Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (27)

ГЛАВА IX

Авторът се връща в Малдонада. Отплува за царство Лъгнагия. Бива задържан. Отвеждат го в царския дворец. Как го приемат там. Голямата снизходителност на краля към поданиците му

Когато дойде денят на нашето заминаване, аз се сбогувах с негово височество губернатора на Глъбдъбдриб и заедно с двамата ми приятели се върнахме в Малдонада, където, след като почаках две седмици, намерих кораб, готов да отплува за Лъгнагия. Двамата господа, както и някои други, бяха така любезни и щедри да ме снабдят с храна и да ме изпратят на кораба. Пътуването трая един месец. Преживяхме една много силна буря и бяхме принудени да поемем в западна посока, за да използуваме пасата, който духа по протежение на повече от шестдесет левги. На двадесет и първи април 1708 година влязохме в реката на Кламрониг, който е пристанищен град на югоизточния край на Лъгнагия. Хвърлихме котва на една левга от града и сигнализирахме да ни пратят пилот. След около половин час на борда се качиха двама пилоти, които, лавирайки между много опасни плитчини и скали, ни изведоха до голям басейн, където може да плава цяла флотилия без никаква опасност, само на кабелт от градските стени.

Някои от моряците, било от подлост, било от небрежност, казали на пилотите, че съм чужденец и голям пътешественик — нещо, за което те пък уведомили един митнически чиновник; последният ме разпита най-подробно, когато слязохме от кораба. Този чиновник ме заприказва на езика на Балнибарби; който поради тесните връзки между двата острова в този град всички разбират, особено моряците и митничарите. Разправих му накратко за пътуванията си и направих разказа си колкото можеше по-правдоподобен и логичен; но счетох за необходимо да скрия народността си и да мина за холандец; защото се готвех да отида в Япония, а знаех, че холандците са единствените европейци, на които се разрешава да влязат в това кралство. Ето защо казах на чиновника, че след като съм претърпял корабокрушение и съм бил изхвърлен на една скала на брега на Балнибарби, са ме приели горе в Лапута, или хвърчащия остров (за който той често бе чувал), и сега се мъча да стигна до Япония, откъдето мога да намеря начин да се завърна в собствената си страна. Чиновникът заяви, че трябвало да бъда задържан, докато получи нареждания от кралския двор, които незабавно щял да поиска с писмо, и че се надявал да получи отговор след две седмици. Заведоха ме в удобна квартира; а пред вратата поставиха часовой; можех обаче свободно да се разхождам в една голяма градина и към мен се държаха много човечно; през цялото това време бях на държавна издръжка. Бях поканен на гости от няколко души — главно от любопитство; защото се бе разчуло, че идвам от много далечни страни, за които те никога не бяха чували.

Наех един младеж, пътник на същия кораб, да ми бъде преводач; той беше от Лъгнагия, но няколко години беше живял в Малдонада и отлично владееше двата езика. С негова помощ разговарях с хората, които ме посещаваха, но разговорите се състояха единствено от техните въпроси и моите отговори.

Съобщението от двореца пристигна приблизително по времето, когато го очаквахме. То съдържаше заповед аз и свитата ми да бъдем отведени от десет конника до Трал драгдриб или Трил-дрогдриб (произнася се и по двата на чина, доколкото си спомням). Цялата ми свита се състоеше от онзи беден младеж — преводача, когото успях да убедя да ме придружи. Смирено помолих да дадат на двама ни по един катър. Пратиха куриер, половин ден преди да тръгнем, да предупреди краля, че съм на път и да помоли негово величество да благоволи да определи ден и час когато ще му бъде угодно да ми направи честта да ближа праха пред столчето, на което си слага краката. Такъв е дворцовият обичай; и аз установих, че това се приема буквално, дори нещо повече: защото, когато два дни след пристигането си бях приет, заповядаха ми да пълзя по корем и да ближа пода; но понеже бях чужденец, погрижили се бяха подът да е добре изчистен, за да не ми бъде съвсем противно. Това обаче беше особено благоволение, проявявано само към лица с най-висок сан; нещо повече — ако случайно лицето, което ще бъде прието, има влиятелни врагове между царедворците, понякога нарочно посипват пода с прах; виждал съм голям сановник с уста така натъпкани с прах, че когато допълзя до трона, не можа да каже нито дума. И срещу това няма средство, защото онези, които биват приемани на аудиенция, не могат да плюят и да си бършат устата в присъствието на негово величество под страх от смъртно наказание. Дори има друг обичай, който не одобрявам докрай. Когато кралят реши да умъртви някой от благородниците си с внимание и снизхождение, заповядва подът да бъде поръсен с един кафяв прах, състоящ се от смъртоносна смес, който, след като се изближе, неминуемо убива човека за двадесет и четири часа. Но справедливостта изисква да изтъкнем голямото милосърдие на този владетел и грижите, които полага за живота на поданиците си (нещо, в което би било много желателно да му подражават монарсите в Европа), като споменем, за негова чест, че се дава най-строго нареждане поръсените с отрова части на пода да бъдат добре измивани след всяка подобна екзекуция; и ако слугите му не се погрижат за това, те са изложени на опасността да си навлекат царския гняв. Лично го чух да дава нареждане да набият с камшик един от пажовете му, чийто ред било да съобщи подът да бъде измит след една екзекуция, но който злонамерено пропуснал да стори това; вследствие на неговата небрежност, когато един млад и надежден велможа дошъл на аудиенция, бил- отровен, за нещастие, макар кралят по това време да нямал намерение да го убива. Но този добър владетел бил милостив да опрости наказанието на пажа, ако оня обещаел да не прави така друг път без изрична заповед.

Но да подема отново разказа си. Когато долазих на четири ярда от трона, леко се надигнах на колене и след това, удряйки чело о пода седем пъти, произнесох следните думи, както ме бяха научили предната вечер: „Икплинг глофтроб сквутсеръм блхиоп млашпалт зуин тнодвалкгъфх слхиофад гърдлъбх ашт.“ Това е поздравлението, което според законите на страната трябва да произнесат всички, допуснати да се явят пред краля. На английски може да се преведе така: „Ваше небесно величество да надживее слънцето, единадесет луни и половина.“ В отговор на което кралят казва нещо; а пък аз, макар да не го разбрах, отвърнах както ме бяха научили: „Флъфт дрин ялерик дуълдъм прастрад мирплъш“, което значело „езикът ми е в устата, на моя приятел“; израз, който целял да изрази желанието ми да ми се разреши да си доведа преводач; тогава споменатият вече младеж надлежно бе доведен и чрез неговото посредничество отговорих на всички въпроси, които негово величество успя да ми зададе в разстояние на повече от час. Говорех на балнибарски език, а преводачът ми предаваше думите ми на лъгнагски.

Кралят беше възхитен от моята компания и заповяда на своя блифмарклъб, или главен шамбелан, да приготви квартира в двореца за мен и за преводача ми, да ми отпусне дневни пари за прехрана и да ми даде голяма кесия с жълтици за дребни разходи.

В тази страна останах три месеца, подчинявайки се напълно на негово величество, комуто бе угодно да прояви към мен голямо благоволение и който ми направи много почтени предложения. Но счетох, че е по-съвместимо с благоразумието и справедливостта да прекарам останалата част от живота си с жена си и с моите деца.