Луиза Мей Олкът
Малки мъже (7)

Седма глава
Немирната Нан

— Фриц, имам страхотна идея — оповести госпожа Баер, когато един ден срещна съпруга си след учебните часове.

— О, и каква е тя, скъпа? — попита веднага той, готов да изслуша най-внимателно новия й план. Понякога госпожа Баер измисляше такива невероятни неща, че човек просто не можеше да се въздържи да не се засмее. Макар че някои от идеите й бяха наистина доста разумни и той с удоволствие участваше в осъществяването им.

— Дейзи има нужда от подходяща компания, а и момчетата със сигурност биха се радвали да имат още едно момиче в групата. Добре знаеш, че и двамата сме на мнение, че малките мъже и жени се чувстват най-добре заедно, така че е крайно време да направим нещо по този въпрос. В момента едни тероризират Дейзи, други я покровителстват, преди ролите им бяха различни, но при всички случаи това би могло да се отрази отрицателно върху възпитанието й. Освен това момчетата би трябвало да се научат да се отнасят изискано с момичета, да шлифоват маниерите си, а това би могло да се постигне най-добре, ако около тях има момичета.

— Напълно си права, както става обикновено. И кого предлагаш да поканим? — попита господин Баер, който по очите й познаваше, че съпругата му вече има конкретен план.

— Малката Ани Хардинг.

— Какво? Немирната Нан, както я наричат момчетата? — извика учудено господин Баер, но веднага се виждаше, че идеята го забавлява.

— Да, тя се чувства ужасно вкъщи, след като майка й почина, освен това е твърде умно дете и в никакъв случай не би трябвало да я оставим на слугите да я разглезят. От известно време я наблюдавам и когато преди няколко дни срещнах баща й в града, направо го попитах защо не я прати на училище. Отвърна ми, че би го направил с удоволствие, стига да намери толкова добро училище за момичета, колкото е нашето за момчета. Сигурна съм, че би се зарадвал, ако му предложа да дойде тук. Хайде да отидем днес следобед у тях и да поговорим.

— Нямаш ли си и без това достатъчно грижи, скъпа Джоу, та искаш да доведеш тук още едно зверче, което да те тормози? — попита господин Баер, като я потупа нежно по ръката.

— Не, скъпи, не си прав — сериозно отвърна мама Баер. — Никога не съм била толкова щастлива, както след като събрах под моя покрив всичките тези палавници. Знаеш ли, Фриц, изпитвам специални симпатии към Нан, защото и аз бях почти същата, когато бях на нейната възраст, така че съвсем добре я разбирам. Тя е изпълнена с енергия и има нужда просто някой да й каже какво да прави с нея, за да се превърне в едно добро малко момиченце като Дейзи. Доста е умна и възприемчива, така че лесно ще усвои уроците, стига да са правилно насочени, и съвсем скоро това неспокойно дребосъче би могло да се превърне в целенасочено, щастливо дете. Знам как да се справям с нея, защото добре си спомням как моята благословена майка успяваше да ме превъзпитава, освен това…

— Ако успееш да постигнеш дори наполовина такъв резултат, ще смятаме, че си извършила истинско чудо — прекъсна я господин Баер, който винаги бе смятал, че неговата съпруга е най-добрата и най-чаровната жена, живяла някога на този свят.

— Ако смяташ да се подиграваш с идеите ми, ще ти правя ужасно кафе през цялата седмица, така че добре ще си платиш, ясно ли е, сър? — извика госпожа Джоу и му издърпа ухото по същия начин, както правеше с непослушните момчета.

— Не смяташ ли, че на горката Дейзи направо ще й се изправят косите, когато види как се държи Нан? — попита господин Баер, вече зает с Теди, който го дърпаше за сакото, докато Роб се катереше по гърба му, защото двете момчета обсебваха баща си веднага след като учебните часове приключеха.

— Може би в началото, но това ще бъде полезно за нашата Дейзи. Тя започна да се превръща в едно твърде сериозно и старателно дете, напомня ми доста на нашата малка Бет, така че има нужда от едно по-буйно момиче до себе си. Тя винаги прекарва чудесно, когато Нан се отбива за малко да си поиграят, смятам, че двете биха могли страхотно да си помогнат една на друга, без дори да го осъзнават. Господи, та нали педагогическото изкуство до голяма степен се изразява в това да усещаш как си влияят децата едно на друго и кога точно да ги събереш заедно.

— Надявам се само, че и тя няма да се окаже още една луда глава.

— О, не ми напомняй за бедния Дан! Никога няма да си простя, че го пуснах да си тръгне оттук — въздъхна госпожа Баер.

При споменаването на името му малкият Теди, който нито за миг не забравяше за своя приятел, се смъкна от гърба на баща си и запристъпва към вратата. Огледа с тъжен поглед огряната от слънцето поляна пред къщата, после се върна обратно и каза, както правеше често:

— Мой Дани дойде съвсем сколо.

— Наистина си мисля, че трябваше да го задържим, дори само заради Теди, двамата бяха толкова привързани един към друг и може би любовта на детето щеше да направи онова, което ние не успяхме.

— И на мен така ми се струваше понякога. Но след като непрекъснато забъркваше момчетата в какво ли не и след като едва не подпали цялата къща реших, че може би е по-безопасно да махна тази луда глава оттук, поне за известно време — каза господин Баер.

— Обядът е готов, чакай да ударя звънеца — обяви Роб и започна с такава сила да бие по камбанката, че просто не можеше да се чуе и дума повече.

— Добре де, какво решаваме в края на краищата, ще вземем ли Нан или не? — почти викаше госпожа Джоу.

— Готов съм да приема цяла дузина деца като Нан, щом ти ги искаш, скъпа — отвърна господин Баер, в чието голямо сърце имаше място за всички непослушни и пренебрегнати деца на този свят.

Когато госпожа Баер се върна от пътешествието си същия следобед, едно момиченце на около десет години нетърпеливо скочи от колата, още преди тя да е успяла да смъкне оттам синовете си, без които не ходеше почти никъде.

— Хей, Дейзи, къде си? — извика момиченцето.

Дейзи веднага дотича и изглеждаше доволна, като видя гостенката. Скоро, обаче, придоби доста разтревожен вид, когато Нан й каза, подскачайки около нея, защото това дете като че нито за миг не можеше да остане на едно място:

— Аз ще остана тук за постоянно, татко каза, че може. Багажът ми ще пристигне утре, защото всичките ми неща трябваше да бъдат изпрани и изгладени. А днес леля ти дойде и ме взе със себе си. Не е ли чудесно?

— Е, разбира се. Донесе ли си голямата кукла? — попита Дейзи с надежда, че куклата е тук, защото последния път при посещението си Нан бе предизвикала истинска бъркотия в нейната къща с куклите, освен това бе настояла да измият лицето на Матилда Бланш, което бе унищожило завинаги вида на бедното създание.

— Да, тя е някъде тук — отвърна Нан, напълно безразлична към материалните неща. — Докато пътувахме насам, ти направих един пръстен, използвах косми, които дърпах от опашката на Добин. Искаш ли го? — и Нан й подаде в знак на приятелство един пръстен от конски косми. С този жест Нан искаше да я подкани да се сдобрят, защото последния път, когато бяха заедно, се скараха така сериозно, че и двете се заклеха, че няма да си проговорят никога вече.

Трогната от красивия подарък, Дейзи стана по-гостоприемна и любезна, като предложи да отидат в детската стая, но Нан веднага го отхвърли.

— Не, преди това бих искала да видя момчетата, а и хамбара — извика момичето и се затича по поляната, повлякла шапката си само за едната връзка, поради което тя скоро остана на тревата.

— Здрасти, Нан — извикаха момчетата, щом я зърнаха.

— Аз оставам тук за постоянно! — побърза да им съобщи новината тя.

— Ура-а-а! — нададе боен вик Томи от стената, където се беше качил. Вече добре познаваше Нан и бе разбрал, че тя е голяма беладжийка, така че очакваше страхотни „подвизи“ в най-близко време.

— Нека да поиграя с вас, много съм добра в хвърлянето — предложи Нан, която обичаше да се захваща с какво ли не и не се страхуваше дори от силни удари.

— В момента не играем, а и без това моят отбор вече победи.

— Аз пък бих могла да се състезавам с теб по бягане и сигурно ще се окажа по-бърза — предложи Нан, която добре знаеше силните си страни.

— Ама тя сериозно ли говори? — обърна се Нат към Джак.

— Наистина бяга доста бързо за момиче — отвърна Джак и погледна с одобрение към Нан.

— Искаш ли да опиташ? — подхвърли предизвикателно Нан, която изгаряше от нетърпение да им покаже какво може.

— Прекалено горещо е — реши да се измъкне Томи, като се подпря на стената, уж бе много уморен.

— А какво му е на Кръглия Коул? — попита Нан, след като бе хвърлила бърз поглед на всяко от момчетата.

— Топката го удари по ръката, нали знаеш, че той винаги се оплаква от нещо — започна да обяснява възмутено Джак.

— А аз никога не плача, дори когато се ударя силно, та това са бебешки номера — гордо обяви Нан.

— Я стига, мога за две минути да те накарам да се разплачеш — извика възмутено Кръглия Коул и се изправи на крака.

— Хайде да видим дали ще можеш.

— Добре, изтичай насреща и откъсни онези коприви там — предложи Кръглия Коул, като посочи гъсто обраслата с коприва ограда.

Без ни най-малко колебание Нат отиде и изкорени цяла шепа от това парещо растение, като по никакъв начин не показа почти нетърпимата болка.

— Браво — извикаха момчетата, които искрено се възхитиха на смелостта й, па макар да бе представител на по-слабия пол. А Кръглия Коул, който се чувстваше по-попарен от нея самата, твърдо реши на всяка цена да я принуди по някакъв начин да се разплаче.

— Явно си свикнала да си пъхаш ръцете къде ли не, така че този експеримент не бе показателен — сериозно обобщи той. — Я отиди сега и си удари силно главата в стената на хамбара, пък да видим дали няма да ти излязат сълзи на очите.

— Не, не го прави — опита се да я спре Нат, който мразеше жестокостта. Но Нан вече тичаше с всичка сила към хамбара и когато стигна, удари челно главата си в стената. Малко позамаяна от удара и с изкривено от болка лице, тя се върна с неуверена стъпка обратно.

— Доста ме заболя, но не плача — обяви упоритото момиче, когато се приближи към групата.

— Хайде, направи го още веднъж, пък тогава ще видим — ядосано я подкани Кръглия Коул. И Нан бе готова да повтори мъчението, но Нат я спря, а Томи, забравил за ужасната горещина, се нахвърли яростно върху Кръглия Коул и започна да му крещи:

— Престани или ще блъсна твоята глава в стената на хамбара! — след което така го цапардоса, че в продължение на минута бедния Кръгъл Коул не можеше да осъзнае дали стои върху главата, или върху краката си.

— Но нали тя сама си го изпроси — объркано се заоправдава той, след като Томи го пусна.

— Няма значение дали го е искала или не, ужасно и долно е да се наранява едно малко момиче — обяви гневно Деми.

— Е, я стига, та аз нямам нищо против. Освен това съвсем не съм малко момиче, аз съм по-голяма от Дейзи и от теб — извика неблагодарната Нан.

— Но аз не съм искал да я обидя, нали разбираш, Дейзи? — обърна се Деми за помощ и съчувствие към сестра си, която точно в този момент изникна отнякъде и веднага се зае с пораженията от героичните постъпки на Нан — започна да духа по зачервените й от копривата ръце и й препоръча да сложи студен компрес върху бързо оформящата се цицина върху челото й.

— Ти си най-доброто момче на света — отвърна Дейзи на въпроса на брат си и добави, за да остане вярна на истината: — Понякога се случва да ме нараниш, но то е без да искаш.

— Хайде, сложете настрана оръжията и не забравяйте каква е нашата основна цел, скъпи — обади се покровителствено Емил. — На този кораб боят не е разрешен.

— Здравейте, малка госпожице — поздрави господин Баер Нан, когато заедно с останалите влезе в стаята за вечеря. — Не така, дъще, подай ми дясната си ръка, както изискват добрите маниери — добави той, след като Нан се опита да се ръкува с него с лявата.

— Другата ме боли — наложи се да признае момичето.

— Бедната малка ръчичка! Какво е правила, та са се появили тези ужасни мехури? — попита господин Баер, като измъкна другата ръка иззад гърба й, защото веднага заподозря, че нещо не е наред, след като Нан така бързо я бе скрила там.

Преди момичето да успее да измисли някакво извинение, Дейзи разказа цялата истина, при което Кръглия Коул се сви на стола си и се опита да скрие лицето си зад купата с хляб. Господин Баер погледна към отсрещната страна на масата, където бе седнала съпругата му, и каза с насмешлив глас:

— Това май е по твоята част, така че не бих искал да се бъркам, скъпа.

Госпожа Джоу добре разбра намека му, но в момента изпитваше дори по-големи симпатии към своята „черна овчица“, тъй като и без това бе наказана доста сурово за непослушанието си.

— Знаете ли защо поканих Нан да дойде при нас? — попита съвсем сериозно тя.

— За да ме направи за смях — измърмори Кръглия Коул с пълна уста.

— За да ми помогне да направя от вас малки джентълмени. Случката днес показва, че някои наистина имат нужда от това.

След тези думи Кръглия Коул наведе отново глава зад купата с хляб и не вдигна глава, докато Деми не разсмя всички, отбелязвайки с типичния си забавен, изпълнен с учудване глас:

— Но как би могла да помогне тя, след като е такава мъжкарана?

— Точно така, и Нан се нуждае от помощта ви, точно както и вие от нейната. Очаквам, че ще види у вас един добър пример за добри маниери.

— И тя ли ще бъде един добър джентълмен? — попита Роб.

— Това май би й харесало, нали, Нан? — намеси се Томи.

— Не, ни най-малко. Мразя момчетата! — яростно обяви Нан, защото ръката все повече я болеше и вече бе започнала да осъзнава, че трябваше да демонстрира по някакъв по-разумен начин смелостта си.

— Съжалявам, че не харесваш моите момчета, защото те могат да се държат безупречно, стига да поискат. Всъщност всеки би могъл да бъде любезен и добър, стига да се държи с останалите хора по същия начин, по който би искал да се отнасят с него самия.

Госпожа Баер каза тези думи на Нан, но момчетата се спогледаха и като че разбраха намека, така че поне тази вечер проявиха старание да се държат както трябва. Подаваха вежливо маслото един на друг, казваха „моля“ и „благодаря“, както и „да, сър“ или „не, госпожо“ с необикновена лекота и респект. Нан не отрони нито дума повече, седеше мълчаливо и успя да се въздържи да не каже нещо грубо на Деми, макар че това й бе доста трудно, след неговата, както й се стори, надута забележка. А след вечеря като че бе забравила напълно за „омразата си към момчетата“ и с най-голямо удоволствие си игра до късно с тях. Кръглия Коул бе забелязан да й предлага няколко пъти от скритите си запаси от бонбони, което явно подслади доста настроението й и последното нещо, което каза, преди да си легне, бе:

— След като утре пристигнат играчките ми, ще разреша на всички да ги ползват.

Когато се събуди на следващата сутрин, първата й работа бе да попита дали вече е пристигнал багажът й. След като разбра, че това ще стане по някое време през деня, здравата се ядоса, намръщи се и започна да бие клетата си кукла, което предизвика истински шок у Дейзи. Все пак Нан успя по някакъв начин да изтърпи до пет следобед, след което изчезна, но никой не я потърси до вечерята, защото всички смятаха, че е отишла до хълма заедно с Томи и Деми.

— Видях я да върви надолу по пътя сама и ужасно намръщена — разказа Мари Ан, която дойде да донесе един бърз сладкиш и намери всички в къщата доста разтревожени за Нан.

— Ах, това малко циганче, сигурно е избягало вкъщи! — извика разтревожена госпожа Баер.

— А може би е отишла на гарата, за да види дали не пристига багажът й — предположи Франц.

— Невъзможно е, та тя не знае пътя до там, а дори и да намери гарата, как би могла да мъкне тежкия куфар цяла миля? — каза госпожа Баер и вече се замисли дали не сбърка с тази своя нова идея, която би могла да се окаже твърде трудна за осъществяване.

— Подобно нещо май е точно в нейния стил — обади се господин Баер и като сложи шапката на главата си, забърза навън, за да потърси бедното дете. Точно в този миг се чу викът на Джак, който бе застанал на прозореца, и всички изтичаха към вратата.

В другия край на алеята видяха точно мис Нан, която с мъка влачеше огромна ленена чанта. Беше се зачервила от усилията, цялата бе потънала в прах и изглеждаше наистина уморена, но продължаваше да върви напред и чак когато стигна до стълбите, пусна с пуфтене товара си и седна да си почине.

— Не можех да чакам повече, затова и отидох и сама си го взех — обяви Нан, като скръсти уморените си ръце.

— Но ти не знаеше пътя — обади се Томи, докато останалите я наобиколиха и я гледаха усмихнато.

— Е, намерих го, никога досега не съм се губила.

— Но гарата е на цяла миля оттук, как посмя да отидеш толкова далече?

— Е, наистина е далечко, затова се наложи често да си почивам.

— А това нещо не е ли прекалено тежко?

— Толкова е обемисто, че просто нямаше как да го хвана и по едно време имах чувството, че ръцете ми направо ще се счупят.

— Направо се чудя как служителят на гарата ти е разрешил да го вземеш — каза Томи.

— Изобщо не съм разговаряла с него. Нямаше го на гишето за билетите, така че си взех багажа, без да му се обадя.

— Изтичай бързо да му кажеш, че всичко е наред, Франц, защото иначе старият Дод ще си помисли, че е станала кражба — каза господин Баер и не можа да сдържи смеха си при вида на невъзмутимата физиономия на Нан.

— Казах ти, че ще изпратим някой да го вземе, ако не пристигне до края на деня. Друг път ще трябва да чакаш, защото може да ти се случи нещо лошо, ако избягаш оттук. Искам да ми обещаеш това, защото иначе не бих могла да ти се доверявам и да те оставям без непрекъснат надзор — настоя госпожа Баер, докато изтриваше прахта от затопленото и изпотено лице на момичето.

— Не бих го направила, но татко винаги ми е казвал да не отлагам днешната работа за утре, затова и реших, че трябва да отида.

— Това се казва аргумент. Според мен е най-добре да й се даде нещо за хапване веднага, а след това ще помислим и за един по-специален разговор — предложи господин Баер, който бе така развеселен от обясненията на младата дама, че просто не бе в състояние да й се сърди.

Момчетата сметнаха случката за „голям майтап“, а по време на вечерята Нан продължи да ги забавлява с разни подробности около последното й приключение. Едно голямо куче бе тръгнало с лай след нея, някакъв мъж й се бе присмивал, приятна лелка й бе предложила поничка, а когато напълно изтощена от мъкненето на непосилния товар бе спряла да пийне вода от потока, шапката й бе паднала в него.

— Предполагам, че отсега нататък няма да имаш нито секунда свободно време, скъпа. Двама палавници като Томи и Нан са напълно достатъчни за една жена — каза половин час по-късно господин Баер.

— Знам, че ще ми трябва известно време, докато я опитомя, но тя е толкова щедро същество и има добро сърце, така че бих я обичала, дори и да бе два пъти по-немирна — отвърна госпожа Джоу, като му посочи една весела компания, в центъра на която бе застанала Нан и раздаваше нещата си наляво и надясно с такъв небрежен жест, сякаш голямата чанта бе бездънна.

Точно заради своите добродетели малката „лудетина“, както я наричаха всички, скоро стана всеобща любимка. Дейзи повече не се оплакваше, че й е скучно, тъй като Нан измисляше невероятни и страхотно интересни игри, а пакостите й можеха да си съперничат с тези на Томи, което доставяше истинско удоволствие на цялото училище. Бе заровила в земята голямата си кукла, а след това напълно забрави за нея и когато след седмица се сети да я отрови, горкото създание бе напълно деформирано от влагата. Дейзи бе ужасно разочарована, но Нан не се предаде, занесе куклата на бояджията, който работеше по къщата, и го помоли да я оцвети в червено, а очите да направи черни. След това я облече в поличка от пера и червена фланелка, а в ръцете й постави една от секирките на Нед. Така предишната Попидила се превърна в индиански вожд, който яростно размахваше томахавката си пред останалите кукли и оставяше червени следи в цялата детска стая — не от кръв, естествено, а от обилно нанесената боя.

Друг път даде новите си обувки на едно малко просяче, като се надяваше, че ще й разрешат да ходи боса, но бързо разбра, че е доста трудно човек да съчетае щедростта и удобството, а и веднага получи строга заповед да престане, преди да е успяла да раздаде и дрехите си. Непрекъснато намираше начин да забавлява момчетата. Ту ще направи горящ кораб от малка дъска с две напоени с терпентин платна, които запалваше преди да пусне малкия плавателен съд в потока. Ту ще завърже краката на пуяка върху дълги пръчки като кокили и ще го постави да се тътри с мъка около къщата. Без колебание подари кораловото си герданче на четири нещастни котенца, които преди това са били тормозени от някакви безсърдечни момчета и дни наред се грижи за тях като майка. Мажеше раните им с мехлем, за да ги лекува, хранеше ги с лъжицата на куклата. Бе толкова тъжна когато умряха, че успя да се успокои едва когато Деми й подари една от най-прекрасните си костенурки. Непрекъснато преследваше Сайлъс, за да й направи татуировка във формата на котва на ръката като неговата. Молеше го и за дълбок белег на всяка от бузите, но той не посмя да удовлетвори тези нейни желания, макар че с упоритостта си Нан почти бе успяла да спечели доброто му сърце и горкият човек искрено желаеше да й помогне. Бе готова да поязди всяко животно, което се изпречи пред очите й — от големия кон Анди до прасето, макар че с него си имаше сериозни затруднения. Нан бе готова веднага да изпълни всичко, което момчетата й предложеха, независимо колко опасно бе то, а те от своя страна никога не се уморяваха да подлагат на проверка смелостта й.

Господин Баер препоръча да организират състезание за най-добре подготвени уроци и Нан използва пъргавия си ум и добрата си памет със същото удоволствие, с което бе готова да даде простор на бързите си крака и на острия си език. Момчетата от своя страна трябваше доста да се постараят, за да запазят извоюваните вече позиции. Нан убедително им показваше, че момичетата са в състояние да свършат повечето неща не по-зле от момчетата, а някои дори и по-добре. За добрите постижения в учението не получаваха никакви награди, освен импулсивното „Браво, много добре!“ на господин Баер и добрите отзиви, които госпожа Баер записваше в своя дневник. Но по този начин децата се приучваха да се отнасят с любов към задълженията си и да полагат максимални усилия, за да се справят с тях, убедени, че рано или късно, ще имат полза от това. Малката Нан доста бързо усети общата атмосфера в училището, тази атмосфера наистина й хареса и тя съвсем ясно показа, че точно от подобно място е имала нужда. Тази малка градинка наистина бе пълна с прекрасни цветове, макар че повечето в началото бяха скрити под бурените. Но когато се появяха грижовни ръце, които започваха внимателно да ги поливат и обработват, те бързо дръпваха нагоре и обещаваха да дадат прекрасни цветове под топлината на любовта и вниманието, които всъщност са най-чудесният климат за младите сърца и души навсякъде по света.