В Сингапур, в бунгалото на Орчард Роуд, спящата Моли Дънбар стреснато се събуди, потънала в пот от паника, погълната от някакъв неразбираем и безименен страх. Почти разплакана, тя се запита: „Какво не е наред, какво се е случило“. Странно, защото дори не беше тъмно в средата на следобеда и огромният капан за комари си висеше закрепен за високия таван. Следобедна почивка. Никакви вампири, змии или среднощни нашественици. Въпреки това зъбите й тракаха, дишаше плитко и неравно, сърцето й блъскаше като барабан. Известно време просто лежа вдървена в очакване ужасното нещо да връхлети. Но нищо не се нахвърли. Паниката бавно се разнесе. Кошмар, вероятно, но всякакъв сън, ако изобщо е сънувала, беше излетял от паметта й. Целенасочено успокои дишането си, накара вцепенените си мускули да се отпуснат. След малко безпричинният ужас се изпари и празнотата, която остави след себе си, бавно се запълни с пасивно, уморено облекчение.

И така, нищо. Само собственото й въображение, което летеше по всички посоки, както обикновено, дори когато си почиваше напълно безопасно в собствената си спалня със съпруга си до нея. Очите й кръжаха по познатото обкръжение, търсейки успокоение и нещо като сигурност. Бели стени, мраморен под. Тоалетката й, драпирана с набран бял муселин. Разкошният гардероб от тиково дърво, великолепно украсен с резбовани орнаменти. Плетени столове, ракла от кедрово дърво. До нея вратата към гардеробната на Брус, а над нея на високия таван перките на дървения вентилатор се въртяха, като разбъркваха оловния въздух до някакво подобие на хлад. Два гущера се бяха свили на отсрещната стена, замрели и неподвижни като странни брошки, забодени на ревер.

Тя погледна часовника си. Три часът в априлски следобед и горещината толкова влажна, толкова силна, че беше почти непоносима.

Лежеше гола под тънка ленена завивка и по бузите, шията, косата и кръста й се стичаше пот. На другия край на леглото дремеше Брус и леко похъркваше. Тя обърна глава и го загледа, като завиждаше на способността му да спи в обезсилващата жега на този тропически следобед. И все пак знаеше, че точно в четири той ще се събуди, ще стане, ще вземе душ, ще си облече чисти дрехи и ще се върне в кабинета си, за да работи още два или три часа.

Тя се размърда, затвори очи и почти веднага ги отвори. Беше невъзможно да лежи будна нито секунда повече. Внимателно, за да не събуди съпруга си, тя седна и спусна крака от леглото, обви се със завивката и пъхна стъпалата си под каишките на сандалите си. Тихо прекоси стаята и излезе през леката врата от летви на верандата. Тя беше широка и сенчеста, обхващаше целия периметър на бунгалото и имаше наклонен покрив, който не позволяваше на дъжда и слънцето да проникват вътре. И тук вездесъщите вентилаторни перки се въртяха над главата. В далечния край до отворените врати на всекидневната бяха наредени маси и столове. Това беше всекидневна на открито, където Моли прекарваше повечето от времето си. Синьо-бели сандъчета за цветя бяха напълнени с хибискус и портокалови цветове, а извън сянката на верандата градината се вареше на слаб огън под небе, избеляло от жега. Никакъв ветрец не поклащаше палмите, нито червения жасмин, нито цветовете на дърветата, но докато тя стоеше там, дървесен плъх се покатери по стъблото на бугенвилията и предизвика дъжд от цветчета. Листчетата се носеха надолу и поръсиха стъпалата на верандата.

Беше невероятно тихо. Джес, прислужниците, кучетата спяха. Моли мина по дължината на верандата, гьонът на подметките й шляпаше по дървения под. Там тя потъна в един от плетените столове с крака на специалната подставка. До този особен стол имаше тръстикова маса, където бяха събрани малките принадлежности на бавния й, уседнал живот: книгата й, кутията с шивашки принадлежности, кореспонденцията, списанията, бележникът за ангажименти (много важен!) и бродерията й. Специално днес там имаше и екземпляр от лондонския „Таймс“ отпреди три седмици, който Брус беше уредил да му изпращат редовно. Казваше, че обичал да чете „истински новини“, както ги наричаше, макар че Моли подозираше, че единственото, което изучаваше задълбочено, бяха резултатите по ръгби и точките от крикет.

Обикновено Моли не четеше „Таймс“. Но сега поради липсата на по-добро занимание взе вестника, разгъна го и го отвори. Датата беше петнадесети март и заглавията се хвърлиха към нея като призрак в мрака, защото на дванадесети март нацистка Германия беше окупирала Австрия.

Остаряла новина, защото бяха чули за окупацията по радиото преди три седмици, почти веднага, след като беше станала. Но Брус, макар и с мрачно лице, не говореше много за нея и Моли му беше благодарна за това, защото означаваше, че тя просто можеше да го изхвърли от мислите си. Нямаше полза от песимизма. Може би ще стане нещо, което ще сложи нещата по местата им. Пък и във всички случаи имаше толкова много други неща, които да я занимават, като грижите за Джес и уроците й, планирането на менюто с Куки и поддържането на социалните й дейности на ниво. Особено последното тя намираше за много уморително.

Но сега… Сама и ненаблюдавана, когато никой не можеше да прави забележки за реакциите й, тя събра смелост и се противопостави на изкушението да отхвърли ужасната новина. Имаше снимка. Хитлер, крайно развълнуван, возен по улиците на Виена, колата му, заградена от двете страни от немски военни части, тротоарите гъмжат от хора. Разгледа лицата на тези хора и беше силно смутена, защото макар че някои ясно отразяваха ужаса от това, което накрая беше станало, прекалено много бяха тържествуващи, приветстваха новия лидер и издигаха знамена с черния пречупен кръст на нацизма. Това беше неразбираемо. Как можеше един патриот да приветства такова нашествие? Като търсеше отговор на този въпрос, започна да чете описанието на фактите около събитието и вече не можеше да спре, защото мрачните думи, премерената проза грабна вниманието й, като обрисуваше изключително жива картина на насилствено покоряване. Край на всичко, помисли си тя. След като е допуснато да стане това, какво още може да се случи?

Нищо особено хубаво. В Лондон, в Парламента настроението беше тежко. В Камарата на общините Чърчил се готвеше да говори. От години бяха гледали на него като на някаква Касандра, която предсказва гибел и разрушение, докато другите оптимистично си гледат бизнеса. А сега изглеждаше, че той е бил съвършено прав и предупрежденията му звъняха като погребална камбана… „Европа е изправена пред програма за агресия… единственият възможен избор… е да се подчини или да предприеме ефикасни мерки…“

Стига. Тя сгъна вестника и го пусна на пода до себе си. Ефикасни мерки означаваха война. Дори глупак като нея можеше да разбере внушението. Буреносните облаци, които бяха се появили на хоризонта на несложния живот на Моли още преди да напусне Англия на кораба за Коломбо, нито се бяха разсеяли, нито изчезнали. Бяха се увеличили, струпали и сега заплашваха да почернят цяла Европа. А Англия? А Джудит?

Джудит. Моли знаеше, че трябва да се срамува. Би трябвало да мисли за другите, за вече насилените нации и потисканите народи, но най-високо в съзнанието й беше безопасността на детето й. Ако в Европа има война, ако Англия бъде въвлечена, какво ще стане с Джудит? Дали не трябва да изпратят за нея веднага? Да забравят за училището, да захвърлят всички планове, които бяха правили за нея и да я върнат в Сингапур възможно най-бързо? Тук войната никога нямаше да ги засегне. Отново всички ще са заедно и Джудит ще бъде в безопасност.

Но още когато тази мисъл й мина през ума беше почти сигурна, че Брус няма да се съгласи с нея. Силен поддръжник на правителството, фанатичен консерватор и непреклонен патриот, той не можеше да си представи ситуация, в която Англия да е в смъртна опасност, завладяна или потискана. Ако Моли започне да спори, Брус ще й напомни непробиваемостта на линията „Мажино“^[1], смазващото превъзходство на британската флота и световната мощ на Британската империя. Джудит е в пълна безопасност. Смешно е да се изпада в паника. Престани да си толкова глупава.

Тя знаеше всичко това, защото вече беше го слушала. Когато Луиза Форестер загина в онази зловеща автомобилна катастрофа и беше пристигнала телеграмата от господин Бейнс, която ги уведомяваше за трагичното събитие, първата мисъл на Моли беше не скръбта за Луиза, а загриженост за Джудит, и тя беше изцяло за връщането й вкъщи с първия кораб, за да бъде заедно с изоставената си дъщеря. Но Брус, макар и силно засегнат от новината за смъртта на сестра си, беше си останал силен британец, който държи чувствата си в себе си, с твърда горна устна и крака на земята. Нещо по-лошо — беше настоял пред разстроената си жена, че няма смисъл да се предприемат импулсивни действия. Джудит е в училище с пансион, начело с госпожица Като, а Биди Съмървил е съвсем наблизо в случай на нужда. Емоционалното връщане на майка й няма да улесни живота на Джудит. Много по-добре е да я оставят на спокойствие, за да си продължи учението, и да оставят нещата естествено да се подредят.

— Но тя си няма дом. Няма къде да отиде! — изплака Моли, но Брус остана непреклонен.

— С какво ще й помогнеш? — попита той, вече губейки търпение.

— Ще мога да бъда при нея…

— Докато стигнеш дотам, кризата ще свърши и ще бъдеш напълно излишна.

— Не разбираш.

— Да. Не разбирам. Така че се успокой. Върви да й напишеш писмо. И не се паникьосвай. Децата не обичат родители, които прекалено се суетят около тях.

И тя не можеше нищо да направи, защото нямаше свои пари и ако Брус не отиде до корабното ведомство, не й резервира билет и не го плати, тя беше безпомощна. Положи всички усилия да се справи с положението, но следващите няколко седмици бяха период на скръб, на копнеж да докосне Джудит, да види милото й лице, да я прегърне, да чуе гласа й, да я успокои и утеши.

Но към края на деня тя осъзна, че Брус беше подлудяващо прав. Ако Моли беше отплавала, щяха да минат пет-шест седмици, преди да стигне до Джудит, а през това време всички проблеми бяха се решили по чудо. Празнотата, оставена от Луиза, беше запълнена от великодушното, макар и непознато семейство Кеъри-Луис.

Фактическото почти осиновяване на Джудит беше извършено по порядъчен и делови начин. Госпожица Като им писа, като даде на полковника и госпожа Кеъри-Луис отлична характеристика и добави, че според нея гостоприемството, което предлагат на Джудит, ще й бъде само от полза. Бяха станали добри приятелки с малката Лъвдей Кеъри-Луис, фамилията е стара и много уважавана в областта и госпожа Кеъри-Луис е изразила с дълбока искреност желанието си да вземе Джудит вкъщи.

Тогава, почти веднага след писмото на госпожица Като, дойде и това на самата госпожа Кеъри-Луис, написано с едър, почти нечетлив почерк, но на най-скъпа, с напечатано фамилно име и адрес, дебела синя хартия. Моли неочаквано беше и впечатлена, и поласкана, и след като разшифрова почерка, се оказа трогната и обезоръжена. А Джудит очевидно беше направила чудесно впечатление. Оставаше й единствено просто да се надява, че дъщеря й няма да бъде зашеметена от величието на това, което явно беше стопанство на големи местни земевладелци.

Нанчероу! Тя си спомни онзи ден в Медуейз, когато бе видяла Даяна Кеъри-Луис за пръв и единствен път. Жизнените им пътища бяха се докоснали само за миг, като кораби, разминали се в нощта, но тя още живо си спомняше образа на красивата младееща майка, на детето й със светло лице и почти гаменско поведение, на пекинеза с алена каишка. На въпроса й отговориха: „Това е госпожа Кеъри-Луис. Госпожа Кеъри-Луис от Нанчероу“.

Всичко ще бъде наред. Няма място за съмнение, няма причина за резервираност. Моли отговори на писмото, приемайки с благодарност, и направи всичко възможно да отстрани безполезното усещане, че се отказва от Джудит.

Брус заяви самодоволно:

— Казах ти, че всичко ще се нареди.

Тя намираше поведението му за изключително дразнещо.

— Лесно ти е да го кажеш сега. Какво щяхме да правим, ако Кеъри-Луис не бяха се притекли на помощ?

— Защо да гадаем? Всичко е уредено. Винаги съм казвал, че Джудит може сама да се грижи за себе си.

— Откъде знаеш? Та ти не си я виждал от пет години! — Ядосана, тя ставаше опърничава. — И не мисля, че тя ще прекарва цялото си време в Нанчероу. В края на краищата и Биди е все още наблизо. Тя ще се радва да приеме Джудит по всяко време.

— Те могат да уредят това помежду си.

Моли се нацупи за момент, не искаше той да има последната дума.

— Просто не мога да се преборя с чувството, че съм я предала на непознати.

— О, за бога, престани да се тормозиш. Просто бъди признателна.

И така тя бе потиснала леките бодвания на негодувание и завист и твърдо си казваше каква късметлийка е. Концентрира се върху признателността и писането на писма до дъщеря й. А сега, след две години — Джудит навършва седемнадесет през юни — не беше минавала и седмица, без пристигането в Орчард Роуд на дебел плик, адресиран с почерка на Джудит. Дълги, пълни с обич, скъпи писма, с всички новини, които една майка би искала да знае. Всяко беше четено и препрочитано, носило наслада и накрая пъхвано в голяма кафява кутия за писма на дъното на гардероба на Моли. Животът на Джудит, без преувеличаване, беше в тази кутия. Истински отчет за всичко, което беше й се случило след незабравимия ден, когато се беше сбогувала с майка си.

Ранните писма бяха целите за училището, уроците, новия велосипед и живота в Уиндиридж. После шокът от смъртта на Луиза, погребението й, първото споменаване на господин Бейнс, смайващата новина за наследството на Джудит. (Никой от тях не беше си представял размерите на състоянието на Луиза. Но беше толкова успокояващо да знаеш, че Джудит никога няма да е принудена да иска пари от съпруга си, което е най-неприятният аспект от съпружеския живот.)

После първото посещение в Нанчероу, постепенното поглъщане на Джудит от клана Кеъри-Луис. Което малко приличаше на четене на роман с твърде много участници… Деца, приятели, роднини, да не говорим за икономи, готвачи и бавачки. Малко по малко обаче Моли сортира различните индивиди и след това не беше толкова трудно да следи интригата.

Още по-късно и други училищни новини. Концерти и пиеси, мачове по хокей, резултати от изпити, лека епидемия от морбили. Коледа при Биди и Боб в новата им къща в Дартмут, междусрочна ваканция със семейство Уорън в Порткерис.

Моли се радваше, че дъщеря й беше запазила връзката си с Хедър. Би било печално тя толкова да навири носа си, че да забрави старите приятели. После лятно пътуване до Лондон с Даяна Кеъри-Луис и Лъвдей, престой в малката къща и развеждането й на пазаруване и обеди, завършващо с вечер в „Ковънт Гардън“, за да видят танца на Татяна Рябушинска с руския балет.

Всички изпитания и удоволствия на едно обикновено подрастващо момиче. А Моли, нейната майка, пропускаше всичко това. Толкова е несправедливо, казваше си тя в пристъп на негодувание. Всичко е нередно. И все пак знаеше, че не е изолирана. Нейните терзания изпитваха хиляди други британски съпруги и майки. Дали в Сингапур или в Англия, човек никога не е на правилното място и винаги се стреми към друго. Или храбро се борят със студа и дъждовете на дома си и мечтаят за слънце, или седят като нея сега, както беше вторачена в изгорените от слънцето градини на Орчард Роуд и виждат само пътеката към Ривървю в мъглива вечер и Джудит, която се изкачва нагоре към къщата от гарата. Върви, после вижда майка си, притиска бузата си до нейната и казва името й. Допир. Понякога Моли опира листовете на писмата й до страните си, защото ръката на Джудит беше докосвала хартията — това е най-близкото, което може да получи.

Тя въздъхна. Иззад нея, зад вътрешните врати, се чу раздвижване. Мекият глас на Ама от стаята на Джес, която вдигаше детето от сън. Сиестата свърши. В далечния край на поляната се появи градинарчето, което усърдно влачеше преливаща лейка за поливане. Скоро ще се появи Брус, спретнато готов за офиса, и след това ще стане време за следобедния чай. Сребърният чайник, сандвичите с краставици, тъничките резенчета лимон. Колко неприлично ще се стори на А Лин, иконома, да намери господарката си седнала там, облечена само с пеньоар. Трябва да се стегне, да се върне в спалнята си, да вземе душ, да се облече, да оправи косата си и тогава да се представи отново като една уважавана мемсахиб.

Но преди да успее да направи това огромно усилие, при нея дойде Джес, свежа и чистичка в лятна рокличка без ръкави и млечно светла коса, гладка като коприна след обработката на Ама с четката за коса.

— Мами!

— О, миличка.

Тя протегна ръка да обгърне малката си дъщеря в прегръдка и да залепи целувка на темето й. Джес, вече на шест години, растеше висока и стройна в жегата на Сингапур като цвете, което се радва на топлината и влагата. Лицето й беше загубило част от бебешките си извивки, но очите й все още бяха кръгли и сини като метличина, а бузките й, голите й ръчички и крачета бяха приятно загорели до чудесния цвят на току-що снесено кафяво яйце.

При появяването й Моли усети бодване от вина, защото беше така погълната от мисли за Джудит, че Джес за малко съвсем се беше изплъзнала от мислите й.

— Кажи ми как си? — Вината беше направила гласа й особено пропит с обич. — Колко си ми хубава и спретната.

— Защо си още по нощница?

— Защото ме домързя и още не съм се облякла.

— Ще ходим ли да плуваме в клуба?

Моли, събирайки мислите си, си спомни плановете им.

— Разбира се, че ще отидем. Бях забравила.

— А после може ли да играем крокет?

— Не тази вечер, миличко. Няма да имаме време. Трябва да се върна вкъщи, да се преоблека и да излезем на вечеря.

Джес прие това съобщение безпроблемно. Вече се беше примирила с факта, че родителите й излизат през повечето вечери, а пък ако не излизаха, приемаха гости. Рядко имаше вечери, когато оставаха вкъщи сами.

— Къде ще ходите?

— В Гест Найт при Сийлъринг Баракс. Полковникът ни покани.

— Какво ще облечеш?

— Може би новата си бледолилава муселинена рокля. Която шивачката завърши миналата седмица. Ти как мислиш?

— Ами да дойда ли при гардероба ти и да ти помогна да избереш? — Джеси много си падаше по дрехите и прекарваше много време, тракайки наоколо в обувките с високи токове на майка си или окичена с нейните гердани.

— Много хубава идея. Ела, ще излезем, преди да дойде А Лин и да ме свари толкова развлечена.

Тя спусна крака отстрани на шезлонга, като скромно придържа пеньоара си, обвит по тялото й. Джес хвана другата й ръка и заподскача по дължината на верандата. Малкият дървесен плъх все още се щураше сред клоните на бугенвилията и венчелистчетата падаха долу на пурпурна купчинка.

* * *

Имаше време, когато Джудит изгуби илюзиите си около Коледа. Това стана през годините в Ривървю, когато липсата на ентусиазъм у Моли Дънбар за годишния фестивал, нежеланието й да украси къщата със зеленика и дори безразличието й към традиционните ястия породиха тъпо усещане за фиаско, така че в четири следобед на Коледа Джудит беше готова да се оттегли с новата си книга и беше съвсем доволна, че всичко почти свърши.

Това, разбира се, не беше само по вина на Моли. Обстоятелствата бяха трудни за нея. Тя никога не се беше сприятелявала лесно и като нямаше млади роднини, с които да напълни къщата, не беше лесно да предизвика вихър от всеобща радост с двете си малки дъщери. Без моралната подкрепа на съпруг, който да се облече като дядо Коледа, да пълни чорапи и да реже пуйки, нейната вродено пасивна природа вземаше връх и в резултат тя тръгваше по линията на най-малкото съпротивление.

Но сега всичко беше променено. Бяха идвали и си отивали Коледи след онези уникално непразнични времена в Ривървю. Всяка беше различна и, погледнато назад, всяка нова по-хубава от предишната. Първо онези две седмици в Кийхам с леля Биди и чичо Боб. Тази ваканция беше направила много за възстановяване на доверието на Джудит в съществената магия на празниците. После първата Коледа в Нанчероу с къщата, ослепителна от украса и отрупана с подаръци. Всички Кеъри-Луис бяха се събрали, както и много други хора, и веселието не секваше от Бъдни вечер и среднощната служба до дългия поход към вкъщи след срещата на втория ден на Коледа на местните ловци. А Даяна беше подарила на Джудит първата й дълга рокля от бледосиня тафта и тя я облече на коледната вечеря и после танцува валс с полковника, с когото кръжаха по пода на салона.

Последната година, 1937, тя бе се върнала при семейство Съмървил не в Кийхам, а в новата им къща на брега в Дартмут. Там бяха и Нед, и негов приятел, младши лейтенант от кораба на Нед. Беше паднал дебел сняг и отидоха да се пързалят с шейни, а една вечер отидоха до Плимут на запомнящо се парти в компанията на един от кръстосвачите на Нейно Величество.

А сега щеше да бъде отново в Нанчероу, и на седемнадесет Джудит се вълнуваше от тази перспектива като съвсем малко дете и броеше дните до края на срока. От Лъвдей, която все още се връщаше вкъщи всеки уикенд, беше насъбрала от сутрините в понеделник парченца приятна информация относно предстоящите планове, уредените партита и поканените гости.

— Ще бъдем най-претъпканата къща. Мери Милиуей брои чаршафите като маниачка, а госпожа Нетълбед е затрупана до шия с кайма, пудинги и кейкове. Не мога да ти опиша колко приятно мирише кухнята. Всичко е с подправки и пияно от бренди. А Атина си идва от Лондон, пък Едуард отива на ски в Ароса, но обещава да се върне навреме.

Което предизвика леко трепване на сърцето на Джудит, защото би било ужасно да не успее. Едуард вече беше пораснал, беше напуснал Хароу и беше завършил първия си семестър като студент в Кеймбридж. Да го види отново беше част от вълнението и нетърпеливото очакване, които преживяваше. Фактически доста голяма част. Не беше влюбена в него, разбира се. Да си влюбен, е нещо, в което изпадаш към филмовите звезди или идолите от матинетата, или други безопасно недостижими обекти. Но неговото присъствие внасяше толкова живот и блясък във всякакви случаи, че беше трудно да си представиш каквото и да било празненство да е пълноценно без него.

— Надявам се да успее. А Джеръми Уелс?

— Мама не каза. Може би ще работи или ще е с родителите си. Но се обзалагам, че ще намине по някое време. Винаги го прави. Мама е поканила семейство Пийрсън от Лондон. Те са нещо като втори братовчеди на татко, но са съвсем млади… мисля, че около тридесетте. Наричат се Джейн и Алистър и когато се жениха, бях им шаферка. В Сейнт Маргарет, Уестминстър. Страхотен шик. Сега имат две деца, и те идват с бавачката си.

— Как се казват децата?

— Камила и Роди. — Лъвдей сбърчи нос. — Не мразиш ли това име — Камила? Звучи като бельо. Те са много малки. Да се надяваме, че няма да реват през цялото време.

— Сигурно са много сладки.

— Е, едно е сигурно: няма да бъдат пуснати в моята стая.

— Не бих се тревожила. Бавачката ще ги държи под око.

— Мери казва, че ако започнат да обръщат детската с главата надолу, ще й даде да разбере. А, и в неделя с татко отидохме в насаждението и избрахме дърво…

Звънецът удари и не остана време за още. Джудит се отправи към уроците по френски, като преливаше от удоволствие, защото тази Коледа наистина обещаваше да бъде най-хубавата.

Междувременно в „Сейнт Урсула“ Коледа започна с подходяща религиозна нотка в началото на коледните пости. На сутрешното събиране те пееха химни за постите.

Ела, ела, Имануел,

и откупи от плена Израел…

А навън дните бяха къси и тъмните вечери дълги. В класа по изкуства се рисуваха коледни картички и се правеха хартиени украшения. По музика се репетираха коледни песни, хорът се бореше с ужасно трудните припеви на „Първата Коледа“ и „О, елате всички вярващи“. После идваше годишният празник с различна тема всяка година. Тази година трябваше да бъде „Дреха с фантазия“ — костюм, направен от хартия и на стойност не повече от пет шилинга. Джудит заши цигански костюм с няколко волана от крепонена хартия на шевната машина на матроната и си закачи на ушите халки от пердета с конец, но Лъвдей просто залепи множество стари вестници, нахлупи шапката си за езда и се появи като Новини за конните състезания. Костюмът й се разпадна по време на енергичните игри и тя прекара остатъка на вечерта в морскосините си кюлоти и старата риза, които носеше под всичките слоеве на „Дейли Телеграф“.

Дори времето се изхитри да прибави към сезонното напрежение, като стана хапещо студено, необичайно за този умерен, обграден с море нос на Англия. Сняг не беше паднал, но тежки слани превръщаха поляните в сребро и правеха игрищата толкова твърди, че всички състезания бяха отменени. В градините замръзнали палми и полутропически храсти окапаха мъчително и беше трудно да се повярва, че някога могат да се съвземат от това жестоко преживяване.

Но имаше по-важни неща, за които да мисли. Най-после дойде последната сутрин на срока, годишната служба с коледни песни в параклиса и после вкъщи. На чакълената площадка пред входната врата вече бяха се струпали коли, таксита и автобуси, за да отнесат бъбривата тълпа от ученички. Като казаха довиждане на госпожица Като и й пожелаха весела Коледа, Джудит и Лъвдей с ръце, отрупани с книги и провиснали торби за обувки, избягаха навън на хапливия въздух и свободата. Палмър беше там с ловното комби, вече натоварено, и те скочиха на него и тръгнаха.

В Нанчероу приготовленията вървяха с пълна сила. Навсякъде гореше огън и огромна ела се издигаше в хола. Още докато влизаха през входната врата, Даяна тичаше надолу по стълбите да ги посрещне с гирлянда от зеленика на едната ръка и дълъг фестон от сърма на другата.

— О, мили създания, вече сте тук, живи и здрави. Не е ли ужасен студ? Затваряйте вратата да не влезе вътре. Не мислех, че ще дойдете толкова скоро. Джудит, скъпа, божествено е да те видя. Господи, мисля, че си пораснала.

— Кой е тук? — попита Лъвдей.

— Засега само Атина, и още ни гък, ни мък от Едуард. Но това само означава, че прекарва добре. А Пийрсънови пристигат довечера. Шофират чак от Лондон, горките. Надявам се пътищата да не са прекалено гадни.

— А Нени, Камила и Родни?

— Мила, не я наричай Нени. Това си е лична шега. Те идват утре с влака. А после Томи Мортимър пристига на другия ден, той също е проявил разум и е взел влака. Колко много хора трябва да се посрещнат на гарата!

— А къде са всички?

— Баща ти и Уолтър Мъдж взеха трактор с ремарке и отидоха да ми наберат още купища зеленика. А Атина пише коледни картички.

— Още ли не ги е написала? Никой няма да ги получи навреме.

— Добре, де. Може би само ще напише „Честита Нова година“ — Даяна помисли малко над това и се изсмя. — Или може би „Честит Великден“. Сега, милички, трябва да продължа. Какво правех? — Тя погледна гирляндите от сърма и зеленика, сякаш за да почерпи вдъхновение. — Украсявах стаите, струва ми се. Толкова много има да се прави! Защо не намерите Мери? — Тя вече се носеше към приемната. — Да й помогнете да разопакова. Разбрахме се. Ще се видим на обяд.

Сама в розовата си стая, след като се ориентира, провери притежанията си и прекара няколко ледени мига във висене на отворения прозорец. Първото, което Джудит направи, беше да се преоблече, да свали униформата и да си облече подходящи удобни дрехи за пораснали. Като направи това, беше готова да се заеме с разопаковането и беше коленичила до отворения куфар, в който търсеше четката си за коса, когато чу гласа на Атина, която викаше името й.

— Тук съм!

Тя престана да търси и обърна лице към вратата. Чу бързи леки стъпки и в следващия миг влезе Атина.

— Само надникнах да ти кажа здравей и честити празници, и всичко останало. — Тя влезе в стаята и се тръсна отпуснато на кревата на Джудит. — Току-що срещнах Лъвдей и от нея разбрах, че вече си дошла. Как са работите?

Джудит седна на петите си.

— Добре.

От цялото семейство Кеъри-Луис Атина беше тази, която Джудит познаваше най-малко и следователно при първите срещи винаги беше малко смутена и стеснителна. Не че не беше дружелюбна или забавна, или отстъпчива като по-голяма сестра, защото тя беше всичко това. Работата беше там, че беше така сензационно блестяща и изтънчена, че общото въздействие на присъствието й можеше да те зашемети. При това не идваше често в Нанчероу. Приключила с дебютантските танци и Швейцария, тя вече беше напълно пораснала и прекарваше повечето от времето си в Лондон, като се прибираше да преспи в малката къща на майка си в Кейдоган Мюз и водеше живот, отдаден само на удоволствия. Нямаше дори истинска работа (казваше, че работата би й пречила на приятните импровизирани уговорки) и ако я питаха за безделието й, само се усмихваше неясно и измърморваше нещо за благотворителен бал, за чиято организация помага, или за изложба, за да се популяризира някой художник или скулптор, на чиято неразбираема творба твърдеше, че се възхищава.

Светският й живот течеше без прекъсване. Мъже бръмчаха около нея — пословичните пчели около гърнето с мед, и когато беше в Нанчероу, тя прекарваше повечето си време на телефона, като утешаваше нещастно влюбените момчета, обещаваше да ги потърси, когато се върне в Лондон, или скалъпваше някаква невероятна история за това къде се намира и колко е невъзможно в момента да е с тях. По едно време полковникът беше принуден да отбележи, че тя го е докарвала до разболяване толкова много пъти, че се чуди как още не е умрял.

Но Джудит й симпатизираше. По някакъв начин трябва да е ужасна отговорност да притежаваш такава красота. Дълга руса коса, безупречна кожа, огромни сини очи, обградени с черни ресници. Беше висока колкото майка си, стройна и дългокрака, носеше много червено червило и много червен лак на ноктите, винаги беше облечена в чудесни нови дрехи по най-последната мода. Днес, понеже тук беше провинция, беше с панталон с мъжка кройка и копринена риза, и жакет от камилска вълна с подплънки на раменете и блясъка на диамантена брошка, забодена на ревера. Джудит не беше виждала брошката досега и предположи, че тя е неотдавнашен подарък от някой обожател. Това беше още нещо около Атина. Тя непрекъснато получаваше подаръци. Не само за Коледа и на рождените си дни, а постоянно. И не просто цветя и книги, а бижута и дребни украшения, които да закачи на златната си гривна, скъпи малки кожи от самур и норка. Седнала тук на леглото, тя изпълни стаята с романтичния аромат на парфюма си, и Джудит си представи огромния флакон от шлифовано стъкло, набутан й от някой луд от желание да я притежава, и оставен безгрижно до дузина други на тоалетната й масичка.

Но въпреки това тя беше много приветлива и много щедра, когато раздаваше дрехите си и съвети как да си носиш косата. И не се надуваше ни най-малко. Тя внушаваше, без всъщност да го казва, че мъжете в действителност са нещо досадно, и беше много доволна да избяга от ухажванията им и да прекара малко, но не особено дълго време със семейството си.

Сега тя кръстоса крака и се настани удобно, за да си побъбрят.

— Обожавам цвета на пуловера ти. Къде го купи?

— В Плимут, последната Коледа.

— Разбира се. Тогава не беше с нас, нали? Липсваше ни. Как върви училището? Не ти ли е дошло до гуша от него? Аз едва не полудях от скука, когато бях на седемнадесет. И всички тези убийствени правила. Нищо, скоро ще свърши и тогава ще можеш да изфучиш до Сингапур. Едуард каза, че не си е представял колко затъпяващ е Хароу, докато не го е напуснал. Мисля, че Кеймбридж е отворил пред него цял нов свят.

— Ви… виждала ли си го напоследък?

— Да, дойде и прекара една нощ в Лондон с мен, преди да се отправи за Ароса. Прекарахме си чудесно, бифтеци, шампанско и голяма размяна на новини. Знаеш ли с какво се занимава той? Няма да повярваш. Записал се е в университетския клуб за летене и се учи да пилотира самолет. Не мислиш ли, че това е страхотно смело и героично?

— Да, мисля — каза Джудит напълно искрено. Самата мисъл да се учиш да летиш на самолет беше напълно ужасяваща.

— Той обожава това. Казва, че е най-вълшебното нещо на света. Да се носиш над всичко като чайка и да виждаш всички тези малки ниви.

— Мислиш ли, че ще се върне за Коледа?

— Длъжен е да си дойде. Рано или късно. Какво ще облечеш за коледните празници? Купи ли си нещо ново?

— Ами да, купих си. Не е съвсем ново, но още не съм го носила.

— Значи е ново. Разкажи ми.

— Направено е от сари. Мама ми изпрати едно за рождения ден, а майка ти ми помогна да нарисувам модела, после го занесохме на нейната шивачка и тя го уши.

Беше много приятно да обсъждаш дрехи с Атина по такъв „възрастен“ начин. Лъвдей никога не говореше за дрехи, защото я отегчаваха и не я интересуваше как изглежда. Но Атина моментално се заинтересува.

— Звучи сензационно. Може ли да го видя? Тук ли е?

— Да, в гардероба.

— Хайде, покажи го!

Джудит се изправи и отиде да отвори гардероба. Посегна към закачалката, на която висеше скъпоценната рокля, покрита с черна опаковъчна хартия.

— Хартията е предназначена да предпазва златните нишки от потъмняване. Всъщност не знам съвсем защо — обясни тя, като я махаше. — Беше ужасно трудно да се скрои, защото искахме да използваме десена на края, но Даяна се справи…

Последният слой хартия падна на пода и роклята се показа. Тя я държеше пред себе си и разпери полата, за да се види ширината й. Коприната беше толкова фина, че почти не тежеше, беше лека като въздух. По големия подгъв и маншетите на късите ръкавчета блестеше с отразена светлина основният златен мотив от края на сарито.

Атина зяпна.

— Мила, божествена е. И какъв цвят. Не тюркоазен, нито син. Абсолютно съвършена. — Джудит пламна от удоволствие. Беше много успокояващо не друг, а самата Атина да бъде толкова искрено ентусиазирана. — А обувките? — Тя присви очи. — Златни или сини?

— Златни. Нещо като сандали.

— Разбира се. Трябва да носиш златни бижута. Огромни обеци. Имам точно такива, ще ти ги заема. Божичко, ти ще съсипеш всички мъже в стаята. Наистина е дивна и съм луда от завист. Сега я завий отново, както си беше, и я прибери, преди да започне да потъмнява или каквото там беше.

Тя седеше и гледаше докато Джудит, не без известно затруднение, направи всичко това и върна роклята в безопасността на гардероба. После широко се прозина и погледна часовника си.

— Божичко, един без петнадесет. Не знам за теб, но аз умирам от глад. Хайде да слезем, преди Нетълбед да удари гонга. — Тя грациозно стана от леглото, прокара ръка по блестящата си коса и зачака готова. — Май не успя да разопаковаш много. По моя вина, прекъснах те. Нищо, можеш да довършиш по-късно. Не е ли божествено да знаеш, че е ваканция и пред теб има дни и дни? Цялото време на света.

* * *

Джудит беше събудена от вятъра, вихър, нахлул през нощта, и сега виеше откъм морето, удряше по стъклата и тропаше по рамките на прозорците. Беше все още тъмно. Беше открехнала прозореца, преди да си легне, но сега течението налиташе върху пердетата и те танцуваха като вампири, така че след малко тя стана и като потръпна от ледения въздух затвори прозореца и го притисна с райбера. Той все още потракваше, но пердетата се успокоиха. Тя запали лампата до леглото и видя, че е седем сутринта. Зората още не беше започнала да просветлява бурното утро, затова скочи отново в топлото легло и дръпна завивката над раменете си. Вече напълно събудена, тя лежеше и мислеше за деня пред нея, после за снощната вечер. Нанчероу бавно се изпълваше с хора. Последните гости, Джейн и Алистър Пийрсън, пристигнаха навреме за вечеря, след като бяха оцелели след дълго смразяващо пътуване с кола от Лондон. Цялата фамилия се стече в хола да ги поздрави, като ги прегръщаше и целуваше под отрупаните клони на бляскавата, феерично осветена коледна елха. Новопристигналите бяха привлекателна двойка, изглеждаха по-млади от годините си и донесоха със себе си отглас от лондонската изисканост, той в морскосин шлифер и шалче от фулар, тя в алено палто с яка от бяла лисица. Беше завързала копринен шал на главата си, но вътре беше топло и тя го развърза и свали, а тъмната й коса се разпиля по меката кожа на яката.

— О, мила! — Даяна беше явно развълнувана. — Чудесно е да те видим. Ужасно ли беше пътуването?

— Застрашително хлъзгаво, но Алистър не трепна нито веднъж. Мислихме, че се кани да завали сняг. Слава богу, че децата и бавачката не бяха с нас. Тя щеше да се вцепени от страх.

— Къде ви е багажът? В колата?

— Да, и около милион пакета за под елхата.

— Ще ги внесем. Къде е Нетълбед? Нетълбед!

Но Нетълбед вече беше тук, като се качваше нагоре от кухнята.

— Не се безпокойте, мадам. Ще се погрижа за всичко.

Което, разбира се, и направи, и Пийрсънови бяха съответно настанени в спалня с четворно легло, където вероятно още спяха, ако не бяха събудени от бурята като Джудит.

Тя не показваше никакви признаци на затихване. Пореден внезапен щурм връхлетя върху къщата, заплющя дъжд и потече надолу по стъклата на прозорците. Джудит се надяваше той да не продължи цял ден, но времето беше последната й грижа. Много по-тревожно беше, че въпреки непрекъснатото натрупване на пакети под елхата, тя още не беше купила подарък за никого. Вече напълно будна, лежеше и мислеше за това, после скочи от леглото, намъкна халата си, седна зад бюрото и започна да прави списък. В дълга колона написа седемнадесет имена. Трябваше да купи седемнадесет подаръка, а имаше само три дни до големия ден. Нямаше време за губене. Бързо си направи план. Изми зъбите и лицето си, среса се, облече се и слезе долу.

Вече беше станало осем часът. Закуската в Нанчероу започваше в осем и половина, но тя знаеше, че полковник Кеъри-Луис, радвайки се на малко спокойствие, винаги идваше по-рано и четеше откъси от вчерашната преса, които вчера не беше имал нито време, нито възможност да прочете.

Тя отвори вратата на трапезарията и той беше там, седнал на стола си начело на масата. Изненадан, той остави вестника, погледна над очилата си и изражението му явно показваше недоволство от това нарушаване на спокойствието. Но когато видя Джудит, той любезно пренареди чертите си в някакво подобие на удоволствие. Тя не за пръв път помисли, че може би той е най-вежливият мъж, когото бе срещала.

— А, Джудит.

— Извинете. — Тя затвори вратата. В огнището огънят беше запален и от въглищата се носеше тежка, остра миризма. — Знам, че ви прекъсвам и че никак не ви се говори, но имам проблем и мисля, че можете да ми помогнете.

— Разбира се. Какъв е той?

— Амии… той е в това, че…

— Не ми казвай, преди да си получила нещо за ядене. После ще обсъдим проблема ти. Никога не вземай решения на празен стомах.

Тя се усмихна и се изпълни с обич към него. През годините, когато беше идвала в Нанчероу, дълбоко се беше привързала към полковника и отношенията им много скоро загубиха първоначалната стеснителност и станаха, макар и не твърде близки, поне непринудени. Колкото до него, той се отнасяше към Джудит, ако не като към собствена дъщеря, поне като към любима племенница. И така тя послушно отиде до страничния плот, взе си варено яйце и чаша чай и се върна на масата до него.

— Така. Какво има?

— Ами коледните подаръци. Не съм купила нито един. В училище не можех, а преди да дойда нямах време. На семейството си изпратих много отдавна, разбира се, защото трябва да пристигнат в Сингапур навреме, но това е всичко. Само си направих списък, трябва да купя седемнадесет подаръка за всички тук.

— Седемнадесет? — Той изглеждаше умерено изумен. — Толкова ли сме много?

— Ами толкова ще бъдем на Коледа.

— Какво искаш да направя?

— Всъщност нищо. Просто исках да разбера дали някоя кола ще ходи в Пензанс, за да отида да напазарувам. Не исках да кажа нищо на Даяна, защото тя има толкова работа тук с пристигащите гости и какво ли не. Но си помислих, че вероятно вие ще можете да уредите нещо.

— Правилно си дошла при мен. Даяна се върти като пумпал. От нея сега не можеш да чуеш смислена дума. — Той се усмихна. — Защо да не отидем заедно с теб в Пензанс тази сутрин?

— О, нямах намерение да искам вие да ме закарвате дотам.

— Знам, че не искаш, но аз и без това трябва да отида до банката и това може да стане и тази сутрин. — Той вдигна глава да погледне през прозореца, когато нов пристъп на дъжд и вятър връхлетя от морето. — И без това почти нищо друго не може да се направи в такова време.

— Наистина ли трябва да отидете до банката?

— Да, наистина. Както знаеш, не съм много по пазаруването, така че всичките ми любимци получават от мен за Коледа плик с пари. Това е толкова лишено от въображение, че се опитвам да го направя по-вълнуващо, като се грижа банкнотите да бъдат нови, чисти и шумящи. И ще събера такива тази сутрин.

— Но това ще стане за миг, а на мен ми трябват най-малко два часа. Не искам да висите наоколо и да ме чакате.

— Ще отида в клуба, ще прочета вестниците, ще се срещна с някои приятели и като му дойде времето, ще си поръчам питие. — Той дръпна ръкава си и погледна часовника си. — Ако не губим време, ще бъдем в Пензанс в около десет часа, което ще ни даде възможност да се върнем навреме за обяд. Трябва да си уговорим среща. Предлагам хотел „Митр“ в дванадесет и половина. Това ти дава два часа и половина да си направиш покупките. Ако Даяна ходи да пазарува, два часа не й стигат. Просто са едно нищо. Трябва й половин ден, за да избере шапка.

Той толкова рядко се шегуваше, че на Джудит й идеше да го прегърне, но не го направи. Вместо това му каза:

— О, колко сте мил. Много съм ви признателна. Такова бреме смъкнахте от раменете ми.

— Никога не крий проблемите в себе си. Обещай ми. И ще се радвам на компанията ти. Сега бъди добро момиче и ми налей още чаша кафе…

* * *

Времето в Пензанс не беше по-хубаво. Всъщност дори по-лошо. По улиците шуртеше побесняла вода, и по прелелите канавки се носеха всякакви боклуци и отчупени от дърветата клонки. Блокираните купувачи се мъчеха с чадъри, които вятърът просто обръщаше нагоре, събаряше шапките от главите им и продължаваше да духа до забрава. От време на време плочи, съборени от покривите, падаха долу и се натрошаваха на парченца на тротоарите, и утрото беше толкова тъмно, че в магазините и офисите лампите светеха и през деня. От брега ясно се чуваше сърдитото разбиване на вълните на високия прилив и всички говореха за бедствия: наводнени къщи, паднали дървета и уязвимостта на плувния басейн, алеята за разходки и пристанището.

Човек се чувстваше малко като в обсада, но не и безучастен. Опакована в гумени ботуши, черен дъждобран и вълнена шапка, нахлупена над ушите, Джудит си пробиваше път от магазин в магазин и постепенно се натоварваше с пакети, вързопи и пазарни чанти.

В единадесет и половина тя се оказа в книжарницата за канцеларски принадлежности на Смит, като беше купила подаръци за всички, освен за Едуард. Беше оставила неговия за накрая по две причини. Не беше измислил какво да му купи и не можеше да си позволи да е напълно сигурна, че действително ще дойде в Нанчероу за Коледа. „Ще се върне от Ароса“, беше обещала Даяна, но човек не може да е сигурен, а тя така копнееше да го види отново, че беше станала силно суеверна по цялата тази работа. Беше като да си вземеш чадър на пикник, с цел да не завали. Ако не му купи подарък, непременно ще дойде и тогава тя няма да има нищо за него. Но ако му купи, може би ще предизвика провидението и от сигурно по-сигурно той ще реши в последния момент да остане с приятелите си в Ароса. Представи си телеграма от Швейцария, пристигнала в Нанчероу. Даяна отваря плика и чете на глас съобщението: „Ужасно съжалявам, накрая оставам тук за Коледа. Ще ви видя всички на Нова година“. Или нещо подобно. Може би…

— Може ли да се махнете от пътя ми, моля?

Сърдита дама, която се опитваше да си пробие път до щанда с хартия за писане, наруши мрачните й размишления.

— Извинете…

Джудит сграбчи пакетите си и се дръпна настрана, но този дребен инцидент й върна разума. Разбира се, че трябва да купи подарък за Едуард. Ако не дойде за Коледа, ще му го даде по-късно. Заобиколена от камари чудесни нови книги, помисли да му купи книга, но после се отказа. Вместо това… като се почувства силна и решителна, тя се гмурна отново навън на вятъра и дъжда и се отправи по Маркет Джу стрийт нагоре към Медуейз.

Дори този старомоден магазин, обикновено тих и доста скучен, беше докоснат от веселието на сезона. Хартиени камбанки висяха по лампите, клиентите бяха повече от обикновено — непретенциозни дами купуваха практични сиви вълнени чорапи на мъжете си или се измъчваха над размера на яката на нова риза. Но Джудит не искаше да купува чорапи на Едуард и беше сигурна, че си има множество ризи. Като обсъждаше проблема и вода се стичаше от дъждобрана й в малка локва в средата на лъснатия под, можеше да си стои там вечно, ако най-възрастният от продавачите не се беше доближил до нея и, изправена пред лицето му, тя внезапно взе решение.

— Шарф? — попита тя.

— За коледен подарък, нали?

— Да. — Тя помисли малко. — Нещо ярко. Не морскосиньо или сиво. Червено, може би.

— А карирано? Получихме много хубави карирани шалчета. Обаче са от кашмир и са доста скъпички.

Кашмир. Кариран шал от кашмир. Представи си Едуард с такава луксозна вещ, небрежно омотана около врата му. И каза:

— Няма значение, ако е малко скъп.

— Ами нека тогава ги погледнем, става ли?

Тя избра най-яркия, червено и зелено с малко жълто. Продавачът се отдалечи, за да го опакова, а тя извади чековата си книжка и писалката и го зачака да се върне. Застанала в ъгъла, тя се огледа наоколо с известна привързаност, защото този малко надут стар магазин беше невероятно място за среща на мимолетни спомени. Тук за пръв път беше видяла Даяна Кеъри-Луис и Лъвдей. И тук беше дошла в онзи специален ден с Едуард и беше му помогнала да избере плат за костюма си, а после той бе я завел на обяд.

— Заповядайте, госпожице. — Беше опаковал шала в коледна хартия със зеленика. — А това е сметката ви.

Джудит написа чека. В този момент вратата откъм улицата се отвори зад нея. За момент нахлу студен въздух, после вратата се затвори. Тя подписа чека, откъсна го и го подаде.

Някой зад нея каза името й. Стресната, тя се обърна и се намери лице в лице с Едуард.

Безмълвният шок трая само миг, за да го смени почти моментално радостен скок на сърцето й. Тя усещаше как усмивката плъзва по лицето й и челюстта й увисва от смайване.

— Едуард!

— Изненада, изненада!

— Но какво правиш… как дойде… Какво правиш тук?

— Дойдох да те търся.

— Мислех, че си още в Ароса.

— Пристигнах тази сутрин с нощния влак от Лондон.

— Но…

— Виж какво — той сложи ръка върху нейната над лакътя и лекичко я разклати, — не можем да говорим тук. Хайде да излезем. — Той погледна надолу към купчината чанти и пакети, които я заобикаляха. — Всичко това твое ли е? — Гласът му звучеше невярващо.

— Коледно пазаруване.

— Свърши ли го?

— Току-що.

— Тогава да вървим.

— Къде?

— В „Митр“. Къде другаде? Нали там имаш среща с татко?

— Да, но… — Тя смръщи вежди.

— Всичко ще бъде обяснено.

Той вече събираше пакетите й и с две пълни ръце проправи път към вратата. Тя бързо събра останалите на пода дреболии и забърза след него. Той отвори тежката стъклена врата с рамо и я изчака да мине през нея, после двамата тръгнаха по улиците под безмилостния дъжд, навели глави срещу вятъра, прекосяваха пътя с обичайното за Едуард невнимание и безгрижие и като изтичаха надолу по „Чепъл стрийт“, се отправиха към топлината и подслона на стария хотел „Митр“. Вътре той я въведе във фоайето, което миришеше на бира и на цигарите от предната вечер, но в него гореше приветлив огън и нямаше други хора да им пречат.

Те продължиха да се устройват така, че да се чувстват удобно. Едуард нареди всичките й пакети в спретната купчинка на пода и й каза:

— Хайде, съблечи това прогизнало палто и се стопли. Да поръчам ли кафе? Вероятно ще е отвратително, но при малко късмет ще е поне топло.

Като се огледа, той видя звънец до огъня и отиде да го натисне. Джудит разкопча дъждобрана си и по липса на по-добро място го преметна на облегалката на изправен стол. От него като от развален кран бавно се стичаха капки върху избелелия турски килим. Тя смъкна вълнената си шапка и разтърси освободената си мокра коса.

Много стар келнер се появи на вратата. Едуард каза:

— Бихме искали кафе, моля. Много кафе, може би две канички. И бисквити.

Джудит намери гребена в чантата си и опита да направи нещо с косата си. На рамката на камината имаше огледало и тя се изправи на пръсти, за да може да види отражението си. Видя лицето си, розови от вятъра бузи и очи, светнали като звезди. „Щастието си личи“, помисли си тя. Тя махна гребена и се обърна към него.

Той изглеждаше чудесно. Небръснат, но прекрасен. Силно загорял, здрав и силен. След като поръча кафето, съблече прогизналото си скиорско яке. Под него носеше джинси и морскосин пуловер с поло яка. Джинсите бяха потъмнели от вода и когато дойде да постои край буйния огън, от тях се издигна лека пара.

— Изглеждаш страхотно — каза тя.

— Ти също.

— Не знаехме, че си идваш вкъщи.

— Никога не пращам телеграми и каквото и да е. Но винаги си идвам. Не бих пропуснал Коледа за всичките ски на света. Ако бях казал кога се връщам, мама щеше да се засуети за посрещане на гарата и всичко такова. По-добре да минаваш без крайни срокове, особено когато идваш от Европа. Никога не знаеш дали ще успееш да хванеш влака или дали ще тръгне фериботът.

Джудит разбра гледната му точка и реши, че това е много добра философия. Но…

— И така, кога пристигна? — попита тя.

Той посегна към джоба на панталона си за цигарите и запалката и отговори чак когато пое дълбоко от запалената цигара. Изпусна облак дим и й се усмихна.

— Казах ти. С нощния влак. Пристигнах в седем сутринта.

— И никой не те посрещна?

Той потърси с очи къде да седне и избра стар фотьойл. Премести го с бутане по килима по-близо до огъня и се отпусна в него.

— И така, какво направи?

— Беше малко рано да звъня вкъщи и да искам транспорт, а съм прекалено стиснат, за да взема такси, затова си оставих багажа на гарата и отидох в клуба на татко. Започнах да чукам на вратата, докато някой ми отвори.

— Не знаех, че си член на клуба на баща си.

— Не съм, но ме познават. Извъртях им сълзлива история и ме пуснаха. А когато им казах, че пътувам от два дни, че съм уморен и мръсен, позволиха ми да използвам банята и киснах в топла вана цял час, а после една мила дама ми направи закуска.

Тя се изпълни с възхищение.

— Едуард, какво нахалство!

— Мисля, че е по-скоро умна хитринка. Супер закуска. Бекон с яйца, наденичка и врял, много горещ чай. И виж ти — точно когато довършвах това огромно пиршество — не бях ял дванадесет часа — кой мислиш че влезе — татко!

— И той ли беше слисан колкото мен?

— Почти.

— Ама че си лош. Можел е да получи инфаркт.

— О, не говори глупости. Само много се зарадва, като ме видя. И седна, пихме заедно още чай и ми каза, че те е довел в града да направиш пазаруването си за Коледа и че ще се срещнете в дванадесет и половина. Затова дойдох да те намеря и да побързаме.

— Защо се сети за „Медуейз“?

— Ами нямаше те в никой друг магазин, затова те потърсих и там. — Той се ухили. — Успешно.

Самата мисъл за това, че в това ужасно време той е обикалял Пензанс да я търси, дълбоко трогна Джудит и я изпълни с приятна топлота. И каза:

— Можеше просто да си седиш удобно в клуба и да четеш вестник.

— Не ми се седеше удобно, където и да било. Бях седял в душни вагони достатъчно дълго. Кажи ми как си…

Но преди да успее да му отговори, древният келнер се появи с поднос с канички кафе, чаши и чинийки и две изключително малки бисквитки в една чиния. Едуард пак бръкна в джоба си, извади шепа монети и му плати.

— Задръжте рестото.

— Благодаря, сър.

Когато той си отиде, Джудит наля кафе. Беше черно и миришеше малко странно, но поне беше топло.

— Кажи ми, какво прави през това време? — настоя той.

— Нищо особено. Само учене и училище.

— Боже, съжалявам за теб. Нищо, скоро ще свърши и ще се чудиш как въобще си могла да го изтраеш. А Нанчероу?

— Още си е на мястото.

— Глупаво момиче, исках да кажа какво става там. Кой е дошъл?

— Вече всички, струва ми се, след като и ти си тук.

— А приятелите и роднините?

— Семейство Пийрсън от Лондон. Пристигнаха снощи.

— Джейн и Алистър? Хубаво, те са ценни хора.

— Мисля, че децата им и бавачката пристигат довечера с влака.

— Е, смятам, че всички ще трябва да изтърпим малко бъркотия.

— И Томи Мортимър идва за Коледа, но не знам точно кога.

— Неизбежно. — Той каза с медения глас на Томи Мортимър: — Даяна, скъпото ми момиче, едно мъничко мартини?

— О, стига, не е чак толкова лош.

— Всъщност по-скоро го харесвам, този стар чешит. А Атина не е ли довела някое задъхано гадже?

— Този път не.

— Това е най-малко причина за празнуване. Как е леля Лавиния?

— Още не съм я видяла. Пристигнах от „Сейнт Урсула“ едва вчера. Но знам, че ще дойде за коледната вечеря.

— Величествена в черно кадифе, милото старо момиче. — Той отпи от кафето си. — Боже, отвратително е.

— Разкажи ми за Ароса.

Той остави чашата си с подигравателно тракване и беше ясно, че няма да пие повече.

— Страхотно — отговори й той. — Всички влекове работят, няма много хора. Фантастичен сняг, слънце от сутрин до вечер. Карахме ски по цял ден и танцувахме почти по цяла нощ… Там има нов бар, „Тримата хусари“, където се събират всички. Обикновено ни разкарваха в четири сутринта. — Той внезапно запя: „Момичетата са създадени за целувки и любов, и защо пък аз да не съм за тях готов“. Ние карахме бенда да свири това всяка нощ.

Ние. Кои бяха ние? Джудит потисна безполезно бодване на ревност.

— Кой беше с теб? — попита тя.

— О, само приятели от Кеймбридж.

— Трябва да е било чудесно.

— Никога ли не си карала ски?

— Никога.

— Някога ще те заведа.

— Не мога да карам.

— Ще те науча.

— Атина ми каза, че се учиш да летиш.

— Научих се. Вече имам разрешително за пилот.

— Страшно ли е?

— Божествено е. Чувстваш се съвсем неприкосновен. Свръхчовек.

— Трудно ли е?

— Лесно като да караш кола и милион пъти по-прекрасно.

— Все пак мисля, че си ужасно смел.

— О, разбира се — иронично каза той, — истински неустрашим човек — птица. — Той внезапно дръпна ръкава на пуловера си и погледна часовника под него. — Дванадесет и петнадесет. След малко ще дойде татко, за да ни закара вкъщи. Корабът скоро потегля, така че да изпием по едно с мехурчета.

— Шампанско?

— Защо не?

— Не трябва ли да почакаме баща ти?

— Защо? Той не обича шампанско. Ти не го мразиш, нали?

— Никога не съм пила.

— Значи тъкмо е време да започнеш. — И преди да успее да възрази, той скочи на крака и отиде пак да звънне на келнера.

— Но… посред бял ден, Едуард?

— Разбира се. Шампанско се пие по всяко време на деня и нощта, това е едно от чаровните му предимства. Дядо ми често го наричаше ежедневното винце на богатите. Освен това какъв по-добър начин за нас с теб да започнем Коледа?

* * *

Джудит седеше пред тоалетката си, страхливо наведена към огледалото, и слагаше грим на клепачите си. Правеше го за пръв път, но коледният подарък от Атина беше хубава кутия с козметика от „Елизабет Арден“ и най-малкото, с което можеше да й благодари, беше да се справи със сложнотиите на гримирането. При грима за мигли имаше малка четчица, която тя намокри от крана и направи нещо като паста. Атина беше й казала да плюе върху грима, защото така траел по-дълго, но това й се стори малко отблъскващо и затова предпочете водата.

Беше седем вечерта на Коледа и тя сега се обличаше за върховния момент — коледната вечеря. Беше си направила прическата, с диадема и множество малки змиевидни къдрици по цялата глава. Беше почистила лицето си с новия почистващ крем, беше си сложила основния крем и се напудрила с приятно миришеща пудра. Ружът не беше за нея, но гримът за клепачи беше предизвикателство. За щастие всичко мина добре и тя успя да не си бръкне в окото с четката, което можеше да има фатални последствия. Като свърши с него, седна, без да мигне, в очакване да изсъхне. Отражението й я гледаше с ококорени очи като кукла, но чудесно подобрено. Чудеше се как не беше помислила да използва такъв грим по-рано.

Тя седеше и слушаше. Зад затворената врата къщата беше изпълнена с тихи далечни звуци. Потракване на съдове от кухнята, гласът на госпожа Нетълбед се повишаваше, когато викаше съпруга си. По-нататък тихо, след това тихи звуци музика, валс, „Граф Люксембург“. Може би Едуард пробваше радиограмофона, в случай че майка му пожелае да има танци след вечерята. След това, много по-близо — плискане и високи детски гласчета от банята за гости, където Нани Пийрсън беше изцяло погълната от желанието час по-скоро да приготви питомците си за лягане. Но те бяха и уморени, и превъзбудени след наситения ден, и от време на време детските гласове избиваха в писък и рев, докато хленчеха и мрънкаха и може би се удряха едно друго. Джудит си позволи леко съчувствие към Нани Пийрсън, която беше тичала след тях цял ден. Но сега вероятно гореше от желание по-скоро да ги умиротвори в леглата, за да може да отиде в детската стая, да вдигне подутите си глезени и да поклюкарства с Мери Милиуей.

Гримът като че ли изсъхна. Джудит освободи косата си и я среса, като подви навътре краищата й в новата прическа „като паж“^[2]. Сега роклята. Тя се изхлузи от пеньоара си и отиде до леглото, където беше опънала пеперудено синята фантазия в готовност за точно този момент. Повдигна я и я нахлузи през главата си — беше лека като воал — пъхна ръце в ръкавите и усети как тънката коприна се хлъзга по тялото й. Закопча микроскопичното копченце отзад на врата си и после ципа на талията. Роклята беше малко дълга, но когато си обу новите сандали с високи токове проблемът изчезна.

Златните обеци, любезно предложени от Атина, увиснаха на местата си. Новото червило, розов корал, и новият парфюм, и беше готова. Тя застана и за пръв път се огледа във високото огледало, монтирано в средата на гардероба. Всичко беше наред. Всъщност беше чудесно, защото изглеждаше наистина добре. Висока, стройна и най-важното — пораснала. Най-малко на осемнадесет. А роклята беше мечта. Тя се обърна и полата се понесе и я обви точно както тази на Джинджър Роджърс, както би я обвила, ако Едуард я покани на танц. Молеше се това да стане.

Време е да отиде. Угаси лампите и излезе от стаята си. Усещаше мекотата на килима в дългия коридор през тънките подметки на сандалите си. Иззад вратата се носеше пара, напоена с аромат на скъп тоалетен сапун, и гласът на Нани Пийрсън, който поучаваше: „Какъв смисъл има да си толкова глупав?“. Помисли си да надникне и каже „Лека нощ“, но се отказа, за да не започнат Роди и Камила отново да реват. Тръгна направо по стълбите надолу и до приемната. Вратата беше отворена, тя пое въздух дълбоко и влезе, и това приличаше малко на излизане на сцената при училищна пиеса. Огромната стая в бледи тонове танцуваше под светлината на огъня и електрическите лампи и блещукащите украшения на елхата. Видя леля Лавиния, величествена в черно кадифе и диаманти, вече настанена във фотьойл до камината, с полковника, Томи Мортимър и Едуард, застанали в група край нея. Те държаха чаши и говореха и затова не забелязаха Джудит, но леля Лавиния я зърна моментално и вдигна ръка, за да я приветства. Тогава тримата мъже се обърнаха да видят кой ги е прекъснал.

Разговорът спря. За момент настъпи тишина. Джудит, разколебана до вратата, трябваше да я прекъсне.

— Първа ли дойдох?

— Мили боже, това е Джудит! — Полковникът клатеше глава удивен. — Мила, едва те познах.

— Какво съвършено великолепно появяване! — Беше Томи Мортимър.

— Не знам защо всички звучите толкова изненадано? — смъмри ги леля Лавиния. — Разбира се, че изглежда красива… И този цвят, Джудит! Също като синьо рибарче.

Но Едуард не казваше нищо. Само остави чашата си и отиде през стаята до нея, взе ръката й в своята. Тя вдигна поглед към лицето му и разбра, че той нямаше какво да каже, защото очите му казваха всичко.

Най-после проговори.

— Пием шампанско — каза й той.

— Пак ли? — закачи го тя и той се разсмя.

— Ела при нас.

* * *

След това, през следващите години, когато Джудит си спомняше тази коледна вечеря в Нанчероу през 1938 година, тя й напомняше гледане на картина на импресионист. Всички остри ъгли бяха замъглени от мекотата на запалените свещи и зашеметеността от малко прекаленото количество шампанско. Огънят гореше. Дървата пламтяха и пращяха, мержелеещите се мебели, облицованите стени и тъмните портрети се отдръпваха и сливаха, за да се превърнат само в сенчест фон за празничната маса. Сребърни канделабри стояха в центъра й с пръснати навсякъде клонки зеленика, ален градински боб, блюда с ядки и плодове, шоколадови бонбони, и тъмният махагон беше осеян с бели ленени подложки и салфетки, най-красивите сребърни прибори на семейството и кристални чаши, фини и прозрачни като сапунени мехури.

Колкото до десетимата, седящи край масата, Джудит никога нямаше да забрави точно как бяха подредени, как бяха облечени. Мъжете, разбира се, в официални вечерни дрехи — смокинги, колосани снежнобели ризи, черни папийонки. Полковникът се беше спрял на висока колосана яка с подвити ъгълчета, която го правеше да изглежда като прекрачил току-що през златната рамка на някоя викторианска картина. Колкото до жените, те сякаш бяха се съвещавали преди това като кралски особи, за да са сигурни, че никакви цветове няма да изпъкват и никоя дама няма да превъзхожда останалите.

Полковникът седна начело на масата в обичайния си огромен резбован стол, с Нетълбед, който се носеше зад него, и леля Лавиния отдясно. Джудит седеше между нея и Алистър Пийрсън. Зад него беше Атина, приличаща на лятна богиня в кожа от бяла акула без ръкави. От другата страна на полковника седеше Джейн Пийрсън, ярка като дългоопашат папагал в любимото си червено и с Едуард отляво. Това означаваше, че Едуард седеше срещу Джудит и от време на време тя вдигаше очи и срещаше неговите, и той й се усмихваше, сякаш двамата споделяха някаква чудесна тайна, и вдигаше чашата си към нея и отпиваше шампанско.

До него седеше малката му сестра. Лъвдей на шестнадесет беше още на границата между юношеството и „порастването“, но кой знае защо това неудобно състояние не я тревожеше ни най-малко. Тя все още живееше за своята езда и прекарваше повечето от времето си в конюшните, като ринеше тор и чистеше седлата в компанията на Уолтър Мъдж. Дрехите за нея бяха маловажни, както винаги. Изцапан и смачкан брич за езда беше обикновената й дреха в комбинация с всеки стар пуловер, който можеше да намери при проветряване на някой шкаф. И така тази вечер тя не носеше никакво бижу, тъмните й къдрици бяха в безпорядък, както винаги, и живото й лице с изумителните виолетови очи блестеше, без да е докоснато от какъвто и да било грим. Но роклята й — първата й дълга рокля, избрана от Даяна в Лондон и дадена й като един от коледните подаръци, беше чиста прелест. Муселин, със свежото зелено на млади брезови листа, изрязана ниско около раменете на Лъвдей и дълбоко надиплена край шията и подгъва. Дори Лъвдей беше съблазнена от нея и я облече без думичка мърморене. Това беше голямо облекчение за всички, особено за Мери Милиуей, която познаваше опърничавото поведение на някогашната си подопечна по-добре от всички останали.

До Лъвдей седеше Томи Мортимър и после Даяна на далечния край на масата в прилепнала сатенена рокля с цвят на стомана. При движенията, когато светлина попадаше на гънките, оттенъкът меко се променяше и понякога тя изглеждаше синя, понякога сива. Към нея носеше перли и диаманти и единственият ярък цвят беше аленото на ноктите и устните й.

Разговорът беше равномерно жужене, но гласовете постепенно се издигаха успоредно със спадането на виното в бутилките и приближаването на края на празненството. Първо имаше тънки като хартия резенчета пушена сьомга, после пуйка, бекон, наденички, печени картофи, брюкселско зеле и моркови в масло, млечен сос, желе от червени боровинки, гъст тъмен сос с много вино. Когато блюдата бяха разчистени от масата, роклята на Джудит започна да й се струва неудобно стегната, а разбира се, следваха още блюда. Коледният пудинг на госпожа Нетълбед, нейното масло с бренди, паят с кайма, блюда с гъст корнуолски каймак. След това орехи за чупене, малки сладки мандарини, които трябваше да се белят, със сухи бисквитки, които трябваше да се измъкват. Официалната вечеря се изроди в детско парти, с накривени неподходящи хартиени шапки, с неприятни вицове и прочетени на висок глас гатанки.

Но накрая всичко свърши и дойде време дамите да напуснат. Те станаха от масата, вече посипана с разкъсана хартия, обвивки от шоколади, пепелници и орехови черупки, и се оттеглиха към приемната и кафето. Даяна водеше групата. Преди да излезе спря и се наведе да целуне съпруга си.

— Десет минути — каза му тя. — Толкова време ти се разрешава, за да си изпиеш портото. Иначе вечерта ще бъде напълно съсипана.

— А как ще прекараме останалата част от нея?

— Ще танцуваме цяла нощ, разбира се. Как иначе?

И наистина, докато мъжете се присъединят към дамите, Даяна беше организирала всичко. Диваните и столовете бяха отместени до стените, килимите навити и радиограмофонът зареден с любимите й танцови плочи.

Музиката беше другото нещо, което Джудит щеше да помни винаги. Мелодиите на тази вечер, на тази година. „Дим влиза в очите ти“ или „Ти си каймакът в кафето ми“, и „Тъмнопурпурно“ или „Превъзходно“.

Изгряла е луната

и са ясни небесата,

и ако искаш да се поразходим,

ще е чудесно, просто превъзходно.

Тя танцува под тази плоча с Томи Мортимър, който беше такъв експерт, че тя дори не мислеше какво ще правят краката й. После беше ред на Алистър Пийрсън и всичко беше съвсем различно, защото той само бързо я разхождаше по стаята, сякаш беше прахосмукачка. Последва валс в чест на леля Лавиния и те с полковника бяха абсолютно най-добрите и засенчиха всички, защото единствено те знаеха как да се завъртят. Леля Лавиния повдигаше тежката си кадифена пола с една ръка и се виждаха обувките й с диамантени копчета, краката й ситнеха и се въртяха с лекотата и жизнеността на младото момиче, което е била някога.

От валса човек ожаднява. Джудит отиде да си налее портокалов сок и като се обърна, видя до себе си Едуард.

— Оставил съм най-хубавото за накрая — каза й той. — Изпълних задълженията си към всичките си приятели и роднини. Сега ела и танцувай с мен.

Тя остави чашата си и попадна в ръцете му.

Поглед към теб ми стигна

и преди да мигна,

сърцето в гърдите ми замря…

Но нейното не замря. То блъскаше толкова силно, че той сигурно усещаше ударите му. Държеше я много близо до себе си и тихичко пееше думите на песента в ухото й, и й се искаше музиката да продължава безкрайно. Но тя, разбира се, спря и той й каза:

— Сега вече можеш да изпиеш портокаловия си сок — и отиде да й го донесе.

За момент настъпи нещо като затишие, всички сякаш започваха да чувстват лека умора и бяха признателни за кратката почивка.

С изключение на Даяна. За нея всеки миг трябва да е запълнен и когато музиката започна отново и това беше старата класическа „Ревност“, тя моментално отиде до стола, в който се беше изтегнал Томи Мортимър, хвана го за ръката и го изправи на крака. Покорен както винаги, той я привлече към себе си и двамата, сами на дансинга, танцуваха тангото. Правеха го с опитността на професионалисти, но същевременно и съвсем комично телата им се притискаха плътно, а ръцете им бяха вдигнати изпънати много високо. Всяка стъпка, пауза и устремно движение бяха шаржирани, и без да се усмихват, те втренчено се гледаха в очите. Беше необикновено изпълнение, изключително забавно, и при финалния акорд на дрънчащите китари завършиха триумфално с Даяна огъната назад над поддържащата ръка на Томи страстно наведен над нея, а русата й глава почти докосваше пода. Чак тогава, когато Томи я повдигна под буря аплодисменти, Даяна си позволи да избухне в смях. Отиде и седна до леля Лавиния, която бършеше сълзите си от смях.

— Даяна, скъпа, тангото ви беше брилянтно, но да запазиш сериозност през цялото време, беше дори още по-блестящо. Трябвало е да станеш актриса. О, мила, не помня някога да съм се забавлявала така, но нали разбираш, вече е почти полунощ. Всъщност трябва да го нарека ден, и трябва да си тръгвам.

Полковникът, като се опитваше да не изглежда прекалено нетърпелив, моментално излезе напред.

— Ще те закарам.

— Не обичам да развалям празник. — Тя му позволи да й помогне да стане от стола. — Но най-хубавото време да си тръгнеш, е когато наистина се забавляваш! Наметката ми, струва ми се, е в хола. — Тя обиколи стаята, като се целуваше и пожелаваше лека нощ. На вратата се обърна. — Мила Даяна… — Изпрати й последна въздушна целувка. — Такава прекрасна вечер. Ще телефонирам сутринта.

— Спи до късно, лельо Лавиния, и си почини добре.

— Може и да успея. Лека нощ на всички. Лека нощ.

Тя излезе, придружена от полковника. Вратата след тях се затвори. Даяна изчака малко, после се обърна и се наведе да си вземе цигара. За малко се усети странна атмосфера, сякаш всички бяха деца, оставени сами без възрастни, които да им развалят веселбата.

Със запалена цигара Даяна огледа гостите си.

— Какво ще правим сега? — Като че ли никой нямаше добро предложение. — Сетих се. Ще играем на сардини^[3].

Атина, все още посръбвайки шампанско, изръмжа.

— О, мамо, порасни най-после!

— Защо не? Не сме я играли от много отдавна. Всички знаят как да играят, нали?

Алистър Пийрсън каза, че е играл преди много години, но е забравил правилата. Може би някой би могъл…?

Едуард обясни.

— Някой се скрива. Къщата е тъмна. Гасим всички лампи. Другите чакат тук. Броим до сто и всички тръгват да търсят. Ако намерите скрития, не казвате нищо. Пъхате се при него и чакате, докато всички се напъхат в кош за пране, или в гардероб, или където се е скрил търсеният. Последният е глупакът.

— О, да — каза Алистър без особен ентусиазъм. — Спомням си.

— Единственото правило е — намеси се Даяна, — че всички трябва да останем на долния етаж. Там има огромно място. Ако се качим горе, някой може да събуди децата.

— Или да се пъхне в леглото на Нани Пийрсън…

— О, Едуард!

— По грешка, разбира се.

— Но как ще определим лицето, което ще се скрие първо? — попита Алистър, който педантично беше решил да уточни нещата до край.

— Теглим карти. Пиките са силни и най-силната от тях печели.

Даяна отиде до масичката си за бридж, отвори чекмедже и извади от там тесте карти. Нареди ги с лице надолу в недодялано ветрило и обиколи всички, така че всеки да може да тегли. Джудит обърна картата си. Асо пика.

— Аз съм — каза тя.

Даяна нареди на Лъвдей да угаси всички лампи.

— Всички до една ли? — попита тя.

— Не, мила, не и на стълбището за горния етаж. Иначе ще настъпи паника между бавачките и някой ще падне надолу.

— Но тогава ще можем да виждаме.

— Едва-едва. Бързо, тичай.

— Сега. — Едуард пое ръководството. — Даваме ти време, докато преброим до сто, Джудит, и тръгваме да те търсим.

— Има ли забранена територия?

— Кухнята, мисля. Мисля, че семейство Нетълбед още не са си свършили работата там. Всичко друго е на твое разположение.

Лъвдей се върна при тях.

— Тъмно е и призрачно — каза тя с известно задоволство. — Нищичко не се вижда.

Джудит беше обхваната от тревожен страх. Странно, но й се искаше силната карта да беше изтеглена от някой друг. Никога на никого не беше признавала до какво състояние на нервите я докарваха подобни игри и винаги дори играта на криеница в градината смяташе за някакво мъчение, защото обикновено прекарваше повечето време в желание да отиде до тоалетната.

Но нищо не можеше да направи, освен да се престори на смела.

— Тогава да започваме. Старт, Джудит. Готово, спокойно, почни!

Те започнаха да броят, преди да беше стигнала до вратата. Едно, две, три… Затвори вратата след себе си и беше погълната от мастилена тъмнина. Сякаш на главата й беше нахлузена торба от дебело черно кадифе. Обхвана я паника, докато търсеше в мислите си някакво убежище, в което да се свие преди всички да дойдат като хрътки, които я лаят. Потрепери, но зад вратата те още брояха. Тринадесет, четиринадесет, петнадесет. По това време обаче очите й бяха привикнали с тъмнината, и вече виждаха в далечния край на коридора слабата светлина, която се процеждаше под вратата от стълбището вън от детската стая.

Това правеше нещата значително по-добри. И нямаше време за губене. Тя тръгна напред предпазливо като сляпа, несигурна, ужасена, че някой стол или маса може да я препънат. Къде да се скрие? Като се стараеше да се ориентира, да прецени разстоянията, така добре познати, но сега така объркващи, тя правеше боязливи стъпки и пресмяташе къде се намира. Отдясно е малката всекидневна, по-нататък — трапезарията. От другата страна бяха билярдната и кабинетът на полковника. Като продължаваше по коридора, слабата светлина от горния етаж я поведе нататък. Тръгна наляво, докосна стената с ръка, и тръгна по корниза. Блъсна се в маса, усети студено докосване на листа по голата си ръка. После рамката на врата. Пръстите й се плъзнаха по тежката облицовка, намериха дръжката, натиснаха я и тя хлътна вътре.

Билярдната. Черно тъмна в момента. Тихо затвори вратата зад себе си. Усети познатата миризма на старо сукно и дим от пури. Хитрувайки, тя пипнешком намери електрическия ключ и го щракна. Билярдната маса моментално се освети, обвита с прашни покривки. Всичко беше спретнато и подредено, палките изправени в стойката, готови за следващата игра. Огън не гореше, но тежките брокатни завеси бяха плътно затворени. Тя се ориентира, угаси светлината и забърза през огромната стая. Стъпките й не вдигаха никакъв шум по дебелия турски килим.

Високите прозорци на тази стая имаха широк, висок перваз, на който понякога във влажен следобед с Лъвдей се наместваха, за да гледат развитието на някоя игра и се стараеха да не объркват сметката на точките. Скришно място без особено въображение, но друго не можа да измисли, а секундите просто летяха. Тя дръпна завесата настрана, прибра дългата си пола и се покатери на перваза. После бързо се зае със завесите, плътно ги затвори, оправи гънките им, за да не личи, че са местени и през някаква пролука да не проникне предателска светлина.

Готово. Справи се. Беше тук. Премести се настрани и опря рамене до рамката на прозореца. Беше страшно студено, сякаш беше в микроскопичен хладилник, защото стъклото на прозореца беше покрито с лед и дебелите завеси не пропускаха топлината от радиаторите. Навън небето беше тъмно, покрито със сиви облаци, които се прокъсваха от време на време и се показваха блещукащи звезди. Тя погледна навън в тъмнината и видя силуетите на зимните дървета, неспокойни, удрящи короните си една в друга от вятъра. По-рано не беше забелязала вятъра, но сега, потрепервайки, го осъзна съвсем ясно, щръкнала на перваза на прозореца като нещо, което иска да го пуснат вътре.

Звук. Вдигна глава да чуе. Далече от нея се отвори врата. Силен глас:

— Идваме! Готова или не!

Броенето беше свършило. Вече бяха по следите й. На лов. Поиска й се да отиде до тоалетната, но после твърдо изхвърли тази мисъл от главата си. Надяваше се да я намерят, преди да умре от студ.

Чакаше. Чакането нямаше край. Още гласове. Стъпки. Писклив женски смях. Минават минути. И тогава много тихо се отвори и затвори врата. Вратата на билярдната. Усети ужасяващо ясно приближаващото присъствие на друг човек и изведнъж замръзна от страх. Но звук не последва. Дебелият килим заглушаваше всякакъв шум, но тя внезапно със сигурност разбра, че стъпки вървят към нея. Затаи дъх, за да не би дишането да я издаде. После завесата леко се дръпна и Едуард прошепна:

— Джудит?

— О! — Неволна въздишка на облекчение от края на чакането и напрежението. — Тук съм — прошепна тя.

Той леко скочи на широкия перваз и затвори завесата зад себе си. Стоеше, беше там, висок и солиден, и много близо. И топъл.

— Знаеш ли как те намерих?

— Не говори. Ще чуят.

— Знаеш ли?

— Не.

— Подуших те.

Тя потисна нервен смях.

— Ужасно.

— Не. Прекрасно. Твоят парфюм.

— Замръзвам.

— Дяволски студено е. Ела. — Той я привлече към себе си и започна силно да разтрива настръхналите й ръце, по-скоро сякаш изсушаваше куче. — Боже мой, наистина си замръзнала. Как си сега? По-добре ли?

— Да. По-добре.

— Сякаш сме в малка къщичка, нали? Със стена и прозорец, и място само за двама между тях.

— Навън духа вятър. Не знаех, че тази вечер има вятър.

— Нощем винаги има вятър. Тази нощ е коледен подарък.

При това без повече отлагане той я обви с ръцете си, привлече я и я целуна. Винаги си беше представяла, че да бъде целуната за пръв път истински от мъж трябва да е ужасяващо и странно преживяване, към което трябва да се приучва и да свиква с него, но целувката на Едуард беше твърда и опитна и ни най-малко странна, просто ужасно успокояваща и смътно това, за което беше мечтала от месеци.

Той престана да я целува, но още я държеше в прегръдката си, притисната до ризата му, потривайки бузата си в нейната, душейки ухото й.

— Цяла вечер исках да направя това. От мига, когато се появи на вратата като… как го каза леля Лавиния… красиво синьо рибарче.

Той се отдръпна и я погледна.

— Как може такова смешно малко лебедче да се превърне в толкова прекрасен лебед? — той й се усмихна и оскъдната светлина позволи да види усмивката му.

Усети топлата му ръка да се отмести от рамото й, да се плъзне надолу по гърба й, да гали талията и бедрата й през фините гънки на синята копринена рокля. И после я целуна отново, но този път беше различно, защото устата му беше отворена и езикът му се мъчеше да разтвори устните й, ръката му вече обгръщаше гърдата й, като мачкаше меката плът…

И всичко се върна. Милостиво останал извън съзнанието й толкова дълго, ужасът се върна, тя отново беше в киното, тъмното, мърляво малко кино, и ръката на Били Фосет беше на коляното й, опипваща, насилваща уединението й, пробивайки си път…

Паническата й реакция беше напълно инстинктивна. Това, което беше приятно и очарователно, изведнъж стана застрашително и нямаше смисъл да си казва, че това е Едуард, защото нямаше значение кой е. Тя просто знаеше, че не може да се справи с това сексуално натрапване. Не го искаше повече, нито можеше да се справи с него по-добре, отколкото когато беше на четиринадесет години. Не би могла да се спре, ако го искаше, но остро вдигна ръка и силно отблъсна гърдите на Едуард.

— Не!

— Джудит? — тя чу смайването в гласа му, вторачи се в лицето му и видя озадачената му гримаса.

— Не, Едуард — повтори тя и силно поклати глава. — Не.

— Защо е тази паника? Та това съм аз.

— Не искам. Ти не трябва…

Тя го отблъсна от себе си и той я пусна. Тя се дръпна назад, така че раменете й отново се притиснаха до твърдите ребра на рамката. За момент и двамата замълчаха. Тишината лежеше между тях, нарушавана само от свистенето на вятъра. Постепенно глупавата безпричинна паника на Джудит отмина, бясно препускащото й сърце възвърна нормалния си ритъм. „Какво направих?“, питаше се тя, потънала в срам, защото толкова бе искала да порасне, а пък се беше държала като стеснителна и шашната глупачка. Били Фосет. Внезапно й се прииска да запищи от яд към себе си. Помисли да опита да обясни всичко на Едуард и разбра, че никога няма да може.

Най-после каза:

— Съжалявам.

Прозвуча покъртително неадекватно.

— Не обичаш ли да те целуват?

Очевидно Едуард беше напълно объркан. Джудит намери време да се запита дали някога някое момиче се е отнесло към него така. Едуард Кеъри-Луис, този привилегирован, позлатен младеж, може би през целия си живот не е срещал човек, който да му каже „не“.

— Всичко е по моя вина — промълви тя унило.

— Мислех, че това искаш.

— Исках… Мисля… О, не знам.

— Не понасям да звучиш толкова нещастно… — Той направи крачка към нея, но с някаква безнадеждност тя протегна ръка и го задържа на разстояние. — Какво има?

— О, нищо. Нищо свързано с теб.

— Но…

Той замълча. Обърна глава и се ослуша. Зад завесата вратата на билярдната стая се отвори и тихо се затвори. Откриването им беше неизбежно и беше твърде късно нещо да се поправи. Тя отчаяна гледаше профила на Едуард и си каза, че го е загубила завинаги. Беше време да замълчи. Завесата се дръпна.

— Помислих си, че може да си тук — прошепна Лъвдей и Едуард пристъпи, за да й подаде ръка и да я издърпа на перваза при тях.

* * *

Тази нощ старият сън се върна. Кошмарът, който смяташе погребан и забравен завинаги. Спалнята й в Уиндиридж, отвореният прозорец, издутите от вятъра завеси. Били Фосет, който се катери по стълбата си, за да дойде при нея. А тя лежи парализирана от ужас, гледа и чака главата му да се появи над перваза със светнали хитри очи, с жълтозъбата си усмивка. И когато идва, тя скача будна, изпотена от страх, седнала изправена в леглото с уста, отворена в безгласен писък.

Като че ли той беше победил. Беше отровил всичко за нея, защото по някакъв отвратителен, ужасен начин беше го объркала с Едуард, и ръцете на Едуард бяха станали ръцете на Били Фосет, всичките й задръжки бяха оживели отново, а беше прекалено млада и неопитна, за да знае как да се справи с тях.

Лежеше в тъмната си стая в Нанчероу и плачеше във възглавницата, защото обичаше Едуард толкова много, а беше разрушила всичко и вече нищо нямаше да бъде както преди. Но беше решила всичко това без Едуард. На сутринта той я събуди, докато още спеше. Чу тихото му почукване и вратата се отвори.

— Джудит?

Беше тъмно, но лампата на тавана рязко светна и заслепи очите й с ярката си светлина. Така измъкната от съня, тя седна, като примигваше смутено.

— Джудит!

Едуард. Тя глупаво се вторачи в него. Видя го избръснат, облечен, с ясни очи, готов за новия ден, съвсем не приличаше на човек, който бе се покатерил на леглото си в три часа сутринта.

— Какво има?

— Не гледай така изплашено.

— Колко е часът?

— Девет.

Той отиде до прозореца да дръпне пердето и стаята се изпълни със сивата светлина на утро от късния декември.

— Успала съм се.

— Няма значение. Всички са се успали тази сутрин.

Той отиде до вратата да угаси лампата и след това се върна и седна безцеремонно на леглото й.

— Трябва да поговорим.

Споменът за изминалата нощ нахлу в нея.

— О, Едуард… — Тя почувства, че отново ще избухне в неудържими сълзи.

— Не гледай така измъчено. Виж… — Той се наведе и вдигна пеньоара й от килима до леглото. — Облечи го, иначе ще умреш от студ. — Тя се подчини, пъхна ръце в ръкавите и се обви с него. — Как спа?

Тя си спомни ужасния познат кошмар. И излъга:

— Добре.

— Радвам се. Виж сега, обмислих всичко добре и затова съм тук. Това, което се случи снощи…

— Аз съм виновна.

— Никой не е виновен. Може би не прецених вярно ситуацията, но няма да се извиня, защото според мен не направих нищо, за което трябва да се извинявам. Освен може би за това, че забравих колко малка си още. Така облечена, изглеждаща толкова прекрасна, ми се стори, че си порасла за минута. Но, разбира се, никой не може да направи това. Хората просто изглеждат, че са го направили, но вътрешно не се променят.

— Така е. — Джудит погледна надолу и видя ръцете си, които мачкаха края на чаршафа. — Исках да ме целунеш — каза тя с болка. — Исках да танцувам с теб и после поисках да ме целунеш. А после развалих всичко.

— Но не ме мразиш?

Тя го погледна право в очите, срещна този прям син поглед.

— Не, не те мразя.

— В такъв случай можем да забравим това.

— За това ли дойде да ме събудиш?

— Не само. Просто исках да бъда сигурен, че се разбираме помежду си. Защото не трябва да има никакво напрежение или несъгласие между нас. Не заради теб и мен, а заради останалите хора в къщата. Всички трябва да бъдем заедно още няколко дни и нищо не би било по-неудобно от натегната атмосфера, неговорене с някого, многозначителни забележки или мрачни лица. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, Едуард.

— Майка ми има остър нюх за човешките взаимоотношения. Не искам да ти отправя дълги изпитателни погледи или да ми задава многозначителни въпроси. Значи няма да демонстрираш из къщата печален образ?

— Няма, Едуард.

— Браво.

Джудит не отговори нищо, защото не знаеше какво да каже. Просто седеше, кипяща от смесени чувства.

Облекчението вземаше връх. Облекчение, че Едуард няма да започне да я игнорира и презира до края на живота й. Че все още иска да говори с нея, да останат приятели. И че не я смята за малка двулична съблазнителка. (Беше чула това сложно определение от Хедър Уорън, която пък беше го научила от брат си Пади. Той имаше приятелка, която много харесваше, но с която, въпреки боядисаната й коса, късите полички и съблазняващо поведение не беше стигнал доникъде. „Тя е проклета малка съблазнителка“, беше казал накрая на сестра си и беше си отишъл разгневен. При пръв удобен случай Хедър беше предала тази вълнуваща информация на Джудит, като даде ясно да се разбере, че такова поведение за мъжете не означава нищо.)

И така, облекчение. Но освен това Джудит беше и трогната от здравия разум на Едуард. Породен главно от загриженост за майка му и коледното й парти, но със сигурност е мислил мъничко и за нея.

— Напълно си прав, разбира се — каза тя.

— И така — усмихна се Едуард, — семейна лоялност?

— Те не са мое семейство.

— Но са много близо до това…

Това я изпълни с любов към него. Тя вдигна ръце, привлече го до себе си и целуна гладката му буза. Миришеше на свежест и лимон. Кошмарът с Били Фосет излетя отново, изместен от Едуард и ясната светлина на утрото, и любовта се върна на мястото си. Тя отново легна на възглавницата.

— Закуси ли вече?

— Не още. Да подредя нещата ми се стори по-важно.

— Умирам от глад — каза Джудит и откри с известна изненада, че това е вярно.

— Приличаш на Атина — той стана от леглото. — Слизам долу. Кога ще дойдеш?

— След десет минути.

— Ще те чакам.

Бележки

[1] Линията „Мажино“ — система френски укрепления (строени 1929–1934 г.), разположени по границата с Германия от Белфор до Лонгюйон. Дължината на отбранителния вал е около 400 км. Назована е на името на военния министър на Франция генерал Андре Мажино. — Б.р. ↑

[2] Прическата „тип паж“ или page-boy е особено популярна по това време. Представлява къса или средно дълга коса, подвита навътре с бретон. Идва от характерната за английските пажове прическа. — Б.р. ↑

[3] Сардини — Във Великобритания, Ирландия, САЩ, Канада и другите англоговорещи страни е разпространен този вариант на криеницата. Това е игра, която на практика е обратна на българската криеница. В сардини само един човек се крие, докато останалите броят. След това броящите се пръскат и започват да търсят криещия се. Когато някой играч го открие, той се присъединява към него на същото място за криене, после следващият, който ги открие, и т.н. (оттук името сардини, защото играчите се натъпкват в едно и също място за криене). Играта свършва, когато остане само един търсещ играч, който е губещият, и се крие в следващата игра. Понякога се крие първият, открил мястото за криене. Сардини обикновено се играе на тъмно. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Завръщане у дома (3)

Метаданни

Данни

Завръщане у дома

Завръщане у дома

Информация

История

Сваляне / Връзки

1938

Розамунде Пилхер
Завръщане у дома (3)