Луиза Мей Олкът
Малки мъже (16)

Шестнадесета глава
Укротяването на буйното жребче

— Но какво всъщност прави това момче? — каза си госпожа Джоу, докато наблюдаваше как Дан изминава разстоянието от половин миля около къщата с такава бързина, сякаш се бе хванал на бас. Той бе съвсем сам и като че бе обзет от желание да не спре да тича, докато не се разболее или докато не си счупи врата. Защото след като направи няколко обиколки, започна да се опитва да прескача и през оградата, после пробва и няколко салта по алеята, докато най-накрая не се отпусна напълно изтощен на тревата точно пред вратата.

— Да не би да тренираш за някакво надбягване, Дан? — попита госпожа Джоу от прозореца горе, където беше застанала.

Той погледна към нея и след като си пое въздух, отвърна с усмивка:

— Не, просто изразходвам излишната си енергия.

— Не можеш ли да намериш някакъв по-спокоен начин за това? Ще се разболееш, ако продължаваш да тичаш толкова в това горещо време — предупреди го госпожа Джоу и като се засмя, метна по него едно ветрило от палмови листа.

— Нищо не може да се направи. Наистина трябва да тичам някъде — отвърна с доста странно изражение в погледа Дан, което поразтревожи госпожа Джоу и тя побърза да го попита:

— Да не би Плъмфийлд да е вече твърде тесен за теб?

— Не бих възразил, ако имението наистина беше малко по-широчко, макар че и така го харесвам. Проблемът е, че понякога ме хващат дяволите и тогава трябва да тичам, за да се отърва от тях.

Последните думи като че ли се бяха изплъзнали несъзнателно от устата му, защото се видя, че съжали още в мига, в който ги изрече. Явно разбираше, че заслужава порицание за изразената неблагодарност. Но на госпожа Джоу й беше ясно какво точно изпитва и макар да съжаляваше, че се чувства така, не можеше да го обвинява, че е изразил чувството си. Изгледа го изпитателно и сякаш едва сега забеляза колко висок и силен бе станал вече, лицето му бе изпълнено с енергия, очите му нетърпеливо блестяха, а устните му бяха решително стиснати. Като си припомни пълната свобода, в която бе живял години наред, тя си даде сметка колко му тежи понякога дори едно такова ограничение като постоянния дом, особено когато го обземе старото чувство на безбрежност и волност.

— Да — каза си тихичко госпожа Джоу, — моят див сокол явно се нуждае от по-просторна клетка. Но ако го пусна да излезе навън, може и да се изгуби. Трябва да намеря някакво достатъчно силно изкушение тук, за да го задържа. — Замисли се малко, а след това добави на висок глас: — Знам как се чувстваш. Не става дума за „дявола“, както ти се изрази, а за напълно естественото желание на всички млади хора за свобода. И аз съм изпитвала същото и веднъж дори бях решила да се измъкна от къщи и да изчезна някъде.

— И защо не го направихте? — попита с любопитство Дан, като се приближи и се подпря на перваза на ниския прозорец с явното желание да продължи разговора на тази тема.

— Знаех, че е глупаво, а и любовта ми към майка ми ме задържаше вкъщи.

— Но аз никога не съм имал майка — започна Дан.

— Смятах, че вече имаш — побърза да го прекъсне госпожа Джоу, като нежно прибра назад кичура коса, паднал над изпотеното му чело.

— Вие сте безкрайно добра към мен и едва ли някога ще успея да ви се отблагодаря за всичко, но все пак не е същото като майка, нали? — каза Дан и вдигна изпълнените си с болка очи към нея, от което сърцето й се сви.

— Не, скъпи, не е същото и никога не би могло да бъде. Сигурно от истинската си майка би могъл да получиш много повече. Но след като не е възможно това да стане, защо не ми дадеш възможност да се опитам да запълня поне отчасти мястото й. Може би не съм успяла да направя всичко, което би трябвало и сигурно точно затова изпитваш желание да ме напуснеш — допълни с тъга тя.

— Какво говорите, разбира се, че направихте! — извика веднага Дан. — Всъщност аз не искам да избягам и сигурно няма да го направя, ако успея да преодолея този импулс. Защото от време на време направо имам чувството, че ще експлодирам. Тогава ми се иска да бягам като луд напред, без да знам точно накъде, да мачкам и руша наоколо, да се заям с някой. Не мога да си обясня защо става така, но наистина изпитвам подобни желания, ето това е.

Дан се усмихваше, докато говореше, но съвсем ясно си личеше, че казва истината, защото сериозно бе свил вежди, а в един момент удари толкова силно с юмрук по перваза, че намиращият се там напръстник на госпожа Джоу падна в тревата. Той се наведе и го вдигна, а когато й го подаваше, тя задържа за миг голямата му тъмна ръка.

— Е, Дан, бягай, щом се налага, но не се отдалечавай твърде много — каза му госпожа Джоу и от погледа й ясно личеше, че тези думи й струват доста усилия. — И се връщай скоро при мен, защото наистина имам нужда от теб.

Той бе доста изненадан от това неочаквано разрешение да си играе на беглец и то като че по някакъв начин намали желанието му да се махне. За него това бе твърде непонятно, но госпожа Джоу добре го разбираше и разчиташе, че точно тази естествена изменчивост в стремежите и желанията би могла да й помогне. Тя инстинктивно усещаше, че колкото по-големи ограничения се налагат на това момче, толкова по-остра ще бъде реакцията му срещу тях. Но ако бъде оставен без ограничения, самата мисъл за свободата, с която разполага, ще му носи радост, особено съчетана с разбирането, че присъствието му тук прави щастливи точно онези, които обича най-много. Това беше просто един експеримент, но той се оказа успешен. Дан помълча няколко минутки, като несъзнателно дърпаше едно по едно перата от ветрилото, докато внимателно премисляше онова, което госпожа Джоу му бе казала. Усещаше, че тя разчиташе на любовта му и на чувството му за чест.

— Засега едва ли ще тръгна нанякъде, а ако след време реша да го направя, със сигурност ще ви предупредя предварително. Така е честно, нали? — попита той, а по смесеното изражение на съжаление и решителност върху лицето му личеше, че ясно е разбрал жеста й.

— Добре, нека засега да оставим нещата по този начин. Все пак ми се иска да помисля дали не може да се намери някаква работа за теб, за да изразходваш с нея енергията си, вместо да тичаш наоколо като побесняло куче, да разкъсваш ветрилата ми или да биеш момчетата. С какво ли да те натоваря? — питаше се госпожа Джоу, като трескаво се опитваше да измисли нещо, което би могло да задържи Дан в имението, докато свикне с уроците и те започнат да му харесват. Най-неочаквано й хрумна една идея и тя веднага го попита: — Искаш ли да ми бъдеш личен помощник?

— Да ходя до града и да изпълнявам поръчките ви? — възкликна Дан и веднага вдигна глава от ветрилото, което се мъчеше да поправи. По очите му се виждаше, че идеята му харесва.

— Да, Франц вече се умори да върши тази работа, а Сайлъс невинаги е на разположение. Господин Баер също не разполага с достатъчно време. Старият Анди е сигурен кон, а теб те бива да караш кола, освен това познаваш града не по-зле от пощальона. Може би ще е добре да опиташ, за да видиш дали не е по-добре да отскачаш по два-три пъти в седмицата до града, вместо веднъж в месеца да бягаш.

— Тази работа много ми харесва, само че искам да я върша сам, не желая още някой да ми се мотае в краката — каза Дан, така обладан от новата идея, че дори веднага започна да предявява и претенции.

— Ако господин Баер няма нищо против, ти сам ще вършиш цялата работа. Може би Емил ще се понамръщи, но на него не би могло да се разчита за коня, докато на теб може. Ето, утре е ден за пазар, така че ще побързам да ти подготвя списък. Няма да е зле да поогледаш колата, за да видиш дали всичко е наред. Кажи освен това на Сайлъс да набере плодове и зеленчуци за мама. Ще трябва да станеш рано сутринта, за да се върнеш навреме за училище, ще се справиш ли?

— И без това съм ранна птица, така че нямам нищо против — отвърна Дан и посегна към дрехата си, която бе оставил долу на тревата.

— Ранното пиле този път хвана дебело червейче, сигурна съм в това — засмя се госпожа Джоу.

— Да, бива си го, не мога да се оплача — отвърна весело Дан и побърза да се заеме с новите си задачи — трябваше да постави нова пръчка на камшика, да измие колата и да даде разпореждания на Сайлъс с всичката тежест, която се полага на един млад личен помощник.

— Преди тази работа да му омръзне, сигурно ще съм измислила нещо друго, за да отклоня вниманието му от мисълта за бягство — каза си госпожа Джоу и се зае да пише списъка с поръчките, изпълнена с дълбоко чувство на благодарност, че всичките й момчета не са като Дан.

Господин Баер не посрещна с особен възторг новия план, но все пак се съгласи да опитат, което за момента създаде работа на Дан и му наложи да се откаже от някои свои налудничави планове, в които сериозно място заемаха широки поля и високи хълмове. На другата сутрин той стана много рано и веднага пое към града, като героично преодоля изкушението да се посъстезава с колата на млекаря, която също пътуваше натам. Когато стигна там, внимателно се зае с изпълняването на поръчките, като успя да се завърне в имението точно навреме, преди учебните занятия да са започнали. Това доста учуди господин Баер и достави голямо удоволствие на госпожа Баер. Емил наистина доста се намръщи, като разбра за „повишението“ на Дан, но бързо бе успокоен, след като получи страхотен катинар за новата си лодка. Това го накара да си помисли, че един морски вълк заслужава много по-висока чест от това да кара кола по пазарите или да изпълнява семейни поръчки. Така че Дан се утвърди на новия пост и вършеше работата си безупречно седмици наред, без да спомене повече и дума за бягство. Но един ден господин Баер го завари в люта схватка с Джак, който пищеше за милост, притиснат под коленете му.

— Дан, смятах, че си се отказал вече от побоищата — каза му той, след като се притече на помощ на по-малкото момче.

— Ние не се биехме, това беше просто боричкане — отвърна Дан и с нежелание се отдръпна от „противника“ си.

— Наистина ми приличаше на боричкане, какво ще кажеш, Джак? — обърна се господин Баер към победения джентълмен, който с мъка се изправи на краката си.

— Едва ли някога ще ми дойде отново на ум да се бия с него. Та той едва не ми откъсна главата — измърмори Джак, стиснал тази част от тялото си, сякаш всеки момент щеше да се отдели от раменете му.

— Истината е, че всичко започна на шега, но когато го смъкнах на земята, просто не можах да се въздържа да не го натупам. Съжалявам за това, стари приятелю — объркано обясни Дан, който явно се чувстваше засрамен от случката.

— Разбирам. Желанието да натупаш някого е било толкова силно, че не си могъл да му устоиш. Май се нуждаеш от битки и неприятности толкова силно, колкото Нат се нуждае от музиката си — заключи господин Баер, който знаеше всички подробности за неотдавнашния разговор между момчето и госпожа Джоу.

— Просто не мога да се въздържа. Затова онзи, който не иска да си изяде боя, трябва да стои далеч от мен — отвърна Дан и стрелна един предупредителен поглед към Джак, което го накара веднага да се измъкне.

— Щом ти трябва нещо, с което да се пребориш, бих ти предложил много по-сериозна работа от Джак — каза господин Баер и го поведе към овощната градина. Посочи му множеството коренища и саморасли храсти, някои бяха изкопани още през пролетта и сега лежаха разпръснати между дърветата в очакване някой да ги изнесе, други трябваше да се изкоренят.

— Когато почувстваш желание да се биеш с някой, вместо да малтретираш малките момчета, ела тук и използвай енергията си в подреждане на градината, за което при това ще получиш благодарност.

— Точно това ще направя — извика Дан, грабна брадвата, която лежеше наблизо, и започна така яростно да сече един от саморасляците, че наоколо се разхвърчаха малки тресчици, а господин Баер веднага избяга, за да спаси живота си.

За негово най-голямо удовлетворение, Дан наистина удържа на думата си и човек често можеше да го забележи как със зачервено лице се бори яростно с някой храст или дебел корен, хвърлил настрана дрехата и шапката си. Здравата се гневеше на тези непокорни израстъци, но не се отказваше и в края на краищата триумфално ги отстраняваше, събираше ги и ги измъкваше в края на градината. Ръцете му често бяха целите в рани от тези усилия, гърбът го болеше, а брадвата съвсем се изтъпи. Но всичко това му бе от полза. Коренищата и израстъците му носеха успокоение, за което едва ли някой подозираше, защото при всеки удар изразходваше част от енергията, която ако не беше тази работа, сигурно щеше да употреби за не толкова полезни неща.

— Какво ли ще правим, когато приключи с разчистването на градината? — с тревога се питаше госпожа Джоу и колкото и да се мъчеше, не можеше да измисли никаква друга сериозна работа, която би могла да възложи на Дан.

Но той сам си намери занимание, като с удоволствие му отделяше грижи и внимание и мина доста време, преди останалите да разберат защо точно го прави. През това лято в Плъмфийлд бе оставен един от хубавите млади коне на господин Лари, който най-спокойно си тичаше по широките поляни на отсрещната страна на потока. Момчетата проявяваха голям интерес към красивото и буйно същество, като от време на време се спираха и го наблюдаваха как препуска в галоп отсреща, докато къдравата му опашка ритмично подскача, а красивата му глава стои изправена нагоре. Но скоро се умориха от това занимание и оставиха Принц Чарли да прави каквото си иска. С изключение на Дан, на когото гледката на коня никога не му омръзна, почти не минаваше ден, в който да не го посети и да не му пъхне едно захарче или парче хляб в устата, за да спечели благоразположението му. Чарли приемаше всичко с благодарност, смяташе го за приятел и двамата се обичаха един друг, сякаш чувстваха, че между тях имаше някаква специална, силна връзка. В която и част на широката ливада да се намираше, Чарли веднага дотичваше бързо, след като чуеше изсвирването на Дан от оградата. Момчето изпитваше неповторимо щастие, когато красивото същество свеждаше глава над рамото му и го гледаше с прекрасните си умни очи.

— Ние се разбираме без думи, нали, стари приятелю? — казваше обикновено Дан, изпълнен с гордост от проявеното доверие към него. Пазеше ревностно само за себе си това чувство и не бе разказал на никого колко близки приятели са двамата с Чарли. Когато отиваше всеки ден при него, не викаше никое от момчетата със себе си. Вземаше понякога единствено Теди.

Господин Лари идваше от време на време, за да види как се чувства Чарли, като обясняваше, че ще започне да го впряга от есента.

— Едва ли ще се наложи да го обучавам особено, изглежда ми доста спокойно животно. Някой ден ще дойда със седло и ще се опитам да го пояздя — обяви той при едно от посещенията си.

— На мен ми разрешава да му слагам юзда, но не знам дали ще стои мирен, ако вие се опитате да му поставите седло — предупреди го Дан, който не пропускаше нито една среща между Чарли и неговия стопанин.

— Е, все някак си ще го принудя да се съгласи, пък и нямам нищо против, ако малко поскача и рита в началото. С него никога не са се отнасяли по груб начин и със сигурност малко ще се поучуди, когато го оседлаят. Но все пак се надявам, че няма да се уплаши и да направи някоя беля.

— Иска ми се да вярвам, че ще стане така — каза си Дан, след като господин Лари и професорът се отдалечиха, а Чарли се приближи към преградата, загледан след господата.

В този момент Дан бе обхванат от непреодолимо желание да опита сам да поязди животното, като не сваляше очи от лъскавата козина на широкия му гръб. Тъй като обикновено не се замисляше за опасностите, той веднага се подчини на импулса и докато нищо неподозиращият Чарли протягаше уста към предложената му ябълка, Дан бързо и тихомълком скочи върху гърба му. Не можа да остане дълго там обаче, защото бедното животно изпръхтя от изненада. В следващия миг конят вече се бе почти изправил на задните си крака, в резултат на което Дан се оказа на земята. Не се удари при падането, тъй като тревата долу бе висока и бе сравнително меко. Затова веднага скочи и се усмихна.

— Все пак успях да го направя! — щастливо извика момчето. — Ела тук, дяволе, ще опитам пак!

Но Чарли отклони поканата и Дан го остави, изпълнен с решимост в края на краищата да успее. Едно подобно предизвикателство щеше да му е наистина от полза. Следващия път взе юзда и я постави на коня, после си поигра с него, като го развеждаше насам-натам, докато животното се поумори. После Дан седна на оградата и предложи на приятеля си малко хляб, като през цялото време го наблюдаваше внимателно и търсеше подходящ момент, в който да се метне на гърба му. След няколко минути стисна здраво юздата и скочи върху коня. Чарли се опита да се отскубне, като използва стария трик, но Дан стисна юздата и успя да се задържи. Все пак имаше вече известен опит от язденето на Тоби, който също от време на време проявяваше капризи и се опитваше да хвърли ездачите си. Едновременно възмутен и учуден от неуспеха си, Чарли се повъртя малко, след което пое в луд галоп напред, при което Дан не можа да се удържи и се стовари на земята. Ако не беше от онзи род момчета, които винаги оставаха невредими при какви ли не ужасни ситуации, той със сигурност щеше да си счупи врата. Падна наистина лошо и остана да лежи на земята известно време, преди напълно да се съвземе, докато Чарли продължи да препуска през ливадата, като поклащаше глава, сякаш искаше да изрази задоволството си, че ездачът му си е получил заслуженото. После като че се досети, че може би нещо лошо се бе случило с Дан, и тъй като беше добродушен по природа, побърза да види какво е положението. Дан го остави да го души известно време и да се чуди какво му се е случило, после отвори очи, повдигна глава и изрече с такава решителност, сякаш животното би могло да го разбере:

— Смяташ, че си ме победил? Е, уверявам те, че грешиш, старо момче! Така или иначе ще те яздя, ще видиш, че ще го направя.

Този ден не се опита повече, но много скоро реши да използва нов метод за натоварване на Чарли. Прикачи едно навито одеяло на гърба му и го пусна да препуска, да се изправя на задните си крака и да пръхти колкото си иска. След първоначалните пристъпи на протест, Чарли се примири и само след няколко дни позволи на Дан да го възседне. Само дето спираше от време на време и вдигаше глава към него, сякаш искаше да му каже: „Не разбирам защо го правиш, но предполагам, че не ми мислиш злото, затова ти позволявам тази волност“.

Дан го потупваше окуражително и го обсипваше с похвали, докато правеше по няколко обиколки всеки ден. Често се случваше и да падне по време на ездата, но независимо от това не се отказваше. Мечтаеше си да сложи седло на Чарли и в същото време не смееше да довери на никого какво бе направил. Все пак се намери един свидетел на усилията му, който каза добра дума за него и му помогна да осъществи желанието си.

— Знаете ли с какво се занимава онзи младеж напоследък? — попита Сайлъс господаря си една вечер, докато получаваше разпорежданията за следващия ден.

— Кой младеж? — попита разтревожено господин Баер в очакване на поредна неприятна новина.

— Дан, май добре се справя с жребеца, сър, готов съм да се обзаложа, че вече го язди — захили се Сайлъс.

— Откъде знаеш?

— Е, обикновено мятам по едно око на тези малки приятели, така че знам в най-общи линии с какво се занимават. Забелязах, че Дан често тръгва към пасището, а се връща целият ожулен и насинен оттам — така се досетих, че нещо важно става. Нищо не споменах пред вас, но се изкачих в горната стая на хамбара, откъдето може да се наблюдава пасището. Видях, че Дан упорито се занимава с Чарли, въпреки че неведнъж го хвърляше на земята и го риташе като купа сено. Но на това момче май главата му е здрава, а и всичко това като че му харесваше, защото изобщо не се отказа.

— Но, Сайлъс, трябваше веднага да отидеш и да го спреш — момчето можеше направо да се пребие — извика господин Баер, като се чудеше какво ли още ще им докара до главите този пакостник.

— Може би трябваше, но честно казано, не виждах някаква реална опасност. Чарли е едно от най-добродушните същества, които съм виждал. Истината е, че обичам ездата и не можех да не се възхищавам на смелостта, с която действаше Дан. Вече съм сигурен, че си е поставил за цел да му сложи седло и да го поязди, което няма да се хареса на Чарли. Затова и реших да предупредя, предполагам, че все пак ще му разрешите да опита. Господин Лари едва ли ще има нещо против, а и Чарли е вече достатъчно голям за това.

— Ще видим — отвърна колебливо господин Баер и си тръгна, за да помисли по въпроса.

Дан веднага си призна и с гордост доказа истинността на думите на Сайлъс, като демонстрира голямото си влияние върху Чарли. Защото след понесените доста удари, след проявената любов и упоритост, той наистина бе успял в обяздването на жребеца с помощта на юзда и с одеяло върху гърба. Господин Лари бе много доволен от уменията и смелостта, проявени от Дан, затова и му разреши да продължи да се занимава с Чарли. Макар че и той веднага се зае да го обучава, дълбоко убеден, че не може едно момче да бъде по-добро от него самия. Благодарение на Дан, Чарли бе вече попривикнал към седлото и юздите и след като се бе преборил с първоначалното си възмущение от това насилие, вече не бе толкова трудно да го тренира човек. След като господин Лари се занимава известно време с него, той позволи и на Дан да язди жребеца, което предизвика възхищение и завист у другите момчета.

— Не е ли красавец? И вижте само колко е кротък, като агне, толкова е свикнал с мен! — гордо отбеляза Дан един ден, след като се бе смъкнал току-що от гърба на Чарли и го потупваше по врата с ръка.

— Да, и не е ли вече много по-полезно и добродушно животинче от онова диво жребче, което по цял ден препускаше по полето, прескачаше огради и дори се опитваше да избяга от време на време? — попита госпожа Баер от стълбите, където излизаше винаги, когато видеше Дан да язди Чарли.

— Точно така е. Сигурен съм, че вече няма да избяга, дори и да не го държа за юздите. Освен това се появява на минутата, щом му свирна. Добре съм го обучил, нали? — засмя се Дан, едновременно горд и доволен, защото независимо от усилията на стопанина му, Чарли всъщност обичаше него много повече.

— И аз също се занимавам с обяздването на едно буйно жребче и се надявам, че също ще успея, стига да проявя достатъчно търпение и упоритост — отвърна с усмивка госпожа Джоу и го изгледа така, че той веднага се досети какво има предвид.

— Няма да прехвърлим оградата и да избягаме, нали, Чарли? Ще си останем вътре, но все пак ще направим още едно хубаво препускане, приятелю — засмя се също Дан, но всъщност думите му бяха съвсем сериозни.