Луиза Мей Олкът
Малки мъже (20)

Двадесета глава
Около огъня

С октомврийските студове дойдоха и веселите огньове в голямата камина. Сухите борови съчки на Деми помагаха на дъбовите цепеници на Дан да горят кралски и да издигат пламъци, боботейки в комина с весел звук. С удължаването на вечерите всички бяха доволни да се събират около огнището, да играят, да четат или да правят планове за зимата. Но най-любимото забавление беше разказването на истории и всички очакваха онова, което щяха да кажат господин и госпожа Баер, защото те винаги имаха под ръка множество весели приказки. Наистина и техните запаси понякога се изчерпваха и тогава момчетата трябваше да прибягват до своите, които невинаги бяха на ниво. Празненствата с духове бяха на мода за известно време. Веселбата се състоеше в това да загасиш лампите, да оставиш огъня да загасне и после седейки в тъмното да разкажеш най-страшната история, която знаеш. Но тъй като тази игра причиняваше най-различни страхове у момчетата; изнервяше по-малките и караше Томи да ходи насън, тя беше забранена. Момчетата започнаха да се забавляват по по-невинен начин.

Една вечер, когато малките момчета вече спяха, а големите се бяха наредили около огъня, Деми предложи нов начин за решаване на проблема.

Сграбчил ръжена, той започна да обикаля напред-назад из стаята, като викаше силно:

— Редица, редица, подредете се в редица.

Когато момчетата, смеейки се и бутайки се, се наредиха в редица, той сериозно обяви:

— Сега ще ви дам две минути, за да измислите игра.

Франц пишеше нещо, а Емил четеше „Животът на лорд Нелсон“ и не се присъединиха към веселбата, но другите мислеха усилено и когато времето изтече, бяха готови с отговор.

— Започваш ти, Том! — подкани го Деми, като леко го чукна с ръжена по главата.

— Предлагам да играем на „Слепия Бъф“.

— А ти, Джак!

— Да правим залагания. Имаме и центове за тази цел.

— Чичо не ни позволява да играем на пари. Дан, ти какво предлагаш?

— Да направим битка между римляни и гърци.

— Кръглия Коул?

— Да печем ябълки, да пукаме пуканки и да чупим ядки.

— Добре! Добре! Тази идея си я бива! — извикаха неколцина и след гласуване предложението на Кръглия Коул бе прието.

Някои отидоха до килера за ябълки, други за ядки, а останалите подготвяха приготвянето на пуканки.

— Не е ли най-добре да извикаме и момичетата, а? — попита Деми във внезапен изблик на вежливост.

— Дейзи бели лешници много добре — добави Нат, който искаше и неговата малка приятелка да участва в забавата.

— Нан прави чудесни пуканки, трябва да я викнем — обади се и Томи.

— Доведете своите любими тогава, ние нямаме нищо против — каза Джак и се засмя.

— Нан е моята любима и аз ще се оженя за нея след около година, затова никой да не е посмял да ми се присмива — обяви Томи решително. Той и Нан вече бяха определили своето бъдеще по детски — щяха да живеят в клоните на плачещата върба, да спускат от гнезденцето си една кошница, вързана с въже, в която да им слагат храна, и да правят други такива очарователно невъзможни неща.

Деми беше съгласен с идеята на Бангс, който го хвана за ръка и тръгна с него да извикат момичетата. Нан и Дейзи шиеха с леля Джоу пелени за новото бебе на госпожа Корни.

— Извинявайте, госпожо, може ли да ни заемете момичетата за малко? Ще бъдем внимателни с тях — каза Томи, намигайки с око, за да им подскаже за ябълките, щракайки с пръсти, за да ги информира за пуканките и тракайки със зъби, за да покаже, че ще трошат лешници.

Момичетата веднага разбраха тази на пръв поглед доста странна пантомима. Те свалиха напръстниците още преди леля Джоу да разбере дали Томи не е получил някакви странни тикове, или подготвяше някоя от своите нетрадиционни пакости. Деми уточни за какво става дума и след като получиха разрешение, момчетата тръгнаха.

— Няма да говориш с Джак — каза Томи на Нан, когато отидоха в трапезарията, за да вземат вилица, с която да набучат ябълките.

— Но защо?

— Той ми се присмива и затова не искам да имаш нищо общо с него.

— Няма, ако искам — каза Нан, като по този начин начаса разсея надеждите за господство на нейния любим над нея.

— Тогава повече няма да си моя любима.

— Не ме интересува.

— Но защо, Нан? Аз си мислех, че се гордееш с мен — започна Томи и гласът му беше пълен с укор.

— Ако се притесняваш, че Джак ти се присмива, изобщо не ме интересуваш.

— Тогава можеш да си вземеш стария пръстен. Няма да го нося повече — обяви Томи и свали конския кичур, знак за симпатия, даден му в замяна на един друг пръстен, направен от клещите на омар.

— Ще го дам на Нед — беше нейният жесток отговор. Нед обичаше госпожица Празноглавка и й беше подарил игли, кутийки и макари, които биха били достатъчни за цяло домакинство.

— Светкавици и костенурки — извика Томи и като пусна ръката на Нан, се оттегли дълбоко възмутен, оставяйки я да го следва с вилицата в ръка. Този пренебрежителен жест бе наказан от палавата Нан, която изтича след него и се опита така яростно да го убоде с вилицата.

Огнището беше пометено и розовите ябълки бяха сложени да се пекат. След това поставиха лопата да се нагрее и изсипаха царевичните зърна върху нея. Те веднага започнаха весело да подскачат, докато се получиха пуканките. Дан счупи и изпече от своите най-добри лешници и всички се смееха и бърбореха, докато дъждът удряше яростно по прозорците и вятърът се въртеше на вихрушка около къщата.

— Защо ли Били е като тази гнила ядка? — попита Емил, който често се въодушевяваше от лоши гатанки.

— Защото е счупен — отговори Нед.

— Това не е честно. Не трябва да се смеете на Били, защото той не може да ви отговори — извика Дан, чупейки една ядка.

— Към кое семейство насекоми принадлежи Блейк? — попита умиротворителят Франц, като видя, че Емил се е засрамил, а Дан се е намръщил.

— Комари — отговори Джак.

— Защо Дейзи прилича на пчела? — извика Нат, който се беше замислил за няколко минути.

— Защото е кралицата на кошера — предположи Дан.

— Не.

— Защото е сладка.

— Пчелите не са сладки.

— Предавам се.

— Защото прави сладки неща, винаги е заета и обича цветята — каза Нат, продължавайки с момчешките си комплименти, докато Дейзи се изчерви като румена детелина.

— Защо Нан е като стършел? — добави Томи, като гледаше все още намръщено към нея. И преди още някой друг да има време да изкаже предположението си по този въпрос, продължи: — Защото не е сладка, вдига много шум за нищо и жили като зла жена.

— Томи е бесен и аз съм доволен — извика Нед, точно когато Нан тръсна глава и бързо запита:

— На какво от шкафа за порцелан прилича Том?

— На пиперницата — отвърна веднага Нед, като подаде на Нан една ядка и се засмя подигравателно, което подразни Томи и го накара да почувства, че иска да подскочи като горещ орех и да удари някой.

След като видя, че закачките стават все по-язвителни и по-язвителни и биха могли да разстроят съвсем компанията, Франц реши да се включи в разговора:

— Нека да приемем като закон, че който първи влезе в стаята, трябва да разкаже някаква история. Независимо кой е той, ще бъде длъжен да се подчини. Сигурно ще бъде много весело да видим кой първи ще дойде.

Останалите се съгласиха и не се наложи да чакат дълго. В хола се чуха тежки стъпки и Сайлъс се появи с ръце пълни с дърва. Той беше поздравен от всеобщ силен вик и изумен чу в каква игра бе попаднал.

— О, аз не мога да разкажа история — каза той, докато оставяше товара си и се приготвяше да напусне стаята. Но момчетата го наобиколиха и го накараха да седне. Те го държаха, смееха се и искаха своята история, докато добродушният гигант най-накрая се съгласи.

— Не знам никакви истории, освен една, която се отнася за един кон — каза той, силно поласкан от приема, който получи.

— Разкажи я! Разкажи я! — крещяха момчетата.

— Добре — започна Сайлъс, като облегна стола си на стената и пъхна палците си в ръкавите на палтото си. — Присъединих се към кавалерийския полк през войната и видях доста битки. Моят кон Майор беше първокласно животно и аз се гордеех с него, сякаш бе човешко същество. Той беше малко необуздан, но имаше добър характер и много го обичах. По време на първата ни битка ми даде урок, който никога няма да забравя и сега ще ви разкажа какво се случи. Няма смисъл да ви описвам шума и хаоса на битката, млади приятели, тъй като нямам думи за това. Мога обаче да се закълна, че бях толкова объркан, че не знаех какво да правя. Получихме заповед и тръгнахме напред, нямахме право дори да спираме, за да вдигнем онези, които падаха в схватката. Бях прострелян в ръката и паднах от седлото. Не помня какво стана после, но се оказа, че съм останал назад заедно с няколко други войници, ранени или загинали. Останалите продължаваха напред, както вече ви казах. И ето, аз станах и се огледах за моя Майор, чувствайки, че ще го намеря. Не го видях никъде и тръгнах обратно към лагера, когато чух цвилене. Огледах се и видях Майор спрял за мен далеч напред. Той също се оглеждаше, сякаш искаше да разбере защо съм изостанал. Аз свирнах и той дойде при мен, както го бях научил. Възседнах го, доколкото можех с моята кървяща лява ръка и имах намерение да тръгна към лагера. Още повече че в този миг се чувствах слаб и безпомощен като жена — това често се случва с хората при първата им битка. Но знаете ли какво стана? Майор се оказа по-смелия от двамата и не искаше да направи нито крачка. Той танцуваше и пръхтеше, държеше се така, сякаш миризмата на барут и шумът го бяха почти подлудили. Направих всичко възможно, но той не се предаваше и затова аз се предадох. И какво мислите направи той? Обърна се и препусна като ураган точно в центъра на битката.

— Браво на него! — извика Дан развълнувано, докато другите бяха толкова потънали в разказа, че забравиха за ябълките и ядките.

— Исках да умра, за да не се срамувам след това от себе си — продължи Сайлъс. — Бях побеснял като стършел и забравих за раната си. Просто вилнеех наоколо, докато един снаряд падна между нас и уби много войници. Не знам после какво е станало, но когато се свестих, битката вече беше свършила и аз видях, че лежа до една стена с бедния Майор, който също беше ранен. Моят крак беше счупен, имах куршум в рамото, но той, горкичкият приятел, беше разкъсан от парче снаряд.

— О, Сайлъс! Ти какво направи? — извика Нан и се притисна към него, с лице пълно със съчувствие и интерес.

— Довлачих се по-близо и се опитах да спра кръвотечението с парцалите, които можах да откъсна с една ръка. Но нищо не стана и той лежеше, цвилейки от ужасната болка, гледайки ме с големите си обичливи очи, докато почувствах, че повече не мога да понасям целия този ужас. Помогнах му, колкото можах и когато стана много горещо и той изплези език, аз се опитах да се добера до едно отдалечено поточе. Не можах, защото ми беше зле и се отказах. Тогава започнах да му вея с шапката си. Сега слушайте внимателно това, което ще ви кажа и го запомнете добре. Един нещастен приятел в сиво лежеше недалеч от нас, прострелян в гърдите и отпадаше бързо. Аз му предложих моята носна кърпичка, за да пази лицето си от слънцето и той ми благодари любезно. В такива моменти хората не спират да мислят към коя страна принадлежат, но все пак си помагат. Когато видя, че плача и се опитвам да облекча болката на Майор, той погледна нагоре с пребледняло от болката лице и каза:

— Имам вода в манерката, вземи я, тя не ми трябва.

С мъка ми я подхвърли. Аз нямаше да я взема, ако нямах едно шишенце с бренди в джоба, което му дадох да изпие. То му подейства добре и аз почувствах огромно облекчение, сякаш аз го бях изпил. Изненадващо е колко хубави могат да бъдат малките неща, които хората правят понякога — замислено отбеляза Сайлъс и замълча, сякаш отново почувства удоволствието от този момент, когато той и неговият враг бяха забравили враждата си и си бяха помогнали като братя.

— Разкажи за Майор — извикаха момчетата, развълнувани от станалото.

— Аз изсипах водата върху пресъхналия му език и ако някога някое нямо същество е изглеждало благодарно, то това беше тогава. Но това не помогна особено, защото смъртоносната рана продължаваше да го измъчва, и накрая не можах да издържа. Беше трудно, но аз го направих от съжаление и знам, че той ми прости.

— Какво направи? — попита Емил, когато Сайлъс млъкна и въздъхна тежко, седеше неподвижно с толкова тъжно изражение на лицето, което накара Дейзи да застане до него и да сложи ръка на коляното му.

— Застрелях го — успя да каже най-накрая той.

Всички се натъжиха, когато Сайлъс изрече това, защото за тях Майор беше герой и неговият трагичен край предизвика съжаление у тях.

— Да, застрелях го и сложих край на мъките му. Потупах го по гърба и му казах „сбогом“. После сложих главата му внимателно в тревата, погледнах за последен път обичливите му очи и го застрелях. Той помръдна едва-едва и когато застина неподвижен, без да пръхти повече от болка, аз бях доволен и същевременно тъжен. Не знам дали трябва да ме е срам от това, но после го прегърнах като едно голямо бебе. Не знаех, че съм бил такъв глупак — каза Сайлъс и прекара ръкав през очите си, разстроен от плача на Дейзи и от спомена за верния Майор.

Никой не говори около минута, защото момчетата почувстваха патетиката на тази история толкова бързо, колкото и нежната и чувствителна Дейзи, въпреки че успяха да се въздържат и не се разплакаха като нея.

— Бих искал да имам кон като този — каза Дан полугласно.

— Онзи войник, от противниковата армия, също ли умря? — попита Нан развълнувано.

— Не веднага. Лежахме там цял ден и през нощта дойдоха няколко от нашите хора да търсят липсващите. Те искаха да ме вземат първи, но аз прецених, че мога да изчакам и ги накарах да вземат първо него. Той имаше сила само да стисне ръката ми и да каже: „Благодаря ти, приятелю!“. Това бяха последните му думи, тъй като умря един час след като го докараха в лечебницата.

— Сигурно много си се радвал, че си бил добър с него! — каза Деми, който беше дълбоко впечатлен от историята.

— Да, така е. Аз се чувствах доволен, като си мислих за това, докато лежах сам няколко часа с глава върху врата на Майор и гледах как луната изгрява. Исках да погреба бедното животно, но това беше невъзможно. Затова отрязах малко от неговата грива и я пазя оттогава. Искате ли да я видите?

— Разбира се — каза Дейзи, бършейки сълзите си.

Сайлъс извади старото джобно тефтерче и извади отвътре кафява хартия. В нея имаше груб кичур бяла конска грива. Децата гледаха смълчани това доказателство за любовта на Сайлъс към неговия добър кон Майор.

— Това е хубава история и много ми хареса, въпреки че ме разплака. Благодаря ти много, Сай — каза Дейзи и помогна на Сайлъс да завие и прибере обратно реликвата си. През това време Нан сипа пълна шепа пуканки в джоба му, а момчетата бурно изказваха мнението си за историята, в която по тяхно дълбоко убеждение имаше двама герои.

Сайлъс си тръгна доволен от реакцията на децата, а малките конспиратори започнаха да обсъждат историята, докато чакаха следващата си жертва. Това беше госпожа Джоу, която дойде да вземе мярка на Нан за новата й престилка. Те я оставиха да влезе и после се скупчиха около нея, казаха й за новия закон и поискаха да чуят нейния разказ. Госпожа Джоу много се изненада на този нов капан, но все пак се съгласи веднага. Звънът на щастливите гласове, който идваше от всекидневната, я беше накарал да се присъедини към тях и да забрави сериозните си мисли за сестра си Мег.

— Аз ли съм първата мишка, която хванахте, вие лукави котараци в чизми? — попита тя като седна на стола, заредена с лакомства и заобиколена от група радостни слушатели.

Те й казаха за Сайлъс и за неговия принос, след което тя се плесна по челото, изпълнена с разочарование, защото не можеше да се сети за някоя неразказвана вече история.

— Каква тема бихте предпочели сега? — попита ги тя.

— За момчета — беше единодушният отговор.

— Да е също така весела — допълни Дейзи.

— Може да е свързана и с хубаво ядене — не се стърпя да добави Кръглия Коул.

— Това ми напомня за една история, написана от някаква стара дама преди години. Аз много се гордеех с нея и съм сигурна, че ще ви хареса, защото в нея има момчета и хубаво ядене.

— Как се казва? — попита Деми.

— „Заподозряното момче“.

Нат вдигна глава от ядките и госпожа Джоу му се усмихна, досещайки се какво си мисли.

— Госпожа Крейн държеше училище за момчета в малък, тих град. Училището беше наистина добро — от старомодните. Шест момчета живееха в нейната къща и още пет или повече идваха от града. Сред тези, които пътуваха всеки ден, имаше едно момче на име Луис Уайт. Той не беше лош, по-скоро бе плах, но понякога лъжеше. Един ден някакъв съсед донесъл кошница с цариградско грозде. Добрата госпожа Крейн, която обичаше да изненадва момчетата си, се захванала за работа и направила дузина малки вкусни сладкиши.

— Бих искал да опитам тези сладкиши от цариградско грозде. Чудя се дали ги е направила, както аз правя тези от малини — обади се Дейзи, чийто интерес към готвенето напоследък отново се бе развил.

— Ш-ш-т — смъмри я Нат, след което побърза да й запуши устата с една голяма пуканка. Той се заинтересува много от тази история, която според него започваше добре.

— Когато сладкишите били готови, госпожа Крейн ги сложила в килера, защото искала да изненада момчетата по време на чая. И ето че решителният момент настъпил, тя отишла да вземе сладкишите, но се върнала доста разтревожена, защото какво мислите станало?

— Някой ги е откраднал — извика Нед.

— Не, те си били на мястото, но някой бил взел всичкото цариградско грозде, като повдигнал горния пласт на сладкишите.

— Какъв подъл трик — каза Нан и погледна Томи, сякаш за да внуши, че и той би направил същото.

— Когато тя разказала на момчетата какво е станало и им показала малките нещастни сладкиши с откраднатите плодове, всички много се натъжили и разочаровали. Помислили и заявили, че не знаят нищо по случая.

— Може би плъховете са го направили — предположил Луис, който бил сред най-енергично отричащите да имат нещо общо с това.

— Никой плъх не би могъл да разтвори сладкиша и да вземе плодовете. Това е дело на човешки ръце — твърдо заявила госпожа Крейн, която се тревожела много повече за изречената от някое от момчетата лъжа, отколкото за изгубения пълнеж. И така те вечеряли и всички си легнали, но през нощта госпожа Крейн чула стенания, отишла да види какво става и намерила Луис превит на две от ужасни болки. Явно той бил погълнал нещо, което не му понасяло и бил толкова зле, че госпожа Крейн искала да извика доктор.

— От цариградското грозде е — признал си тогава Луис, тъй като мисълта за доктор много го изплашила. — Аз го изядох и сега трябва да си призная, поне да се спася от тази лъжа, преди да умра…

— Ако е само това, ще ти дам сироп и ще ти мине — успокоила го госпожа Крейн.

Луис взел лекарството и наистина до сутринта се оправил.

— О, не казвайте на момчетата, те така ще ми се смеят — помолил той. Добрата госпожа Крейн обещала да не казва, но едно момиче на име Сали разказала историята и горкият Луис дълго време не могъл да се избави от подигравките им. Неговите приятели го наричали Цариградското грозде и непрекъснато го питали за цената на сладкишите.

— Така му се пада — каза Емил.

— Измамата винаги се разкрива — добави с типичния си назидателен тон Деми.

— Не сте прави, невинаги е така — обади се Джак, който с подчертано внимание се грижеше за ябълките, така че да стои с гръб към другите, за да не видят червенината, която бе обляла лицето му.

— Това ли е всичко? — попита Деми.

— Не, това е само първата част. Втората е много по-интересна. Известно време след това един амбулантен търговец дошъл да покаже своята стока на момчетата. Някои от тях си купили джобни гребенчета, ножчета и други джунджурии от този сорт. Сред тях имало и едно ножче с бяла дръжка, който Луис много искал, но вече бил изхарчил джобните си пари и никой нямал да му даде назаем. Той подържал ножчето в ръката си и му се полюбувал, докато мъжът си пакетирал стоката, а после с нежелание го оставил и търговецът си тръгнал. На другия ден той се върнал и обявил, че не е могъл да намери ножчето и мисли, че го е оставил в къщата. Ножът бил много хубав, с перлена дръжка и той не можел да си позволи да го загуби. Всички се спогледали и заявили, че не знаят нищо.

— Този млад господин го държа последен и много го хареса. Напълно ли си сигурен, че го върна обратно? — обърнал се търговецът към Луис, който много се разтревожил от загубата и постоянно повтарял, че го е върнал. Неговото отричане било безполезно, защото всички били сигурни, че той го е взел. След бурен скандал госпожа Крейн платила за него и търговецът си тръгнал доволен.

— Луис ли го е откраднал? — извика Нат развълнувано.

— Ще видите. Сега горкият Луис трябвало да понася нови насмешки и подигравки, защото всички му викали: „Дай ми ножа си назаем, Цариградско грозде“, както и разни други неща от този сорт. Накрая Луис се натъжил толкова, че искал да го изпратят вкъщи. Госпожа Крейн направила всичко възможно да накара момчетата да мълчат, но това не било по силите й, защото не можела да бъде с тях през цялото време. Обикновено точно това е най-трудно с децата — да ги научиш да не нападат някой, който е в затруднено положение.

— Знам това — каза Дан.

— Аз също — добави Нат тихо.

Джак не каза нищо, но се съгласи мълчаливо, защото знаеше, че по-големите момчета го презират, но не го закачат точно поради тази причина.

— Продължавай за горкия Луис, лельо Джоу. Аз не вярвам той да е взел ножа, но все пак искам да съм сигурна — каза Дейзи, дълбоко развълнувана.

— И така, седмиците минавали, но случаят не бил разрешен. Момчетата избягвали Луис и горкото момче почти се разболяло заради проблема, който се стоварил върху него. Той решил никога повече да не лъже и толкова се старал, че госпожа Крейн накрая решила, че наистина не е взел ножа и започнала да му помага. Два месеца след своята визита амбулантният търговец отново се появил и първото нещо, което казал, било:

— Знаете ли, госпожо, най-накрая съвсем случайно намерих онзи нож. Той се бил мушнал в подплатата на моята чанта и изпадна на другия ден, когато слагах нова стока. Исках да ви се обадя, защото вие платихте за него и може би бихте искали да си го получите.

Момчетата се били събрали наоколо и много се засрамили при тези думи. Всички помолили от все сърце Луис да им прости и той не могъл да им откаже. Госпожа Крейн му дала ножа и той го пазил дълги години, за да му напомня за грешката, която му причинила толкова проблеми.

— Чудя се защо нещата, които ядеш тайно, ти причиняват главоболия, а тези, които ядеш от масата — не — замислено отбеляза Кръглия Коул.

— Може би защото съвестта ти оказва някакво влияние върху стомаха ти — отвърна с усмивка госпожа Джоу.

— Защо не ни разкажеш някоя друга също толкова интересна история, колкото и тази — помоли Нат, след като смехът утихна.

Преди госпожа Джоу да успее да измисли някакво извинение, за да може да откаже на момчетата, в стаята влезе Роб, като влачеше след себе си одеялото си, и каза на майка си със сладко изражение на лицето:

— Чух голям шум и си помислих, че нещо интересно става тук. Затова реших да дойда да проверя.

— Мислиш ли, че ще те забравя, непослушно момче? — каза майка му, опитвайки се да изглежда строга.

— Не, но си помислих, че ще се почувстваш по-добре, ако ме видиш тук — отговори бързо малкият немирник.

— Предпочитам да те видя в леглото, затова марш обратно в стаята, Робин.

— Всеки, който влезе в стаята, трябва да разкаже история, но ти не можеш, затова по-добре бягай бързо — подкани го Емил.

— Разбира се, че мога. Аз разказвам на Теди най-различни — за мечки, за мухи, които говорят, за луни — запротестира Роб, решен да остане на всяка цена.

— Разкажи една бързо и после изчезвай — разпореди строго Дан.

— Добре ще разкажа. Нека помисля една минута — каза Роб и седна в скута на майка си, която му се скара:

— Това е семейна черта — да ставаш от леглото, когато не е позволено. Деми също го правеше, аз също. Мег си мислеше, че къщата гори и ме пращаше да проверя.

— Измислих — каза Роб, развълнуван и доволен, че е останал в тази забавна компания.

Всички насочиха към него лица, изпълнени с очакване. Роб се настани удобно върху коляното на майка си, загърна се с одеялото и разказа една кратка, но трагична история. Той говореше с голям ентусиазъм, което придаваше доста комичен оттенък на всичко, което казваше.

— Имало едно време една жена, която имала милиони деца и едно малко красиво момченце. Тя се качила горе и му казала да не излиза на двора, но той слязъл, паднал в кладенеца и се удавил.

— Това ли е всичко? — попита Франц, когато Роб спря, за да си поеме дъх след това вълнуващо начало.

— Не, има още малко — отвърна Роб и потърка очи, сякаш търсеше вдъхновение.

— Какво направила жената? — попита майка му, за да му помогне.

— О, тя го извадила, увила го във вестник и го сложила да съхне, за да може да го посее отново.

Всички избухнаха в бурен смях, радвайки се на този неочакван завършек, а госпожа Джоу потупа къдравата глава и каза:

— Синко, ти си наследил таланта на майка си да разказваш истории. Отиди там, където славата те чака.

— Сега мога да остана, нали? Не беше ли добра историята? — извика Роб дълбоко развълнуван от големия си успех.

— Можеш да останеш, докато изядеш тези дванайсет пуканки — каза майка му, която си мислеше, че те ще изчезнат още на първата хапка.

Но Роб беше едно хитро малко момче и ядеше пуканките една по една, съвсем бавно, наслаждавайки се на победата си.

— Не е ли по-добре да разкажеш друга история, докато го чакаш? — предложи Деми, като си мислеше, че времето не трябва да се губи.

— Аз наистина не знам друго, освен една история за кутия за дърва — каза госпожа Джоу, след като установи, че на Роб му остават още седем пуканки.

— Има ли момче в нея?

— Тя цялата е за едно момче.

— А истинска ли е? — попита Деми.

— Напълно.

— Идеално! Разкажи ни я, моля ти се.

— Джеймс Сноу живеел заедно с майка си в малка къща в Ню Хемпшир. Те били бедни и Джеймс трябвало да работи, за да помага на своята майка. Той обичал книгите почти толкова, колкото мразел работата, така че му се искало да седи и да учи по цял ден.

— Как е могъл! Аз мразя книгите и обичам работата — обади се Дан.

— Хората по света са най-различни — работниците и учените са еднакво важни и затова има място за всички. Но аз мисля, че работниците трябва също да учат, а учените да разбират малко от работа, когато се наложи — отговори госпожа Джоу и погледна укорително към Дан и Деми.

— Аз съм сигурен, че работя, при това не малко — каза Деми и гордо показа три малки мазолчета на дланта си.

— А пък аз съм сигурен, че уча — добави Дан, като посочи с поглед черната дъска с подредените фигури върху нея.

— Слушайте сега какво направил Джеймс. Той нямал намерение да се проявява като егоист, но неговата майка се гордеела с него и го оставила да прави онова, което предпочита. Работела сама, за да може той да има време да чете. Една есен Джеймс решил да тръгне на училище и отишъл при свещеника да види дали не може да му помогне с книги и дрехи. Свещеникът вече знаел някои неща за момчето и не искал да му помогне. Той смятал, че момче, което пренебрегва майка си и я оставя да му робува, няма да се представи добре и в училище. Но добрият човек се заинтересувал повече, когато видял колко е нетърпелив Джеймс и понеже бил по-скоро странен човек, направил на момчето едно предложение, за да види колко е искрен:

— Ще ти дам книги и дрехи при едно условие, Джеймс.

— Какво е то, сър? — попитало момчето и лицето му светнало изведнъж.

— Трябва сам да поддържаш кутията за дърва на майка ти пълна през зимата. Ако се провалиш, край на училището.

Джеймс се засмял на лесното условие и веднага се съгласил, сигурен в успеха си. Започнал училище и в началото се справял лесно със задачата си, тъй като било есен и навсякъде имало съчки и сухи листа и клони. Той излизал сутрин и вечер се връщал с пълна кошница. А тъй като майка му била пестелива, задачата му не била трудна. Но настъпил ноември, дошъл студът и дървата се свършвали бързо. Майка му купила дърва със свои спестявания, но те бързо се стопявали и не било останало почти нищо от тях, докато най-накрая Джеймс се сетил, че всъщност това е негово задължение. Госпожа Сноу била немощна и скована от ревматизъм, така че не можела да работи както преди, затова Джеймс трябвало да остави книгите и да реши как да се излезе от това положение. Било му трудно, тъй като всичко в училище вървяло добре. Момчето се интересувало толкова много от уроците си, че спирало да чете единствено когато се хранело и спяло. Но той помнел условието на свещеника и въпреки нежеланието си започнал да изкарва пари в свободното си време. Джеймс правил какво ли не — гледал кравата на съседа, изпълнявал поръчки, помагал да се чисти и затопля църквата в неделя и по този начин изкарвал достатъчно пари, за да купува дърва в малки количества. Но това била трудна работа — дните били къси и студени, ценното време все не достигало, а скъпите книги били толкова завладяващи, че му било много трудно да се откъсва от тях заради глупави задължения, които никога не свършвали. Свещеникът го наблюдавал внимателно и като видял, че все пак полага усилия да се грижи за майка си, му помагал тайно. Често го срещал да кара шейна с дървета от гората, където работели дърварите. Като вървяло до каруцата, теглена бавно от вола, момчето четяло и учело, защото му се искало да използва всяка минута.

— Момчето заслужава да му се помогне. Този урок ще му се отрази добре и когато го научи, ще му дам един по-лесен — мислел си свещеникът. Но ето че на Коледа пред вратата на малката къща бил оставен голям товар с дърва, придружен с нов трион и късче хартия, на което пишело: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“.

Бедният Джеймс не очаквал никакъв подарък, но когато се събудил, намерил чифт ръкавици, които майка му била изплела с болните си пръсти. Този подарък много го зарадвал. Почувствал се обаче още по-щастлив, когато майка му го погледнала нежно и го нарекла „добър син“. Опитвайки се да я стопли, той бе стоплил и собственото си сърце. Пълненето на кутията за дърва през всичките тези месеци го бе научило как да изпълнява съвестно задълженията си. Бе започнал да разбира всичко това, осъзнаваше, че има нещо по-важно от книгите и несъзнателно бе изучавал уроците, който Господ му бе давал, наред с онези, които му бе преподавал учителят.

Когато видял голямата купчина с дърва на вратата и прочел бележката, Джеймс разбрал кой ги е пратил и се досетил за плана на свещеника. Благодарил му и се захванал за работа. Другите момчета се веселили цял ден, но най-щастлив в града бил Джеймс със своите нови ръкавици. Той си подсвирквал, щастлив като славей, докато пълнел кутията за дърва на майка си.

— Великолепно! — извика Дан, който харесваше простите истории повече и от най-хубавата приказка. — Харесва ми това момче.

— Мога да сека дърва за теб, лельо Джоу — предложи Деми, който откриваше в тази история все повече и повече смисъл, защото му напомняше, че и той има задължение в изкарването на пари за майка си.

— Разкажи някоя история за непослушно момче. Тях ги харесвам най-много — намеси се Нан.

— По-добре разкажи за гадното мърморене на някое момиче — обади се Томи, чиято вечер беше развалена от нелюбезността на Нан. Заради нея ябълката му се струваше горчива, пуканките му бяха безвкусни, ядките като че се чупеха трудно, а когато вдигнеше очи и видеше как Нан и Нед седяха един до друг на една пейка, имаше чувството, че животът е просто едно тежко бреме.

Но нямаше повече истории, защото в този момент се разбра, че Роб е дълбоко заспал, стискайки последната пуканка в ръката си. Майка му го вдигна, както си беше увит в завивките си, и го занесе да спи, без да се страхува, че ще се появи отново.

— Сега нека видим кой ще бъде следващият, който ще влезе — каза Емил и остави вратата леко отворена.

Мери Ан влезе първа, но тя бе предупредена от Сайлъс и само се засмя и отмина, без да обръща внимание на виковете на момчетата. Скоро вратата се отвори и се чу силен глас, който пееше някаква немска песничка.

— Това е чичо Фриц, засмейте се всички и той със сигурност ще влезе — обади се Емил.

Последва див смях и на вратата се появи чичо Фриц.

— Каква е шегата, момчета? — попита весело той.

— Хванат! Хванат! Не можеш да си тръгнеш, докато не разкажеш история — извикаха момчетата, като побързаха да затворят вратата.

— А-а, значи това е шегата. Добре, аз нямам намерение да си тръгвам. Тук ми харесва и ще изпълня дълга си веднага — каза Фриц, седна и започна да разказва: — Преди доста време твоят дядо, Деми, отиде да изнася лекции в един голям град, за да събере пари за дома за сираци, който някои добри хора искаха да построят. Лекциите му минаха добре, той получи една сериозна сума и се чувстваше доволен. Както си пътувал късно следобед, стигнал до един пуст път и си помислил, че това е едно доста удобно място за обири. В този момент един подозрително изглеждащ човек излезнал от храстите на пътя и започнал да върви бавно, сякаш за да изчака дядо ти. Той се притеснил заради парите и бил готов да се върне назад, но конят му бил уморен. Въпреки че не харесвал този човек, дядо ти продължил по пътя и когато приближил непознатия и видял колко беден, окъсан и болен изглежда скитникът, му казал вежливо:

— Приятелю, изглеждаш уморен, искаш ли да те закарам? — Човекът изглежда се изненадал, поколебал се около минута и се качил. Той явно не искал да разговаря, но дядо ти завързал разговор по своя приятелски начин, говорейки колко трудна е била годината за бедните хора, колко много са страдали те и колко е труден животът понякога. Постепенно ледовете били стопени по време на така приятелския и непосредствен разговор, така че и непознатият разказал своята история. Той бил болен, имал деца и семейство, но не можел да си намери работа и бил изпаднал в отчаяние. Дядо ти го съжалил и забравил страха си. Питал го за името му и му казал, че ще му помогне да си намери работа в съседния град, където имал приятели. Когато посегнал да извади писалка, за да напише адреса, той измъкнал от джоба си своя дебел портфейл и непознатият веднага се втренчил в него. Дядо ти се сетил какво има вътре и се притеснил за парите си, но казал тихо:

— Да, имам известна сума пари, но те са за едни бедни сирачета. Бих искал да са мои, за да мога да ти дам част от тях, защото много добре знам как живеят бедните. Всъщност притежавам само тези пет долара. Те са мои и съм готов да ти ги дам за твоите деца.

Жадният поглед в очите на непознатия изчезнал и вместо това той го погледнал с благодарност. Взел малката сума и оставил другите пари недокоснати. Човекът се повозил с дядо ти до града и там слезнал. Двамата си стиснали ръцете и тъкмо преди да се разделят, мъжът си признал:

— Бях толкова отчаян, когато се срещнахме, че бях решил да ви ограбя. Но вие се държахте толкова добре с мене, че не можех да го направя. Бог да ви благослови за това, че ме предпазихте да не го направя, сър.

— Дядо срещнал ли го е отново? — попита Дейзи развълнувано.

— Не, но аз вярвам, че мъжът си е намерил работа и никого не е обирал.

— Това е странен начин да се отнесеш с него. Аз бих го нокаутирал — каза Дан.

— Добротата винаги въздейства много повече от насилието. Опитай и ще видиш — препоръча му господин Баер и се изправи.

— Моля ти се, разкажи още някоя история — извика Дейзи.

— Длъжен си — леля Джоу ни разказа няколко неща — добави Деми.

— Тогава със сигурност няма да ви кажа нищо, но ще си запазя историите за друг път. Прекалено много истории не са полезни също както прекалено много бонбони. Изпълних задължението си и тръгвам — каза господин Баер, стана и напусна стаята. Той отиде да продължи заниманията си, оставяйки момчетата отново да негодуват.

Те толкова се бяха ентусиазирали, че не можеха да се спрат и започнаха игра на сляпа баба. Докато се веселяха Томи показа, че си е взел поука от историята, защото когато хвана Нан, той прошепна в ухото й:

— Съжалявам, че те нарекох досадница.

Нан също показа, че не е чужда на учтивостта. Докато играеха на „Копче, копче, в кого е копчето?“ тя каза на Томи:

— Дръж това, което ти давам — и му се усмихна мило.

Той никак не се учуди, когато вместо копче намери в ръката си пръстен от конски кичур. Томи само се засмя в отговор, но когато си лягаха, той й предложи да си отхапе от най-хубавата част на неговата последна ябълка. Тя видя пръстена на ръката му, отхапа си от ябълката и мирът беше сключен. Двамата съжаляваха за временното неразбирателство и не ги беше срам да кажат: „Аз сбърках, прости ми“. И така детското приятелство остана неразрушено, а домът в клоните на плачещата върба продължи да съществува още дълго като малък, красив въздушен замък.