това да се променя, което би станало, ако останат неизречени тайни между тях.

— Беше леля Луиза, Филис — каза тя най-после. — Не ти писах за това, защото исках да съм при теб, когато ти го казвам. Виждаш ли, когато умря, тя ми остави всичките си пари… къщата… и всичко. В завещанието си.

— О! — Челюстта на Филис увисна, когато научи тази смайваща новина. — Не съм вярвала, че такива неща могат да станат с действителни хора. Мислех, че стават само в романите.

— И аз не можех да повярвам. Отне ми много време да свикна с тази мисъл. Разбира се, парите не мога да харча, преди да стана на двадесет и една години, но господин Бейнс, адвокатът, и чичо Боб Съмървил са ми попечители и ако много ми трябва нещо или те решат, че трябва да го имам, ми разрешават.

Филис беше съвсем порозовяла от вълнение.

— Толкова се радвам за теб…

— Толкова си мила. А аз съм такъв късметлия, че чак малко ме е срам…

— От какво да те е срам? Госпожа Форестър е пожелала да го имаш, какво тогава? Не би могло да отиде при по-добър човек от теб. И тя добре го е премислила, помни ми думата, тя не е глупава. Дама с добро сърце, винаги съм я смятала за такава, макар и да си имаше странности. Честно казано, предполагам, че си я привлякла… — Филис поклати глава, явно объркана. — Животът е странен! Ето, до вчера имаше по шест пенса седмично джобни пари, а сега притежаваш собствена кола. Само си представи! При това я караш сама. Помня майка ти като шашнато пиле всеки път, когато трябваше да кара малкия остин. При това имаше причина да е нервна, като си помислиш как свърши госпожа Форестър. Огромен пожар насред мочурищата. Можеше да го видиш от мили. И той е бил нейният. Не можех да го осъзная, когато го прочетох във вестника на другата сутрин. Не можех да повярвам. Знаеш, тя беше малко опасен шофьор. Всички до един в Западен Пенуиз знаеха това. От това не ти става по-лесно, обаче.

— Така е — съгласи се Джудит. — Никак не става по-лесно.

— Тревожех се какво ще стане с теб. Тогава, де. Помислих си, че вероятно ще отидеш при семейство Съмървил. Май не те попитах за тях. Как е госпожа Съмървил? Аз много я харесвах, винаги ме разсмиваше с майтапите си. Винаги я чаках с нетърпение, когато гостуваше в Ривървю. Хич не се правеше на важна.

— Доколкото знам, всички са много добре. Баба и дядо починаха само месеци един след друг и мисля, че макар това да беше тъжно за мама и леля Биди, все пак беше и някакво облекчение. Леля Биди губеше толкова време да пътува до Вайкъридж да провери дали са добре, дали не умират от глад и разни такива.

— Старостта е нещо ужасно. И баба ми е на такъв хал. Живее сама и не си прави труда да се нахрани или просто забравя. Понякога ходя при нея и не намирам трохичка за ядене в къщата, а тя седи там с котката на коляно. Разбирам твоята леля Биди, като й е олекнало.

— Тя си купи спретната малка къща близо до Боуви Трейси. Ходила съм там два-три пъти. Но повечето време, разбира се, съм при семейство Кеъри-Луис в Нанчероу. Връщам се там утре…

Като казваше това, тя почувства удоволствието в тона си и усети усмивката на лицето си. Едуард. Утре отново ще го види. Тя не мислеше за него непрекъснато, не мечтаеше за него, не копнееше да е там. Нито страдаше от любов, нито беше смахната, но въпреки това, когато се сещаше за него или името му случайно се споменаваше при разговор, беше невъзможно да не забележи това подскачане на сърцето, това усещане на замайващо щастие. И тогава й хрумна, както седеше в бедната малка къща на Филис, че може би същината на щастието е вътре в човека, и като знаеш, че много скоро ще бъдеш пак с този човек… Утре сутринта.

— Чудесно. След толкова време сигурно ги чувстваш като собствено семейство. Когато ми писа, че отиваш да живееш при тях, престанах да се тревожа за теб. Знаех, че ще бъдеш добре. И после онзи младеж, когото отново срещна там…

Джудит сви вежди. В първия момент не можа да се сети за кого говори Филис.

— Младеж?

— Знаеш кой. Писа ми и ми каза. Онзи, когото сте срещнали във влака вечерта, когато се връщахте от Коледата в Плимут. И после си го видяла у Кеъри-Луис…

Тя си спомни.

— О, имаш предвид Джеръми Уелс?

— Точно така. Младият доктор. Още е наоколо, нали?

— Да, още се навърта, но престани да хитруваш. Вече едва го виждаме. Когато напусна болницата „Сейнт Томас“, се върна в Тръроу и започна да практикува с баща си, така че сега е много зает селски доктор и има много малко време за гости. Но понякога замества баща си, ако някой се разболее. Аз прекарах ужасен грип миналия Великден и дойде той и беше ужасно мил.

— Не го ли харесваш вече? Беше малко поувлечена от него във влака.

— Това беше много отдавна. Пък и той вече е на повече от тридесет. Прекалено стар за мен.

— Но…

Филис явно нямаше никакво намерение да я залъгват така и беше решила да изясни докрай темата за любовния живот на Джудит. Но дори с нея Джудит не искаше да сподели тайната за Едуард. Като търсеше някакъв начин да отклони разговора към по-безобидна посока, тя бе спасена от вида на Анна.

— Филис, мисля, че Анна заспива.

Филис погледна детето. Анна, след като беше изпила млякото от тенекиено канче и изяла порцията си от хляб с масло от една чиния, сега седеше с палец, плътно натъпкан в устата. Очите й сънливо се затваряха, дългите й мигли се спускаха по розовите бузки.

— Вярно. — Филис зашепна. — Не е спала тази сутрин. Ще я сложа в количката. Може да подремне малко.

Тя стана, нежно прегърнала детето.

— Хайде, мъничкото ми. Мама ще те сложи в количката. — Тя отвори вратата на задната стена и слезе надолу в миялната. — Поспи си сега и тати скоро ще се върне.

Джудит, останала сама, не мръдна от мястото си. Вятърът се усилваше, свистеше през мочурището откъм скалите, проникваше през пролуките на прозореца. Обхванала чашата си с чай с две ръце, тя се огледа и тъжно реши, че къщата действително е мизерна. Занемарена, построена направо на земята — всичко, което виждаше, говореше за бедност и труден живот. Всичко беше безупречно чисто, но от това не ставаше по-весело. Подът беше постлан с линолеум, напукан на места и толкова износен, че оригиналният му десен беше напълно изчезнал. Пред огнището беше постлана избеляла от пране парцалена черга, единствен фотьойл ръсеше конски косми през дупка в избелялата кадифена тапицерия. Не видя радио, телефон, нито картина на стената. Само крещящ търговски календар, закачен с кабарче. Излъсканите месингови дръжки на печката и искрящата месингова решетка пред огнището бяха единствените по-разведряващи предмети в стаята. Спомни си как Филис плетеше на една кука покривчици и пълнеше с тях долното си чекмедже и се запита какво ли е станало с тези съкровища. Тук категорично нямаше и следа от тях. Може би в спалнята…

Но Филис се върна. Джудит се обърна, когато тя затвори вратата.

— Всичко наред ли е?

— Бързо заспа, душичката. — Тя взе чайничето със запарка и напълни чашите им. — Сега — каза тя, като се намести по-удобно на стола си, — най-хубавото накрая. Разкажи ми за майка си и Джес.

Това отне малко време. Но Джудит беше донесла последните писма от Сингапур и плик със снимки, направени от баща й.

— Това е къщата им… Това е Джес с градинаря китаец.

— Виж ти колко е голяма!

— А тази е от сингапурския крикет клуб на някакво парти. Нали мама е хубава? А тук плуват. Тук мама се кани да играе тенис. Отново се е заловила с него, играе вечер, когато е по-хладно.

— Там трябва да е много хубаво… — Филис отново прегледа снимките.

— Помниш ли колко не искаше да отиде в Сингапур? А сега е влюбена в него! Толкова много неща стават там. Партита на флотските кораби и в казармите. Разбира се, ужасно е горещо, много повече, отколкото в Коломбо, защото е много влажно, но изглежда вече е свикнала с това. И всички спят следобед.

— А ти вече завърши училище, ще си отидеш при тях! Представи си само! Кога тръгваш?

— Ангажирала съм си билет през октомври.

— Няма много време. Колко ще останеш там?

— Една година. А после, с малко късмет, ще следвам. — Тя помисли за това и въздъхна. — Не знам, Филис, наистина не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам какво ще правя, ако избухне война.

— За оня Хитлер ли говориш? Той не може да те спре да отидеш при майка си, баща си и Джес.

— Надявам се пътническите параходи да продължат да пътуват. Освен ако всички не се превърнат в бойни кораби, или да превозват ранени, или нещо друго.

— О, още ще плават. Трябва да отидеш. Толкова отдавна си чакала това. — Филис замълча и след малко поклати глава. — Ужасно е, нали? Всичко е толкова несигурно. Толкова объркано. За какво толкова е лаком тоя Хитлер? Защо не остави хората на мира? И горките евреи. Какво толкова лошо има в това да си евреин? Никой не е виновен какъв се е родил. Всички са божи създания. Не виждам причина да обръщаш света наопаки, да разделяш семейства…

Изведнъж тя прозвуча отчаяно и Джудит се опита да я утеши.

— Но ти ще си добре, Филис. Мините са толкова важни. Те ще бъдат резервна дейност. Сирил няма да бъде мобилизиран. Просто ще продължи да работи в Джейвър.

— Няма надежда — каза Филис. — Той ще замине като нищо. Решил е твърдо. Резервна-нерезервна, ако избухне война, той ще постъпи във флотата.

— Ще постъпи във флотата? Но защо ще постъпва, ако не е длъжен?

— Истината е — призна Филис, — че му е писнало в калаените мини. Баща му е бил миньор, но Сирил никога не е искал да бъде. Искал е да хване морето още от малък. В търговския флот или нещо подобно. Но баща му не искал и да чуе за това и като живеел тук, Сирил нямало какво друго да прави. Напуснал училище на четиринадесет и с това всичко приключило.

Разстроена за Филис, Джудит почувства и неволно съчувствие към Сирил. Не можеше да си представи нещо по-лошо от това да те натикат насила под земята, когато не го искаш. Но дори така, той вече беше женен, с отговорности.

— Искаш да кажеш, че ако има война, той ще използва шанса?

— Нещо такова.

— Но какво ще стане с теб и детето?

— Не знам. Предполагам, че ще се оправим.

И така, нова тревога. Въпроси се рояха в главата й, но един беше по-важен от другите.

— На кого е тази къща?

— На минната компания. Предложиха я на Сирил, преди да се оженим. Ако не бяха, още щяхме да се ухажваме. Нямахме дори клечка мебели, но семействата ни ни помогнаха. Мама ни даде леглото, дядото на Сирил — масата и столовете.

— Плащате ли наем?

— Не. Това е като ведомствено жилище.

— Значи… Ако Сирил замине на война, ще трябва да напуснете?

— Няма да ме оставят да живея тук сама. Ще им трябва за някой друг.

— Какво ще стане тогава?

— Ще се върна при мама, предполагам.

— Къщата в Сейнт Джъст? Филис, там няма да има място за всички ви!

— Трябва да се намери.

— О, толкова е жестоко.

— Опитах да го убедя, Джудит. Да види всичко от моя гледна точка. Но е такъв инат. Казах ти, че единственото, което някога е искал, е да отиде в морето. — Тя подсмръкна. — Понякога си мисля, че се моли да избухне война.

— Не трябва дори да помисляш подобно нещо. Сигурна съм, че не е така. Би трябвало да си представя на каква опасност ще се изложи. Няма да е само море, а оръдия и торпеда, подводници и бомби.

— Казвала съм му всичко това. Но не можеш да спреш мъж, който заминава да се бори за страната си. Не можеш да откажеш човек от единственото нещо, което е искал цял живот.

— Ох, мисля си, че това е ужасно несправедливо. Ами какво става с това, което ти искаш?

— Какво искам аз? Знаеш ли какво искам? Мисля понякога за това. Да живея на някакво хубаво място с цветя и истинска баня. Много бях разглезена, когато живях при вас в Ривървю. Това беше първата баня, която видях в живота си, и топла вода винаги тече от крана, и миризмата на сапуна на майка ти. Никога няма да забравя градината, как седяхме навън следобед на слънце и пиехме чай, и всичко останало. И цветя навсякъде. Посадих теменужки отвън, но тук няма слънце. Само вятър. И нито кръпка земя извън задния двор. Не се оплаквам. Имаме покрив над главата, знам, и вероятно най-доброто жилище, което някога ще имам. Но нищо не пречи да помечтаеш, нали?

— Така е. Нищо.

Те отново замълчаха, защото изведнъж като че ли нямаше за какво повече да говорят. Всичко беше просто прекалено страшно и потискащо. Накрая Филис прекъсна мрачната пауза. Тя се облегна назад и внезапно широко се усмихна.

— Не знам какво правим тук, окумени като двама старци на погребение. — И Джудит си спомни с обич и благодарност, че колкото и злокобна да е ситуацията, Филис винаги можеше да открие смешната й страна. — Провесили нос като че ли ще ни водят на разстрел.

— Какво най-често казваше майка ти, Филис? „Не се тревожи, може никога да не стане.“

— „А както стане, така и ще си отиде“ — Филис вдигна капака на чайничето и надникна вътре. — Май е студено като камък и черно като мастило. Ще стопля нова вода и ще направя пресен чай.

Чак късно следобед Джудит накрая се сбогува и се отправи назад към Порткерис. Денят се беше променил. Докато бяха разговаряли с Филис, облаците бяха се струпали и потъмнели нахлуваха откъм морето и носеха със себе си влажна мъгла, която се разстилаше навътре като облак дим. Анна трябваше да бъде събудена и да се внесе вътре, да се скрие от дъжда и Филис отвори вратичката на кухненската печка просто за разведряване при вида на запалените въглища. Сега чистачките на колата сновяха насам-натам и повърхността на криволичещия път през мочурището беше оловносива и мокра, тъмносива копринена панделка, която се виеше около прогизналото мочурище.

И това беше достатъчно потискащо дори ако не се брои тежестта на загрижеността за Филис, която сега поглъщаше съзнанието й. „Получихме къща“, беше й писала Филис. „Ще се женим.“ И по-късно: „Ще имам бебе“. И всичко беше изглеждало толкова правилно, толкова точно отговарящо на това, което Филис винаги бе искала и най-вече заслужавала. Но реалността беше разочарование и беше мъчително да се откъсне от Филис, да я напусне изоставена в тази неприятна, примитивна къщичка, забодена в средата на този пущинак. След като се сбогуваха и тя бе обърнала колата и потеглила на път към дома, Филис и бебето стояха на прага на отворената врата на къщурката, махаха за довиждане и тя виждаше отражението им в огледалото за обратно виждане, което ставаше все по-малко и по-малко, а Филис все още махаше, и после пътят зави и те изчезнаха.

Несправедливо. Всичко беше ужасно несправедливо.

Мислеше за онази Филис от някогашните дни в Ривървю. Там всички я обичаха, зависеха от нея и се отнасяха към нея като към член на семейството и това беше причината, поради която тя остана с тях до самия край. И всред всичките й спомени тя не можа да намери нито един случай, когато Филис да е била ядосана или в лошо настроение и кухнята й винаги предоставяше топло убежище със смях и разговори. Спомняше си разходките с Филис, брането на цветя и ученето на названията им, после подреждането им в буркан от сладко в средата на кухненската маса. И приятният вид на Филис, винаги свежа в престилката си на розови и бели райета, когато гонеше Джес по стълбите, или носеше чая навън през поляните, когато те седяха под голямата черница. Още по-трогателен беше споменът за приятния като от пудра мирис на Филис, когато излизаше след баня, и как косата й бухваше, когато току-що беше я измила с шампоан…

Но нямаше смисъл да става сантиментална. В края на краищата, Филис беше предпочела да се омъжи за Сирил, всъщност беше чакала с години да стане това. Животът на миньорска жена поначало е тежък и Филис, дъщеря на миньор, знаеше това по-добре от всеки друг. А бебето беше сладко, и вероятно не гладуваха, но… колко е несправедливо всичко това!

Защо точно Филис от всички на света трябва да отглежда детето си в такива условия само защото съпругът й е миньор? Защо миньорите да не могат да имат хубави къщи като семейство Уорън? Защо да си бакалин се отплаща толкова по-добре, отколкото да си миньор? Със сигурност хората, които вършеха ужасната работа под земята, би трябвало да получават повече пари от другите с по-приятни занимания. И защо хора като Кеъри-Луис са толкова богати, толкова привилегировани, толкова… и това трябва да се произнесе… разглезени, когато истински чудесна личност като Филис трябва да стопля вода, преди да си измие чиниите, и да прекосява двора независимо какво е времето, когато иска да отиде до тоалетната?

А ако пламне война, тогава Сирил ще замине и ще остави Филис и бебето сами. Както изглежда не толкова от силни патриотични чувства, а просто защото винаги е копнял да се махне от Пендийн и от калаените мини и да отплува в морето. Питаше се колко хиляди млади мъже в страната изпитваха същите чувства. Младежи, които едва ли някога са излизали от родните си села, освен може би с църковен автобус до най-близкото градче или на състезанията по дартс.

Джудит знаеше, че след изобретяването си велосипедът направи революция в провинциалния живот на Англия, защото за пръв път едно момче можеше да измине пет мили и да ухажва момиче от съседното село. Тази подвижност съществено намали близко родствените бракове и вродените деформации в изолирани общности. Ако един обикновен велосипед може да постигне толкова много, то със сигурност една съвременна война ще пръсне на парчета и ще разпилее завинаги социалните договори и традиции, които бяха спазвани от незапомнени времена. При сегашното си настроение тя реши, че в края на краищата това няма да е лошо, но непосредствената перспектива за национална мобилизация, бомбардировки и газови нападения беше доста плашеща.

Тогава какво щеше да стане с Филис и Анна? „Няма да ми позволят да живея тук сама, ще се върна при мама, предполагам.“ Изгонена. Омъжена жена без достойнството на своя собствена къща, колкото и да е скромна. „Знаеш ли какво искам? Да живея някъде на хубаво място, с цветя и истинска баня.“

Ако само имаше какво да се направи. Ако имаше начин да й се помогне. Но нямаше. Пък и да имаше, щеше да бъде просто намеса. Във възможностите на Джудит беше само да поддържа връзка, да се връща в Пендийн колкото може по-често и да е наблизо, ако е необходимо, за да събере парчетата.

* * *

Камбаната на черковната кула удари пет часа, когато тя спря до тротоара на бакалницата на Уорън. Магазинът още беше отворен и щеше да остане така още около час. Съботните вечери често са оживени, защото хората се втурват да пазаруват в последната минута провизии за почивния ден — малко повече бекон за закуска, консерви с боб и яйчен крем на прах за солидния обяд в неделя. Тази вечер обаче май беше по-оживено от друг път, половин дузина клиенти чакаха на опашка да ги обслужат, а зад щанда беше само Хедър, леко притеснена, но правеше всичко възможно да удържи положението.

Това само по себе си беше изненадващо. Хедър, макар и напълно компетентна, рядко работеше в магазина и я викаха само да помогне при кризисна ситуация.

— Половин паунд захар ли казахте?

— Не, един паунд. И не искам на гранули, а на пясък.

— Извинете… — като се обърна да вземе другата торба от шкафа, тя зърна Джудит и вдигна очи към небето, но не стана ясно дали това беше молба за помощ или мълчалив вик на отчаяние. Очевидно търпението й беше на изчерпване.

— Май най-добре е да взема паунд и половина.

— За бога, решавай по-бързо, Бети.

— Къде са баща ти и Ели, Хедър? — попита Джудит.

Хедър сипваше захар и тръсна глава.

— Горе.

— Горе?

— В кухнята. По-добре върви там.

Джудит я остави с объркването й и недоумявайки какво може да е станало, мина през задния магазин и по стълбите към кухнята. Нейната врата, винаги отворена, тази вечер беше здраво затворена. През нея тя чу шумен плач. Отвори вратата, влезе и намери Уорън и Ели седнали до кухненската маса. Плачеше Ели и от вида й личеше, че е започнала отдавна, защото лицето й беше подпухнало и подуто от сълзи, сухата й руса коса — разрошена, а в ръка стискаше ненужна прогизнала носна кърпичка. Госпожа Уорън седеше близо до нея, а съпругът й срещу тях двете от другата страна на масата с ръце скръстени на гърдите и обикновено приветливото му лице беше смразяващо каменно. Джудит се изпълни с тревога. Затвори вратата зад себе си.

— Какво е станало?

— Ели има неприятности — каза госпожа Уорън. — Разказа ни ги. Имаш ли нещо против Джудит да научи, Ели?

Ели, неспособна да говори от хълцане, изхлипа още веднъж, но поклати глава.

— Хайде, престани да плачеш. Всичко свърши.

Джудит, озадачена, дръпна един стол и се присъедини към малката група.

— Някаква злополука ли е претърпяла?

— Не, нищо такова, макар и да е достатъчно лошо.

Госпожа Уорън сложи ръка върху тази на Ели и я стисна здраво. Джудит изчака и госпожа Уорън й разказа ужасната история. Ели била на кино и гледала Дина Дърбин. Смятала да отиде с приятелката си Айрис, но тя се отказала в последния момент и Ели отишла сама. И по средата на филма някакъв мъж дошъл и седнал на стола до нея и сложил ръка на коляното й, и я плъзнал нагоре по бедрото й, и тогава тя видяла…

На това място устата на Ели зяпна като на бебе и тя отново се разрева, сълзите се лееха от очите й като дъждовна вода от улук.

— Какво е видяла?

Но видяното от Ели, поне що се отнася до госпожа Уорън, явно не можеше да се изрече. Тя силно почервеня, обърна очи, нацупи устни. Господин Уорън обаче не страдаше от подобни деликатни скрупули. Той явно не беше на себе си от гняв.

— Копчетата на панталона му били разкопчани, мръсника му с мръсник, и оттам стърчало онова нещо…

— Изплашил Ели до смърт. Хайде, Ели, хайде. Престани да плачеш.

— И тя направила най-умното. Излязла си… и дойде тук при нас. Каза, че е прекалено разстроена, за да си отиде вкъщи. Нямала смелост да каже на майка си.

Но това вече се беше случвало. Младите момичета, дори по-запознати с улицата хлапета като Ели, не казваха на майките, нито на лелите си. Прекалено се срамуваха. Нямаха думи да опишат това. Просто бягаха, за да се скрият в дамската тоалетна, или да хукнат, истерично хлипайки на улицата, отчаяно търсейки убежище.

Джудит попита, като предварително знаеше отговора:

— Каза ли на разпоредителя в киното?

Ели, като бършеше очи със смачканата си на топка носна кърпа, едва изхлипа няколко думи.

— Не… Не можах… И кой ли би ми повярвал?… Ще кажат, че си измислям… Сякаш можех да съчиня нещо такова… — Тази мисъл явно беше толкова ужасна, че сълзите рукнаха отново.

— Но видя ли лицето на мъжа? — настояваше Джудит.

— Не исках да го погледна.

— Имаш ли представа на каква възраст е? Младо момче ли беше… или по-стар?

— Не беше млад. — Развълнувана, Ели направи сериозно усилие да се стегне. — Ръката му беше много кокалеста. Опипваше ме. Право нагоре по крака под полата. И вонеше. Дъхът му. Като на уиски…

— Отивам да направя хубава чаша чай — каза госпожа Уорън. Тя стана, взе чайника и го напълни с вода.

За момент Джудит остана мълчалива. Помисли си за Едуард. Какво беше казал той? „Мисля, че имаш нужда от някакъв катализатор. Не ме питай какъв, но нещо ще стане и той ще се задейства.“ Катализатор. Причина да се отвърне на удара, да приключи с Били Фосет завинаги и накрая да излекува травмата, която беше й причинил преди години. Седнала до кухненската маса на семейство Уорън, тя не се съмняваше за личността на опипвача на горката Ели, защото не само я беше опипвал, но и се беше показал. Самата мисъл я накара да потрепери. Нищо чудно, че клетата Ели беше в това състояние. Колкото до нея, тя беше престанала да изпитва и най-малкото съжаление към Били Фосет и гневът беше много по-здравословен от безполезното съчувствие. Катализатор. Причина да отвърнеш на удара. Дали пък не може да се нарече отмъщение? Както и да е, не я беше грижа. Само знаеше какво трябва да се направи и че ще изпита огромно удоволствие да го извърши.

Тя пое дълбоко дъх и каза твърдо:

— Трябва да кажем на разпоредителя на киното. А после всички да отидем в полицията и да внесем оплаквания.

— Не знаем кой е — отбеляза госпожа Уорън.

— Аз знам.

— Откъде знаеш? Не си била там.

— Знам, защото го познавам. И защото направи същото с мен, когато бях на четиринадесет години.

— Джудит!!! — Гласът на госпожа Уорън и изражението й отразяваха неверието и шока й. — Нима е могъл?

— Да, можа. Всъщност нищо не показа, но съм сигурна, че и това рано или късно е влизало в плана му. Казва се полковник Фосет. Били Фосет. Живее в Пенмарън. И е най-ужасният човек, когото съм срещала през живота си.

— Разкажи ни по-добре.

И тя им разказа. Цялата история от времето, когато живееше при леля си Луиза в Уиндиридж. Ходенето на кино, опитът му да проникне в къщата, когато беше сама в нея, злобното му поведение на погребението на леля Луиза и накрая пълният провал вечерта, когато беше отишла в „Слайдинг Такъл“ с Едуард Кеъри-Луис.

По това време Ели, отклонила вниманието си към драматичния разказ, беше престанала да плаче. Когато Джудит разказа как Едуард излял уискито върху лицето на стареца, тя дори се усмихна.

Но госпожа Уорън не видя нищо смешно в разказа.

— Защо не ни разказа за всичко това? — не преставаше възмутено да пита тя.

— Как можех да ви разкажа? По каква причина? Какво можехме да направим?

— Да спрем стария злодей.

— Е, можем да направим това сега. Заради това, което се е случило на Ели. — Тя се обърна към момичето, прегърна я през раменете и леко я гушна. — Постъпила си точно и абсолютно правилно, като си дошла тук и си разказала на госпожа Уорън всичко. Аз трябваше да разкажа всичко на леля Луиза, но не бях смела като теб. И това не трябва да те тревожи, Ели, не трябва да му позволяваш да трови живота ти. Повечето мъже са приятни, мили и забавни, само някои от тях правят нещата толкова грозни и страшни. Кажи на полицията и накарай Били Фосет да застане пред някой съдия или следовател или съд и да си получи наказанието, така че никога, никога да не повтаря това. Аз ще стана свидетел на обвинението, ако е необходимо, и ако го изпратят в затвора, ще бъда възхитена. Не ме е грижа. Знам само, че искам веднъж завинаги да е свършено с него, заради Ели и мен, и за всички други млади момичета, които е опипвал.

След тази дълга и пламенна реч тя седна на стола си и пое дъх. Слушателите й в момента бяха онемели. После госпожа Уорън заговори.

— Добре. Трябва да кажа, Джудит, че никога не съм те чувала да говориш за нещо като това по-рано.

Неочаквано за себе си, Джудит се разсмя. Внезапно се почувства прекрасно. Силна, пораснала, изпълнена с безкрайна решителност.

— Ами може би така е още по-добре. — Тя се обърна към господин Уорън. — Какво ще кажеш?

— Казвам да. — Той се изправи. — Сега. Веднага. Няма смисъл да се губи нито миг. И ти идваш с мен и Джудит, Ели, искаш или не искаш. Няма да пострадаш. Ще бъдем до теб през цялото време и ще потвърдим всяка казана от теб дума. А след това ще те заведа при майка ти и заедно ще й обясним всичко. Помни само, че никакво реално зло не е извършено и ако малко нещо добро произлезе от това, ще се дължи на теб. — Той поглади Ели по рамото и се наведе да я целуне успокоително по раздърпаната сламено руса глава. — Ти за нищо не си виновна, момичето ми. Абсолютно нищо не е по твоя вина.

И така, всичко беше направено. Отне доста време. В полицията дежурният сержант никога не се беше занимавал с такъв деликатен случай. Откраднати велосипеди и обвинени пияници бяха ежедневието му и сега беше принуден да извърви пътя през необходимите процедури, обвинения и други необходими документи. След това информацията трябваше да бъде разказана и записана мъчително бавно. Бедата на Ели, подсилвана от студената официалност на полицейския участък, съвсем не допринасяше за ускоряването на нещата и трябваше да я подканят по всеки параграф. Когато накрая с много мъка работата беше свършена, трябваше да заведат Ели вкъщи — посещение, което изискваше още обяснения, реакции на шок и бяс и съответно безбройни чаши възстановителен чай. Но най-после всички се успокоиха, и господин Уорън и Джудит, и двамата изморени до краен предел, се върнаха вкъщи. Магазинът беше със спуснати кепенци и заключен, а горе в кухнята Хедър, госпожа Уорън и Джоуи ги чакаха с вечерята, готова за сервиране. Но господин Уорън не можеше веднага да яде.

— Ще изпия нещо — каза той и отиде до шкафа, където за кризисни случаи държеше бутилка уиски „Блек енд Уайт“. — Кой ще пие с мен? Джоуи? — Но Джоуи, развеселен от необичайното поведение на баща си, поклати глава. — Ти, майко? Хедър? Джудит? — Но нямаше желаещи, така че той си наля пълна чаша и я изля без остатък в гърлото си. След това остави празната чаша и обяви, че вече може да пристъпи към печеното свинско.

По-късно, когато чиниите бяха измити и кухнята разтребена, Джудит слезе долу в офиса на господин Уорън и се обади по телефона на господин Бейнс. Това по необходимост беше много дълъг разговор, защото отначало беше малко затруднен от обстоятелството, че никога преди не беше му доверявала злополучното си момичешко преживяване с ужасния Били Фосет. Но това леко сърдене премина бързо и след това той стана както винаги спокоен, разбиращ и отзивчив. Той каза, че господин Уорън и Джудит са направили точно каквото трябва и че е време старият простак да бъде спрян и призован да отговаря за нечестивите си действия. Колкото до явяването в съда, когато започне гледането на делото на заседание в Бодмин, господин Бейнс обеща да направи всичко възможно да осигури Джудит да не се явява като свидетел, но той щял да бъде там вместо нея и да уреди всичко.

Тя беше дълбоко признателна и му го каза.

— Не го и помисляй, това ми е работата — беше отговорът му. После смени темата и попита хубаво ли е прекарала в Порткерис. Поговориха още малко за незначителни неща и накрая се сбогуваха и затвориха.

* * *

В леглото тази вечер в тихия мрак Джудит лежеше, вперила поглед в тавана, и реши, че по странен начин днес беше краят на едно начало. Не само защото беше последният ден на ваканцията й при Уорънови, нито пък заради това, че накрая все пак беше успяла да се срещне с Филис. Идваше от съзнанието, че най-после сагата Били Фосет приключи. „Искам да убия Били Фосет“, беше казала на Едуард, „и да го смачкам като бръмбар.“ Но днес, в края на деня, беше направила нещо по-хубаво. С помощта на господин Уорън, плачещата Ели и мрачния полицейски сержант беше задвижила колелата на закона и така беше получила отплата за ужасните му деяния. Беше се освободила от преследващия я призрак завинаги. Така сметката беше уредена и тя знаеше, че никога вече той няма да я преследва в нощните й кошмари, да се катери по стълбата, за да влезе при нея през отворения прозорец на спалнята. Никога вече няма да се събужда вцепенена и плачеща безшумно. И никога повече той няма да застава между нея и това, което искаше най-много. Беше чудесно да чувстваш това. Сякаш беше освободена от болезнен товар, от призрачна сянка, която висеше в периферията на съзнанието й от четири години и едва не разруши отношенията й с Едуард.

Това съвсем естествено върна мислите й към него. Тя се връщаше в Нанчероу утре сутринта и щеше да го види отново. Ако леля Лавиния се е оправила достатъчно, могат заедно да отидат в Дауър Хауз и да я видят. Това би било шанс да остане насаме с него, далече от другите, и да има възможност да поговори с него. Да му каже, че е бил прав за катализатора. Да му разкаже какво беше станало. И великодушно да му даде възможност да произнесе фразата: „Нали ти казах“.

Ще бъде като ново начало, защото сега тя беше друга. Сега нямаше нужда от отхвърляне и от детски ужас, защото вече нямаше от какво да се страхува. За да се провери самата себе си, си представи, че Едуард я целува както беше го направил на Коледа, когато стояха скрити зад завесите на билярдната стая в Нанчероу. Спомни си ръцете му около себе си, ръката му, намерила гърдата й, притискането на устата му към нейната и после езикът му, който искаше да я отвори…

Внезапно беше погълната от силно желание, болка дълбоко в корема, вълна от топлина, от която ти секва дъхът. Затвори очи и се обърна рязко на една страна, свита като бебе, с ръце обвили коленете. Сама в тъмното, тя се усмихна, защото приличаше на съгласие с някаква чудесна истина.

* * *

В Нанчероу Рупърт Райкрофт, сам в стаята си, се преобличаше за вечеря. Вече се беше изкъпал и избръснал втори път този ден и сега обу гащите и чорапите си, закопча чиста бяла риза и завърза папийонката си. Това изискваше да застане пред огледалото и трябваше леко да се присвие в коленете, защото беше по-висок от повечето мъже. Когато свърши с папийонката, спря за момент, като изучаваше отражението си — обикновеното, незабележително лице, което беше го гледало от огледалата през целия му живот. Уши — леко прекалено големи, сънливи очи, леко дръпнати в ъглите, и брада, склонна да се навира в яката му. Бонус обаче бяха добре отгледаните военни мустаци, които помагаха да се създаде от всички тези некоординирани черти нещо като ред, а жестокото слънце на Палестина и Египет беше изпекло кожата му като гьон, издълбало мрежа от бръчици около очите и устата, което създаваше впечатление на зрялост, за мъж по-стар и по-опитен от възрастта си.

Сиво-кафявата му коса беше гъста и мека, а след банята — и неконтролируема. Но лосионът и порядъчното натискане с чифт четки за коса с дръжки от слонова кост я вкараха в пътя, дисциплинираха я строго от всички страни като на редовен войник.

Той се отвърна от огледалото, обу панталона си и после опита да лъсне обувките си с мръсна носна кърпа. Не станаха много по-хубави и той с тъга си спомни за Прайвит Стъбс, ординареца си, който с плюнка, кост и солидна порция търкане постигаше сияен блясък дори при строеви ботуши.

Но Стъбс го няма. Обувките трябва да минат някак. Облече гарнирания с коприна смокинг, събра си дребните неща и ги напъха в джобовете, угаси лампите, излезе от стаята и тръгна надолу.

Бе седем часът, а вечерята започваше в осем. Но в приемната Рупърт видя полковник Кеъри-Луис, вече облечен за вечеря. Той седеше в един фотьойл, четеше вестник и се наслаждаваше на укрепващо уиски със сода, преди ордите на домашното парти да слязат да нарушат спокойствието му. Рупърт се беше надявал именно на това. Точно така правеше собственият му баща, когато Тадингтън гъмжеше от гости.

Обезпокоен, полковникът свали вестника си и успя да не изглежда прекалено раздразнен. Той беше невероятно възпитан човек.

— Рупърт!

— Моля ви, не ставайте, сър. Извинете. Аз малко подраних…

— Ни най-малко. Ни най-малко. — Вестникът беше сгънат и оставен настрана. — Налейте си питие. Елате и седнете. — Рупърт, признателен за възможността да засили куража си с пийване, отиде да направи каквото му каза. — Надявам се, че се чувствате удобно. Стигна ли ви топлата вода? Добре ли се изкъпахте?

— Великолепно, благодаря, сър. — С чаша в ръка той дойде и седна до полковника, кацнал на табуретка до огъня, сгънал дългите си крака като джобно ножче. — Малко съм разгорещен и потен. Атина ме накара да играя тенис…

Въпреки че Рупърт беше планирал тази интерлюдия насаме с домакина, в същото време и малко се ужасяваше от нея, защото беше пределно ясно, че въпреки целия му чар незначителните разговори не са стихията на полковник Кеъри-Луис и че по природа той е стеснителен човек. Но страховете му се оказаха безпочвени. Те лесно започнаха разговор и общите им интереси им предоставяха много теми за обсъждане — лов, коне, редовната армия, и това съвсем безболезнено стопи ледовете. После полковникът го запита за него самия и Рупърт му разказа за Тадингтън, родителите си и кариерата си. Итън, Сандхърст, Кралската драгунска гвардия… командировки в Египет и Палестина, сега Центъра за езда в Нортхемптъншир.

— Проблемът е, че Лонг Уидън е прекалено близо до Лондон. Изкушението е при най-малка възможност да избръмчиш натам, а после, разбира се, да отбръмчиш обратно, обикновено в малките часове на сутринта с ужасен махмурлук и по някакъв начин да се окажеш в строя навреме.

Полковникът се усмихна.

— Това е просто един от проблемите и недостатъците на младостта. Всичките ли части на Кралската армия са механизирани?

— Досега не, сър. Но, честно казано, в една съвременна война един кавалерийски полк е някакъв анахронизъм.

— Как се отнасяте към танковете?

— Ще съжалявам да се сбогувам с конете.

Полковникът се размърда на стола си. Вдигна глава и бледите му очи се вторачиха навън през отворения прозорец към градините отвъд, окъпани в златото на вечерното слънце.

— Страхувам се, че ще се наложи да отидем на война. Толкова много месеци се изнизаха, пълни с компромиси и преговори. Без никакъв смисъл, доколкото виждам. Надеждите угасват една по една. Както угасна Австрия, после Чехословакия, а сега и Полша. И внезапно се оказва, че е станало твърде късно. Полша е само въпрос на време. Хитлер няма нужда от мобилизация. Немската армия е готова да нахлуе в мига, в който й заповяда. Вероятно скоро. Първите две седмици на септември, преди дъждовете на октомври. Преди калта на ноември да може да спре танковете им.

— А Русия?

— Голяма въпросителна. Ако Сталин и Хитлер сключат договор, тогава Русия дава на Германия сигнал за започване. И това ще е началото. — Той погледна Рупърт. — А вие? Какво ще стане с вас?

— Може би ще ме върнат в Палестина.

— Това ще бъде война по въздуха. Едуард ще лети с Кралските въздушни сили. — Той посегна за очилата си и рязко допи чашата си, като я изсипа в гърлото си сякаш беше лекарство. — Налейте ми друга, бъдете така добър. Ами вашата чаша?

— Няма проблем, сър, благодаря. — Рупърт стана и отиде да напълни чашата на полковника, после се върна на мястото си. — Всъщност се питах дали бихме могли да поговорим с вас?

Лека насмешка пробяга по лицето на събеседника му.

— Мислех, че точно това правим.

— Не, то е… — Рупърт се поколеба. Никога преди не беше правил това и се боеше да не обърка нещата. — Бих искал да ви помоля за разрешение да се оженя за Атина.

Последва момент на смаяна тишина, после полковник Кеъри-Луис каза:

— Мили боже, защо?

Това беше неочаквана реакция и малко като удар в лицето. Но Рупърт направи всичко възможно.

— Защото много я обичам, а мисля, че и тя ме обича. Знам, че времето не е много подходящо за женитба с тази надвиснала война и никаква сигурност за бъдещето ни, но все пак мисля, че ще е добре да го направим.

— Не знам що за съпруга би била тя?!

— Изглежда се съмнявате, сър.

— Тя винаги е била такава една несериозна. Предполагам, също като майка си.

— Но вие сте се оженили за майка й, сър!

— Да, ожених се. И никога не е преставала да ме забавлява и очарова. Но когато се ожених за Даяна, вече я обичах от години. Вие с Атина не се познавате от толкова дълго.

— Достатъчно дълго, сър.

— Говорихте ли с нея за това?

— Да. Да, обсъдихме го.

— Жена на военен? Години раздяла? За всичко това говорихте ли?

— Да. За всичко.

— И за бъдещето? За далечното бъдеще, когато тази ужасна катастрофа, надвиснала над нас, вече ще е отминала? Какво ще стане тогава?

— Не мога да кажа. Знам само, че когато баща ми почине, Тадингтън ще стане мой.

— Атина и Глостършир? Това добре ли ви изглежда? Знаете, че мрази конете. Няма да измине с вас и един ярд на кон.

Рупърт се засмя.

— Да, знам.

— И все още искате да се ожените за нея?

— Да, сър.

— Кога?

— Смятам да е възможно най-скоро.

— Една сватба се подготвя с месеци.

— Ами ние… Ние няма да правим такава сватба, сър. Атина изпитва ужас от големите сватби. Страхувам се, че това ще бъде доста голямо разочарование за госпожа Кеъри-Луис, но мислехме за нещо много малко, дори само регистрация в кметството. Мога да получа специално разрешение.

— Е, добре. Това ще ми спести малко пари. Предполагам, че трябва да сме благодарни и за най-малките добрини.

— Аз наистина я обичам, сър.

— И аз я обичам. Тя е мило и забавно момиче и винаги съм я смятал за напълно чаровна. Само съжалявам, че ще трябва да се изправите пред такава несигурност, но ако стане най-лошото и ви раздели, Атина винаги ще може да се върне в Нанчероу и да ви чака тук.

— Надявах се да кажете това. Родителите ми, разбира се, ще я посрещнат добре и ще се стараят тя да се чувства възможно най-добре, но тя и майка ми не се разбират много добре и не мисля, че съчетаването им ще е много удобно.

Полковникът каза сухо и с известно разбиране:

— Жалко, че вашата избраница не обича конете.

— Да. Жалко. Но не е краят на света.

— В такъв случай май обсъдихме всичко. Остава ми да кажа само: да, можете да се ожените за нея, и ви желая и на двамата цялото благополучие и щастие, което този жесток свят може да ви позволи.

— Има само едно нещо, сър…

— Какво е то?

— Когато всички слязат долу, не им казвайте нищо. Тоест не обявявайте годеж или нещо подобно. Ако нямате нищо против.

— Защо?

— Ами ние с Атина говорихме за това, но още не съм я попитал иска ли го. И всъщност още не е казала „да“.

Полковникът изглеждаше малко озадачен, съвсем естествено.

— Добре, нито дума. Но уредете това възможно най-скоро, бъдете така добър.

— Непременно, сър, и ви благодаря.

— Няма смисъл такива неща да се протакат. Кови, докато желязото е горещо, винаги съм казвал аз. Иначе нещата може да се спихнат.

— Малко като при суфле, сър.

— Суфле? — Полковникът се замисли. — Да. Да. Ясно ми е какво имате предвид.

* * *

Кухнята на Нанчероу в неделните сутрини, когато биваше пълна с нощуващи гости, обикновено вреше като казан от буйна дейност. Въпреки отворените прозорци и врати, температурата в този благоуханен августовски ден се повиши бързо и направи лицето на госпожа Нетълбед червено. Тя се потеше безспирно и досадните й глезени бяха подути като балони над връзките на стягащите й обувки. Трябваше да нахрани девет души в трапезарията и петима в кухнята. Не, поправи се тя, защото госпожа Кеъри-Луис беше останала на легло поради жлъчна атака, както каза полковникът, и вероятно ще се задоволи само с малко храна на поднос. Госпожа Нетълбед прие претекста за жлъчната атака без коментар, но в разговор тя и Нетълбед решиха, че е просто преуморена. Бяха й се отразили всичките тези гуляи из Лондон и после необходимостта да се върне припряно вкъщи, понеже всички смятаха, че старата госпожа Боскауен е на път да си отиде. Но тя, разбира се, не си отиде, защото по някакво чудо се беше окопитила. Но все пак тревогата не беше си отишла и къщата гъмжеше от гости. Не твърде спокойни. Ако беше на нейно място, и госпожа Нетълбед щеше да се оттегли в леглото си, докато суматохата поотмине.

Тя стоеше до кухненската си маса и претриваше сръчно между пръстите си брашно, захар и масло в голяма глинена купа, сякаш правеше кифли. Който и да е сезонът, колкото и висока да беше температурата, полковникът винаги се радваше на топлия й пудинг и този път той щеше да е ябълкова шарлота, подсладена със смес от счукани стафиди, портокалови кори и разни подправки и поръсена със супена лъжица бренди.

Ябълките вече бяха обелени и нарязани и лежаха като бледозелени листенца на тортената чиния, като чакаха останалите съставки на шарлотата. Хети беше приготвила ябълките, както и току-що беше обелила тонове картофи, изчистила две глави карфиол, нарязала една зелка и изчистила четири кутии пресни ягоди. Сега тя потракваше в миялната, като измиваше това, което госпожа Нетълбед смяташе за „най-изчанчените“ тигани, купи, гевгири, кухненски ножове и рендета.

В пещта се печаха шест килограма говеждо филе и през плътно затворената врата се промъкваше аромат на богат месен сок, смесен с миризмата на лука, с който госпожа Нетълбед беше оградила месото. То щеше да се сервира с печени картофи, пащърнак, йоркширски пудинги, сос от хрян, соса от месото и прясно приготвена английска горчица.

Пудингите бяха почти готови. Две стъклени чинии с пресни ягоди и шоколадово суфле чакаха готови на студения рафт на кухненския шкаф. След като беше пъхнала ябълковата шарлота в горещата фурна, госпожа Нетълбед щеше да започне йоркширските пудинги. Тях можеше да приготви и Хети, но тя имаше по-силна ръка в биенето на тестото.

Кухненската врата се отвори. Госпожа Нетълбед си помисли, че това е съпругът й и не вдигна глава от работата си и попита:

— Мислиш ли, че е добре да разбием и крем към суфлето?

— Звучи превъзходно — каза мъжки глас, който не беше на мъжа й. Ръцете й замръзнаха. Бързо обърна глава и видя застанал на отворената врата не кой да е, а Джеръми Уелс. Тя зяпна приятно изненадана и й мина през ума, че точно сега, в данданията по приготвянето на неделната закуска, той беше едва ли не единственият човек, чието неочаквано пристигане може да я зарадва.

— А! — възкликна тя.

— Здрасти, госпожо Нетълбед. Каква чудесна готварска миризма. Какво ще има за обяд?

— Печено филе. — Тя стоеше с накривено боне и брашнени ръце, цялата грейнала към него. — Доктор Уелс! Къде се губиш, забравихме се вече. (Някога, когато се занимаваше с Едуард, тя го наричаше Джеръми, но щом си взе последните изпити и се дипломира, се обръщаше към него само с „доктор“. Смяташе, че той го заслужава след толкова години учене от дебели книги и взети изпити. За да си спести объркването, когато говореше за него, го споменаваше като „младия доктор Уелс“, докато баща му, за огорчение на добрия джентълмен, беше понижила до „стария доктор Уелс“.) — Какво правиш тук? Полковникът ли изпрати да те повикат? Нищо не ми е казал.

Джеръми затвори вратата след себе си и приближи до масата.

— Защо трябва да е изпращал да ме викат?

— За госпожа Кеъри-Луис. Тя не е добре. Той казва, че е жлъчна криза, но ние с Нетълбед мислим друго. Преуморена, бих казала, с едно — друго. Знаеше ли, че госпожа Боскауен е болна?

— Да, чух. Но май е преминала кризата.

— Здравата ни изплаши. Всички дотичаха вкъщи от Лондон и Шотландия и Господ знае откъде при мисълта, че може и да издъхне. Толкова зле беше.

— Съжалявам.

Тя сви вежди.

— Щом полковникът не те е повикал, защо тогава си тук?

— Просто за да ви видя всичките. — Той посегна и взе парченце ябълка от чинията за пай и го изяде. Ако това беше Лъвдей, тя щеше да я шляпне по ръката. — Къде са другите?

— Всички отидоха на църква без госпожа Кеъри-Луис. Както казах, тя е на легло.

— Може би трябва да се кача да я погледна?

— Ако спи, остави я да се наспи.

— Добре. Къщата пълна ли е?

— Ще се пукнем по шевовете. — Госпожа Нетълбед посегна към чинията за пай и започна да ръси гарнитурата върху ябълките, като притискаше сместа надолу до твърда коричка. — Атина доведе младия си приятел, капитан Райкрофт, а Едуард има приятел, който също ще погостува тук. Господин Калъндър.

— А Лъвдей?

— Да, Лъвдей, разбира се. И Джудит се връща тази сутрин.

— Къде е била?

— Гостува в Порткерис на семейство Уорън.

— Ще стигне ли обядът и за мен?

— А ти как мислиш, глупчо? Ще стигне и хартиса, ще ти кажа. Видя ли Нетълбед?

— Не, никого не съм видял. Току-що влязох.

— Ще му кажа да сложи още едни прибори. Защо сега не отидеш да видиш госпожа Кеъри-Луис? И ако каже, че ще стане, просто й кажи да не мърда от мястото си. Хети, свърши ли вече там? Има още съдове за миене, а и трябва да ми разбиеш малко сметана…

* * *

Джеръми я остави, излезе от кухнята и се качи до спалнята на Даяна по задното стълбище. Тихо почука на вратата и гласът й го повика да влезе. Той беше очаквал едва ли не спуснати пердета и нездрав полумрак, но стаята беше пълна със слънчева светлина. Даяна обаче беше все още в леглото, подкрепяна от пухени възглавници и облечена в гарниран с дантела въздушен сутрешен халат върху нощницата. До нея върху отделна, специално за него направена снежнобяла украсена с дантела възглавница лежеше като за изложба Пико, свит на топка и дълбоко заспал. Даяна четеше. Книгата беше оставена отворена с лицето надолу на бялата сатенена завивка и тънката й ръка с червен лак на ноктите лежеше върху нея.

— Джеръми!

— Здравей.

— Какво правиш тук? О, Едгар не те е викал за преглед, нали? Казах му да не създава суматоха.

— Не, не ме е викал.

Той затвори вратата и седна приветливо на края на леглото. Тя явно нямаше температура, но изглеждаше изнемощяла, бледа като платно, като че ли тънката й кожа беше опъната стегнато върху класическата костна структура на лицето й. Обикновено безупречната й коса беше обезоръжаващо разрошена, а под нея изумителните й очи бяха помрачени от изтощение.

— Изглеждаш преуморена — каза той.

— Такава съм. Но Едгар казва на всички, че е жлъчна криза.

— А какво е станало, че да се докараш до такова състояние?

— Ти го каза така, сякаш всичко е било само забавления. Но в момента няма нищо забавно. Лавиния беше толкова болна, а трябваше да се направи толкова много. И по някое време Мери и аз трябваше да отидем и да купим хиляди ярда ужасен черен плат и някак да направим черни завеси за цялата къща. Истината е, че съм изморена, нещастна и потисната и не ми стигна енергията да сляза и да се преструвам на нещо друго. Затова легнах и казах на Едгар, че се чувствам зле. Той силно предпочита да съм болна вместо нещастна.

— За госпожа Боскауен ли се тревожиш?

— Да, все още малко. Тя още не е вън от опасност. Толкова ни изплаши. А аз и без това бях съсипана след Лондон и редицата последни нощи, а внезапно трябваше да хукна към къщи. Никога не съм карала бентлито на толкова дълъг път и толкова бързо, при това сама. По целия този ужасен път А30 и през обиколния път през Ексетър, задръстен от трафик.

— Но си се справила…

— Да, справих се, пристигнах при истеричната Изабел и заварих там куп сестри, после всички си дойдоха вкъщи и при това водеха гости за по-дълго време. И за капак Едгар ми каза снощи, че този млад приятел на Атина иска да се ожени за нея!

— Капитан Райкрофт?

— Кой ти каза за него?

— Госпожа Нетълбед.

— Казва се Рупърт. От Кралските драгуни. Доста конвенционален и съвършено неочакван. Но никой от нас не може да каже нищо, защото той дори не е попитал още нея самата. Странни хора, нали?

— Мисля, че това е доста радостна новина.

— Да, донякъде е така, но ако те се сгодят, ще трябва да настояват за скромна почти тайна сватба, при това ужасно набързо. Записване в Гражданското отделение или нещо подобно, и всичко изглежда доста безрадостно. Но как нещо въобще може да бъде весело, когато вестниците са пълни с толкова мрак и обреченост, и всичко става все по-лошо всеки ден, а Едгар ме кара всяка вечер да слушам с него новините в девет часа и понякога мисля, че ще се разболея от ужас.

Гласът й трепна и за пръв път Джеръми изпита истинска загриженост. През цялото време, откакто я познаваше, никога не беше виждал Даяна Кеъри-Луис в състояние дори най-отдалечено напомнящо сегашното. Винаги му беше изглеждала без нерви, безгрижна, способна да види смешната, забавната страна при най-невъзможно сериозните ситуации. Но сегашната Даяна беше загубила духа си и с това най-голямата си сила.

Той сложи ръцете си върху нейните.

— Не трябва да се страхуваш, Даяна. Никога от нищо не си се бояла.

Тя не обърна внимание на това.

— Бях като щраус цялата тази година. Заравях глава в пясъка и се правех, че това няма да се случи, че ще стане някакво чудо, че някой идиот с черна шапка ще отиде и ще подпише някакъв лист хартия и всички ще си отдъхнем и ще можем отново да дишаме свободно и да продължим да живеем. Но това вече не помага. Да се самоизмамваш, имам предвид. Чудо няма да има. Само поредната ужасна война. — За свой ужас Джеръми видя очите й да се напълват със сълзи на слабост и тя не направи усилие да ги избърше. — След примирието през 1918 година си казвахме, че това никога повече няма да се случи. Цяло поколение млади мъже загинаха в окопите. Всичките ми приятели. Отидоха си. И знаеш ли какво направих? Престанах да мисля за това. Престанах да си спомням. Просто извадих всичко това от съзнанието си, изхвърлих го като огромен куфар със стар боклук. Затворих ключалките, завързах здраво ремъците и забутах куфара в самото дъно на някакъв прашен таван. Но сега, само след двадесет години, всичко това започва отново и не мога да престана да си спомням. Ужасни неща. Ходенето до гара Виктория в Лондон за сбогуване, и всички момчета в униформи цвят каки, и всичко потънало в пара от локомотивите. И влаковете потеглят, и всички махат… А майките, сестрите и любимите остават на перона. И после страници със списък на жертвите, колони с дребен шрифт. Зад всяко име стои млад човек, посечен от войната, преди да е имал време да живее. И си спомням как отидох на едно парти, там имаше момиче и то седна зад голямо пиано и запя песента „Нека Великият голям свят продължи да се върти“^[7], и всички се присъединиха, но аз не съумях, защото не можах да престана да плача.

Тя вече ридаеше, като докосваше мокрите си бузи с безполезна малка украсена с дантела носна кърпичка.

— Нямаш ли нещо по-плътно от това? — попита той.

— Ами дамските носни кърпички винаги са толкова идиотски…

— Вземи моята. Малко ярка, но пък е идеално чиста.

— Какъв хубав цвят. Отива на синята ти риза. — Тя силно издуха носа си. — Май говоря прекалено много, нали?

— Съвсем не. Струва ми се, че имаш нужда да поговориш, а аз съм тук, за да те изслушам.

— О, скъпи Джеръми, ти си най-милият човек. А всъщност колкото и да е странно, не съм ни най-малко толкова глупава, колкото изглеждам от казаното. Знам, че трябва да има война. Знам, че не можем да продължим да позволяваме ужасни неща да стават в Европа — да се потискат хора, да губят свободата си, да ги затварят и убиват само защото са евреи. — Тя отново избърса сълзите си и пъхна носната си кърпа под възглавницата. — Точно преди да се появиш, четях книга. Просто роман, не особено дълбок… Но описва всичко толкова реалистично…

— Коя е книгата?

— Казва се „Бягство“ от някаква жена на име Етел Ванс. За Германия е. Една завършваща училище, много модерна и космополитна, ръководена от родена в Америка графиня, вдовица. Млади момичета идват при нея да ги учи да карат ски и да учат френски и немски, както и музика. Всичко е много прелестно и цивилизовано. Но наблизо, скрит зад горите край ски пистите, има концентрационен лагер и въдворена в него еврейска актриса, осъдена на смърт.

— Надявам се, че тя е тази, която ще избяга.

— Не знам. Не съм я дочела до края. Но е смразяваща. Защото това е сегашното време. Всичко това става сега, с хора като нас. Това не е нещо от историята. То е сега. И е толкова отвратително, че някой трябва да го спре. Затова мисля, че това трябва да направим ние. — Тя невесело му се усмихна и това беше като разводнен слънчев лъч в дъждовен ден. — Добре. Няма да се вайкам повече. Толкова е хубаво, че те виждам. Но все още не знам защо си тук? Знам, че е уикенд, че си още с отворена риза и нехайно облечен, но защо не смесваш дози лекарства, не режеш някого и не караш хората да кажат „Аааа“? Или може би баща ти ти е дал ден почивка?

— Не. Всъщност майка ми и баща ми заминаха на островите Сили за няколкодневна ваканция. Той каза, че трябва да не изпусне този шанс, докато още може, защото както вървят нещата, Бог знае кога ще има втори.

— А практиката?

— Взехме временен заместник.

— Заместник? Но ти…

— Вече не съм съдружник на баща си.

— Той ли те уволни?

Джеръми се засмя.

— Не съвсем. Но аз бях избран от местния медицински комитет като резервна бройка. През това време баща ми ще трябва да се справя сам. Аз кандидатствах за присъединяване към Кралските доброволни военноморски войски от запаса и бях приет от медицинския генерален директор. Хирург лейтенант — командир Джеръми Уелс, КДВВЗ. Как ти звучи?

— О, Джеръми. Много впечатляващо, но ужасно плашещо. И смело. Наистина ли трябваше да го правиш?

— Направих го. Дори ходих в Гийвс и си купих униформа. Приличам малко на униформен театрален портиер, но се надявам всички да свикнем с това.

— Ще изглеждаш божествено.

— Трябва да се явя в Девънпортските казарми следващия четвъртък.

— А дотогава?

— Исках да ви видя всичките. И да се сбогувам.

— Ще останеш, разбира се.

— Ако има място.

— О, мило момче, за теб винаги ще има място. Дори когато сме малко попрепълнени. Носиш ли си куфар?

Той прояви достатъчно благоприличие да се направи на смутен.

— Да. Готов. В случай че ме поканите.

— Каза ли ти госпожа Нетълбед за Гас Калъндър? Приятелят на Едуард от Кеймбридж.

— Каза ми, че ви гостува.

— Той е доста интересен. Малко като тъмен кон. Боя се, че Лъвдей е хлътнала по него.

— Лъвдей?!

— Не е ли смайващо? Знаеш колко ужасно груба и безцеремонна е била винаги към приятелите на Едуард. Кръщаваше ги с кошмарни прякори и имитираше сладникавите им гласове. Е, този е съвсем друго нещо. Човек почти би казал, че поглъща всяка негова дума. Никога досега не съм я виждала дори най-слабо заинтересувана от някой представителен младеж.

Джеръми беше силно развеселен.

— А той как приема привързаността й?

— Бих казала, че твърде хладно. Но се държи много добре.

— С какво е толкова интересен?

— Не знам. Просто е различен от другите приятели на Едуард. И е шотландец, но е малко хлъзгав по отношение на семейството си. Резервиран, предполагам. И малко лишен от чувство за хумор. При това е художник. Рисуването му е хоби и е изумително добър. Вече направи няколко очарователни малки ескизи. Трябва да го накараш да ти ги покаже.

— Скрити дълбини.

— Да. Предполагам. И защо не? Ние всички сме такива екстроверти, очакваме всички да прострат живота си на въжето за пране. Така или иначе ще се запознаеш с него. И не забравяй, че всички сме приели мълчаливо споразумение да не се закачаме. Дори Едуард е станал невероятно тактичен. В края на краищата, понякога забравяме, че нашето лошо изтърсаче пораства. Може би вече е време тя да започне да се влюбва в нещо, което няма четири крака и опашка. И трябва да кажа, че той е много внимателен към нея. Всичко е много мило. — Внезапно тя се прозина и се отпусна назад върху възглавниците, като измъкна ръката си изпод неговата. — Иска ми се да не съм толкова уморена. Единственото, което ми се прави, е да спя.

— Ами спи тогава.

— Стана ми толкова по-добре, като си поговорих с теб.

— Нали точно това се иска от една професионална консултация.

— Ще трябва да ми изпратиш тайната си сметка.

— Ще го направя, ако не си останеш тук. Почини си наистина добре. Как се чувстваш с храната? Не искаш ли нещо за обяд?

Тя смръщи нос.

— Не особено.

— Малко супа? Силен бульон или нещо подобно. Ще кажа на госпожа Нетълбед.

— Недей. Кажи на Мери. Тя ще е някъде наблизо. И й кажи, че оставаш. Ще ти намери стая.

— Добре. — Той стана. — По-късно ще намина да те видя.

— Толкова ме успокоява, като знам, че си тук. Точно както някога. — Тя му се усмихна, изпълнена с топлота и признателна привързаност. — Това толкова подобрява всичко.

* * *

Той я остави и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. За момент се поколеба. Знаеше, че трябва да отиде да намери Мери Милиуей, но не беше сигурен откъде да започне да я търси. И тогава всичките му мисли за Мери Милиуей излетяха от главата му, прогонени от музика. Тя идваше от далечния край на дългия коридор в крилото за гости. От стаята на Джудит. Тя беше тук. Беше се върнала от Порткерис. Може би си разопакова багажа. И докато прави това, е сложила плоча на грамофона си. Може би за компания. За утеха.

Пиано. Бах. „Исус — радостта на човека“.

Той спря и се заслуша, изпълнен с мека и пронизваща носталгия. Със стряскаща яркост се върна обратно във времето на вечернята в училищния си параклис, спомни си златната лятна светлина, която струеше през прозорците с цветни стъкла. Острото неудобство на опушените дъбови пейки, чистите гласове на младите дисканти, които пееха редуващите се фрази на класическия хорал. Почти усети мириса на старите книги с химни.

След малко продължи по коридора. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Вратата на стаята на Джудит беше открехната. Той внимателно я побутна и отвори. Тя не го чу. Куфари и пакети стояха по пода около нея, но тя очевидно беше ги зарязала и бе предпочела да напише писмо, защото седеше на бюрото си съсредоточена върху заниманието си, а профилът й беше в рамката на отворения прозорец. Къдрица с цвят на пчелен мед падаше по едната й страна. Беше в лазурно синя памучна рокля, напръскана с бели цветя. Нейното съсредоточаване, това, че не усещаше присъствието му, я правеха толкова уязвима и в същото време толкова прелестна, че изведнъж Джеръми пожела времето да спре. Като филм, прекъснат на определен кадър, той искаше този миг да трае вечно.

Мина му през ума, че осемнадесет години са удивителна възраст за едно момиче, разпънато между непохватността на юношеството и пълния разцвет на женствеността. Беше като да гледаш как стегната пъпка на роза се разгъва всеки ден все повече и да знаеш, че пълното й съвършенство все още предстои. Магическата метаморфоза не ставаше с всеки, разбира се, и през живота си той бе срещал премного прекалено бързо израснали ученички, натежали, с блузи, опънати на добре развития им бюст, и излъчващи толкова женски чар, колкото треньор по ръгби в дъждовен ден.

Но той бе свидетел на чудото, станало с Атина. Един ден дългокрако, игриво русо момиченце, а на другия — обект на желание на всеки мъж. А сега беше ред на Джудит и той си спомни малкото момиче, с което за пръв път беше говорил във вагона преди четири години. И се почувства малко натъжен. Но имаше и причина да е благодарен. Баща му, старият доктор Уелс, беше служил като фронтови медицински офицер през първата световна война и бе му говорил малко, макар и доста пестеливо, за своя сковаващ съзнанието опит. Така че Джеръми беше наясно, че единственото сигурно нещо за месеците и годините пред него като флотски хирург на борда на корабите на Нейно величество е, че от време на време ще трябва да се справя със самота, изтощение, мизерия, неудобства и чист ужас и че спомените за по-хубави дни вероятно ще станат пазители на собственото му душевно здраве.

Сега. Този момент, сграбчен от времето като муха в кехлибар, е такъв спомен.

Беше стоял така достатъчно дълго. Канеше се да заговори, но в този момент произведението на Бах стигна до своя чудесен край. Тишината, настъпила след финалните акорди, беше запълнена само от гукането на гълъбите под прозореца.

— Джудит!

Тя вдигна глава и го видя, но за миг не каза нищо, докато той загрижено гледаше бледото й лице. После каза:

— Даяна е болна — и това не беше въпрос, а констатация.

Толкова ти се полага, щом си лекар.

— Ни най-малко — каза той веднага. — Само е преуморена.

— О! — Тя пусна писалката си и се облегна назад на стола си. — Какво облекчение. Мери ми каза, че е на легло, но не и че са изпратили да те повикат.

— Мери не знаеше. Още не съм я виждал. Никого не съм виждал, освен госпожа Нетълбед. Очевидно всички са отишли на църква. А мен не са ме викали, просто дойдох. Даяна наистина е добре, не се безпокой.

— Може би трябва да отида и да я видя за малко.

— Остави я. Мисля, че се кани да поспи. Можеш да я посетиш по-късно. — Той се поколеба. — Преча ли ти?

— Не, разбира се. Опитах се да пиша на майка ми, но нещо не ми върви писането. Влизай. Ела и седни. Не съм те виждала от месеци.

И така той пристъпи в стаята над затворените куфари и се смъкна до смешен малък фотьойл, прекалено тесен за мъжкия му гръб.

— Кога се върна? — попита той.

— Преди около половин час. Мислех да разопаковам, но после реших да пиша на родителите си. Толкова отдавна не съм им писала. И толкова много неща се случиха.

— Добре ли прекара в Порткерис?

— Да. Там винаги е забавно. Малко като в цирк с три арени. Свободен ден ли имаш или какво?

— Не. Не съвсем.

Тя почака той да продължи обяснението. След като това не последва, тя внезапно се усмихна.

— Знаеш ли, Джеръми, ти си необикновен. Никога не се променяш. Изглеждаш точно така, както и когато те видях за пръв път във влака от Плимут.

— Не знам как точно да приема това. Винаги съм смятал, че има място за подобрение.

Тя се засмя.

— Трябваше да бъде комплимент.

— В отпуска съм — каза той.

— Сигурна съм, че я заслужаваш.

— Отпуска за заминаване, може да я наречеш. Присъединих се към КДВВЗ. Явявам се в Дейвънпорт следващия четвъртък и Даяна ме помоли да остана тук дотогава.

— О, Джеръми!

— Бива си го решението, нали? Но аз го предъвквах цяло лято и сега ми се струва, че рано или късно това ще стане и колкото по-скоро то стане, толкова по-бързо ще приключим всичко и ще се справим с него. И при това мога да бъда в началото на събитията.

— Какво казва баща ти?

— Обсъдих всичко с него и за щастие той е на същото мнение. Което е хубаво от негова страна, защото остава сам под тежестта на голяма практика.

— В морето ли отиваш?

— Ако имам малко късмет.

— Ще ни липсваш.

— Можеш да ми пишеш. Ще ми бъдеш другарче по писма.

— Добре.

— Договорихме се. Сега — той се надигна малко трудно от малкия стол, — трябва да намеря Мери и да ме разквартируват. Другите ще се върнат от църква всеки момент и не е зле да се поприведа в ред преди обяда.

Но Джудит имаше още новини да сподели с него.

— Знаеше ли, че вече имам кола?

— Кола? — Той беше силно впечатлен. — Твоя собствена?

— Да. — Тя грейна, доволна от реакцията му. — Чисто нова. Чудесен малък морис. Трябва да ти я покажа.

— Можеш да ме поразходиш малко. Какво разглезено момиче си. Аз получих кола чак когато станах на двадесет и една години и тогава тя струваше пет паунда и приличаше на стара шевна машина с колела.

— Вървеше ли?

— Като вятър. Най-малко с тридесет мили в час и отворени врати при силен вятър.

Застанал на отворената врата, той замълча и се ослуша. От долния етаж ясно се чуваха гласове, стъпки, затваряне на врати и радостния лай на Тайгър.

— Църковната група май се е върнала. Трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно.

* * *

Вкъщи след църква. Всички бяха се върнали и нахлуха в къщата. Семейството и двама непознати, с които Джудит тепърва трябваше да се запознае. И Едуард беше там с всички останали. Сърцето й заби с едва потискано вълнение и тя разбра, че писмото й за Сингапур ще трябва да почака. Тя отмести страниците и надве-натри разопакова нещата си. Смени обувките си, изми ръцете си, сложи си малко червило и после, след известно размишление, си пръсна малко парфюм. Това беше всичко. Нямаше време да доизпипва нещата. Застана пред огледалото, среса косата си, когато чу, че Лъвдей я вика.

— Джудит!

— Тук съм.

— Какво правиш? Всички се върнахме. Трябва да слезеш и да ги видиш. Боже, изглеждаш супер. Как беше там? Продължихте ли да се забавлявате? Кога се върна тук? Видя ли мама? Горката, не е много добре…

— Не, не съм я видяла, но мисля, че спи. Джеръми каза, че е само малко преуморена.

— Джеръми? Той тук ли е?

— Появил се е точно преди да се върна. Ще остане за няколко дни. Мисля, че с Мери търсят къде да го настанят. А като казваш, че изглеждам супер, я се погледни! Откъде имаш този божествен жакет?

— На Атина е. Даде ми го назаем. О, Джудит, трябва набързо да ти разкажа за Гас, преди да се запознаете. Той просто е най-чудесният човек, когото съм срещала през живота си, и ние направихме заедно купища неща, а той нито веднъж ни най-малко не се отегчи от мен или нещо подобно.

Лицето й, докато споделяше тази зашеметяваща информация и отваряше сърцето си без ни най-малко усилие да скрие очевидното си увлечение, сияеше от някакво вътрешно щастие, което Джудит преди никога не беше виждала. Тя винаги е била хубава, но точно сега изглеждаше сензационно. Сякаш най-после беше изоставила нарочно култивираната си неискреност на юношеството и беше решила почти за една нощ да порасне. Освен това в нея имаше някакъв блясък, вътрешна светлина, която нямаше нищо общо с хитростта. Влюбеността, реши Джудит, й отиваше почти толкова, колкото малкия ален ленен жакет, който беше й дала Атина.

— Боже, Лъвдей, защо трябва да е отегчен? Никога никой не е бил отегчен от теб през целия ти живот.

— Така е, но знаеш какво имам предвид.

— Да, знам, и това е чудесно за теб. — Джудит отново започна да се реши. — Какво точно сте правили заедно?

— О, всичко. Плувахме, показах му фермата, грижихме се за конете, водих го по прекрасни места, за да може да рисува. Той е страшно способен художник, съвсем сигурна съм, че може да има огромен успех. Само че, разбира се, ще стане инженер. Или военен.

— Военен?

— Гордънски планинец. Ако има война. — Но дори тази перспектива не помрачи лъчистата свежест на Лъвдей.

— Джеръми отива във флотата — каза Джудит.

— Вече? Така ли?

— Затова е тук. Нещо като отпуска пред заминаване.

— Божичко! — Но при погълнатостта си от новите преживявания, типична за всеки млад влюбен, Лъвдей не се интересуваше от никого, освен от себе си и обекта на желанията си. — Просто нямам търпение да те запозная с Гас. Но не трябва да си много мила с него, иначе ще вземе да те хареса повече от мен. Не е ли животът абсолютно необикновен? Мислех, че ще е същият като всички онези безделници, които Едуард водеше вкъщи, но ни най-малко не е такъв.

— Добре че не е, иначе доста щеше да си изпати с теб.

Лъвдей се изкиска.

— Помниш ли Нигъл и как едва не припадна, когато Едуард донесе вкъщи едър заек, който беше застрелял?

— О, Лъвдей, ти си ужасна към горкото момче. И не се казваше Нигъл, а Найджъл.

— Знам, но признай, че Нигъл^[8] му отива много повече. Е, хайде побързай и слизай долу, всички са там и чакат, и ще пийнем нещо в градината. И отиваме следобед на заливчето, приливът е висок и ще плуваме…

— Аз може да отида да видя леля Лавиния.

— Не е ли свръхчудесно, че тя не умря? Нямаше да го понеса. Хайде, тръгвай. Не мога да чакам повече. Стига си се гиздила, изглеждаш страхотно.

Като последва Лъвдей, която излезе от вратата и през френския прозорец на гостната стая, тя беше заслепена от светлината. Градината беше обляна от блясъка на обедното слънце. То я излъчваше и тя се отразяваше от морето, така че проблясваше, блещукаше и танцуваше под летния бриз. Неуморимите листа на евкалиптите потрепваха и се обръщаха, сребристи и зелени. Тъмнорозови венчелистчета, които падаха от една прецъфтяла роза, бяха подгонени по поляната и гъстите бели ресни на градинската тента на Даяна, опъната над центъра на украсена маса от ковано желязо, танцуваха и подскачаха от вятъра.

На масата имаше поднос с чаши, керамични купи с хрускави резенчета пържени картофи и ядки. Под тъмната сянка на тентата бяха наредени в груб полукръг платнени столове, карирани черги бяха постлани на тревата. Нетълбед, оценявайки мекотата на деня и знаейки, че младите членове на клана Кеъри-Луис никога не стояха вътре, ако можеха да излязат навън, беше успял умно да използва предвидливостта си.

Джудит се огледа за Едуард, но него го нямаше. Само три фигури ги чакаха, елегантно подредени, сякаш бяха разположени, поставени там от художник, който има желание за малко човешки интерес, за да оживи пейзажа. Това впечатление като от картина — момент, запечатан в мига — беше толкова силно, че Джудит се улови, че гледа тази сцена сякаш оценяваше рисувано платно, бляскаво масло, подходящо обрамчено със злато, висящо може би на стената на престижна галерия, с надпис: „Преди закуска, Нанчероу, 1939“. Произведение, което можеш да копнееш да притежаваш, да си готов да платиш за него колкото и да е скъпо и да си го пазиш завинаги. Три фигури. Атина лежеше на една от чергите, опряна на лактите си с развята руса коса и лице почти скрито от огромни тъмни очила. Мъжете бяха привлекли два стола и седяха на тях с лице към нея. Единият много тъмен, другият светъл. Бяха свалили саката от подходящите си за църква костюми, махнали връзките си и навили ръкавите си и така успяваха, въпреки безупречно изгладените панталони и лъснати обувки, да изглеждат приятно неофициални.

Три фигури. Атина и двама млади мъже, с които Джудит тепърва трябваше да се запознае. Тя повтори имената им за себе си. Гас Калъндър и Рупърт Райкрофт. И така, кой от тях беше Гас? Кой беше мъжът, успял да плени сърцето на вятърничавата Лъвдей и бе извършил за няколко дни окончателното превръщане на нарочно непохватното момиче в лъчезарна млада жена, облечена от Чиапарели^[9], слагаща си червило и със светлината на любовта, сияеща от виолетовите й очи?

Лъвдей, неспособна да сдържи нетърпението си, изтича при тях.

— Къде са другите?

Те бяха потънали в сериозен разговор, но така прекъснати, млъкнаха. Атина не помръдна от мястото си, но двамата мъже се надигнаха малко трудно от шезлонгите си.

— О, не ставайте, изглеждате толкова уютно… — Джудит беше я последвала навън на слънцето и през тревата, за момент обхваната от стеснителност, каквато още изпитваше при среща с непознати и с надежда, че това няма да проличи. И двамата млади мъже, видя тя, бяха високи, но светлият беше изключително дългурест и слаб, и по-висок от двамата.

— Няма ли тук нещо за пиене? Пресъхнах от всички тези химни и молитви.

— Идват, идват, имай малко търпение — каза Атина на по-малката си сестра и Лъвдей се стовари на чергата до нея. Атина обърна тъмните си очила към Джудит. — Здравей, мила, много се радвам да те видя. Сякаш те нямаше от векове. Още не си се запознала с Гас и Рупърт, нали? Момчета, това е скъпата ни Джудит, нашата почти сестра. Къщата винаги изглежда наполовина празна, когато я няма.

Атина също като майка си имаше способността да те накара да се чувстваш специален. Джудит престана да се смущава. Усмихна се и каза:

— Здравейте — и всички си стиснаха ръцете.

Рупърт беше много високият, приятелят на Атина, който беше пожертвал седмицата си спорт, за да я докара в Корнуол. Безпогрешно определим като военен и типичен гвардейски офицер, с тънките си мустачки, неизменната подстрижка и безспорно вдадената си навътре брада. И въпреки това съвсем не изглеждаше хилав, защото лицето му беше загоряло като гьон под някакво чуждестранно слънце, ръкостискането му беше твърдо и очите под тежките му клепачи погледнаха надолу към нея с изражение развеселено и дружелюбно.

Но за Гас не можеше да се каже нищо безпогрешно. Джудит, която се мъчеше да открие единствен елемент, който накрая беше успял да разбие упоритата защита на Лъвдей, претърпя пълен крах. Очите на Гас бяха тъмни като черно кафе, кожата му беше маслиненозеленикава, дълбоката цепнатина на брадата му изглеждаше като издълбана с длето от някакъв скулптор. Устата му беше широка и приятно оформена, но неусмихваща се, и цялото му държание беше на човек странно сдържан, може би стеснителен, но който със сигурност от нищо не се отказва. Да свържеш този загадъчен млад мъж с пламенната, поразена от любов изповед на Лъвдей беше не само смущаващо, но почти невъзможно. Как по дяволите беше станало всичко това? Тя не знаеше какво точно бе очаквала, но положително не това.

Той беше казал: „Колко хубаво е да се запознаем“, и за момент сянка на усмивка докосна устните му, и гласът му беше внимателен, без акцент, и същевременно без следа от наследствения, присъщ на висшата класа провлечен говор на приятелите на Едуард. „Нещо ново, в края на краищата“, реши Джудит. Защо не, наистина?

— Къде ще седнете? Елате, ще ви донеса стол. — И той отиде да приближи един.

— Къде са другите? — отново попита Лъвдей.

Атина й каза, когато всички седнаха отново на топлото слънце.

— Татко отиде да види мама, Едуард търси нещо за пиене, Нетълбед не искаше да донесе питиетата, за да не се стоплят на слънце.

— Разбрахте ли, че и Джеръми е дошъл?

— Нетълбед ни каза. Приятна изненада. Мама ще е очарована.

— Той е в отпуска за заминаване — каза Джудит. — Става хирург в КДВВЗ и трябва да се яви в Дейвънпорт следващата седмица.

— Господи — каза Атина. — Колко ужасяващо смело. Добър човек, само като си помислиш за безкористните неща, които ще прави.

— Обясни кой е Джеръми — каза й Рупърт.

— Ами тъкмо опитвах, когато дойдоха Джудит и Лъвдей. Той е другият почти член на семейството. Винаги е бил наоколо. Баща му е нашият доктор, а той беше частен учител на Едуард. Мисля, че е пристигнал, когато всички бяхме на църква.

— Той ще остане — каза й Джудит. — Докато стане време да тръгне.

— Трябва всички да го глезим и да направим всичко много специално.

Гас беше оставил сакото си на тревата до себе си. Сега протегна ръка да го вземе и бръкна в джоба за цигарите и запалката си. Докато го правеше, някакъв предмет изпадна от вътрешния му джоб до стола на Джудит. Тя видя малък, дебел скицник, стегнат с ластик. Лъвдей, която седеше в краката му, също го видя и се спусна върху него.

— Скицникът ти. Не трябва да го губиш.

Той изглеждаше леко смутен.

— О, извинявай.

Той протегна ръка да го вземе, но Лъвдей го притисна здраво.

— Моля те, нека го покажа на Джудит. Не трябва да си против. Толкова си блестящ, искам и тя да го види. Моля те…

— Сигурен съм, че тя не се интересува…

— Не бъди толкова скромен, Гас. Разбира се, че се интересува. Както и всички ние. Моля те, кажи да.

На Джудит малко й дожаля за Гас, който явно не искаше абсолютно личните му работи да бъдат публично показани.

— Лъвдей, може би той не иска всички ние да ги зяпаме?

— Това не е зяпане. То е да ти е интересно и да те изпълва с възхищение.

Джудит погледна Гас.

— Винаги ли носиш скицник със себе си?

— Да. — Той внезапно й се усмихна, може би благодарен за подкрепата, и усмивката преобрази доста сериозните му черти. — Човек никога не знае кога ще се натъкне на нещо, което просто плаче да го нарисуваш, и после ужасно се измъчваш, че не е имало с какво да го хванеш. Някои хора правят снимки, но аз предпочитам рисуването.

— Случва ли се дори в църквата?

Той се засмя.

— Може и да се случи. Макар че не бих посмял да рисувам в църква. Това просто е нещо, което нося със себе си, някак си автоматично.

— Като дребни за ресто.

— Точно така. — Той взе скицника от Лъвдей и го остави в скута на Джудит. — Може да го разгледаш.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Просто малки ескизи, нищо особено.

Но Лъвдей се намеси възбудено, коленичи до Джудит, смъкна ластичето от скицника, като го остави на коляното на Джудит, започна да обръща страниците и не спря да прави горд текущ собственически коментар.

— А това е заливчето. Не е ли хубаво? А Гас го направи за миг. Това е скалата на върха на мочурището, това е хамбарът на госпожа Мъдж с кокошки по стълбите…

Докато страниците бавно се обръщаха пред нея, Джудит се изпълваше с нарастващо учудване, защото разбра, че разглежда работите на истински професионалист. Всяка малка скица с молив беше направена с точността и детайлите на архитектурен чертеж и надписана и датирана с точната ситуация. Заливът в Нанчероу. Ферма Лиджи. След като ги беше нарисувал с молив, беше ги оцветил с акварел в бледи тонове и цветовете бяха напълно оригинални, видени с истинско око на художник, така че стар насип на калаена мина стоеше лилав на вечерната светлина, гранитът беше докоснат от коралово розово, а покрит с плочи покрив беше син като зюмбюл. Палитра, каквато Джудит, а вероятно и повечето други хора, никога по-рано не бяха виждали.

И сега брегът. Дълги вълни, налитащи върху кремавите пясъци от синия замъглен хоризонт. Следваща страница: църквата на Розмълиън. Тя видя старата врата с каменната си резба, портала от единадесети век, поддържан от римски капители. Тя се почувства почти засрамена, защото Гас беше видял красота и симетрия, която Джудит, безброй пъти преминавала през тази врата, никога не бе успяла да оцени.

Бяха прегледали само половината от скицника, но Лъвдей обяви:

— Тази беше последната. Другата половина е празна. — Тя обърна последната страница с претенциозен жест. — Тарара, тарара, това съм аз. Гас ме нарисува.

Но нямаше нужда да им казва. Лъвдей, седнала на една скала със силует на фона на морето, облечена в избеляла розова памучна рокля, боса, вятърът разрошва тъмните й къдрици. И Джудит видя, че Гас е завършен портретист. Той леко беше преувеличил дължината на краката и стройната й шия, извивката на мършавите й рамене, загатнатата, непринудена грация на позата й. Така той някак си беше уловил самата същност на Лъвдей в най-уязвимия й вид, нейната най-голяма мекота. Внезапно всичко се промени и Джудит разбра, че отношенията между Гас и Лъвдей не са еднопосочни, както беше й се сторило отначало, защото това беше миниатюрен портрет, нарисуван с любов, и тя изведнъж се почувства като воайор, смутил момент на най-лична интимност.

Последва тишина. Накрая до нея достигнаха тихите гласове на Рупърт и Атина, които си говореха встрани от тях. Атина правеше плитка от маргарити. После Лъвдей заговори отново.

— Харесва ли ти, Джудит? — Джудит рязко затвори скицника и отново го стегна с ластика. — Нали е способен?

— Много способен.

Тя вдигна очи и видя, че Гас я наблюдава. За част от секундата тя изпита силна хармония с него. „Ти разбираш. Не казвай нищо. Знам, че знаеш.“ Той не беше го казал, но думите му стигнаха до нея по телепатия. Тя му се усмихна и подхвърли скицника, а той го улови като топка за крикет.

— Повече от способен. Просто блестящ. Лъвдей е права. Благодаря, че ми позволи да разгледам рисунките.

— Няма за какво. — Той се отвърна от нея да вземе сакото си и магията се разруши, моментът приключи. — Това е само хоби. — Той отново пъхна скицника в скривалището му. — Не си представям, че ще се издържам от него.

— Обзалагам се, че ще бъдеш много повече художник, отколкото инженер — каза Лъвдей.

— Мога да бъда и двете.

— Въпреки това някак си не мисля, че накрая ще умираш от глад в някоя мансарда.

Той се засмя и поклати глава.

— Не мога да бъда толкова сигурен…

Някъде в къщата хлопна врата. Това привлече вниманието на Атина и тя с веригата от маргаритки в ръце вдигна очи.

— Това трябва да е Едуард. Какво прави? Просто умирам от жажда.

Едуард. Удивително, Джудит за малко го беше забравила. Но сега Гас и Лъвдей и всички мисли за тях излетяха от главата й. Едуард беше почти тук. Тя погледна и видя през отворения френски прозорец да се появяват двама млади мъже. Едуард и Джеръми, и двамата с подноси с бутилки и чаши на тях. Тя ги гледаше да приближават през огрятата от лятно слънце поляна, като се смееха на някаква нечута от компанията шега. И само зърването на Едуард измести всичко. Тя усети как подскочи сърцето й, тялото й копнееше да изтича да го посрещне и разбра, че това е момент на пълна сигурност. Тя го обичаше повече от всичко друго, винаги беше го обичала и винаги ще го обича. Освен това имаше да му казва нещо вълнуващо… Тайна, която би споделила само с него. И си каза, че това ще е като да му направи чудесен подарък, дар, който й бе струвал твърде много и тя ще гледа как той го отваря. Но това е за по-късно. Когато двамата останат насаме. Точно сега беше достатъчно да гледа как той приближава по тревата.

Гас беше станал и тръгна да нареди нещата на масата, за да направи място за двата подноса. Рупърт обаче разумно реши да остане на мястото си с проточената си фигура, грациозно свита на примка на шезлонга и с отпуснати клепачи, полузатворени от слънцето.

Подносите накрая бяха оставени с благодарно хлопване.

— Ама че е тежък — каза Едуард. — Какво ли не правим за тези мързеливци?

— Всички сме пресъхнали до предела — неблагодарно се оплака Атина. — Какво толкова прави?

— Дърдорих си с Нетълбед.

— А и Джеръми. Каква божествена изненада. Ела да ме целунеш. — Джеръми колебливо се подчини. — И погледни колко нови лица трябва да видиш! Гас. И Рупърт. И всички. Джеръми, каниш се да отидеш в морските сили. Много смело. Нямам търпение да те видя в униформа. Е, кой сега ще бъде барман? Умирам за джин с тоник. Донесохте ли лед?

Едуард стоеше между Джудит и слънцето. Тя го погледна в лицето, видя сините му очи и светлата къдрица. Той се наведе, опрян на рамката на шезлонга й, за да я целуне. И каза:

— Прибрала си се благополучно.

— Преди около час.

Той се усмихна и се изправи.

— Какво искаш за пиене? — И това беше достатъчно, и в момента тя не искаше нищо повече.

След като питиетата бяха раздадени и всички ги получиха, те насядаха и започнаха да обсъждат плана за следобеда.

— Ние категорично отиваме до заливчето — обяви Лъвдей. — Така де, отиваме с Гас, каквото и да искат другите. Приливът е висок в пет следобед и ще е съвсем хубаво.

— Кога искаш да тръгнем? — попита Атина.

— Веднага след обяда. Колкото може по-скоро. И си вземете храна… О, елате всички. — Тя погледна Рупърт с умоляващи очи. — И ти би искал да дойдеш, нали?

— Разбира се. А Атина?

— Не бих го пропуснала за нищо на света. Всички ще отидем. Без татко. Защото той не си пада по пикниците.

— И без майка ти — каза Джеръми, който бе седнал на тревата с кръстосани крака и стискаше халба с бира. — Тя трябва да прекара деня на легло.

— Лекарска заповед? — попита Атина.

— Лекарска заповед.

— Не е болна, нали?

— Не е. Просто е преуморена. Ще спи.

— В такъв случай нека помолим Мери да дойде с нас. Може би ще помогне с храната. Не можем да очакваме госпожа Нетълбед да прави още нещо след готвенето на неделен обяд за всички нас. При това тя винаги слага краката си на високо в неделя следобед и има защо.

— Аз ще помогна — моментално предложи Лъвдей. — Има цяла нова кутия с шоколадови бисквити и госпожа Нетълбед направи лимонов кейк. Видях тази сутрин, преди да идем на църква.

— И ще ни трябват бидони с чай и лимонада. И ще водим милите кученца…

— Започва да звучи като военен поход — каза Рупърт. — Очаквам всеки момент да ми наредят да отида да изкопая отходно място.

Атина го шляпна по коляното.

— Не ставай толкова глупав.

— Или да разпъна палатка. Безполезен съм в тази дейност. Те винаги се срутват.

Атина, необичайно за нея, се разсмя.

— А какво ще кажеш за лагерните огньове? За тях бива ли те? Не, като си помисля, няма нужда да се тревожиш, защото Едуард идва и е голям факир с огньовете.

Едуард сви вежди.

— За какво ти е огън в ден като днешния?

— За готвене.

— И какво ще се готви?

— Наденички. Ще си вземем наденички. Или печени картофи. Или може би някой ще хване риба.

— С какво?

— С тризъбец. С изкривена карфица и малко канап.

— Лично аз смятам да забравим за паленето на огън. Много е горещо и прекалено сложно. Пък и без това с Джудит няма да дойдем.

Прозвучаха смайване, неодобрение и разочарование след тези думи.

— Ама защо? Разбира се, че трябва да дойдете. Защо не? Защо не искате да дойдете?

— Имаме предишен ангажимент. Отиваме в Дауър Хауз да видим леля Лавиния.

— Тя знае ли?

— Разбира се. Настоява да отидем. Само за малко, разбира се. Но не е виждала Джудит, откакто се разболя. Така че отиваме.

— Е, добре — сви рамене Атина. — Щом е за малко, ще дойдете при нас по-късно. Ще ви оставим да донесете една от кошниците с храна за чая, така че ако не дойдете, ще останем гладни. Като казах това… — Тя свали тъмните си очила и погледна часовника си.

— Знам — каза Рупърт. — Умираш от глад.

— Как позна?

— Инстинкт. Чист животински инстинкт. Но чуй… — Той наостри уши. — Няма нужда да припадаш. Спасението пристига.

В този момент се появи полковник Кеъри-Луис, който излезе от приемната и се отправи през поляната към малката група, която се състоеше от трите му деца и техните приятели. Още беше в костюма си за църква и вятърът подхвана оредялата му коса и я събра като гребен на петел. Когато приближи, смутено се усмихна и опита да приглади косата си с ръка.

— Колко приятно изглеждате — каза той. — Но се боя, че трябва да наруша спокойствието ви. — Четиримата млади мъже вече бяха станали. — Нетълбед ме помоли да ви кажа, че обядът е почти сервиран.

— О, мили татко, не си ли имал време да изпиеш нещо?

— Имах. Изпих чаша шери с майка ви.

— Как е тя?

Атина се надигна и стана на крака, като изтръска трева и маргаритки от полата си.

— Добре е. Мери току-що й занесе купичка със супа. Каза, че не й се яде ростбиф. Мисля, че ще си остане в леглото до края на деня.

Атина отиде да прегърне баща си.

— Горкичките ми — каза тя. — Нищо. Да вървим. — Тя пъхна ръка под неговата и те тръгнаха към къщата. Останалите се помотаха след тях, като събираха чаши и бирени бутилки върху подносите.

Без да го карат, Гас взе единия и попита:

— Къде да го отнеса?

— Ако ме последваш, ще се отправим към царството на Нетълбед.

Малката процесия разпръснато се отправи към къщата. Джудит вървеше последна и носеше пепелник и две забравени чаши. Зад нея опустялата градина се припичаше на слънце и сянката на чадъра с танцуващите си ресни падаше тъмна върху празните платнени шезлонги и карирани черги.

* * *

Когато обядът свърши и чиниите от пудинг бяха раздигани, по искане на Атина кафето бе сервирано на масата в трапезарията.

— Ако се струпаме в приемната — отбеляза тя съвсем предвидливо, — ще потънем във фотьойлите, ще отидем да спим или ще започнем да четем вестници и следобедът ще свърши, преди да е започнал.

Лъвдей беше напълно съгласна.

— Аз не искам кафе. Ще отида да опаковам храната за пикника.

— Не се мотай в краката на госпожа Нетълбед — предупреди я Мери.

— Няма. Ще дойдеш ли да ми помогнеш, Мери? Ако сме двете, ще стане много по-бързо. И искаме да дойдеш с нас — добави тя с умилкване. — Не си идвала на заливчето от векове. И ще вземем и кучетата.

— Няма да вземете Пико. Той се е свил на кревата на майка ви като малък принц. Не бива да го разбутвате.

— Добре, ще взема само Тайгър. Моля те, ела да ми помогнеш, Мери.

Мери въздъхна. За всички беше очевидно, че би искала да поседне за пет минути и да смели огромния си неделен обяд, но Лъвдей, както винаги, правеше каквото поиска.

— Никога не съм виждала дете като теб — каза Мери, но стана, извини се на полковника и понесе чашата с кафе и чинийката си след Лъвдей навън.

— Ще намажем филии с масло — чу я Джудит да казва важно на Мери, — и ще сложим чайника, за да приготвим чай…

Едуард също беше нетърпелив, но по друга причина.

— Мисля, че можем да пропуснем кафето — каза той на Джудит, — и веднага да тръгнем към Дауър Хауз. Леля Лавиния обикновено е съвсем закачлива след обяд, но после й се доспива и дреме. Сега е най-удобният момент да я заварим в добро настроение.

— Не оставайте дълго — предупреди баща му. — Приблизително половин час е най-дългото време, което може да издържи.

— Добре, татко, обещавам.

— Кога ще се върнете? — попита Атина.

— Предполагам, че към три и половина.

— И ще дойдете при нас на залива?

— Разбира се. Очаквайте ни, когато ни видите.

— Ще ви оставя едната кошница на масата в хола, за да я донесете.

— Звучи като наказание.

— Не е. Само средство да сме сигурни, че ще дойдете. Следобедът е чудесен, точно за плуване от скалите нататък.

— Ще дойдем. Готова ли си, Джудит?

Тя стана. Другите останаха на масата, обърнати към нея, усмихнати. Полковникът, Атина, Джеръми, Рупърт и загадъчният Гас.

— Довиждане — каза тя.

— До скоро… Поздрави на леля Лавиния… Предайте й особената ни обич… Кажете й, че ще намина да я видя довечера.

Те тръгнаха. Пред входната врата имаше изложба на коли, в това число и тази на Едуард, защото беше закарал на църква Атина и Рупърт с нея. Те влязоха в колата и понеже беше стояла на слънце вътре беше като пещ, кожените седалки бяха горещи като тиган.

— Боже, каква фурна. — Едуард смъкна прозорците, за да се получи слабо течение. За обяд, за разлика от баща си, той отново беше си сложил връзката, но сега я смъкна рязко и разкопча горното копче на ризата си. — Трябваше да я паркирам на сянка. Нищо, това прави перспективата да скочиш в морето още по-примамлива. И когато това време дойде, ще е още по-великолепно, защото с теб ще сме изпълнили дълга си.

— Всъщност не е точно дълг — отбеляза Джудит, макар че не искаше да му противоречи и изцяло разбираше гледната му точка.

— Така е. — Едуард запали мотора и потеглиха през шупналия чакъл към прохладния тунел на улицата. — Но не бива да очакваш да е същата весела, жизнена леля Лавиния, която познавахме и обичахме. Претърпяла е тежки удари и това си личи.

— Но не е мъртва. Само това има значение. И отново ще се оправи. — Тя се замисли над това. Леля Лавиния, в края на краищата, беше много стара. — Или поне ще укрепне. — И друга мисъл прониза съзнанието й. — О, боже, не взех нищо да й занеса. Трябва да купя цветя или нещо друго. Може би шоколадови бонбони.

— Тя е отрупана и с двете. И с грозде, и с одеколон, и кутии канелен сапун. Не само семейството се грижи за нея. Тя има приятели в цялото графство, които се тълпят у тях да й изкажат уважението и да отбележат факта, че не гушна букета.

— Трябва да е наистина прекрасно да си толкова стар и още да имаш много приятели. Би било ужасно да си стар и самотен.

— Или стар и самотен и смазан от бедност. Това е дори още по-лошо.

Тази забележка беше толкова неприсъща на Едуард, че Джудит сви вежди.

— Откъде знаеш?

— От старите хора в имението… Баща ми често ме водеше при тях. Не от снизходителност, а само да проверим дали са добре. Най-често не бяха.

— И какво правехте?

— Не можехме да направим много. Обикновено отказваха да им даваме пари. Не искаха да се преместват при син или дъщеря, ужасяваха се от дамгата на всякакъв вид социални помощи. Просто искаха да умрат в собственото си легло.

— Разбираемо е.

— Да, но не е много лесно да се справиш с него. Особено когато хижицата, в която живеят, трябва да приюти нов млад орач или горски служител.

— Но вероятно не можехте да ги прогоните?

— Звучиш като викториански роман. Разбира се, че не ги гонехме. Гледахме ги и се грижехме за тях, докато накрая си отидат.

— А къде живееше младият нов орач?

Едуард сви рамене.

— При родителите си, под наем, или някъде. Беше просто въпрос да се вземе предвид всичко за всеки.

Джудит си помисли за Филис и разказа на Едуард за тежките й условия и обстоятелства.

— Беше чудесно да я видя, но и ужасно, защото трябва да живее в такова мрачно място и в толкова неприветлива малка къща. А ако Сирил отиде във флота, ще трябва да я напусне, защото принадлежи на минната компания.

— Синдромът на прикачената къща.

— Това е просто ужасно несправедливо.

— Но ако искаш някой да работи за теб, трябва да му осигуриш жилище.

— А не трябва ли всеки да си има свое?

— Това е да говориш за страната Утопия, която не съществува.

Джудит замълча. Вече бяха на главния път и слизаха надолу по хълма към Розмълиън. Дърветата хвърляха тъмна петниста сянка върху настилката и селото дремеше в жегата, разположено до малка бистра река с брегове, пожълтели от лютичета. А Джудит мислеше за Филис и разбра, че е доста странно да води такъв разговор с Едуард, когото обичаше повече от всички, които някога бе познавала, и когото не беше виждала от вечерта на унижаването на Били Фосет в канавката на Порткерис. Но беше и доста хубаво, защото означаваше, че могат да говорят не само за любов, а и за други, по-дълбоки теми. И беше лесно и естествено да говори с него за такива неща, защото го познаваше от толкова отдавна и той беше част от живота й още преди да го обсеби целия.

Върна се към Филис.

— Мислиш ли, че някога ще се осъществи? Имам предвид страната Утопия. Мислиш ли, че нещата ще станат някога добри за всички?

— Не.

— А равенството?

— Няма такова нещо въобще. Но защо се занимаваме с толкова сериозни въпроси? Нека говорим за нещо невероятно по-весело и тогава ще пристигнем в Дауър Хауз с грейнали усмивки на лицата и всички, дори Изабел, ще се зарадват да ни видят.

Каквито те и бяха. Изабел отвори вратата пред тях точно когато сестрата слизаше по стълбите, като носеше подноса с обяда на леля Лавиния. Въпреки жегата на деня, сестрата беше в пълна униформа — колосана престилка, бяла касинка, дебели черни чорапи. Имаше страховита фигура и Джудит изпитваше голямо облекчение от това, че не тя лежеше горе под грижите на такъв брилянт. Самата идея за това беше твърде плашеща, но пък леля Лавиния не беше от хората, които могат да бъдат изплашени от когото и да било, дори не от тиранична жена.

Тя се казваше сестра Веланова. Едуард, едва изрекъл това трудно име, запозна Джудит, а тя, докато се ръкуваше, трябваше да сподави позорен смях. Като се качиха горе, където вече не можеха да ги чуят, тя го удари над лакътя с юмрук.

— Защо не ми каза, че се казва така? — прошепна гневно тя.

— Исках да те изненадам приятно.

— Не може да се казва Веланова.

— Може, може. Така се казва. — Но и той се смееше.

Стаята на леля Лавиния беше пълна със слънце, цветя, проблясващи сребро и кристал, снимки, книги. Тя лежеше на кревата, подпряна от купчина украсени с дантела снежнобели възглавници, а раменете й бяха завити с шотландски шал от най-фина вълна. Бялата й коса беше грижливо сресана и когато те се появиха на отворената врата, свали очилата си и широко разпери ръце за приветствие.

— О, милите ми, с такова нетърпение ви очаквах. Толкова се вълнувах, че едва си изядох обяда. Риба, задушена на пара, и яйчен крем, а ми се яде агнешко. Елате и ми дайте по целувка. Мила Джудит, не съм те виждала от толкова отдавна…

Беше отслабнала. Много силно. Беше изгубила много килограми, затова лицето й беше хлътнало покрай костите и очите й бяха потънали. Но светеха както винаги, страните й се дърпаха настрани сякаш не можеше да спре да се усмихва.

Джудит се наведе да я целуне и каза:

— Чувствам се виновна, защото не ти донесох подарък.

— Не искам подаръци, искам теб. И Едуард. Мило момче, колко хубаво е, че дойде. Знам прекрасно, че в ден като този просто умирате да слезете до залива и да скочите в морето.

Едуард се засмя.

— Имаш вътрешно зрение, лельо Лавиния, и винаги си имала. Но не се тревожи, това ще почака. Всички други отиват там веднага щом Лъвдей и Мери Милиуей приготвят храната, а по-късно и ние ще отидем.

— В такъв случай няма да се чувствам егоистка. Елате и седнете — там има удобен стол, — и ми разкажете за всичко, което правите. Знаете ли, винаги съм мислила, че да си болен е толкова досадно, но изобщо не е така, видях повече хора и стари приятели напоследък, отколкото през много години преди това. Някои доста мрачни, трябва да призная, шепнеха като че ли едва не умирам, но повечето бяха общителни както винаги. Бях забравила, че имам толкова много приятели. Сега… — Джудит беше дръпнала един стол до кревата и леля Лавиния посегна към ръката й и здраво я стисна. Това беше ръка на старица, цялата в кости, кокалчета и пръстени. Усещаш я като много ценна. — Как прекара ваканцията в Порткерис? И кой ви е дошъл на гости в Нанчероу? Разкажете ми и за младия приятел на Атина…

Те стояха половин час, колкото им беше разрешено, и през цялото време говореха и се смееха, и осведомиха леля Лавиния за последните събития до едно — за станалите и предстоящите. Казаха й за Рупърт, и за Джеръми, и за Гас…

— Гас. Той твой приятел ли е, Едуард? Баща ти ми каза, че в очите на Лъвдей най-после са грейнали звезди… Не е ли изумително как малките момичета порастват изведнъж? Надявам се да не бъде наранена. И Даяна. Милата ми Даяна. Как се справя тя?

Те й разказаха за Даяна и леля Лавиния много се разстрои, и трябваше да я успокояват.

— Само е изтощена. Трябваше да направи толкова много неща.

— Всичко е по моя вина. Толкова ви изпоплаших всичките. Тя е светица, милата ми, идваше тук всеки ден, за да провери дали всичко върви както трябва. А то наистина вървеше както трябва. И щом Джеръми е в Нанчероу, ще й хвърля по едно око.

Тя не попита защо Джеръми е там, и сякаш по тайно съгласие нито Едуард, нито Джудит й казаха, че той е в отпуска за заминаване. Щеше само да се тревожи за него, да се тормози от печалното състояние на света. Точно сега поне можеха да й спестят това.

— За цялото лято ли си тук? — тя попита Джудит.

— Ами засега. По-късно ще отида при леля Биди в Девън. После ще отидем в Лондон за няколко дни да си купя малко дрехи за Сингапур.

— Сингапур! Бях забравила, че ще ни напуснеш. Кога отплаваш?

— През октомври.

— За колко време?

— Около година може би.

— О, майка ти ще бъде във възторг! Какво семейно обединяване ще си направите. Толкова се радвам за теб, миличка…

Но накрая времето свърши. Едуард дискретно погледна часовника си.

— Мисля, че трябва да тръгваме, лельо Лавиния. Не трябва да те изморяваме.

— Не сте ме изморили ни най-малко. Само ме направихте много щастлива.

— Искаш ли нещо? Имаш ли нужда да ти донесем нещо, или да направим нещо?

— Не, всичко си имам. — А после си спомни. — Да, може да направите нещо за мен.

— Какво?

Леля Лавиния пусна ръката на Джудит (беше я държала през цялото време на разговора) и се обърна в леглото, за да достигне чекмеджето на страничната масичка. Като го отвори, бръкна в него и извади ключ, прикрепен към смачкан етикет.

— Хижата — каза тя на Едуард.

— Какво за хижата?

— Само аз се грижа за нея. Редовно я отварям и изчиствам паяжините и паяците и гледам в нея да е топло и сухо. За съжаление, откакто съм болна, тя е съвсем занемарена. Преди да заминете за Нанчероу, бихте ли погледнали с Джудит дали всичко е както трябва? Много ме е страх, че някои от по-големите момчета в селото може да дойдат да се навират в нея и да повредят нещо. Не злонамерено, разбира се, просто от прекалена активност. Такъв товар ще ми падне от главата, ако се уверите, че всичко е наред. Тя ми е толкова скъпа, ужасно ми е трудно да лежа тук и да не знам какво става там.

Едуард стана и се разсмя.

— Лельо Лавиния, ти непрекъснато ме изненадваш. Последното нещо, за което трябва да се тревожиш, е къщичката.

— Но се тревожа. Тя е важна за мен.

— В такъв случай обещавам, че с Джудит ще отидем и ще отворим всички врати и прозорци и ако има дори една мишка или бръмбар, ще ги изпратим по дяволите.

— Знаех си — каза леля Лавиния, — че от всички хора на света само вие сте тези, които ще ме разберат.

* * *

Навън старомодната градина дремеше, потънала в аромати в топлия летен следобед. Едуард вървеше напред по пътеката през градината с рози, надолу по каменните стъпала към овощната градина. Тук тревата беше окосена и струпана на малки купи. По дърветата вече имаше плодове, бяха започнали да падат по земята, да лежат там, загниващи и сочни, под облаци оси. Въздухът леко миришеше на сайдер.

— Някой бере ли плодовете? — попита Джудит.

— Да. Но проблемът е, че градинарят вече доста остаря, заедно с леля Лавиния и Изабел, и вече това не му е по силите. Ще трябва някой да му помогне, когато ябълките трябва да се оберат и съхранят за зимата. Ще поговоря с татко. Може би Уолтър Мъдж или някое друго от момчетата ще дойде някой ден и ще ги обере с подвижна стълба.

Той вървеше пред нея, промушваше се под провисналите клони, натежали от тъмночервени плодове. Високо над главите им на някакво дърво пееше кос. Къщичката, закътана на завет в обраслия си в храсталак ъгъл, се припичаше на слънце. Едуард се изкачи по стълбите, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. Той влезе, Джудит го последва.

Те стояха много близо един до друг в малкото пространство между двете дървени легла. Приятно миришеше на креозот, но беше горещо и задушно, въздухът бе застоял и напечен от затворената топлина. Гигантска синя муха бръмчеше около ветроупорния фенер, който висеше от централната греда, а в един ъгъл се диплеше огромна паяжина, осеяна с мъртви мухи.

— Ух! — възкликна Едуард и отиде да отвори прозорците. Всички се бяха поизкорубили и за целта трябваше мускулна сила. Синята муха излетя навън на чист въздух.

— Какво да правя с паяжината? — попита Джудит.

— Махни я.

— С какво?

Той разрови в шкафа от щайги за портокали и измъкна малка четка и очукана лопатка за боклук.

— Непрекъснато трябваше да метем пода. — И тя гледаше, сбърчила нос от отвращение, как той грижливо се разправи с паяжината и гадните й жертви, събра ги в лопатката, после излезе навън и изсипа съдържанието в тревата. — Какво още? — попита той, като се върна.

— Мисля, че друго няма. Никакви следи от мишки, никакви птичи гнезда. Може би прозорците трябва да се измият.

— Това ще е хубаво занимание за теб някой ден, когато няма какво друго да правиш. — Той пъхна четката и лопатката на мястото им в импровизирания шкаф и после седна на края на едно от леглата. — Тук може да се играе на мама и татко.

— Това ли правехте? — Тя седна на другото легло срещу него в тясното пространство. Беше все едно да разговаряш в кабината на лодка или в третокласно купе на влак. — Тук, имам предвид.

— Никакви такива глупости. Бяха истински неща, като лагерни огньове и от сорта. Белехме картофи и готвехме възможно най-отвратителни манджи, които кой знае защо имаха несравним вкус. Наденички, агнешки ребърца или прясна скумрия, ако бяхме ходили за риба. Но бяхме калпави готвачи. Никога не го правехме както трябва. Все нещо беше сурово или прегоряло.

— Какво друго правехте?

— Нищо особено. Невинни забавления. Най-хубавото беше да спиш на тъмно с отворени врати и прозорци и да слушаш звуците на нощта. Понякога ставаше адски студено. Една нощ избухна буря със светкавици…

Той беше толкова близо, би могла да протегне ръка и да докосне бузата му. Кожата му беше гладка и с бронзов загар, ръцете му бяха покрити с фини златни косъмчета, очите му със същия като на ризата му син цвят, къдрицата руса коса падаше на челото му. Тя седеше сгушена, мълчеше и се наслаждаваше на гласа му, на красотата му.

— … и светкавица прониза небето. Тази нощ имаше корабокрушение, край Ландс Енд, и видяхме пламъци, избухващи в небето, и мислехме, че са комети…

— Колко странно…

Очите им се срещнаха.

— Мила Джудит, станала си толкова хубава. Знаеше ли това? И много ми липсваше.

— О, Едуард…

— Нямаше да го кажа, ако не го мисля. И ми се струва особено приятно да седим тук заедно, незаобиколени от орди други хора.

— Трябва да ти разкажа нещо — каза тя.

Изражението му неуловимо се промени.

— Важно?

— Мисля, че да, за мен.

— Какво е то?

— Ами… За Били Фосет.

— Старият пръч. Не ми казвай, че отново е надигнал глава.

— Не. Отиде си. Отиде си завинаги.

— Обясни ми.

— Ти беше прав. Каза, че ми трябва катализатор, и това стана. То промени всичко.

— Разкажи ми.

И тя му разказа. За Ели и ужасното й преживяване в киното. За пълното със сълзи нейно признание пред Уорънови и Джудит. За яростта на госпожа Уорън, последвалото им посещение в полицията и повдигането на официално обвинение срещу Били Фосет за недостойно поведение и тормоз на младо момиче.

— Всичко това отне цяла вечност. Колелата на официалната власт се задвижват много бавно. Но го направихме.

— Браво на вас. Време му беше на гнусния стар мръсник. Какво ще стане?

— Предполагам, че случаят ще бъде разгледан на следващото съдебно заседание в Бодмин.

— Междувременно той ще се вари в собствен сос от страх. Това е достатъчно да държи ръцете му далече от малките момичета.

— Това ме накара да се чувствам много силна, Едуард. Много положителна. Да не се страхувам вече…

Той се усмихна.

— В такъв случай… — той протегна ръце, сложи ги на раменете й и се наведе напред през малкото пространство между тях, после я целуна по устата. Лека целувка, която скоро стана страстна, но този път тя нито се отдръпна, нито го отблъсна, защото да му позволи да прави каквото иска, беше всичко, което желаеше. Когато отвори устата си срещу неговата сякаш електрически ток я прониза цялата до последния й нерв, и цялото й тяло сякаш оживя със скок.

Той стана, прегърна я, вдигна я и я сложи на леглото, на което седеше. Седна до нея и нареди възглавници около главата й, нежно отмести косата от лицето й и после внимателно започна да разкопчава малките седефени копчета на памучната й рокля.

— Едуард… — Гласът й беше едва чут шепот.

— Да обичаш, не значи да спреш дотук. Това е само началото…

— Аз никога…

— Знам, че не си го правила. Но аз съм го правил. Правил съм го преди и ще ти покажа как става.

Той полека смъкна роклята от раменете й, после белите сатенени презрамки на сутиена й и тя усети прохладния въздух по голите си гърди. Той наведе глава и зарови лицето си в меката кожа между тях. И тя не беше изплашена ни най-малко, само спокойна и възбудена едновременно, и взе главата му в ръцете си, и се загледа в лицето му.

— Обичам те, Едуард. Искам да знаеш, че сега… — И след това нямаше нито време, нито възможност, нито необходимост да казва каквото и да било.

* * *

Отново бръмчене. Този път не синя муха, а огромна мъхеста пчела, замаяна от нектар. Джудит отвори очи и загледа как тромаво се щура под малкия насмолен таван и накрая се настани залепена на прашното стъкло на прозореца.

Тя се размърда. До нея на тясната койка лежеше Едуард, ръката му под нея, главата й на рамото му. Тя обърна глава. Блестящите му очи бяха отворени и стряскащо близо, така че тя виждаше във всеки ирис толкова много вариации на синьо, че все едно гледаше морето.

Той попита много меко, много тихо:

— Всичко наред ли е?

Тя кимна.

— Не си премазана, ожулена или наранена?

Тя поклати глава.

— Ти си изключителна.

Тя се усмихна.

— Как се чувстваш сега?

— Сънлива. — Тя сложи ръка на голите му гърди, опипа костите на гръдния му кош под твърдата загоряла на слънцето плът. — Колко е часът?

Той вдигна ръка да погледне часовника си.

— Три и половина.

— Толкова късно?

— Късно за какво?

— Мислех, че сме тук само от миг-два.

— Както често казва Мери Милиуей, времето лети, когато ти е приятно. — Той въздъхна дълбоко. — Май трябва да се размърдаме.

Трябва да се покажем на пикника, иначе ще ни бъдат зададени хиляда проверяващи и неудобни въпроси.

— Да. Сигурно. Знам.

Той я целуна.

— Полежи малко тук. Не бързаме чак толкова. Вдигни главата си и ме освободи. Започвам да се схващам.

Тя го послуша и той се измъкна и седна с гръб към нея, намъкна ризата и шортите си, после панталона, изправи се, за да натъпче вътре краищата на ризата си, да затвори ципа, да закопчае катарамата на кожения си колан. В овощната градина зад отворената врата бризът клатеше клоните на ябълковите дървета и сенки пробягваха по дървените стени на къщурката. Тя чу песента на коса, далечните чайки и от много далече шумът на кола, която се катери по хълма откъм Розмълиън. Тогава Едуард я остави и излезе навън, като потърси в джоба си цигари и запалка. Джудит се обърна настрана и го загледа. Цигарата му бе запалена, той се премести малко, за да опре рамото си на дървения стълб на малката веранда и тя помисли, че вида му отзад напомняше малко илюстрация на разказ от Съмърсет Моъм, един от малайските. Малко разчорлен и приятно декадентски, с босите си крака и разрошена коса, и светския вид, който му придаваше цигарата. Всеки момент някое мургаво момиче, облечено в саронг, може да се измъкне дебнешком от джунглата (овощната градина), за да се извие съблазнително в ръцете му и да мърмори любовни слова.

Едуард. Тя усети как усмивка се промъква на лицето й. Сега връщане не можеше да има. Бяха направили последната стъпка и той се беше държал страшно приятно, като беше поискал Джудит за себе си по най-сложния начин. Беше я избрал, обичаше я. Бяха двама. Двойка. Някога някъде ще се оженят и ще бъдат заедно завинаги. По този въпрос нямаше и сянка от съмнение и перспективата я изпълваше с топло усещане за продължителност. По някаква причина светските ритуали на това състояние — предложение, годеж, сватба дори не й минаваха през ума. Те бяха просто конвенционална гарнитура, маловажна и почти излишна, защото тя се чувстваше сякаш тя и Едуард като езичници вече бяха си дали обет.

Тя се прозина, седна и посегна към собствените си дрехи — бикини и сутиен, басмената рокля, вдигната от пода. Тя я нахлузи през главата си, закопча копчетата и помисли, че трябва да среше косата си, но нямаше гребен. Едуард допуши цигарата си, хвърли я и се върна при нея, отново седна и те се оказаха лице в лице както преди час, и преди век, и преди цял свят.

Тя мълчеше. След малко той каза:

— Наистина вече трябва да тръгваме.

Но тя още не искаше да си тръгват. Имаше толкова много неща за казване.

— Аз наистина те обичам, Едуард. — Това беше най-важното. — Мисля, че винаги съм те обичала. — Беше чудесно да може да казва тези думи, без да се притеснява или прикрива от тук нататък. — Това е като внезапно сбъдване на всичко. Не мога да си представя някога да обичам някого другиго.

— Но ще обичаш — каза той.

— О, не. Не разбираш. Никога няма да мога.

Той повтори същото.

— Да, ще обичаш. — Говореше много внимателно. — Сега ще пораснеш. Вече не си дете, не си дори в юношеска възраст. На осемнадесет! С целия ти живот пред теб. Това е само началото.

— Знам. На това да съм с теб. Да ти принадлежа.

Той поклати глава.

— Не. Не с мен…

Объркване.

— Но…

— Чуй ме. Това, което казвам, не значи, че не съм невероятно, много силно привързан към теб. Защитаващо. Нежно. Всичко това. Всички верни думи. Всички истински емоции. Но те принадлежат на сега. На този момент, на този следобед. Не са точно ефимерни, но сигурно не са завинаги.

Тя слушаше, и чуваше, и беше вцепенена. Не можеше да повярва. Той не знаеше какво говори. Не можеше да знае какво прави. Тя почувства, че топлата увереност, че е обичана, че това е над всичко друго, завинаги, бавно се изцежда от сърцето й като вода от филтър. Как той не можеше да чувства същото като нея? Как не може да разбере това, което тя знае вън от всякакво съмнение? Та те си принадлежаха. Един на друг.

Но сега…

Това беше повече, отколкото тя можеше да понесе. Търсеше трескаво слабите места в аргументите му, причина, заради която се измъква, за неговата перфидност.

— Знам защо е така. Заради войната. Ще има война и ти ще трябва да отидеш и да се биеш заедно с Кралските въздушни сили, и може да те убият и не искаш да ме оставиш сама…

Той я прекъсна.

— Войната няма нищо общо с това. С война или без, пред мен има още цял живот да преживея, преди да се посветя на единствена личност. Да се спра. Да имам деца. Да поема Нанчероу от баща си. Още нямам двадесет и две години. Не мога да вземам решения за дълго време дори ако някой е опрял пистолет в главата ми. Може и да се оженя някой ден, но не преди да стана на тридесет и пет години, а дотогава ти ще си изминала свой собствен път, ще си взела свои собствени решения и ще живееш щастливо след тях.

Той й се усмихна окуражително:

— Сингапур. Отиваш в Сингапур. Може би ще се омъжиш за някой приказно богат китайски търговец или плантатор и ще живееш в невероятен разкош заедно с всички източни богаташи, обслужвани от боси прислужници.

Звучеше като възрастен, който се опитва да придума навъсено дете да си върне доброто настроение.

— И помисли си само за пътуването си. Не мога да си представя, че ще стигнеш до Суецкия канал, без да си получила поне две дузини предложения…

Той говореше глупости. Тя изгуби търпение и се нахвърли върху него.

— Не се шегувай с това, Едуард, защото никак не е смешно.

— Не е. Предполагам, че не е — каза той огорчено. — Но така преодолявам страха си, защото не искам да те наранявам по никакъв начин.

— Това, което казваш, е, че не ме обичаш.

— Обичам те.

— Не както аз теб.

— Може би. Както казах, изпитвам странно желание да те предпазвам, да те защитавам, сякаш по някакъв начин съм отговорен за щастието ти. Като Лъвдей и все пак не като нея, защото ти не си ми сестра. Но те гледах като порастваш, и ти стана част от Нанчероу и семейството през тези години. Онзи инцидент с проклетия Били Фосет сложи всичко на мястото му за мен. Колко си самотна и колко си уязвима. Настръхвам при мисълта как си била травмирана от онзи проклет дъртак. Не можех да си представя да се случи отново…

Тя най-после започна да разбира.

— И затова спа с мен. Прави любов с мен. Ти го направи.

— Исках да премахна тоя призрак завинаги. Трябваше да съм аз, а не някой невеж, як простак да те лиши от сладката ти девственост, като ти причини страдания и разруши цялата радост от секса.

— Правиш ми услуга. Съжаляваш ме. Добро дело. — Тя усети, че започва да я боли главата. Чувстваше болката като лента, която здраво се стяга зад очните й ябълки, като биене в слепоочията. — Добра услуга — завърши горчиво тя.

— Мила Джудит, никога не мисли това. Позволи ми поне да те обичам с най-добри намерения.

Но това не беше достатъчно. Никога нямаше да бъде. Тя погледна надолу, далече от очите му. Краката й бяха още боси. Тя се наведе, взе един от сандалите си и започна да го обува, като закопча кожената каишка.

— Явно се показах като ужасна глупачка. Но може би няма нищо чудно.

— Ни най-малко. Не е така. Не е глупаво да обичаш. Само че е безсмислено да даваш цялата си любов не на когото трябва. Не съм този, който ти е нужен. Трябва ти някой съвсем различен, по-стар мъж, който ще ти даде всички чудесни неща, които наистина заслужаваш и които никога няма да намеря в сърцето си, за да ти дам.

— Иска ми се да ми беше казал всичко това по-рано.

— По-рано нямаше да е уместно.

— Говориш като адвокат.

— Ядосана си.

Тя се обърна към него.

— Добре, каква очакваш да бъда?

Очите я боляха, пълни с непролети сълзи. Той ги видя и каза с известна тревога:

— Не плачи.

— Не плача.

— Не понасям да плачеш. Караш ме да се чувствам такъв боклук.

— И сега какво?

Той сви рамене.

— Ние сме приятели. Това нищо не може да го промени.

— Просто продължаваме? И тактично не позволяваме Даяна да се тревожи? Както правехме и преди. Не знам дали ще мога да го направя, Едуард.

Той не отговори. Тя започна да закопчава другия си сандал и след малко той пъхна босите си крака в обувките си и върза връзките им. После стана, отиде да затвори и залости прозорците. Синята муха беше отлетяла. Той отиде до вратата и изчака тя да мине пред него. Когато тя направи това, той я спря с ръка и я обърна с лице към себе си. Тя го погледна в очите, а той каза:

— Опитай да разбереш.

— Разбирам. Отлично. Но от това не ми става по-леко.

— Нищо не се е променило.

Което според Джудит беше може би най-глупавото и най-невярно нещо, което някога беше чувала да казва един мъж. Тя се отдръпна от него и скочи навън в градината, затича по тревата, навеждаше се под клоните и с всички сили се мъчеше да не избухне в сълзи.

Зад нея той грижливо затвори и залости вратата. Беше станало. Беше свършено.

Те се върнаха в Нанчероу в мълчание, което не беше нито мъчително, нито успокояващо. Нещо като точно по средата. Със сигурност не беше време за незначителен разговор, а главоболието на Джудит достигна такива размери, че не можеше да направи и най-малкото усилие дори за тривиални реплики. Започна леко да й се гади и някакви странни попови лъжички започнаха да плуват наоколо в полезрението й. Никога не беше имала мигрена, но момичетата в училище понякога имаха и се опитваха да опишат симптомите й. Чудеше се дали това е мигрена, но вероятно не беше, защото знаеше, че тя се развива дълго, понякога с дни, а нейната дойде изведнъж, като удар с чук.

Тя мислеше със свито сърце за останалата част на този безкраен ден. Ще пристигнат вкъщи, после веднага ще излязат пак, за да се присъединят към останалата част от хората в заливчето. Ще минат през градината, през тунела от гунера, ще пресекат кариерата. Ще се появят на скалите и ще видят под тях останалите, настанали се под традиционната скала. Кафяви тела, мазни от кремове против изгаряне, ярки плажни кърпи, постлани навсякъде, сламени шапки, дрехи, захвърлени там, където са ги съблекли. Повишени гласове и после плясък, когато някой се хвърля в морето от високата скала над дълбокото. И над всичко искрящата светлина, безмилостното сияние на морето и небето.

Всичко е в повече. Когато приближиха към къщата, тя дълбоко пое въздух и каза:

— Мисля, че нямам желание да ходя на морето.

— Трябва да дойдеш. — Тонът на Едуард се изостри нетърпеливо. — Знаеш, че ни очакват.

— Боли ме главата…

— О, Джудит… — Той явно мислеше, че това е претекст, съчинен набързо.

— Наистина ме боли. Не лъжа. Очите ми горят и виждам попови лъжички, главата ми ще се пръсне и малко ми се гади.

— Така ли?

Сега той беше загрижен. Обърна глава и я погледна.

— Вярно, изглеждаш малко бледа. Защо не ми каза?

— Казвам ти сега.

— Кога започна?

— Преди малко. — Беше най-доброто, което можа да измисли в отговор.

— Съжалявам. — Той наистина се разкайваше. — Горката Джудит. В такъв случай щом влезем защо да не вземеш аспирин или нещо подобно и не полегнеш малко. Скоро ще ти мине. Можем да отидем на залива по-късно. Те няма да си тръгнат преди седем часа, така че има много време.

— Да.

Тя с копнеж си помисли за тихата си стая, спуснатите пердета срещу безпощадната светлина, прохладата на мекия лен под пулсиращата й глава. Покой. Самота. Малко време, през което да събере достойнството си и да ближе раните си.

— Може би ще взема. Няма нужда да ме чакаш.

— Не искам да те оставям сама.

— Няма да съм сама.

— Ще бъдеш. Мери е на залива с другите, а татко прави неделната си обиколка на фермите с господин Мъдж.

— Но майка ти е тук.

— Тя е болна.

— Ще ми мине.

— Но ще дойдеш, когато престане главоболието, нали?

Изглежда, че това беше важно за него. За да си спести спора, тя каза:

— Да. Може би като стане по-хладно.

— Едно вечерно плуване ще бъде за теб най-полезното нещо на света. Прогонва нещастията, прояснява главата.

И тя си помисли колко чудесно би било това, ако само беше възможно. Но каквото и да правиш, вътрешността на главата ти продължава да блъска и не можеш да се избавиш от мелницата на нещата, които искаш да забравиш.

Те се върнаха. Едуард паркира пред отворената врата. Слязоха от колата и влязоха в къщата. Там, на масата в центъра на фоайето, стоеше кошницата с храна, пълна с кутии и термоси. Но също така, внимателно сгънати върху всичко това, имаше две плажни кърпи на бели и червени райета, банските на Едуард и Джудит. До кошницата, притисната с подноса за писма, имаше бележка, написана с ръката на Атина.

Не казвайте, че не сме помислили за всичко.

Приготвихме ви за плажа, за да не губите време.

Тръгвайте веднага, не се мотайте. Целувки. Атина

Едуард я прочете на глас.

— По-добре тръгвай веднага — каза Джудит.

Но той очевидно се чувстваше виновен и не искаше да я остави сама. Сложи ръце на раменете й и я погледна право в очите.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Разбира се.

— Имаш ли аспирин?

— Ще намеря. Просто тръгвай, Едуард.

Но той се размотаваше.

— Прости ли ми?

Беше като малко момченце, засегнато от неодобрението на другия, което иска непременно да се увери, че всичко в неговия свят си е на мястото.

— О, Едуард, грешката беше толкова моя, колкото и твоя.

Това беше вярно, но толкова засрамващо, че беше неприятно да мислиш за него.

Но за Едуард то беше достатъчно.

— Добре. — Той се усмихна. — Не обичам да ми се сърдиш. Не понасям мисълта да не бъдем приятели. — Той леко я прегърна, после я остави и се обърна, взе тежката кошница и се отправи към вратата.

На излизане той се обърна за последен път и каза:

— Ще те чакам.

Джудит усети как глупавите сълзи отново нахлуват в очите й и беше невъзможно да говори. Затова кимна, като искаше Едуард час по-скоро да си тръгне, и той се отдалечи през отворената врата. Силуетът му за миг се очерта от слънчевата светлина и изчезна.

Тя стоеше. Къщата беше празна и тиха. Нито звук. Само бавното тиктакане на високия дядов часовник, който стоеше в подножието на стълбището. Видя, че е четири и петнадесет. Всички бяха излезли, разпръснати. Само самата тя и горе болната, вероятно заспала в пищното си легло Даяна с Пико свит край нея.

Тя тръгна към стълбището с намерение да се качи, но по някаква причина се почувства толкова изтощена, че вместо това рухна на долното стъпало и опря чело на прохладния парапет. Сълзите й вече течаха и последното, което разбра, бе, че ридае, че хълца като дете. Нямаше значение, естествено, защото нямаше кой да я чуе, а беше някакво облекчение да освободи болката и да я излее навън. Очите й лееха сълзи, носът й течеше и, разбира се, нямаше носна кърпа, затова опита да избърше очи с полата си, но не можеше да издуха носа си с нея…

В този момент чу бързи стъпки на горната стълбищна площадка. В началото на стълбището те спряха.

— Джудит!

Мери Милиуей. Джудит замръзна насред дълбоко, задавящо ридание.

— Какво правиш тук?

Но Джудит, която трескаво бършеше сълзите си, не можеше да отговори. Мери тръгна надолу.

— Мислех, че и двамата сте се върнали много отдавна и сте отишли на залива още преди часове. А после от детската стая видях, че Едуард върви през градината сам. Госпожа Боскауен е добре, нали? — Тонът й стана остър от тревога. — Няма нищо лошо, нали?

Като стигна до Джудит, Мери сложи ръка на рамото й. Джудит избърса носа си като хлапе с опакото на ръката си и поклати глава.

— Няма. Тя е добре.

— Нали не сте стояли при нея прекалено дълго? Не сте я преуморили?

— Така е, не сме.

— Защо тогава се забавихте толкова?

— Отидохме в хижата да изчистим паяжините.

— За какво тогава са тези сълзи? — Мери седна на стъпалото до Джудит и сложи ръка на рамото й. — Хайде, кажи на Мери. Какво има? Какво стана?

— Нищо. Аз… Просто ме боли главата. Не исках да отида на залива.

Чак сега тя обърна глава към Мери. Видя познатото луничаво лице, загриженото и меко изражение на очите й.

— Ти… Ти имаш ли носна кърпичка, Мери?

— Разбира се. — И тя извади една от джоба на раираната си престилка, подаде й я и Джудит признателно издуха носа си. След като престана да подсмърча, тя се почувства съвсем мъничко по-добре.

— Мислех, че и ти трябваше да отидеш на залива с всички други.

— Не, не отидох. Не исках да оставя госпожа Кеъри-Луис сама, защото може да поиска нещо. Сега какво ще правим с това главоболие? Да седиш тук като чувал стари въглища няма да ти помогне да се отървеш от него. Защо не се качиш в детската с мен, ще потърся някакво лекарство в шкафа. А после тихо ще си поседим и ще изпием по чаша чай. Тъкмо се канех да сложа чайника…

Комфортът от нейното присъствие, аурата й на нормалност и здрав разум действаха като балсам. Тя се изправи, помогна на Джудит да стане и я поведе нагоре по стълбите към детската стая. Сложи я в ъгъла на провисналия стар диван и отиде да дръпне малко пердетата, за да не блести слънцето в очите на Джудит. След това изчезна в съседната баня и се върна с чаша вода и две таблетки.

— Вземи ги и след малко ще се почувстваш по-добре. Просто седи мирно, а аз ще приготвя чай.

Джудит покорно изпи таблетките и им помогна със студена чиста вода да минат по-лесно. Тя легна назад и затвори очи. Усети бриза, който влизаше през отворения прозорец, и усети успокояващия мирис на тази стая — на прясно изгладени чаршафи, сладки бисквити и рози, които Мери беше набрала и подредила в синьо-бяла кана в средата на масата. Ръката й още беше стиснала носната кърпа на Мери и тя не се отделяше от нея, сякаш беше нещо като талисман.

Мери скоро се върна с чайник, чаши и чинийки на малък поднос. Джудит се раздвижи, но Мери й каза:

— Не мърдай. Ще сложа подноса на тази малка табуретка. — Тя дръпна свой някогашен сестрински стол и се настани удобно с гръб към прозореца. — Нищо по-добре от чаша чай не може да оправи лошото настроение. В цикъл си, нали?

Джудит можеше да излъже и да отговори „да“, и това щеше да е чудесно извинение, но никога не беше лъгала Мери и не можа да се застави да го направи и сега.

— Не. Не, не е това.

— Кога започна?

— Този следобед. — Тя пое димящата чаша от ръката на Мери, а нейната собствена леко трепереше и чашката леко тракна в чинийката. — Благодаря ти, Мери. Ти си светица. Толкова се радвам, че не си отишла до залива. Не знам какво щях да правя, ако ти не беше тук.

— Мисля, че никога досега не съм те виждала да плачеш така.

— Така е, мисля, че не си ме виждала.

Тя започна да пие чая си. На малки глътки, парещо горещ и чудесно освежаващ.

— Нещо се е случило, нали?

Джудит вдигна поглед, но Мери съсредоточено си наливаше чай.

— Защо каза това?

— Защото не съм глупачка. Познавам ви всичките вас, децата, като опакото на ръката си. Нещо е станало. Не би плакала за нищо, да изплакваш цялото си сърце сякаш си загубила целия свят.

— Аз… Аз не знам дали мога да говоря за това.

— Ако изобщо можеш да говориш на някого за това, можеш да го кажеш и на мен. Имам очи, Джудит. Гледах те как порастваш. Винаги малко ме е било страх, че това може да се случи.

— Какво може да се случи?

— Заради Едуард е, нали?

Джудит я погледна и не видя на лицето й нито любопитство, нито неодобрение. Тя просто констатираше факт. Нито съдеше, нито обвиняваше. Беше видяла толкова много през живота си, и познаваше децата на Кеъри-Луис, с целия им чар и недостатъци повече от всеки друг.

— Да, заради Едуард е — каза тя. Облекчението от това, че го призна, че го каза на глас беше огромно.

— Влюби се в него, нали?

— Беше почти невъзможно да не се влюбя.

— Скарахте ли се?

— Не. Не сме се карали. Просто нещо като недоразумение.

— Обсъдихте всичко, нали?

— Мисля, че направихме точно това. Но открихме само че не го чувстваме по един и същи начин. Виждаш ли, мислех, че е правилно да му кажа какво чувствам. Мислех, че сме преминали фазата на преструването. Но съм сбъркала напълно и накрая разбрах, че единственото, което постигнах, е, че се показах като пълна глупачка.

— Хайде, не започвай пак да плачеш. Можеш да ми кажеш. Ще те разбера…

С известно усилие Джудит се стегна, докосна лицето си със смачканата носна кърпа. Отпи чай. И каза:

— Разбира се, че той не е влюбен в мен. Привързан е към мен като към Лъвдей, но не ме иска завинаги. Истината е, че това вече се беше случвало веднъж… През последната Коледа. Но бях прекалено малка тогава да се справя с това… Паникьосах се. И после се скарахме, и това можеше да бъде най-ужасно трудно и объркващо за всекиго. Но не беше, защото Едуард беше толкова разумен и готов да забрави какво беше станало и да започне всичко отначало. И всичко вървеше добре. Но този следобед…

Но, разбира се, тя не можеше да каже на Мери. Беше толкова интимно. Лично. Дори шокиращо. Седеше загледана в чашата си с чай и усещаше как предателска червенина пропълзява към страните й.

— Отидохте малко прекалено далече този път, нали? — каза Мери.

— Може да се каже.

— Е, ставало е преди, ще става и занапред. Но малко ме е яд на Едуард. Той е привлекателен мъж и ще свали и птичките от дърветата, но не мисли за другите, нито за бъдещето. Носи се през живота като водно конче. Не съм виждала такова момче. Намира си приятели, води ги вкъщи и после минава към следващите, преди да успееш да мигнеш.

— Знам. Мисля, че винаги съм знаела.

— Искаш ли още чай?

— След малко.

— Как е главоболието?

— Малко по-добре. — Което беше вярно. Но това облекчение беше оставило празнота, сякаш болката беше източила съзнанието й от всякакво съдържание. — Казах на Едуард, че ще отида на залива. По-късно, когато стане по-хладно.

— Но не ти се ходи?

— Така е. Но няма нищо общо с това, което чувствам. Просто не искам да ги виждам всичките… Лъвдей и Атина, и другите. Не искам да ме гледат и да ми задават въпроси и да се чудят какво е станало. Не искам да се срещам с никого. Иска ми се просто да изчезна.

Тя очакваше Мери да й каже: „Не ставай глупава. Няма смисъл да бягаш. Никой не изчезва. Не можеш просто да изчезнеш“. Но Мери не направи нито една от тези обезкуражаващи забележки. И вместо тях каза:

— Знаеш ли, мисля, че това не е лоша идея.

Джудит я погледна смаяно, но лицето на Мери беше напълно спокойно.

— Какво имаш предвид, Мери?

— Къде е госпожа Съмървил сега? Леля ти Биди?

— Леля Биди?

— Да. Къде живее?

— В Девън. Боуви Трейси. В къщата си там.

— Нали щеше да поживееш при нея?

— Да. Известно време.

— Бъркам ти се, знам. Но мисля, че е добре да заминеш сега.

— Сега?

— Да. Сега. Същият този следобед.

— Но не мога просто да отида…

— Слушай, мила. Просто ме изтърпи. Някой трябва да каже това и освен мен няма кой да го направи. Собствената ти майка е на другия край на света, а госпожа Кеъри-Луис, при цялата й любезност, никога не е била особено полезна в тези неща. Вече ти казах, гледах те как растеш, познавам те от деня, когато Лъвдей те доведе тук от училище. Видях как те погълна това семейство, как стана част от тях, и това беше чудесно. Но също и опасно. Защото те не са твоето семейство и ако не внимаваш много, те заплашва опасност да изгубиш идентичността си. Вече си на осемнадесет години. Мисля, че е време да се освободиш и да поемеш по свой път. И нито за миг не си помисляй, че искам да се отърва от теб. Ще ми липсваш много, твърде много, и не искам да те губя. Просто го казвам, защото си личност сама по себе си, със свое собствено мнение и се страхувам, че ако още много дълго останеш да живееш тук, в Нанчероу, ще започнеш да забравяш това.

— Откога мислиш за това, Мери?

— От последната Коледа. Тогава се досетих, че започваш да се увличаш по Едуард. Молех се да не стане, защото знаех как ще свърши.

— И, разбира се, си права.

— Не обичам да съм права. Само знам, че те са няколко силни характери, тези Кеъри-Луис. Семейство от родени лидери, може да се каже. Ти се озова в нещо като емоционална каша, но най-доброто, което може да се направи в такива времена е решително да започнеш да се бориш със затрудненията. Поеми инициативата. Ако не за друго, това поне помага да подкрепиш собственото си достойнство.

И Джудит знаеше, че тя е права. Защото много подобно нещо се беше случило, когато Били Фосет беше толкова силно изплашил горката Ели в киното, а Джудит беше поела контрола и беше завела всички в полицейския участък, за да подадат оплакване. И след това никога не бе се чувствала толкова силна и оптимистично настроена, а Били Фосет беше прогонен завинаги.

Леля Биди. Самата идея да замине далече от Едуард и Нанчероу и всички тях поне за малко беше изключително съблазнителна. Просто за достатъчно дълго, за да се установи правилната пропорция между нещата, да се справи с мъката, да вкара живота си отново в релси. Леля Биди не познава Едуард. Тя няма да задава въпроси, просто ще се радва да бъде за малко в нейната компания и на претекста да организира едно-две коктейлни партита.

Но усложненията на заминаването бяха твърде многобройни, за да се справи с тях.

— Как просто да тръгна? Как да си замина? Без никакъв претекст? Ще бъде прекалено невъзпитано.

— Добре, преди всичко трябва да слезеш долу в кабинета на полковника и да телефонираш на госпожа Съмървил. Имаш ли номера й? Добре. Значи й звъниш и питаш има ли нещо против да отидеш тази вечер. Можеш да измислиш някакъв претекст, ако попита защо. Можеш да отидеш с малката си кола. Няма да ти отнеме повече от четири часа, а при малко късмет и трафикът няма да е много голям.

— Ами ако я няма? Или не ме иска?

— Ще те иска. И без това се канеше да я посетиш, става дума само да отидеш малко по-рано. И после ще съчиним причината за заминаването ти. Ще излъжем. Ще кажем, че тя не е добре, съвсем сама е, има грип, трябва някой да я гледа, счупила си е крака. Ще кажем, че тя ти се е обадила, вик за помощ, и е изглеждало толкова спешно, че си скочила право в колата и си заминала.

— Не ме бива да лъжа. Всички ще разберат, че измислям.

— Не е нужно да лъжеш. Аз ще го направя. Полковникът ще се върне чак за вечеря тази вечер. Той и господин Мъдж отидоха да видят някакви говеда някъде към Сейнт Джъст. А Едуард, Атина, Лъвдей и другите няма да си дойдат от скалите най-малко още час.

— Искаш да кажеш, че не трябва да се сбогувам?

— Не трябва да виждаш никого от тях отново, не и преди отново да се почувстваш силна и готова.

— Но все пак ще се върна. Ще дойда, преди да замина за Сингапур. Ще трябва да се сбогувам с полковника и Даяна.

— Разбира се. И ние всички ще чакаме това с нетърпение. Но точно сега значи да се очаква твърде много от теб дори само за да продължиш след всичко, което ти се е случило. А мисля, че това ще изисква твърде много и от страна на Едуард.

— Това е нещо като катализатор, нали?

— Нямам представа какво е катализатор. Знам само, че не можеш да бъдеш друга, освен себе си. Към края на деня вече ще си приела напълно това.

— Звучиш като госпожица Като.

— Мога да бъда и по-лоша.

Джудит се усмихна.

— Ами ти, Мери? И ти си част от семейството, но не те виждам като погълната от тях или пък като загубила идентичността си.

— При мен е друго. Аз работя за тях. Това ми е службата.

— Но не би могла да ги напуснеш?!

Мери се разсмя.

— Така ли смяташ? Мислиш, че ще стоя тук вечно, ще старея и ще ставам все по-безполезна. По малко ще гладя, ще чакам Атина да наниже поредица бебета, ще поема нова поредица безсънни нощи, въжета с пелени и оправяне на нощни гърнета? И после да получа някакъв удар или нещо друго от старост. И да стана бреме. За което някой трябва да се грижи. Така ли виждаш бъдещето ми?

Джудит беше малко смутена, защото, колкото и да е срамно, беше точно така. Предана прислужница, дългогодишна, седнала загърната в шал на стол, която кърпи дрехи, които никой никога няма да носи. Ще й носят чай и тайно ще мърморят против нея, защото е толкова досадна. Но каза само:

— Просто не мога да си представя да бъдеш другаде, освен в Нанчероу.

— Е, грешиш. Когато стана на шестдесет, ще се пенсионирам и ще живея в къща във фермата на брат ми край пътя за Фалмът. Тя е моя. Спестявах парите си и я купих от него за двеста и петдесет паунда. Така че ще бъда независима. И така ще свърша дните си.

— О, Мери, браво на теб. Но какво ще правят всички те без теб не мога да си представя.

— Ще се оправят. Никой не е незаменим.

— Те знаят ли плановете ти?

— Полковникът ги знае. Когато купих къщата, му казах. Споделих с него. Той дойде и видя къщата, и плати за земемерското изследване.

— А госпожа Кеъри-Луис?

Мери се засмя и поклати глава.

— Дори за миг не си представям, че полковникът й е казал. Той я пази, знаеш. От всичко. Като дете. А сега… — Мери отново бе станала практична. — Губим време. Дърдоренето няма да ни свърши работата. Ако искаш да заминеш, трябва да се размърдаме…

— Ще ми помогнеш ли да си събера багажа?

— Първо се обади на леля си — каза Мери. — Няма смисъл да се слага каруцата пред коня.

* * *

Даяна се събуди. Беше спала цял следобед. Разбра това още щом си отвори очите, защото слънцето се беше спуснало по небето и лъчите му сега падаха косо през западния прозорец. Пико до нея все още дремеше. Тя се прозина и протегна, седна облегната на възглавниците си и помисли колко идеално би било, ако сънят можеше не само да възстановява, а и да изглажда едновременно с това всички тревоги, така че човек да се събужда с напълно ясно и необезпокоено съзнание, гладко и празно като плаж, измит и загладен от отлива.

Но не можеше да е така. Тя се събуди и потискащите й тревоги веднага се струпаха край нея и отново надигнаха глави. Просто бяха я чакали. Леля Лавиния, възстановена, но все още много нестабилна. Война, готова да връхлети. Кога не знаеше никой. До две седмици може би. Или седмица. Дори дни. Безкрайните бюлетини по радиото, вестниците, заглавията, които ставаха всеки час все по-застрашителни. Изражението на страдание на Едгар разкъсваше сърцето й. Той се опитваше да го скрие от нея, но невинаги успяваше.

И младите. Джеръми, непоколебимият, твърдата й опора от толкова много години. Но сега е в отпуска за заминаване, вече на път. Той пръв си отива, но щом обявят война, всички други ще бъдат на фронтовата линия на призованите. Нейният скъп Едуард ще лети на онези страхотно опасни аероплани — съвсем достатъчно опасни и без някакви немци да те обстрелват с куршуми в същото време. И приятелят му Гас, който вече е офицер в Планинарите на Гордън. Те никога няма да се върнат към прелестните остри кули на онзи прекрасен град, където не правеха нищо друго, освен да поемат знания и да се забавляват. Колкото до Рупърт, той, разбира се, е редовен военен, но допълнителното усложнение тук е в това, че с Атина искат да се оженят, а той ще бъде изпратен в някаква негостоприемна пустиня с коня си и ще го застрелят, а Атина ще бъде изоставена сама за години и години и ще пропилее младостта си. Всички те, златната младеж, ще загубят безценни години, които никога няма да се върнат.

И малката Лъвдей. На седемнадесет години влюбена за пръв път, без всякаква надежда да започне каквито и да било отношения с предмета на момичешките си мечти. Даяна не можеше да си представи какво ще стане с Лъвдей. Захвърлена по средата на поредна ужасна война, беше невъзможно да предвиди как ще реагира Лъвдей. Но така или иначе тя винаги е била напълно непредсказуема.

Тя се раздвижи и обърна глава към малкия златен часовник до леглото. Беше четири и половина. Страшно й се пиеше чай, но не й даде сърце да позвъни и накара госпожа Нетълбед да катери задното стълбище с подутите си крака. При това и на нея беше й писнало… Може би трябва да стане. Ако успее да събере сили, ще стане, ще се изкъпе, ще се облече и ще слезе долу. Джеръми беше й казал да остане където е, но той не можеше да си представи досадата…

Някой почука на вратата й.

— Кой е?

Ръчката се завъртя и вратата се отвори със скърцане.

— Аз съм. Джудит. Будна ли си?

— Да.

— Не ти ли преча?

— Ни най-малко. Тъкмо си мислех колко ми е досадно тук. Трябва да поговоря с някого.

Джудит влезе, затвори вратата зад себе си и прекоси стаята, за да седне на края на леглото на Даяна. Изглеждаше много стегната и спретната в бяла блуза с жабо, с памучна пола на бели и сини райета. Косата й беше пригладена и току-що вчесана и беше стегнала тънката си талия с ален кожен колан.

— Как се чувстваш сега? — попита Джудит.

— О, по-добре. Само мързелива.

— Спа ли?

— Цял следобед. — Даяна сви вежди. — Защо не си на залива с всички останали?

— Болеше ме глава. Едуард отиде долу сам.

— От горещината е. Как е леля Лавиния?

— Чудесно. Пълна с непринудено желание да говори. Изумително наистина, като се има предвид през какво премина.

— Мислиш ли, че отново ще може да прави всички приятни неща, които правеше преди?

— Разбира се. — Джудит се поколеба за момент, после каза: — Даяна, трябва да ти кажа нещо. Да ти обясня. Трябва да замина. Веднага.

Изумление.

— Да заминеш? Но защо, скъпа?

— Малко е сложно. Тъкмо пиех чай с Мери, и звънна телефонът…

— Не съм го чула.

— Предполагам, че си спала. Беше леля Биди. Биди Съмървил. Хванала е ужасен грип, а чичо Боб и Нед, разбира се, и двамата са в морето, тя е сама и няма никого край нея, само една жена, която идва всеки ден с велосипед в Боуви Трейси и после си отива. Така или иначе това е нещо като вик за помощ и тя попита бих ли могла да отида и да я погледам, докато оздравее. Докторът й е казал, че не бива да остава сама.

— Но, миличка, колко съвършено ужасно. Горката жена. Би ли я поканила да дойде тук и да постои при нас?

— О, много си мила, но не мисля, че може да издържи пътуването. Мисля, че трябва да отида при нея. И без това щях да ходя по-късно. Така че нищо лошо няма и да отида по-рано.

— Колко добро момиче си.

Джудит се усмихна. И на Даяна й хрумна, че изглежда ужасно уморена. Прекрасните й очи бяха потънали и яркото червило само подчертаваше бледността на страните й. Горкото дете, страдало е от главоболие, но само за миг Даяна се запита какво ли е предизвикало неразположението й. Би трябвало да попита, знаеше го, да покаже майчинска загриженост, но при сегашното си състояние не се чувстваше способна да се справя с още изповеди и още проблеми. Освен това винаги съществуваше вероятността това да е свързано с Едуард и дори само по тази причина беше по-добре да не знае нищо. В края на краищата колкото и да обича Джудит, тя не е нейна дъщеря и в момента Даяна имаше предостатъчно грижи на главата, като се стараеше да се справи с цялата несигурност на това, което предстоеше да се случи със собствените й деца. И в резултат:

— Разбира се, че трябва да отидеш, щом е толкова необходимо. Как ще стигнеш дотам?

— С колата си.

— Ще караш внимателно, нали?

— Разбира се.

— Кога тръгваш?

— Веднага. Мери ми помогна да си стегна багажа. Вземам само две-три неща. Не мисля, че ще стоя там много дълго. Но ще се върна непременно, ако мога, защото искам да ви видя всичките, преди да отплавам за Сингапур.

— Разбира се, че ще се върнеш.

— И ще обясниш на полковника за мен?

— Забравих. Няма да го видиш. Нито другите. Колко е ужасно да си тръгнеш, без да им кажеш довиждане. Не можеш ли само да изтичаш до залива за малко, преди да тръгнеш?

— Няма време. Кажи им довиждане от мое име.

— Ще го направя, но знам, че ще бъдат ужасно разстроени.

— Аз… Аз съжалявам, че е така. Много мило от твоя страна, че ме разбираш.

— О, мила, не е по твоя вина. — Джудит стана и тръгна към Даяна, за да я целуне по бузата.

— Това е само за малко — каза тя.

— В такъв случай няма да си казваме „сбогом“. Само au revoir.

— Au revoir.

— Приятен път. — Джудит се усмихна, обърна се и тръгна към вратата. Но когато излизаше, Даяна я повика. — Джудит!

— Какво?

— Мери наблизо ли е?

— Да.

— Кажи й, че Пико трябва да се изведе в градината, за да се изпишка. И я попитай ще бъде ли така свята да ми донесе чашка чай.

Джудит затвори вратата след себе си и тръгна по коридора към детската. Мери я чакаше седнала на перваза на прозореца, загледана в градината. Когато Джудит я повика, тя обърна глава и слезе.

— Видя ли госпожа Кеъри-Луис?

— Да. Будна е. Казах й лъжата си. Всичко е наред. Не ми зададе никакви въпроси. Само ме помоли да ти кажа да изведеш Пико и попита дали ще си така свята да й занесеш чаша чай.

Мери се усмихна криво.

— Няма край, а?

— Щях наистина да се чувствам много виновна, ако не бях се сбогувала с нея.

— Така е. Нямаше да е нормално. Така. Това е. Сега е време да потегляш. Ще дойда да те изпратя…

Но Джудит я спря.

— Не. Моля те, недей. Не мога да го понеса. Отново ще се разрева.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Добре. Довиждане тогава. — Те се прегърнаха, като се притиснаха здраво една в друга. — Това е само за малко, не забравяй. Скоро ще се видим пак. Дръж ни в течение. И карай внимателно.

— Разбира се.

— Имаш достатъчно бензин, нали? В Пензанс близо до гарата има гараж, отворен в неделя.

— Ще заредя там.

— А пари? Имаш ли достатъчно в брой?

— Десет паунда. Повече от достатъчно.

— Не тъгувай за Едуард — каза й Мери. — Не се обръщай назад, нито позволявай на сърцето си да се разбие. Прекалено си млада и хубава за това.

— Ще се оправя.

Тя остави Мери, застанала сама, някак си загубена, в средата на нейната бивша детска стая. Премина сама по коридора и изтича долу. Вече беше извадила колата си от гаража, а Мери беше сложила куфара й на задната седалка. Влезе вътре зад волана, запали мотора и включи на скорост. Колелата се затъркаляха напред по чакъла. Беше мъчително да не плаче, но успя да се сдържи.

Каза на себе си: не е завинаги, но се чувстваше именно сякаш е. И бог знае откъде думите на стихотворение се втурнаха в главата й и си спомни майка си, която много отдавна й четеше на глас, когато беше мъничко момиченце в Коломбо.

Къща и градина, ниви и поля,

портата на двора, която ни люля,

помпата, обора, навеса с дърва —

довиждане, довиждане на всичко това.

Тя погледна в страничното огледало и видя там в рамка миниатюрното отражение на Нанчероу, окъпано в светлина, да се отдалечава и да става все по-малко.

И си спомни как дойде първия път в бентлито на Даяна и като видя къщата, градините и далечното море, беше мигновено пленена и влюбена от пръв поглед. И разбра, че ще се върне, но знаеше също, че Нанчероу такова, каквото го познаваше, нямаше никога, никога да бъде съвсем същото.

И после навлезе между дърветата и то си отиде, и Едуард си отиде, и тя отново беше сама.

Бележки

[1] Знак за научна степен. — Б.пр. ↑

[2] Дейвид Хърбърт Лорънс, по-известен като Д. Х. Лорънс, е британски писател, поет, есеист и художник. Автор на „Белият паун“ (1911), „Любовникът на лейди Чатърли“ (1928) и други. — Б.р. ↑

[3] Ранен вариант на играта бейзбол. — Б.р. ↑

[4] От фр. напред. — Б.пр. ↑

[5] Напитка, най-често микс от бира и лимонада (или друг вид безалкохолно). — Б.р. ↑

[6] Помещение във форт „Уилям“ в Калкута, където загинали много от затворените вътре британски войници след падането на форта в ръцете на бенгалците през 1756 година. — Б.пр. ↑

[7] Let The Great Big World Keep Turning — песен на Пол Макган. — Б.пр. ↑

[8] Всъщност играта тук е на думи. Niggle (нигъл) — от англ. означава задирям. — Б.р. ↑

[9] Елза Чиапарели (1890–1973) — италианска модна дизайнерка; заедно с Коко Шанел определя модата между двете войни. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Завръщане у дома (4)

Метаданни

Данни

Завръщане у дома

Завръщане у дома

Информация

История

Сваляне / Връзки

1939

Розамунде Пилхер
Завръщане у дома (4)