Луиза Мей Олкът
Малки мъже (4)

Четвърта глава
Трудните стъпки към по-добро

Когато Нат тръгна към класната стая в понеделник сутринта, на вратата за миг се поколеба и дори му се искаше да се върне обратно, защото си даваше сметка, че сега всички щяха да разберат, че не може да чете. Но господин Баер го настани на чина точно до прозореца, където можеше да седне с гръб към всички останали и където единствено Франц щеше да чува четенето му, без останалите да разберат колко много се запъва, нито да виждат как нервно мачка книгата си. Беше му страшно благодарен за това и веднага се зае така усърдно с четенето, че господин Баер дори се усмихна, като видя зачервеното му лице и потъналите му в мастило пръсти.

— Недей да се стараеш чак толкова, момчето ми; съвсем ще се изтощиш, а и без това имаме достатъчно време — посъветва го господин Баер.

— Но аз наистина трябва да работя много, за да успея да настигна останалите. Те знаят толкова много, а аз — почти нищо — отвърна Нат, който бе изпаднал в пълно отчаяние, след като чу колко много знаят момчетата по граматика, история, география. Прецизността, с която излагаха знанията си, му изглеждаше наистина непостижима, както и лекотата, с която говореха по тези теми.

— Ти също знаеш доста неща, които за тях са непознати — опита се да го успокои господин Баер, като седна до него, докато Франц започна да преповтаря с част от учениците таблицата за умножение.

— Наистина ли мислите така? — погледна го учудено Нат.

— Да, ето например, ти умееш да се въздържаш, да не изпускаш нервите си, а Джак, който смята доста бързо, не може да го прави. Това е един изключително труден урок, който според мен ти си овладял много добре. Освен това ти можеш да свириш на цигулка, нещо, което не може да прави нито едно от останалите момчета, макар че на всички много им се иска. И което е най-хубавото, Нат, ти наистина имаш желание да напреднеш, което на практика е наполовина спечелена битка. В началото изглежда трудно и може би в някои моменти ще се почувстваш обезкуражен и дори отчаян, но в никакъв случай не се отказвай, продължавай нататък и нещата ще започнат да стават все по-лесни и по-лесни.

Лицето на Нат започна да се прояснява и дори накрая светна в усмивка, докато слушаше тези думи. Колкото и кратък да бе списъкът с уменията му, все пак се почувства много доволен, че има неща, които вече бе постигнал. „Да, аз наистина умея да се въздържам — приучих се на това след шамарите на баща ми; мога и да свиря на цигулка, макар че изобщо нямам представа къде по-точно се намира Бискайският залив“, помисли си той с невероятно облекчение, сякаш камък му бе паднал от сърцето.

— Аз действително много искам да уча и имам намерение да опитам — каза след това на глас толкова сериозно, че думите му прозвучаха доста високо и Деми ги чу. — Никога досега не съм ходил на училище, просто нямах възможност за това. И ако момчетата не ми се присмиват, сигурен съм, че ще напредна бързо — вие и госпожата сте толкова добри с мен.

— Те няма да ти се присмиват, ако се опитат, аз ще… аз ще им кажа да не го правят — извика Деми, напълно забравил къде се намират.

Всички млъкнаха. Момчетата вдигнаха очи, за да видят какво става.

Тъй като бе убеден, че един урок по взаимопомощ би бил много по-полезен на момчетата в момента, отколкото таблицата за умножение, господин Баер им довери истината за Нат. При това представи разказа за досегашния му живот в такъв интересен и вълнуващ вид, че добросърдечните младежи веднага изразиха готовност да му помогнат. Дори се почувстваха поласкани от възможността да предадат част от натрупаната тук мъдрост на това момче, което така добре свири на цигулка. Благодарение на този призив отношенията между момчетата поеха в правилна насока и оттук нататък Нат имаше твърде малко затруднения, които да преодолява, тъй като останалите непрекъснато му даваха „по едно рамо“, за да изкачва стълбичката на познанието.

Но той в никакъв случай не трябваше да прекалява с усилията, докато здравето му не се стабилизира, затова госпожа Джоу се стремеше да му намира всевъзможни развлечения из къщата, докато останалите залягаха над книгите. Май участъкът му в градината бе за него най-доброто лекарство. Работеше там неуморно, старателно подготви лехичката, после пося семената на зеления боб и нетърпеливо ги наблюдаваше как поникват и растат нагоре. Радваше се на всяко ново зелено листенце, което се покажеше, както и на тънките стъбълца, които бързо се издигаха нагоре под топлите лъчи на пролетното слънце. Никога преди не бяха полагани толкова много грижи за градината. Господин Баер дори започна да се страхува, че нищо няма да може да поникне, защото Нат непрекъснато прекопаваше лехите; затова и бързаше да го прати да работи в цветната градина или на лехата с ягодите, където можеше да си плеви на воля и да си тананика под носа в тон с жуженето на множеството пчели наоколо.

— Ето такава реколта обичам най-много — казваше весело госпожа Баер, като го пощипваше по вече поиздутите и зачервени бузки или го потупваше по раменете, които бяха започнали да позаякват след полезната работа в градината, добрата храна и при липсата на този тежък товар — бедността.

Деми бе малкият му верен приятел, Томи си остана негов патрон, а Дейзи обикновено успяваше да успокои всичките му болки. Макар че те бяха по-малки на години от него, той се чувстваше чудесно в компанията им, тъй като плахият му характер му пречеше да се включва в грубите игри на по-големите момчета. Господин Лорънс не го бе забравил, изпрати му дрехи и книги, както и нови партитури, а от време на време идваше да види как се чувства момчето му на новото място, понякога го водеше в града на концерт. В тези случаи Нат се чувстваше на седмото небе от радост и щастие, защото можеше да отиде в голямата къща на господин Лорънс, да види красивата му съпруга и приказната им малка дъщеричка, да си хапне добре и да се почувства така, че после с дни и нощи да разказва и да си мечтае отново за подобно нещо.

Всъщност е толкова лесно да направиш едно дете щастливо, че наистина е жалко, че в този свят, изпълнен с приятни неща и слънчева светлина, съществуват все още изпити лица, празни ръце, протегнати за помощ, и самотни малки сърца. Усещайки всичко това, семейство Баер събираха и последната трохичка, за да нахранят своето ято от бедни врабчета, защото те всъщност съвсем не бяха богати, освен по отношение на щедростта си. Много от приятелките на госпожа Джоу й изпращаха играчките, от които собствените им деца бързо се отегчаваха, а Нат се зае да ги поправя, една дейност, с която добре се справяше и която в същото време му доставяше удоволствие. Беше много прецизен и малките му пръстчета пипаха умело, така че прекарваше дългите дъждовни следобеди в поправяне на легла за кукли и гардеробчета, различни фигурки и игри, докато Дейзи шиеше дрехи и оправяше прическите на раздърпаните кукли. Веднага след като играчките биваха поправяни, те се прибираха в специален шкаф, предназначен за събиране на украса за коледното дърво на всички бедни деца в околността — по този начин момчетата в Плъмфийлд отбелязваха рождения ден на Господ Бог, който е обичал бедните и дал благословията си на децата.

Деми никога не се уморяваше да препрочита и да разяснява любимите си книги и двамата прекарваха толкова приятни часове в клоните на старата върба, разговаряйки за „Робинзон Крузо“, „Хиляда и една нощ“, „Приказки“-те на Еджуърт, както и за други безсмъртни книжки, които ще си останат любими на децата и през следващите векове. Благодарение на тези книги пред Нат се отвори един нов свят и желанието му да разбере какво ще се случи по-нататък му помогна да напредва, докато накрая започна да чете не по-зле от всички останали. Чувстваше се толкова богат и горд с тази своя нова придобивка, че се появи опасност да се превърне точно в същия книжен червей като Деми.

Постепенно у него настъпиха и други доста полезни промени. Няколко от момчетата си имаха „свой бизнес“, както те самите го наричаха. Всички те бяха от бедни семейства и като си даваше сметка, че рано или късно ще трябва сами да се грижат за прехраната си, семейство Баер насърчаваше усилията им към независимост. Томи продаваше яйцата си, Джак търгуваше с жива стока, Франц помагаше при обучението и получаваше пари за това, Нед имаше усет към дърводелството, затова му доставиха отнякъде нещо като струг, на който обработваше наличния материал и го превръщаше в различни полезни и красиви неща, които продаваше. Деми пък от своя страна конструираше какви ли не водни колела, както и други видове непознати, но полезни машини, които предоставяше на момчетата.

— Нека да стане механик, ако желае — казваше господин Баер. — Всяко момче трябва да си има някакъв занаят, за да е независимо. Работата при всички случаи ще им е полезна, защото какъвто и талант да притежават — независимо дали е в сферата на поезията или в обработката на земята — то той ще трябва да се развива, за да им бъде един ден от полза, ако това е възможно.

Затова и когато веднъж Нат дотича при него и със зачервено от вълнение лице го попита:

— Мога ли да отида и да посвиря с цигулката на едни хора, които ще си правят пикник в гората? Те ще ми платят за това, така че и аз ще мога като другите момчета да си спечеля някакви пари, свиренето е единственото нещо, което правя наистина добре…

Господин Баер без колебание му отвърна:

— Отиди, това е чудесно. Да си изкарваш пари със свирене е доста приятна работа, радвам се, че са ти го предложили.

Нат отиде и се справи толкова добре, че когато се върна, имаше цели два долара в джоба си, които показа на всички с нескрито задоволство. Разказа им и колко приятно му е било през целия следобед, как мило са се държали с него младите хора, които го бяха поканили, колко доволни са били от музиката му и как са му обещали да го повикат отново.

— Това е много по-приятно, отколкото да свириш по улиците, защото тогава не получавах никаква част от парите, а сега всичко си бе за мен, при това заплащането никак не е малко. Сега и аз си имам свой бизнес като Томи и Джак и той много ми харесва — говореше развълнувано Нат, като потупваше отърканото си портмоне и се чувстваше едва ли не вече милионер.

Той наистина се оказа твърдо в бизнеса, тъй като с настъпването на лятото пикниците зачестиха, така че мнозина искаха да се възползват от умението на Нат. Никой не го ограничаваше да ходи да свири, стига да не занемарява уроците си и хората, които го канеха, да бяха достатъчно надеждни и уважавани. Господин Баер търпеливо му обясни, че едно добро образование е необходимо на всеки, както и че срещу никакво количество пари не си заслужава да отиде сред хора, които биха го подтикнали към някаква лоша постъпка. Нат бе напълно съгласен с всичко това и наистина бе приятна гледка да се види как невинното момче се качва в пълната с веселяци кола, спряла точно пред вратата специално за него, и поема напред. Вечерта се връщаше, като влачеше едва-едва крака, уморен, но много щастлив, единият му джоб бе издут от спечелените с труд пари, а другият — от прибраните в него лакомства от празненството, предназначени за Дейзи и за малкия Тед, за когото никога не забравяше.

— Ще пестя, докато събера достатъчно пари, за да мога да си купя собствена цигулка, така че да си подсигуря прехраната за по-нататък. Смятате ли, че ще успея? — питаше обикновено той, когато даваше припечеленото на господин Баер да му го пази.

— Надявам се, че ще успееш, Нат. Но преди това трябва да се погрижим да стабилизираме здравето ти, както и да напълним с повече знания тази твоя музикална главица. След това господин Лари ще ти намери някое подходящо място и сигурно няма да мине много време и всички ние ще дойдем да слушаме концертите, които ще изнасяш.

Благодарение на положените усилия, а също и на помощта от околните и очертаващите се по-добри перспективи, Нат започна да чувства, че животът му като че става по-лесен и по-приятен с всеки изминал ден. Напредваше така бързо в областта на музиката, че учителят му си затваряше очите пред затрудненията и бавните му реакции по други предмети, защото ясно разбираше, че мозъкът работи най-бързо там, където и сърцето помага. Единственото наказание, което му налагаше при явно занемаряване на важни уроци, бе да не свири през целия ден. Мисълта за подобно тежко изпитание го караше да заляга здравата над книгите и след като вече бе доказал, че може да се справя добре с уроците, никой не би приел извинения от рода на „не мога“.

Дейзи много обичаше музиката и изпитваше преклонение пред всеки, който умееше да свири, така че човек често можеше да я види на стълбите пред стаята на Нат, докато той се упражняваше вътре. Той също знаеше, че тя е отвън и това му доставяше огромно удоволствие и го караше да дава най-доброто от себе си, за да зарадва този свой единствен слушател. Тя никога не влизаше в стаята, предпочиташе да седи, шиейки нещо, или да се грижи за някоя от многобройните си кукли, а на лицето й бе изписано удоволствие и една странна замечтаност, която предизвикваше сълзи в очите на леля й Джоу.

— Точно като моята Бет — прошепваше тя и тихичко се отдалечаваше, защото дори присъствието на близък човек можеше да развали удоволствието на детето.

Нат бе много привързан към госпожа Баер, но намираше нещо дори още по-привлекателно у добрия професор, който проявяваше наистина бащински грижи за притеснителното и слабичко момче. Господин Баер си даваше сметка, че това момче едва се бе спасило в морето от грубости и жестокост, в което малката му лодчица се бе клатушкала в продължение на дванайсет години. Може би някой добър ангел е бдял над него, защото макар че тялото му бе страдало много, душата му се бе съхранила, така че бе излязъл на брега невинен почти като новородено. Може би любовта му към музиката му бе помогнала да се опази сред жестокия и труден живот, който го е обграждал.