Луиза Мей Олкът
Малки мъже (19)

Деветнадесета глава
Джон Брук

— Събуди се, Деми, скъпи! Трябваш ми.

— Защо, аз току-що си легнах, не може вече да е сутрин — промърмори Деми, с мъка откъсвайки се от съня и премигна с очи като малък бухал.

— Само десет часът е, но баща ти е болен и трябва да отидем при него. О, моят малък Джон! Моят малък беден Джон! — проплака леля Джоу и положи глава върху възглавницата с въздишка, която прогони съня от очите на Деми и изпълни сърцето му с учудване и безпокойство. Той смътно усещаше защо леля Джоу го наричаше Джон и това го караше да се чувства така, сякаш някаква тежка загуба го беше направила нещастен. Прегърна я, без да каже дума и след минута тя се успокои. Като видя разтревоженото му лице, дори го целуна нежно и каза:

— Ще отидем да му кажем „сбогом“, миличък. Нямаме време за губене, затова облечи се и бързо ела в стаята ми. Аз трябва да събудя Дейзи.

— Добре, ще дойда — отвърна малкият Деми и когато леля Джоу излезе, стана тихо, облече се като на сън и оставяйки Томи дълбоко заспал, тръгна през тихата къща. Усещаше, че нещо ново и тъжно щеше да се случи, нещо, което го отделя временно от останалите момчета и прави света да изглежда мрачен, застинал и странен, каквито бяха познатите му стаи през тази нощ. Файтон, изпратен от господин Лари, чакаше пред вратата. Скоро Дейзи беше готова и те потеглиха набързо и тихо по мрачните пътища, за да кажат „сбогом“ на татко си. Братът и сестрата се държаха за ръка през целия път до града.

Никое от момчетата с изключение на Франц и Емил не знаеше какво е станало. Голямо беше учудването и безпокойството им, когато слязоха на следващата сутрин долу, тъй като къщата изглеждаше изоставена без стопанина и стопанката си. Нямаше я веселата госпожа Джоу, застанала зад чаените чаши. Без нея закуската беше просто едно неприятно и скучно занимание. Когато дойде време за училище, мястото на татко Баер беше празно. Те се чудиха в продължение на час какво става, чакайки някакви новини. Момчетата се надяваха, че всичко ще бъде наред с бащата на Деми, добрия Джон Брук, когото толкова много обичаха. Стана десет часа, но никой не дойде да разсее безпокойството им. На никой не му се играеше и въпреки че времето минаваше, всички стояха апатични и тъжни. Изведнъж Франц стана и заговори убедително:

— Слушайте сега, момчета! Нека да отидем на училище и да си подготвяме уроците, както бихме направили, ако чичо беше тук. Това сигурно ще го зарадва, а и денят ще минава по-бързо.

— Но кой ще види, че правим това? — попита Джак.

— Аз. Не знам повече от вас, но съм най-големият тук и ще се опитам да заместя чичо, докато се върне, ако нямате нищо против.

Нещо в сериозния и скромен начин, по който говореше Франц, направи впечатление на момчетата, защото въпреки че неговите детски очи бяха зачервени от плач за чичо Джон през дългата тъжна нощ, той изглеждаше като истински мъж, сякаш вече е започнал да разбира проблемите и грижите на живота и да ги посреща смело.

— Добре — каза Емил и седна на мястото си, като си спомни, че подчинението на висшестоящия офицер е първото задължение на моряка.

Останалите го последваха. Франц зае мястото на чичо си и се разпорежда около час. Уроците бяха научени и преговорени. Франц се справи като търпелив и добър учител. Той хитро избягваше онези теми в уроците, които не разбираше, и поддържаше реда не с думите си, а по-скоро с помощта на онзи несъзнателното внушаван ореол, който мъката му придаваше. Малките момчета четяха, когато чуха стъпки в хола. Всички погледнаха натам, за да разберат новините по лицето на влизащия господин Баер. То беше бледо и изтощено, изпълнено с нежна скръб. При тази мъка му бе трудно да намери думи, с които да отговори на Роб, който се затича към него и попита:

— Къде беше, тате?

Споменът за другия баща, който беше изоставил децата си в нощта и никога нямаше да се върне, накара господин Баер да прегърне силно сина си и за минута да зарови лицето си в гъстата коса на Роби. Емил покри лицето си с ръце, а Франц, чието момчешко лице беше бледо от съчувствие и мъка, отиде да постави ръка на рамото на чичо си. Останалите стояха толкова тихо, че нежният шум на падащите листа се чуваше отчетливо. Роби не разбираше какво точно става, но мразеше да вижда баща си нещастен, затова повдигна наведената му глава и каза със своя детски, жизнерадостен глас:

— Не плачи, татко! Ние всички сме толкова добри, научихме си уроците без теб и Франц беше учител.

Господин Баер ги погледна, опита да се усмихне и заговори с глас, изпълнен с благодарност, което накара малките момчета да се почувстват като светци:

— Благодаря ви много, деца мои. Това беше хубав начин да ми помогнете и да ме отмените. Няма никога да забравя това. Уверявам ви.

— Франц го предложи и беше първокласен учител — каза Нат и останалите заговориха с благодарност за младия си възпитател. Господин Баер сложи Роб на пода, постави ръка върху рамото на високия си племенник и заговори с нескрито удоволствие:

— Това прави тежкия ми ден по-лесен и ме кара да вярвам във вас. Сега съм нужен в града и трябва да ви оставя за няколко часа. Мислех да ви дам ваканция, или да изпратя някои от вас вкъщи, но ако искате да останете и да продължите както сте започнали, ще се чувствам доволен и горд от моите добри момчета.

— Ние ще останем. Така предпочитаме. Франц може да ни наглежда — извикаха няколко момчета, доволни от гласуваното им доверие.

— Мама няма ли да се върне? — попита Роб, изпълнен с копнеж. За него домът без мама беше като света без слънце.

— Предполагам, че ще се върнем довечера. Милата леля Мег се нуждае от майка ти повече, отколкото ти сега.

— Да, но Тед плачеше за нея и удари сестрата, беше ужасно непослушен — отговори Роб сякаш тази новина щеше да върне майка му вкъщи.

— Къде е малкото ми момче? — попита господин Баер.

— Дан го изведе навън за да го успокои. Той е добре сега — каза Франц, като посочи прозореца, през който можеха да видят Дан, който буташе бебешката количка, и кучетата, които лудуваха около него.

— Няма да отида при него, защото това ще го разстрои отново, но кажи на Дан, че го поверявам на неговите грижи. Вие сте големи момчета и аз вярвам, че ще се справите за един ден. Франц ще ви дава указания как да подготвите уроците си, а Сайлъс ще бъде тук да наглежда нещата. Довиждане до утре вечер.

— Само ми кажи за чичо Джон — извика Емил, задържайки бързащия да излезе господин Баер.

— Той беше болен само няколко часа и умря така, както беше живял — в мир и покой. Ние отидохме точно навреме, за да му кажем „сбогом“. Дейзи и Деми бяха в прегръдките му, когато заспа върху гърдите на леля Мег. Стига засега. Не мога да го понеса — завърши с разтреперен глас господин Баер и излезе бързо навън, дълбоко опечален, защото в лицето на Джон Брук той беше загубил и брат, и приятел, и едва ли щеше да се намери някой, който да заеме неговото място.

Цял ден къщата беше спокойна — малките момчета играеха тихо в детската стая, останалите се чувстваха така, сякаш неделята беше дошла по средата на седмицата, и се разхождаха, седяха под върбата или сред своите домашни любимци. Всички мислеха за чичо Джон и усещаха, че нещо нежно, истинско и силно си беше отишло от техния малък свят, оставяйки чувство за загуба, което се увеличаваше всеки час. Когато се смрачи, господин и госпожа Баер се върнаха сами, тъй като Деми и Дейзи сега бяха най-добрата утеха за майка си и не можеха да я оставят. Горката госпожа Джоу изглеждаше доста разстроена и явно имаше нужда също от топлота и успокоение, защото първите й думи бяха:

— Къде е бебето ми?

— Тук съм — отговори тънко гласче, докато Дан й подаваше Теди.

Тя го прегърна силно.

— Моят Дани се гижеше за мен цял ден и бях добле.

Госпожа Джоу се обърна да благодари на момчето, но точно в този момент Дан бе с гръб към нея и изтласкваше момчетата, които се бяха събрали в стаята, за да я посрещнат.

— Излезте, тя не трябва да бъде обезпокоявана от нас сега — обясняваше им с тих глас той.

— Не, останете. Искам всички да дойдете. Елате да ме видите, момчета. Аз ви оставих съвсем сами цял ден — извика госпожа Джоу и протегна ръце към тях, при което само след миг те се събраха около нея и я придружиха до стаята й. Не говориха много, но лица им бяха изключително изразителни, както и тези техни несръчни усилия да покажат своята мъка и съчувствие.

— Толкова съм изморена. Ще полегна тук и ще полюлея Теди, а вие ще ми донесете малко чай — каза тя, опитвайки се да говори весело заради тях.

Последва паническо бягство към трапезарията и подредената за вечеря маса щеше със сигурност да бъде опустошена, ако господин Баер не се беше намесил. Постигнато бе съгласие, че една група трябва да носи чая на мама Баер, а друга да изнася празната чаша. Франц получи честта да носи чашата, Емил хляба, Роб млякото. Теди настояваше да носи захарницата, която олекна с няколко бучки докато пристигне. Някои жени могат да намерят за странно в такъв момент момчета да се щурат навън и навътре, тракайки с лъжици и чинии, опитвайки се да бъдат тихи. Това обаче харесваше на госпожа Джоу, защото нейното сърце в този момент бе изпълнено с нежност. Припомняйки си колко от тях са без бащи и майки, тя преливаше от нежност към тях и се чувстваше добре, като виждаше реално потвърждение на сляпата им привързаност. Това беше храната, която й беше по-нужна от дебелата филия хляб с масло, която й дадоха.

— Преглътни го, лельо, знам, че това е тежък удар, но ще го преживеем по някакъв начин — със съчувствие й пошепна Емил и тези думи я зарадваха повече, отколкото донесената мокра чаша, пълна с чай, който бе толкова горчив, сякаш някоя негова сълза беше паднала в него по пътя. Когато вечерята свърши, втората група помагачи дотърча, за да изнесе таблата. Дан протегна ръце, за да вземе малкия заспиващ вече Теди и й каза:

— Нека аз да го сложа да спи. Ти си толкова уморена, мамо.

— Ще отидеш ли с него, миличък? — попита госпожа Джоу.

— Лазбила се — отвърна той и беше гордо отнесен от своя верен приятел.

— Толкова бих искал да мога да направя нещо — каза Нат с въздишка, докато Франц се надвесваше над канапето и докосваше нежно топлото чело на леля Джоу.

— Можеш, скъпи. Отиди и си донеси цигулката. Ще се радвам, ако изсвириш онези малки, сладки фрагменти, които чичо Теди ти изпрати последния път. Музиката ще ме успокои повече от всичко друго тази вечер.

Нат изтича за цигулката си, после застана пред вратата и свири така, както не беше го правил никога. Сега цялото му сърце като че бе потопено в музиката и то сякаш намагнетизираше пръстите му. Останалите момчета седяха тихо на стълбите, за да наблюдават да не би някой новодошъл да смути спокойствието в къщата. Франц остана дълго на поста си и горката госпожа Джоу, успокоена и пазена по този начин от своите момчета, най-накрая заспа и забрави мъката си за около час.

Изминаха два спокойни дни и на третия господин Баер дойде точно след училище с бележка в ръка, развълнуван и доволен.

— Искам да ви прочета нещо, момчета — обяви той и след като всички се наредиха около него, той прочете следното:

Скъпи братко Фриц, разбрах, че днес няма да доведеш своите момчета, защото си мислиш, че това няма да ми хареса. Моля те, направи го. Присъствието на неговите приятели ще помогне на Деми в тези толкова тежки за него часове, а и аз бих искала момчетата да чуят какво ще каже техният татко Баер за моя Джон. Сигурна съм, че това ще им се отрази добре. Ако те изпеят някой от онези прекрасни, стари химни, които си ги научил толкова добре, това ще ми хареса повече от всяка друга музика. Чувствам, че едно подобно изпълнение ще е много подходящо за случая. Моля ти се, помоли ги от мое име.

Мег

— Ще дойдете ли? — попита господин Баер момчетата, които бяха много развълнувани от учтивите думи и високите оценки на госпожа Брук за тях.

— Да — отвърнаха те като един и след един час тръгнаха, за да отдадат последна почит на Джон Брук, като присъстват на погребението му.

Малката къща изглеждаше толкова спокойна, слънчева и гостоприемна, колкото и преди десет години, когато Мег беше влязла в нея като годеница. Тогава беше началото на лятото и розите цъфтяха навсякъде, а сега беше началото на есента и мъртвите листа падаха нежно, оставяйки клоните голи. Годеницата сега беше вдовица, но лицето й отново излъчваше същото красиво спокойствие и сладкото примирение на една истински набожна душа, което всъщност превръщаше присъствието й в утеха за тези, които бяха дошли да я успокоят.

— О, Мег, как можеш да го понасяш по този начин? — прошепна Джоу, когато тя ги посрещна на вратата с гостоприемна усмивка. В нейното любезно поведение нямаше промяна с изключение на това, че беше още по-вежлива.

— Скъпа Джоу, любовта, която ме благославяше през тези десет щастливи години, все още ме крепи. Тя не може да умре и Джон е мой повече от всякога — прошепна Мег, а нежната вяра в очите й беше толкова красива и светла, че Джоу й повярва и благодари на бога за безсмъртието на любовта.