Луиза Мей Олкът
Малки мъже (13)

Тринадесета глава
Момичето със златните къдрици

След преживените последни вълнения, в Плъмфийлд се възцари мир и спокойствие, които продължиха цели няколко седмици. По-големите момчета чувстваха, че и те също имат вина за изгубването на Нан и Роб, така че започнаха с такова неуморно усърдие да се грижат за по-малките, че понякога дори им досаждаха. По-малките, от своя страна, след като изслушаха безброй пъти за ужасните преживявания на Нан през онази нощ, започнаха да смятат изгубването за едно от най-страшните нещастия, които могат да се случат на човешкия род. Те не смееха да си покажат носовете дори извън голямата врата на входа на градината, защото внезапно можеше да настъпи нощта и призрачните черни крави да започнат да изплуват от тъмнината.

— Прекалено хубаво е, за да продължи дълго — повтаряше госпожа Джоу, която след дългогодишната си практика с момчета се бе научила, че след подобни затишия обикновено следваха внезапни бури от различно естество. Може би някоя не толкова мъдра жена би могла да се заблуждава, че момчетата вече са се превърнали в истински ангели, но с госпожа Джоу не беше така и тя се готвеше за внезапното избухване на домашния вулкан.

Една от причините за вътрешното спокойствие бе и посещението на малката Бес, чиито родители я бяха оставили в Плъмфийлд за една седмица, за да заминат на почивка с дядо Лорънс, който не се чувстваше добре. Момчетата се отнасяха към момичето със златните къдрици едновременно като към дете, ангел и приказна фея. Тя наистина беше едно приказно малко същество, русата й косица, която бе наследила от майка си, обгръщаше личицето й като блестящ воал, иззад който тя се усмихваше на обожателите си, когато бе в добро настроение, и в който се скриваше, когато някой я обидеше. Баща й не позволяваше този чуден воал да се подреже, така че той вече бе стигнал до кръста й. Бе толкова мек, красив и блестящ, че Деми уверяваше всички, че това е чиста коприна, измъкната и пресукана направо от копринен пашкул. Всички се възхищаваха на малката принцеса, но това съвсем не оказваше вредно влияние върху нея. То я бе научило само, че присъствието й носи радост на околните, усмивката й поражда в отговор усмивка и на лицата на околните, а искрената й тъга изпълваше сърцата им с най-искрено съчувствие.

Тя някак си несъзнателно оказваше силно влияние. Естественото й съвършенство се отразяваше във всеки жест и в поведението й и оказваше чудесно влияние върху някои малко немарливи и не достатъчно изискани момчета около нея. Тя не позволяваше на никой да се докосва грубо до нея или да я пипа с мръсни ръце. Затова и по време на нейните посещения се изразходваше много повече сапун от когато и да било, тъй като момчетата смятаха за най-голяма чест разрешението й да поносят нейно височество, а възможно най-голямата обида бе да бъдеш отблъснат с отвратителното определение: „Махай се, мъсно момче!“.

Високите гласове я дразнеха, а кавгите я плашеха; така че момчетата говореха нежно и тихо, когато се обръщаха към нея. Всички се опитваха да предотвратят в присъствието й традиционните кавги и разправии, като ги отлагаха за „по-подходящи времена“. Принцесата обичаше да я обслужват и по-големите момчета изпълняваха поръчките й, без да мърморят, докато по-малките бяха нейни покорни слуги във всяко едно отношение. Те се молеха да им разреши да я возят, да носят кошницата й с плодове, да й подадат чинията на масата. Нямаше задължение, което да не бяха готови да изпълнят заради нея. Томи и Нед дори стигнаха до бой, докато се споразумеят кой от двамата ще получи честта да лъска малките й обувки.

За Нан бе особено полезно да прекара цяла седмица в компанията на една толкова изискана и добре възпитана дама, макар и все още толкова малка на години. Бес обикновено я поглеждаше със смесица от учудване и страх в големите си сини очи, когато палавницата си позволеше да изкрещи или да извърши някоя лудория. Понякога дори се отдръпваше бързо от нея, сякаш я смяташе за някакво диво животно. Това ужасно обиждаше чувствителната Нан.

— О, изобщо не ме интересува! — казваше тя в началото. Но всъщност отношението на Бес към нея силно я интересуваше. Дори изпитваше истинска болка, когато чуваше принцесата да казва:

— Обичам най-много братовчедката си, щото тя е милна и добла.

При тези думи Нан често сграбчваше бедната Дейзи и я разтърсваше, докато зъбите й започваха да тракат, след което избягваше в хамбара, за да си поплаче горчиво сама. Единствено тук като че намираше утеха и спокойствие. Може би лястовичките, които цвърчаха весело в гнездата си от глина и клечки под тавана, й показваха с поведението си какво всъщност означава красива нежност. Но независимо от онова, което се случваше или не се случваше в хамбара, Нан си излизаше оттам някак си притихнала и успокоена, след което търпеливо обикаляше градината, за да търси някоя ранна ябълка, която би се харесала на Бес, защото е сладка, малка и розова. Въоръжена с такъв плод, тя се приближаваше към принцесата и плахо й го предлагаше. За нейна най-голяма радост той обикновено се приемаше с благодарност, а когато Дейзи даряваше Нан с нежна опрощаваща целувка, Бес също я целуваше, сякаш чувстваше, че е постъпила твърде сурово с нея и искаше да й се извини за това. После трите си играеха чудесно заедно, като Нан се наслаждаваше на височайшето присъствие не по-малко от останалите. Честно казано, в началото се чувстваше като диво птиче, поставено в красива клетка, затова и от време на време се хвърляше нагоре, за да разпери крилата си за дълъг полет, както си беше свикнала отпреди. Понякога подемаше някоя песен с цял глас, но така, че да не подплаши или разтревожи нито нежното гълъбче Дейзи, нито изисканото златно канарче Бес. Общо взето всичко това й бе от полза, защото като гледаше, че всички обичат малката принцеса заради грацията и добрите й обноски, Нан се опитваше да я имитира, тъй като тя също се нуждаеше от любов и непрекъснато правеше усилия, за да я спечели.

Нямаше момче в къщата, което да не се повлияе от присъствието на красивото дете. Всички сякаш ставаха някак си по-добри, без сами да разбират как точно и защо, тъй като малките деца са в състояние да извършат истински чудеса с любящите ги сърца. Бедният Били изпитваше огромно удоволствие от присъствието й и непрекъснато я зяпаше втренчено. Това не й харесваше особено, но независимо от това, му позволяваше да го прави без да се мръщи, защото й бяха обяснили, че той не е като останалите, всички би трябвало да се държат по-мило с него. Дик и Доли я обсипваха с дървени свирки, единственото нещо, което можеха да правят. Тя ги приемаше любезно, но никога не ги използваше. Роб я обграждаше с любов и внимание, а Теди я следваше неизменно по петите като малко кученце. Принцесата не харесваше Джак, защото имаше грозни брадавици и гласът му бе дрезгав. Кръглия Коул предизвикваше раздразнението й с лакомото си ядене, затова пък Джордж упорито се опитваше да не мляска, за да не вижда отвращение, изписано върху красивото малко личице срещу себе си на масата. Нед бе осъден на вечно презрение и пренебрежение, след като бе заловен, че измъчва жестоко някаква бедна полска мишка. Принцесата със златните къдрици никога не можа да забрави този тъжен спектакъл и винаги се скриваше зад воала си, когато той се опитваше да се приближи към нея, правеше отчаяни знаци с малката си ръчичка да се маха и викаше с глас, в който прозираше смесица от гняв и съжаление:

— Той дълпа опашките на бедните мишки и ги пинуждава да кещят!

Дейзи благоразумно се оттегляше като първа дама при пристигането на Бес и поемаше скромната позиция на главен готвач, докато Нан изпълняваше функциите на многоуважавана прислужница. На Емил се падаше важният пост на ковчежник, който щедро отпускаше от обществените пари за организиране на различни празненства и спектакли, които струваха куп пари. Франц бе министър-председател, като изпълняваше разпорежданията й по управлението на държавата, планираше пътуванията на нейно височество из цялата територия на страната и държеше чуждите сили в подчинение. Деми бе нейният философ, който се справяше твърде добре с функциите си, дори много по-добре от мнозина изискани джентълмени, които се въртяха около коронованите особи. Дан представляваше личната й гвардия, която с чест и достойнство защитаваше неприкосновеността й, Томи бе шутът, а Нат — придворният музикант.

Чичо Фриц и леля Джоу се наслаждаваха на този спокоен период, наблюдаваха с удоволствие красивата пиеска, в която малките несъзнателно имитираха възрастните, но без да прибавят онази типична за големите актьори трагична нотка, която обикновено разваляше всяка драма, представена на голямата сцена.

— Те всъщност ни учат не по-малко, отколкото ние тях — каза господин Баер.

— Господ да ги благослови! Едва ли биха могли да се досетят колко много послания ни пращат, с които ни подсещат как бихме могли да ги възпитаваме по-успешно — отвърна госпожа Джоу.

— Май наистина беше права, като твърдеше, че присъствието на момичета ще окаже положително въздействие върху момчетата. Нан според мен вече повлия не малко върху Дейзи, а сега Бес учи тези малки мечоци как да се държат, при това го прави много по-успешно от нас самите.

Точно в този момент дотича Кръглия Коул, за да попита дали може да почерпи принцесата с бонбоните, които му бе изпратила майка му.

— Не й разрешават да яде сладки неща, но ако решиш да й подариш красивата кутия с розовата роза от захар върху капака, това със сигурност ще й хареса — посъветва го госпожа Джоу, тъй като не искаше да пропуска предложението му за някаква самоотвержена постъпка. Дебелото момче почти никога не предлагаше да подели с някого любимите си лакомства.

— Тя няма ли да я изяде? Не бих искал да й става лошо — неуверено каза Кръглия Коул, като погледна с любов вкусните бонбони, но ги остави в кутията.

— Не, не би ги докоснала, ако й кажа, че те са само за гледане, не и за ядене. Сигурно ще ги пази седмици наред, без дори да помисли да ги яде. Ти в състояние ли си да постъпиш така?

— Естествено, че трябва да го направя. В края на краищата съм толкова по-голям от нея! — възмутено отвърна той.

— Добре, нека да опитаме тогава. Постави бонбоните в една чанта и нека да видим колко време ще можеш да ги запазиш. Нека да преброя колко са — две сърца, четири червени рибки, три кончета, девет триъгълника и дузина шоколадови топчета. Така ли е? — попита госпожа Джоу, преди да пусне бонбоните в торбата си.

— Да — отвърна с въздишка Кръглия Коул. И след като вече се бе лишил от забранения плод, изтича да даде подаръка на Бес, благодарение на което си спечели една усмивка от нея, както и разрешение да я придружи на разходка из градината.

— Бедният Джордж, сърцето му най-накрая успя да победи стомаха, а усилията му със сигурност ще бъдат доста поощрени от наградите, които би могъл да получи от Бес — усмихна се госпожа Джоу.

— Щастлив е онзи мъж, който може да пъхне изкушението в джоба си и да се учи на себеотрицание от една толкова прелестна малка учителка — допълни господин Баер, когато децата минаха покрай отворения прозорец и ясно се видя гордото и щастливо пълничко лице на Кръглия Коул, докато принцесата със златните къдрици разглеждаше с вежлив интерес захарната роза, макар че би предпочела истинско цвете с „пиятен аломат“.

Когато баща й пристигна, за да я прибере, настана всеобща суматоха и върху принцесата се изсипаха толкова много прощални подаръци, че багажът й нарасна до огромни размери. Господин Дари предложи да докара голямата кола, за да могат да отнесат всичките й неща до града. Всеки й бе дал по нещо; затова и бе толкова трудно да се опаковат нещата, особено като се има предвид, че сред тях имаше бяла мишка, сладкиш, различни мидички, ябълки, жив заек, който яростно риташе, опитвайки се да се освободи, една голяма зелка, предназначена за изхранването му, и един огромен букет. Сцената на сбогуването бе наистина вълнуваща, принцесата бе седнала на масата във всекидневната, заобиколена от множеството подаръци. Тя целуна братовчедите си, подаде ръка за довиждане на всяко едно от момчетата, а те я стиснаха нежно, като всеки й казваше по няколко мили думи, защото вече се бяха научили да не скриват чувствата си.

— Ела пак колкото се може по-скоро, скъпа — пошепна й Дан, докато завързваше най-хубавия бръмбар в зелено и златисто за панделката на шапката й.

— Не ме забравяй, принцесо, където и да си и каквото и да правиш — каза й Томи и погали за последен път красивите й къдрици.

— Следващата седмица ще дойда във вашата къща и тогава ще се видим отново — допълни Нат, сякаш тази мисъл му носеше огромно успокоение.

— Дай да ти стисна ръката — сърдечно каза Джак и й предложи пухкавата си длан.

— Ето ти две нови, за да си спомняш за нас — предложиха Дик и Доли, като й подадоха две нови свирки, без ни най-малко да предполагат, че предишните седем бяха тайничко сложени в кухненската печка, за да изгорят.

— Малкото ми съкровище — извика Нан и горещо я прегърна.

Но най-патетично беше сбогуването с Били, защото самата мисъл, че принцесата си заминава, бе толкова непоносима за него, че той се хвърли на земята в краката й, сграбчи мъничките й обувчици, като повтаряше отчаяно:

— Не си отивай, о, не го прави!

Принцесата със златните къдрици бе толкова трогната от този изблик на чувства, че се наведе, повдигна нежно главата на бедното момче и каза с тихия си, мек глас:

— Недей да плачеш, бедни ми Били! Ще те цилуна и сколо ще дойда отново.

Това обещание доста успокои Били и той се изправи с грейнало от гордост лице, след като бе станал обект на толкова необикновено внимание.

— Целуни и мен! Целуни и мен! — пляскаха нетърпеливо с ръце Дик и Доли, които бяха убедени, че след положените усилия наистина заслужават малко внимание. Останалите като че бяха готови всеки момент да се присъединят към тези викове; явно нещо в тези мили, весели лица трогна дълбоко принцесата, защото тя разтвори щедро ръце и каза с усмивка:

— Ще цилуна всички ви!