Луиза Мей Олкът
Малки мъже (3)

Трета глава
Неделя

На следващата сутрин Нат скочи в момента, в който се чу звънецът и бързо облече дрехите, които бяха поставени на стола до леглото му. Макар че не бяха нови, дрехите много му харесаха. Те бяха останали от едно от по-заможните момчета, което бе учило в Плъмфийлд. Госпожа Баер винаги пазеше такива неща за бедните птички, които често долитаха и търсеха подслон в нейното гнездо. Едва бе успял да навлече всичко и се появи Томи, спретнат и с чиста якичка, за да го отведе на закуска.

Слънчевите лъчи огряваха голямата маса в столовата, както и нетърпеливите личица на групата гладни момчета, които се събираха бързо около нея. Нат забеляза, че всички бяха много по-спретнати и добре облечени, отколкото миналата вечер, и стояха със сериозни физиономии до столовете си. Малкият Роб, седнал до татко си начело на масата, скръсти ръцете си отпред и почтително сведе къдравата си главица, повтаряйки бавно молитвата, един утвърден сред немците ритуал, който господин Баер много обичаше и бе приучил и своя малък син на него. След това всички седнаха, за да се насладят на неделната си закуска, която се състоеше от кафе, пържола и печени картофи, вместо от хляб и мляко, с които момчетата обикновено задоволяваха глада си. На фона на потракващите вилици и ножове се водеха оживени разговори, обсъждаха се неделните уроци, мястото за разходки, дискутираше се върху програмата за предстоящата седмица. Докато слушаше, Нат стигна до извода, че неделята май е един от най-приятните дни. Той обичаше спокойствието и тишината, затова и спокойният разговор на масата много му харесваше. Макар животът му до този момент да бе доста труден и суров, момчето бе съхранило нежната си душа, каквато обикновено притежава отдадената на музиката личност.

— А сега, младежи, всеки да се заеме с неделната си работа, като ви напомням, че всички трябва да сте готови за църква, когато пристигне омнибусът — обяви татко Баер и пръв даде пример на всички, като се запъти към класната стая, за да подреди учебниците за следващия ден.

Всеки тръгна в различна посока, за да изпълни конкретната задача, която имаше за деня и която би трябвало да свърши както се очаква от него. Едни донесоха дърва и вода, други изметоха стълбите, а трети изпълняваха разни поръчения, поставени им от госпожа Баер. Някои от момчетата побързаха да нахранят и своите любимци на двора, а една група, начело с Франц, почисти обора. Дейзи изми чашките, а Деми ги избърса, защото близнаците обичаха да работят заедно, а и Деми бе приучен да върши някои неща по домакинството докато си беше вкъщи. Дори малкият Теди си имаше своя задача — той обикаляше бавно масата, като разчистваше салфетките и подреждаше столовете на местата им. В продължение на около половин час момчетата жужаха наоколо като пчелички, след което пристигна омнибусът. Татко Баер, Франц и още осем от по-големите момчета се качиха в него и потеглиха към църквата, която се намираше на три мили разстояние в града.

Нат предпочете да си остане вкъщи поради острата си кашлица и заедно с четирите по-малки момченца прекара прекрасна сутрин в стаята на госпожа Баер. Известно време слуша приказките, които тя четеше на малчуганите, после научи заедно с тях химна, който тя ги накара да повторят няколко пъти, а накрая тихичко се зае да рисува върху една стара дъска.

— Ето това тук е за неделното училище — обясни госпожа Баер, като му показа редичката с книги с цветни картинки, кутии с моливи за оцветяване, малки тетрадки с твърди корици за дневници, както и материали за писане на писма. — Много ми се иска моите момчета да обичат неделите, да ги смятат за спокойни, приятни дни, когато могат да си починат от уроците и традиционните игри. В същото време да изпитват удоволствие от свободата и тишината и по този начин да усвояват едни така важни знания, които са дори по-съществени от онова, което може да се научи в училище. Разбираш ли какво искам да кажа? — попита тя, като наблюдаваше съсредоточеното му лице.

— Сигурно имате предвид да се научат да бъдат добри? — отвърна Нат след кратко колебание.

— Точно така, да бъдат добри и да им харесва да са такива. Това наистина е доста трудно понякога, отлично разбирам, но всички заедно си помагаме, за да успеем в това трудно дело. Всъщност главната ми цел е да науча своите момчета точно на това трудно изкуство, да бъдат добри — замечтано повтори госпожа Баер и посегна към една дебела тетрадка с твърди корици, която бе изписана някъде до средата, като я отвори на страница с една-единствена дума, изписана в горната й част.

— О, това е моето име! — извика изненадано Нат, като в същото време очите му се изпълниха с любопитство.

— Да, имам си страница за всяко от момчетата. Тук си отбелязвам как напредва през седмицата, а в неделя му показвам резултатите. Ако са лоши, и двамата съжаляваме и сме разочаровани, ако са добри — радостта и гордостта ни също е обща, но при всички случаи момчетата знаят, че моята единствена цел е да им помогна и те се стараят да дадат всичко от себе си, защото ме обичат, обичат и татко Баер.

— Убеден съм, че би трябвало да е така — отбеляза Нат, като забеляза името на Томи на съседната страница и се почуди какво ли е записано под него.

Госпожа Баер забеляза къде е насочен погледът му и поклати отрицателно глава, като бързо обърна страницата:

— Не, не показвам резултатите на никой друг, освен на онзи, за когото се отнасят. Наричам я книга на собствената съвест, затова и само двамата с теб ще знаем какво е написано на страницата под твоето име. От теб зависи дали ще се зарадваш, или ще се засрамиш, когато го прочетеш следващата неделя. Според мен ще се получи един добър доклад, при всички случаи ще се постарая да те улесня при свикването на новото място, освен това ще се радвам, ако направиш усилия да спазваш установените тук правила, да се чувстваш добре в компанията на момчетата и да научиш нещо полезно.

— Ще се постарая, госпожо — обяви веднага Нат и лицето му се зачерви от искреното му желание наистина да направи госпожа Баер „доволна и горда“, а не „огорчена и разочарована“. — Сигурно е доста трудно да се пише за толкова много хора — добави след малко, когато тя затвори тетрадката и го потупа окуражително по рамото.

— Не, за мен не представлява особен проблем, защото всъщност не знам кое обичам повече — писането или момчетата — отвърна госпожа Баер и неволно се засмя, когато забеляза изумения поглед на Нат при последните й думи. — Да, за мнозина момчетата са невероятен проблем, но всичко се дължи на факта, че просто не ги разбират достатъчно добре. С мен не е така, затова и досега не съм срещала момче, с което да не се разбирам, особено след като открия нежната струна в душата му. Господ ми е свидетел, че не бих могла да живея без моята банда от скъпи, шумни палавници, нали, Теди? — и госпожа Баер успя да издърпа малкия крадец точно преди да успее да мушне голямата мастилница в джоба си.

Нат, който никога преди не бе чувал подобни думи, направо не знаеше какво да мисли за мама Баер — дали бе малко луда, или пък най-прекрасната жена, която бе срещал в живота си. Бе склонен по-скоро да приеме второто, независимо от доста странния й вкус и маниери, защото бързаше да напълни празната чиния на човек още преди той да я е помолил за това, най-искрено се смееше на момчешките шеги, а понякога лекичко изтегляше ухото му или го потупваше окуражително по рамото, което за Нат бе израз на нежност и добри чувства.

— А сега мисля, че няма да имаш нищо против да отидеш в класната стая и да поупражниш малко песните, които ще изпълним тази вечер — подкани го тя, правилно преценила какво би му се искало най-много.

Останал насаме с любимата си цигулка и нотите, поставени точно пред него на осветения от слънцето прозорец, Нат прекара един-два часа, изпълнени с невероятно щастие. Светът навън цъфтеше под напора на настъпващата пролет, а вътре цареше свещена тишина. Чуваха се само нежните звуци от стари мелодии, които той разучаваше, потопен изцяло в прекрасната реалност и напълно забравил за трудните отминали дни.

Когато посетителите на църквата се върнаха и обядът приключи, всеки се зае с нещо свое — едни четяха, други пишеха писма или си преговаряха уроците за утре, тук-там из къщата се оформиха малки групички, в които се водеха тихи и спокойни разговори. В три часа цялото семейство излезе на разходка, защото тези млади тела наистина имаха нужда от раздвижване. Господин Баер винаги тръгваше с тях и успяваше с бащинско спокойствие и нежност да насочи вниманието им към мъдростта, която се съдържа в камъка, в забързания напред поток, както и към доброто, което човек би могъл да открие навсякъде.

Дейзи и госпожа Баер, заедно с двамата й сина, заминаха за града, за да направят традиционната седмична визита у баба — нещо, което за твърде заетата мама Баер бе истински празник и огромно удоволствие. Нат все още не бе достатъчно здрав, за да излезе на разходка, затова помоли да остане вкъщи заедно с Томи, който с удоволствие прие ролята на домакин на Плъмфийлд.

— Ти вече си разгледал къщата, така че дай да излезем навън, за да ти покажа градината, хамбара и животните — предложи Томи, след като бяха оставени само с Ейша. Трябваше да следи да не им се случи нещо лошо, защото макар че Томи винаги бе изпълнен с най-добри намерения, с него непрекъснато ставаха най-неочаквани инциденти и никой не можеше да си обясни как точно се е стигнало до тях.

— Какви животни? — попита Нат, когато се запътиха към пътеката, която водеше към другата страна на къщата.

— Всички си имаме любими животни, за които се грижим, наричаме ги менажерията и ги държим на специално място. Ето ги. Какво ще кажеш за моето морско свинче? Не е ли истински красавец? — с гордост попита Томи, като му показа един от най-грозните представители на тази порода, която Нат бе виждал някога.

— Познавам едно момче, което има цяла дузина от тях и ми предложи едно, но нямаше как да го взема, тъй като не разполагам с място за него. Беше бяло, с черни петна по тялото, бих могъл да го донеса за теб, ако ти хареса — предложи Нат, като сметна, че по този начин се отплаща на Томи за вниманието му.

— Естествено, че ще ми хареса, а това бих могъл да дам на теб, двете животинки ще си живеят заедно, стига да не се бият. Онези бели мишки там са на Роб, Франц му ги подари. Зайците са на Нед, а дребните кокошки — на Кръглия Коул. Тази кутия тук е къщичката за костенурките на Деми, само дето той все още не се е снабдил с тях. Миналата година имаше шейсет и две, някои от които истински гиганти. Написа върху гърба на една от тях името си и годината и я пусна на свобода. Казва, че може би ще я намери отново след години и ще я познае. Бе прочел за някаква костенурка с подобен знак на гърба, разчетен от хората, които я открили. Според този надпис тя би трябвало да е на повече от сто години. Този Деми е голям веселяк.

— А в тази кутия какво има? — попита Нат, спрял пред дълбок кашон, до половината пълен с пръст.

— О, това е магазинът за червеи на Джак Форд. Той ги изкопава от земята и ги пренася тук, а когато ни потрябват за риболов, купуваме от него. Така и за нас е много по-лесно, само дето ни иска твърде висока цена. Например когато последния път пазарувахме, трябваше да ми даде дузина червеи за два цента, но ми пробута едни съвсем дребни. Джак се пише голям хитрец понякога, но вече го предупредих, че сам ще си изкопая червеите следващия път, ако не намали цената. Трябва да знаеш, че имам и две кокошки, онези сивите там, с червените гребени. Чиста порода са, а яйцата продавам на госпожа Баер, но никога не й искам повече от двайсет и пет цента за дузина, никога! Бих се срамувал да го направя — извика Томи и насочи осъдителен поглед към магазина за червеи.

— А кой е собственикът на онези кучета? — попита Нат, изпълнен с интерес към търговските операции, за които току-що бе чул. Той се убеждаваше все повече, че Томи Бангс е наистина личност, на която е привилегия и рядко удоволствие да бъдеш приятел.

— Голямото куче е на Емил. Казва се Христофор Колумб. Госпожа Баер го нарече така, защото много обича да произнася това име — Христофор Колумб, а освен това никой нямаше нищо против да се обръща така към кучето — подробно обясни Томи, явно вече вживял се в ролята на домакин, който показва менажерията. — Бялото пухкаво кутре е на Роб, а жълтото — на Теди. Един мъж ги бе донесъл, за да ги удави в близкото езеро, но татко Баер не му позволи. Те са напълно подходящи за малчуганите, лично аз изобщо не съм се занимавал с тях. Наричат ги Кастор и Полукс.

— Ако можех да избирам, бих предпочел магаренцето Тоби. Мисля, че да яздиш е нещо наистина приятно, а освен това то е толкова малко и добричко — каза Нат, като си припомни с каква мъка се бе придвижвал с баща си от едно място на друго и колко много се уморяваха краката му.

— Господин Лари го изпрати на госпожа Баер, за да не й се налага да мъкне Теди на гърба си, когато излизаме на разходка. Всички много обичаме Тоби, той е едно първокласно магаренце. А гълъбите, които виждаш, принадлежат на всички ни, всеки си има свой любимец, но заедно се грижим за малките, когато се излюпят. Те са толкова сладки, че човек може да стои край тях с часове. В момента нямаме от малките, но би могъл да се приближиш и да разгледаш големите, докато аз проверя дали моите кокошчици не са снесли някое яйце.

Нат се изкачи по стълбата, провря глава през малката вратичка и дълго разглежда красивите гълъби, които гугукаха и се гонеха из просторната си къщичка. Едни не помръдваха от гнездата си, явно мътеха яйца, други подскачаха вътре, а трети излитаха навън към слънчевата ливада насреща, на която кротко си пасяха шест дойни крави.

„Всеки тук, с изключение на мен, си има по нещо. Колко хубаво би било, ако и аз можех да се грижа за някоя кокошка, гълъб или дори костенурка“, помисли си Нат и се почувства невероятно беден на фона на богатствата, с които разполагаха останалите момчета.

— Как се снабдявате със собствени животни? — попита той Тони, след като се срещнаха отново при хамбара.

— Някои ги намираме, други ги купуваме или приятел отвън ни ги подарява. Моите ми ги изпрати баща ми. Но веднага след като събера достатъчно пари от продажбата на яйца, ще си купя и двойка патици. Оттатък зад хамбара има едно чудесно езерце за тях, освен това хората дават добри пари за техните яйца. А и малките патенца са толкова сладки, истинско удоволствие е да ги гледаш как плуват — разпалено обясняваше Томи, сякаш вече се бе превърнал в милионер.

Нат въздъхна с горчивина, защото нямаше нито пари, нито баща, нямаше си нищо в този свят, освен празни джобове и дарбата, събрана на върха на десетте пръста на ръцете му. Томи май доста ясно разбра въпроса, както и въздишката, последвала след отговора му, защото след като се замисли за миг, побърза да му предложи:

— Виж, знаеш ли какво можем да направим. Ако ти се грижиш за събирането на яйцата — това е нещо, което никак не обичам да правя — ще ти давам по едно яйце на всяка дузина. Ти ще водиш сметките и когато ти се съберат дванайсет яйца, ще получиш двайсет и петте цента от мама Баер. С тях би могъл да си купиш каквото пожелаеш, разбираш ли?

— Да, с радост ще го направя! Какъв добър човек си, Томи! — извика Нат, почти замаян от чудесното предложение.

— О, не съм направил нищо особено! Можеш да започнеш веднага, като преровиш хамбара, а аз ще те почакам тук — предложи Томи и се отпусна върху сеното с чувството, че хем е направил добра сделка, хем е извършил едно добро дело за приятеля си.

Нат с радост започна да ровичка из хамбара, навираше се във всяка дупка, докато накрая намери две чудесни яйца. Едното бе доста голямо, Томи веднага позна, че го е снесла любимата му госпожа Кокотоп.

— Може да задържиш едното, а другото ще взема аз, с него точно ми се допълва дузината, а от утре започваме, както се уговорихме. Ако искаш, води си сметките тук, близо до моите, така ще е най-лесно и за двама ни — обяви Томи, като му посочи една редица от мистериозни цифри върху равната страна на старата сеялна машина.

Изпълнен с невероятно задоволство от постигнатото, гордият притежател на едно яйце откри сметка заедно със своя приятел, който със смях написа над цифрите многозначителните думи: „Т. Бангс & Ко“.

Бедният Нат бе толкова поразен от този надпис, че трябваше да мине доста време, преди Томи да успее да го убеди да отиде и да предаде първото яйце от безценното си богатство в склада на Ейша. После двамата отново излязоха навън и след като разгледаха двата коня, шестте крави, трите прасета, както и чаровното теленце, Томи заведе Нат при старата върба, покрай която течеше забързано малко поточе. След като се изкачиха на оградата, лесно прескочиха в короната на дървото, от която стърчаха основите на три големи клона. Те бяха отсечени преди време, за да могат на тяхно място да израснат по-млади и здрави клончета, които вече се бяха източили напред, целите в зеленина. Точно на това място бяха оформени малки столчета, а под тях имаше достатъчно голяма хралупа, в която можеха да се сложат една-две книги, стара лодчица за игра и няколко недовършени свирки.

— Това е нашето пиратско място с Деми, двамата го направихме и никой не може да идва тук, без специално да му разрешим, с изключение на Дейзи, за нея и двамата не възразяваме — започна да обяснява Томи, докато Нат огледа с удоволствие шумящата тъмна вода под себе си и зелената поляна отпред, по която жужаха хиляди пчели. Те прелитаха от цвят на цвят, а въздухът наоколо бе изпълнен с приятен аромат.

— О, колко е красиво! — извика Нат. — Толкова се надявам, че ще ми разрешаваш да идвам тук понякога. Не съм виждал по-красиво място в живота си. Така ми се иска да бях птичка и да можех постоянно да живея тук.

— Мястото наистина е много красиво. Можеш да идваш, стига Деми да няма нещо против, но предполагам, че едва ли ще възрази, защото снощи ми каза, че те харесва.

— Наистина ли? — усмихна се с удоволствие Нат, тъй като всички момчета държаха на мнението на Деми, отчасти поради факта че бе племенник на татко Баер, но също и защото той бе едно доста сериозно и съзнателно момче.

— Да, Деми си пада по тихите момчета, а и двамата сигурно доста ще се харесате, ако и ти обичаш книгите като него.

При тези думи червенината по лицето на бедния Нат, избила от задоволство преди малко, сега придоби твърде наситен, дори болезнен вид и той смотолеви смутено:

— Аз не мога да чета много добре. Просто никога не съм имал време за книги, през цялото време трябваше да пътувам от място на място с цигулката, нали разбираш…

— О, и аз не си падам много по книгите, но се справям добре, щом реша — побърза да каже Томи, но изненадата в погледа му ясно показваше, че си бе помислил: „Момче на дванайсет години, а да не може да чете?“.

— Затова пък мога да разчитам нотите — допълни Нат, засрамен, че му се бе наложило да признае своята неграмотност.

— А аз не разбирам нищо от това — призна Томи и го погледна с уважение, което даде кураж на Нат да заяви твърдо:

— Готов съм да уча здравата, докато попълня пропуските в образованието си, преди никога не съм имал възможност за това. Трудни ли са уроците на господин Баер?

— Не, не е никак строг. Подробно обяснява всичко и ти дава време, щом види, че нещо те затруднява. Ако знаеш какви учители има, моят предишен не ни даваше да си поемем дъх. Само една дума да пропуснем и веднага следваше удар по врата! — каза Томи и несъзнателно разтърка врата си отзад, сякаш там още бе останала болката от множеството удари, които бе получил и които всъщност бяха единственият му спомен от годината „обучение“ при този учител.

— Струва ми се, че ще мога да прочета това — каза Нат, докато разглеждаше една от книгите.

— Тогава опитай малко, аз ще ти помогна — насърчи го с окуражителен тон Томи.

Нат направи неимоверни усилия и успя да преодолее една страница с множество приятелски „подсказвания“ от страна на Томи, който го увери, че в най-скоро време „ще го бива“ колкото и останалите. След това двамата поседяха на дървото и си поговориха по момчешки за най-различни неща. Една от темите, между другото, бе и градинарството, защото както гледаше от висотата на дървото, Нат се поинтересува какво е засято в малките лехички от отсрещната страна на потока.

— Това са нашите стопанства — обясни Томи. — Всеки си има свой участък и отглежда каквото си иска на него. Длъжни сме само да избираме различни неща, като нямаме право да правим промени, докато не дойде времето да приберем реколтата от дадена култура, а през лятото сме длъжни да полагаме грижи за нея.

— А ти какво ще отглеждаш тази година?

— Намислил съм да гледам боб, щото той е най-лесен, почти сам си расте.

Нат просто не можа да се въздържи и искрено се засмя, защото Томи бе избутал назад шапката си, сложил ръце в джобовете си и с интонацията си напълно имитираше Сайлъс, човека, който поддържаше имението на господин Баер.

— Е, няма защо да се смееш; бобът наистина се отглежда много по-лесно, отколкото царевицата или картофите. Миналата година опитах с пъпеши, но се оказа голяма играчка, освен това проклетите пъпеши не узряха до началото на зимата, така че можах да опитам само един от водните и две мънички „разкашкани подобия на пъпеш“ — каза Томи, като с последната фраза отново се опита да подражава на Сайлъс.

— На мен ми се струва, че не е чак толкова трудно да се отгледа царевица — внимателно вметна Нат, като се опита да потисне смеха си.

— Да, но трябва непрекъснато да я окопаваш. А бобът се копае веднъж на шестата седмица или някъде там и скоро след това вече е узрял. Тази година ще опитам с боб, още повече че обявих първи това свое желание. Кръглия Коул също имаше претенции за него, но го изпреварих, така че трябваше да се задоволи с грах. Ще му се наложи добре да подбере семената, за да получи по-добра реколта, защото и без това яде твърде много.

— Дали ще получа и аз участък? — попита Нат, убеден, че дори отглеждането на царевица би трябвало да е една приятна работа.

— Разбира се, че ще получиш — чу се един глас отдолу и момчетата видяха под дървото господин Баер, който се бе върнал от разходката и бе тръгнал да ги търси, защото в неделя обикновено провеждаше по един кратък разговор с всяко от момчетата — бе установил, че тези разговори са им доста полезни и ги окуражават преди началото на седмицата.

Внимателното отношение вършеше наистина чудеса, защото всяко от момчетата знаеше, че господин Баер проявява интерес към него и някои бяха по-склонни да открият сърцето си пред него, отколкото пред госпожа Баер. Това важеше с особена сила за по-големите, които обичаха да разговарят за своите мечти и планове с господин Баер ей така, по мъжки. Но когато бяха болни или в беда, инстинктивно предпочитаха да споделят с госпожа Джоу, докато по-малките я ползваха за майка изповедник във всички случаи.

Докато слизаше от гнездото си, Томи падна в потока; но тъй като това не му се случваше за първи път, бързо се измъкна и се насочи към къщата, за да се изсуши. Така господин Баер остана насаме с Нат, каквото бе и основното му желание. Докато се разходиха между участъците, той успя да спечели сърцето на младежа, като му предложи да поеме една от лехите. Двамата съвсем сериозно обсъдиха евентуалните култури, които би могъл да отгледа, сякаш изхранването на семейството зависеше от реколтата, която щеше да се получи. От тази приятна тема постепенно преминаха към други, в резултат на което Нат получи толкова много полезни идеи, които възприе с благодарност, както сухата земя поема топлия пролетен дъжд. През цялата вечер Нат мислеше за този разговор, като често вдигаше очи и поглеждаше към господин Баер, сякаш искаше да му каже:

— Толкова ми хареса това, направете го отново, сър.

Нямам представа дали господин Баер разбра смисъла на тези погледи или не, но когато момчетата се събраха заедно в стаята на госпожа Баер за традиционния неделен разговор, той избра тема, която май му бе подсказана от разходката в градината.

Когато се огледа наоколо, Нат си даде сметка, че така събрани, всички приличаха по-скоро на едно семейство, отколкото на училище. Момчетата бяха насядали в полукръг около огъня, някои на столове, други на килима. Дейзи и Деми се бяха настанили на коленете на чичо Фриц, а Роб се бе сврял в задната част на люлеещия се стол на майка си, където би могъл и да подремне, без никой да го забележи, ако разговорът стане твърде сложен за него. Всички се чувстваха удобно, слушаха внимателно, защото жадуваха за почивка след продължителната разходка, а всяко момче знаеше, че ще го попитат за мнението му, така че трябваше да е готово да отговори бързо и ясно.

— Имало едно време — започна по любимия му, макар и старомоден начин господин Баер, — един велик и мъдър градинар, който притежавал най-голямата градина на земята. Това било едно наистина забележително и чудесно място, за което той се грижел с невероятно умение и внимание, като отглеждал най-различни вкусни и полезни неща. Но дори и в тази прекрасна градина растели плевели. Често почвата се оказвала неплодородна и дори да засявал добри семена в нея, те не можели да поникнат. Този човек имал много помощници за градинската работа. Някои изпълнявали безупречно задълженията си и наистина заслужавали големите заплати, които им плащал. Имало, обаче, и такива, които се отнасяли немарливо към работата и техните участъци тънели в бурени, което ужасно го ядосвало. Но той бил търпелив, работел хиляди и хиляди години в очакване на голямата реколта.

— Той би трябвало да е доста стар — обади се Деми, вперил поглед в лицето на чичо Фриц, сякаш се опитваше да разбере какво мисли той по въпроса.

— Стига, Деми, това е просто приказка — пошепна му Дейзи.

— Не, според мен по-скоро е аригория — отвърна Деми.

— Какво означава „аригория“? — обади се Томи, който бе доста критично настроен.

— Кажи му, ако знаеш, Деми, а ако не знаеш, не употребявай думи, чието значение не разбираш — каза господин Баер.

— Знам, дядо ми го обясни. Баснята например е една аригория, това е приказка, която има някакъв дълбок смисъл — извика Деми, който гореше от желание да докаже правотата си.

— Точно така, скъпи, приказката на чичо ти е алегория, сигурна съм в това, затова трябва да я чуеш до края, за да разбереш дълбокия смисъл в нея — отвърна госпожа Джоу, която винаги участваше във всичко, което ставаше наоколо, и изпитваше от това не по-малко удоволствие от момчетата.

Деми се успокои, а господин Баер продължи, като се опитваше да мобилизира всичките си познания по английски език, макар че през последните пет години бе постигнал действително много в това отношение, като винаги твърдеше, че го дължи на момчетата.

— Този градинар дал около дузина от участъците на един от прислужниците си, като му поръчал да се постарае, и да види какво може да отгледа. Този прислужник не бил нито богат, нито мъдър, нито особено добър, но наистина имал желание да помогне, защото градинарят му бил направил не една и две услуги. Затова с удоволствие поел участъците и запретнал ръкави да ги обработва. Те били с различна форма и големина, на някои почвата била плодородна, на други — камениста, но всички се нуждаели от доста работа, защото на плодородната почва избуяват и повече бурени, а бедната почва трябва да се почисти от камъните.

— Какво е имало в тях, като изключим бурените и камъните? — попита Нат, който бе толкова завладян от картината на тази огромна градина, че забрави плахостта си и заговори пръв, преди всички останали.

— Цветя — отвърна господин Баер и огледа с нежност момчетата. — Дори в най-занемарените и обрасли в бурени части растели цветя. На едно място рози, на друго — маргаритки или божури. — Господин Баер направи малка пауза, като пощипна нежно червената бузка на малкото момиченце, което държеше в ръцете си. — На едно от местата имало доста странни растения, оградени с блестящи камъчета, лоза, която била израснала много нависоко, както и разни други полезни растения, които току-що били поникнали. И, както се досещате, именно това бил участъкът, за който се грижел един мъдър стар човек, прекарал в подобни градини целия си живот.

На това място от „аригорията“ Деми изви глава настрани като любопитна птичка и впери поглед в лицето на чичо си, сякаш очакваше всеки момент нещо да се случи, така че бе в напрежение. Но господин Баер продължи да оглежда с най-невинна физиономия лицата на младежите около себе си и само очите му бяха някак си сериозни и изпълнени с копнеж. Единствено съпругата му разбираше какво означава този поглед — той бе израз на невероятното му желание наистина да помогне с нещо на своите питомци, които всъщност бяха все още не напълно оформени малки градински участъци.

— Както вече ви обясних, някои от лехите в тази градина много лесно се обработвали — т.е. за тях човек би могъл да се грижи с лекота, Дейзи. Но за други били нужни доста усилия. Имало например една слънчева лехичка, в която биха могли да растат плодове и зеленчуци, а също и цветя, но лехичката просто не я било грижа за нищо. И когато човекът засаждал, да кажем пъпеши, на това място нищо не пониквало, тъй като лехичката пречела на семената да се развиват. Човекът се чувствал доста нещастен и опитвал отново и отново, но всички посети семена съхнели, защото лехичката „забравяла“ да се погрижи за тях.

В този момент всички се засмяха и погледнаха към Томи, който бе наострил уши още в мига, когато се спомена за пъпеши, а когато чу и традиционното си извинение за „забравянето“, сведе засрамено глава.

— Знаех си, че става дума за нас — плесна с ръце Деми. — Ти си мъжът, а ние сме малките лехички, нали чичо Фриц?

— Радвам се, че се досетихте. А сега нека всеки от вас ми каже какво семенце би искал да засея в душата му през тази пролет, така че през следващата есен да прибера богата реколта от моите дванайсет, не, вече тринайсет лехички — каза господин Баер, като кимна към Нат, когато се поправи за бройката.

— Можете да засадите царевица, зелен боб и грах. Освен ако не смятате, че всичко това ще ни дойде твърде много и може да надебелеем — обади се Кръглия Коул и лицето му в миг поруменя при мисълта за множеството вкусни неща, които биха могли да се приготвят при добра реколта.

— Но той няма предвид такъв вид семена. Става дума за неща, които биха ни направили по-добри, а бурените са нашите грешки — извика нетърпеливо Деми, който обикновено играеше главна роля в тези разговори, тъй като бе свикнал с тях и те много му харесваха.

— Точно така, нека всеки си помисли от какво най-много се нуждае и да ми го каже, а аз ще се постарая да му помогна да придобие това качество. Но и вие сами трябва да направите усилия, защото в противен случай ще се получи нещо като с пъпешите на Томи — много листа и нито един плод. Ще започна с най-големия, първо ще попитам мама какво би искала тя в своята лехичка, защото всички ние сме част от една красива градина и бихме могли да прибираме богати плодове от нея в името на Господ, само ако Го обичаме достатъчно — каза татко Баер.

— Бих искала да посея в моята леха едно-единствено нещо — търпението, за да получа колкото е възможно повече от него, тъй като то наистина ми е много нужно — обяви госпожа Джоу толкова сериозно, че момчетата веднага се замислиха какво биха могли да кажат те, когато им дойде редът. В душите на някои се промъкна дори чувство за вина, защото си даваха сметка, че точно те често са „помагали“ за изчерпването на търпението на мама Баер.

Франц си пожела повече упоритост, Томи — постоянство, а на Нед му се искаше да проявява повече спокойствие. Предпочитанията на Дейзи бяха свързани с работата, а Деми си мечтаеше „да бъде мъдър поне колкото дядо“. Нат притеснено си призна, че би искал толкова много неща, че просто не знае какво точно да избере, така че оставя избора на господин Баер. Желанията и на останалите бяха горе-долу същите, като търпението, вниманието и щедростта май бяха сред най-предпочитаните „култури“. Едно от момчетата си призна, че много би искало да се научи да става по-рано, но не знае какво точно семенце му трябва за това, а Кръглия Коул въздъхна и каза:

— Аз бих искал да обичам и уроците поне толкова, колкото храната, но просто ми е невъзможно.

— Може би ще трябва да засеем в теб семенцето на себеотрицанието, да се грижим за него и да го поливаме. Сигурен съм, че то ще даде добри плодове и до следващата Коледа никой няма да се разболее нито веднъж от преяждане. Ако тренираш своя ум, Джордж, той ще се чувства гладен единствено когато тялото ти има нужда от храна, а любовта ти към книгите може да стане почти като на този философ тук до мен — каза господин Баер и веднага добави, като приглади назад косата на Деми: — Но и ти също си доста лаком, синко, често тъпчеш малкото си мозъче с толкова невероятни истории и фантазии, точно както Джордж пълни стомаха си със сладкиши и бонбони. И двете неща са еднакво вредни, затова бих искал да се опиташ да се промениш. Ето например аритметиката съвсем не е толкова приятно нещо като арабските приказки, но е много полезна и ако не я научиш сега, след време ще изпитваш срам от неграмотността си.

— Но „Хари и Луси“ и „Франк“ съвсем не са някакви приказчици, в тях става въпрос за барометри, за строителство, за обяздване на коне и за какви ли не още полезни неща, нали, Дейзи? — разпалено започна Деми, търсейки аргументи, с които да се защити.

— Така е, но много по-често те намирам да четеш „Роналд и майската птица“, отколкото „Хари и Луси“ и съм сигурен, че „Синдбад“ ти е два пъти по-интересен от „Франк“. Хайде, дайте да сключим една сделка — аз с вас двамата. Джордж да яде само по три пъти на ден, а ти да четеш само по една книжка с приказки на седмица, а в замяна аз ще ви разреша да играете на новото игрище за крикет, само че трябва да го правите достатъчно често — убедително каза господин Баер, който добре знаеше, че Кръглия Коул не обича да тича, а Деми почти винаги четеше във времето, определено за игра.

— Но ние не обичаме да играем на крикет — възрази Деми.

— Така е сега, но е възможно да ви хареса, след като овладеете добре играта. Освен това ще имате възможност да правите по някой приятелски жест за другите момчета, които обичат да играят — ще можете да им преотстъпвате новото игрище, което по право ще принадлежи на вас.

Този аргумент бе явно достатъчно убедителен и за двамата, защото те се съгласиха на сделката, за голямо облекчение на останалите.

След това поговориха още малко за градината, а после запяха заедно. Оркестърът достави огромно удоволствие на Нат, в него госпожа Баер свиреше на пианото, Франц — на флейта, господин Баер — на виолончело, а самият той — на цигулка. Това бе един съвсем обикновен концерт, но той явно доставяше удоволствие на всички. Дори старата Ейша, която седеше в ъгъла, се присъединяваше към песните с приятния си глас, защото в това семейство всички участваха в неделните псалми — стопани и прислужници, млади и стари, бели и цветнокожи. И може би затова песните им отлитаха чак до Господ на небето.