Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (12)

ГЛАВА II

Описание на дърветата на чифликчията. Един пазарен ден авторът бива занесен в града, а след това в столицата. Подробности около пътуването му

Господарката ми имаше деветгодишна дъщеря, много развито за възрастта си дете, която умееше да шие и много красиво обличаше куклата си. Двете с майка й привечер успяха да пригодят за мен люлката на куклата; поставиха я в малкото чекмедже на един скрин, а за да не ме достигат плъховете, чекмеджето сложила на висока висяща полица. Това бе леглото ми през цялото време, докато бях при тези хора; а като започнах да научавам езика им и да обяснявам от какво се нуждая, постепенно получих и по-големи удобства. Девойката беше толкова сръчна, че след като един-два пъти свалих дрехите си пред нея, тя можеше да ме облича и съблича, макар че когато ме оставяше да сторя това сам, никога не й създавах този труд.

Тя ми уши седем ризи от долно бельо от най-тънкото тяхно платно — всъщност по-грубо от зебло — и непрекъснато сама ми ги переше. Тя също така ми беше учителка и ме учеше на езика им; посочех ли нещо, казваше ми как се нарича на техния език, така че след няколко дена можех да поискам каквото пожелая. Тя беше много добродушна и не по-висока от четиридесет фута, дребна за възрастта си.

Тя ме назова Грилдриг, име, което възприе цялото семейство, а по-късно и цялото кралство. Думата означава онова, което латинците наричат „нанункулус“, италианците- „хомунчелетино“, англичаните- „дребосък“. Главно на нея дължа това, че оцелях в тази страна; докато бях там, винаги бяхме заедно; аз я наричах моята Глъмдалклич (или малка гледачка); и с право биха ме обвинили в голяма неблагодарност, ако почтително не спомена за грижите и обичта й към мен, за което от все сърце бих желал да имам възможността да й се отплатя както заслужава, вместо неволно да стана невинен, но злощастен повод тя да се злепостави (както всъщност се случи).

Вече се разчу и се заприказва в околността, че господарят ми бил намерил в нивите някакво странно животно, голямо приблизително колкото сплакнук, но на вид като същински човек; че то във всичките си действия подражавало на хората, че говорело на някакъв тихичък свой език, че вече било научило няколко думи от техния език, ходело изправено на два крака, било питомно и кротко, идвало, когато го повиквали, правело, каквото му заръчат, имало най-изящните крака и ръце в света и цвят на кожата, по-хубав, отколкото на тригодишна дъщеря на благородник. Друг един чифликчия, който беше съсед и много близък приятел на господаря ми, нарочно дойде на гости, за да попита вярно ли е това, що се говори. Веднага ме показаха и поставиха на една маса, където почнах да ходя както ми заповядваха, извадих сабята си и пак я прибрах, поклоних се пред гостенина на господаря си, попитах го на собствения му език как е и го поздравих с добре дошъл; точно както ме бе научила малката ми гледачка. Този човек, който беше стар и недовиждаше, си тури очилата, за да ме огледа по-добре, при което не можах да се сдържа и силно се изсмях; защото очите му изглеждаха като луната, когато осветява стая с два прозореца при пълнолуние. Нашите хора, които разбраха какво ме е развеселило, се засмяха и те с мен; но старецът бе достатъчно глупав да се ядоса и смути. Славеше се като голям скъперник, и за мое нещастие потвърди славата си с проклетия съвет, който даде на господаря ми — да ме покаже като невиждано зрелище на пазара в съседния град, на половин час път с кон, на около двадесет и две мили от дома ни. Досетих се, че кроят нещо лошо, когато забелязах, че господарят ми и неговият приятел дълго си шепнеха, като понякога сочеха към мен; и в страха си си въобразих, че съм доловил и разбрал част от разговора им. Но на следващата сутрин Глъмдалклич, малката ми гледачка, ми разказа цялата работа, която хитро бе успяла да изкопчи от майка си. Горкото момиче ме прегърна и се разплака от срам и скръб. Опасяваше се да не ми се случи някакво нещастие, да не пострадам от тези груби, прости хора, които биха могли да ме убият, като ме стиснат много силно или като ме взимат в ръце — да ми счупят крак или ръка. Тя също така беше забелязала колко съм скромен по природа, колко държех на честта си, и знаеше, че бих сметнал за крайно унижение да бъда изложен на показ за пари, забавно зрелище за хора от най-долните слоеве. Тя каза, че татко и мама й били обещали Грилдриг да бъде неин; но сега разбрала, че възнамеряват да я измамят както миналата година, когато уж й подарили едно агне, а щом го угоили достатъчно, продали го на месаря. Що се отнася до мен, мога честно да заявя, че бях по-малко раз тревожен от гледачката си. Изпълваше ме силна надежда, която за миг не ме изостави, че един ден ще си възвърна свободата; а колкото до позора да ме разнасят като някакво чудовище, аз се считах за чужденец в тази страна; и ако някога се случеше да се завърна в Англия, никой не би ме упрекнал за това, че съм изпаднал в подобна беда, защото дори самият крал на Великобритания в моето положение сигурно щеше да бъде сполетян от същата злочестина.

Следвайки съвета на приятеля си, моят господар ме постави в една кутия и на следващия пазарен ден ме занесе в съседния град; той взе със себе си дъщеричката си — моята гледачка, която седна зад мен на една възглавничка, прикрепена отзад към седлото на неговия кон. Кутията беше затворена от всички страни, имаше вратичка, през която да влизам и да излизам, и няколко пробити със свредел дупки за проветряване. Момичето се досети и постави в кутията юргана от леглото на куклата й, за да лежа върху него. Обаче ужасно друсаше и това пътуване много ме измъчи, макар да продължи само половин час. Защото конят с всяка крачка изминаваше четиридесет фута, и подскачаше толкова нависоко, че се люшках, като да бях в кораб, който вълните много бързо издигат и спускат при силна буря; разстоянието, което пропътувахме, беше малко по-дълго, отколкото от Лондон до Сейнт Олбънз^[1]. Господарят ми слезе от коня при един хан, където обикновено отсядаше; и след като разговаряха известно време с ханджията и след известни необходими приготовления, той нае грултруд, тоест глашатая, който да оповести града, че в хана „Зеленият орел“ може да се види едно необикновено същество, по-малко от сплакнук (тамошно животно с много изящни форми, на дължина около шест фута), което по всичко прилича на човек; умее да изговаря няколко думи и да прави стотици забавни фокуси.

Поставиха ме на една маса в най-голямата стая на хана, която беше около триста квадратни фута. Малката ми гледачка седеше на ниско столче близо до масата, за да се грижи за мен и да ми казва какво да правя. За да не се тълпят много хора, господарят ми пущаше в стаята само по тридесет души. Разхождах се по масата, както ми заповядваше момичето; задаваше ми такива въпроси, които знаеше, че ще разбера, и аз отговарях колкото се може по-силно. Обърнах се на няколко пъти към присъствуващите, поклоних се най-почтително и им казах, че са добре дошли; изрекох други приветствия, които бях научил. Вдигнах един напръстник, пълен с някаква напитка, който Глъмдалклич ми бе дала да използувам за чаша, и пих за тяхно здраве. Извадих сабята си и я размахах, както правят фехтовчиците в Англия. Гледачката ми ми даде парче от сламка, което въртях като копие, тъй като на младини бях научил това изкуство. През този ден ме показаха на дванадесет групи; и дванадесет пъти бях принуден да повторя същите глупави фокуси, докато накрая бях полумъртъв от умора и яд. Защото онези, които ме бяха видели разправяха за мен толкова възторжено, че хората бяха готови да счупят вратите, за да влязат. Господарят ми нямаше интерес да ме пипа друг освен гледачката ми; и за да се избегне всякаква опасност, поставиха пейки около масата на такова разстояние, че никой да не може да ме достигне Обаче един ученик, за негова беда, ме замери с лешник; за малко не ме удари в главата; лешникът бе хвърлен с такава сила, че ако беше ме улучил, непременно щеш да ми пръсне черепа, тъй като беше почти колкото малка тиква, но поне имах задоволството да видя как здраво набиха и как изпъдиха от стаята малкия злосторник.

Господарят ми оповести, че пак ще ме покаже на следващия пазарен ден. Междувременно той ми приготви по-удобно превозно средство, и то с пълно основание; защото толкова се уморих от първото си пътуване и от това цели осем часа да забавлявам зрителите, че едва се държех на краката и почти не можех да говоря. Възстанових се чак след три дни; а за да нямам покой и у дома господата от сто мили наоколо, до които бе стигнала славата ми, пристигнаха да ме разгледат в дома на моя господар. Бяха не по-малко от тридесет души с жените и децата си, тъй като страната е гъсто населена, а пък господарят ми им взимаше таксата за цялото представление всеки път, когато ме показваше у дома си, та ако ще да бе само пред едно семейство. Така за известно време не ме оставяха на мира в делничните дни (с изключения на срядата, в която е тяхната неделя), макар и да не ме водеха в града. Като видя какъв доход можах да му донеса, господарят ми реши да ме покаже в по-големите градове на царството. Ето защо, като се снабди с всичко необходимо за дълъг път и като уреди работата си в чифлика, той се сбогува с жена си на седемнайсети август 1703 година, около два месеца след пристигането ми, поехме за столицата, разположена в следата на империята и на около три хиляди мили от ома ни; господарят ми накара дъщеря си Глъмдалклич да язди зад него. Тя ме държеше на скута си в една кутия, завързана за кръста й. Момичето бе подплатило кутията от всички страни с най-мекия плат, който можа да намери, и с дебел юрган отдолу; мебелира кутията с леглото на куклата, даде ми бельо и други необходими вещи и нагласи всичко да ми бъде колкото може по-удобно.

С нас пътуваше само едно момче, семеен прислужник, който яздеше отдире с багажа. Господарят ми възнамеряваше да ме показва във всички градове по пътя и да се отбива на петдесет-сто мили до някое село или до имението на някой благородник, където би намерил зрители. Пътувахме на кратки преходи от по сто и четиридесет до сто и шейсет мили на ден, защото Глъмдалклич, за да ме щади, се оплакваше, че уж се изморявала от тръса на коня. По моя молба тя често ме изваждаше от кутията да подишам чист въздух и да ми покаже страната; но винаги ме държеше здраво завързан с връв. Преминахме пет-шест реки, далеч по-широки и дълбоки от Нил или Ганг; и едва ли имаше рекичка, тясна като Темза при Лондонския мост. Десет седмици бяхме на път; показваха ме в осемнадесет големи града и в много села и частни домове.

На 26 октомври пристигнахме в столицата, която на техния език се назовава Лорбрулгруд, тоест Гордост на вселената. Господарят ми нае квартира на главната улица, недалеч от царския дворец; и постави обявления, както правеше обикновено, съдържащи точно описание на фигурата и способностите ми. Нае голяма стая, широка триста-четиристотин фута. Достави една маса с диаметър шестдесет фута, върху която щях да играя ролята си; и издигна ограда на четирите страни, на три фута от ръба и Пак толкова висока, за да не падна на пода. Десет пъти на ден бях показван за възхита и задоволство на всички зрители. Сега вече доста добре говорех техния език; и напълно разбирах всяка дума, която ми казваха. Освен това бях научил азбуката им и успявах да прочета по някое изречение; защото Глъмдалклич ме бе обучавала, докато бяхме в къщи както и в свободните часове по време на пътуването ни. В джоба си носеше една книжка, малко по-голяма от Сансоновия атлас; това беше обикновено съчинение, предназначено за млади момичета, в което накратко е изложена тяхната религия; по тази книжка тя ме научи на буквите и ми обясняваше новите думи.