Луиза Мей Олкът
Малки мъже (15)

Петнадесета глава
В клоните на плачещата върба

Старото дърво видя толкова много интересни сцени и чу какви ли не изповеди това лято, защото се бе превърнало в любимо място, където децата с радост се оттегляха, за да се усамотят или да се скрият от чужди погледи. На плачещата върба това като че й харесваше, защото винаги ги посрещаше с отворени обятия, а тихите часове, прекарани в клоните й, бяха толкова полезни за всички. Един съботен следобед старото дърво се радваше на доста голяма компания.

Първи пристигнаха Нан и Дейзи, понесли малките си легенчета и парченца сапун, тъй като от време на време и двете ги обхващаше някаква особена мания за чистота и тогава донасяха всички дрехи на куклите си, за да ги изперат на потока. Ейша в никакъв случай не им разрешаваше „да й се мотаят в кухнята“. А достъпът до банята беше забранен, след като веднъж Нан забрави да затвори крана, в резултат на което водата напълни ваната, а след това продължи да тече по пода, докато капчици не се появиха върху тавана на всекидневната на долния етаж. Дейзи веднага се зае за работа, като започна първо с белите дрехи, намокри ги, после ги натърка със сапун и старателно ги изпра една по една. После същата процедура бе повторена с цветните дрехи. Когато всичко бе готово, простря прането си на едно въженце, което бе завързала между два храста, като ги защипа със специални малки щипчици, които Нед бе изработил за нея. Нан, обаче, натопи всичките си дрехи в едно легенче, като ги остави и започна да събира мъх, за да напълни възглавницата на Семирамида, кралицата на Вавилон, както бе нарекла една от куклите си. Това й отне доста време и когато най-накрая госпожа Празноглавка пристигна, за да се заеме отново с дрехите, видя, че всичко бе станало на тъмнозелени петна. Оказа се, че бе забравила да махне тъмнозелената копринена вътрешна част на една от шапките и тя бе боядисала розовите и сини роклички, малките бели ризки и дори чудесното раирано палтенце на една от куклите.

— Господи, каква мръсотия! — въздъхна Нан.

— Постели ги върху тревата на слънце, за да се избелят — посъветва я авторитетно Дейзи.

— Точно така ще направя, а след това можем да се настаним горе в гнезденцето, откъдето ще наблюдаваме да не ги издуха вятърът.

Целият гардероб на кралицата на Вавилон бе изложен на показ на поляната, след което двете малки перачки захлупиха легенчетата си, за да се изсушат и се качиха горе в гнезденцето. Настанени удобно, момиченцата потънаха в оживен разговор, точно както обикновено правят госпожите, когато си почиват след свършената домакинска работа.

— Едно пухено легло би подхождало толкова много на новата възглавница — подхвана разговора госпожа Празноглавка, докато прехвърляше събрания мъх от джоба си в носната си кърпичка, при което почти половината от него се разсипа встрани.

— О, не ти го препоръчвам, леля Джоу твърди, че пухените легла не са здравословни. Никога не бих позволила на децата си да спят на нещо друго, освен на матрак — отвърна с категоричен тон госпожа Шекспир Смит.

— О, аз не обръщам внимание на такива подробности. Децата ми са толкова здрави, че често дори прекарват нощта на пода и изобщо не възразявам (което си бе самата истина). Не мога да си позволя да купя девет матрака, предпочитам да им направя сама леглата.

— А Томи няма ли да ти вземе твърде много пари за перушината?

— Може и да ми поиска, но няма да му платя и все някак си ще го преживее — отвърна госпожа Празноглавка, която явно възнамеряваше да се възползва от една известна на всички черта на Томи Бангс — добродушието му.

— Струва ми се, че по-скоро розовият цвят ще се изгуби от тази рокличка, отколкото зеленото петно — отбеляза госпожа Шекспир Смит, като се загледа към проснатите на слънце дрешки. Това бе удобен начин да се смени темата, защото явно с приятелката си имаха различни разбирания по някои въпроси, а и госпожа Смит си беше доста дискретна дама.

— Няма значение. Чувствам се толкова уморена от тези мои кукли, че имам намерение да се откажа от тях и да насоча усилията си към градината. Тя ми харесва много повече от играта на къща — обяви госпожа Празноглавка, като несъзнателно даде израз на желанието на не малко възрастни госпожи, които, обаче, не можеха с такава лекота да се откажат от семействата си.

— В никакъв случай не трябва да ги изоставяш, та те ще загинат без майка си — извика нежната госпожа Смит.

— Да умират, изобщо не ме интересува. Омръзна ми да се занимавам с бебета, предпочитам да си играя с момчетата. И те имат нужда някой да се грижи за тях — отвърна коравосърдечната госпожа.

Дейзи съвсем не бе наясно с правата на жените. Всъщност тя без много шум получаваше всичко, което поискаше и никой не възразяваше срещу тези нейни искания, защото никога не се заемаше с нещо, което не би могла да изпълни. На практика Дейзи несъзнателно използваше всемогъщото право на собствения си авторитет и влияние, за да получи от околните най-различни предимства, които е доказала, че заслужава. Нан опитваше какви ли не способи, без да се отчайва от многобройните си провали, като ревностно се стремеше да си извоюва правото да прави всичко, което бе позволено на момчетата. Те й се присмиваха, опитваха се да избягат от нея и често протестираха срещу опитите й да се меси в техните работи. Но не успяваха да се отърват от нея, нито можеха да се направят, че не я чуват, защото тя бе невероятно упорита и бе надарена с дух на неуморим реформатор. Госпожа Баер се отнасяше със симпатия към нея, но се опитваше да тушира това нейно непреодолимо желание за пълна свобода, като й подсказваше, че би трябвало да поизчака малко, да се научи достатъчно добре да се контролира, за да е готова да използва правилно свободата още преди да я е получила. В мигове на просветление Нан се съгласяваше с всичко това, така че непрекъснатите възпитателни усилия на госпожа Баер вече даваха известни плодове. Никой напоследък не можеше да я чуе да казва, че ще стане машинист или ковач, затова пък страстите й се насочиха към фермерството, в което явно виждаше благодатна почва за разгръщане на енергията, затворена в малкото й телце. Но и тази дейност не я задоволяваше напълно, защото си даваше сметка, че културите, които ще отглежда, са неми и не биха могли да й се отблагодарят за грижите. Искаше й се да обича, да защитава и да се грижи за някакво човешко същество. Затова се чувстваше най-щастлива, когато някое от малките момчета дойдеше при нея с порязано пръстче, наранена глава или ожулено коляно и я молеше за помощ. Като забеляза това, госпожа Джоу реши, че би трябвало да се научи как да се грижи за рани, в резултат на което сестрата се сдоби с една старателна ученичка. Момчетата започнаха да я наричат „Доктор Празноглавка“, което много й харесваше.

— Фриц, открих какво бихме могли да направим за това дете — каза един ден госпожа Джоу на професора. — Дори и сега на нея й се иска да има някаква цел, за която да живее. Ако такава цел й липсва, тя ще се превърне в една недоволна, намръщена и сърдита, макар и силна и можеща жена. Не би трябвало да правим опити да укротяваме неуморния й дух, а да се постараем да й осигурим работата, която желае. След това постепенно ще убедим баща й да й разреши да учи медицина. От нея би могъл да излезе чудесен лекар, защото е смела, със здрави нерви, а в същото време има нежно сърце и е изпълнена с любов и състрадание към слабите и страдащите.

В началото господин Баер само се засмя, но след това се съгласи да направят един опит. Даде на Нан градината с билките, като непрекъснато я обучаваше на различните лечебни свойства, съдържащи се в растенията, за които се грижи. Дори й позволяваше на практика да провери тези свойства при лекуване на някои незначителни неразположения на малките деца от време на време. Нан усвояваше всичко с желание и бързо напредна, като показваше интерес, който според професора бе твърде окуражителен, така че той продължи да работи с нея и не помисли да й затвори вратата под носа само защото бе жена.

Нан си мислеше точно за това, докато седеше в клоните на плачещата върба, когато силен момчешки глас проехтя до самото дърво:

— Хей, айларипи! Къде си, Нан?

— Ето ни, тук сме.

— Ох, о-о-х! — проплака гласът и в следващия миг видяха Емил, който бе стиснал едната си ръка с другата, а лицето му бе изкривено от болка.

— Какво се е случило? — разтревожено попита Дейзи.

— Някакъв ужасен трън се заби в палеца ми. Не можеш ли да го извадиш? Вземи нещо остро и го измъкни, моля те, Нани.

— Много надълбоко е влязъл, а нямам игла в себе си — обясни Нан, след като слезе от дървото и внимателно разгледа подутия палец.

— Вземи карфица — подкани я Емил.

— Не, карфицата е твърде дебела и няма остър връх.

В този момент Дейзи бръкна в джоба си и извади оттам малко несесерче с четири игли в него.

— Ти си истинско съкровище, винаги носиш онова, което ни трябва — извика Емил, а Нан твърдо реши отсега нататък винаги да носи подобно несесерче в джоба си, защото случаи като този бяха често срещани в практиката й.

Дейзи стисна очи, за да не гледа, докато Нан заби със сигурна ръка иглата, а Емил в това време й помагаше, като я ориентираше за правилната посока, нещо, което не би могло да се намери в никаква медицинска книга.

— Още мъничко и ще го достигнеш! Спокойно, спокойно. Опитай още веднъж. Ето, готово, достигна го!

— Изтиках го, само го издърпай — разпореди докторът, като избутваше лекичко трънчето с умели движения.

— Леле, колко кръв! — възкликна пациентът, като тръскаше обляната си в кръв ръка.

— Чакай, ще превържа пръста ти, ако имаш носна кърпичка.

— Нямам. Защо не вземеш от тези парцали по земята?

— Господи, да не сте посмели! Та това са дрехите на куклите — извика възмутено Дейзи.

— Вземи някоя от дрехите на моите кукли, с удоволствие ще ти я подаря — щедро предложи Нан и Емил веднага се наведе, като грабна първия „парцал“, който се намираше най-близо до него. Оказа се, че е попаднал на една пищна поличка, но Нан я разкъса, без да отрони и дума. А когато след малко кралското наметало също бе използвано, за да се направи една здрава превръзка, тя разпореди съвсем сериозно на пациента си:

— Гледай да е непрекъснато влажно и не го развързвай. Така раната ще зарасне добре и няма да се възпали.

— Колко ти дължа? — попита със смях момчето.

— Нищо, това е безплатна лечебница, място, където бедняците могат да се лекуват, без да плащат — обясни важно Нан.

— Благодаря, доктор Празноглавка. Винаги ще се обръщам за помощ към теб, когато ми се наложи — отвърна Емил и си тръгна, но преди да се отдалечи, реши да я предупреди — тъй като доброто й дело заслужаваше подобна отплата: — Твоите боклуци са се разхвърчали, докторе.

Без да обръщат внимание на обидното определение „боклуци“, дамите бързо се смъкнаха от дървото, за да съберат прането си, след което се насочиха към къщата, за да запалят малката си печка и да се заемат с гладенето.

Повя лек вятър и разклати клоните на старата върба, които сякаш се засмяха тихичко на току-що чутите детски приказки в гнезденцето. И те още не се бяха успокоили, когато друга двойка деца се приюти на любимото местенце между клоните.

— Трябва да ти доверя една тайна — започна Томи, после направи многозначителна пауза, за да подчертае важността на новината.

— Казвай — подкани го Нат, докато си мислеше, че навярно трябваше да донесе цигулката си, толкова тихо и приятно бе тук.

— Е, помниш ли нашия последен разговор за онзи интересен случай с доказателствата — каза Томи, като се опита да цитира точно думите на Франц от лекцията му в клуба. — Аз предложих да подарим нещо на Дан, в знак на извинение за това, че го подозирахме, за да му демонстрираме нашето уважение и т.н. Нали разбираш, става дума за нещо красиво и полезно, което би могъл да запази завинаги и да се гордее с него. И какво смяташ, че избрахме?

— Класьор за пеперуди, той толкова много иска да си има такъв класьор — отвърна Нат и изглеждаше малко разочарован, защото бе решил самият той да му направи този подарък.

— Не, сър, ще бъде микроскоп, съвсем истински, от онези, с които може да се наблюдават какво се казваше там във водата, а също и звездите, и яйцата на мравките, както и какво ли още не. Как ти се струва, страхотен подарък, нали? — нетърпеливо попита Томи.

— Господи, страхотно се радвам! Но няма ли да струва много скъпо? — извика Нат, изпълнен с радост, че приятелят му най-накрая е оценен.

— Ще струва, разбира се, но всеки ще даде по нещо. Аз оглавих подписката за събиране на средствата с моите пет долара, защото ако ще се прави нещо, то трябва да е както трябва.

— Какво? Ще дадеш всичките си пари? Не съм виждал толкова щедър човек като теб — усмихна му се с възхищение Нат.

— Знаеш ли, толкова неприятности си имах с тези мои пари, че направо се уморих. Нямам намерение да правя никакви спестявания повече, ще дам събраното до този момент за Дан и се надявам, че отсега нататък никой няма да ми завижда, нито пък ще се изкушава да открадне от парите ми. Така няма да ми се налага никога вече да подозирам хората около мен или да се тревожа за парите си — обясни Томи, за когото грижите и вълненията на милионера явно се бяха оказали твърде голяма тежест.

— Ще ти разреши ли господин Баер да направиш това?

— Според него планът ни е превъзходен. Каза също така, че повечето от най-добрите хора, които е познавал, са предпочитали да правят добро с парите си, вместо да ги трупат скъпернически и да попаднат незнайно къде след смъртта им.

— Твоят баща е богат, той така ли постъпва с парите си?

— Не съм много сигурен. Знам само, че е готов да ми даде всичко, което пожелая. Ще разговарям с него по този въпрос, когато се прибера у дома. При всички случаи бих могъл да му послужа за добър пример — каза толкова сериозно Томи, че Нат не посмя да се засмее.

— Ти би могъл да направиш толкова добри неща с парите си, нали? — попита с респект той.

— Същото каза и господин Баер и ми обеща, че ще ме посъветва как полезно да изразходвам онова, с което разполагам. Сега започвам с Дан, а следващия път, когато събера долар или нещо такова, ще се опитам да помогна по някакъв начин на Дик. Той е толкова добро момче, а получава само по един цент на седмица за джобни пари. Както знаеш, няма възможност да изкара нещо допълнително, затова съм решил да се погрижа за него — обяви добродушният Томи, който явно бе завладян от идеята да прави добро.

— Планът ти е чудесен. Аз няма да се опитвам повече да събирам пари за цигулка, ще купя със събраното класьор за пеперудите на Дан, а ако ми остане нещо, ще се опитам да доставя някакво удоволствие на бедния Били. Той е толкова привързан към мен и макар че не е от бедно семейство, сигурно ще се радва, ако получи малък подарък от мен, защото аз най-добре от всички знам какво точно иска — каза Нат, като с радост си мислеше колко щастие би могъл да подари с безценните си три долара.

— Значи си готов да постъпиш като мен. Тогава да отидем и да попитаме господин Баер дали може да заминеш с мен в града в понеделник следобед. Там ти ще купиш класьора, а аз — микроскопа. Франц и Емил също ще пътуват до града, така че ще си прекараме чудесно, ще обикаляме заедно по магазините.

Младежите се отдалечиха, хванати под ръка, потънали в сериозен разговор около новите планове. Те вече започваха да изпитват онова сладко удовлетворение, което е познато на всички, направили дори най-плах опит да подпомогнат по някакъв начин бедните и болните.

— Хайде да се качим горе и да си починем, там е толкова хладно и приятно, а и бихме могли да сортираме събраните листа през това време — предложи Деми, когато двамата с Дан се появиха едва пристъпяйки от умора след продължителната разходка из гората.

— Добре — отвърна Дан, който обикновено не говореше много и момчетата в миг се изкачиха на дървото.

— Защо листата на брезата се люшкат много повече от останалите? — попита любопитният Деми, който бе убеден, че Дан има отговори за всичките му въпроси.

— Техните дръжчици, с които са свързани към клончето, са малко по-други. Ако наблюдаваш внимателно, ще усетиш тази разлика, сравнявайки ги с листата на други дървета. Точно поради това те се разклащат дори при най-лекия ветрец, докато листата на бряста, например, са увиснали надолу и почти не помръдват, освен когато духа силно.

— Колко любопитно! А какво става с листата на това клонче? — извика Деми, като измъкна клонче, което бе откъснал от едно дърво на ливадата.

— Това е черничево клонче, листата му се използват за храна на копринените буби, които в началото представляват едни червейчета и след като ядат известно време от черничевите листа, се свиват и се превръщат в буби. Веднъж бях в една копринена фабрика и там имаше огромни стаи, пълни с полици, които бяха покрити с черничеви листа, а червеите ги ядяха толкова бързо, че се чуваше шум. Понякога изяждат толкова огромно количество, че умират от преяждане. Можеш да разкажеш за това на Кръглия Коул — засмя се Дан.

— И аз знам нещо — за листата на лопена. Елфите ги използват, за да се завиват с тях — каза Деми, който не можеше да се отърве от детските си представи, натрупани след четенето на толкова много приказки.

— Познавах една старица — отвърна Дан, — която използваше листата на лопена като нощна шапчица, защото много я болеше лицето. Беше ги зашила едно за друго и носеше шапката си всяка нощ.

— Колко смешно! Това баба ти ли беше?

— Никога не съм имал баба. Става дума за една доста странна старица, която живееше сама в разнебитена къщурка заедно с деветнайсетте си котки. Хората я смятаха за вещица, но тя не беше, макар че на пръв поглед приличаше на стар изпокъсан чувал. Държеше се мило с мен и ми позволяваше да живея в къщата й на топло, когато в дома за сираци се отнасяха лошо с мен.

— Нима си живял в дом за сираци?

— Съвсем за кратко. Но това няма значение… Нямах намерение да споменавам за това време — веднага отсече Дан и замълча, както правеше често, когато темата не му харесваше.

— Разкажи ми за котките, моля те! — каза Деми, който почувства, че преди малко е задал погрешен въпрос и искрено съжаляваше за това.

— Няма нищо за разказване; тя просто имаше много котки, като през нощта ги държеше в една бъчва. Понякога отивах и надничах в нея, после тихичко махах капака и ги пусках да се разхождат из къщата. Това ужасно я ядосваше, тя викаше, преследваше ги и ги пускаше обратно в бъчвата, като ядосано проклинаше през цялото време.

— Добре ли се държеше с тях? — попита Деми, като се засмя по детски.

— Предполагам, че да. Бедната стара душа! Та тя прибираше всички изгубени и болни котки в града. Когато някой искаше да си гледа котка вкъщи, отиваше при Марм Уебър и тя му разрешаваше да си избере какъвто цвят и порода иска, като вземаше срещу това само по девет цента — беше толкова щастлива, когато имаше възможност да прехвърли някоя от своите писани в по-добра къща.

— Така ми се иска да я видя тази Марм Уебър. Дали бих могъл да я намеря, ако отида на онова място?

— Тя е мъртва. Както и всички други мои близки хора — кратко отвърна Дан.

— Съжалявам — изрече бързо Деми и замълча, като се чудеше каква ли по-безопасна тема да захване. Разбираше, че не бива да повдига повече въпроса за тази дама, но го човъркаше любопитство какво е станало с котките, затова не можа да се въздържи и попита тихо:

— А тя лекуваше ли болните?

— Понякога. Една си бе счупила крака и тя го привърза към тънка пръчка, така че скоро се оправи. Друга имаше пристъпи от силна кашлица и старицата упорито я лекува с билки, докато оздравее. Но някои умираха и тя ги погребваше; а онези, които не оздравяваха, сама убиваше по лесен начин, за да ги спаси от мъки.

— Но как? — попита Деми, който усещаше, че тази старица не е била съвсем обикновена, а освен това сигурно около нейните котки е имало нещо специално, защото Дан непрекъснато се усмихваше, докато разказваше за тях.

— Една любезна госпожа, която обичала котките, й бе обяснила как да го прави. Дала й бе от необходимото вещество в достатъчно количество, след което й изпрати всичките си писани, за да ги убие. Марм използваше една гъба, напоена с етер, като първо упояваше котките, а след това ги хвърляше в един стар кладенец, където те се давеха, преди още да се събудят.

— Надявам се, че котките не са усещали нищо. Ще разкажа на Дейзи за този способ. Ти наистина знаеш толкова много интересни неща! — възкликна Деми.

— Тихо! — пошепна Дан и посочи към къщата. Двете момчета надникнаха внимателно от удобното си прикритие в клоните на плачещата върба и видяха госпожа Джоу, която вървеше по ливадата и четеше, докато Теди се влачеше уморено след нея и въртеше някаква количка в ръцете си.

— Не се обаждай, нека първо ни видят — пошепна Деми и двамата останаха неподвижни в прикритието си, докато госпожа Джоу и Теди се приближат. Тя бе така потънала в четивото си, че сигурно щеше да нагази в потока, ако Теди не я бе спрял с думите:

— Мамо, иска лови ибки.

Госпожа Джоу остави настрана интересната книга, която се опитваше да прочете вече цяла седмица, но все не й оставаше време и се огледа за някоя пръчка, която би могла да се приспособи за въдица, тъй като и без това бе свикнала да прави играчки почти от нищо. Точно посегна да отчупи една пръчка от близкия храст и ето че в краката й падна едно дълго, жилаво върбово клонче. Тя погледна нагоре и видя усмихнатите момчета, които надничаха от прикритието си.

— Голе! Голе! — започна да вика Теди и протягаше упорито ръчички, после ги размахваше, сякаш се мъчеше да полети.

— Почакай първо да сляза, а след това ти ще се качиш на моето място. И без това трябва да се върна при Дейзи — каза Деми и побърза да се оттегли, изпълнен с нетърпение да разкаже на сестра си историята за деветнайсетте котки, заедно с вълнуващите епизоди за бъчвата и кладенеца.

Теди се покатери веднага горе, след което Дан с усмивка покани и госпожа Джоу.

— Елате и вие, тук има достатъчно място. Ще ви подам ръка.

Госпожа Джоу хвърли един поглед през рамо, но наоколо нямаше никой.

— Е, ако обещаеш, че няма да казваш на никой, ще се кача — отвърна с усмивка тя, защото идеята твърде много й хареса. И така само с два пъргави скока се оказа в гнезденцето сред клоните на дървото.

— Не съм се катерила по дървета, откакто се омъжих. Когато бях малко момиче, много обичах да го правя — обясни тя, след като се настани удобно в прикритието.

— Сега можете да си почетете, ако желаете, а аз ще се погрижа за Теди — предложи Дан и веднага се зае да приготвя въдицата за нетърпеливото бебче.

— О, вече май не ми се чете. С какво се занимавахте двамата с Деми тук? — попита госпожа Джоу, защото бе забелязала сериозната физиономия върху лицето на Дан, от което си направи извод, че явно се бе случило нещо важно.

— О, просто си говорехме. Аз му обяснявах за листата на дърветата и за някои други неща, а той ми разказа за своите странни игри. Ето, капитане, въдицата е готова, можеш да започваш риболова — с усмивка се обърна към малкия Теди Дан, след като завърши работата си и постави една голяма синя муха на кукичката в края на кордата, която бе здраво завързана за върбовата пръчка.

Теди веднага се наведе през клона на дървото и скоро цялото му внимание бе погълнато от това да наблюдава внимателно водата, защото беше убеден, че в най-скоро време ще се появи някоя риба. За всеки случай Дан го държеше отзад за палтенцето, за да не цамбурне в потока, а госпожа Джоу успя да го увлече в разговор, като непрекъснато му задаваше разни въпроси.

— Много се радвам, че си разказал на Деми за „листата на дърветата и разни други неща“. Май има нужда точно от това. Така ми се иска да го понаучиш на някои неща за природата и да го водиш на разходка със себе си.

— С удоволствие бих го направил, той е такъв умник, но…

— Но какво?

— Не вярвам да ми се доверите за това.

— Защо не?

— Е, Деми ви е толкова скъп, освен това е добро момче, докато аз съм ужасен, затова си мисля, че сигурно бихте искали да стои настрана от мен.

— Ти не си ужасен, както твърдиш, и аз ти вярвам, напълно ти се доверявам, Дан, защото искрено се стремиш да се поправиш, а и резултатите са все по-добри и по-добри.

— Наистина ли? — попита Дан и я погледна изпитателно, като сянката на недоверие постепенно се вдигна от лицето му.

— Да, нима сам не го чувстваш?

— Надявах се, че е така, но не бях съвсем сигурен.

— Мълчах си и те наблюдавах внимателно, като смятах първо да преценя съвсем сигурно, а след това да ти дам наградата, която заслужаваш. Сега мога да кажа със сигурност, че преценката ми е окончателна, така че ти имам доверие да се грижиш не само за Деми, но дори и за собствения ми син. Смятам, че би могъл да ги научиш на някои полезни неща, които никой друг не е в състояние да им ги каже.

— Наистина ли мога? — извика Дан, сякаш сам се учуди на тази идея.

— Деми твърде дълго е живял само сред възрастни хора, така че има нужда от онова, което ти си натрупал — познания за обикновените неща, сила и смелост. Той те смята за най-смелото момче, което някога е срещал, и се възхищава от упоритостта, с която се задълбочаваш в интересуващите те неща. Освен това ти знаеш толкова много за природата и нейните обитатели, можеш да му разказваш прекрасни истории за птиците, пчелите, листата, животните — истории, които не би могъл да намери в своите книжки. И тъй като те са истински, тези разкази ще му бъдат от полза. Сега разбираш ли, че действително си в състояние да му помогнеш, ясно ли ти е защо ми харесва да ви виждам двамата?

Едва ли с думи би могло да се обясни колко доволен и трогнат се почувства Дан от това доверие и от похвалите, които получи. Никой досега не му се бе доверявал, никой не се бе постарал дори да види или да потърси доброто у него и едва ли някой бе подозирал колко много неща се крият в сърцето на това пренебрегнато дете, което би могло напълно да пропадне, ако не бе срещнало така търсената симпатия и подкрепа.

Тихият им разговор бе нарушен от радостен вик от страна на Теди, който за най-голяма изненада на всички наистина хвана една пъстърва в потока, където от години не се бе виждала подобна риба. Той бе така очарован от този успех, че настоя да покаже своя трофей на всички от фамилията, преди да го предостави на Ейша да го сготви за вечеря. Затова тримата се смъкнаха от дървото и се запътиха към къщата, всички доволни и щастливи от работата, която бяха свършили през последния половин час.

Следващият посетител на дървото бе Нед, но остана съвсем за кратко в гнезденцето — само докато Дик и Доли му наловиха цяла шепа щурци и скакалци. Искаше да си направи една шега с Томи, като постави част от тези животинки в леглото му. Това със сигурност щеше да принуди Бангс да скочи от леглото, веднага щом усети движението им, а след това да ги преследва часове наред из стаята през нощта. Ловът приключи сравнително бързо и след като плати на помощниците си с по няколко дребни бонбончета на всеки, Нед се оттегли, за да подготви „изненадата“ за Томи.

В следващия час плачещата върба самотно поклащаше клони над издължаващите се сенки, след като слънцето започна да се спуска надолу. Върху клоните й вече се виждаха розовите отблясъци на залеза, когато едно момче премина крадешком по поляната и като видя Били край потока, веднага се запъти към него и тайнствено му разпореди:

— Отиди и кажи на господин Баер, че бих искал да се срещна тук с него, моля те. И не позволявай на никой друг да те чуе.

Били кимна с глава и побягна, а в същото време момчето се свря в клоните на плачещата върба, седна в гнезденцето и започна нетърпеливо да се озърта, макар че не можеше да не изпита удоволствие, че се намира на такова прекрасно място точно по залез-слънце. Господин Баер се появи само след няколко минути, прескочи оградата и вдигна глава към гнезденцето.

— Радвам се, че те виждам, Джак — каза любезно той. — Но защо не влезе направо вътре, за да се срещнеш с всички?

— Бих искал да поговоря с вас най-напред, моля ви, сър. Чичо ме накара да се върна. Знам, че не заслужавам да ме приемете обратно, но така се надявам, че момчетата няма да се отнасят лошо с мен.

Бедният Джак явно бе преживял доста неприятности, освен това си личеше, че е изпълнен със срам и съжаление и си мечтаеше да го приемат колкото се може по-скоро в Плъмфийлд. Защото чичо му здравата го бе напердашил и навикал за онова, което бе направил, макар че той всъщност само бе последвал примера му. Джак се бе молил да не го кара да се връща обратно, но училището бе доста евтино, така че господин Форд бе настоял и момчето бе принудено да пристигне колкото се може по-тихо. Сега се опитваше да потърси закрила под крилото на господин Баер.

— Надявам се, че нещата ще се уредят, макар че не бих могъл да отговарям вместо момчетата. Мога да ти обещая само, че ще се опитам да ги накарам да не бъдат несправедливи. Все пак ми се струва, че след като Нат и Дан пострадаха толкова много, без да имат вина, ти също би трябвало да изтърпиш своето, след като наистина си виновен. Не е ли така? — попита господин Баер, изпълнен със съжаление към Джак, макар че в същото време си даваше сметка, че заслужава наказание за непростимата грешка, която бе извършил.

— Така е, но нали върнах парите на Томи, освен това си признах, че съжалявам, нима това не е достатъчно? — намусено измърмори Джак. Явно това момче, което подличко бе позволило да обвиняват друг за постъпката му, сега не можеше да събере достатъчно смелост, за да понесе последствията.

— Не, според мен би трябвало да поискаш извинение от трите момчета, честно и открито. И естествено, не би могъл да очакваш, че те ще ти се доверяват и ще те уважават, поне за известно време. Така или иначе ще трябва да го преживееш и аз съм готов да ти помогна за това. Лъжата и кражбата са ужасни грехове, така че се надявам, че вече си получил добър урок. Радвам се, че се срамуваш от стореното, това е добър знак. Но трябва да бъдеш търпелив и да се постараеш да подобриш репутацията си сред момчетата.

— Ще организирам търг и ще разпродам всичките си неща на невероятно ниски цени — извика Джак, като изрази съжалението си по типичния за него начин.

— Според мен ще бъде по-добре, ако направо ги подариш и започнеш всичко отначало. Можеш например да си избереш мотото „Честността е най-добрата политика“ и да се опитваш да го реализираш на практика, а не само на думи. Дори и да не изкараш и един цент през това лято, през есента вече ще бъдеш богат, ако действаш по този начин, уверявам те — съвсем сериозно обяви господин Баер.

Колкото и да му беше трудно, Джак все пак се съгласи с тези думи, защото и той вече си даваше сметка, че с измама не може да се постигне кой знае какво. Така му се искаше да спечели отново приятелството на момчетата. Но сърцето му бе толкова пристрастено към притежаваните от него неща, че направо се сви при мисълта, че ще трябва да раздаде без нищо тези скъпоценни неща. Да поиска официално извинение от всички бе много по-лесно, отколкото да се лиши от скъпоценностите си. Но в същото време си помисли, че може би съществуват разни невидими неща, които са много по-ценни от ножчетата, кукичките за въдици и дори от парите. Затова и реши да се помъчи да заслужи уважението на връстниците си, макар и това да му струва доста скъпо.

— Добре, ще го направя — заяви неочаквано решително той след кратка пауза.

— Чудесно! Ще се опитам да ти помогна — обеща господин Баер, който се чувстваше много доволен.

После татко Баер поведе сгрешилото момче обратно в техния малък свят, който отначало го прие доста хладно, но лошото бързо бе забравено, особено след като Джак показа на всички, че си е взел бележка от допуснатата грешка и вече искрено желае да се заеме с нов, честен бизнес.