Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (19)

ГЛАВА I

Авторът тръгва на третото си пътешествие. Пленяват го пирати. Злобата на един холандец. Пристигането му на един остров. Той бива приет в Лапута

Няма повече от десет дена, откакто се бях върнал у дома, когато капитан Уилям Робинсън, родом от Корнуъл, капитан на Хоупуел, як кораб от триста тона, дойде у нас. По-рано, при едно пътуване на изток, бях лекар на друг кораб, на който той бе капитан и един от четиримата му собственици. Той всякога се отнасяше към мен повече като с брат, отколкото като с подчинен; и като се научил, че съм пристигнал, посети ме, както схванах, само от приятелски чувства, защото разговаряхме като хора, които се виждат след дълга раздяла. Но почна често да идва у нас, изразявайки радостта си, че ме намира в добро здраве, и все подпитваше дали вече съм се установил тук завинаги, прибавяйки, че след два месеца възнамерявал да направи едно пътуване до Източна Индия; докато най-накрая недвусмислено ме покани, макар и не без известни извинения, да стана лекар на неговия кораб. Заяви, че ще имам за помощник друг лекар, а също и двама помощник-капитани; че ще получавам заплата, двойно по-голяма от обикновената; и че, тъй като съм разбирал от морските работи поне колкото него самия — а това му било известно от личен опит, готов бил да поеме задължението да следва съветите ми — все едно, че участвувам заедно с него в командуването на кораба.

Той направи още толкова други примамливи предложения, а и аз го познавах като толкова честен човек, че не можех да му откажа; жаждата ми да видя света, въпреки предишните ми злополуки, беше все така силна. Оставаше единствено да убедя жена си, чието съгласие обаче в края на краищата получих поради ползата, която имаше изгледи да извлекат децата ни от това пътешествие.

Поехме на петия ден на месец август 1706 година и пристигнахме в крепостта Сейнт Джордж^[1] на 11 април 1707 година. Останахме там три седмици, за да се възстановят моряците, мнозина от които бяха болни. Оттам отидохме в Тонкин, където капитанът реши да остане известно време, защото много от стоките, които възнамеряваше да купи, не бяха готови, нито пък можеше да очаква, че ще му бъдат изпратени до няколко месеца. Ето защо, надявайки се да покрие част от разноските, които, изглежда бе направил, той купи едномачтов платноход, натовари го с няколко вида стоки, с които жителите на Тонкин обикновено търгуват в близките острови; и като определи екипаж от четиринадесет моряка, трима от които — местни хора, назначи ме за капитан на кораба и ми даде право да търгувам, докато той си гледа работата в Тонкин.

Не бяхме плавали повече от три дни, когато се надигна голяма буря: цели пет дни корабът бе носен от вятъра север-североизток, след това на изток; после имахме хубаво време, но все още духаше силен западен вятър. На десетия ден ни подгониха два пиратски кораба, които скоро ни настигнаха; защото моят платноход беше толкова тежко натоварен, че се движеше много бавно; пък и не бяхме в състояние да се защищаваме.

И двамата пирати-предводители едновременно нахлуха стремглаво в кораба ни начело на своите хора; но като ни намериха всички легнали по корем (защото така бях заповядал), те ни вързаха ръцете със здрави въжета, оставиха един моряк да ни пази и отидоха да претърсят платнохода ни.

Между пиратите видях един холандец, чиято дума, изглежда, доста тежеше, макар да не беше капитан на ни един от двата кораба. Той позна, че сме англичани и като взе да ломоти на своя език, закани се да ни вържат по двама гръб о гръб и да ни хвърлят в морето. Аз говоря холандски доста добре; казах му кои сме и го молих пред вид на това, че сме християни и протестанти, от съседни страни, свързани с тесен съюз, да въздействува на капитаните, та да се смилят над нас. Това го вбеси още повече; той повтори заканите си и като се обърна към другарите си, заприказва много разпалено на японски език (поне такъв ми се стори), като често споменаваше думата „християнин“.

По-големият от пиратските кораби се командуваше от японски капитан, който говореше холандски, но много неправилно. Той дойде при мен и след като ми зададе няколко въпроса, на които отговорих най-смирено, обеща да бъдем пощадени. Поклоних се дълбоко на капитана и като се обърнах към холандеца, казах, че съжалявам да видя повече милост у един езичник, отколкото у един събрат-християнин. Но скоро имах основание да се разкайвам за тези безразсъдни думи; защото този злобен безсрамник, след като многократно и напразно се опита да убеди и двамата капитани да ме хвърлят в морето (на което те не се съгласяваха, понеже ми бяха дали обещание да ме пощадят), все пак успя дотолкова, че ми бе наложено едно наказание, според всички човешки представи по-лошо от самата смърт. Моряците ми бяха разпределени по равно в двата пиратски кораба, а на моя кораб пратиха друг екипаж. Що се отнася до мен, решиха да ме пуснат да плавам с малко кану с весла и едно платно и храна за четири дни; японският капитан бе така любезен да удвои провизиите ми от собствените си запаси и не разреши на никой моряк да ме претърси. Слязох в кануто, а холандецът, застанал на палубата, изсипа върху ми всички клетви и ругатни, познати в неговия език.

Около един час преди да съзрем пиратите, бях направил наблюдения и бях установил, че сме на 46 градуса северна ширина и 183 градуса дължина. Когато се бях поотдалечил от пиратите, през джобния си далекоглед открих на югоизток няколко острова. Вдигнах платното тъй като вятърът беше благоприятен, с намерение да стигна най-близкия от тях, което успях да направя след около три часа. Целият остров беше скалист; обаче намерих много птичи яйца; и с огнивото си запалих огън от пирен и сухи водорасли, на който опекох яйцата. Друго не ядох за вечеря, твърдо решен да пестя провизиите си доколкото мога. Намерих подслон под една скала, където си застлах малко пирен, и пренощувах доста добре.

На следващия ден отплавах до друг остров и оттам до трети и четвърти, като използувах ту платното, ту веслата. Но нека не отегчавам читателя с подробно описание на патилата си; достатъчно е да кажа, че на петия ден пристигнах на последния остров в моя обзор, разположен на юг-югоизток от предишния.

Този остров беше по-далече, отколкото очаквах, и ми трябваха цели пет часа, за да го достигна. Обиколих го почти целия, преди да намеря удобно място да сляза на суша — малко заливче, на ширина около три пъти колкото моето кану. Островът се оказа изцяло скалист, като само тук-там имаше туфи трева и ароматни билки. Извадих малкия си запас от храна и след като похапнах, скрих остатъка в една пещера — там имаше много пещери. Събрах много яйца по скалите и натрупах куп сухи водорасли и изсъхнала трева, които възнамерявах да горя на другия ден и криво-ляво да опека яйцата (имах у себе си кремък, огниво, прахан и увеличително стъкло). Пренощувах в пещерата, където бях оставил провизиите си. Постелята ми беше пак от същата суха трева и водорасли, които смятах да използувам за гориво. Спах много малко, защото тревожните ми мисли преодоляха умората и ме държаха буден. Мислех, че почти няма вероятност да оцелея в такова пусто място; и колко ужасен ще бъде моят край. Чувствувах се толкова отпуснат и отчаян, че не ми се ставаше; а когато се окопитих достатъчно, за да изпълзя от пещерата, отдавна вече се беше съмнало. Известно време обикалях по скалите; небето беше съвършено ясно, а слънцето толкова ярко, че трябваше да извърна глава, за да не го гледам; но изведнъж то се затули, ала другояче, а не както когато го скрие облак. Обърнах се и видях между мен и слънцето едно огромно тъмно тяло, което се движеше към острова; стори ми се да е около две мили на височина; то скри слънцето за шест-седем минути, но не забелязах въздухът да стана много по-студен, нито пък небето по-затъмнен о, отколкото ако стоях в сянката на някоя планина. Като се приближи до мястото, където се намирах, видях, че е направено от някаква твърда материя и дъното му е плоско, гладко и блестящо от отражението на морето под него. Стоях на една височинка на около двеста ярда от брега и наблюдавах как това огромно тяло се спуща почти успоредно с мен на разстояние, по-малко от една английска миля. Извадих джобния си далекоглед и ясно различих много хора да се движат нагоре и надолу по страните му, които изглеждаха полегати, но не можах да разбера какво правят тези хора.

Вродената жажда за живот събуди у мен радостно вълнение; и бях готов да повярвам, че тази забележителна случка по един или друг начин ще ми помогне да се спася от това пусто място и от положението, в което се намирах. Но същевременно читателят едва ли си представя изумлението ми да видя остров във въздуха, обитаван от хора, които можеха по свое желание (поне така изглежда) да се издигат, снижават или движат напред. Но тъй като в този миг не бях разположен да философствувам върху това явление, предпочетох да наблюдавам в каква посока ще поеме островът; защото за известно време той сякаш бе застинал. Но скоро след това се приближи; и аз можах да огледам страните му, опасани на различни нива от коридори, свързани на известни междини със стълби, по които се слизаше от един коридор към друг. В най-долния коридор видях няколко души да ловят риба с дълги въдици, докато други ги наблюдаваха. Размахах каскета си (защото шапката ми отдавна вече беше износена) и замахах с кърпичка към острова; и когато дойде още по-близо, провикнах се колкото ми глас държи; тогава, вглеждайки се внимателно, забелязах, че откъм онази страна, която виждах най-добре, се е събрала цяла тълпа. Понеже сочеха към мен и един към друг, разбрах, че са ме открили, макар да не отвърнаха на виковете ми; но видях как четирима-петима мъже се завтекоха по стълбата до горната част на острова и след това изчезнаха. Правилно бях предположил, че са ги пратили при някой отговорен човек, който да им даде нареждане какво да правят.

Броят на хората нарастваше и за по-малко от половин час островът бе преместен и повдигнат така, че най-ниският коридор се намираше успоредно на стотина ярда от хълма, където стоях. Тогава заех най-умолителни пози и заговорих с най-смирен тон, но не получих отговор. Онези, които стояха най-близо над мен, изглежда, бяха високопоставени лица, както предположих по облеклото им. Те се съвещаваха със сериозен вид и често поглеждаха към мен. Накрая един от тях извика с ясен, културен и красив глас на език, по звук не много различен от италианския; и аз отвърнах на този език, надявайки се поне ритъмът му да им допадне. Макар да не се разбирахме, все- пак лесно можеха да схванат какво искам да кажа, защото хората виждаха окаяното ми положение.

Направиха ми знаци да сляза от скалата и да отида към брега, което и направих; и след като хвърчащият остров бе издигнат на удобна височина, долният му край точно Над мен, спуснаха верига от най-ниския коридор, със седалка, завързана на края й, в която се настаних, и тогава ме издигнаха със скрипци.