Луиза Мей Олкът
Малки мъже (2)

Втора глава
Момчетата

Докато Нат здравата си поспи, бих искала да разкажа на младите читатели нещичко за момчетата, сред които ще се окаже той, след като се събуди.

Нека да започнем с нашите стари познайници: Франц вече е висок шестнайсетгодишен младеж, типичен немец — едър, с руса коса, най-често забил поглед в някоя книга и в същото време силно привързан към дома, добронамерен и изключително музикален. Чичо му съвсем успешно заместваше нуждата от обучение в колеж, а леля му го подготвяше да създаде свой собствен щастлив дом след време, като внимателно се стремеше да формира у него приятни обноски, любов към децата, уважение към жените — и към млади, и към възрастни, както и умения, които биха му били от полза за дома. Той беше дясната й ръка в критични ситуации, винаги уравновесен, внимателен и търпелив. Обичаше веселата си леля като майка, защото тя се стараеше да бъде точно това за него.

Емил бе съвършено различен, лесно избухваше, съзнанието му непрекъснато бе заето с нови идеи и стремежи. Мечтаеше да покорява морета и океани. Явно в жилите му течеше кръвта на старите викинги, така че бе трудно човек да го укроти. Чичо му бе обещал, че ще му разреши едно пътуване, след като навърши шестнайсет. Помагаше му в изучаването на навигацията, даде му книги, в които се разказваше за добри и храбри адмирали и герои. Освен това му позволяваше да се гмурка като рибка в близките езера и реката, естествено, когато учебните занятия приключеха. Стаята му приличаше на каюта на военен капитан, всичко напомняше за минали битки, навсякъде се виждаха корабчета. Идолът му бе капитан Кид и любимата му игра бе да се дегизира като този легендарен пират и с пълно гърло и пресипнал глас да пее известните морски песни. Не би се включил в изпълнение на никаква музика, готов бе да надува единствено моряшкия рог, който висеше на вратата на стаята му. В общите разговори също почти не участваше, освен когато чичо му го питаше за нещо. Момчетата го наричаха „Командоре“ и се гордееха с флота му, който пореше близкото езерце и понякога понасяше такива загуби, че всеки по-малодушен командир би изпаднал в отчаяние, но не и нашето момче, готово да приеме всяко предизвикателство.

Деми бе дете, при което отчетливо се проявяваше ефектът от любовта и вниманието, с които е бил ограден в първите си години; в него сякаш тялото и душата бяха в една непрекъсната хармония. Естествената изтънченост, която би могла да се възпита единствено при определени условия в дома, придаваше приятна простота на маниерите му. Без съмнение от майка си бе наследил непосредствеността и любящото сърце, а баща му се бе погрижил за физическото израстване на момчето чрез силна и пълноценна храна, спортуване и достатъчно сън. Усещаше се и приносът на дядо Марч, който го бе образовал с мъдростта и таланта на един съвременен Питагор — не като го натоварва с дълги и трудни уроци, а като му помага да развие максимално възможностите си, точно както розата разцъфтява, галена от слънчевите лъчи и с помощна на кристалните капчици роса. Деми съвсем не беше идеалното дете, разбира се, но грешките му изглеждаха съвсем невинни. От най-ранна възраст бе приучен на трудното изкуство да се самоконтролира, поради което не изпадаше в плен на силни желания и страсти. Беше тихо и сериозно момче, но не затворено, дори често весело. Едва ли си даваше сметка, че е необикновено схватлив и красив, макар и да умееше веднага и безпогрешно да оцени интелигентността и привлекателната външност у другите деца. Обичаше да чете книги и да се отдава на живи фантазии, плод на богатото му въображение и търсещия му дух. Тези страсти накараха родителите му да потърсят за него нова среда, където би могъл да получи полезни знания сред здрави и весели свои връстници. Бояха се да не се превърне в едно от онези бледи, преждевременно развити деца, които понякога изненадват и предизвикват възхищение у околните, но бързо помръкват подобно на топлолюбиви стайни цветя, изнесени навън. Защото младата душа разцъфтява твърде бързо и се нуждае от здраво тяло, което да й помогне да пусне дълбоки корени в богатата почва на реалния свят.

Точно затова Деми бе присаден в Плъмфийлд и така бързо свикна с живота там, че Мег и Джон, а също и дядо Марч изпитаха удовлетворение от взетото правилно решение. Смесването с останалите момчета му помогна да придобие жизнен опит и един по-практически поглед върху нещата, в резултат на което постепенно се отърси от безбройните илюзии, които като плътна мрежа опасваха мозъчето му. В същото време Деми наистина шокираше майка си, когато се прибираше вкъщи — ту с високото възклицание „по дяволите“, изречено точно по начина, по който го казваха момчетата в Плъмфийлд, ту с категоричното искане да му се купят обувки с дебели подметки, които „да тропат като обувките на татко“. Що се отнася до Джон, той приемаше това поведение с удоволствие, и веднага му купи исканите обувки.

— Момчето се развива добре, нека има и подходящи обувки за катерене — с удоволствие отбеляза той, когато ги донесе вкъщи. — Искам синът ми да израсне като истински мъж, малко грубост няма да му навреди, още повече че след като се прибере вкъщи, ще можем да тушираме постепенно проявите й, ако има такива. Що се отнася до ученето, със сигурност ще има възможност да натрупа достатъчно знания, така че няма защо да форсираме нещата.

Дейзи бе по-блестяща и чаровна от всякога, просто се виждаше как у нея разцъфтява една прекрасна женственост, която безспорно бе наследила от майка си заедно с безкрайната любов към дома. Разполагаше с цяло семейство кукли, за които се грижеше безупречно. Освен това не можеше да си представи живота без своята малка кошничка с бродерията си, както и без дребните неща, които шиеше по такъв изящен начин, че Деми често изваждаше носната си кърпичка, за да се похвали с равните й бодчета. Тя обичаше да бърника в шкафа със съдовете за храна, да пълни солниците, да подрежда приборите на масата. Не минаваше ден, в който да не обере с четката прахта по масите и столовете. Деми малко й се присмиваше заради непрекъснатите усилия да поддържа всичко в ред, но му бе приятно, че може да разчита на нея за подреждането на стаята си, за някои дребни неща, които умелите й пръстчета извършваха по безупречен начин, както и при подготовката на уроците. Така че между тях не съществуваше никакво съперничество.

Любовта им бе по-силна от всякога и дори подигравките на някои от момчетата не можеха да откажат Деми от нежното му отношение към Дейзи. Той страстно я защитаваше и не можеше да разбере защо момчетата би трябвало да се срамуват да признаят открито, че обичат сестрите си. Дейзи направо обожаваше своя брат близнак, смяташе го за най-забележителното момче на света и всяка сутрин, още обута в малките си пантофки, се приближаваше до вратата му и майчински му казваше:

— Ставай, скъпи, време е за закуска. Приготвила съм ти и чистата якичка.

Роб бе енергично момче, което сякаш по някакъв магически начин бе открил тайната на вечното движение, защото никога не заставаше дори и за миг на едно място. За радост не беше нито голям пакостник, нито особен храбрец, така че не създаваше проблеми както на себе си, така и на околните. Просто непрекъснато сновеше ту след майка си, ту след баща си и не спираше да им обяснява нещо, тъй като бе невероятен бърборко.

Теди бе прекалено малък, за да играе някаква съществена роля в живота на Плъмфийлд, макар че и той си имаше своята запазена територия, в която се вписваше прекрасно. Всеки в един момент изпитваше нужда да си има любимец и бебокът бе винаги на разположение, защото обичаше целувките и прегръдките. Госпожа Джоу често го носеше насам-натам със себе си, което му даваше възможност да потопи пръстче във всички домашни сладкиши при приготвянето им. Всички бяха на мнение, че по този начин сладкишите стават много по-вкусни, защото в Плъмфийлд наистина обичаха бебетата.

Дик Браун и Доли Петингил бяха по на осем години. Доли ужасно заекваше, но след идването в Плъмфийлд видимо се подобри, след като на всички бе категорично забранено да му се подиграват, а госпожа Баер се опитваше да го излекува, като го караше да говори колкото се може по-бавно. Общо взето Доли бе едно добро момче, при пристигането си дори твърде обикновено и безинтересно. Но обстановката явно му действаше добре, защото тук направо разцъфтя и напълно успешно се справяше с всекидневните си задължения, като заедно с това се чувстваше прекрасно.

Дик Браун имаше доста голяма гърбица, но понасяше с такава лекота този свой недъг, че Деми възкликна един ден многозначително:

— Да не би недъзите да правят хората по-добри? Ако е така, бих предпочел и при мен нещо да не е в ред.

Дик бе винаги весел и правеше невероятни усилия, за да не изостава от останалите момчета. Явно в недобре развитото му малко тяло бе скрит невероятен дух. Когато пристигна, бе твърде чувствителен към нещастието си, но скоро се научи да не мисли за него, тъй като и никое от момчетата не смееше да му го напомни, след като госпожа Баер бе наказала един немирник, който бе дръзнал да му се присмива.

— Господ не се занимава с мен, защото душата ми си е праведна, независимо че гърбът ми е крив — отвърна тогава на мъчителя си през сълзи Дик. Татко и мама Баер оцениха колко полезна би могла да бъде тази мисъл и направиха усилия да му внушат, че и хората обичат душата му и не обръщат внимание на грозното му тяло, а когато споменават за недъга му, то е само в знак на съжаление към него или в опит да му помогнат по-лесно да го превъзмогне.

Докато разиграваха веднъж някаква пиеска за животни от гората, едно от момчетата го попита:

— А ти какво животно ще бъдеш, Дик?

— О, аз съм едногърбата камила, не виждаш ли издутината ми отзад? — отвърна със смях момчето.

— Точно такъв и ще бъдеш, мой малки красавецо, и няма да носиш товари, а ще крачиш наравно със слона най-отпред — обяви Деми, който бе организатор на спектакъла.

— Надявам се, че и останалите хора ще се отнасят с разбиране към горкото дете, точно както моите момчета се научиха да го приемат — каза си госпожа Джоу, докато наблюдаваше Дик, който бе една много щастлива едногърба камила, особено на фона на Кръглия Коул, изпъчил се от гордост и задоволство от предоставената му роля на слона.

Джак Форд бе високо и твърде слабо момче, което бе изпратено в това училище, тъй като таксата в него бе ниска. Мнозина биха го характеризирали като умен и съобразителен, но господин Баер никак не харесваше у него тази типична за янките настървеност и жажда за забогатяване, които съвсем не съответстваха на възрастта му и бяха не по-малко опасен недъг от заекването на Доли и гърбицата на Дик.

Нед Баркър бе като хилядите други четиринайсетгодишни момчета — един дългокрак немирник, на когото му липсваше такт и бе готов всеки момент да избухне. В интерес на истината, дори близките му го наричаха „Несръчко“, като постоянно очакваха от него да се стовари върху някой стол, да блъсне масата или да бутне на пода разни дребни неща, които се изпречваха пред очите му. Той ясно осъзнаваше тази своя непохватност, но не бе направил почти нищо, за да я преодолее, просто му липсваше достатъчно смелост за това, предпочиташе празните приказки. Обичаше да зашлеви по някой шамар на малките момчета, а на големите гледаше да се подмаже по някакъв начин и макар че не бе лошо момче, бе такъв тип, който лесно би се поддал на изкушението да кривне от правия път.

Джордж Коул бе разглезен от прекаленото внимание на майка си, която го бе обсипвала с непрекъснати нежности, докато накрая той направо вече не можеше да ги понася, а след това бе решила, че е прекалено крехък, за да се натоварва с уроци. В резултат на всичко това на дванайсет Джордж бе едно бледо, доста пухкаво, непрекъснато намръщено и мързеливо момче. Някакъв приятел бе убедил майка му да го изпрати в Плъмфийлд и едва тук бе започнал да отрезвява и да научава истината за живота. На новото място нямаше излишни нежности, налагаше се доста да се работи, а обучението бе толкова приятно, че Кръглия Коул, както го наричаха момчетата, бързо бе изкушен да се заеме сериозно с книгите. Съвсем скоро успя наистина да изненада изпълнената с тревоги и съмнения своя майка, която забеляза положителната промяна в него и бе напълно убедена, че във въздуха на Плъмфийлд има нещо забележително, което му е повлияло.

Били Уард бе точно това, което шотландците със симпатия наричат „самата невинност“. Приличаше на шестгодишно дете, макар че вече бе навършил тринайсет. Бе наистина необикновено интелигентно момче, но баща му бе избързал твърде много, натоварвайки го с доста тежки уроци. Искаше от него да виси по шест часа на ден над книгите, като очакваше да възприема знанията с бързината, с която страсбургската гъска поема пуснатата в човката й храна. Вероятно е смятал, че изпълнява бащинския си дълг, но за малко не бе погубил момчето. Бедното същество се бе разболяло от ангина, след която изтерзаният му мозък бе напълно блокирал, сякаш някой с гъба бе изтрил всичко в него и го бе превърнал в бяло петно.

Това бе един жесток урок за амбициозния татко, който направо не можел да гледа пред себе си многообещаващото си дете, превърнало се почти в идиот. Точно затова го бе изпратил в Плъмфийлд — не се и надявал, че някой би могъл да му помогне, но поне бил сигурен, че там ще се отнасят добре с него. Бе наистина тъжно да наблюдава човек това кротко и неуверено дете, което полагаше неимоверни усилия, за да напредне в уроците, сякаш се опитваше да догони изгубеното знание, което му бе струвало толкова скъпо. Ден след ден залягаше върху азбуката, докато накрая с гордост изричаше „а“ и „б“, напълно убеден, че ги е запомнил. Но на следващата сутрин наученото като че се бе изпарило и всичко трябваше да започне отначало. Господин Баер бе невероятно търпелив с него и продължаваше да прави усилия, макар че нещата изглеждаха напълно безнадеждни. Всъщност той се стремеше не толкова да го научи на нещо, колкото да разчисти мъглата в болния му мозък, за да може да си възвърне поне частично възможността да мисли, така че да не се чувства инвалид.

Госпожа Баер се постара да стабилизира здравето му по всякакъв възможен начин, а момчетата го съжаляваха и се отнасяха мило с него. Той не харесваше веселите им игри, седеше си сам часове наред, вперил поглед в гълъбите на прозореца. Често мълчаливо следваше Сайлъс от място на място, защото той се държеше много приятелски с него. Така че макар да бе забравил буквите, Били бе заобиколен с приятелски лица, които добре помнеше.

Томи Бангс бе хайманата на училището, най-старателният малък негодник, съществувал някога. Пакостите му бяха неспирни като на маймунка, но затова пък бе с добро сърце, така че всички му прощаваха и забравяха бързо дори най-ужасните му номера. Бе толкова разсеян, че думите преминаваха като вятър покрай него, макар че обикновено осъзнаваше всяка от грешките си и човек трудно би могъл да остане сериозен, когато започнеше да сипе съжаления и да предлага какви ли не тежки наказания, на които да бъде подложен за поредната пакост. Господин и госпожа Баер като че непрекъснато бяха на тръни в очакване на някакво ужасно нещастие — като се започне от това Томи да си счупи врата и се стигне до предположението, че би могъл да вдигне всичко във въздуха с някое самоделно взривно устройство. Сестрата бе заредила един специален шкаф с множество бинтове, анкерпласти и лекарства за първа помощ, които се пазеха за най-тежки случаи, защото обикновено Томи бе довеждан при нея полужив. Но май нищо не бе в състояние да го убие напълно, защото след всяко поредно изпитание се поправяше бързо и започваше с удвоена енергия да крои нови номера.

Още първия ден, когато пристигна, успя да си отреже с косачката върха на един от пръстите на ръката. Само в рамките на първата седмица се подхлъзна и падна от покрива, където се бе качил без разрешение, бе преследван от разгневената квачка, която едва не му изкълва очите, защото се бе опитал да й отмъкне пиленцата. Успя да се измъкне с луд бяг, затова пък не можа да спаси ушите си от яростно издърпване от страна на Ейша, която го бе спипала докато най-спокойно лапа цяла купа сладкиши, отмъкнати от кухнята. Никакви неуспехи и поражения не бяха в състояние да го разколебаят или спрат, този неуморим младеж продължаваше да се забавлява, като измисляше какви ли не номера, от които никой не бе пощаден. Когато не бе готов с уроците си, винаги намираше някакво комично обяснение, с което разсмиваше всички. Но обикновено бе добре подготвен, а и освен това доста го биваше в съчиняването на разни отговори, когато не бе чел предварително и не знаеше нещо, така че в училище нещата вървяха доста добре. Но извън класната стая това момче наистина си го биваше.

Бе успял да омотае дебелата Ейша с помощта на собствените й дрехи към стълба и я бе оставил там да вика яростно в продължение на половин час през една понеделнишка сутрин, точно когато имаше най-много работа. Друг път заля Мери Ан по гърба с горещ чай, докато красивата прислужница бе застанала до масата, за да сервира обяда на господата. Стреснато от изненада и болка, горкото момиче разсипа супата и избяга навън толкова притеснено, че всички помислиха, че би могла дори да полудее. Един ден бе закрепил купа с вода върху клона на близкото дърво, като преди това я бе завързал за дръжката с красива панделка, която висеше надолу. Привлечена от панделката, Дейзи се опита да я дръпне, за да я прибере, но вместо това бе цялата залята с вода, която изцапа чистата й рокля, а цялата тази случка силно я нарани. Бе напълнил захарницата с малки бели камъчета точно в деня, когато баба му дойде да го посети. Горката възрастна госпожа дълго се чудеше защо не се стопяват, след като ги бе сипала в горещия си чай, но бе достатъчно възпитана, за да задава каквито и да било въпроси. Бе донесъл в шепата си емфие в църквата и пет от момчетата така яростно се разкихаха, че трябваше да излязат навън. През зимата любимият му номер бе да издълбава пътечки, които после заливаше с вода, така че през нощта да се заледят и после момчетата да се подхлъзват по тях. Направо влудяваше бедния Сайлъс, като непрекъснато криеше къде ли не обувките му, защото краката му бяха ужасно големи и момчето много се срамуваше от това. Последното му безобразие бе да даде на кокошките хляб, напоен с ром, в резултат на което настана невероятна суматоха, бедните животни се клатушкаха насам-натам, като не спираха да крякат и кудкудякат. Най-накрая на Дейзи й домъчня за тях и ги затвори в курника, за да се наспят там и да изтрезнеят.

Ето това са момчетата и те си живееха така щастливо заедно, както само дванайсет малки палавници могат да живеят. Учеха и играеха, работеха и често се счепкваха за дребни неща, бореха се с грешките си и възпитаваха у себе си добродетели по един изпитан, макар и старомоден начин. Момчетата в други училища може и да научаваха повече от учебниците си, но затова пък дори не бяха чували за онази толкова важна мъдрост, която прави хората добри. Латинският, гръцкият и математиката бяха наистина важни. Но по мнението на господин Баер самопознанието, самопомощта и самоконтролът бяха от много по-голямо значение, затова и той старателно се опитваше да ги научи точно на това. Понякога хората само клатеха колебливо глава, когато слушаха идеите му, но не можеха да не признаят, че момчетата наистина променяха в положителна посока, както поведението си, така и начина си на мислене. Но все пак това бе едно „странно училище“, както госпожа Джоу бе обяснила на Нат.