Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (18)

ГЛАВА VIII

Кралят и кралицата правят официална обиколка на границите. Авторът ги придружава. Разказва се много подробно как той напуща страната. Завръща се в Англия

Не съм се съмнявал, че все някога ще си възвърна свободата, макар да ми беше невъзможно да си представя по кой начин, нито пък съм си правил някакъв план с надеждата да успея. Досега не бе известно друг кораб освен онзи, на който пътувах, да е бил тласнат от ветровете така, че да го видят от тия брегове, и кралят беше дал строги нареждания, появи ли се друг, да бъде изтеглен на брега и докаран в Лорбрулгруд с каруца заедно с целия екипаж и всички пътници. Наумил си бе непременно да ми намери жена с моя ръст, с която да се размножи моята порода; но аз бих предпочел да умра, отколкото да понеса този позор — да оставя потомство, което да държат в клетки като питомни канарчета и което може би след време ще продават из кралството на високопоставени личности . като забавни животинчета, С мен действително се държаха много любезно, бях любимец на велик крал и кралица и радост на целия кралски двор, но при условия, каквито не подобаваха на достойнството на човешкия род. Никога не можех да забравя залога, който бях оставил в къщи — жена и деца. Исках да съм сред хора, с които мога да разговарям на равна нога, и да ходя по улиците и из полята, без да ме е страх, че ще ме смачкат като жаба или като някое пале. Но освобождението ми дойде по-скоро, отколкото очаквах, и по доста необикновен начин — ще предам съвсем точно и това събитие с всички подробности.

Живял бях вече две години в тази страна и към началото на третата ние с Глъмдалклич тръгнахме да придружаваме краля и кралицата при една обиколка на южния бряг на кралството. Носеха ме както обикновено в пътническата ми кутия, която, както вече казах, представляваше удобна стаичка, широка дванадесет фута. Бях заръчал да прикрепят един хамак с копринени въжета към горните четири ъгъла, за да не друса толкова, когато по мое искане някой слуга ме носеше на коня си; и често спях в хамака, докато бяхме на път. На тавана на стаичката, малко встрани от хамака, заръчах на дърводелеца да изреже дупка от един квадратен фут, за да имам въздух, докато стоя там през горещините; тази дупка затварях, когато исках, с дъска, която се движеше напред и назад по един жлеб.

Когато свърши пътуването ни, кралят счете за уместно да прекара няколко дни в един свой дворец близо до Флан-фласник, град на осемнадесет английски мили от морския бряг. Ние с Глъмдалклич бяхме много уморени; аз бях малко настинал, а горкото момиче беше толкова болно, че трябваше да пази стаята. Мечтаех да видя океана, единственото място, откъдето можех да избягам, ако това изобщо беше възможно. Престорих се на по-болен, отколкото бях всъщност, и поисках разрешение да подишам свеж морски въздух, придружаван от един паж, когото много обичах и на когото понякога ме поверяваха. Никога няма да забравя колко неохотно Глъмдалклич се съгласи на това, нито строгото нареждане, което тя даде на пажа, да се грижи за мен; същевременно зарида горко, сякаш имаше някакво предчувствие за онова, което щеше да се случи. Момчето ме занесе с кутията към скалите на морския бряг, на около половин час път от двореца. Заповядах му да ме постави на земята; и като вдигнах един от прозорците, тъжно и с копнеж загледах морето. Не ми беше много добре и казах на пажа, че съм решил да си дремна в хамака, като се надявах, че ще се посъвзема. Влязох и момчето спусна прозореца, за да не влиза студ. Скоро заспах, и мога само да предположа, че докато съм спял, пажът, смятайки, че нищо опасно не може да се случи, е тръгнал по скалите да търси птичи яйца, понеже и преди това го видях от прозореца си да се оглежда наоколо и да вдига едно-две яйца от цепнатините между скалите. Както и да е, изведнъж се събудих, защото нещо силно дръпна халката, която бе прикрепена отгоре на кутията ми, за да се носи по-лесно- Усетих как кутията се издига много високо във въздуха и после как се понася напред със страшна бързина. Първото раздрусване за малко не ме изхвърли от хамака, но след това движението стана доста плавно. Няколко пъти извиках колкото ми глас държи, но напразно. Погледнах към прозорците, но видях само облаци и небе. Чух някакъв шум точно над главата ми, подобен на плясък на крила; и тогава взех да си давам сметка в какво плачевно положение се намирам: ясно беше, че орел е хванал халката на кутията ми в клюна си с намерение да я пусне върху някоя скала като костенурка, за да се разбие черупката, а сетне да изкълве тялото ми й да го изяде. Защото досетливостта и обонянието на тази птица й дават възможност да открива плячката си от голямо разстояние, дори да е по-прикрита, отколкото бях аз зад дъски, дебели два инча.

След малко забелязах, че шумът и пляскането на крила се усилват и кутията ми се замята нагоре-надолу като висяща фирма на продавница през ветровит ден. Чух — или поне така ми се стори — как нещо удари или тласна орела (защото съм убеден, че орел е държал халката на кутията ми в клюна си); и тогава изведнъж усетих как започвам да падам надолу в течение на повече от минута, но с такава невероятна скорост, че едва не ми секна дъхът. Падането ми се прекъсна от страхотен плясък, който ми прозвуча по-силно от тътнежа на Ниагарския водопад;

след това останах в пълен мрак за още една минута, после кутията ми се издигна дотолкова, че можех да виждам светлина от горния край на прозорците. Сега си дадох сметка, че съм паднал в морето. Кутията, вследствие на тежестта на тялото ми, на вещите в нея и на широките железни обковки, приковани към четирите ъгъла отгоре и отдолу, за да е по-здрава, плуваше, потопена във водата около пет фута. Тогава предполагах, а и сега също мисля, че орелът, който отлетя с кутията ми, е бил подгонен от два-три други и ме е пуснал да падна, докато се е защищавал срещу останалите, които са се надявали да поделят плячката с него. Железните обковки, прикрепени към долния край на кутията (а те бяха най-здравите), запазиха равновесието, докато тя падаше, и благодарение на тях тя не се разби на водната повърхност. Сглобките на всички ръбове прилягаха добре и вратата не се отваряше на панти, а се вдигаше и спущаше; поради това стаичката ми пропускаше съвсем малко вода. С голяма мъка слязох от хамака, като преди това се опитах да издърпам плъзгащата се дъска на покрива, за която вече споменах и която бе направена нарочно за да се проветрява, защото почти се задушавах от липса на въздух.

Колко пъти тогава си пожелавах да съм с милата Глъмдалклич! Само преди час се разделихме, а сега се озовах тъй далеч от нея! И мога да кажа честно, че макар и сам изпаднал в тежка беда, не можех да не жаля бедната си гледачка и да не я окайвам за мъката, която щеше да й причини моята загуба, за недоволството на кралицата и за проваленото й бъдеще. Навярно малцина пътешественици са били в по-тежко положение и в по-голяма беда, отколкото бях аз в онзи момент, очаквайки всеки миг да видя как кутията ми се разбива на късове или най-малкото да се преобърна при първия силен порив на вятъра или на някоя надигаща се вълна.

Счупването на едно единствено стъкло щеше да означава неминуема смърт; и нищо не би могло да спаси прозорците, ако не бяха здравите телени решетки, поставени от външната страна, за да ме предпазват от злополука при пътуване. Видях как водата прониква през няколко цепнатини, макар те да не бяха особено големи, и се опитах да ги запуша, доколкото мога. Не ми беше възможно да разбия покрива на стаичката ми, което, ако имах сили, непременно щях да сторя и да седна отгоре, та поне да не бъда затворен, тъй да се каже, като в корабен трюм. Но дори да се избавех от тези опасности за един-два дни, какво друго можех да очаквам освен ужасна смърт, причинена от студ и глад! Четири часа прекарах при такива обстоятелства, очаквайки и действително желаейки час по-скоро да умра.

Вече казах на читателя, че към тази страна на кутията ми, която бе без прозорци, бяха прикрепени две здрави скоби; през тях слугата, който ме носеше на коня, прекарваше кожен колан и го закопчаваше около кръста си. Както бях в това отчаяно положение, чух или поне ми се счу някакво стържене от онази страна на кутията, където бяха прикрепени скобите; не след дълго взе да ми се струва, че нещо дърпа или влече кутията из морето, защото от време на време усещах някакво дърпане, което караше вълните да се надигат близо до горния край на прозорците ми и така оставах почти в мрак. Това ми даваше смътна надежда за помощ, макар да не можех да си представя каква ще е тя. Осмелих се да отвинтя един от столовете, които бяха здраво закрепени към пода; и като успях с мъка пак да го завинтя точно под плъзгащата се дъска на тавана, която преди това бях отворил, качих се на стола, застанах така, че устата ми да е колкото се може по-близо до отвора, и със силен глас започнах да викам за помощ на всички езици, които знаех. След това завързах носната си кърпа за една пръчка, която обикновено носех със себе си, и като я подадох през дупката, размахах я няколко пъти във въздуха, та ако случайно има лодка или кораб наблизо, моряците да се сетят, че някой нещастник е затворен в кутията.

Всичко сторено от мен остана без последствие, но ясно виждах, че стаичката ми се носи напред; и след около час или малко повече онази страна на кутията, където бяха скобите и която нямаше прозорец, се блъсна о нещо твърдо. Опасявах се да не е скала и усетих, че стаичката все по-силно се подмята. Съвсем ясно чух как върху покрива на кутията ми зазвънтя верига, която започна да стърже, докато минаваше през халката. Тогава видях, че постепенно ме издигат най-малко три фута по-високо, отколкото бях преди. При което отново мушнах пръчката с кърпичката през отвора и завиках за помощ, докато почти прегракнах. В отговор чух силен вик, повторен три пъти, който ме изпълни с възторжена радост, каквато могат да си представят само онези, които са я изпитвали. Сега чух да се трополи над главата ми и някой силно викна през отвора на английски: „Ако има някой долу, нека се обади!“ Отговорих, че съм англичанин, попаднал за беда в най-голямото нещастие, сполетявало живо същество, и молех с най-трогателни думи да ме спасят от тъмницата, в която се намирам. Гласът отговори, че съм в безопасност, защото кутията ми била прикрепена към кораба им, и че дърводелецът веднага щял да дойде и да изреже с трион дупка в покрива, достатъчно голяма, за да ме издърпат през нея. Отвърнах, че това не е необходимо и ще отнеме прекалено много време, тъй като е достатъчно някой от екипажа да мушне пръст в халката, за да извади кутията от морето, да я постави на борда и да я отнесе в каютата на капитана. Като ме чуха да говоря такива безсмислици, Някой от тях ме сметнаха за обезумял, други се изсмяха, Защото аз изобщо не се сещах, че сега съм сред хора, равни на мен по ръст и сила. Дърводелецът дойде и за няколко минути изряза отвор от около три-четири квадратни фута. После спусна малка стълба, по която се изкачих; прибраха ме на кораба крайно изнемощял.

Всички моряци бяха изумени и ми задаваха хиляди въпроси, на които нямах желание да отговарям. Аз бях не по-малко смаян при вида на толкова много пигмеи — взех ги за пигмеи, след като очите ми бяха привикнали да гледат чудовищно големи хора и предмети. Но капитанът, мистър Томас Уилкокс, честен, достоен мъж от Шропшиър, виждайки, че едва се крепя, ме прибра в каютата си, даде ми някакво силно питие, за да се ободря, и ме накара да легна в собственото му легло, като ме посъветва да си почина малко, нещо, от което имах крайна нужда. Преди да заспя, му обясних, че в кутията ми има ценни мебели, които не бива да се загубят: чудесен хамак, хубаво походно легло, два стола, маса и един скрин, че освен това стените на стаичката ми от всички страни са покрити или по-точно тапицирани с нещо като копринен и памучен юрган и че ако нареди някой моряк да донесе стаичката ми в каютата му, ще я отворя пред него и ще му покажа вещите ми. Капитанът, като чу,че говоря такива нелепости, заключи, че бълнувам, но (предполагам, за да ме успокои) обеща да заповяда да изпълнят желанието ми. Като изля зъл на палубата, изпратил няколко моряци да слязат в стаичката ми, откъдето (както научих впоследствие) извадили всичките ми вещи и смъкнали юрганските обшивки от стените, но тъй като столовете, скринът и леглото бяха завинтени за пода, повредиха се поради невежеството на моряците, които ги откъртили със сила. След това отковали някои от дъските, за да се използуват на кораба, и когато събрали каквото им трябвало, спуснали полуразрушения сандък в морето; и поради многото процепи на дъното и в страните стаичката веднага потънала. Аз се радвах, че не съм видял как безжалостно я рушат, защото съм убеден, че това щеше да ме развълнува, като извика у мен спомени, които предпочитах да забравя.

Спах няколко часа, но непрекъснато измъчван от сънища за страната, която бях напуснал, и за опасностите, от които се бях избавил. Обаче като се събудих, почувствувах се много по-добре. Беше вече около осем вечерта и капитанът веднага заръча да ми донесат вечеря, смятайки, че достатъчно дълго съм гладувал. Той се прояви като много любезен домакин, особено като видя, че нямам налудничав вид и че не приказвам несвързано; а когато останахме насаме, поиска да му разкажа за пътешествията си и по каква случайност съм се носел по морето в онзи чудовищен дървен сандък. Каза, че към дванадесет часа по обед, както гледал с далекогледа си, го забелязал в далечината и сметнал, че е корабно платно; решил да настигне кораба, тъй като нямало много да се отклони от курса си, а се надявал да купи малко сухар, понеже неговият запас се привършвал. Като се приближил и открил грешката си, изпратил голямата лодка, за да разбере какво е това нещо; моряците се върнали уплашени и се кълнели, че били видели плаваща къща. Той се изсмял на глупостта им и сам слязъл в лодката, като им заповядал да вземат със себе си здраво въже. Тъй като времето било тихо, няколко пъти обиколил кутията ми, видял прозорците и телените решетки, които ги предпазваха. Открил двете железни скоби на едната страна, която беше цялата от дъски, без отвор за светлина. Тогава заповядал на моряците да приближат лодката от тази страна и като завързал въжето за една от скобите, заповядал на хората си да влекат сандъка (както той го наричаше) към кораба. Когато го докарали там, дал нареждания да прокарат верига през халката, прикрепена към капака, и да издигнат сандъка ми със скрипци, но всички моряци заедно едва успели да го вдигнат на два-три фута. Каза, че видели пръчката с кърпичката, която подадох през дупката, и заключили, че някой нещастник трябва да е затворен вътре. Попитах дали той или моряците са видели някакви огромни птици във въздуха, когато за пръв път са ме зърнали; на това той отговори, че като разговарял с моряците, докато съм спял, един казал, че забелязал три орела, но не споменал нищо за големината им; което, предполагам, трябва да се обясни с височината, на която са летели; но не можа да отгатне защо му задавам този въпрос. Тогава попитах капитана на какво разстояние смята, че сме от сушата; той каза, че според най-точните изчисления, които можел да направи, се намираме най-малко на сто левги. Уверих го, че пресмятанията му сигурно са погрешни — разстоянието според мен беше два пъти по-малко, защото нямаше повече от два часа, откакто напуснах страната, откъдето идвах, преди да падна в морето. При тези мои думи той отново взе да мисли, че съм се побъркал — подхвърли нещо в този смисъл — и ме посъветва да си легна в една каюта, която бе предоставил на мое разположение. Уверих го, че вследствие на любезното му гостоприемство и добрата му компания се чувствувам много освежен и разсъдъкът ми е напълно здрав — такъв, какъвто винаги е бил. Тогава той доби сериозен вид и се реши да ме попита съвсем открито дали умът ми не се е разстроил от угризения за някакво чудовищно престъпление, за което по заповед на някой владетел съм наказан да бъда захвърлен на произвола на съдбата в този сандък; в някои страни наказвали големи престъпници, като ги изоставяли сред морето в пробита лодка и без хранителни припаси; защото, макар да съжалявал, загдето може би е взел на кораба такъв лош човек, все пак давал честната си дума да ме остави невредим на суша в първото пристанище, в което спрем. Добави, че подозренията му много се усилили от някои нелепости, които съм казал първо на моряците, а след това на него самия във връзка със стаичката или сандъка ми, както и от странния ми вид и държание, докато вечерях.

Помолих го търпеливо да изслуша разказа ми и му разправих всичко най-точно от момента, когато напуснах Англия, до момента, когато ме откри. И тъй като истината винаги се възприема от разсъдливите, този честен, достоен джентълмен, който бе получил известно образование и имаше много здрав разум, веднага се убеди, че съм искрен и казвам истината. Но като потвърждение на всичко, което бях разправил, аз го помолих най-настоятелно да нареди да донесат моя скрин, ключа на който държах в джоба си (той вече ми беше казал, че моряците са изхвърлили в морето стаичката ми); отворих го в негово присъствие и му показах малката сбирка от редки и любопитни предмети, които бях събрал в страната, от която се спасих по толкова необикновен начин. Там беше гребенът, който си бях направил с космите от брадата на краля, и още един от същите косми, но втъкнати в отрязък от нокът на нейно величество, който служеше за гръб на гребена. Имаше сбирка от игли и карфици, дълги от един фут до половин ярд. Четири жила от оса, големи като клинци, косми от косата на кралицата, паднали при ресане; златен пръстен, който тя много любезно ми подари един ден, като го свали от малкия си пръст и го надяна на врата ми като хамут. Помолих капитана да благоволи да приеме този пръстен в замяна на неговата любезност, но той отказа. Показаха му един мазол, който бях изрязал собственоръчно от един пръст на крака на една придворна дама; беше голям приблизително колкото кентска ябълка и бе толкова твърд, че когато се върнах в Англия, дадох да го издълбаят и направят на чаша, монтирана в сребро. Накрая го помолих да погледне панталоните, които носех и които бяха направени от миша кожа. Нищо не можах да го накарам да приеме освен зъба на един лакей — забелязах, че него капитанът разглеждаше с голямо любопитство и разбрах, че много му харесва. Той го прие с безкрайна благодарност — по-голяма, отколкото заслужаваше подобна дреболия. Зъбът, изваден по погрешка от един некадърен зъболекар, беше на един от слугите на Глъмдалклич, но беше здрав като всеки друг зъб в устата му. Дадох да го изчистят и го прибрах в скрина си. Беше около един фут дълъг и четири инча в диаметър.

Простичкият ми разказ напълно задоволи капитана;

надявал се, че когато се върнем в Англия, ще го напиша и напечатам, за което обществото щяло да ми бъде много задължено. Отговорих му, че по мое мнение вече имаме повече пътеписи, отколкото са необходими; че сега е модно да се описват само необикновени случки; че според мен някои автори се ръководят по-малко от истината, отколкото от собствения си интерес и тщеславие или пък просто предлагат забавно четиво на невежите читатели. Казах му, че моят разказ би съдържал предимно най-обикновени случки, без цветисти описания на необикновени растения, дървета, птици и други животни или на варварските обичаи и идолопоклонството на диваци, с които изобилствуват книгите на повечето писатели. Благодарих му обаче за доброто мнение и обещах да помисля по този въпрос.

Той каза, че много го учудвало едно нещо — това, гдето съм говорел толкова високо; и ме попита дали кралят и кралицата на онази страна, от която идвам, недочуват. Обясних му, че съм навикнал да говоря така през последните две години; и че аз пък се възхищавам от неговия глас и от гласовете на моряците, които ми се струваше, че едва шепнат; а все пак ги чувах съвсем ясно. А в онази страна бях принуден да викам така, както човек от улицата вика на друг, който се подава от черковна камбанария;

говорех тихо само когато ме поставяха на маса или някой ме държеше в ръка. Казах му, че и аз от своя страна съм забелязал нещо: отначало, когато се качих на кораба и всички моряци ме заобиколиха, стори ми се, че пред мен стоят най-дребните, презрени създания, които съм виждал. Наистина, докато бях в страната на онзи владетел и очите ми бяха привикнали на такива огромни предмети, не можех да понасям да се гледам в огледало, защото, като се сравнявах с тях, изпитвах голямо презрение към себе си. Капитанът каза, че докато сме вечеряли, забелязал как учудено гледам всичко наоколо си, и че често сякаш едва съм се сдържал да не се изсмея; не знаел как да приеме това ми държане, но го отдавал на някакво умствено разстройство. Отвърнах му, че това е съвсем вярно, и че едва се сдържам да не прихна от смях, когато виждам блюдата му колкото сребърна монета от три пенса, свинския бут — колкото една хапка, чаша — по-малка от орехова черупка, и така продължих да описвам останалите му домакински принадлежности и провизии по същия начин. Защото, макар кралицата да бе поръчала да ми изработят съразмерен с ръста ми комплект от всички вещи, които ми бяха необходими, докато бях на нейна служба, представите ми изцяло съответствуваха на онова, което постоянно виждах наоколо си; и затварях очи пред собствения си дребен ръст, както хората правят с недостатъците си. Капитанът много добре схвана подигравката ми и весело отговори със старата английска поговорка, че според него очите ми са били по-лакоми от стомаха; защото не забелязал стомахът ми да събира особено много, макар цял ден да не бях хапнал нищо; и все в същото весело настроение заяви, че на драго сърце би дал сто лири, само да можел да види стаичката ми в клюна на орела и след това как падала от онази височина в морето; а това трябва да е било удивителна гледка, която заслужавала да бъде описана и запазена за бъдещите поколения; сравнението с Фаетон^[1] било неизбежно и той не можел да не го направи, макар че аз не останах особено възхитен от тази духовитост.

Капитанът бил в Тонкин и връщайки се в Англия, бил отнесен на североизток до 44 градуса северна ширина и 143 градуса източна дължина. Но два дни след като се качих на кораба, попаднахме на пасати и дълго време плавахме на юг, а като минахме край Нова Холандия^[2], държахме курс запад-югозапад и след това юг-югозапад, докато заобиколихме нос Добра Надежда. Пътуването ни мина благополучно, но няма да обременявам читателя с бележките, записани в дневника ми. Капитанът спря в едно-две пристанища и прати голяма лодка за припаси и прясна вода; аз обаче изобщо не слязох от кораба, преди да стигнем Даунз, на 3 юни 1706 година, около девет месеца след спасяването ми. Предложих да оставя вещите си като гаранция, че ще изплатя разноските по пътуването. но капитанът заяви, че нямало да приеме нито стотинка. Сбогувахме се най-приятел ски и аз го накарах да обещае, че ще ми дойде на гости в дома ми в Редриф. С петте шилинга, които взех назаем от капитана, наех кон и водач.

По пътя, като виждах колко дребни са къщите, дърветата, добитъкът и хората, взех да си мисля, че съм в Лилипутия. Боях се да не стъпча всеки пътник, когото срещнех;

често им виках силно да се отдръпнат настрана; и за малко един-два пъти не ми счупиха главата за нахалството ми.

Когато стигнах до собствения си дом — а трябваше да питам, за да ме упътят — и един от слугите ми отвори вратата, наведох се да вляза (като гъска под порта), защото се боях да не си ударя главата в горния праг. Жена ми изтича да ме прегърне, но аз се наведох до под колената й, смятайки, че иначе тя никога не би достигнала устата ми. Дъщеря ми коленичи, за да й дам благословията си, но я видях едва като се изправи, тъй като дълго време бях свикнал да стоя с вдигната глава и очи, за да гледам хора, високи над шестдесет фута — а след това се опитах да я повдигна с една ръка през кръста. Гледах слугите и няколкото мои приятели, които бяха у дома, отгоре надолу, като че те бяха пигмеи, а пък аз великан. Казах на жена си, че е била прекалено пестелива, защото сметнах, че от недояждане тя и дъщеря й съвсем са се смалили. С две думи, държах се така странно, че всички споделяха мнението, което си създаде капитанът, когато ме видя за първи път и заключи, че не съм с всичкия си ум.

Споменавам това като пример за голямата сила на навика и предразсъдъците.

Не след дълго семейството ми, приятелите ми и аз се разбрахме; жена ми обаче заяви решително, че никога вече няма да ме пусне да пътувам по море; но злата съдба бе наредила тя да не може да ме спре, както читателят ще научи от следващите страници. Междувременно с това приключвам втората част от злополучните си пътешествия.

Край на втората част.