Луиза Мей Олкът
Малки мъже (21)

Двадесет и първа глава
Денят на благодарността

Този годишен празник винаги се празнуваше в Плъмфийлд в духа на старата традиция и нищо не можеше да попречи на неговото отбелязване. Дълго време преди това малките момиченца помагаха на Ейша и на госпожа Джоу в кухнята и за разместване на продуктите в килера. Те правеха пайове, пудинги, сортираха плодовете, миеха чиниите и бяха много заети и напрегнати. Момчетата обикаляха покрай тези забранени места, надзъртаха наоколо, промъкваха се и наблюдаваха странните ритуали. Ако имаха късмет им се позволяваше да опитат деликатесите, още докато бяха в процес на подготовка.

Нещо необичайно беше на път да се случи тази година. Момичетата бяха заети горе също както и момчетата в училище или в хамбара и във въздуха витаеше напрежение. Оправяха се стари панделки и премени, режеха се фигурки от златна хартия и слама, сив памук, вълна и мъниста, които бяха използвани от Франц и госпожа Джоу. Нед се мъчеше над странните машини в работилницата, а Деми и Томи си повтаряха тихо някакви реплики, сякаш наизустяваха нещо. От стаята на Емил на интервали се чуваше голяма глъчка, а от детската стая, където бяха изпратени Роб и Теди — бурен смях. Но онова, което най-много озадачаваше господин Баер, беше, какво точно е станало с голямата тиква на Роб. Тя беше занесена в кухнята, където след известно време се появиха дузина вкусни пайове. Но не е възможно да е била използвана повече от една четвърт от този гигантски продукт, така че къде беше останалата част? Тя изчезна и Роб така и не я потърси, а когато баща му питаше за нея, той отговаряше:

— Изчакай и ще видиш.

Целта на всички тези приготовления беше да бъде изненадан татко Баер накрая, като той не разбере нищо докато това стане.

Господин Баер послушно затваряше очи, уши и уста и се опитваше да не вижда това, което ставаше пред очите му, да не чува звуците, които се носеха във въздуха, и да не разбулва така ясните мистерии, които ставаха около него. Като истински германец той обичаше тези домашни празници и ги окуражаваше с цялото си сърце, защото те правеха дома толкова хубав, че момчетата не искаха да ходят никъде другаде, за да се забавляват.

Когато последният ден дойде, момчетата излязоха на дълга разходка, за да им дойде апетитът, сякаш някога са се нуждаели от това. Момичетата останаха в къщата, за да помагат при подреждането на масата и да изяснят някои неща, които изпълваха малките им души с вълнение. Класната стая беше затворена още от предната вечер и на господин Баер беше забранено да влиза там под страх от строго наказание от Теди. Той пазеше вратата като малък дракон, въпреки че искаше да разкаже всичко и само героичните откази на баща му да слуша опазиха тайната неразкрита.

— Всичко е готово и идеално организирано — извика с нескрито задоволство Нан, след като пристигна последна.

— Това, вие знаете кое, се развива чудесно и Сайлъс знае точно какво да прави — добави Дейзи доволна, като пропусна да каже за какво става дума.

— Да пукна, ако това не е най-жестокото нещо, което съм виждал — каза Сайлъс и се засмя като едно голямо момче.

— Те идват, чух Емил да пее „Моряците, които лежат долу“, така че трябва да се обличаме — извика Нан и всички се затичаха нагоре по стълбите.

Момчетата се завърнаха марширувайки вкъщи, толкова огладнели, че пуйката би се разтреперила, ако още можеше да изпитва страх. Те също се оттеглиха да се обличат. Започна едно половинчасово миене, търкане и четкане — гледка, при която би се разтопило всяко женско сърце. Когато звънецът иззвъня, цяла армия чисти момчета, със сресани коси, чисти яки и спретнати официални дрехи изпълниха трапезарията, където чакаше госпожа Джоу. Тя беше с черна копринена рокля и китка от любимите й бели хризантеми закачени на гърдите. „Изглеждаше блестящо“, както казваха момчетата винаги когато я виждаха официално облечена. Дейзи и Нан се връткаха закачливо в своите нови дрехи, със светлите си колани и новите си панделки. Теди беше впечатляващ със своята пурпурна мериносова блуза и най-хубавите си кожени обувки, които му придаваха доста елегантен вид.

Господин и госпожа Баер се гледаха през дългата маса, изпълнена с редици от щастливи лица и от двете страни и сякаш празнуваха един малък ден на благодарността само за тях двамата. Без да продумат, едното сърце казваше на другото: „Нашата работа даде резултат. Нека да бъдем благодарни и да продължаваме все така“.

Тракането на ножовете и вилиците прекъсна разговорите за няколко минути и Мери Ан, закичена с великолепна розова панделка, се понесе около масата и раздаде чинии. Почти всеки беше допринесъл за приготвянето на вечерята и затова тя представляваше голям интерес за повечето хора, които изпълваха паузите с коментари за собствените си произведения.

— Ако това не са хубави домати, значи никога досега не съм ял домати — каза Джак, когато получи четвъртата си огромна порция.

— Някои от моите билки са в пълнежа на пуйката, затова е толкова вкусна — обади се и Нан, като погълна една хапка с нескрито задоволство.

— Моите патета са най-хубавите. Ейша каза, че никога не е готвела толкова тлъсти екземпляри — добави Томи.

— Е, нашите моркови са най-вкусните. А репичките, които ще изровим, ще са още по-хубави — каза Дик.

— Аз помогнах за направата на пая с моята гигантска тиква — намеси се Роби и се засмя весело и закачливо.

— Аз набрах някои от ябълките, от които е направен пълнежът — добави Деми.

— Аз пък набрах боровинките, от които е направен сосът — похвали се Дан, последван от останалите помощници на масата.

— Кой е измислил Деня на благодарността? — попита Роб, който беше облечен по-късно с официални дрехи и едва сега почувства интерес към този празник.

— Да видим, кой може да отговори на въпроса? — попита господин Баер и погледна някои от своите добри ученици.

— Аз мога. Пилигримите са го измислили — уверено каза Деми.

— Защо? — попита Роб, без да се заинтересува кои са пилигримите.

— Забравих — каза Деми.

— Аз мисля, че те никога не са гладували и са имали добра реколта и затова решили да благодарят на Бога и измислили Деня на благодарността — каза Дан, който много обичаше историята за тези смели мъже, които страдали толкова много заради своята вяра.

— Добре! Не мислех, че някой от вас ще си спомня тази история — каза господин Баер и започна да потропва по масата, за да аплодира своя ученик.

Дан изглеждаше доволен и госпожа Джоу каза на сина си:

— Сега разбра ли, Роби?

— Не, аз си мислех, че пилигримите са големи птици, които живеят на скалите. Виждал съм техни картинки в учебника на Деми.

— Той има предвид пингвините. Не е ли сладък? — каза Деми и се засмя силно, облягайки се на стола.

— Недей да му се смееш, ами му кажи, ако знаеш нещо — каза госпожа Баер и всички се усмихнаха.

— Е, добре тогава — каза Деми и след кратка пауза, в която сякаш събираше мислите си, той разказа следната случка за пилигримите бащи, които сигурно щяха поне да се усмихнат, ако я бяха чули. — Знаеш ли, Роб, в Англия имало някои хора, които не харесвали краля или нещо такова и те се качили на кораби и дошли в тази страна. Тук било пълно с индианци, мечки и диви животни, затова им се наложило да живеят във фортове и им било доста трудно.

— На кой, на мечките ли? — попита Роби с голям интерес.

— Не, на пилигримите, защото индианците им създавали проблеми. Те нямали какво да ядат и се събрали в църквата с пушки. Мнозина от тях били вече умрели, а тези, които останали, слезли от корабите на една скала наречена Плимут. Леля Джоу я е видяла и я е пипнала. Пилигримите избили индианците и станали богати. После обесили вещиците и били добри. Някои от моите най-велики прапрадядовци дошли с корабите. Един от тях се казвал „Мейфлауър“. Точно те измислили Деня на благодарността. Сега ние го празнуваме и аз го харесвам. Може ли още малко пуйка?

— Мисля, че Деми ще стане историк. Той така подробно, ясно и последователно ни разказа тази история — каза чичо Фриц и се засмя на леля Джоу, докато помагаше на наследника на пилигримите за третата му порция пуйка.

— Аз си мислех, че човек трябва да яде колкото се може повече в Деня на благодарността. Но Франц каза, че дори тогава не трябва да се яде толкова много — обади се Кръглия Коул и погледна така, сякаш бе получил някакви много лоши новини.

— Франц е прав, затова наглеждай приборите си и бъди скромен, иначе няма да можеш да участваш в изненадата — каза госпожа Джоу.

— Ще бъда внимателен, но аз предпочитам да ям много, отколкото да бъда скромен — не се стърпя и възрази Кръглия Коул, като се основаваше на всеобщото мнение, че Денят на благодарността трябва да се посреща с обилно ядене.

— И така, мои „пилигрими“, забавлявайте се тихо, докато дойде време за чай, защото тази вечер ще има много забавления — каза госпожа Джоу, когато всички станаха от масата, след като вдигнаха тост за здраве.

— Мисля да заведа всички на разходка, ще бъде толкова хубаво. Така ти ще можеш да си починеш, скъпа моя, предполагам, че не ти се иска да си уморена довечера — добави господин Баер и по най-бързия възможен начин всички се облякоха, напълниха омнибуса и потеглиха на една дълга весела разходка. Госпожа Джоу остана да си почива и да довърши някои от своите делнични дела на спокойствие.

Ранният следобеден чай беше последван от още гласене на прически и миене на ръце. После всички чакаха останалата компания да дойде. Очакваха да дойдат само близки роднини, защото тези малки събирания бяха строго семейни и такъв беше случаят и сега. Бяха твърдо решени да не позволят на тъгата да провали днешния празник. Всички дойдоха — господин и госпожа Марч заедно с леля Мег, толкова сладка и хубава, въпреки черните си дрехи и малката вдовишка шапчица, която допълваше тъжното й лице. Чичо Теди и леля Ейми с принцесата със златните къдрици, която изглеждаше по-добре от всякога. Бе облечена в небесносини дрехи и с голям букет от градински цветя, които раздаде на момчетата, закичвайки по едно от тях на дрехите им, за да се чувстват достатъчно елегантни на празника. Имаше и един странен господин, който чичо Теди заведе при господин Баер и каза:

— Това е господин Хайд. Той се интересуваше от Дан и аз реших да го доведа тук тази вечер, за да види колко много е напреднало момчето.

Мама и татко Баер го приеха радушно заради Дан, доволни, че някой се е сетил за момчето. Но след няколкоминутен разговор вече се чувстваха наистина щастливи, че познават господин Хайд заради самия него, защото той беше духовит, откровен и интересен човек. Беше приятно да гледаш как светва лицето на момчето при вида на неговия приятел, още по-приятно беше да видиш изненадата и задоволството на господин Хайд от големия напредък на момчето, а най-приятно от всичко беше да видиш как двамата си говорят в ъгъла, забравяйки за разликата в годините. Явно спореха оживено на някаква обща тема, която сближаваше тези така различни хора.

— Представлението трябва да започне скоро или актьорите ще отидат да спят — каза госпожа Джоу, след като първите поздравления приключиха.

И така всички отидоха в училищната стая и седнаха пред завесата, направена от две големи покривки за легло. Децата бяха вече изчезнали, но веселият смях и глъчката зад завесата издаваха тяхното местонахождение. Забавата започна с демонстрация на гимнастика, водена от Франц. Шестте по-големи момчета, облечени със сини гащета и червени фланелки направиха великолепно представяне на мускулите си с помощта на тежести, пръчки и въжета, в такт с музиката на пианото, изпълнявана от госпожа Джоу зад сцената. Дан беше толкова енергичен в изпълнението на упражненията, че имаше опасност да удари някой от своите партньори или да изпусне своите тежести върху публиката. Той беше много развълнуван от присъствието на господин Хайд сред публиката и от изгарящото желание да представи добре своите учители.

— Наистина силно момче. Ако предприема онова пътешествие в Южна Америка догодина или след две години, ще трябва да поискам да ми го дадете назаем, господин Баер — каза господин Хайд, чийто интерес към Дан се засили след като чу множество добри отзиви за него.

— Ще го имате непременно, въпреки че този млад Херкулес ще ни липсва. Това ще бъде добре за него и аз съм сигурен, че той ще служи вярно на своя приятел.

Дан чу и въпроса, и отговора, при което сърцето му подскочи от радост, след като разбра, че му предстои пътешествие в нови страни заедно с господин Хайд. Момчето беше изпълнено с благодарност за вежливата препоръка, която беше наградата за неговите усилия да бъде това, което приятелите искаха от него.

След гимнастиката Деми и Томи изпълниха стария училищен диалог „Парите карат магарицата да блее“. Деми се представи много добре, но Томи малко се престара в ролята на стария фермер. Той имитираше Сайлъс по начин, който предизвика множество усмивки сред публиката и накара самия Сайлъс да избухне в такъв бурен смях, че Ейша трябваше да го плесне по гърба, за да спре.

После Емил, който вече си беше починал, изпълни една песен за морето, облечен с костюм. В песента се пееше за силни ветрове, сияйни брегове, а хорът припяваше гръмогласно „Плувайте, момчета, плувайте“, което разтресе стаята. Следващият номер беше на Нед — той изпълни някакъв смешен китайски танц, като през цялото време подскачаше, подобно на голяма жаба, хваната в шапка пагода. Тъй като това бе единственото публично представяне, състояло се някога в Плъмфийлд, бе решено да се проведат и някои демонстрации за напредъка в областта на науката — по аритметика, правопис и четене. Джак доста изуми публиката с невероятно бързото си смятане пред черната дъска. Томи спечели овации със своя правопис, а Деми прочете една кратка френска приказка толкова добре, че чичо Теди бе наистина очарован.

— Къде са останалите деца? — питаха се всички, след като завесата се спусна, преди някой от малчуганите да се бе появил.

— О, това е изненадата! При това чудесна изненада, направо ви съжалявам, че не знаете за нея — обясни Деми, който бе слязъл долу, за да получи напълно заслужената целувчица от майка си, след което остана при нея, за да й разяснява тайнственото представление, когато то започне.

Принцесата със златните къдрици бе отнесена от леля Джоу, за най-голямо учудване на татко й, който дори по-добре от господин Баер играеше ролята на изумен и разтревожен човек, изпълнен с нетърпение да разбере „какво всъщност предстои да се случи“.

След продължително тропане, суетене и съвсем видни наставления от страна на режисьора, най-накрая се чу нежна музика. Завесата се вдигна и на сцената се появи Бес, седнала на малко столче до огнище, оформено от кафява хартия. Едва ли някой бе виждал досега по-мила малка Пепеляшка, сивата й рокля бе изпокъсана, малките й обувчици — съвсем изтъркани, а лицето й изглеждаше толкова красиво под русите къдрици и държанието й така сериозно, че в изпълнените с любов очи, които я наблюдаваха, се появиха сълзи, а по лицата — усмивки, изпълнени с възхищение към малката актриса. Тя седеше, без да се помръдва, докато един глас не разпореди „Сега!“. Веднага след този знак детето въздъхна дълбоко и каза:

— О, колко иска отиде на бала.

При това го изрече толкова естествено, че баща й започна силно да й ръкопляска, а майка й извика:

— Скъпото ми дете!

Тези изблици на чувства бяха съвсем не на място, доста пообъркаха Пепеляшка и тя поклати осъдително глава.

— Не тлябва да ми говолите — каза им бързо тя.

Веднага настъпи тишина и се чуха три почуквания по стената. Пепеляшка се огледа доста уплашено и преди да се досети, че трябва да каже „Кой е там?“, огнището се разтвори като врата и макар и с известни затруднения, след малко оттам се появи приказната кръстница, като най-голям проблем предизвика измъкването на островърхата й шапка. Ролята се изпълняваше от Нан, която носеше червено наметало и магическа пръчка в ръка.

— Ти ще отидеш на бала, скъпа моя — решително обяви тя и протегна напред вълшебната си пръчица.

— Сега тлябва да ми покажеш онази касива окля — отвърна Пепеляшка и протегна ръка към прелестната рокля, която все още бе скрита зад завесата.

— Не, не, нали ти трябваше да кажеш: „Но как бих могла да отида на бал с тези дрипи?“ — подсети я кръстницата, този път без да преиначава гласа си.

— О, да, точно това тлябваше да кажа — спомни си принцесата и го направи, без ни най-малко да се притеснява от факта, че е забравила репликата си.

— Ще превърна дрипите ти в прекрасна рокля, защото си добра и го заслужаваш — отвърна кръстницата, вече с артистичен глас, след което набързо разкопча престилката, за да се открие прекрасната гледка отдолу.

Малката принцеса бе наистина толкова красива, че би могла да завърти главите на колкото си иска принцове. Майка й я бе облякла като истинска придворна дама, в розова копринена рокля, с букетчета цветя тук и там, нещо, на което всеки би се възхитил. Кръстницата постави една корона на главата й, направена от бели и розови пера, някои от които се бяха наклонили надолу. После измъкна отнякъде сребърни книжни пантофки, които принцесата обу и веднага се изправи, като повдигна лекичко полите си, за да ги покаже на публиката.

— Моите стъклени обувки, не са ли касиви? — извика гордо тя, толкова очарована от тях, че направо за миг забрави за репликите, които трябваше да каже по-нататък. След малко подсказване все пак се сети и продължи, като се обърна към Нан: — Но аз нямам каляска, къснице.

— Ще получиш! — отвърна Нан и замахна толкова силно с вълшебната пръчка, че едва не отнесе короната на принцесата.

Точно в този миг започна най-интересната част от пиесата. Първо се видя едно въже, което бе хвърлено иззад завесата на пода. То бе завързано към другата скрита от завесата страна, след което се чу гласът на Емил:

— Хайде, тръгвай!

— Внимателно сега, много внимателно — бе отговорът на Сайлъс.

Веднага последва искрен смях, защото на сцената се появиха четири големи сиви плъха, които ходеха доста нестабилно, опашките им бяха доста странни, затова пък главите им бяха доста успешно направени и черните им огърлици блестяха точно като истински. Те дърпаха, или поне трябваше да изглежда така, сякаш теглеха една великолепна карета, направена от половинката на гигантска тиква, която бе прикачена върху колелетата на количката на Теди, боядисани също в жълто, за да са в тон с красивата карета. На рампата отпред седеше чудесен малък кочияш с бяла перука от памучна прежда, висока шапка, червени панталони и изискано сако. Той държеше дълъг камшик в ръцете си и дърпаше така енергично юздите, че бедните плъхове се стремяха да теглят бързо напред. Това беше Теди с блеснало от гордост личице, който явно се чувстваше така добре в изисканата компания, че го оставиха да направи един кръг по сцената.

— Ако можех да си намеря толкова сериозен и изискан кочияш, бих го наел на мига — извика чичо Лари.

Най-накрая каретата спря и кръстницата помогна на принцесата да се качи в нея. Тя успя само да изпрати една въздушна целувка на публиката и каретата потегли напред, при което отново се видяха протегнатите напред нейни стъклени обувчици, а отзад остана да се влачи прекрасният й розов воал, също толкова елегантен, колкото и каретата.

Следващата сцена представяше бала и тук се появяваха Нан и Дейзи натруфени в какви ли не официални тоалети. Нан доста успешно изпълняваше ролята на горделивата сестра, която предизвикваше завист у множеството въображаеми други гостенки на бала, докато се разхождаше величествено из залата на двореца. Принцът седеше почти самотен на един доста нестабилен трон и напрегнато се оглеждаше наоколо под тежката корона, която бе поставена на главата му. Забавляваше се главно като си играеше със сабята си и като клатеше островърхите си обувки. Когато влезе Пепеляшка, той веднага скочи и извика неособено елегантно, затова пък пламенно:

— Господи! Коя е тази красива дама?

После я хвана и веднага я поведе към дансинга, докато завистливите сестри се мръщеха и седяха с увесени носове в ъгъла.

Танцът, изпълнен от прекрасната малка двойка, бе наистина чудесен. Детските личица бяха толкова сериозни и напрегнати, костюмите им — толкова пъстри, а стъпките — невероятно изразителни. Дългият воал непрекъснато се навираше в краката на принцесата, а сабята на принц Роб на няколко пъти едва не го спъна. Но двамата преодоляваха със забележително умение тези затруднения и успяха да завършат танца с много грация и настроение, макар че накрая май бяха забравили какво трябва да направят по-нататък.

— Изпусни едната си обувка — пошепна госпожа Джоу, след като видя, че принцесата се готви да седне.

— О, забавих! — почти на висок глас възкликна Пепеляшка и след като събу стъклената си пантофка, най-внимателно я постави точно по средата на сцената. После се обърна към Роб: — А сега ти тлябва да се опиташ да ме сплеш!

След тези думи принцесата побягна, а принцът се наведе, взе пантофката и послушно се заклатушка след нея.

Следващата сцена, както всички добре знаят, представя вестоносците, дошли да пробват пантофката. Първо Теди, все още в униформата на кочияш, наду мелодично мъничък рог, после горделивите сестри се опитаха да напъхат краката си в обувката. Нан настоя да изпълни ролята си докрай, като пореже пръста си на големия нож за рязане на месо. Тя изпълни тази част от ролята си толкова добре, че вестоносецът ужасно се притесни и я помоли да бъде „ного нимателна“. Тогава извикаха Пепеляшка и тя се появи, наметнала отново вехтата престилка, вмъкна крачето си в пантофката и с гордост обяви:

— Аз съм пинцесата.

Дейзи се разплака и й поиска прошка, а Нан, която обичаше трагедиите, внесе нов елемент в пиесата, като имитира припадък, свличайки се на земята, където остана до края и легнала се наслади на останалата част от пиесата. Всъщност и без това не оставаше още кой знае колко. Принцът дотича, падна на колене пред принцесата със златните къдрици, целуна й пламенно ръката, а вестоносецът наду толкова силно своя рог, че щеше да оглуши публиката. Завесата не успя да падне, защото принцесата слезе бързо от сцената, изтича до баща си и извика:

— Нали добе го напавих?

В същото време принцът и вестоносецът се сблъскаха и тънкият рог и дървената сабя се преплетоха.

— Беше наистина прекрасно! — викаха всички, а след като вълненията около пиеската поутихнаха, на сцената се появи Нат със своята цигулка.

— Тихо, тихо! — чу се в залата, децата почти веднага престанаха да говорят и настъпи тишина, защото нещо в плахия вид и умолителния поглед на момчето накара всички да го слушат внимателно.

Татко и мама Баер очакваха, че той ще изсвири някоя от мелодиите, които знаеше много добре. Но за свое най-голямо учудване те чуха съвсем нова и нежна мелодия, която бе изпълнена с толкова чувство и умение, че направо им бе трудно да повярват, че свири наистина Нат. Това бе една от онези песни без думи, които направо докосват сърцето, пораждат искрена радост и изпълват душата с надежди, като успокояват и развеселяват всички, които ги слушат. Леля Мег сведе глава над рамото на Деми, баба тайничко избърса сълзите от очите си, а госпожа Джоу погледна към господин Лари и развълнувано му прошепна:

— Ти си композирал това, нали?

— Исках момчето да ти окаже специална чест и да ти благодари по свой собствен начин — отвърна Лари, като наведе глава към нея, за да не смущава останалите.

След като завърши, Нат се поклони и понечи да се скрие зад завесата, но бе спрян от множество настойчиви викове и подканяния да посвири още. Направи го с такова щастливо изражение, че просто бе удоволствие да го гледаш. Постара се да свири колкото може по-добре, зарадва ги с познатите весели мелодии, които накараха всички да се впуснат в буйни танци и вече бе невъзможно да се пази тишина.

— Разчистете пода — извика Емил и само след няколко минути столовете бяха изнесени, останаха само няколко, наредени покрай стените, на които бяха настанени по-възрастните зрители, докато децата се събраха в средата. — А сега да покажем колко сме изискани! — призова ги отново Емил и момчетата поканиха момичетата, по-малките и по-възрастните на танц. Малчуганите бяха готови да се сбият за честта да танцуват с принцесата, но тя като една мила малка дама избра Дик и му позволи да я поведе гордо към дансинга. Госпожа Джоу също не можеше да откаже да танцува, а леля Ейми достави невероятно удоволствие на Дан, като отказа на Франц и прие неговата покана. Естествено, Нан и Томи и Нат и Дейзи веднага се завъртяха на дансинга. Чичо Теди отиде и галантно покани Ейша, на която също й се искаше „да се поразкърши“, така че се почувства ужасно поласкана от оказаното й внимание. Сайлъс и Мери Ан също се завъртяха във вихъра на танца, само че в коридора, тъй като вътре нямаше достатъчно място. Но така или иначе в продължение на около половин час Плъмфийлд бе едно невероятно весело и празнично място.

После празненството продължи с дълга разходка на всички младежи, като най-отпред се возеше принцесата в нейната каляска от тиква, теглена от плъховете. Кочияшът също беше на мястото си и дърпаше яростно юздите.

Докато децата продължаваха весело да се забавляват, възрастните бяха насядали във всекидневната и разговаряха за тях, изпълнени с любов, каквато съвсем естествено изпитват родителите и приятелите.

— За какво си мислиш, усамотила си се настрана с толкова щастливо изражение на лицето, сестро Джоу? — попита Лари, като се настани до нея на канапето.

— За работата, която свърших това лято, Теди. Забавлявам се и с мисли за бъдещето на моите момчета — отвърна с усмивка тя, с което му показа, че й е приятно да седне до нея.

— Те всички със сигурност ще станат поети, художници, видни държавници или смели воини, или най-малкото търговци, предполагам.

— Не, вече не мечтая за невъзможни неща, както някога. Ще бъда напълно удовлетворена, ако станат честни и достойни хора. Но все пак ще ти призная, че наистина очаквам поне малко слава и добра кариера за някои от тях. Деми например съвсем не е обикновено дете, така че се надявам от него да стане нещо добро и велико в най-добрия смисъл на думата. Останалите също ще се справят добре, сигурна съм в това, особено последните две момчета, които дойдоха в Плъмфийлд. След като чух как свири Нат тази вечер, наистина си помислих, че е гений.

— Не би могло да се съди още за това. Без съмнение има известен талант, така че съвсем скоро ще може да си изкарва хляба с една работа, която обича. Погрижете се за него още година-две, а след това ще ви освободя от задълженията и сам ще се заема да му помогна.

— Това е една чудесна перспектива за бедния Нат, който само преди шест месеца пристигна тук без никакъв приятел и толкова самотен. Бъдещето на Дан също вече е почти ясно. Господин Хайд скоро ще го поиска и се надявам, че до тогава ще мога да му предложа един самоотвержен и смел помощник. Дан е наистина човек, който може да служи вярно, ако в замяна получава любов и доверие. Освен това има сили сам да изгради своето бъдеще така, както желае. Да, много съм щастлива, че успях с тези момчета — единият беше толкова слаб, а другият така непокорен и див. И двамата са вече други хора и пред тях има чудесна перспектива.

— Как успяваш да извършиш тези чудеса, Джоу?

— Аз просто ги обичам и се опитвам да им го покажа. Останалото е дело на Фриц.

— Скъпа моя, май това „просто обичане“ понякога е една доста трудна работа — усмихна се Лари и я щипна по брадичката, като я гледаше с по-голямо възхищение от когато и да било в младежките им години.

— Вече съм доста поизморена възрастна жена, но трябва да ти кажа, че съм много щастлива. Така че не бива да ме съжаляваш, Теди — каза му в отговор тя и огледа с огромно удовлетворение всичко наоколо.

— Да, твоите идеи се осъществяват все по-успешно и по-успешно с всяка изминала година — заяви Теди, като кимна с глава към веселата компания навън.

— Как биха могли да не се осъществят, след като получавам толкова много помощ от всички вас? — попита госпожа Джоу, вперила изпълнен с благодарност поглед в най-щедрия благодетел на имението Плъмфийлд.

— Това е най-чудесната шега в семейството, твоето доста странно училище и огромният успех, който то постигна. То съвсем не се вмества в плановете, които чертаехме за теб, но въпреки това ти носи толкова много удовлетворение. Просто не знам как ти хрумна тази идея и откъде черпиш непрекъснато вдъхновение за нея, Джоу — усмихна се Лари, като отново, както винаги, смени темата, когато тя се опита да му благодари за помощта му.

— О, нима не помниш, че в началото доста ми се подиграваше, а и после си правеше какви ли не шеги с моите усилия около училището? Забрави ли категоричната си прогноза, че експериментът да се съберат заедно момчета и момичета ще доведе до пълен провал? Сега поне на практика можеш да се увериш, че нещата се развиват чудесно — закачливо подметна тя и му посочи щастливата група момчета и момичета, които преди малко пяха и танцуваха заедно, а сега се разхождаха навън и разговаряха съвсем приятелски.

— Предавам се, ще ти кажа дори, че когато моята принцеса порасне достатъчно, ще я изпратя при теб. Нима ти е нужно по-голямо признание?

— Ще бъда наистина щастлива, ако ми повериш своето малко съкровище. Но наистина мога да те уверя, Теди, че останалите момичета ще й въздействат съвсем добре. Знам, че може и да ми се подиграваш за това, но изобщо няма да се обидя. Свикнала съм с твоите шеги. Ще ти призная, че изпитвам изключително удоволствие, когато гледам на семейството си като на един малък свят. Наблюдавам прогреса у малките мъже и с радост отчитам след време колко полезно въздействие е оказало върху тях присъствието на малките жени. Дейзи е олицетворение на домашния уют и те всички усещат очарованието на тихия и женствен начин, по който подхожда към нещата. Нан пък е упорита, напориста и енергична. Момчетата се възхищават на смелостта й и й предоставят честно възможност да постигне онова, което иска, защото осъзнават, че у нея освен сила има и добри чувства, както и възможности да влияе не малко на общия им мъничък свят. Твоята Бес е тяхната дама, въплъщение на естествената изтънченост, грация и красота. Тя несъзнателно им помага да станат по-изискани и заема едно специално място, както би направила всяка прекрасна жена, като използва влиянието си, за да ги издигне и да ги държи над грубите неща в живота. Просто ги превръща в джентълмени в най-добрия смисъл на тази чудесна, макар и може би малко старомодна дума.

— Не съм убеден, че само изисканите дами са способни да постигнат това, Джоу. Понякога по-добър успех би могла да има една силна и смела жена, която подтиква и импулсира момчето, за да го превърне в мъж — каза Лари, като й се поклони с усмивка.

— Не, според мен достойната жена, която момчето, за което намекваш, взе за своя съпруга, е направила много повече за него, отколкото дивата Нан в годините на детството му. Или може би още по-вярното е, че разумната, изпълнена с майчински чувства жена, която се грижеше за него точно както Дейзи се грижи за Деми, има най-голям принос, за да се превърне той в онова, което е в момента — каза Джоу и погледна към майка си, която бе седнала малко встрани, заедно с Мег, и изглеждаше така изпълнена с достойнство и красота, независимо от възрастта си, че Лари също я погледна с изпълнени с благодарност и любов очи.

— И трите направиха толкова много за него, че сега не ми е трудно да разбера как тези малки момиченца тук ще могат да помогнат на твоите момчета — отвърна съвсем сериозно Лари.

— Е, и момчетата от своя страна също ще им помогнат, тези процеси са взаимни, уверявам те. Нат прави толкова много за Дейзи със своята музика. Дан би могъл да се справи с Нан с много по-голяма лекота от който и да било от нас, а Деми така добре умее да преподава на твоята принцеса. Господи, ако мъжете и жените по света можеха да се научат да се доверяват един на друг, да се разбират помежду си и да си помагат, както моите деца, представяш ли си какво чудесно място би бил светът! — възкликна госпожа Джоу и като че се отнесе някъде далеч, сякаш ясно си представяше едно ново и прекрасно общество, в което хората си живееха щастливо и просто, точно както нейните деца в Плъмфийлд.

— Ти наистина правиш всичко възможно, за да приближиш това време, скъпа моя. Можеш да продължаваш да вярваш, че съществуването му е възможно, да се бориш за по-скорошното му настъпване, като с успеха на твоя малък експеримент доказваш на останалите колко прекрасен е този свят — отбеляза поучително господин Марч, който се бе спрял за малко при нея, за да й каже някоя насърчителна дума. Добрият човек не можеше да загуби вярата си в доброто и в хуманността и все още се надяваше, че ще доживее да види как спокойствието, добронамереността и щастието ще завладеят този свят.

— Не съм чак толкова амбициозна, татко. Просто ми се иска да дам на тези деца дом, в който биха могли да се научат на някои просто неща, за да бъде след това животът им колкото се може по-лесен. Защото всяко от тях скоро ще излезе оттук и ще започне сложните си битки в този свят. Опитвам се само да им покажа какво значи чест, смелост, упоритост и трудолюбие, вяра в Бога, в останалите хора и в самите себе си.

— Но това е всичко. Помогни им да научат тези неща, а след това съвсем спокойно можеш да ги оставиш да градят живота си като зрели вече мъже и жени. И независимо дали постигат успехи, или преживяват разочарования, сигурен съм, че винаги ще си спомнят и ще благославят вашите усилия, скъпи ми сине и дъще.

Професорът се приближи и подаде ръка на жена си. Госпожа Джоу и съпругът й останаха за малко така един до друг, като си говореха тихичко, изпълнени с радост, защото чувстваха, че наистина са свършили немалко работа през това лято, след като и господин Марч я одобрява. В това време господин Лари се измъкна навън, каза нещо на децата и те внезапно нахлуха като фурия в стаята, хванаха се за ръце и затанцуваха около татко Баер и мама Баер. После кръгът започна да се стеснява, докато накрая добрият професор и съпругата му бяха хванати в плен от множество ръце и почти се скриха зад букета от засмени детски лица, които ги заобикаляха от всички страни. Сякаш искаха да докажат, че във всяка от градинките по едно цветенце бе пуснало дълбоки корени и бе разцъфтяло с красиви цветове. Защото любовта е цвете, което може да цъфти във всяка почва, цвете, което може да върши чудеса, независимо от есенните слани или зимните студове. То разтваря прекрасните си цветове през цялата година, като създава радост и благославя както този, който я дава, така и онзи, който я получава.