Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (26)

ГЛАВА VIII

Авторът продължава разказа си за Глъбдъбдриб. Предлага поправки в древната и новата история

Тъй като желаех да видя личности от древността, известни главно със своя ум и със своята ученост, нарочно отделих един ден само за това. Предложих Омир и Аристотел да се явят начело на всичките си коментатори, но те бяха толкова многобройни, че неколкостотин души бяха принудени да стоят в двора и в по-отдалечените стаи на двореца. Още от пръв поглед познах и различих тези двама герои не само от тълпата, но и един от друг. Омир беше по-високият и по-хубавият от двамата, вървеше много изправен за човек на неговата възраст, а очите му бяха най-живите и проницателни очи, които някога съм виждал. Аристотел ходеше много приведен и си служеше с тояга. Лицето му беше слабо, косите му — увиснали и оредели, а гласът — приглушен. Скоро открих, че и двамата не познават нито един от останалите присъствуващи и никога досега не бяха ги ни виждали, ни чували. Един дух, когото няма да назова, ми пошепна, че в долния свят тези коментатори винаги стояли най-далеч от главните си герои, тъй като съзнавали позора и вината си, гдето тъй невярно представили значението на тези автори на потомството. Представих Дидим^[1] и Евстати^[2] на Омир и успях да го убедя да се отнася към тях по-добре, отколкото може би заслужават; защото той скоро откри, че им липсва способността да вникнат в духа на един поет. Но Аристотел много се ядоса, като чу какво му разправих за Скот^[3] и Рам^[4], и ги попита дали останалата част от това племе са глупаци като тях.

Сетне помолих губернатора да повикат Декарт^[5] и Гасенди^[6], които успях да убедя да обяснят системите си на Аристотел. Този велик философ безрезервно призна собствените си грешки в естествознанието, защото за много неща бе изхождал само от предположения, както всички понякога са принудени да правят; намери обаче, че идеите на Гасенди, който бе направил доктрината на Епикур колкото се може по-привлекателна, а и въртеливите движения на Декарт са еднакво отживели времето си. Той предрече същата участ на земното притегляне, което съвременните учени толкова усърдно поддържат. Каза, че новите системи за обяснение на природата са само нови моди, които се променят през всяка епоха; и дори онези, които имат претенции да ги доказват въз основа на математически принципи, ще имат успех само за кратко време и ще престанат да бъдат популярни, когато им мине модата.

Прекарах пет дни в разговори с много други учени от древността. Видях повечето от първите римски императори. Накарах губернатора да призове готвачите на Хелиогабал^[7] да ни приготвят вечеря; но те почти нищо не можаха да покажат от изкуството си поради липса на материали. Един илот на Агезилай^[8] ни сготви спартанска чорба, но не можах да преглътна повече от една лъжица.

Двамата господа, които ме доведоха на острова, бързаха след три дни да се завърнат поради някаква частна работа и аз използувах тези дни, за да видя някои хора, по-късно умрели — най-изтъкнатите личности през последните двеста-триста години у нас и в други европейски страни; и тъй като винаги съм бил голям поклонник на знатни стари семейства, поисках от губернатора да призове една-две дузини крале с прадедите им от осем-девет поколения във възходящ ред. Но разочарованието ми беше много голямо и неочаквано. Защото вместо низ от кралски корони у едно семейство видях двама цигулари, трима наконтени царедворци и един италиански духовник. У друго — един бръснар, един абат и двама кардинали. Аз твърде много почитам короновани глави, за да се спирам повече на един толкова деликатен въпрос; що се отнася до барони, маркизи, херцози, графове и тям подобни, нямам подобни скрупули. И трябва да призная, с доста голямо удоволствие проследих до първоизточника им дадени характерни черти, с които се отличават някои семейства. Можах ясно да видя откъде едно семейство е взело дълга брадичка; защо в друго в две поколения е имало толкова негодници, а в следващите три поколения — глупаци, защо в едно трето семейство всички са смахнати, а в четвърто — мошеници. Как е произлязло онова, което Полидор Виргилий казва за един знатен род: „Necvir fortis, neefemina casta.“^[9] Как жестокостта, лъжата, малодушието са станали характерните черти, с които известни семейства се отличават толкова, колкото и с гербовете си. Кой пръв е донесъл у някое благородно семейство сифилиса, който по пряка наследствена линия е стигнал до потомството им във вид на скрофулозни тумори. Не можех и да се учудвам на всичко това, защото си го обясних, като видях как се прекъсва родословието от пажове, лакеи, камериери, кочияши, комарджии, цигулари, актьори, капитани и джебчии.

Най-много се отвратих от съвременната история. Защото, след като внимателно проучих всички най-известни личности в царските дворове от сто години-насам, открих доколко светът е бил заблуждаван от продажни писатели, които приписват най-големите военни подвизи на страхливци, най-мъдрите съвети — на глупци, искреността — на ласкатели, римски добродетели — на предатели на родината си, набожност — на атеисти, непорочност — на педерасти, истината — на доносчици. Колко невинни и прекрасни хора са били осъдени на смърт или изгнание вследствие на това, че високопоставени министри са злоупотребявали с продажността на съдии и злобата на клики. Колко злодеи са били издигнати до най-високи и доверени длъжности, които им дават власт, достойнство и печалби;

колко голям дял в решенията и постъпките в царските дворове, в съветите и сенатите се пада на сводници, проститутки, паразити и шутове; какво лошо мнение си съставих за човешката мъдрост и почтеност, когато узнах истината за подбудите на много велики световни начинания и революции и за достойните за презрение случайности, на които те дължат успеха си.

Тук открих мошеничеството и невежеството на онези, които претендират да пишат т. нар. анекдоти или тайните истории; които са изпратили не един цар в гроба с чаша отрова; които повтарят „достоверен“ разговор между някой владетел и първия му министър, без на него да е имало свидетел; които отключват мислите и тайните чекмеджета на посланици и министри; и които вечно имат нещастието да бъдат онеправдани. Тук открих истинските причини за много велики събития, които са изненадвали света: как една уличница може да командува зад кулисите, кулисите да управляват цял един съвет, а съветът — цял сенат. Един генерал призна пред мен, че спечелил една победа от малодушие и лошо ръководство на сражението;

един адмирал призна, че по липса на точни сведения победил врага, комуто възнамерявал да предаде ескадрата си. Трима крале ме увериха, че през цялото си царуване нито веднъж не показали предпочитание към някои достоен човек освен по погрешка или вследствие на предателството на някой министър, комуто се доверявали; и пак нямало да предпочетат ценния човек, ако им се случело да живеят отново; те доказаха с много логични доводи, че царската корона не може да се поддържа без корупция;

защото положителният, самоуверен, непокорен нрав, който добродетелта създава у човека, бил постоянна пречка в обществените работи.

Полюбопитствувах да узная по какъв начин толкова много хора са успели да се сдобият с високи почетни титли и огромни имения. Ограничих разпитите си върху близкото минало, без обаче да засягам настоящето, защото исках да бъда уверен, че няма да обидя никого, дори някои чужденци .(не е необходимо да заявявам изрично на читателя, че това, което казвам по този повод, съвсем не се отнася до собствената ми страна). Бяха призовани мнозина и след кратък разпит установих толкова безчестия, че това породи у мен сериозни мисли. Между най-невинните хитрини, които споменаваха, бяха лъжесвидетелствуването, потисничеството, подкупите, измамата, сводничеството и тям подобни недъзи; за които проявих снизхождение в рамките на благоразумието. Но след като едни признаха, че дължат величието и богатството си на хомосексуализъм или кръвосмешение; други — на проституирането на съпругите и дъщерите си; трети — на измяна на родината или владетеля си; някои — на отравяне, по-голям брой — на злоупотреба с правосъдието, за да погубят невинните, то, надявам се, ще ми бъде простено, че тези разкрития повлияха да отслабне у мен онази дълбока почит, която по природа съм склонен да отдавам на високопоставени личности, към които ние, по-нискостоящите, би трябвало да се отнасяме с най-голямо уважение, подобаващо на високия им сан.

Често бях чел за големи заслуги спрямо владетели и държави и поисках да видя хората, на които те се дължат. Когато попитах, казаха ми, че имената им не били записани никъде; знаели се само неколцина, които историята е представила като най-долни мошеници и предатели. Колкото до останалите, изобщо не бях чувал за тях. Всички, които се появиха, изглеждаха подтиснати и бяха най-бедно облечени; повечето ми казаха, че умрели в мизерия и в немилост, а останалите загинали на ешафода или на бесилката.

Между другите имаше един човек, чийто случай ми се видя малко особен. До него стоеше младеж на около осемнадесет години. Мъжът ми каза, че дълги години бил капитан на кораб; и в морската битка при Акциум^[10] имал големия късмет да пробие главната боева линия на неприятеля, да потопи три от линейните му кораби и да завладее четвъртия, което било единствената причина за бягството на Марк Антоний и за последвалата победа; каза ми, че застаналият до него младеж, единственият му син, бил убит в сражението. Добави, че разчитайки на известни заслуги, след края на войната отишъл в Рим и помолил в двореца на Август да бъде повишен и преместен на по-голям кораб, чийто командир бил убит; но без да вземат пред вид искането му, този пост бил даден на един младеж, който никога не бил виждал море, но бил син на Либертина, прислужница на една от любовниците на императора. Като се върнал на своя кораб, бил обвинен в неизпълнение на дълга си, а кораба дали на любимия паж на вицеадмирала Публикола; след това се оттеглил в един скромен чифлик много далече от Рим и там завършил дните си. Толкова бях любопитен да узная дали този разказ отговаря на истината, че поисках да бъде призован Агрипа, който командувал флотата на Юлий Цезар в това сражение. Той се появи и потвърди всичко, като представи в много по-благоприятна светлина капитана, чиято скромност бе омаловажила или прикрила голяма част от заслугите му.

Изненадах се да видя колко бързо се е появила и какви големи размери е взела покварата в тази империя вследствие на разкоша, който толкова късно е бил въведен там;

това ме накара по-малко да се учудвам на много подобни случай в други страни, където всякакви пороци преобладават от много по-отдавна и където всички похвали, както и цялата плячка са били заграбвани от главния военачалник, който може би е имал най-малко право и на едното, и на другото.

Понеже всеки призован имаше същата външност, каквато е имал приживе, натъжих се, като видях колко много е дегенерирал човешкият род през последните сто години. До каква степен сифилисът с всичките си последици и видове е променил всяка черта на английското лице, как е смалил ръста на телата, отпуснал нервите, отслабил сухожилията и мускулите, придал нездрав жълт цвят на кожата, размекнал плътта и й дал мирис на гранясала тлъстина.

Унизих се дотам да поискам да призоват английски йомени^[11] от стария тип, някога тъй известни с простия си живот, със скромната си храна и облекло, с честността си, с истинския си свободен дух, с храбростта си и любовта си към родината. Не можех да остана безразличен при едно сравнение на живите с мъртвите, като си представих как техните внуци са продали всички тези чисти добродетели за пари; внуци, които продават гласа си и хитруват при наборите и тъй са придобили всички пороци и са се поддали на всяка поквара, каквато може да се научи в царския двор.