Луиза Мей Олкът
Малки мъже (18)

Осемнадесета глава
Богата реколта

Градините растяха много добре това лято, а през есента добрата реколта бе събрана с много радост. Джак и Нед обединиха стопанствата си и отгледаха картофи, които бяха доста подходяща култура за това място. Отгледаха дванайсет бушела^[1] заедно с най-дребните картофчета и ги продадоха на добра цена на госпожа Баер, тъй като картофите се ядяха много в тази къща. Емил и Франц отдадоха усилията си за отглеждане на царевица. Те също прибраха добра реколта, откараха царевицата на мелницата и се върнаха горди вкъщи с толкова царевично брашно, колкото бе достатъчно за приготвянето на бързи сладкиши за цялото семейство в продължение на месеци. Те не искаха пари за своята продукция, защото си даваха сметка за огромните грижи, които чичо им полага за тях.

— Ако трябва ние да се отплатим на чичо за всичко, което е направил до този момент за нас, то ще се наложи да гледаме царевица до края на дните си — каза само Франц.

Реколтата от зрял боб, която Нат отгледа, бе такава, че се ужаси при мисълта, че ще трябва сега да почиства зърната от шушулките. Едва ли щеше да се справи, но госпожа Джоу предложи един нов метод, който бе приложен доста успешно. Изсушените шушулки бяха разпръснати по пода на хамбара и Нат започна да свири с цигулката, а момчетата танцуваха и се въртяха върху тях, докато шушулките се разтваряха весело, без да е нужен много труд.

Ранният зелен боб на Томи не даде добра реколта, защото в началото на лятото имаше голямо засушаване, а той изобщо не поливаше растенията, убеден, че те могат да се справят и сами с природните условия. В резултат бедните стебълца постепенно изтъняха, пожълтяха и накрая съвсем загинаха. Така че се наложи Томи да разоре отново своя участък и да посее този път грах. Но растенията поникнаха твърде късно, а и доста птици се въртяха точно тук и ги кълвяха. Томи отново не полагаше никакви грижи за бедните растения и цялото място обрасна в бурени и храсталаци, между които граховите стебла едва-едва се виждаха. Всичко това не успя да обезсърчи Томи, който бе решил да направи един последен благороден опит. Събра всички магарешки бодли, които успя да намери в околността и ги присади в своя участък, като се грижеше много съвестно за тях, за да ги даде на Тоби, който ужасно си падаше по тях и бе изял наоколо всички, които бе открил. Момчетата много се смяха на този доста странен продукт, който се отглеждаше в градината на Томи; но той настояваше, че е много по-благородно да се погрижи за бедния Тоби, вместо за самия себе си. Тържествено обяви, че през следващата година още от пролетта ще отдаде всичките си усилия на отглеждане на магарешки трън, а също на червеи и змии. По този начин костенурките на Деми и любимият бухал на Нат ще бъдат снабдявани с храната, която най-много обичат, а тръните ще доставят истинско удоволствие на магаренцето. Това бе така типично за непостоянния и добродушен Томи!

Деми снабдяваше баба си с марули през цялото лято, а през есента изпрати на дядо си цяла кошница с ряпа, като всяка отделна грудка бе внимателно изстъргана, така че изглеждаше като голямо бяло яйце. Баба му много обичаше салата, а един от любимите зеленчуци на дядо му бе ряпата.

В своя малък участък Дейзи не отглеждаше нищо друго, освен цветя, които цъфтяха неуморно през цялото лято, като само цветовете им се променяха. Тя бе толкова привързана към своята градина, че с удоволствие оставаше там часове наред по всяко време на деня, когато беше свободна. Наслаждаваше се на красивите си рози, маргаритки и магнолии, като полагаше за тях толкова грижи, колкото и за любимите си кукли или за приятелите си. Малки букетчета цветя от нейната градинка се изпращаха в града по най-различни случаи, а в къщата имаше и няколко вази, в които единствено тя подреждаше цветя, откъснати от нейната градина. Обичаше да разказва разни приказки и подробности за красивите си цветя. Особено интересна и любима й беше приказката за трицветната теменуга, която често разказваше на децата. Според приказките на Дейзи, ако се вгледаш в цвета на омайничето, не може да не забележиш там отражението на лицето на калугер. Яркожълтите цветове на един от храстите в градината й толкова приличаха на птички, които са разперили жълтите си крилца, че човек всеки момент очакваше да ги види как се отделят от клоните и политат нагоре. Дейзи умееше също така да прави чудесни малки куклички от яркочервените и белите макове, с пищни рокли, които достигаха чак до земята, превързани през кръста, и невероятни малки шапчици на зелените главици. Защото след като се бе убедила, че феите не съществуват, Дейзи си правеше свои собствени феи и силно се привързваше към тези мили свои приятелки, които играеха твърде важна роля в живота й през лятото.

Нан се интересуваше предимно от билки, затова и в градинката й имаше множество полезни растения, за които се грижеше с нарастващо любопитство и внимание. През септември бе твърде заета с рязането, сушенето и съхраняването на безценната си реколта, като в същото време си записваше в една малка книжка за какво точно би могло да се използва всяко от растенията. Вече бе направила няколко експеримента и за съжаление бе допуснала и грешки, затова сега се стремеше да бъде изключително внимателна, за да не навреди на някого, вместо да му помогне.

Дик, Доли и Роб се бяха трудили може би повече от всички останали, взети заедно, всеки на своя малък участък. Първите двама отглеждаха пащърнак и моркови и непрекъснато си мечтаеха за деня, в който ще могат да измъкнат от земята безценните си зеленчуци. Дик от време на време тайничко измъкваше по някой морков, за да види дали е пораснал, след което го набутваше обратно навътре в земята, след като се бе убедил, че Сайлъс е прав, като казва, че е още рано да се мисли за беритбата на тези култури.

Реколтата на Роб беше от тикви — четири по-малки и една огромна. Тя бе наистина „гигант“, както се изразяваха останалите, защото бих могла със сигурност да твърдя, че двама души можеха спокойно да седнат един до друг отгоре й. Тя като че бе поела всичките полезни сокове от почвата в малката градинка, както и всичкото слънце, което я бе огрявало. Лежеше си в средата на градинката, една голяма жълта топка и всеки си представяше колко много сладкиши с тиква биха могли да излязат от нея през следващите седмици. Роби толкова се гордееше със своя гигант, че водеше всички при него да го видят, а когато започна да се застудява, вечер я покриваше с една стара покривка за легло, като я увиваше внимателно от всички страни, сякаш бе любимото му бебче. В деня, в който бе откъсната, той не позволяваше на никой да се докосне до нея и направо щеше да си счупи гърба, докато се мъчеше да я довлече до хамбара с малката си количка, докато Дик и Доли вървяха напред и разчистваха пътеката. Майка му му обеща, че сладкишът за Деня на благодарността ще бъде направен от неговата тиква, като му намекна, че има някакъв специален план, който може да донесе много слава на гигантската тиква и нейния притежател.

Бедният Били бе посял краставици, но за нещастие при прекопаването бе изкарал семената отгоре. Тази грешка силно го натъжи, но само за десет минути, след което напълно забрави за нея и реши да засее шепа ярки копчета, които бе събирал, смятайки ги с болното си мозъче за пари. Сега реши да ги посее и умножи, за да получи много монети по четвърт долар, точно както Томи. Никой не му се месеше и той си правеше каквото си иска в своя участък, който в най-скоро имаше такъв вид, сякаш няколко земетресения бяха поразили отделните части в него. Когато дойде денят за прибиране на реколтата, той нямаше да може да покаже нищо друго, освен камъни и бурени от своята градинка, ако добрата стара Ейша не бе поставила няколко портокала по клоните на мъртвото дръвче, което бе забил по средата на участъка. Били бе доволен от своята реколта и никой дори и не помисли да развали радостта му от малкото чудо, предизвикано от състрадание към болестта му.

Кръглия Коул положи доста усилия при отглеждането на своите пъпеши, но бе толкова нетърпелив да ги опита, че не можа да се въздържи и излапа няколко още преди да са узрели. В резултат на това се почувства толкова зле, че в продължение на ден-два изобщо не бе наясно дали ще може повече да се храни. Все пак успя да се оправи, но така се бе уплашил, че не смееше да се докосне повече до пъпешите. Те израснаха много добре, защото участъкът му бе на припек и бързо започнаха да зреят. Последните и най-хубавите пъпеши все още си стояха необрани, а Кръглия Коул бе обявил, че ще ги продаде на някакъв съсед. Това доста разочарова момчетата, които се бяха надявали, че ще хапнат те от пъпешите и изразиха това свое разочарование по един ужасен начин. Когато една сутрин отиде да погледне трите си вече добре узрели пъпеша, които възнамеряваше да продаде, Кръглия Коул с ужас забеляза, че върху всеки от тях бе издълбано с едри букви „прасе“. Бе толкова разярен, че веднага изтича при госпожа Джоу, за да й се оплаче. Тя го изслуша внимателно, опита се да го успокои, а след това му каза:

— Ако искаш да отвърнеш по достоен начин на тази подигравка, мога да ти подскажа един начин, но трябва да се откажеш от пъпешите.

— Е, готов съм да го направя. Защото не бих могъл да натупам всички момчета, но с удоволствие бих направил нещо, така че да ме запомнят тези подли змии — разпалено отвърна Кръглия Коул, все още изпълнен с гняв.

Всъщност госпожа Джоу добре знаеше кой е извършил това, защото предишната вечер бе забелязала три глави, скупчени подозрително в края на канапето. А когато главите започнаха да кимат и да хихикат доволно, една жена с толкова голям опит като нея веднага се досети, че се подготвя някаква беля. Като се позамисли, се сети и за куп други доказателства — лунната нощ, странните шумове в черешовото дърво, което бе точно до прозореца на Емил, порязаният пръст на Томи. След като успя да поохлади яростта на Кръглия Коул, тя го накара да донесе надрасканите пъпеши в нейната стая, като не споменава нито дума пред който и да било от останалите. Той се съгласи, а тримата пакостници бяха твърде изненадани, че никой не разбра за шегата им. Това доста ги разочарова, а изчезването изобщо на пъпешите ги накара да се чувстват твърде неловко. Още повече че Кръглия Коул се държеше съвсем приятелски с тях, изглеждаше по-спокоен и доволен от всякога, само от време на време ги поглеждаше със съжаление, което съвсем ги объркваше.

Всичко се разбра по време на вечерята, защото точно тогава Кръглия Коул успя да им отмъсти по такъв начин, че те самите станаха за смях. След като изядоха пудинга и дойде време да се сервират плодовете, Мери Ан се появи ухилена с голям пъпеш в ръка. След нея влезе Сайлъс, който също носеше пъпеш, а най-накрая бе Дан с третия. Така пред всеки от тримата пакостници бе поставен по един пъпеш, така че те ясно видяха издълбания от самите тях надпис, но вече допълнен: „С комплименти за прасето“. Всички останали също прочетоха издълбания текст и цялата маса избухна в смях, защото вече повечето от момчетата знаеха за шегата, която се бяха опитали да си направят тримата с Кръглия Коул, така че добре разбраха по-нататъшното развитие. Емил, Нед и Томи просто не знаеха накъде да погледнат, нито какво да кажат. Затова постъпиха доста мъдро, като също се засмяха, разрязаха пъпешите и раздадоха по едно парче на останалите, като признаха, че Кръглия Коул този път е успял да намери чудесен начин да отвърне на злото с добро. Същото мислеха и другите момчета.

Дан нямаше свой участък, тъй като отсъстваше и го болеше кракът през по-голямата част от лятото; затова помагаше на Сайлъс, когато имаше време за това. Цепеше дърва за Ейша и толкова добре се грижеше за зелената трева пред къщата, че госпожа Джоу с радост се разхождаше по равната алея и покрай чудесно подрязания жив плет в края на къщата.

Когато останалите показваха реколтата си, той се чувстваше доста нещастен, защото нямаше с какво да се похвали. Но с настъпването на есента бе толкова зает с прибирането на онова, което се раждаше в гората и което единствено той можеше да открие и оцени, че скоро забрави за предишните си притеснения. Всяка събота отиваше сам в гората, по хълмовете или из полето и винаги се връщаше натоварен с полезни неща. Защото като че той най-добре знаеше ливадата, където биха могли да се намерят най-хубавите корени от перуника, местата, където лавровото дърво е най-свежо, хралупите, в които катеричките трупат орехи и други ядки и какво ли още не. Донасяше и прекрасни клонки с жълти и червени листа, с които госпожа Джоу украсяваше стаята си.

— Вече няма защо да въздишам по красотата на есенната гора, защото Дан я донася до стаята ми — обичаше да казва госпожа Джоу, докато прикрепяше чудесните клони с жълти листа по стените и пълнеше вазите си с красиви есенни цветя и обагрени в невероятни цветове клони.

Големият таван бе изпълнен с реколтата на децата и за известно време се превръщаше в една от забележителностите на къщата. В чекмеджето на старата маса лежаха прилежно подредени семената за цветя на Дейзи, всеки вид беше увит в отделно листче и прилежно надписан. Билките на Нан бяха закачени на връзки по стените и изпълваха въздуха с приятни аромати. Томи бе поставил там една кошница със семена от магарешки бодил, които възнамеряваше да засади през следващата година, ако се запазеха дотогава. Емил бе оставил на тавана кочани с царевица за пуканки, за да се изсушат, а Деми си складираше там жълъди и разни други семенца, с които хранеше своите домашни любимци. Но най-много място заемаше реколтата на Дан, тъй като половината от пода на тавана бе зает с орехите, които той бе донесъл. Тъй като бе пребродил горите в цялата околност, а и се бе катерил по върховете на дърветата, дори и в най-големите гъсталаци, Дан бе успял да набере и други вкусни ядки — лешници, кестени и какво ли още не, които бяха старателно подредени на различни места, за да се изсушат и да са готови за зимните пиршества.

Наблизо имаше един американски орех, който Роб и Теди наричаха свой. Той бе родил доста тази година и големите орехи започнаха да падат един по един, като се криеха под сухите листа, нападали по земята, където пъргавите катерички ги откриваха по-бързо от малко мързеливите най-млади представители на семейство Баер. Баща им ги бе предупредил (става дума за момчетата, не за катеричките), че е много по-добре да се оберат орехите, а не да се чакат да паднат на земята, но точно в този момент нямаше кой да им помогне за брането. Всъщност работата по събирането беше лесна и Теди я вършеше с удоволствие, само дето доста бързичко се уморяваше и оставяше едва до половината напълнената си кошница за следващия ден. На следващия ден пък идваше твърде късно и междувременно подлите катерички се бяха здравата потрудили, те още от ранни зори неуморно мъкнеха орехи и пълнеха с тях хралупите си. А когато в тях вече нямаше място, складираха орехите между храстите, за да ги пренесат на някое по-сигурно място по-късно, когато имаха повече време. Момчетата доста се забавляваха с тези техни хитри ходове, а един ден Сайлъс каза:

— Да не би да сте продали орехите на катеричките?

— Не — отвърна веднага Роб, като се чудеше какво точно има предвид Сайлъс.

— Е, тогава трябва да побързате да поразгледате най-внимателно наоколо, защото иначе в най-скоро време няма да остане нито един орех.

— Но ние бихме могли да пообрулим малко клоните, преди да започнем да берем. По тях има толкова много орехи, така че ще съберем пълни кошници.

— Вече едва ли нещо е останало по клоните на дървото, а всичко от земята е напълно разчистено, можете сами да се уверите в това.

Роби веднага се затича към „техния“ орех и наистина с ужас видя, че наоколо няма почти нищо. Той побърза да извика Теди и двамата работиха упорито през целия следобед, докато катеричките стояха на оградата.

— Виж какво, Тед, трябва да наблюдаваш много внимателно и да вземаш веднага всеки орех, който падне от дървото. Защото иначе едва ли ще съберем повече от един бушел и всички ще ни се смеят.

— Тези нахални кателички няма да ги земат. Ще събилам бълзо и веднага ще ги плибелем в хамбала — отвърна решително Теди.

През нощта задуха силен вятър, който обрули стотици орехи от дървото.

— Хайде, момчета, че катеричките ще ви изпреварят — извика им сериозно госпожа Джоу на сутринта, когато дойде да ги буди. — Днес ще трябва да поработите здравата, защото почти всички орехи са вече на земята и катеричките едва ли ще ги оставят задълго там.

— Няма да им се отдаде — извика Роби, скочи веднага от леглото, излапа набързо закуската си и се спусна да спасява собствеността си.

Теди също тръгна почти веднага след него и работи съвсем съвестно, непрекъснато отнасяше пълната кошничка и я връщаше празна. Вече бяха прибавили цял бушел към събраните през предишните дни орехи и продължаваха да ровичкат под листата, когато звънна звънецът за началото на учебните часове.

— О, татко! Разреши ми да остана навън и да продължа да събирам. Тези ужасни катерички ще ми отмъкнат орехите, ако ги оставя сега. По-късно ще си науча уроците — извика той, след като влетя в класната стая със зачервено от студения вятър и напрегнатия труд лице.

— Ако беше ставал рано и беше събирал по малко всяка сутрин, сега нямаше да ти се налага да бързаш толкова. Няколко пъти те предупреждавах, Роб, но ти не ми обръщаше внимание. Не мога да ти позволя да пренебрегваш и уроците си, както направи вече с работата си в градината. Тази година катеричките ще получат по-голямата част от реколтата, защото са я заслужили, тъй като работиха много по-старателно. Единственото, което мога да ти позволя, е да си тръгнеш един час по-рано от училище — категорично обяви господин Баер и поведе Роб към мястото му, където малкият мъж се зае съвсем сериозно с уроците си, сякаш за да заслужи безценния час, който му бе обещан.

Човек можеше направо да полудее, след като бе принуден да си седи кротко и да наблюдава как силният вятър събаря и последните орехи от дървото, а пъргавите катерички разбойници веднага се хвърлят към тях. Те се спираха от време на време, само за да разчупят по някой орех и да го излапат буквално пред погледа му. После врътваха опашките си, сякаш искаха да му кажат: „Прибрахме орехите и ти не можеш да ни попречиш, мързеливи Роб!“. Единственото нещо, което вдъхваше сили на бедното дете да понесе всичко това, бе видът на Теди, който продължаваше упорито да работи сам. Постоянството и старанието на малчугана бяха наистина невероятни. Той се навеждаше и събираше ли събираше, тичаше насам-натам с пълната кошничка, докато накрая малките му крачета едва се влачеха. Бореше се упорито със силния вятър, с умората и с ужасните „кателици“, докато най-накрая майка му не остави работата си и не отиде да пренася кошничката вместо него, изпълнена с възхищение от този мил малчуган, който така самоотвержено се опитваше да помогне на брат си. Когато Роб бе освободен от училище, намери Теди седнал да си почине върху кошницата, напълно изтощен, но все пак изпълнен с решимост да не напуска „бойното поле“. Размахваше шапката си, за да сплашва разбойниците катерички, докато се освежаваше с една ябълка.

Роб веднага се зае за работа и цялото пространство бе разчистено за два часа, орехите вече бяха на сигурно място в хамбара, а двамата изтощени работници преливаха от гордост със своя успех. Но май не бе толкова лесно да победи човек тези хитри катерички. Защото когато Роб отиде след няколко дни да нагледа орехите си, с учудване установи, че една голяма част от тях са изчезнали. Никое от момчетата не би могло да ги отмъкне, тъй като вратата беше заключена. Гълъбите също не проявяваха интерес към тях, защото не можеха да ги ядат, а наоколо нямаше мишки и плъхове. Двамата Баер-младши доста дълго се чудеха на тази мистерия, докато Дик не каза:

— Видях на покрива една катеричка, може би тя ги е отмъкнала.

— Знаех си, че така е станало! Но няма да им простя, ще сложа капан, за да ги хвана — извика Роб, отвратен от крадливата природа на тези твари.

— Може би е по-добре да наблюдаваш къде точно ги отнасят и складират, тогава вероятно ще мога да ти ги върна — предложи Дан, който ужасно се забавляваше с този двубой между момчетата и катеричките.

И така Роб започна внимателно да следи и забеляза как известните на всички господин и госпожа Фриски използват надвесената над хамбара ела, за да се спуснат по клоните й върху покрива, след това се промъкват през един от малките отвори, с което създават сериозни тревоги на гълъбите, а не след дълго се измъкват, като всеки носи по един орех в устата си. Така натоварени, те вече не могат да използват предишния си маршрут, а внимателно се прехвърлят на долния покрив, после по стената и скачат в ъгъла, откъдето само след минута се появяват, но без товара си. Роб веднага изтича към мястото и под листата разкри цяла купчина от открадната си собственост, скрита първоначално тук, за да може по-късно да бъде отнесена на някое по-сигурно място.

— Ах, вие, малки дяволи! Сега пък аз ще ви измамя и няма да ви оставя и един орех дори! — извика ядосано Роб и разчисти всичко от това малко скривалище. След това премести и останалите орехи от хамбара на тавана в къщата, като предварително се увери, че няма нито един счупен прозорец, през който тези нечестни катерички биха могли да се промъкнат. Те явно усетиха, че с това битката е приключена и се оттеглиха в хралупите си. Но май не можеха нито да се примирят, нито да му простят, че все пак излезе краен победител и от време на време мятаха по някоя черупка от орех по главата му, когато минеше наблизо.

Реколтата на татко и мама Беар бе от съвсем различно естество, тя доста трудно би могла да се опише. Но те бяха наистина доволни от нея, чувстваха, че резултатите от работата им през това лято са добри и усещаха, че постепенно прибират реколта, която може да ги направи щастливи.