Луиза Мей Олкът
Малки мъже (14)

Четиринадесета глава
Приятели

Госпожа Баер се оказа напълно права, мирът и спокойствието бяха само временни, наближаваше буря. Само два дни, след като Бес си бе тръгнала, имението Плъмфийлд бе разтърсено от морално земетресение, като епицентърът бе вътре в къщата.

В основата на нещастието бяха кокошките на Томи, защото ако те не се бяха старали толкова и не бяха снасяли толкова много яйца, той нямаше да има какво да продава, за да събере толкова много пари. Парите са в основата на всяко зло, но в същото време те са нещо изключително важно, без което не бихме могли да изкараме по-дълго, отколкото например без картофи. Томи със сигурност не можеше без пари, при това ги харчеше така безразсъдно, че господин Баер бе принуден да му препоръча да си внася парите на спестовен влог, като веднага му предложи и възможност да натрупа спестявания — в една импозантна метална кутия под формата на къща, над вратата й бе залепено неговото име, а над покрива имаше голямо коминче, откъдето се пускаха монетите. Чуваше се как потропват надолу, докато стигнат до пода. Точно там встрани имаше една скрита врата, която се отключваше и монетите можеха да бъдат извадени.

Къщичката така бързо натежа, че Томи скоро бе изпълнен с удовлетворение, че прие предложението на господин Баер за тази инвестиция, като непрекъснато планираше да вложи капитала си в нечувани съкровища. Водеше си сметка на вложените средства, тъй като му бе обещано, че може да отвори тайната врата, когато събере пет долара, при условие че ще си изхарчи разумно парите. Оставаше му да внесе още само един долар и в деня, в който госпожа Джоу му плати за поредните четири дузини яйца, той бе толкова доволен, че веднага се затича, за да съобщи новината на Нат, който също спестяваше пари за цигулката, за която мечтаеше от толкова време.

— Иска ми се и аз да имах толкова пари, за да ги прибавя към моите три долара, тогава бързо щях да събера достатъчно, за да си купя така желаната цигулка — каза той, като погледна със завист към парите.

— Мога да ти дам малко пари на заем. Все още не съм решил какво ще правя с моите — каза Томи, като подхвърли нагоре една от монетите и пъргаво успя да я хване, когато полетя надолу.

— Ей, момчета, изтичайте долу до потока, за да видите каква голяма змия е хванал Дан — извика един момчешки глас зад хамбара.

— Да тръгваме — скочи веднага Томи и като скри парите в старата веялна машина, побягна навън, последван от Нат.

Змията беше наистина много интересна, след това момчетата преследваха доста време един куц гарван, докато най-накрая успяха да го хванат. Всичко това до такава степен погълна вниманието на Томи, че той напълно забрави за парите и се сети за тях едва през нощта, след като вече си бе легнал.

— Няма значение, никой освен Нат не знае, че съм ги оставил там — каза си момчето и заспа, без да мисли повече за неприбраната си собственост.

На следващата сутрин момчетата вече се бяха събрали в класната стая и учебните часове всеки момент щяха да започнат, когато Томи влетя зачервен в стаята и извика:

— Кой ми е взел долара?

— За какво говориш? — попита Франц.

Томи обясни за какво става дума и Нат потвърди истинността на думите му.

Всички заявиха, че не знаят нищо и започнаха да гледат подозрително към Нат, който изглеждаше все повече разтревожен и объркан, докато слушаше думите на момчетата.

— Все някой трябва да ги е взел — каза Франц, а Томи размаха заплашително юмрука си пред тях и ядосано предупреди:

— Дяволите да ви вземат! Ако пипна крадеца, здравата ще си изпати, така, че да помни за цял живот.

— Не се горещи толкова, Томи, ще открием крадеца. Такова нещо не може да остане скрито — категорично обяви Дан като човек, който повече от всички тях разбираше от тези неща.

— Да не би някой скитник да се е вмъкнал да преспи в хамбара, намерил ги е и ги е взел — предположи Нед.

— Не, Сайлъс не би позволил подобно нещо; а освен това скитникът не би се сетил да търси пари точно в старата веялна машина — назидателно занарежда Емил.

— Ами ако е самият Сайлъс? — намеси се Джак.

— Я не говори глупости! Старият Сай е толкова честен. Той не би се докоснал дори до наше пени — веднага го отряза Томи, който в никакъв случай не би позволил неговият любимец да стане обект на подозрение.

— Който го е направил, трябва веднага да си признае, а не да чака да го разкрием — призова Деми, който изглеждаше така, сякаш ужасно нещастие е споходило семейството му.

— Знам, че смятате, че аз съм ги взел — с почти плачещ глас извика Нат, който се бе изчервил целият от притеснение и срам.

— Ти си единственият, който е знаел къде точно са парите — напомни Франц.

— Вярно е, така се случи. Но не съм ги взел аз. Казвам ви, че не съм. Не съм аз! — отчаяно изкрещя Нат.

— Спокойно, спокойно, синко! Я да видя за какво е целият този шум? — попита господин Баер, който точно в този момент влезе в стаята.

Томи разказа отново историята с изчезналите пари и докато го слушаше, лицето на господин Баер ставаше все по-тъжно и по-тъжно. Все пак досега момчетата се бяха проявявали като честни хора, независимо от всичките им други слабости и пакости.

— Седнете по местата си — каза той и когато всеки зае мястото си, ги изгледа един по един с такава тъга, че за тях бе много по-трудно да понесат този поглед, отколкото думите, които последваха: — Сега, момчета, ще задам на всеки от вас един-единствен въпрос и бих искал да получа честен отговор. Нямам никакво желание да измъквам истината чрез убеждения, заплахи или по някакъв друг начин, всеки си има съвест и добре знае как да я използва. Точно сега е моментът да се поправи стореното на Томи зло, както и да защитите честта си пред всички останали. Много по-лесно би ми било да простя за поддаването на внезапното изкушение, отколкото за измамата. Не прибавяйте и лъжа към кражбата, а си признайте най-искрено грешката и тогава на всички ни ще бъде по-лесно да разберем, забравим и простим.

Той млъкна за момент и в стаята бе толкова тихо, че човек би чул шума от падането на карфица на пода. После съвсем сериозно и с подчертаване на всяка отделна дума господин Баер зададе въпроса на всяко едно от момчетата, като получаваше един и същ отговор, макар и изречен с различен тон. Когато стигна до Нат, тонът му малко се смекчи, защото бедното момче изглеждаше толкова нещастно, че господин Баер се изпълни със съчувствие към него. Вярваше, че е напълно възможно той да е виновникът и се надяваше, че ще успее да го спаси от следваща лъжа, затова се постара да го спечели да каже истината, без да се страхува.

— Сега, синко, искам от теб честен отговор. Ти ли взе парите?

— Не, сър! — извика Нат и вдигна умолително очи към него.

Докато изговаряше тези думи, някой от задната част на стаята изсвири.

— Престанете! — извика ядосано господин Баер и удари силно с ръка по чина, като гледаше право към онази част от стаята, откъдето бе дошъл звукът.

Там седяха Нед, Джак и Емил; първите двама бяха свели засрамено глави, докато Емил извика:

— Не съм аз, чичо. Не бих се опитвал да удрям някой, който и без това е вече на земята.

— Браво на теб — подигравателно извика Томи, който и без това се чувстваше ужасно заради проблемите, възникнали около нещастния му долар.

— Тишина! — изкомандва господин Баер и когато тя настъпи, добави с тъжен глас: — Наистина съжалявам, Нат, но всички доказателства са против теб; а и предишната ти склонност прави нещата още по-подозрителни. Ако никога преди не бе посягал на нищо чуждо, както някои от останалите момчета, едва ли щяхме да те заподозрем и този път. Но искам да знаеш, че независимо от това не ти отправям обвинение за тази кражба; няма и да те накажа, докато не съм наистина сигурен, че си го направил, нито ще задавам повече въпроси по случая. Ще те оставя сам да решиш проблема със собствената си съвест. Ако си виновен, можеш да дойдеш при мен по всяко време на деня и на нощта и да ми признаеш истината. Готов съм да ти простя и да ти помогна да превъзмогнеш тази своя слабост. Ако си невинен, истината при всички случаи ще изплува — независимо дали по-рано или по-късно. И когато това се случи, аз ще бъда първият, който ще те помоли за извинение заради това, че съм те заподозрял, и с удоволствие ще направя всичко възможно, за да възстановя авторитета ти сред момчетата.

— Не съм аз! Не съм го направил! — изплака Нат и скри лице в дланите си, защото просто не можеше да понася изпълнените с недоверие и обвинение погледи, които бяха изписани на всички лица около него.

— Надявам се, че наистина е така — каза господин Баер и направи кратка пауза, сякаш за да даде още една възможност на истинския виновник да си признае. Но никой не се обади, в тишината се чуха само няколко съчувствени въздишки от страна на по-малките момчета.

Господин Баер поклати глава и разочаровано каза:

— И така, повече нищо не може да се направи. Бих искал да ви кажа само още едно последно нещо. Повече изобщо няма да говоря за този случай и ви приканвам и вие да следвате примера ми. Естествено, не мога да очаквам, че ще се държите също така сърдечно и приятелски, както досега, към онзи, когото подозирате, но настоявам да не изтезавате по никакъв начин този човек. На него и без това ще му бъде достатъчно трудно. А сега да се връщаме към уроците.

— Татко Баер позволи на Нат съвсем леко да се измъкне — прошепна Нед на Емил, докато двамата разтваряха учебниците си.

— Дръж си езика зад зъбите — смъмри го Емил, който приемаше това събитие като петно върху семейната чест.

Повечето от децата бяха съгласни с Нед, но така или иначе господин Баер имаше всички основания да постъпи по този начин; а за Нат би било много по-разумно веднага да си признае и с това нещата щяха да приключат. Защото дори най-ужасните побоища с пръчка, на които го бе подлагал баща му, бяха много по-лесни за понасяне от студените погледи, пренебрежението и всеобщото подозрение, които го дебнеха на всяка крачка. Всички момчета категорично отказваха да имат вземане-даване с него, така че трябваше да преживее една мъчителна седмица, макар че никой не вдигна ръка срещу него, нито бе казана и една-единствена дума по този въпрос.

Но точно това всъщност бе най-лошото; защото ако бяха говорили непрекъснато за кражбата или ако се бяха опитали да го напердашат, той със сигурност би го понесъл много по-лесно. Но мълчаливото недоверие, което се четеше по всички лица около него, направо го влудяваше. Това недоверие бе изразено дори върху лицето на госпожа Баер, макар че тя се отнасяше към него почти толкова мило, както и досега. А изпълнените със съжаление и очакване очи на татко Баер направо разбиваха сърцето на Нат, защото той искрено обичаше своя учител и добре разбираше, че с двойния си грях му бе причинил ужасно разочарование.

Имаше само един-единствен човек в къщата, който продължаваше да вярва в него и да го подкрепя. Това беше Дейзи. Тя самата трудно би могла да обясни какво я караше да вярва в него след всичко, което се бе случило. Просто чувстваше, че не би могла да се съмнява в него и открито изразяваше искрените си симпатии към Нат. Не искаше да чуе нито дума против него и дори цапардоса своя любим брат Деми, когато той се опита да я убеди, че не е възможно да е бил някой друг, освен Нат, тъй като никой не е знаел къде точно са скрити парите.

— Може някоя от кокошките да е лапнала монетата, те са толкова лакоми същества — каза сериозно тя и когато Деми се изсмя, загуби самообладание и цапардоса учуденото момче, след което избухна в плач и избяга, като продължаваше да твърди: — Не го е направил той! Не е той!

Нито леля й, нито чичо й се опитваха да разколебаят вярата й в нейния приятел. Те и двамата се надяваха, че инстинктът й наистина ще се окаже верен и я обичаха дори повече заради тази нейна упоритост. След като цялата история приключи, Нат често казваше, че едва ли би издържал, ако не е била подкрепата на Дейзи. Когато всички останали го изоставиха, тя се вкопчи в него повече от всякога, като дори обърна гръб на другите. Сега вече не седеше на стълбите пред вратата, докато той свиреше с цигулката, опитвайки се да намери поне малко успокоение. Влизаше направо вътре, сядаше близо до него и го слушаше с лице, изпълнено с доверие и любов, което помагаше на Нат да забрави за малко ужасното си положение и да се почувства наистина щастлив. Дейзи го молеше да й помага за уроците, готвеше невероятни неща в кухнята си специално за него и той мъжествено ги изяждаше, независимо от вкуса им, защото благодарността придава сладост на всяко нещо, колкото и безвкусно да е то. Предлагаше му какви ли не невероятни игри на крикет и топка, щом видеше, че е останал сам, встрани от игрите с другите момчета. Слагаше китка цвете от своята градинка върху чина му и се опитваше по всякакъв възможен начин да му покаже, че тя не е някаква вятърничава и временна приятелка, а истинска, която ще бъде до него и в добри, и в лоши времена. Скоро и Нан последва примера й, поне що се отнася до доброто отношение. Опитваше се да се въздържа от остри забележки и избягваше демонстрациите на съмнение или недоброжелателство, които първоначално изпълваха поведението на мадам Непослушка, защото тя бе напълно убедена, че Нат е взел парите.

Повечето от децата страняха от него, но Дан, макар и да му каза в очите, че го презира, задето се е проявил като страхливец, непрекъснато се въртеше наоколо, готов да го защити и веднага отблъскваше всеки опит на някое от момчетата да му се подиграва или да го сплашва. Неговата представа за приятелството не отстъпваше на тази на Дейзи и по неговия си малко грубоват начин той остана верен на тази идея.

Докато си седеше един следобед край потока, погълнат от изучаването на навиците на водните паяци, Дан дочу част от разговор от другата страна на оградата. Нед, който и без това си беше доста любопитен, бе твърдо решил да разбере цялата истина за кражбата. Напоследък едно-две от момчетата бяха започнали да се разколебават и да вярват, че Нат може би действително не го е направил, след като толкова упорито отричаше всичко и така стоически понасяше подозренията и пренебрежението на останалите. Тези съмнения не даваха мира и на Нед, затова той вече няколко пъти бе повдигал въпроса пред Нат, когато двамата бяха насаме, независимо от категоричната забрана на господин Баер. Сега отново бе открил Нат да си чете нещо сам в сянката на оградата и не можа да се въздържи да заговори отново по забранената тема. Нед бе тормозил с въпроси Нат вече около десетина минути, когато Дан се ослуша и ги чу, като първите думи, които достигнаха до ушите на изследователя на водните паяци, бяха умолителните думи на почти разплакания Нат:

— Престани, Нед! Не съм аз. А не мога да ти кажа кой е, тъй като изобщо не зная. Не е честно от твоя страна непрекъснато да ме тормозиш с въпросите си, след като татко Баер нареди никой да не говори по тази тема. Сигурно нямаше да посмееш, ако Дан беше наблизо.

— Не ме е страх от Дан, той е просто един перко. Не ми изглежда съвсем вероятно, но може и той да е взел парите, а ти знаеш, че е така и го криеш. Хайде, признай!

— Не е той, но дори и да го беше направил, щях да застана на негова страна, Дан винаги е бил толкова добър с мен — отвърна толкова сериозно Нат, че Дан напълно забрави за водните паяци и се подготви да прескочи веднага оградата и да му благодари, но следващите думи на Нед го спряха.

— Със сигурност знам, че Дан го е направил и после ти е дал парите. Не бих се учудил, ако разбера, че всъщност преди да дойде тук е преживявал, пребърквайки джобовете на този или онзи, затова и не казваш нищо за миналото, всичко си е само между вас двамата — провокативно каза Нед, който дори сам не вярваше на тези свои думи, но се надяваше да измъкне истината от Нат, след като го ядоса достатъчно.

Недостойните му стремежи успяха до известна степен, защото Нат се разтрепери от гняв и изкрещя:

— Ако само още веднъж посмееш да кажеш нещо подобно, ще отида при господин Баер и ще му разкажа всичко. Не съм портаджия и не обичам да говоря, но кълна се, че ще го направя, ако не оставиш Дан на мира!

— Тогава ще се превърнеш и в долна змия, освен че си крадец и лъжец — започна присмехулно Нед, защото Нат толкова страдаше заради собственото си положение в момента, че Нед бе напълно сигурен, че едва ли ще събере кураж да се изправи пред професора и да се опита да защити Дан.

Може би искаше да прибави още нещо, но думите заглъхнаха в гърлото му, защото точно в този момент една дълга ръка се протегна зад него и го сграбчи за яката, после го блъсна силно, така че в следващия миг се приземи точно по средата на потока.

— Ако само още веднъж кажеш нещо подобно, ще ти навра главата във водата, така че да не можеш да виждаш — извика Дан, застанал в цял ръст до потока и вперил гневен поглед в нещастното момче във водата.

— Аз само се шегувах — опита се да се оправдае Нед.

— Ти самият не си нищо друго, освен подла змия, която се мъчи да притисне Нат в ъгъла. Само ако те чуя още веднъж, ще те хвърля този път в дълбоката част на реката, за да се научиш как да се държиш. А сега ставай и изчезвай! — разпореди му ядосано Дан.

Нед побягна, като от дрехите му се стичаше вода, но явно тази неочаквана баня му беше от полза, тъй като след този случай започна да се отнася с голям респект към двете момчета и като че бе потопил любопитството си в потока. След като изчезна, Дан прескочи оградата и завари Нат легнал напълно изтощен на земята, потънал в тъжни мисли за собствените си проблеми.

— Предполагам, че повече няма да посмее да те тормози. Ако се опита, веднага ми кажи и аз ще се оправям с него — каза Дан, като се чудеше как да се успокои.

— Нямам нищо против да говори против мен, вече съм свикнал с това — отвърна тъжно Нат. — Но не бих искал да намесва и теб.

— А откъде знаеш, че не е прав? — попита Дан, извръщайки лицето си настрана.

— Какво, за парите ли? — извика Нат и се изправи с разтревожено лице.

— Да.

— Не мога да повярвам! Ти изобщо не се интересуваш от пари. Единственото, което искаш, е да се занимаваш с твоите насекоми и с другите си неща там — нервно се засмя Нат.

— Аз бих искал да имам пълен комплект пеперуди не по-малко, отколкото ти мечтаеш за цигулката си. Защо да не открадна пари, за да задоволя това свое желание? — каза Дан, като все още продължаваше да гледа встрани и нервно копаеше дупки в земята с клечката, която държеше в ръката си.

— Не вярвам, че ще го направиш. Ти наистина обичаш да се биеш с момчетата, но не си лъжец и не вярвам, че ще откраднеш — решително заяви Нат и тръсна в потвърждение глава.

— Правил съм и двете; в миналото често съм пребърквал джобове. Сега, естествено, не ми се налага да го правя. Но когато избягах от фермата на Пейдж, по пътя крадях разни неща от градините, за да се храня. Така че съм доста лош, както виждаш — говореше настървено и грубовато Дан, точно както в миналото, напоследък като че бе забравил този тон и почти не го бе използвал.

— О, Дан, не казвай, че ти си го направил! Бих предпочел да е всяко едно от останалите момчета — извика толкова разстроено Нат, че на Дан му стана приятно и дори си позволи да го покаже, като извърна лицето си, на което бе изписано доста странно изражение.

— Не мога да кажа нищо определено — каза само той. — Но не се безпокой, сигурен съм, че нещата ще се изяснят.

Нещо в изражението му и думите му накараха Нат да се замисли. Изведнъж му хрумна една доста интересна мисъл и като стисна развълнувано ръце, нетърпеливо подкани приятеля си:

— Предполагам, че знаеш кой е. Ако е така, моля те, кажи го, Дан. Не можеш да си представиш колко е ужасно да понасям несправедливата омраза на останалите. Не мисля, че ще мога да издържа още дълго. Ако имах къде да отида, веднага бих избягал, макар че толкова много обичам Плъмфийлд. Но не съм нито толкова смел, нито толкова голям, колкото си ти, затова и трябва да стоя тук и да чакам някой, който ще докаже, че не съм излъгал.

Докато говореше, Нат изглеждаше толкова разбит и отчаян, че сърцето на Дан се изпълни със съжаление.

— Няма да чакаш дълго, уверявам те — процеди само през зъби той и бързо се отдалечи, като след това го нямаше часове наред.

— Какво му става на Дан? — често се питаха момчетата едно друго през неделята, последвала една седмица, която се стори необикновено дълга за всички. Дан почти непрекъснато беше в лошо настроение, но точно в този ден изглеждаше толкова тъжен и мълчалив, че никой не можеше да измъкне и дума от устата му. Когато се разхождаха, вървеше настрана от останалите, изчезна някъде и се върна късно вечерта. Не взе участие във вечерния разговор, седеше тихо в тъмния ъгъл толкова потънал в собствените си мисли, че сякаш изобщо не чуваше за какво става дума. Когато госпожа Баер му показа необикновено добрите думи, записани за него в специалния й дневник, Дан я изгледа съвсем сериозно и попита с нисък глас:

— Значи смятате, че се поправям, така ли?

— Точно така, Дан, и много се радвам, защото винаги съм била убедена, че ти трябва само мъничко помощ, за да се превърнеш в момче, с което всеки би могъл да се гордее.

Той я изгледа с доста странно изражение в черните си очи — едно изражение, което представляваше смесица от гордост, любов и тъга и което тя не можа да разбере в този момент, но по-късно си спомни за него и чак тогава всичко й стана ясно.

— Страхувам се, че ще бъдете разочарована, макар че наистина направих усилия — каза Дан и набързо затвори книгата без ни най-малък белег на радост и удоволствие, макар че обикновено изучаваше твърде внимателно своята страница и препрочиташе отново и отново написаното за него.

— Да не би да не ти е добре, скъпи? — попита госпожа Джоу и сложи ръка на рамото му.

— Кракът ме наболява малко, май е най-добре да си лягам. Лека нощ, мамо — допълни нежно той и за миг остана неподвижен на мястото си, след което си тръгна с вид на човек, който току-що се е сбогувал с нещо наистина скъпо.

— Бедният Дан! Явно преживява дълбоко онова, което се случи с Нат. Той е доста странно момче, съмнявам се, че някога ще мога да го разбера напълно — каза си тихо госпожа Джоу, като размишляваше върху същественото подобрение в поведението му със задоволство, но в същото време осъзнаваше, че в това момче има още нещо, за което дори не е подозирала до този момент.

Едно от нещата, които бяха наранили най-силно Нат, бе решението на Томи след загубата на парите да прекратят общия бизнес.

— Не бих искал да те наранявам, Нат — каза му приятелски, но твърдо и категорично той, — но трябва да разбереш, че не бих могъл да си позволя да губя пари, така че повече няма да бъдем партньори.

След това изтри надписа „Т. Бангс & Ко“. Нат бе толкова горд с това „Ко“ и така старателно търсеше яйцата във всяко възможно ъгълче в имението, най-редовно и прецизно си правеше сметка колко яйца точно е открил и до този момент си бе събрал доста пари от продажбата на общата стока.

— О, Том, нима наистина трябва да постъпиш така? — с мъка пошепна той и си даде сметка, че ако това стане, ще трябва да се прости завинаги с доброто си име в бизнеса.

— Трябва, наистина се налага — твърдо отвърна Томи. — Емил казва, че когато един човек „отмъква“ (май това е точната дума — има се предвид да вземеш от общите пари и да изчезнеш с тях) от собствеността на фирмата, другият собственик може дори да го съди, но при всички случаи преустановява общия си бизнес с него. Сега ти „отмъкна“ част от моята собственост. Нямам намерение да те съдя, но съм длъжен да преустановя партньорството ни, защото не мога повече да ти се доверявам, а не бих искал да губя отново от парите си.

— Не мога да те накарам да повярваш, а и ти не би приел моите пари, макар че с удоволствие бих ти дал всичките си събрани долари, само ако можеше да кажеш, че не смяташ, че аз съм ти откраднал парите. Позволи ми поне да търся яйцата, както досега, няма да ти искам пари за това, ще го правя ей така, без нищо. Вече съм изучил всички възможни места, където кокошките снасят яйцата, освен това ми е приятно да ги търся — умолително каза Нат.

Но Томи само поклати глава и обикновено веселото му кръгло лице сега бе с доста подозрително изражение.

— Не мога да го направя — категорично отсече той. — И да си призная, бих предпочел да не знаеше тези скрити места. Надявам се, че няма тайничко да претърсваш и да продаваш яйцата ми за своя сметка.

Бедният Нат се почувства толкова огорчен, че не бе в състояние да каже и дума в своя защита. В миг разбра, че не само е загубил своя партньор и работодател, но напълно се е компрометирал пред цялата бизнес общност и в нея вече нямаше да се намери място за него. Вече никой не вярваше на думата му, нито изречена, нито написана, макар че той бе готов да се старае, за да се преодолеят предишните подозрения. Надписът бе вече смъкнат, общата фирма не съществуваше и той беше напълно разорен. Хамбарът, който представляваше нещо като Уолстрийт за момчетата, вече не искаше нито да го приеме, нито да признае, че го познава дори. Единствени кокошките тъгуваха за него, търсеха го напразно и като че разбираха мъката му и несправедливостта, извършена с него, защото яйцата станаха по-малко, а някои от кокошките, изпълнени с възмущение, започнаха да носят на съвсем нови места, които Томи изобщо не бе в състояние да открие.

— Те са единствените, които ми имат доверие — каза Нат, след като чу за намаляването на броя на яйцата. И макар че момчетата се присмяха, като чуха тези негови думи, Нат намираше известно успокоение в тази мисъл, защото когато човек е изпаднал толкова, доверието дори на едни кокошки има огромно значение за него.

Томи, обаче, не се свърза с никой друг за партньор, защото недоверието вече бе пуснало корени и бе отровило спокойствието в доверчивата му доскоро душа. Нед му предложи съдружие, но той отклони предложението.

— Може все пак да се окаже, че не Нат е взел парите ми — каза Томи, опитвайки се да бъде справедлив, което му правеше чест. — Когато се разбере цялата истина, можем да си бъдем отново партньори. Не съм сигурен, че ще стане така, но все пак съм длъжен да му дам този шанс, затова и ще оставя мястото незаето за по-дълго време.

Били бе единственото живо същество, на което Бангс напълно се доверяваше и за което вратата на магазина му бе винаги отворена. Били умееше да намира местата, където кокошките снасяха яйца и ги пренасяше внимателно, без да ги чупи, като с най-голямо удоволствие прибираше ябълката или сливата с горена захар, които получаваше вместо заплата. На сутринта след тъжния за Дан неделен ден Били пристигна при работодателя си, след като дълго бе претърсвал всички възможни места.

— Само две са — каза той.

— Става все по-лошо и по-лошо. Тези стари мързеливи кокошки вече за нищо не стават — тъжно отвърна Томи, като си припомни чудесните времена, когато получаваше на ден по шест яйца, а понякога дори и повече. — Добре, сложи ги в шапката ми и ми донесе ново парче тебешир. Така или иначе, трябва да ги надпиша, колкото и да са малко.

Били се изкачи на веялната машина и погледна отгоре, където Томи обикновено държеше тебеширите си.

— Тук има много пари — обяви Били.

— Не, няма. Да не съм луд да ги оставя пак там, че да изчезнат — ядосано отсече Томи.

— Виждам тук един, четири, осем, два долара — упорито продължи Били, макар че все още не бе наясно с цифрите и не познаваше парите.

— Какви глупости говориш! — смъмри го Томи и се качи, за да си вземе сам тебешира, но се залюля и за малко да падне долу от изненада, когато видя горе четири блестящи монети по четвърт долар, под които имаше бележка с надпис „За Том Бангс“, така че не можеше да се говори за грешка или недоразумение.

— Господи, да не повярва човек! — извика Томи и като сграбчи монетите се понесе към къщата с неистови писъци: — Всичко е наред! Намерих си парите! Къде е Нат!

Нат бе скоро открит; и учудването и радостта му бяха толкова искрени, че почти никой не се усъмни, когато напълно отрече, че е знаел нещо за парите.

— Как бих могъл да ги върна обратно там, след като не съм ги взимал? Моля ви да ми повярвате този път и да се държите както трябва с мен — каза с такава убеденост Нат, че Емил го потупа по гърба и високо заяви, че лично той му вярва.

— И аз ти вярвам, радвам се, че не си го направил ти. Но кой е тогава? — попита все пак Томи, след като сърдечно разтресе ръката на Нат.

— Няма значение, нали все пак парите се намериха — намеси се Дан, като не сваляше очи от щастливото лице на Нат.

— Да, но тази работа не ми харесва. Защо ще ми изчезват парите, а след това най-неочаквано ще се появяват на същото място, какви са тези трикове? — извика Томи, като се взираше в монетите, сякаш се страхуваше, че биха могли отново да изчезнат от ръцете му.

— Ще разкрием кой го е направил, макар че е проявил досетливост и е напечатал бележката, а не я е написал на ръка, за да не го познаем по почерка — каза Франц, докато изучаваше внимателно бележката.

— Деми е голям майстор в печатането — обади се Роб, който не беше съвсем наясно какво точно се е случило.

— Не би могъл да ме убедиш, че е той, дори да си повтаряш от днес до утре — отсече веднага Томи и всичко го подкрепиха, защото малкият декан, както го наричаха, бе извън всякакво подозрение.

Нат почувства разликата в оценките, когато говореха за него самия и за Деми и в този момент бе готов да даде всичко, което притежаваше и което щеше да придобие в бъдеще, само и само да му вярват и на него така, както на Деми. Защото вече бе осъзнал колко лесно може да бъде загубено доверието на околните и колко невероятно трудно е да си го върнеш след това обратно. Истината вече представляваше за него нещо изключително ценно.

Господин Баер бе доволен, че е направена първата стъпка във вярната посока и сега очакваше, изпълнен с надежда, по-нататъшното развитие на събитията. Това развитие настъпи дори по-скоро, отколкото бе очаквал, и то го учуди и доста го натъжи. Докато вечеряха същия ден господин Баер получи някакъв пакет от госпожа Бейтс, тяхната съседка. Пакетът бе придружен с бележка и докато господин Баер я четеше, Деми разкъса опаковката.

— О, та това е книгата, която чичо Теди подари на Дан — извика учудено той, след като видя съдържанието на пакета.

— Дявол да го вземе! — изтръгна се от устата на Дан, който все още не се бе излекувал от грубостите, макар че толкова много се стараеше.

Като чу тези ужасни думи, господин Баер веднага вдигна очи. Дан се опита да срещне осъдителния му поглед, но не можа. Сведе виновно глава и нервно започна да хапе устните си, като все повече се зачервяваше и зачервяваше, докато най-накрая придоби идеалния вид на засрамен човек.

— Какво има? — нетърпеливо попита госпожа Баер.

— Бих предпочел да си поговорим за това двамата насаме, но Деми вече провали този план, така че ще трябва веднага да изясним всичко — отвърна доста напрегнато господин Баер, който винаги ужасно се притесняваше, когато трябваше да даде оценка за някаква измама или за нечестна постъпка.

— Бележката е от госпожа Бейтс, която ми съобщава, че нейният син Джими й е казал, че е купил тази книга от Дан миналата събота. Тя веднага видяла, че книгата струва много повече от един долар, затова и решила да ми я върне, защото сметнала, че е станала някаква грешка. Ти наистина ли я продаде, Дан?

— Да, сър — бе краткият отговор.

— Защо?

— Имах нужда от парите.

— За какво?

— Трябваше да ги върна на един човек.

— На кого ги дължеше?

— На Томи.

— Не съм му давал на заем дори и един цент — извика уплашено Томи, който бе започнал да се досеща за какво става дума и изпита ужасно съжаление, защото много уважаваше Дан.

— Може би той е откраднал парите — намеси се Нед, който имаше зъб на Дан, задето го бе хвърлил в потока, и сега използваше случая, за да му го върне.

— О, Дан! — извика Нат и плесна с ръце, забравил за миг, че държи в тях филията хляб с масло.

— Наистина ми е трудно да разреша проблема, но в края на краищата нещата трябва да се изяснят. Просто не мога да ви гледам повече как се следите един друг като детективи и как цялото училище не е на себе си. Ти ли сложи монетите в машината днес сутринта? — попита господин Баер.

— Да, аз ги сложих — отвърна твърдо Дан, като го гледаше право в лицето.

Около масата се разнесе шепот, а Томи изпусна паничката си, която изтрака върху масата.

— Знаех си, че не е Нат — извика Дейзи, а Нан започна да плаче. Госпожа Баер напусна стаята, като изглеждаше толкова разочарована, засрамена и изпълнена със съжаление, че Дан направо не можеше да го понесе. Той скри лицето си с длани, но само след миг вдигна глава, тръсна раменете си, сякаш за да отхвърли някакъв тежък товар от тях и обяви с онзи полурешителен, полуподигравателен тон, който използваше, когато за първи път се появи в Плъмфийлд:

— Аз го направих. Можете да постъпите както искате с мен, но повече няма да чуете и дума по този въпрос.

— Нима не си готов дори да признаеш, че съжаляваш за това? — попита господин Баер, доста разстроен от промяната, която се забелязваше в този миг в момчето.

— Не съжалявам.

— Съгласен съм да ти простя дори без да ме молиш за това — веднага се обади Томи, на когото опозоряването на смелия Дан му изглеждаше дори по-несправедливо, отколкото ако ставаше дума за тихия и скромен Нат.

— Нямам никакво желание да ми прощаваш — намръщено отвърна Дан.

— Може би ще искаш, след като отново съвсем спокойно премислиш всичко. Сега няма да ти обяснявам колко учуден и разочарован се чувствам, но може би след известно време ще дойда при теб и двамата ще си поговорим в стаята ти.

— Това едва ли ще промени нещата — каза Дан, като се опитваше да поддържа същия твърд тон, но това не му се отдаде, защото сърцето му се късаше, като гледаше тъжната физиономия на господин Баер. Затова и побърза да излезе от стаята. Просто не бе в състояние да остане повече, а и последните думи на господин Баер му прозвучаха като разрешение да се оттегли.

Може би за него бе много по-добре да остане. Защото момчетата коментираха нещата с толкова искрено съжаление и изглеждаха така учудени, че вероятно всичко това би го трогнало и би го накарало да поиска извинение. Никой не се радваше, че крадецът се е оказал именно той, дори Нат не бе доволен от това. Независимо от многобройните му слабости, а сега те вече бяха станали дори повече, всичко харесваха Дан. И последната му постъпка показваше, че независимо от грубия си нрав, той притежава добродетели, от които всички се възхищават. Госпожа Джоу бе положила най-много усилия за превъзпитаването на Дан, затова така много страдаше, когато разбра, че последното и едно от най-интересните момчета, с които се бе занимавала, така ужасно се бе провалило. Да се краде бе лошо, но много по-лошо бе, че не намери сили веднага да си признае за кражбата, а остави друг толкова дълго да се измъчва заради несправедливите подозрения на останалите. И може би най-обезкуражаващ й изглеждаше начинът, по който се бе опитал да възстанови откраднатите пари. Той показваше не само липса на смелост да си признае грешката, но и някаква склонност към измами, която би могла да доведе до още по-сериозни проблеми в бъдеще. Не по-малко осъдително бе и поведението му, това нежелание да говори по проблема, да поиска прошка или да изрази поне известно съжаление. Дните минаваха; Дан продължаваше да се занимава само с уроците си и с любимите си насекоми, непрекъснато намръщен, тъжен и самотен. Сякаш взел си бележка от поведението на момчетата по отношение на Нат, той не търсеше нито съчувствие, нито разбиране от никого. Отхвърляше предложената му от момчетата компания и прекарваше свободните си часове, като се скиташе из полята и горите, сякаш се опитваше да намери приятели сред птиците и дивите животни. В това отношение имаше много по-голям успех, отколкото би могло да се очаква, което се дължеше преди всичко на любовта му към тези твари, както и на доброто познаване на навиците и начина им на живот.

— Ако всичко това продължи още дълго, може би той отново ще избяга, защото е твърде млад, за да се съгласи на подобен живот — каза с тъга господин Баер, който бе изпълнен с разочарование заради провала на собствените му усилия да промени това момче.

— Само преди броени дни бях толкова сигурна, че вече едва ли нещо би могло да го изкуши и да го накара да избяга, но сега съм готова за всичко, защото той толкова много се промени — отвърна бедната госпожа Джоу, която толкова тъгуваше за своето момче и все още не можеше да се успокои, защото той я бе изненадал толкова неочаквано. През последните дни се бе опитала да разговаря насаме с него, но Дан упорито мълчеше и й отправяше само онези свои странни, полугневни, полуумолителни погледи, подобно на попаднал в клетка див звяр.

Нат непрекъснато го следваше като сянка и Дан не го отблъскваше толкова грубо, както постъпваше с останалите момчета, но непрекъснато му повтаряше твърдо:

— С теб вече всичко е наред, нали? Не се безпокой за мен. Аз съм по-силен, мога да понеса всичко това по-добре от теб.

— Но аз не бих искал да си непрекъснато сам — тъжно му отвръщаше Нат.

— А на мен това ми харесва — процеждаше Дан и бързо се отдалечаваше, понякога с въздишка, защото наистина се чувстваше толкова самотен.

Когато един ден минаваше в края на ливадата, видя там една група от момчетата, които се забавляваха, като се качваха на дърветата и след това се люлееха на някои от по-тънките им клони, които под тежестта им се навеждаха надолу, докато палавниците достигнеха земята. Дан се поспря да ги наблюдава, без, естествено, да изразява желание да се присъедини към тях. Докато беше там, дойде редът на Джак, който, за нещастие, си избра твърде голям клон и когато се опита да се залюлее с него, клонът се наведе съвсем леко и момчето остана да виси на доста голямо разстояние от земята.

— Връщай се, няма да стане! — подкани го отдолу Нед.

Джак се опита, но по-малките клончета му пречеха да се придвижи назад, така че не успяваше да достигне с крака до основата на клона. Риташе, въртеше се, протягаше ту единия, ту другия си крак, но напразно. Накрая се умори и се предаде, остана да виси на клона, вече почти без дъх и напълно отчаян.

— Хванете ме! Помогнете ми! Трябва да скоча — умолително крещеше той.

— Ще се пребиеш, ако скочиш от толкова високо — отвърна му Нед, който здравата се бе уплашил.

— Стой там! — изкрещя Дан и започна бързо да се катери по дървото, докато Нед го наблюдаваше с ужас и се молеше на ум всичко да приключи добре.

— Надявам се, че ще успея да наведа малко клона — обясняваше Дан и докато говореше, стъпи върху него и в резултат на тежестта му клонът се наведе много по-близко до земята.

Джак успя да скочи на земята, без да се нарани, но освободен от половината от своя товар, клонът се върна рязко нагоре, което бе твърде неочаквано за Дан. Той загуби равновесие, разлюля се за миг и падна доста лошо долу.

— Не се ударих кой знае колко, след минута ще се оправя — каза той на момчетата, които го наобиколиха, изпълнени с тревога и възхищение. После побърза да седне, макар че още се чувстваше доста замаян, а лицето му бе съвсем бледо.

— Ти си наистина герой, Дан, толкова съм ти задължен — извика с благодарност Джак.

— Е, не беше кой знае какво — измърмори Дан, като се опитваше да се изправи.

— Не, наистина прояви храброст и съм готов да ти стисна ръката, макар че ти… — Нед изведнъж се сепна и не продължи по-нататък, само му протегна ръка, смятайки, че това е един добър жест от негова страна.

— Но аз не съм съгласен да стисна ръката на влечуго като теб — извика Дан и му обърна гръб, като преди това го изгледа пренебрежително и в същото време заплашително, което накара Нед да си припомни за потока и на бърза ръка да се отдръпне от него.

— Хайде да се прибираме вкъщи, стари приятелю; ще ти помогна да се придвижиш — веднага предложи помощта си Нат и двамата си тръгнаха, като оставиха останалите момчета да обсъждат случилото се. Скоро, обаче, основната тема бе вече кога най-накрая Дан „ще се завърне при тях“, като на всички толкова им се искаше тези ужасни пари на Томи никога да не бяха съществували, за да не създава такъв неразрешим проблем.

Когато на следващата сутрин господин Баер влезе в класната стая, той изглеждаше толкова щастлив, че момчетата се почудиха какво ли би могло да се е случило. Някои наистина си помислиха, че може би е изгубил ума си, когато го видяха да се приближава директно към Дан и да протяга и двете си ръце към него.

— Знаех си, че нещата не стоят точно така, както изглеждаха, моля те да ми простиш за всичко — извика развълнувано професорът. — Това, което направи, бе типично в твоя стил и наистина ти се възхищавам за тази постъпка. Макар че не е правилно човек да лъже, дори и само за да защити някой приятел.

— Какво се е случило — с недоумение попита Нат, защото Дан не бе казал все още нито една дума, само поизправи глава, сякаш някакъв тежък товар се бе смъкнал от гърба му.

— Дан не е взимал парите на Томи — почти извика господин Баер, който бе наистина много развълнуван.

— А кой го е направил? — попитаха в хор момчетата.

Господин Баер посочи към празния чин и всички проследиха с поглед пръста му, но бяха толкова изненадани, че мина почти минута, преди някой да успее да каже нещо.

— Джак си замина за вкъщи тази сутрин, като остави тази бележка — обяви господин Баер и сред настъпилата тишина прочете текста на бележката, която бе намерил закачена на вратата на стаята си тази сутрин:

Аз взех долара на Томи. Мотаех се наблизо и го видях, когато го скри в старата веялна машина. Искаше ми се да си призная по-рано, но се страхувах да го направя. Не ми пукаше особено за страданията на Нат, но Дан е герой и не мога да понасям повече несправедливите обвинения срещу него. Не съм похарчил парите, те са под килима в моята стая, точно до умивалника. Ужасно съжалявам. Заминавам си вкъщи и едва ли ще се върна някога, така че Дан може да вземе моите неща.

Джак

Това беше една непосредствена изповед, макар и изложена простичко, без изискани фрази, доста объркана и съвсем кратка. Но за Дан това листче бе толкова ценно. И когато господин Баер свърши с четенето, момчето отиде при него и го погледна с искрени очи.

— Сега вече мога да кажа, че съжалявам, сър, и ви моля да ми простите — каза с развълнуван глас Дан, като се опитваше да се държи съвсем почтително, точно така, както се бяха постарали да го научат.

— Това бе една благородна лъжа, Дан, затова съм длъжен да ти простя. Но искам да ти напомня, че от нея нямаше особено голяма полза — отвърна му господин Баер, сложил ръце на раменете му и приковал изпълнените си с обич очи към него.

— Просто исках момчетата да престанат да тормозят Нат. Затова го направих. Той се чувстваше направо ужасно. За мен не бе чак толкова трудно да понасям подозренията на околните — започна да обяснява Дан, който изпитваше такова огромно облекчение, че най-накрая, след дългото мълчание, може да разкаже как се е чувствал.

— Как си се решил да го направиш? Винаги си бил толкова мил с мен! — развълнувано извика Нат, който бе готов да се хвърли на врата на приятеля си и да се разплаче — едно твърде момичешко поведение, което със сигурност би скандализирало във висша степен Дан.

— Всичко е наред, стари приятелю, дръж се мъжки — каза Дан, като макар и с мъка, все пак успя да преглътне буцата, която бе застанала на гърлото му, след което радостно се засмя, нещо, което не му се бе случвало от седмици. — Госпожа Баер знае ли? — попита нетърпеливо той.

— Да, и е толкова щастлива, че не знам какво може да ти направи — започна да обяснява господин Баер, но се спря, защото момчетата в този миг заобиколиха Дан, изпълнени с любопитство, всеки се опитваше да му задава разни въпроси или да го поздравява за стореното. Но преди още той да успее да отговори на въпросите им, един радостен глас извика:

— Три пъти „ура“ за Дан!

Това бе госпожа Джоу, която се бе появила на вратата и размахваше кърпата за съдовете. Изглеждаше така, сякаш й се искаше да изтанцува танца на радостта, точно както правеше, когато бе малко момиченце.

— Какво чакате, започвайте! — подкани ги госпожа Баер, като даде сама пример с едно мощно „ура“, което стресна Ейша в кухнята и накара възрастния господин Робъртс, който минаваше с колата си край имението, да поклати глава и да си каже:

— Училищата днес по нищо не приличат на онези, в които учех, когато бях млад!

Отначало Дан успяваше да запази самообладание, но радостта на госпожа Баер явно твърде много го развълнува, защото набързо се измъкна от стаята и се затвори във всекидневната, където го последва и тя. Двамата останаха затворени там не по-малко от половин час.

За господин Баер бе наистина трудно да успокои своите възпитаници. Като видя, че е просто невъзможно да продължат с уроците, реши да привлече вниманието им, като им разказа една стара приказка за двама приятели, чиято вярност един към друг бе направила имената им безсмъртни. Момчетата слушаха внимателно и добре запомниха тази приказка, защото точно в този момент сърцата им бяха трогнати от предаността и искреното приятелство между двама души, които бяха напълно неизвестни за света, но които те лично познаваха. Момчетата разбираха, че лъжата е лошо нещо, но любовта, която я бе предизвикала, както и смелостта, с която Дан бе понасял тихо позора, който всъщност друг бе заслужил, го превръщаха в истински герой в техните очи. Честността и чувството за чест вече бяха придобили ново значение; доброто име бе по-скъпо и от златото, защото ако го загуби веднъж човек, не би могъл да го откупи с никакви пари. А доверието един към друг правеше живота им толкова щастлив, че нищо друго не би могло да им осигури такова спокойствие и щастие.

Томи гордо възстанови името на фирмата; Нат си остана безкрайно предан на Дан; а всички останали момчета се опитваха да се държат така, че да ги накарат да забравят за предишното подозрение и пренебрежение. Госпожа Джоу се чувстваше наистина щастлива със своите момчета, а господин Баер никога не се умори да разказва историята на тези двама млади приятели.