Луиза Мей Олкът
Малки мъже (8)

Осма глава
Игри и лудории

Тъй като тази история не се развива по строго определен план, а целта й е единствено да се разкажат някои моменти от живота в Плъмфийлд, които биха доставили удоволствие на читателите, в тази глава ще направим известно отклонение, като се спрем на миналото на момчетата на госпожа Джоу. Бих искала специално да уверя моите многоуважаеми читатели, че по-голямата част от случките са взети наистина от живота и дори най-странните от тях са най-истински. Защото колкото и да е умен човек и колкото живо въображение да има, едва ли би могъл да измисли нещо дори наполовина толкова забавно в сравнение с онова, което се заражда в неспокойните умове на малките човечета.

Дейзи и Деми бяха наистина неповторими в това отношение, те си живееха в свой собствен свят, населен с приказни или гротескни същества, на които даваха най-странните възможни имена и с които играеха на разни невероятни игри. Едно от тези детски изобретения бе невидимият зъл дух, наричан „Високомерната мишка Кити“, в която децата вярваха, страхуваха се от нея и безропотно й служеха в продължение на доста време. Рядко говореха за нея пред някой от останалите, ревностно пазеха този въображаем образ единствено за себе си. Децата не се опитваха да си го представят ясно дори за себе си, което му създаваше един мистериозен чар, ценен твърде високо от Деми, любителят на зли духове и феи. Високомерната мишка Кити бе едно наистина тиранично и жестоко дяволче, но Дейзи изпитваше страхотно удоволствие от това, че му служи, като се подчиняваше сляпо дори на най-абсурдните му заповеди. Обикновено те бяха изричани чрез устата на Деми, защото неговата изобретателност бе действително безгранична. Понякога Роб и Теди също се присъединяваха към тези церемонии, като ги смятаха за прекрасно забавление, макар че не разбираха дори и наполовина онова, което ставаше.

Един ден след края на учебните часове Деми кимна поверително на сестра си и й пошепна:

— Мишката Кити ни иска на свое разположение следобед.

— За какво? — попита нетърпеливо Дейзи.

— За едно жертупринушаване — тържествено обяви Деми. — В два часа трябва да се запали огън зад голямата скала, а ние с теб ще занесем там най-любимите си неща, за да ги изгорим! — продължи със същия тон той, като специално наблегна на последните думи.

— О, господи! Моите любими играчки са новите кукли, които леля Ейми изрисува специално за мен, нима ще трябва да ги изгоря? — извика ужасено Дейзи, която нито за миг не помисляше, че би могла да не изпълни някоя от заповедите на невидимия тиран.

— Да, до една. А аз ще изгоря лодката си, книжката с най-хубавите картинки и всичките си войници, до последния — твърдо обяви Деми.

— Добре, ще се подчиня. Но не смяташ ли, че е твърде жестоко от страна на Мишката Кити да ни иска най-хубавите неща? — въздъхна Дейзи.

— Жертупринушаването означава точно това — да се откажеш от нещата, които обичаш най-много, така че и ние ще трябва да го направим — поясни Деми, на когото тази идея бе хрумнала, след като чу разясненията на чичо Фриц за традициите при древните гърци, за които учеха в момента в училище.

— Роб ще дойде ли с нас? — попита Дейзи.

— Да, той ще донесе детското село, което получи наскоро. Всичко в него е изработено от дърво, така че ще гори чудесно. Ще си направим страхотен огън и ще наблюдаваме как всичко изчезва в него.

Тази приятна перспектива поуспокои Дейзи и тя седна да обядва, заобиколена от всичките си прекрасни кукли, сякаш на прощален банкет.

Когато определеният час настъпи, готовата за саможертва група пое към посоченото място, като всяко дете стискаше в ръце най-безценните си съкровища. Теди също настоя да отиде с тях и като видя, че те носят играчки, веднага грабва любимото си плюшено агънце под едната ръка и старата Анабела — под другата, без да има ни най-малка представа какво по-точно очаква неговите идоли.

— Накъде сте се запътили, пиленца? — попита госпожа Джоу, когато групичката премина покрай нея.

— Да си поиграем до голямата скала, нали може?

— Да, но не се приближавайте до езерцето и се грижете за малкия.

— Винаги съм го правила — самоуверено се изпъчи Дейзи, която наистина си бе извоювала авторитет в това отношение.

— Сега ще трябва да насядате в кръг на земята и да не мърдате, докато не ви кажа. Този плосък камък е нашият олтар, така че ще запаля огъня върху него.

Деми драсна една клечка кибрит върху натрупаните дребни съчки, както бе виждал, че палят огън по време на пикник. Когато пламъците се разгоряха, разпореди на останалите да направят три обиколки около камъка и след това да застанат в кръг покрай него.

— Първо ще сложа моите неща и веднага след като те изгорят, поставяйте вашите — обяви тържествено Деми и без ни най-малко колебание пусна в пламъците малката книжка с картинки, оцветявани от самия него. След като тя изчезна бързо, обхваната от огъня, постави върху камъка и разнебитената си лодка, а после нещастните оловни войници поеха един след друг към огнената си смърт. Никой не се огъна или не побягна назад, от величествения капитан, облечен в жълто и червено, до дребничкия барабанчик, който бе загубил в тежки битки единия си крак. Всички изчезнаха в пламъците и се превърнаха в една безформена оловна маса.

— А сега ти, Дейзи — тържествено обяви говорителят на Мишката Кити, след като предложените от него самия богати дарове вече бяха предадени, жест, който бе доставил голямо удоволствие на децата.

— О, моите скъпи кукли, как бих могла да се откажа от тях? — изплака Дейзи, притиснала майчински всичките дванайсет любими същества.

— Длъжна си да го направиш — изкомандва Деми и Дейзи не можеше да не се подчини — целуваше за сбогом всяка от куклите и ги поставяше върху горящите въглени.

— Нека да си оставя поне една-единствена, това скъпо синьо същество, то е толкова сладко! — умолително го погледна бедната малка майчица, като с ужас притискаше към гърдите си последната си рожба.

— Още! Още! — раздаде се някакъв страшен и странен глас, след което Деми извика: — Чуваш ли, това е Мишката Кити! Иска да получи всичко, побързай, защото иначе здравата ще пострадаме.

И така скъпата кукла лумна ярко за миг, а след това от нея останаха само няколко черни сажди.

— А сега подредете къщите и дърветата наоколо и нека пламъците сами стигнат до тях — предложи Деми, който имаше предпочитания към разнообразието дори когато ставаше дума за саможертва.

Очаровани от предложението му, децата започнаха бързо да подреждат елементите от обреченото селище, след което поставиха една редичка от въглища по главната улица, а после седнаха встрани, за да наблюдават огъня. В първия момент изглеждаше, като че къщите не могат да се запалят, тъй като бяха покрити с боя. Но ето че една малка къщурка в края на селището най-накрая лумна в пламъци, които обхванаха и близкото дърво. То пък се срути върху покрива на близката голяма фамилна къща и само след миг целият град бе обхванат в пламъци. Дървеното население седеше застинало от ужас на мястото си и наблюдаваше опустошителната огнена стихия, докато накрая тя не обхвана и него. Едно по едно дървените човечета изчезваха в пламъците, без да се чуе дори един-единствен вик. Мина известно време, докато целият град се превърне в пепел. Зрителите встрани явно се наслаждаваха на този спектакъл, защото срутването на всяка от сградите бе съпроводено с боен вик и луди танци, по подобие на индианските. Танците станаха още по-забързани в мига, в който пламъкът се разклони и достигна в долния край, където една бедна женица се бе помъчила да намери спасение, но в миг се превърна в ярък факел.

Всичко това развълнува до такава степен Теди, че без капчица колебание той запрати най-напред в огъня своето агънце, и преди още пламъците да го бяха обхванали, предаде в обятията им и своята бедна любима Анабела. Това, естествено, никак не й се хареса и тя изрази своя ужас и страх по начин, който наистина стресна малкия й разрушител. Тъй като бе покрита с ярешка кожа, тя не пламна, но с нея стана нещо още по-ужасно — цялата се сбръчка. Първо се накъдри единият й край, след това и другият придоби невероятна форма. Последва странно отмятане на едната ръка чак до гърба, сякаш правеше опит да се спаси от страшната си агония, след което главата й се сви към раменете. Стъклените очи паднаха на земята и след един последен спазъм, преминал през цялото й тяло, тя се смъкна в черната маса от руини, останали от изгорелия град. Тази съвсем неочаквана демонстрация стресна всички и уплаши до смърт Теди. Той се огледа безпомощно, после изпищя и се затича към къщата разплакан, като непрекъснато повтаряше „Мамо, мамо!“.

Госпожа Баер чу писъка му и веднага се затича на помощ, но Теди само се притисна към нея, без да може да й обясни за какво става дума. Усещайки, че нещо не е наред, майка му го взе на ръце и се забърза към сцената на главното действие, където откри слепите почитатели на Мишока Кити потънали в скръб по изгубените любими играчки.

— Какво сте правили тук? Веднага ми разкажете всичко от начало до край — подкани ги госпожа Джоу, като се опитваше да изглежда спокойна, защото децата изглеждаха толкова нещастни, че предварително им бе простила всичко.

Деми обясни каква е играта им, макар и с огромно нежелание, а леля Джоу се смя така, че чак сълзи излязоха от очите й. Просто не можеше да се въздържи като гледаше колко сериозни изглеждаха децата, явно напълно обсебени от тази абсурдна игра.

— Смятах, че сте достатъчно разумни и не бихте се отдали на подобно глупаво нещо. Ако аз си имах някоя Мишка Кити, то тя със сигурност щеше да е добра, на нея щеше да й харесва да ви гледа как си играете на приятни и безопасни игри, а не да се плашите и да разрушавате. Погледнете до какви ужасни поражения се е стигнало от този ваш демон — всички красиви кукли на Дейзи, войниците на Деми, новото селище на Роб, на всичко отгоре и любимото плюшено агънце на Теди и скъпата стара Анабела.

— Никога повече няма да се повтори, честна дума! — извикаха със съжаление малките грешници, ужасно засрамени от постъпката си.

— Деми ни караше да го правим — обади се Роб.

— Е, наскоро чичо Фриц ни разказа за древните гърци, които имали специални олтари и пренасяли жертви на боговете. Реших да направим и ние като тях, само че ние нямахме някакви малки същества за жертупринушаването, затова решихме да изгорим играчките си.

— Господи, това ми напомня за една стара приказка — с усмивка каза леля Джоу.

— Разкажи ни я — предложи Дейзи, като реши, че това е добра възможност да се смени темата.

— Живяла някога една бедна жена, която имала три или четири малки деца и обикновено ги заключвала в стаята, когато отивала на работа, за да ги предпази от опасности. Един ден, когато излизала, тя отново ги предупредила: „Скъпи мои, бъдете внимателни, не разрешавайте на бебето да се катери по прозореца, не си играйте с кибрит и не си слагайте грахови зърна в носа“. Децата никога и не били помисляли да направят последното, но след като чули думите й, изчакали само да затвори вратата и веднага се затичали да напълнят носовете си с грахови зърна, за да видят как ще се чувстват. Когато майката се върнала, ги заварила всичките да плачат.

— Боли ли? — попита с нарастващ интерес Роб.

— Ужасно, много добре го знам, защото когато мама ни разказа тази приказка, проявих глупостта сама да опитам. Не разполагах с грахови зърна, така че взех няколко малки камъчета и ги наврях в носа си. Стана ми неприятно и почти веднага се опитах да ги измъкна, но едното не искаше да излезе. В същото време пък ме беше срам да си призная каква глупава гъска съм била, така че в продължение на часове не потърсих помощ от никого и си ходех така с камъчето, което ми причиняваше ужасна болка. Накрая болката стана нетърпима и трябваше да кажа, но и мама не можа да се справи и се наложи да викаме лекар. Сложиха ме да седна на един стол и ме държаха здраво, докато лекарят извади отвратителната си пинсета и започна да бърника в носа ми, за да извади камъчето. Беше наистина отвратително, Роб! Носът ме болеше ужасно, а и всички наоколо така ми се смяха! — каза госпожа Джоу и ги изгледа изпитателно, като поклати глава, сякаш отново изтръпваше при мисълта за ужасното си изживяване.

Роб изглеждаше силно впечатлен и с удоволствие бих искала да отбележа, че наистина си взе сериозна бележка от отправеното предупреждение. Деми предложи да погребат бедната Анабела и залисан около погребението, Теди съвсем забрави за преживените страхове. Дейзи скоро се успокои, тъй като получи нов комплект кукли от леля Ейми, а Високомерната Мишка Кити като че бе напълно задоволена след последната им щедрост и престана да ги тероризира.

Междувременно Бангс измисли една нова и много интересна игра, наречена „бропс“. Тъй като става дума за едно доста необичайно животно, което не може да се види в зоологическите градини, освен ако някой не го е донесъл наскоро от девствените гори на Африка, ще спомена накратко някои от странните му навици и черти на характера, за да задоволя любопитството на по-любознателните. Бропс е крилато четириного с почти човешко, младежко лице. Когато се движи по земята, непрекъснато сумти, но понякога се изправя и започва да говори на сравнително добър английски. Тялото му е покрито с нещо, което доста прилича на шал, който понякога е червен на цвят, друг път — син. Всъщност, колкото и странно да изглежда, това същество май доста често променя козината си. На главата си има рог, който доста прилича на твърдата тъмна хартия, която служи за фитил на газената лампа. Криле от някакъв подобен материал стърчат на раменете му, като се разпъват, когато полети. То никога не се отдалечава много от повърхността на земята, защото обикновено всички опити да го направи завършват с тежко тупване долу. Тези животинки с удоволствие пасат, но биха могли и да седнат и да хрупкат разни неща като катерички. Любимата им храна са семенцата, не се отказват и от ябълките, а понякога, когато храната е оскъдна, се задоволяват с гризкането и на сурови моркови. Живеят в дупки и бърлоги, където си правят нещо подобно на гнездо, което доста прилича на кош за дрехи. В него малките бропсчета прекарват по-голямата част от времето, докато им пораснат крилата. Тези доста странни животни понякога се карат и точно тогава речта им става най-близка до човешката. Наричат се един друг с обидни имена, крещят, ругаят се, а понякога се стига дори и до някой счупен рог или издрана козина, както и до категорични изявления, че „няма да играят повече“. Малцината, които са имали привилегията да наблюдават и изучават внимателно тези същества, са склонни да ги характеризират като някаква забележителна смесица между маймуна, сфинкс и гигантската птица от приказките на Ориента.

Тази нова игра се радваше на огромен интерес и по-малките деца прекараха много дъждовни следобеди, като махаха с ръце, вместо с крила, и се носеха вихрено из детската стая, която бързо заприличваше на истинска лудница, но изпълнена не с болни, а с весели същества. Естествено, тази игра нанасяше сериозни поражения на дрехите, особено върху коленете на панталоните и върху лактите на жакетите, но госпожа Баер само поклащаше глава, докато поправяше и подшиваше скъсаните дрехи, и примирено казваше:

— Ние също вършим толкова глупости, при това съвсем не така безобидни. Ако можех да се почувствам толкова щастлива, колкото са моите малки палавници, аз също бих се превъплътила в ролята на бропс.

Любимото занимание на Нат бе да работи в неговия участък на градината, както и почивката в онова чудно местенце сред клоните на върбата. Там обикновено отиваше с цигулката си, защото зеленото гнезденце бе за него едно вълшебство, в което се потапяше, забравяше за всичко останало на този свят и свиреше като едно щастливо птиче. Момчетата го наричаха чучулигата, защото непрекъснато си тананикаше нещо, подсвиркваше или свиреше на цигулката. Те често спираха за миг работата или играта си и се заслушваха с удоволствие в меките тонове на цигулката, която като че бе водещият инструмент в малкия оркестър от летни звуци. Птиците като че гледаха на него като на свой представител и без ни най-малък страх се настаняваха на близката ограда или в храстите, за да могат да го наблюдават с бързите си, блеснали очи. Червеношийките в ябълковото дърво отсреща явно го смятаха за свой приятел, защото таткото подскачаше най-спокойно около него в търсене на насекоми за храна, а малката майка без ни най-малко притеснение мътеше яйцата си, сякаш момчето бе някаква нова порода кос, който я развеселяваше с песните си. Тъмната вода в потока шумеше и проблясваше пред него, пчелите неуморно сновяха от цвят на цвят по ливадата, като се завъртаха приятелски около него всеки път, когато го наближеха, а старото дърво го обгръщаше гостоприемно с клоните си. Така изпълнен с любов и с чувство за покой и щастие, Нат прекарваше часове в това свое райско кътче, мечтаеше за толкова прекрасни неща, без дори да си дава сметка за чудните промени, които ставаха с него през тези часове.

Нат имаше един слушател, който никога не се уморяваше от музиката му, и който му бе много повече от съученик. Най-голямото удоволствие за бедния Били бе да лежи до потока и заслушан замечтано в нежните звуци, които долитаха от клоните на върбата, да наблюдава как мехурчетата бяла пяна и паднали във водата листа преминават покрай него. Той като че смяташе Нат за някакъв ангел, който бе застанал там горе в клоните и пееше, и точно в тези моменти някакви далечни детски спомени сякаш проблясваха в съзнанието му и се проясняваха. След като забеляза огромния интерес у момчето към Нат, господин Баер го помоли да им помогне с музиката си в усилията им за събуждането на съзнанието на нещастния Били. Доволен, че може да направи нещо, с което да изрази голямата си благодарност, Нат винаги се усмихваше приятелски на Били, когато тръгнеше след него. Винаги го оставяше необезпокояван да слуша музиката му, защото тя явно му говореше на език, който добре познаваше и разбираше. „Да си помогнем един на друг“ бе любимо мото в Плъмфийлд и след като видя как би могло да се реализира на практика, Нат се убеди, че то наистина носи радост и удовлетворение.

Джак Форд сякаш бе роден, за да се занимава с покупки и продажби; той сериозно възнамеряваше да следва примера на своя чичо, който в началото бе селски търговец, продаваше от всичко по малко и доста бързо забогатя. Джак бе имал възможност да наблюдава разни негови хитрини, като например разбъркване на захар с пясък, разводняване на млякото, смесването на масло с мас, както и много други неща, които тогава бе смятал за напълно законни в рамките на бизнеса. Стоката, с която той самият търгуваше, бе доста различна, но независимо от това се стремеше да изкара максимална печалба от всеки продаден червей. Освен това винаги успяваше да се спазари на възможно най-добрата цена с момчетата, когато ставаше дума за въдици, ножчета, рибарски книги или каквото и да било друго. Момчетата, които обичаха да лепват разни прякори, му викаха „Кожодера“, но на Джак изобщо не му пукаше, след като старата торбичка за тютюн, в която събираше парите си, ставаше все по-тежка и по-тежка.

Той организира нещо като тръжна зала, където от време на време излагаше и продаваше всякакви джунджурии, събирани от него, или помагаше на момчетата при размяната на различни вещи. Занимаваше се също с покупка на разни животинчета, топки, стикове за хокей и какво ли още не, като обикновено ги вземаше доста евтино, после ги излъскваше и пооправяше и ги продаваше с печалба от няколко цента за парче на други момчета. Понякога бизнесът му се разпростираше и извън Плъмфийлд, въпреки че според правилата на училището това бе абсолютно забранено. Господин Баер направо забраняваше някои от операциите му, като непрекъснато се опитваше да тласне в по-добра насока безспорния му търговски талант, защото се ядосваше на непрекъснатите му усилия да измъкне по някой цент от съучениците си. Понякога, макар и рядко, Джак сключваше и някоя неизгодна сделка, което му носеше много по-голямо разочарование от всякакъв неуспех в училище или порицание при лошо поведение. В подобни случаи обикновено си отмъщаваше жестоко върху следващия невинен клиент, който се изпречеше пред очите му. Счетоводната му книга бе нещо наистина невероятно, а бързината, с която смяташе, предизвикваха всеобщо възхищение. Господин Баер също го хвалеше за това, като се опитваше да засили и чувството му за чест. Постепенно Джак все повече се уверяваше, че не би могъл да разчита на успех без известна честност и започна да осъзнава, че учителят му има право.

Момчетата, естествено, проявяваха интерес към крикета и футбола.

Емил прекарваше свободното си време край реката или езерцето и веднъж събра по-големите момчета от училището, за да се състезават с младежите от града, които понякога се появяваха на тяхната територия. Състезанието започна добре, но в края на краищата се оказа един пълен провал, така че всички предпочитаха да не се говори за това, а Емил бе толкова разочарован от ближните си, че го споходи мисълта за оттегляне на някой самотен остров. Но тъй като не разполагаше с подобен самотен остров, трябваше да се задоволи с реалността — да продължи да живее сред своите приятели, като потърси успокоение в строителството на лодка, в която би могъл да прекарва голяма част от времето си.

Малките момиченца се занимаваха с типичните за своята възраст игри, като ставаха все по-добри и по-добри в тях, доколкото позволяваха възможностите им. Главното и най-вълнуващото занимание се наричаше „Госпожа Шекспир Смит“; наименованието бе предложено от леля Джоу, но случките с тази бедна госпожа бяха доста разнообразни, често твърде оригинални. Дейзи обикновено изпълняваше ролята на госпожа Шекспир Смит, а Нан беше понякога нейната дъщеря, друг път съседката й, госпожа Празноглавка.

Едва ли би се намерил толкова талантлив автор, който би могъл да опише приключенията на тези госпожи, защото само в рамките на един кратък следобед те преживяваха радостта от появата на нов човек, от женитбата, после скръбта от смъртта, ужаса от наводнения и земетресения, последвани от тихи чаени партита и превземки. Тези енергични дами изминаваха милиони мили, нахлупили шапки на главите си и се държаха по доста странен начин, би могло да се каже не в тон с всеобщото благоприличие. Човек можеше да ги забележи изтегнати върху леглото, друг път се подмятаха нагоре-надолу, докато главите им се замайваха. Припадъците и огнената стихия бяха любимите нещастия, като от време на време за разнообразие се използваше и масовата сеч. Нан никога не се уморяваше да измисля свежи комбинации, а Дейзи я следваше, изпълнена със сляпо възхищение. Бедният Теди бе една от честите жертви, като нерядко се измъкваше направо на косъм от ужасни опасности, тъй като развълнуваните от бурните игри дами бяха склонни да забравят, че той не е направен от същата материя като куклите им, които можеха да понесат всичко. Веднъж бе затворен в шкафа като пленник, а след това напълно забравен от момичетата, които хукнаха навън, за да продължат там игрите си. Друг път едва не го удавиха във ваната, където бе сложен, за да изпълни ролята на „лукавия малък кит“. Но най-ужасното бе, когато се опитаха да го обесят като крадец — слава богу, че въжето бе срязано достатъчно бързо!

Но най-любимата и най-уважаваната от всички институция бе Клубът. Той нямаше някакво специално име, а и не се нуждаеше от такова, тъй като бе единственото нещо от този род в околността. По-големите момчета често го посещаваха, а по-малките бяха допускани само ако имаха добро поведение. Томи и Деми бяха почетни членове на Клуба, но винаги им се налагаше да се оттеглят досадно рано, което се дължеше на обстоятелства, неподлежащи на техния контрол. Проявите на този клуб бяха доста странни, тъй като се организираха по всяко време и на различни места. Те обикновено бяха под формата на необичайни церемонии и забавления, които понякога най-неочаквано биваха прекъсвани, но единствено за да продължат на друго място, този път в по-тесен кръг.

По време на дъждовните вечери членовете се събираха в класната стая, като прекарваха времето си главно в игри: играеха на шах, на дама, на кибритени клечки, а друг път рецитираха, дискутираха или изнасяха разни представления, като имаха предпочитания към най-ужасните трагедии. През лятото мястото за срещи се прехвърляше в хамбара и едва ли някой смъртен би могъл да каже какво точно се случваше там. В душните летни вечери Клубът се събираше край потока за водни упражнения, след което членовете оставаха доста време седнали на тревата с мокрите бански, докато им стане наистина студено. В тези случаи членовете ставаха доста словоохотливи, дори би могло да се каже, че попрекаляваха с приказките. И ако забележките на някой от ораторите предизвикваха недоволството на публиката, той веднага биваше обливан със студена вода, за да се охлади ентусиазмът му. Президент на Клуба бе Франц, който поддържаше задоволителен ред, като се има предвид необуздания характер на членовете му. Господин Баер никога не се намесваше в работата на тази институция и това негово мъдро поведение получаваше признание, като за награда той бе канен да присъства на сбирките, благодарение на което за негово най-голямо удоволствие успяваше да повдигне завесата на тази мистерия.

Когато Нан дойде в Плъмфийлд, тя веднага предяви претенции да бъде приета в Клуба и предизвика голямо вълнение и раздвоение сред господата с непрекъснатите си петиции, както писмени, така и устни. Тъй като беше наистина неукротима, Нан непрекъснато ги тероризираше ту с обидни думи, извикани през ключалката, ту с удари по вратата или с разни цветисти надписи по стените и оградите, с което постоянно смущаваше спокойствието и уединението на членовете. Но след като всички тези усилия не доведоха до никакъв резултат, момичетата последваха съвета на госпожа Джоу и си създадоха своя собствена институция, която нарекоха клуб „Уют“. В него веднага бяха поканени господата, които поради възрастта си нямаха право на членство в другия клуб. Те бяха така прекрасно забавлявани с приятни вечери и нови игри, измисляни от Нан, както и с безброй други приятни неща, че скоро и останалите момчета започнаха едно по едно да изразяват желание да се включат в тези забавления. Така след продължителни преговори се стигна до решение за взаимен обмен между двете институции.

Членовете на клуб „Уют“ бяха канени от време на време да „красят“ някои от изявите на момчешката институция и за най-голямо учудване на господата се оказа, че тяхното присъствие съвсем не пречи на традиционните разговори или на забавленията на традиционните членове. Нещо, което не би могло да се каже за всички клубове, доколкото знам. Дамите от своя страна се отблагодаряваха, като организираха прекрасни празненства, в резултат на което и двете институции просъществуваха дълго и се радваха на огромен интерес.