Луиза Мей Олкът
Малки мъже (6)

Шеста глава
Една луда глава

— Извинете, мадам, мога ли да говоря с вас? Става дума за нещо наистина много важно — каза Нат, подал глава през вратата в стаята на госпожа Баер.

— Какво има, синко?

Нат влезе бързо и затвори внимателно вратата след себе си.

— Дошъл е Дан — каза той с напрегнат глас.

— Кой е Дан?

— Това е едно момче, с което се познавахме, докато свирех по улиците. Той продаваше вестници и се държеше много мило с мен. Оня ден го видях в града и му разказах колко е хубаво тук, и ето сега, че е решил и той да дойде.

— Скъпо мое момче, това май е доста странен начин на посещение.

— О, не става дума за посещение. Той много би искал да остане тук, ако вие му разрешите — извика развълнувано Нат.

— Е, не знам какво бихме могли да направим — започна госпожа Баер, доста объркана от неочакваното предложение.

— Честно казано, аз смятах, че на вас ви е приятно да приемате бедни момчета тук, да ги обучавате и да се държите добре с тях, точно както постъпихте и с мен — смутено започна да обяснява Нат, като изглеждаше доста учуден и разстроен.

— Точно така е, но първо бих искала да зная нещо повече за тези момчета. Все пак би трябвало да имам възможност да си избера, след като тези момчета са толкова много. Просто тук няма място за всички, макар че бих искала да мога да направя нещо за всяко такова момче.

— Казах му да дойде, защото бях убеден, че това ще ви хареса, но щом като няма място за него, ще го отпратя да си върви — със съжаление измърмори Нат.

Трогната от доверието му и оценката за нейното гостоприемство, госпожа Баер просто нямаше сърце да го разочарова и да провали този негов малък план, породен от добри чувства.

— Разкажи ми нещо за този Дан — подкани го тя.

— Не знам нищо за него, освен че няма никакви близки, че е беден, но се държеше така добре с мен преди, че имах желание и аз да направя нещо за него.

— Да, това е чудесно, но честно казано, Нат, цялата къща е пълна и просто нямам представа къде бих могла да го настаня — започна да обяснява госпожа Баер.

— Би могъл да спи в моето легло, а аз ще се преместя в хамбара. Вече не е студено, а и аз нямам нищо против, с татко бяхме свикнали да спим къде ли не — предложи веднага Нат.

Нещо в тези негови думи и в изражението на лицето му накара госпожа Джоу да сложи ръка на рамото му и нежно да го подкани:

— Доведи своя приятел, Нат. Струва ми се, че ще трябва да намерим място за него, без да му даваме твоето легло.

Нат с радост побягна навън и съвсем скоро се върна, следван от едно грозновато момче, което се намъкна вътре и започна да се оглежда. В този негов поглед имаше и някакво предизвикателство, и известно недоволство, което накара госпожа Баер да си помисли: „Страхувам се, че този ще се окаже от лоша порода“.

— Нат ми каза, че си искал да останеш да живееш с нас — започна високо тя, с възможно най-приятелски тон.

— Да — бе краткият отговор.

— Нямаш ли приятели или близки, които да се грижат за теб?

— Не.

— Кажи „Не, мадам“ — пошепна му Нат.

— Хич и не мисля да го правя — измърмори недоволно Дан.

— На колко си години?

— Около четиринайсет.

— Изглеждаш по-голям. Какво умееш да правиш?

— С какво ли не съм се занимавал.

— Ако останеш при нас, ще искаме от теб да вършиш онова, с което се занимават и останалите — да работиш, да учиш, а също така и да играеш. Съгласен ли си с всичко това?

— Нямам нищо против да опитам.

— Е, тогава можеш да останеш за няколко дни, за да видим как ще потръгнат нещата. Покажи му къщата, Нат, можете да поиграете, докато се прибере господин Баер, тогава ще решим къде по-точно ще го настаним — каза госпожа Джоу, усещайки, че трудно би могла да се справи с този студен младеж, който непрекъснато я фиксираше с големите си черни очи. В погледа му се четеше една подозрителност, така нетипична за малките момчета.

— Да тръгваме, Нат — обърна се към вратата веднага младежът.

— Благодаря ви, мадам — добави Нат и го последва, изпълнен с почуда, защото бе усетил доста голяма разлика между отношението към самия него при пристигането му и това, което се случи сега, а не можеше да си обясни причината.

— Момчетата си организират цирк в хамбара, искаш ли да отидем да погледаме? — попита той приятеля си, след като двамата бяха излезли от къщата и тръгнаха по алеята.

— Големи ли са момчетата? — попита Дан.

— Не, големите отидоха за риба.

— Да тръгваме тогава — каза Дан.

Нат го заведе в огромния хамбар и го представи на останалите момчета, които се бяха разположили удобно в полупразното помещение. В средата му със слама бе очертан голям кръг, в центъра на който с дълъг камшик в ръка бе застанал Деми, докато Томи, възседнал издръжливия Тоби, се мяташе насам-натам в кръга, изпълнявайки ролята на маймунката.

— Трябва първо да платите, всеки да даде по нещо, иначе не може да наблюдавате представлението — спря ги Кръглия Коул, който бе застанал до ръчната количка, в която се събираше лептата на останалите зрители, състояща се досега от едно джобно гребенче, дадено от Нед, и едно барабанче играчка, пуснато от Роб.

— Той е с мен, така че аз ще платя и за двамата — обяви с достойнство Нат и пусна два изкривени пирона в количката.

После кимнаха на останалите момчета и се настаниха близо до кръга, където представлението продължаваше. След номера с маймуната, Нед им демонстрира своята ловкост, като скочи върху едно старо кресло, а след това бързо изкачи и се смъкна от закрепените до стената стълби, точно както моряците на кораб по време на тренировка. След това Деми изигра един танц така сериозно, че бе истинско удоволствие да го наблюдава човек. Нат бе призован „на тепиха“, за да се бори с Кръглия Коул и само след миг вече бе съборил дебеличкото момче на земята. Най-накрая Томи пристъпи с гордост „на манежа“, за да изпълни своето салто, едно умение, което бе придобил след продължителни и мъчителни упражнения, провеждани тайничко през свободното му време. Чудесното му изпълнение бе посрещнато с бурни аплодисменти и той бе вече готов да се оттегли, зачервен от гордост и от кръвта, която бе нахлула в главата му по време на упражнението, когато от публиката някой извика пренебрежително:

— Ха! Че това си е едно нищо!

— Я го повтори отново! — изсъска Томи, подобно на разгневен пуяк.

— Може би искаш да се бием? — спокойно каза Дан, като се смъкна веднага от мястото си и сви юмруци, готов да нанася удари.

— Не, не бих искал — отвърна плахият Томас и отстъпи една крачка назад, доста стреснат от това неочаквано предложение.

— Боят не е разрешен! — развълнувано викаха останалите.

— Ама и вие сте една компанийка — пренебрежително отсече Дан.

— Слушай, ако не се държиш както трябва, няма да ти разрешат да останеш — предупреди го Нат, ядосан от обидата, която бе нанесъл на приятелите му.

— Нека просто да видим дали би могъл да направи нещо по-добре — обади се Томи и сви рамене.

— Тогава разчисти терена — разпореди Дан и без никаква допълнителна подготовка направи три салта едно след друго и накрая се изправи на крака.

— Ти не би могъл да направиш подобно нещо, Том. Дори напротив, всеки път си удряш главата и падаш на земята, без да успееш да стъпиш на крака — отбеляза Нат, доволен от успеха на своя приятел.

Преди още да успее да завърши, публиката бе направо възпламенена от три нови задни салта и една кратка разходка по пода на ръце, с главата надолу, а краката вдигнати нагоре. Това наистина предизвика всеобщо възхищение и Томи също се присъедини към изпълнените с възхищение възгласи, с които бе посрещнат талантливият гимнастик, след като се изправи отново на крака и ги огледа с подчертано превъзходство.

— Смяташ ли, че ще мога да овладея всичко това, без да се нараня опасно? — попита плахо Томи, докато разтъркваше лакътя си, който бе здравата пострадал при един от последните гимнастически опити.

— Какво ще ми дадеш, ако те науча? — бе отговорът на Дан.

— Новото си джобно ножче. Има цели пет остриета и само едното е счупено.

— Я да го видя.

Томи измъкна скъпоценния предмет с гладка повърхност, погледна го със съжаление и с нежелание го протегна напред. Дан го прибра и като му намигна, шеговито каза:

— Ще го задържа, докато те уча, това е.

Към протестите на Томи веднага се присъединиха и останалите. Момчетата викаха възмутено в хор, докато Дан не си даде сметка, че е сам. Тогава побърза да предложи да играят на забиванка и който спечели, да получи правото да пази съкровището. Томи се съгласи и играта започна, следена от няколко развълнувани лица, които придобиха изражение на явно задоволство, след като Томи в края на краищата успя да победи и прибра ножчето на сигурно място в най-дълбокия си джоб.

— Искаш ли да се поразходим и да ти покажа градината? — предложи Нат, който вече бе сигурен, че ще трябва сериозно да поговори насаме с приятеля си.

Никой не би могъл да каже какво точно да си говорили, но когато се появиха отново, Дан се отнасяше с много по-голямо уважение към останалите, макар че речникът му все още бе доста груб, както и поведението му. Но какво ли друго би могло да се очаква от бедното момче, което се бе борило жестоко през целия си кратък живот без никаква подкрепа или някой, който да го научи какво да прави и как да се държи?

Момчетата вече бяха решили, че не го харесват, така че го оставиха на Нат, който скоро се почувства доста отегчен от падналата му се отговорност, но бе достатъчно добродушен, за да не може да се откаже от нея.

Томи все пак имаше чувството, че независимо от спора за ножчето, между тях имаше някаква симпатия, а и страшно му се искаше отново да се върнат към интересната тема за салтата. Скоро му се отдаде такава възможност, защото след като забеляза, че Томи се отнася със симпатия към него, Дан също стана внимателен и по-приятелски настроен, така че още в края на първата седмица двамата бяха вече доста близки.

След като чу разказа за появата на Дан и го видя, господин Баер поклати глава, но все пак не отказа да опитат.

— Този експеримент може да ни коства скъпо, но няма да се откажем — тихо пошепна той.

Дори да изпитваше известна благодарност към него за този жест, Дан по никакъв начин не го показа, приемаше всички жестове мълчаливо, сякаш околните наистина му ги дължаха. Бе доста зле с обучението, но можеше бързо да напредне, стига да направи нужните усилия. Имаше набито око и забелязваше всичко, което се случваше наоколо. Езикът му бе доста пиперлив, маниерите му — грубовати, а настроението му често се менеше — ту ставаше избухлив, ту тих и намусен. Включваше се активно в игрите и беше добър в повечето от тях. Обикновено бе тих и необщителен с възрастните, дори с момчетата рядко общуваше. Малцина от тях го харесваха, но все пак се възхищаваха на смелостта и силата му, защото нищо не бе в състояние да го уплаши и спре. Дори веднъж само с един-единствен удар повали на земята високия Франц, при това с такава лекота, че останалите започнаха да се държат на разстояние от юмруците му. Господ Баер го наблюдаваше мълчаливо и правеше всичко възможно, за да укроти това „диво момче“, както всички го наричаха, но когато бе сам, често клатеше глава и с тъга повтаряше:

— Толкова се надявам, че този експеримент ще приключи успешно, но ужасно ме е страх, че ще трябва да платим доста висока цена.

Госпожа Баер изпускаше нервите си по няколко пъти на ден заради безкрайните му пакости, но все пак не се отказваше, защото бе свикнала да мисли, че във всяко момче има и нещо добро. Не можеше да се отрече, че Дан се отнасяше мило с животните, много по-мило, отколкото с хората. Обичаше да скита из гората; освен това малкият Тед бе силно привързан към него. Никой не можа да разгадае тази странна загадка, но бебето веднага го обикна, смееше се и пляскаше с ръчички всеки път, щом го видеше — предпочиташе да язди върху неговия силен гръб — и му бе измислил свое, нежно име — Дани. Теди бе единственото живо същество, към което Дан се отнасяше с любов, при това го правеше единствено в случаите, когато бе сигурен, че никой не го наблюдава. Но майките забелязваха всичко, а често майчинското сърце инстинктивно усещаше кой обича искрено бебето й. Така госпожа Джоу скоро видя и почувства къде е слабото място на грубия Дан и се зае с цялата си енергия да използва това слабо място и да спечели момчето.

Едно неочаквано и доста обезпокоително събитие, обаче, наложи изхвърлянето на Дан от Плъмфийлд, с което пропаднаха и добронамерените й планове.

Томи, Нат и Деми се опитваха да се сприятелят повече с Дан и да го покровителстват, тъй като останалите момчета подчертано го пренебрегнаха. Но скоро всеки от тях откри, че има нещо наистина очарователно в това лошо момче и вместо да го покровителстват, започнаха да му се възхищават, всеки по различна причина. Томи бе направо покорен от уменията и смелостта му. Нат изпитваше благодарност към него за добрините му в миналото. А в очите на Деми той бе като някаква изключително интересна книга, защото когато поискаше, Дан бе в състояние да разказва увлекателно с часове за преживените от него приключения. За Дан бе истинско удоволствие да привлече на своя страна трима от фаворитите в тази къща, така че съзнателно проявяваше внимание и добронамереност към тях, което всъщност бе в основата на успеха му.

Господин и госпожа Баер бяха доста учудени, но продължаваха да се надяват, че момчетата ще успеят да повлияят положително на Дан. Очакваха с нетърпение положителния резултат и се надяваха, че нищо лошо не може да произтече от всичко това.

Дан усещаше, че те нямат особено доверие в него и изобщо не се стараеше да се представи добре пред тях, но изпитваше огромно удоволствие, докато подлагаше на проверка докъде би могло да стигне търпението им, а също и като подхранваше надеждите им за нещо по-добро дотолкова, доколкото това бе възможно.

Господин Баер изобщо не одобряваше боя и съвсем не смяташе за проява на мъжественост или на смелост боя между двама младежи за забавление на останалите. Наистина в Плъмфийлд се поощряваха трудните игри, като момчетата трябваше да се научат да понасят ударите и нараняванията, без да хленчат, но категорично бяха забранени водещите до насинени очи и кървящи носове борби, които се провеждаха за удоволствие на останалите — това господин Баер смяташе за глупава и брутална игра.

Дан се надсмиваше над това правило и разказваше толкова вълнуващи истории за свои предишни участия в такива игри, че някои от момчетата се изпълниха с желание сами да станат герои в подобни страхотни „мелета“.

— Не казвайте на никого и аз ще ви покажа как да се биете — подкокоросваше ги Дан и един ден повлече около половин дузина момчета зад хамбара, където им даде урок по бокс, който наистина им хареса. Емил, обаче, не можа да приеме, че е загубил двубоя от човек, който бе по-млад от него — защото Емил бе вече над четиринайсет, при това доста смело момче — затова предизвика Дан да се бият. Дан веднага прие, а останалите ги наобиколиха и започнаха да следят битката с интерес.

Никой не можа да разбере коя малка птичка занесе новината за този бой в къщата, но в най-горещия момент, когато Дан и Емил се бяха счепкали здраво и се биеха като двойка млади булдози, а останалите ги подкрепяха с диви викове, без да свалят развълнувани, дори малко озверели погледи от тях, господин Баер се появи неочаквано в центъра на кръга, сграбчи двамата побойници и ги раздели със силната си ръка, след което извика с глас, какъвто рядко бяха чували:

— Не мога да позволя подобно нещо, момчета! Спрете веднага и никога повече да не виждам това. Тук е училище за момчета, а не за диви зверове. Погледнете се само на какво приличате и със сигурност ще се засрамите!

— Само ме пуснете и веднага ще му ударя още един — извика възбудено Дан и се опита да направи крачка напред, въпреки здравата хватка върху ръката му.

— Давай, давай, да не смяташ, че вече си ме победил? — извика Емил, който пет пъти вече бе повалян на земята, но не искаше да се предаде.

— Те изпълняват ролята на гладиратори — или как ги наричаха там, като римляните, чичо Фриц — извика Деми с широко отворени от вълнение очи, явно доста се бе вживял в пренасянето на миналите времена в съвременността.

— Да, в римско време наистина са се организирали подобни зверски оргии; но човечеството е научило някои неща през всичките тези векове, надявам се, така че не съм съгласен да превръщате моя хамбар в Колизеум. Кой предложи тази жестока игра? — попита господин Баер.

— Дан — отвърнаха в хор няколко от момчетата.

— Не знаеше ли, че е забранено?

— Знаех — промърмори намусено Дан.

— Значи съзнателно си нарушил правилата?

— Какви мъже ще са те, ако не знаят да се бият? Ще си останат едни мижитурки.

— Нима смяташ Емил за мижитурка? Май съвсем не прилича на такъв — ядосано отсече господин Баер и приближи лицата на двете момчета едно към друго.

Окото на Дан бе посиняло, а палтото му бе цялото разкъсано; лицето на Емил пък бе в кръв от цепнатата устна и разбития нос, а една цицина върху челото му бе станала вече морава като слива. Независимо от раните си, обаче, той продължаваше да се перчи пред съперника си и очевидно гореше от желание да продължи борбата.

— От него би станал прекрасен борец, ако има кой да го обучи добре — обяви Дан, който просто не можеше да не изкаже похвалата си към това момче, което го бе принудило доста да се поизпоти.

— Той ще се научи и да се защитава, и да се боксира, но затова не са му нужни подобни гладиаторски борби. Отивайте да си измиете веднага лицата. А ти помни, Дан, че ако още веднъж пренебрегнеш правилата тук, ще се наложи да напуснеш Плъмфийлд. Такава беше нашата уговорка — спазвай твоята част и ние ще спазваме нашата.

Младите гладиатори се запътиха към къщата и след като каза още няколко поучителни думи на зрителите, господин Баер ги последва, за да помогне за почистването на раните им. Емил остана няколко дни в леглото, толкова зле се чувстваше, а в продължение на цяла седмица Дан представляваше доста неприятна гледка.

Но непокорното момче съвсем не мислеше да престане с нарушаването на правилата и съвсем скоро се прояви отново.

Един съботен следобед част от момчетата бяха отишли да си играят, а Томи предложи:

— Защо не отскочим до реката и не поровим из подмолите за риба?

— Да вземем и Тоби, за да натоварим на него рибата, а един от нас би могъл да го възседне на отиване — допълни веднага Кръглия Коул, който никак не обичаше да ходи пеша.

— Предполагам, че очакваш ти да бъдеш този, който ще се качи на отиване? Я хайде, поразмърдай мързеливите си кокали — подкани го Дан.

Отидоха при реката и след като провериха за риба из подмолите вече се канеха да се прибират, когато за зла участ Деми каза на Томи, който се бе качил на Тоби с дълъг прът в ръка:

— Приличаш на мъжа от картината на боя с биковете, само дето не си облечен в същите красиви дрехи и не развяваш червеното платно пред себе си.

— Ах, как бих искал да видя една истинска битка с бикове, вие не искате ли, момчета? — обади се Томи.

— Никак няма да е трудно да си организираме една такава битка. Виждате ли старата крава отсреща на ливадата. Насочи се към нея, Том, и гледай как ще избяга — предложи веднага Дан, който просто си търсеше белята.

— Не, не бива да го правим — обади се Деми, който вече не бе склонен да приема идеите на Дан.

— Защо, дребосъче? — попита Дан.

— Не мисля, че подобно нещо би се харесало на чичо Фриц.

— Той забранявал ли ни е някога да участваме в бой с бикове?

— Май не е споменавал подобно нещо — призна Деми.

— Тогава си дръж езика зад зъбите. Тръгвай напред, Том. Ето ти червена кърпа, която да размахваш пред старото животно. Ще ти помогна да я сплашим — извика Дан и се спусна към оградата, напълно погълнат от новата игра. Останалите го последваха като стадо овце, дори Деми се приближи, седна на оградата и започна да наблюдава с интерес всичко, което ставаше на ливадата.

Бедната крава съвсем не беше в добро настроение, защото наскоро й бяха взели теленцето и тя все още тъгуваше за него. Точно в този момент бе склонна да гледа на всеки човек като на враг (за което едва ли би могъл да я обвини някой), поради което щом видя препускащия срещу нея матадор с развятата червена носна кърпичка на върха на копието му, тя вдигна глава и измуча предупредително. Томи продължи да се приближава бързо към нея, а Тоби, вече разпознал своята близка приятелка, изобщо не оказваше никаква съпротива. Но в момента, в който дългото копие се стовари върху гърба на кравата, и тя, и магарето бяха изненадани и изпаднаха в ярост. Тоби разтърси ядосано гръб, а кравата наведе глава и насочи напред рогата си.

— Насочи копието към нея, Томи, тя и без това е доста разярена, ще се получи превъзходно! — извика Дан, който също се приближаваше с прът в ръка, следван от Джак и Нед, които също бяха грабнали дълги пръчки по неговия пример.

Като се видя оградена отвсякъде, при това с враждебно настроени и въоръжени хора, бедната крава започна да се върти в кръг, като ставаше все по-объркана и изнервена с всеки следващ момент. Накъдето и да се обърнеше, виждаше все едно и също: някакво ужасно момче, което крещеше срещу нея и размахваше някакъв нов и непознат за нея вид камшик. Те чудесно се забавляваха, но за нея това бе едно ужасно мъчение, на което най-накрая не можа да издържи и предприе отчаяна и съвсем неочаквана за останалите стъпка. Най-внезапно тя се завъртя и се насочи право към своя стар приятел Тоби, който с поведението си бе наранил силно сърцето й. Бедният бавен Тоби започна да отстъпва така непохватно, че стъпи на някакъв камък, спъна се и само след миг и магарето, и матадорът се оказаха на земята, докато напълно обърканата крава събра последни сили и подскочи над оградата, след което само за миг пое в луд бяг и се изгуби надолу към пътя.

— Хванете я, спрете я, върнете я! Тичайте, момчета, тичайте! — викаше Дан и сам тичаше с все сила след нея, защото това бе любимата крава на господин Баер и Дан се страхуваше, че ако нещо се случи с нея, с неговото пребиваване тук ще бъде свършено. Падна страхотно тичане и викане, както и преследване, докато кравата най-накрая бе хваната! Наловената риба бе напълно забравена; на Тоби му се наложи да остане почти без крака, докато момчетата го влачеха насам-натам след себе си. Всички се бяха зачервили, задъхали и здравата изплашили. Те успяха най-накрая да намерят бедната крава в цветната градина, където нещастното животно се бе опитало да се приюти след изнурителния бяг. Дан я хвана за въжето и я поведе към къщи, следван от една компания от доста сериозни и тъжни млади господа, тъй като кравата бе в ужасно състояние, беше си изкълчила единия крак при скачането и сега здравата куцаше, очите й бяха широко отворени и изпълнени с ужас. Цялото й тяло бе мокро и изпоцапано.

— Този път ще си изпатиш здравата, Дан — каза Томи, който водеше изнемощялото магаре след малтретираната крава.

— Ти също, защото и ти участва доста активно в играта.

— Всички участвахме, с изключение на Деми — добави Джак.

— Той с право ни предупреждаваше — обади се Нед.

— Нали ви казах да не го правите — съкрушено извика Деми, който изпитваше искрено съжаление към бедната крава.

— Старият Баер вероятно ще ме изгони. Но на мен изобщо не ми пука — промърмори Дан, който също изглеждаше доста разстроен, въпреки че не го признаваше.

— Ще го помолим да не го прави, всички заедно — предложи Деми и всички се съгласиха, само Кръглия Коул не бе склонен на този вариант, защото се надяваше, че останалите ще се отърват, ако се намери един главен виновник.

— Не се притеснявайте за мен — каза Дан, но запомни завинаги тази тяхна приятелска солидарност, което, обаче, не му попречи да ги поведе по погрешен път отново, щом му се отдаде възможност за това.

Когато господин Баер видя животното и чу техния разказ, той не каза почти нищо, явно защото се опасяваше, че би могъл да каже твърде много неща в първия момент в състояние на афект. Бедната крава бе заведена и настанена на топло в обора, а на момчетата бе разпоредено да се приберат в стаите си до вечеря. През цялото това време те мислиха отново и отново върху случилото се, недоумяваха какво наказание ще последва и се опитваха да си представят какво ще стане по-нататък с Дан. Той си подсвиркваше уж безгрижно в стаята си, защото му се искаше всички да повярват, че изобщо не му пука. Но докато очакваше решение за бъдещата си съдба, желанието му да остане тук ставаше все по-голямо и по-голямо. Все по-ясно си припомняше удобствата и приятната обстановка, която бе получил тук за разлика от трудностите и пълното пренебрежение, които бе срещал преди това. Осъзнаваше, че все пак се бяха опитали да му помогнат и в дъното на душата си изпитваше благодарност за това, но трудният му живот го бе направил коравосърдечен, подозрителен и дори озлобен. Мразеше всяко ограничение и като някакво неопитомено зверче се бореше с него, дори когато ясно осъзнаваше, че то е израз на добронамереност и дори когато чувстваше, че за него ще бъде по-добре, ако се съобрази с него. Представи си какво ще му се случи, ако бъде изхвърлен оттук и отново му се наложи да се скита из града, както бе правил почти през целия си живот. При мисълта за подобна перспектива черните му вежди се набръчкаха и той огледа уютната малка стая с такъв уплашен вид, че ако го беше видял в този момент, господин Баер със сигурност би се смилил над него. Но това изражение изчезна внезапно в мига, в който добрият човек влезе в стаята.

— Разбрах цялата истина за тази случка, Дан — започна с типичния си сериозен тон той. — И макар че ти отново наруши правилата, имам намерение да ти дам още една възможност, главно поради настояването на мама Баер.

Дан се изчерви чак до челото като чу за това неочаквано опрощение, но вместо да благодари, промърмори с тих глас:

— Не съм знаел, че съществува някакво правило относно борбата с бикове.

— Не съм определял подобно правило, тъй като изобщо не съм и очаквал, че би могло да се стигне до подобна битка в Плъмфийлд — отвърна господин Баер, като не можа да сдържи усмивката си след обяснението на момчето. След това продължи съвсем сериозно: — Но едно от първите и най-важните правила е изискването за добро и мило отношение към всяко безсловесно същество в имението. Бих искал всеки тук да се чувства щастлив, всичко да бъде хармонично и изпълнено с любов и доверие. Често съм казвал, че ти май се държиш по-мило с животните, отколкото с всяко друго момче тук. Госпожа Баер много харесва тази твоя черта, защото смята, че тя е израз на добро сърце. Но сега ти ни разочарова и двамата и ние ужасно съжаляваме за това, защото вече се надявахме, че ще можем да те направим един от нас. Смяташ ли, че има смисъл да опитваме отново?

Дан бе забил очи в пода, а пръстите му нервно прехвърляха едно парче дърво, което бе взел точно в момента, в който господин Баер влезе в стаята. Но когато чу топлият глас да му задава този чудесен въпрос, той бързо вдигна поглед и изрече с изпълнен с респект глас, какъвто не бе чуван до този момент от него:

— Да, моля ви.

— Много добре, няма повече да разговаряме по този въпрос. Но и ти, както и останалите момчета, ще бъдете лишени от разходката утре, а освен това ще трябва да се грижите за бедната крава, докато се оправи.

— Ще се грижа.

— А сега слизай долу на вечеря и се постарай да се държиш както трябва, момчето ми. Казвам ти го за твое добро, а не за свое собствено.

След тези думи господин Баер стисна ръката му и Дан слезе долу много по-укротен от този мил жест, отколкото ако здравата го бяха натупали, както бе предложила Ейша.

През първите няколко дни след тази случка Дан наистина се опитваше да бъде добър, но тъй като никак не беше свикнал с това, скоро се умори и се върна пак към предишното си поведение. Господин Баер бе извикан по някаква работа извън дома един ден и момчетата нямаха занятия. Това страхотно им хареса и те си поиграха здравата, докато дойде време да си лягат, когато повечето, останали почти без сили, се отпуснаха в леглата и веднага заспаха. В главата на Дан, обаче, се бе оформил един план и той побърза да го сподели с Нат, когато двамата останаха сами.

— Погледни това! — извика той и измъкна изпод леглото си една бутилка, пура и тесте карти за игра. — Имам намерение да се позабавлявам и ще го направя както с някогашните ми приятели от града. Ето една бутилка бира, получих я от стареца на спирката, а също и една пура. Ти би могъл да ги купиш от мен, или ще ги предложа на Томи, той има цяла купчина пари, а аз нямам нито цент. Ще го поканя ей сега, не, по-добре отиди ти, така никой няма нищо да заподозре.

— Това няма никак да се хареса на семейство Баер — започна да го разубеждава Нат.

— Та те изобщо няма да разберат. Татко Баер отсъства, а госпожа Баер е твърде заета с Тед, той е получил круп или нещо от този сорт, така че тя не би могла да мръдне от него. Няма да оставаме до късно, нито ще вдигаме някакъв шум. Всъщност какво лошо има в една игра?

— Ейша ще се досети, ако лампата остане дълго светната, тя винаги усеща тези неща.

— Няма, не се безпокой. Взел съм специално затова слабия фенер, който не блести така ярко. А освен това бихме могли да го изгасим бързо, ако чуем, че някой идва — успокои го Дан.

Тази идея се хареса на Нат, стори му се дори доста романтична. Запъти се към вратата, но оттам се върна за малко и попита:

— Да извикам ли и Деми?

— Не, не го искам, ще започне пак с неговите проповеди, ако разбере какво сме намислили. Той може би вече е заспал, така че само смигни на Томи да дойде и веднага се връщай.

Нат се подчини и само след минута се върна, като водеше със себе си наполовина облечения Томи, на когото явно доста му се спеше, но, както обикновено, бе готов да се включи във всяко забавление.

— Сега стойте съвсем тихо, а аз ще ви науча как се играе една първокласна игра на карти, наречена покер — започна да обяснява Дан, след като тримата се настаниха около масата, върху която вече бяха подредени бутилката, пурата и тестето с карти. — Първо ще си пийнем по малко, след това всеки ще си дръпне от пурата, а накрая ще започнем играта. Така правят истинските мъже и това им доставя голямо удоволствие.

Бутилката с бира се завъртя в кръг и всеки отпи по малко от нея, макар че на Томи и на Нат горчивият вкус никак не се хареса. Пурата беше дори още по-гадна, но те не посмяха да си го признаят. Всеки от тях дръпна по няколко пъти, докато се почувстваше замаян или започнеше да кашля, и едва тогава предаваше „щафетата“ на своя съсед. На Дан вкусът й му хареса, защото му напомни за старото време, когато понякога имаше възможност да имитира долнопробните мъже, които го заобикаляха. Той отпиваше от бутилката, после грабваше пурата и дърпаше силно и скоро така се вживя в ролята си, че започна да сипе проклятия наляво и надясно. За щастие го правеше тихичко, защото се страхуваше, че някой би могъл да го чуе.

— Не бива да го правиш, не казвай „По дяволите!“, това е лоша дума — извика Томи, който до този момент упорито следваше примера му във всяко отношение.

— О, я млъквай и вместо да ми изнасяш лекции, хвърли някаква карта. Да се ругае си е част от забавлението.

— Аз по-скоро бих казал „Гръм и костенурки“ — отвърна Томи, който сам бе измислил това словосъчетание и много се гордееше с него.

— А пък аз ще викам „Дявол“, звучи ми съвсем добре — обади се Нат, на когото мъжествеността и поведението на Дан бяха почнали да се харесват.

Дан се надсмя над „глупостите им“ и изруга грубо, докато се опитваше да ги научи на играта.

Но на Томи ужасно му се доспа, а Нат започна да го боли главата от дима и бирата, така че и двамата доста трудно възприемаха и играта никак не вървеше. Стаята беше почти тъмна, тъй като фенерът едва просветваше. Момчетата не можеха да си говорят високо, нито да се движат, защото Сайлъс спеше в съседната ъглова стая, така че празненството започваше да става доста скучно. Неочаквано точно по средата на играта Дан спря и извика с уплашен глас:

— Кой е там? — след което побърза да покрие фенера.

— Не мога да намеря Томи — отвърна един почти разтреперан глас в тъмнината, след което се чу топуркане на боси крака по пода, които се отдалечиха надолу.

— Деми беше. Сигурно ще отиде да потърси някой за помощ. Тичай бързо в леглото, Том, и нито дума на никого! — извика Дан, като се опитваше колкото се може по-бързо да прикрие следите от „празненството“, след което започна с бясна скорост да смъква дрехите си. Нат направи същото.

Томи дотърча до стаята си и се шмугна в леглото, зави се през глава и остана да лежи така, смеейки се, докато в миг усети, че нещо му пари на ръката. Вдигна одеялото и установи, че в бързината бе стиснал в длан пурата, която се бе оказала точно в него в мига, в който бяха разкрити.

Тя бе почти изпушена и той вече бе готов да я угаси внимателно, когато навън се чу гласът на медицинската сестра. Уплаши се, че биха могли да го разкрият, ако я скрие под одеялото, затова побърза да я хвърли отдолу, под леглото, като преди това я стисна, надявайки се, че я е изгасил окончателно.

Бавачката влезе в стаята заедно с Деми, който бе страхотно учуден, когато видя червеното лице на Томи уж спокойно отпуснато върху възглавницата.

— Него го нямаше тук преди малко, събудих се и никъде наоколо не можах да го открия — започна да обяснява Деми, като го гледаше изпитателно.

— Каква нова пакост си измислил този път, лошо момче? — попита бавачката и го поразтърси лекичко, в резултат на което „заспалият“ отвори очи и уж сънено каза:

— Просто изтичах за миг до стаята на Нат да го попитам нещо. Махай се, защото ужасно ми се спи.

Бавачката пусна Деми в стаята, затвори вратата и тихичко тръгна напред по коридора на разузнаване. Спря се пред вратата, където спеше Дан, но чу само как двете момчета тихичко си говореха нещо. Реши, че това е дребна работа, никаква беля не бе сторена, така че нямаше защо да занимава госпожа Баер, която и без това бе твърде притеснена около малкия Теди.

На Томи наистина много му се спеше, каза на Деми да не го разпитва за нищо и само след десетина минути вече се чуваше равното му дишане. Сигурно дори и на сън не можеше да си представи какво би могло да се случи. Защото хвърлената под леглото пура не бе добре изгасена, тя пуши известно време върху сламената рогозка и накрая отново се възпламени, пламъкът плъзна нагоре и обхвана дюшека, после чаршафите и след миг цялото легло гореше. Бирата бе замаяла главата на Томи доста, така че му бе трудно да се събуди. Пушекът също унасяше двете момчета, така че никой от тях не се събуди, докато пламъците обхванаха цялата стая и вече съществуваше опасност да изгорят живи в нея.

Франц бе останал да подготви уроците си до късно в класната стая и когато излезе от нея, усети миризма на дим, изкачи бързо стълбите и видя гъстия дим, който идваше от лявото крило на къщата. Без да губи време да вика другите, той се затича право към горящата стая, измъкна момчетата от обхванатото от пламъци легло и изсипа всичката вода, която можа да намери наоколо, върху огъня, като се опитваше да го загаси. За съжаление водата беше недостатъчна и огънят продължаваше да пълзи напред, а момчетата избягаха както си бяха полуголи, с обгорени дрехи в студения хол и започнаха да крещят колкото сила имаха. Госпожа Баер се появи моментално, а само след минута и Сайлъс изскочи от стаята си с мощни викове „Огън! Огън!“, които за броени секунди разбудиха цялата къща. Децата се скупчиха в хола подобно на бели призраци в дългите си роби, всички обхванати от паника и страх.

Но госпожа Баер бързо си възвърна самообладанието, разпореди на бавачката да се погрижи за обгорелите момчета, изпрати Франц и Сайлъс долу в пералнята да донесат мокри дрехи, които хвърли върху леглото, на пода и върху пламналата вече завеса. Пламъците напредваха бързо и имаше опасност да обхванат стените.

Повечето от момчетата стояха като вцепенени и не бяха в състояние да се помръднат, но Дан и Емил работеха смело, непрекъснато тичаха до банята и носеха вода, после помогнаха да се смъкнат опасните завеси.

Бедствието скоро бе преодоляно, госпожа Баер нареди на момчетата да се прибират по стаите си, а на Сайлъс да следи дали няма отново някъде да се появят пламъци. След това двамата с Франц отидоха да видят как се чувстват бедните момчета, които бяха пострадали от огъня. Деми се бе отървал само с едно малко изгаряне на ръката, но бедният Томи бе пострадал здравата. По-голямата част от косата му липсваше, а на едната ръка имаше дълбока рана, която му причиняваше безумна болка. Деми се бе вече успокоил, чувстваше се добре и Франц го отведе със себе си да спи в неговото легло. Бавачката прекара цялата нощ край бедния Томи, като се опитваше да облекчи болката му, а госпожа Баер непрекъснато сновеше между него и малкия Теди, като носеше превързочни материали, хапчета и мехлеми и все си повтаряше:

— Винаги съм казвала, че един ден Томи ще подпали къщата и ето че сега той наистина го направи!

Когато господин Баер се прибра вкъщи на следващата сутрин, намери пълна бъркотия. Томи лежеше безпомощен в леглото, Теди кашляше като магаре, госпожа Джоу бе на ръба на силите си, а момчетата се бяха скупчили около него така развълнувани, че всички говореха в един глас и не се успокоиха, докато почти насила не го завлякоха да види пораженията от пожара. Под вещото му ръководство нещата бързо бяха сложени в ред, защото всички се подчиняваха на авторитета му и безпрекословно следваха наставленията му.

Сутринта нямаха училище, но до обяд засегнатите от огъня стаи бяха вече в пълен ред, пострадалите момчета се чувстваха по-добре, така че господин Баер вече имаше възможност спокойно да изслуша разказите, за да разбере какво по-точно се бе случило. Нат и Томи си признаха честно, че са допуснали голяма грешка и изразиха искрено съжаление за това, че са поставили в опасност самото съществуване на любимата стара къща. Само Дан хвърляше дяволити погледи и категорично не искаше да се съгласи, че се е случило нещо страшно.

Господин Баер ненавиждаше пиенето, комара и ругатните. Беше се отказал от цигарите, за да не дава лош пример на момчетата и да не се изкушават и те да опитват. Но в конкретния случай бе особено ядосан и огорчен от факта, че точно момчето, на което бе прощавал най-много, бе използвало отсъствието му, за да демонстрира пред момчетата всички тези пороци, да ги изкушава с тях и да им внушава, че да пиеш и да пушиш е удоволствие, при това признак на мъжественост. Разговаря надълго и нашироко с всички момчета по този въпрос, като накрая каза със сериозен и изпълнен със съжаление глас:

— Смятам, че Томи си е получил наказанието, освен това се надявам, че белегът на ръката ще му напомня винаги да стои настрана от тези пороци. Нат също си плати достатъчно, защото бе здравата уплашен, а и веднага се вижда, че искрено съжалява за постъпката си и няма намерение да я повтори. Но с теб, Дан, вече няколко пъти направих компромис и ти простих, обаче нищо добро не излезе от това. Не бих искал да продължаваш да влияеш зле на момчетата, нито имам намерение да си губя повече времето да разговарям с теб, след като ти изобщо не желаеш да ме слушаш. Така че можеш да се сбогуваш с всички и да кажеш на бавачката да ти прибере нещата в малката ми черна чанта.

— О, сър, но къде ще го изпратите? — извика Нат.

— На едно много приятно място в провинцията, където изпровождам понякога онези момчета, които не могат да останат тук. Господин Пейдж е добър човек и Дан ще си живее чудесно там, ако се държи както трябва и се старае достатъчно.

— Ще се върне ли някога? — попита Деми.

— Това зависи от самия него, лично аз се надявам, че това ще стане.

След тези думи господин Баер излезе от стаята, за да напише писмо до господин Пейдж, а момчетата наобиколиха Дан, както става обикновено в случаите, когато някой тръгва на дълго и опасно пътешествие в непознати места.

— Чудя се дали там ще ти хареса — започна Джак.

— Ако не ми хареса, няма да остана — студено отвърна Дан.

— Но къде ще отидеш? — попита Нат.

— Бих могъл да замина към морето или на запад, мога да отскоча и до Калифорния — отвърна важно Дан, докато по-малките момчета го гледаха с нескрито възхищение.

— О, не го прави в никакъв случай! Остани известно време при господин Пейдж, а след това се върни при нас, Дан, моля те, постъпи така! — умолително говореше Нат, който се чувстваше доста виновен заради цялата тази история.

— Изобщо не ми пука къде ще отида и колко ще остана там. Да ме обесят, ако реша някога да се върна отново тук — процеди със злоба през зъби Дан и се качи горе, за да събере нещата си, които всъщност бе получил от господин Баер.

Това бе единственото му сбогуване с момчетата. Когато той слезе отново долу, те се бяха събрали в хамбара и оживено коментираха последните събития. Дан нареди на Нат да не ги вика. Колата вече чакаше пред вратата, когато госпожа Баер излезе да се сбогува с него. Изглеждаше толкова тъжна, че сърцето му се сви за миг от болка и той помоли почти шепнешком:

— Мога ли да кажа довиждане на Теди?

— Да, скъпи, отиди и го целуни, неговият Дани ще му липсва толкова много…

Никой не видя какви чувства бушуваха в очите на Дан, когато се надвеси над креватчето на малчугана и видя как личицето му светна, веднага щом го забеляза. Но в същия момент чу умолителния глас на госпожа Баер:

— Не можем ли да дадем на бедното момче още една-единствена възможност, Фриц?

— Скъпа, няма никакъв смисъл — бе твърдият отговор. — Така че го пусни да замине, там където не би имал възможност да вреди на останалите, докато те се опитват да се държат добре с него. След време може би ще се опитам да го върна, обещавам ти.

— Той е единственото момче, с което се провалихме и това ужасно ме натъжава, тъй като съм убедена, че има добро сърце, независимо от грешките и пакостите си.

Дан чу, че господин Баер въздиша и в миг му се прииска и той да го помоли за още един последен шанс, но гордостта не му позволи да го направи. Излезе от стаята с намръщено лице, стисна ръцете им, без да отрони нито дума и замина с господин Баер, оставяйки Нат и госпожа Джоу да гледат след колата с насълзени очи.

След няколко дни получиха писмо от господин Пейдж, в което той им съобщаваше, че Дан се чувства добре, което много ги зарадва. Но след три седмици пристигна друго писмо, в което се съобщаваше, че Дан е избягал и вече не се знае нищо за него. При тази вест всички се натъжиха, а господин Баер тихо каза:

— Може би трябваше да му дам още една възможност.

Госпожа Баер, обаче, поклати мъдро глава и побърза да го успокои:

— Не се тревожи, Фриц, момчето ще се върне отново при нас, сигурна съм.

Но дните минаваха и Дан не се появяваше.