Луиза Мей Олкът
Малки мъже (9)

Девета глава
Куклата на Дейзи

Госпожа Шекспир Смит кани господата Джон Брук, Томас Бангс и Натаниел Блейк на своя бал в три часа днес.

P. S. Нат да донесе цигулката си, за да можем да потанцуваме; освен това всички момчета трябва да се държат добре, ако искат да опитат от вкусните неща, които сме сготвили.

Опасявам се, че тази елегантна покана би могла да срещне и отказ, ако не беше намекът в последния ред на постскриптума.

— Те наистина приготвят разни вкусни неща, усещам по миризмата. Да тръгваме — настоя Томи.

— Но няма да оставаме дълго, само колкото да хапнем — предложи Деми.

— Никога не съм ходил на бал. Какво трябва да се прави там? — попита Нат.

— О, просто се преструваме на големи мъже, седим или се разхождаме наоколо с глупави физиономии като възрастните и танцуваме, за да доставим удоволствие на момичетата. След това изяждаме всичко приготвено от тях и се омитаме колкото се може по-скоро.

— Мисля, че ще се справя — обяви Нат, след като размишлява около минута върху разясненията на Томи.

— Ще напиша отговор, че приемаме поканата — каза Деми и подготви следните галантни думи:

Ще дойдем. Моля ви, пригответе повечко храна.

Господин Дж. Б.

Дамите се вълнуваха изключително много пред първия си бал, те бяха решили да организират такива празненства с участието на подбран от тях състав, ако този мине добре.

— Леля Джоу няма нищо против момчетата да си играят с нас, стига да не проявяват грубост; така че трябва да ги накараме да харесат нашите балове, които биха могли да им бъдат от полза — говореше със загрижен тон Дейзи, докато подреждаше по масата многобройните вкуснотии, които бяха приготвили.

— Деми и Нат ще се държат добре, но Томи все ще направи някоя беля, сигурна съм в това — отвърна Нан и поклати глава, като гледаше чудесния кейк, който бе приготвила.

— Тогава веднага ще го изгоня — твърдо заяви Дейзи.

— Хората не трябва да се държат зле на партитата, просто не е прието.

— Няма да го каня никога вече.

— Това ще бъде сериозно наказание за него. Представям си колко ще съжалява, че не може да дойде и да хапне на нашите тържества.

— Да, със сигурност ще съжалява, защото ние ще приготвяме тук най-прекрасните неща, нали? Истинска супа, която ще се гребе с голяма лъжица от супника, както и пиле с най-различни зеленчуци.

— Наближава три часът, може би е време да се облечем — напомни Нан, която си бе приготвила един специален костюм за празненството и изгаряше от нетърпение да се представи с него.

— Аз ще съм майката, така че няма да ми се налага да се обличам особено официално — каза Дейзи и сложи на главата си една нощна шапчица, украсена с червено перо, после навлече една от дългите поли на леля си и се заметна с голям шал; не пропусна да лепне очила на носа си, като тоалетът й накрая бе завършен с голяма носна кърпичка, което като че бе последният детайл, превърнал я в пищна, розова, малка матрона.

Нан пък се бе накичила с изкуствени цветя, обу си някакви стари розови чехли, заметна се с жълт шал върху муселинената зелена пола. В допълнение на този тоалет си махаше с ветрило, направено от перата, откъснати от прахочистачката, а в ръката си държеше шишенце от парфюм, в което нямаше вече нищо.

— Аз съм дъщерята, така че трябва да се обличам дълго, а после и да пея и да танцувам, да разговарям с всички повече от теб. Майките само поднасят чая и следят за реда, нали знаеш?

Внезапно силно потропване по вратата стресна така силно госпожица Смит, че тя почти се стовари върху близкия стол, като поклащаше нервно ветрилото си, докато майка й запази самообладание и бързо се настани върху канапето, като се опитваше да изглежда съвсем спокойна и „подходящо за ролята си“. Малката Бес, която им бе на гости, изпълняваше ролята на прислужницата и с усмивка обяви:

— Влизайте вътле, господа, всичко е вече готово.

За да уважат тържествения случай, момчетата се бяха нагласили с високи хартиени яки, с цилиндрични черни шапки и ръкавици от различна материя и всякакъв възможен цвят, защото се бяха сетили за тях в последния момент и трябваше да се задоволят с онова, което намериха, тъй като нито едно от момчетата не разполагаше с пълен чифт.

— Добър ден, мадам — каза със сериозен плътен глас Деми, но тъй като му бе ужасно трудно да го поддържа, той се въздържа от по-нататъшни любезности.

Всички се ръкуваха с домакините и седнаха. Изглеждаха толкова смешни и в същото време така сериозни, че господата скоро забравиха изисканите маниери и започнаха да се пързалят със столовете си, като се заливаха от смях.

— Престанете! — извика госпожа Смит, доста объркана.

— Ако се държите така, никога повече няма да получите покана от нас — добави госпожица Смит, като метна шишенцето от парфюм по господин Бангс, който се смееше най-високо.

— Просто не мога да се въздържа, ти изглеждаш така… — през смях се оправдаваше господин Бангс, без ни най-малка нотка на съжаление в гласа.

— А ти да не смяташ, че приличаш на нещо свястно? Но аз не съм толкова груба, че да ти го кажа. За него няма място на нашия бал с вечеря, нали, Дейзи? — извика възмутено Нан.

— Не е ли по-добре да потанцуваме? Донесохте ли цигулката си, сър? — обърна се към Нат госпожа Смит, като се опитваше да запази спокойствие.

— Да, оставих я пред вратата — отвърна Нат и тръгна да я вземе.

— Не е ли по-добре първо да пием чай? — предложи невъзмутимият Томи, като открито намигна на Деми, за да му напомни, че колкото по-скоро се появи храната, толкова по-скоро ще могат да се измъкнат доволни оттук.

— Не, никога не започваме с вечерята; и ако вие не танцувате, тогава няма да получите и никаква храна, нито една трошичка дори — обяви толкова категорично госпожа Смит, че гостите ясно разбраха, че няма да успеят да я надхитрят, така че веднага приеха първоначалното почтително поведение.

— Аз ще се заема с господин Бангс и ще му предам малко уроци по полка, тъй като никак не го бива в този танц — добави домакинята и го погледна осъдително, докато Томи с мъка прикриваше разочарованието си.

Нат започна да свири и балът бе открит с две танцови двойки, които се въртяха напред-назад, за да създадат впечатление, че се намират в огромна зала. Дамите се справяха отлично, защото това им доставяше удоволствие, но и господата се стараеха, водени от своите егоистични подбуди — те осъзнаваха, че трябва да заслужат вечерята си и правеха усилия, за да доведат нещата до този победен край. Когато всички се умориха, последва кратка почивка. Дори бедната госпожа Смит имаше нужда от нея, защото дългата й пола непрекъснато се омотаваше в краката й и я спъваше. Малката прислужница им поднесе вода и сок в толкова мънички чашки, че един от гостите успя да изпие девет от тях. Ще се въздържа от споменаване на името му, защото тези напитки явно му повлияха доста силно, така че последната девета чаша попадна цялата в устата му и с това стана за смях на всички.

— Сега покани Нан да посвири и да ни попее — предложи Дейзи на брат си, който седеше на стола си намръщен като бухал и наблюдаваше тъжно наоколо над високата си яка.

— Ще ни попеете ли, госпожице? — каза веднага послушният гостенин, а вътрешно се чудеше къде ли може да е пианото.

Госпожица Смит се приближи бързо към старото бюро, което стоеше в ъгъла на стаята, вдигна капака на писалището и като се настани пред него, започна така силно да си „акомпанира“, че старото бюро се разтресе, докато тя пееше една съвсем нова и станала любима на всички песен, която започваше с думите:

Трубадурът със лютня вървеше

към вкъщи по пътя красив.

Войната се свърши, а той си

пее, щастлив, че е жив.

Господата я аплодираха така ентусиазирано, че тя побърза да им изпълни и „Прииждащи морски вълни“ и „Любознателният малък Боу“, а след това и още цяла поредица от песни, докато накрая те бяха принудени да намекнат, че им стига. Благодарна за похвалите, с които бе възнаградена дъщеря й, госпожа Смит величествено обяви:

— Сега действително е време за чая. Седнете по местата си и се дръжте прилично.

Бе наистина приятно да наблюдава човек как добрата госпожа с гордост подреди пред тях приготвените от нея лакомства, както и спокойствието, с което понасяше някои малки инциденти, които се случиха по време на сервирането. Най-хубавият пай полетя към пода, когато се опита да го нареже с един доста тъп нож. Хлябът и маслото изчезнаха толкова бързо, че сърцето на домакинята се сви; но най-лошото от всичко бе, че яйченият крем бе толкова рядък, че се наложи да го пият, вместо да го ядат елегантно с новите метални лъжички.

С прискърбие трябва да призная, че госпожица Смит малко попреигра с прислужницата, като я натовари с твърде сложни задачи. В резултат на това Бес изпусна цялата купа и избухна в плач сред дъжд от парчета от кейк. За да я успокоят, трябваше да й направят място на масата и да й дадат захарницата, която скоро се оказа празна. Докато траеше цялата тази бъркотия, една пълна с пирожки чиния най-мистериозно изчезна и никой не можа да я открие. Пирожките бяха една от изненадите на вечерята и госпожа Смит бе страшно възмутена от загубата, тъй като лично ги бе приготвила и те бяха станали прекрасни. Предполагам, че всяка дама би могла да разбере какъв ужас е да приготвиш дузина пирожки и те най-неочаквано да изчезнат, преди да си успял да ги представиш на гостите.

— Ти си ги скрил, Томи! Сигурна съм, че си ти! — извика разярената домакиня, като заплашваше заподозрения гост със съдинката с дълга дръжка, в която обикновено се вареше млякото.

— Не съм аз!

— Ти си!

— Моля ви, не бива да се карате — опита се да ги спре Нан, докато хапваше бързо от сладкото, до което се бе докопала преди момчетата.

— Върни ги, Деми — извика Томи.

— Аз ли да ги върна? Та те са в собствения ти джоб — възмутено отвърна Деми, разгневен от несправедливото обвинение.

— Хайде да му ги вземем. И без това прекали и доведе Дейзи до плач — предложи Нат, който вече смяташе първия си бал за доста по-забавен, отколкото бе очаквал.

Дейзи вече плачеше горчиво, а Бес като една наистина привързана към господарката си прислужница, веднага започна да рони сълзи заедно с нея. Нан от своя страна сипеше хули срещу цялата момчешка раса, заклеймявайки я като „отвратителни същества“. Междувременно се разгоря сериозна битка и между господата, защото след като двамата защитници на истината се нахвърлиха над осквернителя й, разгневеният грешник стана от масата, измъкна скритите сладкиши и започна да ги мята по обвинителите си. Ефектът беше наистина поразителен, тъй като твърдите почти колкото куршуми пирожки им причиняваха силна болка. Нападателят бе в пълна безопасност, докато разполагаше с тези сериозни амуниции, но в момента, в който и последната пирожка изхвърча от ръцете му, злодеят бе сграбчен, извлечен от стаята и съборен на пода в антрето. След миг отмъстителите се завърнаха победоносно в стаята със зачервени лица и докато Деми успокояваше клетата госпожа Смит, Нат и Нан събраха разхвърляните сладкиши, подредиха ги в чинията така добре, че те изглеждаха почти както в началото. Все пак изискаността вече липсваше, тъй като захарта, с която бяха посипани, липсваше, а и никой не би посегнал да ги яде, след като се знаеше на какви изстъпления бяха подложени.

— Струва ми се, че е най-добре да си тръгваме — предложи внезапно Деми, след като дочу откъм стълбите гласа на леля Джоу.

— Да, май наистина си прав — подкрепи го веднага Нат и побърза да остави обратно кръглата курабийка, която току-що бе взел.

Но госпожа Джоу влезе в стаята преди момчетата да успеят да осъществят намеренията си за оттегляне и в нейно лице младите дами намериха добър слушател, пред който изляха подробно преживяните си мъки и страдания.

— Няма да организирате повече балове за тези момчета, докато не направят нещо добро и мило за вас, с което да изкупят вината си — каза госпожа Джоу, като клатеше заканително глава към тримата виновници.

— Ние просто се шегувахме — опита се да замаже работата Деми.

— Не обичам шеги, които причиняват мъка на други хора. Разочарована съм от теб, Деми, защото никога не съм очаквала, че ще започнеш да дразниш Дейзи. Тя винаги е толкова мила и внимателна с теб.

— Том твърди, че момчетата винаги дразнят сестрите си — смутено промърмори Деми.

— Не искам това да се прави от моите момчета; ако не можете да си играете заедно, ще се наложи да я изпратя вкъщи — съвсем сериозно обяви леля Джоу.

Като чу тази ужасна закана, Деми се приближи към сестра си и я прегърна, а Дейзи веднага изтри сълзите си, защото за близнаците раздялата бе най-ужасното нещастие, което би могло да ги сполети.

— Нат също се държа лошо, а Томи бе най-лошият — отбеляза Нан, явно опасявайки се, че другите двама грешници няма да получат заслужения от тях дял от наказанието.

— Съжалявам — каза бързо Нат и изглеждаше наистина засрамен.

— А аз не съжалявам! — извика с все сила Томи през ключалката на вратата, откъдето явно бе чул всичко.

На госпожа Джоу й стана ужасно смешно, но успя да запази сериозната си физиономия.

— Можете да си тръгвате, момчета — каза тя твърдо, като посочи към вратата. — Но не забравяйте, че ви е забранено да разговаряте или да си играете с малките момичета, докато специално не ви разреша. Просто не заслужавате това удоволствие, затова то ви се отнема.

Засрамените от лошото си поведение млади господа се оттеглиха забързано, за да бъдат посрещнати с обиди и обвинения навън от неразкаялия се Бангс, който ги заплаши, че няма да дружи с тях и заплахата бе в ход цели петнайсет минути. Дейзи скоро се успокои и преживя провала на своя бал, съжаляваше единствено за забраната, която я разделяше от брат й. Малкото й нежно сърце скърбеше за неприятностите, които му бе създала. На Нан забраната по-скоро й доставяше удоволствие, тя се мотаеше с вдигнат нагоре нос около тримата, особено около Томи. Той се правеше, че изобщо не му пука и високо обясняваше, че е много доволен, дето най-накрая се е отървал от тези „глупави момичета“.

Останалите се предадоха много бързо, не скриваха желанието си да бъдат отново приятели. Чувстваха липсата на Дейзи, която непрекъснато се грижеше за тях и им готвеше, както и на Нан с нейните постоянни наставления и закачки. Но най-лошо от всичко бе, че се бяха лишили от вниманието и на госпожа Джоу, която внасяше топлина и уют в дома и правеше живота им много по-лесен. За тяхно най-голямо разочарование госпожа Джоу се държеше така, сякаш и тя бе едно от обидените момичета — почти не разговаряше с „прегрешилите“, правеше се, че не ги забелязва, когато минаваха покрай нея, и все беше твърде заета, за да обърне внимание на молбите им. Тази внезапна и напълно неочаквана изолация дълбоко ги натъжаваше и те имаха чувството, че слънцето е залязло за тях в мига, в който мама Баер ги е изоставила, и то вече никога няма да изгрее, за да ги зарадва с топлите си лъчи.

Тази ужасна ситуация продължи около три дни и накрая момчетата не можеха да издържат повече и потърсиха помощ и съвет от господин Баер, тъй като се страхуваха, че може да изпаднат в пълна изолация.

По мое скромно мнение той предварително бе получил инструкции как да постъпи, в случай че събитията се развият точно по този начин. Но никой не подозираше това, така че той даде на нещастните момчета някои съвети, които бяха приети с благодарност и осъществени по следния начин:

Усамотявайки се на тавана, те посветиха няколко от часовете си за игра за измайсторяване на една странна машина, за която бе необходимо толкова много лепило, че Ейша започна да мърмори, а малките момиченца бяха силно озадачени. Нан дълго се въртя около вратата, като от време на време залепваше любопитния си нос върху ключалката, опитвайки се да разбере какво точно става вътре. А Дейзи седеше мълчаливо встрани и искрено съжаляваше, че не могат да си играят весело всички заедно, без да имат такива тайни едни от други. В сряда следобед времето беше хубаво и след като дълго обсъждаха температурите и посоката на вятъра, Нат и Томи поеха навън, понесли със себе си огромен пакет, увит с множество вестници. Нан едва не умря от любопитство, а Дейзи бе готова да се разплаче от раздразнение. Интересът и на двете силно нарасна, когато видяха Деми да влиза с шапка в ръка в стаята на госпожа Баер.

— Моля те, лельо Джоу, би ли дошла заедно с момичетата на парти изненада, което сме приготвили за вас? — попита той с възможно най-любезния глас, на който е способно момче на неговата възраст. — Заповядайте. Ще бъде наистина много хубаво.

— Благодаря, с удоволствие ще дойдем. Само че ще трябва да взема и Теди с нас — отвърна госпожа Баер с усмивка, която зарадва Деми като топъл слънчев лъч след дъждовно време.

— О, ще се радваме и той да бъде сред нас. Малката кола вече е подготвена за момичетата, а ти не би имала нищо против да походиш до хълма, нали, лельо?

— О, това ще ми достави истинско удоволствие. Но не смяташ ли, че моето присъствие може да се окаже излишно?

— Не, в никакъв случай. Празненството ще се провали, ако не дойдеш и ти — извика с напълно сериозен глас Деми.

— Благодаря за любезността, сър — отвърна леля Джоу и направи нисък поклон, защото и тя обичаше шегите не по-малко от децата.

— А сега, млади дами, не трябва да ги караме да ни чакат. Слагайте шапките на главите и да тръгваме веднага. Умирам от нетърпение да разбера каква ще бъде изненадата им.

Докато госпожа Баер говореше, всички се суетяха забързано около нея и само след пет минути трите малки момиченца и Теди бяха настанени в „коша за дрехи“, както наричаха колата от плетена ракита, карана от Тоби. Деми вървеше в началото на процесията, а госпожа Джоу бе в края, следвана плътно от Кит. Това бе една наистина забележителна група, уверявам ви. Томи си бе сложил едно червено перо в косата, а от двете страни на колата се вееха две забележителни знамена. Кит имаше синя панделка на вратлето, Деми си бе пъхнал китка глухарчета в илика. Госпожа Джоу бе взела странното си японско чадърче в чест на тази специална забава.

Момичетата бяха развълнувани през цялото време. Теди бе наистина очарован от пътуването и непрекъснато пускаше шапката си на земята, а когато видя, че винаги се намира някой, който да я вдигне и да му я върне обратно, реши, че трябва да направи нещо по-интересно за забавление на околните и се опита да скочи самият той долу.

Когато стигнаха до хълма, „наоколо не се виждаше нищо друго, освен зелена трева, поклащана от вятъра“, както обикновено пише в книжките с приказки. Затова и децата в първия момент се почувстваха доста разочаровани. Но Деми веднага започна да им обяснява с доста впечатляващ глас:

— Сега ви предлагам да слезете и да не мърдате никъде, защото изненадата скоро ще се появи — и след тези думи се оттегли зад скалата, където през последния половин час често се появяваха и скриваха момчешки глави.

Последва изпълнена с очакване кратка пауза, след която Нат, Деми и Томи се появиха пред тях, като всеки държеше по едно ново хвърчило. Появата им бе придружена с радостни викове, но момчетата им дадоха знак да мълчат и обявиха с грейнали от радост лица:

— Не само това е изненадата!

После изтичаха бързо зад скалата и скоро се появиха с още едно хвърчило, което бе значително по-голямо и върху него с жълти букви бе изписано: „За мама Баер“.

— Сметнахме, че трябва да направим и за вас, защото много ви ядосахме и вие бяхте на страната на момичетата — извикаха трите момчета, като се заливаха от смях, защото тази част от изненадата бе наистина нещо неочаквано за госпожа Джоу.

Тя плесна с ръце и се разсмя най-искрено, явно шегата доста й бе харесала.

— Момчета, това е наистина прекрасно! Кой го измисли? — попита госпожа Джоу, като пое с не по-малко удоволствие от малките момиченца гигантското хвърчило в ръцете си.

— Чичо Фриц го предложи, след като бяхме решили да направим трите по-малки. Той смяташе, че ще го харесаш, така че се постарахме да го направим по-голям, този немирник — отвърна с грейнало от радост лице Деми, защото виждаше, че изненадата им наистина си я бива.

— Чичо Фриц добре знае какво би могло да ми хареса. Да, това са действително чудесни хвърчила, освен това на нас толкова ни се искаше и ние да си имаме такива, докато ви гледахме как пускахте вашите преди няколко дни, нали, момичета?

— Точно затова и ви ги направихме — извика Томи и се изправи върху главата си, което бе най-добрият начин да изрази огромната си радост.

— Хайде да ги пуснем — предложи веднага енергичната Нан.

— Но аз не знам как — засуети се Дейзи.

— Ние ще ви покажем с най-голямо удоволствие! — извикаха момчетата в един глас. Деми взе веднага хвърчилото на Дейзи, Томи предложи помощта си на Нан, а Нат успя с доста усилия да убеди Бес да му даде своето мъничко синьо хвърчило.

— Лелче, ако изчакаш само минутка, ще се заемем и с твоето — извика Деми, защото чувстваше, че трябва да продължат да се стараят, за да не изгубят отново благоразположението й, като я обидят с пренебрежение.

— Благодаря ти, синко, но аз прекрасно знам как се прави това. А ето че се появи и едно момче, което е готово да ми се притече на помощ — добави госпожа Джоу, след като забеляза засмяното лице на професора, което се показа иззад скалата.

Той се приближи веднага, пусна нагоре голямото хвърчило, след което госпожа Джоу се затича грациозно с него, докато децата стояха и се наслаждаваха на гледката. Едно по едно и останалите хвърчила полетяха нагоре, като се извиваха високо над главите им като красиви весели птички, поддържани от лекия ветрец, който духаше откъм хълма. Прекараха си наистина чудесно, тичаха и викаха, ту пускаха нагоре хвърчилата, ту ги издърпваха към себе си, като с удоволствие наблюдаваха красивите им движения, докато усещаха как подръпваха конеца като живи същества, които се опитват да избягат. Нан бе почти обезумяла от радост, Дейзи намираше новата игра толкова интересна, колкото и играта с куклите, а малката Бес бе така очарована от своето хвърчило, че предпочиташе да го държи в скута си и да наблюдава с интерес чудесните картинки, изрисувани от волната четка на Томи. Госпожа Джоу също бе във възторг от своето хвърчило, а и то действаше така, сякаш бе наясно кой е притежателят му, защото бе в непрекъснато движение. Първо се завъртя ниско над главата й, после се издигна в клоните на дърветата, наклони се над реката и за малко да допре водата, а в следващия миг се зарея толкова високо в небесата, че изглеждаше като една малка точка сред облаците.

Постепенно всички се умориха и като завързаха краищата на хвърчилата за огради и дървета, седнаха да си починат. Само господин Баер направи изключение и побърза да отиде да нагледа кравите, понесъл Теди върху раменете си.

— Имали ли сте някога по-прекрасно забавление? — попита ги Нат, както се бяха излегнали на тревата и скубеха зелената трева под ръцете си.

— Не, наистина, за последен път съм пускала хвърчило преди много години, когато още бях малко момиче — отвърна госпожа Джоу.

— Така ми се иска да ви познавах тогава, сигурно сте била много весело момиче — отбеляза Нат.

— Трябва да си призная, че бях доста непослушна.

— На мен непослушните малки момичета ми харесват — намеси се Томи и погледна изразително Нан, която в отговор на комплимента му направи заплашителна гримаса.

— Но защо аз не си спомням за това време, лелче? Може би съм бил твърде малък? — попита Деми.

— Да, скъпи.

— Сигурно още не е била достатъчно добре развита паметта ми. Дядо казва, че с растежа започва развитието на различните части на мозъка, явно паметта ми не се е била развила още, когато ти си била малка, така че не си спомням как си изглеждала — обясни подробно Деми.

— Знаеш ли какво, малки Сократе, най-добре е да запазиш този свой въпрос за дядо си, тъй като аз не бих могла да ти обясня нищо — каза леля Джоу.

— Добре, точно така и ще направя. Защото той наистина знае доста за тези неща, докато ти не знаеш — отвърна Деми, чувствайки, че темата за хвърчилата е много по-подходяща за тази компания.

— Разкажете ни за последния път, когато сте пускали хвърчило — настоя Нат. Бе забелязал, че госпожа Джоу се бе засмяла, когато си бе спомнила за този случай и той реши, че сигурно се е случило нещо интересно.

— О, беше наистина доста смешно, защото вече бях голямо момиче, някъде на петнайсет и се срамувах да ме видят, че си играя с хвърчило. Затова с чичо Теди тайничко си направихме хвърчила и незабелязано се измъкнахме, за да ги пуснем. Имахме доста време и се бяхме излегнали върху тревата, за да си починем, точно както сега. Изведнъж чухме гласове и видяхме една група дами и господа, които се връщаха от пикник. Теди не им обърна внимание, макар че и той бе вече твърде голям, за да си играе с хвърчило, но аз здравата се притесних, защото бях сигурна, че после ще клюкарстват за мен и ще ми се присмиват.

— Какво да правя? — попитах шепнешком Теди, след като гласовете се приближаваха все повече и повече.

— Сега ще видиш — отвърна той и извади ножа си. Отряза първо връвта на своето хвърчило, после и на моето и те се зареяха някъде из небесата. Така че когато хората се приближиха до нас, ни завариха да берем най-изискано полски цветя. Никой нищо не заподозря и двамата по-късно доста се забавлявахме, като си припомняхме как сме се измъкнали.

— А хвърчилата изгубиха ли се, лелче? — попита Дейзи.

— Естествено, но не съжалявах за това, защото вече твърдо бях решила, че няма да играя отново с хвърчило, преди да стана дама. И както виждате, удържах на обещанието си — поясни госпожа Джоу и започна да придърпва връзката на своето хвърчило, тъй като вече се свечеряваше.

— Нима трябва вече да тръгваме?

— Поне аз би трябвало, защото иначе няма да има какво да ядете за вечеря. Тогава, мои мили птички, едва ли ще си спомняте с удоволствие за това празненство с изненади.

— Но то всъщност наистина бе добро, нали? — дяволито попита Томи.

— Прекрасно! — извикаха в хор всички.

— И знаете ли защо? Защото вашите гости се държаха наистина добре и се постараха всичко да е наред. Разбирате какво искам да ви кажа, нали?

— Да, госпожо.

Това бе единственото, което момчетата казаха. И като се спогледаха засрамено, те поеха с хвърчилата през рамо към къщи, размишлявайки за едно друго празненство, където гостите не се бяха държали както трябва, поради което нещата се бяха развили доста зле.