Луиза Мей Олкът
Малки мъже (5)

Пета глава
Формичките за печене

— Какво се е случило, Дейзи?

— Момчетата не ми разрешават да играя с тях.

— Защо?

— Казват, че момичетата не можели да играят на футбол.

— Разбира се, че могат. Аз самата съм го правила — извика госпожа Баер и се засмя при спомена за собствените си младежки лудории.

— И аз си знам, че мога; двамата с Деми сме играли, при това играта ни доставяше огромно удоволствие. Но сега и той не ми разрешава, защото останалите момчета може да му се присмиват — обясни Дейзи, изпълнена с болка от коравосърдечието на брат си.

— Честно казано, той си е напълно прав, скъпа. Всичко може да е било прекрасно, когато двамата сте били сами, но играта става доста груба, когато в нея участват цяла дузина момчета. На твое място бих се постарала да си намеря някакво занимание без тях.

— Омръзна ми вече да си играя сама! — почти изплака Дейзи, напълно съкрушена.

— Аз бих си поиграла с удоволствие с теб, но точно в момента съм ужасно заета, трябва да приготвя нещата за пътуването в града. Ти ще дойдеш с мен и ще можеш да видиш мама, а също и да останеш при нея за известно време, ако желаеш.

— С радост ще отида да я видя, а също и бебето Джоуси, но бих предпочела след това да се върна тук, ако може. Ще липсвам на Деми, ако остана у дома, освен това тук много ми харесва, лельо.

— Ти не би искала да се отделиш от своя Деми, нали? — попита леля Джоу и в погледа й личеше, че напълно разбира тази голяма любов на малкото момиче към единствения й брат.

— Просто не бих могла. Нали сме близнаци, нашата връзка е много по-силна, отколкото при другите хора — отвърна Дейзи с блеснало лице, тъй като смяташе, че да имаш брат близнак е една от най-големите благословии, които човек би могъл да получи.

— Добре, какво ще правиш тогава, докато аз се приготвям за пътуването до града? — попита госпожа Баер, която вече с голяма скорост прибираше цяла купчина изпрани чаршафи в шкафа.

— Не знам, но се чувствам уморена от куклите, бих искала ти да измислиш някаква игра специално за мен, лельо Джоу — помоли Дейзи, застанала на вратата и загледана в леля си.

— Явно ще трябва сериозно да се занимая с този въпрос, така че ще ми бъде нужно известно време. Междувременно ти би могла да слезеш долу и да видиш какво приготвя Ейша за обяд — предложи госпожа Баер, решила, че това е една добра възможност да отклони момиченцето от пътя си за известно време.

— Да, мисля, че това ще ми хареса, стига тя да не се ядоса — каза Дейзи и бавно се насочи към кухнята, която обикновено беше царството на тъмнокожата готвачка Ейша.

Само след пет минути тя се появи отново горе с грейнало лице, изпоцапани с тесто пръстчета и покрито с брашно носле.

— О, лелче, мога ли аз да правя тестото за сладкиша и за питките? Ейша няма да се сърди, каза, че ми разрешава, ще бъде толкова приятно да го правя, моля те, разреши ми — извика на един дъх Дейзи.

— Значи си намери занимание, чудесно. Прави каквото ти харесва и остани там колкото си искаш — отвърна с облекчение госпожа Баер, защото понякога бе по-трудно да се намерят забавления за едно-единствено малко момиченце, отколкото за цяла дузина момчета.

Дейзи побягна към кухнята и докато продължаваше работата си, леля Джоу непрекъснато се мъчеше да измисли някаква нова игра за нея. Най-накрая май й хрумна нещо, защото се усмихна сама на себе си, блъсна вратите на гардероба и бързо се отдалечи.

— Ще го направя, пък каквото ще да става! — каза си тихо тя.

Този ден никой не разбра какво точно бе намислила, но очите на леля Джоу закачливо блестяха, когато каза на Дейзи, че е измислила една нова игра и възнамерява да я купи. Дейзи бе силно заинтригувана и не престана да задава въпроси по време на целия път до града, но не получи никакъв задоволителен отговор. След като пристигнаха, тя бе оставена вкъщи, за да си поиграе с малкото бебче и да зарадва майка си с присъствието си, а леля Джоу отиде да пазарува. Когато се върна с множество доста странни пакети в колата, Дейзи бе толкова заинтригувана, че си мечтаеше веднага да се върнат в Плъмфийлд. Но леля й май никак не бързаше, остана доста дълго в стаята на мама, седнала на пода с бебето в скута си, като разсмиваше госпожа Брук с разкази за пакостите на момчетата и всякакви други незначителни неща.

Дейзи така и не разбра кога точно леля Джоу бе споделила тайната с майка й, но тя явно знаеше всичко, защото докато й слагаше малката шапчица и я целуна по розовите бузки, тя й каза:

— Бъди добро дете, Дейзи, и се постарай да научиш добре новата хубава игра, която леля ти е купила. Това е толкова интересно и полезно нещо и наистина е мило от нейна страна, че е решила да я играе с теб, тъй като тя самата никак не си пада по нея.

Последните думи предизвикаха искрен смях и у двете жени, което още повече възбуди любопитството на Дейзи. Докато пътуваха обратно, нещо в пакетите издрънча.

— Какво е това? — попита Дейзи, като веднага наостри уши.

— Новата игра — съвсем сериозно отвърна госпожа Джоу.

— От какво е направена? — не спираше с въпросите момиченцето.

— От желязо, ламарина, дърво, месинг, сол, захар, въглища и какви ли още не неща.

— Колко странно! А какъв цвят има?

— Всички цветове без изключение.

— Голяма ли е?

— Една част от нея е голяма, а друга не е.

— Виждала ли съм някога подобно нещо?

— Естествено, навсякъде, но никога толкова красиво като това.

— Господи, какво може да е? Просто нямам търпение да разбера. Кога най-накрая ще го видя? — попита Дейзи, като се въртеше неспокойно на мястото си.

— Утре сутринта, след като свършат учебните часове.

— Значи то е също и за момчетата?

— Не, само за теб и за Бес. Момчетата ще се радват да го виждат, но ще ги интересува само една част от тази игра. Но ти ще решиш дали да им позволиш да участват.

— Ще позволя на Деми, естествено, стига той да иска.

— Не се и съмнявам, че всички ще проявят интерес, особено Кръглия Коул — засмя се госпожа Баер и очите й станаха по-закачливи от всякога, главно след като потупа един доста странен пакет, който държеше в скута си.

— Нека и аз поне веднъж да го пипна — помоли Дейзи.

— В никакъв случай, веднага ще се досетиш какво има вътре и това ще развали изненадата.

Дейзи въздъхна, но само след миг на лицето й цъфна усмивка, защото през една малка дупчица в опаковката бе забелязала нещо блестящо в пакета.

— Как бих могла да чакам толкова дълго? Не е ли възможно да го видя още днес?

— Не, скъпа, всичко трябва да се подреди, всяка от отделните части да заеме съответното място. Обещах на чичо Теди, че няма да го показвам, докато не е готово в окончателния си вид.

— Щом и чичо Теди знае за тази игра, тя наистина би трябвало да е нещо изключително! — възкликна Дейзи и плесна с ръце; защото този мил, богат и весел техен чичо бе като приказната кръстница за всички деца, непрекъснато им подготвяше весели изненади, чудесни подаръци и всякакви най-приятни забавления.

— Да, Теди дойде и ми помогна при покупката, двамата прекрасно се забавлявахме, докато избирахме различните части. Той винаги предпочита най-доброто, така че скромният ми план намери най-доброто си разрешение точно благодарение на неговото участие. Ти също трябва да му подариш една от своите най-нежни целувчици, когато пристигне и посети чудесната малка ку… Господи, почти ти казах за какво става дума! — извика госпожа Баер и се спря по средата на най-важната и интересната дума, като започна да разглежда внимателно сметките, сякаш се страхуваше, че може да изтърси тайната, ако продължи да говори. Дейзи кръстоса ръце и се направи на обидена, като в ума си трескаво прехвърляше различни видове игри, в които се съдържат буквите „к“ и „у“.

Когато пристигнаха вкъщи, тя внимателно проследи с поглед всеки един от пакетите, изнесени от колата, като обърна специално внимание на този, който бе най-голям и най-тежък и който Франц качи веднага горе, като го скри в стаята на сестрата. Там през целия следобед ставаше нещо доста тайнствено, Франц ковеше нещо с чук, Ейша непрекъснато се въртеше нагоре-надолу, а леля Джоу не спираше да пренася разни неща, скрити под престилката й. Малкият Тед беше единственото дете, допускано вътре, тъй като не можеше още добре да говори.

Всичко това доведе Дейзи почти до лудост, а вълнението й се прехвърли и върху момчетата, които затрупаха мама Баер с любезни предложения да помогнат, които тя отхвърли, като цитираше собствените им думи, отправени към Дейзи:

— Момичетата не могат да играят с момчетата. Всичко това е за Дейзи и за Бес, както и за мен самата, така че не се надявайте да ви допуснем.

Като чуха това, младите господа бързо се оттеглиха и веднага се заизреждаха да предлагат на Дейзи да поиграе с тях на топчета, на футбол, на прескочикобила и на какво ли още не, като при това го правеха с толкова любезност и искреност, че наистина изумиха невинната й малка душа.

Благодарение на цялото това внимание тя успя някак си да преживее следобедните часове, вечерта си легна рано, а сутринта бе толкова старателна в училище, че на чичо Фриц му се прииска всеки ден да се измисляше по някаква нова игра, след като ефектът от това бе така добър. В класната стая цареше всеобща възбуда към единайсет часа, когато Дейзи бе освободена, защото всички знаеха, че точно сега тя ще получи новата и мистериозна игра.

Множество очи я проследиха как побягна навън от стаята, а мислите на Деми бяха толкова далеч, че когато Франц го попита къде се намира пустинята Сахара, той с тъга отвърна:

— В детската стая.

— Лельо Джоу, свърших с уроците си за днес и не мога да чакам и секунда повече! — извика Дейзи, след като влетя в стаята на госпожа Баер.

— Всичко е готово, да тръгваме — спокойно отвърна леля Джоу и като взе Тед под мишница, тя важно пое нагоре по стълбите.

— Но аз не виждам нищо — почти изплака Дейзи, като се оглеждаше напрегнато, след като влезе в детската стая.

— А случайно да чуваш нещо? — попита леля Джоу, като се опитваше да задържи Тед до себе си, защото той непрекъснато напираше да тръгне към едно точно определено място в стаята.

Дейзи наистина чуваше едно странно потракване, след което последва по-ясен звук като от пеещ чайник. Всички шумове идваха иззад завесата, спусната пред широкия перваз на прозореца. Дейзи се затича натам и я дръпна, след което се чу само едно радостно „О-о-о!“, после застана като закована на мястото си, вперила поглед в нещата пред себе си.

Една широка полица бе поставена по цялото продължение на прозореца. От едната й страна висяха или бяха подредени всякакви видове малки купички, тиганчета и други прибори, от другата — един малък сервиз за хранене и друг за чай, а по средата бе инсталирана готварска печка. Но не ламаринена, която не вършеше никаква работа, а истинска желязна печка, с помощта на която би могло да се сготви за цяло едно голямо семейство от лакомници. Най-хубавото от всичко бе, че в нея гореше истински огън, точно както и истинска пара се издигаше нагоре от кипящия чайник, чието капаче отгоре танцуваше под напора на силно врящата вода вътре. Едно от стъклата на прозореца бе махнато и на негово място бе сложено парче ламарина, със специална дупка, през която се проточваше коминът на печката — оттам димът щеше да излиза навън. Всичко бе измайсторено по такъв чудесен начин, че на човек да му стане приятно да го гледа. Наблизо лежеше кутията с дърва и въглища, а точно над нея висяха кърпа за почистване на прах, метла и лопатка. Върху ниската масичка, която Дейзи обикновено използваше за игрите си, бе поставена малка кошничка за пазаруване, а от задната страна на малкото й столче бе преметната бяла престилка с презрамки и красива шапчица. Слънчевите лъчи проникваха неудържимо вътре, сякаш и те се наслаждаваха на тази приятна гледка, огънят в малката печка приятно бумтеше, чайникът изпускаше пара. Новите съдове блестяха върху стените, красивите порцеланови чашки бяха подредени в редица — с една дума това бе една съвършена кухня, за каквато всяко малко дете би си мечтало.

Дейзи остана почти неподвижна след първоначалното си учудено „О-о-о“, но погледът й трескаво се местеше от един прекрасен предмет към друг, като се изпълваше с все повече и повече блясък, докато накрая се спря върху засмяното лице на леля Джоу. Там той се задържа за по-дълго, докато накрая щастливото малко дете се хвърли в прегръдките й и каза с благодарност:

— О, лелче, това е наистина една прекрасна нова игра! Нали ще мога сама да си готвя на чудесната печка, да си каня гости, да чистя и да паля огън, който действително да гори? Толкова много ми харесва! Как се сети за всичко това?

— Ами твоето желание да правиш питки заедно с Ейша ме подсети за това — отвърна госпожа Баер и прегърна Дейзи, която се бе притиснала толкова силно към нея, сякаш се страхуваше да не я изгуби. — Знаех, че Ейша няма да ти позволи често да готвиш на нейната печка в кухнята, това просто е опасно, защото онази печка е твърде голяма и огънят обикновено е много силен, затова реших да ти приготвя една малка печка тук и да те науча да готвиш; това ще бъде хем забавно, хем ще ти е от полза. Разходих се по магазините за детски играчки, но всичко по-голямо струваше ужасно скъпо и почти се бях простила с идеята си, когато срещнах чичо Теди. Веднага щом разбра за какво става дума, той предложи да помогне, като настоя да купи най-голямата детска печка, която успяхме да намерим. Честно казано, малко се ядосах, но чичо ти през цялото време се смееше и като ми припомни как готвех аз самата, когато бяхме млади, настоя да науча Бес и теб на това трудно изкуство. С часове купуваше всякакви красиви джунджурии за моите „часове по готварство“, както ги наричаше.

— Толкова се радвам, че си го срещнала — извика Дейзи, когато госпожа Джоу спря да се усмихва при спомена за приятните часове, които бяха прекарали с чичо Теди.

— Ще трябва много да се стараеш, за да се научиш да правиш разни вкусни неща, защото той каза, че смята често да се отбива за чай и очаква да го почерпиш с нещо необикновено хубаво.

— Това е най-прекрасната и най-скъпата кухня на този свят, така че предпочитам да прекарвам цялото си време в нея. Ще мога ли да се науча да правя сладкиши, кейкове, макарони и разни други неща? — извика Дейзи и радостно се завъртя из стаята с голямата нова лъжица в едната ръка и лъскавото тиганче в другата.

— Всичко по реда си. Това ще бъде една много полезна игра, аз ще ти помагам, а ти от своя страна ще бъдеш моят готвач — ще ти казвам какво да правиш и ще ти показвам разни неща. Ще приготвяме вкусни ястия, които стават за ядене, като първо ще се упражняваш да ги правиш в малки количества. Ще те наричам Сали и ще обяснявам на всички, че си новата готвачка, която току-що е постъпила при мен — допълни госпожа Джоу, като се зае сериозно за работа, докато Теди седеше на пода, смучеше палеца си и гледаше без да мига към печката, сякаш беше живо същество, чиято поява силно го бе заинтересовала.

— Ще бъде наистина чудесно! Какво ще трябва да направя най-напред? — попита веднага Сали с грейнало от радост и желание лице, което накара леля Джоу искрено да съжалява, че всички нови готвачки не са поне наполовина толкова приятни и красиви.

— Най-напред си сложи една чиста престилка и шапка. Аз съм малко старомодна и предпочитам готвачката ми да е много спретната и чиста.

Сали прибра къдравите кичури под кръглата шапка и си сложи престилката, без ни най-малко да протестира, макар че обикновено мърмореше против презрамките.

— А сега можеш да подредиш всичко и да измиеш новия сервиз за чай. Старият сервиз също има нужда от измиване, тъй като предишната ми готвачка обикновено го оставяше в ужасно състояние след използване.

Леля Джоу говореше със съвсем сериозен тон, но Сали се смееше, защото отлично знаеше кое е онова немарливо момиче, което бе оставило чашките недобре измити. После въздъхна със задоволство и се зае да постави сама всичко в ред в новата си кухня, като от време на време само промърморваше нещо под нос ту за „сладката ми кръгла точилка“, ту за „скъпата ми купичка“ или за „пустата му съдинка за пипер“.

— А сега, Сали, вземи кошницата и отиди да напазаруваш. Ето ти списък на нещата, които ще ми трябват за вечерята — каза госпожа Джоу и й подаде листче хартия, след като видя, че вече всичко наоколо е в пълен ред.

— А къде ще бъде пазарът? — попита с любопитство Дейзи, доволна, че новата игра става все по-интересна и по-интересна.

— Ейша е пазарът.

Сали веднага тръгна и предизвика ново брожение, след като мина покрай класната стая, облечена в необикновената си престилка и с шапката на главата.

— Тази игра е наистина чудесна! — успя да прошепне тя на Деми с блеснало от радост лице.

На старата Ейша шегата й хареса не по-малко, отколкото на самата Дейзи. Тя се заливаше в искрен смях, докато малкото момиченце влетя в кухнята с красивата си шапчица, наклонена на една страна и голямата кошница в ръка — в този вид то наистина приличаше на доста ядосана малка готвачка.

— Госпожа леля Джоу иска тези неща и трябва да ги получа незабавно — обяви високомерно Дейзи.

— Дай да видим какво ти трябва, скъпа, ето тук е записано два паунда^[1] пържоли, картофи, тиква, ябълки, хляб и масло. Месото все още не е пристигнало, щом го получа, ще го изпратя веднага горе. Всичко останало ми е тук, под ръка.

И Ейша опакова внимателно един картоф, една ябълка, парченце тиква, една част от пакетчето масло и няколко филийки хляб, постави всичко в кошницата, като предупреди Сали да наблюдава кога ще се появи синът на месаря, защото той понякога правел разни номера.

— Кой е той? — попита Дейзи, като се надяваше ролята на момчето да бъде възложена на Деми.

— Ще видиш — бе многозначителният отговор на Ейша.

Сали си тръгна в чудесно настроение, като си тананикаше весело.

— Засега прибери всичко, с изключение на ябълката, в шкафа — разпореди госпожа Джоу, след като малката готвачка се прибра вкъщи.

Под средната полица имаше бюфет и когато отвори вратичката, Дейзи се засмя пред прекрасната гледка. Едната му половина очевидно трябваше да изпълнява ролята на мазе, защото вътре бяха натрупани въглища, дърва и други неща от този род. Другата половина бе заета от малки кутийки, купички, както и най-различни съдове, в които биха могли да се съхраняват малки количества брашно, сол, захар, ориз и други необходими за готвенето продукти. Вътре имаше и буркан със сладко, ламаринена кутия за дребни сладки, малка бутилка с вино и още една метална кутия, в която бе сложен чай. Но върхът на изяществото бяха двете кукленски купички, толкова пълни с току-що сварено мляко, че каймакът отгоре всеки момент можеше да изтече отстрани. До тях лежеше лъжичка за обиране на каймак, сякаш приготвена точно за да се обере горния слой от паничките. Когато видя всичко това, Дейзи направо плесна с ръце от удоволствие и посегна към лъжичката, защото просто нямаше търпение да свърши сама тази работа.

— Не го пипай още, ще имаш нужда от каймака, за да го разбиеш на крем за твоя ябълков пай, който ще приготвиш за вечеря. Затова засега не го пипай.

— Нима ще приготвям пай? — извика учудено Дейзи, тъй като просто не можеше да повярва, че ще й бъде поверена една толкова отговорна работа.

— Да, ако фурната работи добре, можем да приготвим дори два вида пай — един ябълков и друг с ягоди — отвърна госпожа Джоу, която се бе вживяла в новата игра почти колкото самата Дейзи.

— Добре, с какво да започна? — попита нетърпеливо момичето, готово веднага да се заеме с важната си дейност.

— Затвори долната врата на печката, за да може фурната да се загрее достатъчно. После си измий ръцете и извади брашно, захар, сол; масло и канела. Погледни дали тавичката ти за пай е чиста и си приготви ябълката.

Дейзи извади и подреди всички продукти бързо и без излишен шум, което бе наистина похвално за една толкова млада готвачка.

— Изобщо нямам представа как да измеря продуктите за толкова малък пай. Ще трябва да слагаме от всичко на око, а ако не се получи, ще променим пропорциите — обяви малко объркано госпожа Джоу. — Вземи това малко тиганче и го напълни с брашно, сложи му една щипка сол. После смачкай малко от маслото в отделна чиния, докато омекне. Помни, че винаги трябва да смесваш първо сухите продукти, а след това да прибавяш мокрите, така тестото се омесва по-добре.

— Знам как да го направя, наблюдавала съм Ейша докато приготвя пай. Не трябваше ли да сложа малко масло на дъното на тавичката, в която ще пека пая? Това е първото нещо, което обикновено прави тя — каза Дейзи, докато изсипваше доста голямо количество от брашното.

— Точно така! Ти наистина имаш талант за готвач, щом си забелязала всички подробности в работата на Ейша — засмя се насърчително леля Джоу. — А сега сложи една купичка студена вода, точно толкова, колкото ще е необходимо, за да се намокри. Така, разсипи сега малко брашно в тавата, поразбъркай го минута-две, точно така се прави. А след това пусни няколко кубчета масло в тестото и отново го размеси. Няма да го правим много мазно, защото куклите могат да се разболеят.

Тази забележка развесели Дейзи, тя се засмя, но в същото време щедро посипа кубчета масло в тестото, след което го меси продължително, докато се получи равна пухкава маса, готова за печене. Разстла го върху тавичката, наряза отгоре ябълката на филийки, сложи захар и канела и побърза да ги оформи с ножа на отделни парченца.

— Винаги съм искала да ги нарежа на кръгчета, но Ейша никога не ми позволяваше. Колко е хубаво човек сам да си свърши цялата работа така, както смята за най-добре — обяви Дейзи, грабна ножа и започна да оформя парченцата във вид на кръгчета.

Всички готвачи, дори и най-добрите, понякога се провалят, а първият провал на Сали се случи точно в този момент, тъй като без да иска бутна с ножа тавичката. Само след миг скъпоценният малък пай бе залепнал на пода. Сали изпищя отчаяно, госпожа Джоу се засмя, а Теди протегна ръчичка напред, за да го вземе. За миг в кухнята настъпи пълно объркване.

— Той не се разпадна, нито се начупи, защото го бях размесила много добре. Нищо му няма, само на едно място се получи малка дупка, но ще я запълня и всичко ще бъде на ред — започна да нарежда Сали, докато вдигна внимателно безценното си богатство и го настани отново в тавичката, без да си дава сметка, че тестото бе обрало всичката прах по пода и вече не ставаше за ядене.

— Моята нова готвачка умее да запазва самообладание, което е прекрасно нещо — заяви госпожа Джоу. — А сега отвори буркана със сладко от ягоди, намажи другото тесто и го украси с малко сметана отгоре, както прави Ейша.

— Ще оформя в средата буквичката „Д“, а около нея ще направя зигзагообразна линия, сигурно ще стане много красиво и ще ми бъде приятно, когато дойде време да го ям — каза Сали, докато украсяваше пая с множество лентички и зигзагообразни линии, които биха затруднили дори и майстор готвач, ако някой поиска от него да ги оформи точно по този начин. — А сега да ги слагам във фурната — възкликна тя, след като и последното цветенце от сметана бе оформено внимателно точно около купчинката червено сладко, така че заприлича на цвете. После триумфално постави двете малки тавички във фурната и я затвори.

— А сега разчисти всичко от масата. Добрата готвачка никога не оставя да се струпват много продукти. Така ще ти се отвори място, за да можеш да си приготвиш тиквата и картофите.

— Всъщност разполагам само с един картоф — засмя се Сали.

— Срежи го на четири, за да може да се побере в малкия чайник, и натопи парченцата в студена вода, където ще останат, докато дойде време да ги готвиш.

— И с тиквата ли да постъпя по същия начин?

— Не, в никакъв случай! Просто я нарежи и я сложи в тавата върху печката. Така по-добре ще се изсуши, макар че за нея ще ни трябва повече време, докато я сготвим.

Точно в този момент се чу едно леко стържене по вратата, Сали изтича и я отвори, за да види, че пред нея стои кучето Кит с кошница, покрита с кърпа, в устата си.

— О, значи това е момчето на месаря! — извика Дейзи, доста изненадана от тази идея. После побърза да го разтовари, при което той започна да се облизва и да я гледа умолително. Явно бе решил, че това е неговата вечеря, защото често му се случваше да носи собствената си храна по същия начин на стопанина си, който после му я даваше. Като видя, че няма да получи нищо, Кит си тръгна силно разочарован със силен лай надолу по стълбите, като по този начин се опитваше да успокои наранените си чувства.

В кошницата имаше две парченца месо (явно Ейша бе отрязала два кукленски паунда), една печена круша, малко кейкче и лист хартия, върху който духовитата Ейша бе написала: „За малката госпожица, в случай че не успее да се справи с готвенето“.

— Няма да се докосна до старите й круши и до другите й неща! Ще се справя с готвенето и ще имам чудесни сладкиши за вечеря, ще види тя! — възмутено извика Дейзи.

— Може и да ни потрябват, ако случайно се отбие някой неочакван гост. Винаги е за предпочитане да имаш някаква резерва в шкафа — успокоително каза леля Джоу, научила се на тази мъдрост от собствения си опит. Той изобилстваше от множество критични ситуации, в които резервите бяха изключително необходими.

— Аз вече гладен — обяви Теди, който явно бе решил, че след толкова продължително готвене е крайно време да се появи някой, който да иска и да яде. Майка му му подаде своята кошница с плетката, като се надяваше, че ровичкането в нея ще му отвлече вниманието за известно време, докато вечерята бъде готова, след което се върна към домакинската работа.

— Сложи зеленчуците, подреди масата, а след това приготви няколко горещи въглена, върху които да опечем месото.

Какво удоволствие бе само да наблюдава човек как картофите се варяха в чайника, да наглежда тиквата, която бързо омекваше върху горещата печка, да отваря вратичката на фурната на всеки пет минути, за да следи какво става с пайовете, а накрая, когато въглените се бяха вече зачервили, да постави двете пържоли върху скаричката над тях и от време на време да ги обръща с вилицата. Картофите станаха готови най-напред, в това нямаше нищо чудно, тъй като бяха врели с невероятна сила още от самото начало. Сварените парченца бяха смачкани на пюре, прибави им се масло, но не и сол (силно развълнувана от новите си задължения, готвачката забрави за нея), след което пюрето бе сипано в сива купичка, заравнено отгоре с нож, потопен в мляко, и поставено върху печката, за да се запече леко.

Всички тези действия до такава степен бяха ангажирали вниманието на Сали, че тя съвсем забрави за сладкишите си и когато най-накрая отвори вратата на фурната… Господи, как можа да стане това! И двата пая бяха почерни като въглен!

— О, моите пайове, скъпите ми пайове! Нищо не остана от тях! — проплака бедната Сали, докато изтриваше изпоцапаните си ръце, напълно отчаяна от преживения неуспех. Особено силни бяха пораженията при сладкиша с ягодовото сладко, защото украсата отгоре със сметана стърчеше овъглена, подобно на стени и комин, останали от опожарена къща.

— Скъпа, скъпа, всъщност аз пропуснах да ти напомня да ги извадиш от фурната, така че вината е изцяло моя — тъжно отбеляза леля Джоу. — Не плачи, скъпа, ти не си виновна, ще опитаме отново след вечерята — добави тя, докато една едра сълза се търкулна по бузката на Сали и падна точно в прегорелия сладкиш.

Сигурно пораженията щяха да бъдат още по-големи, ако пържолите не бяха започнали да цвърчат точно в този момент доста силно, с което привлякоха вниманието на готвачката. Тя веднага скочи и се затича към тях, забравила бързо за овъглените сладкиши.

— Сложи месото в една тавичка, като междувременно поставиш чинията си върху печката, за да се затопли. Докато това стане, смачкай тиквата с малко масло, сол и най-накрая я поръси с пипер — продължаваше с наставленията си леля Джоу, като се надяваше, че повече провали в приготвянето на вечерята няма да бъдат допуснати.

Но красивата кутийка с пипера така изкуси Сали, че тя поръси обилно тиквата си с него. Най-накрая вечерята беше успешно сервирана на масата, шестте кукли вече бяха настанени на местата си — по три от двете страни, докато малкият Теди седна откъм тесния край на масата, а Сали — точно срещу него. След като всички се бяха вече настанили, човек можеше да се наслади на наистина прекрасна гледка. Една от куклите беше в официалното си бално облекло, друга беше по нощница; Джери, непослушното момче, което непрекъснато правеше бели, седеше този път спокойно в червения си зимен костюм, докато Анабела, най-голямата кротушка от всички, нямаше никаква дрешка върху себе си, така че се виждаше леко гланцираната й кожа. Теди, в ролята на бащата на семейството, се държеше с голямо достойнство и с усмивка поглъщаше всичко каквото му предложеха, без да открива никаква грешка при приготвянето му. Дейзи блестеше от гордост начело на масата, подобно на уморена от работата, но щастлива домакиня, каквито често може да види човек, като изпълняваше тази своя роля с едно невинно задоволство, което вече трудно би могло да се открие някъде.

Пържолата се оказа толкова твърда, че просто бе невъзможно да се нареже с малките ножчета, картофите пък бяха недостатъчно, а тиквата доста се бе разводнила, но учтивите гости не обръщаха внимание на подобни незначителни неща. Господарят и господарката омитаха всичко от масата с апетит, на който всеки би могъл да завиди. Радостното предчувствие за очакващите ги купички с крем в шкафа тушираха неприятния спомен за изгорелите пайове, а посрещнатият с неприязън кейк на Ейша щеше да свърши чудесна работа като десерт.

— Това беше най-прекрасният обяд, който някога съм опитвала, не може ли да приготвям храната всеки ден? — попита Дейзи, след като бе омела всички остатъци по масата.

— Можеш да се учиш да готвиш всеки ден след учебните часове, но бих предпочела да изяждаш сготвеното за вечеря, а на обяд да хапваш само парченце сладкиш. За днес не възразявам, тъй като бе първият ти опит, но през останалото време ще трябва да се придържаш към установените тук правила. Днес следобед би могла да приготвиш нещо за чая, стига да искаш — каза госпожа Джоу, която изпита огромно удоволствие от това обедно празненство, макар че никой не се бе сетил да я покани да опита от храната.