Луиза Мей Олкът
Малки мъже (12)

Дванадесета глава
Боровинки

Един топъл августовски следобед в къщата цареше необичайно оживление, чуваше се потракване на метални съдове, наблюдаваше се непрестанна шетня нагоре-надолу, съпроводена с оживени разговори. Момчетата се подготвяха да отидат да берат боровинки и бяха толкова развълнувани от това предстоящо свое занимание, сякаш се готвеха за опасна експедиция.

— Скъпи мои, моля ви да се измъкнете колкото се може по-тихо, докато Роб е горе и няма да ви забележи — настоя госпожа Баер, след като завърза широката панделка на шапката на Дейзи и понагласи голямата синя престилка, с която се бе опаковала Нан.

Но този план не успя, тъй като Роб бе усетил вече необичайното раздвижване и бързо се облече, за да последва останалите, като им поднесе едно голямо разочарование. Групата тъкмо се готвеше да потегли, когато дребосъкът се появи горе пред стълбите с грейнало от задоволство лице, нахлупил най-хубавата шапка на главата си и грабнал една малка кофичка в ръце.

— Господи! Сега наистина ще си имаме неприятности — въздъхна госпожа Баер, която доста трудно се справяше понякога с по-големия си син.

— Готов съм — обяви Роб и зае последното място в редичката с такава непосредственост и лекота, че човек трудно би могъл да го разубеди или спре.

— Разстоянието ще ти дойде твърде много, скъпи. Мисля, че е по-добре да останеш тук с мен, защото ще ми бъде много тъжно да съм сама — все пак реши да опита майка му.

— Нали Теди е при теб. Аз съм голямо момче и трябва да отида. Помниш ли, че преди време ми каза, че ще мога да участвам в беритбата на боровинки, когато порасна. Е, сега вече съм пораснал — упорито започна да я убеждава Роб и като че тъмна сянка започна да помрачава щастливата му физиономия.

— Но ние отиваме чак отвъд широката поляна, много е далеч. Нямаме никакво желание да се влачиш далеч зад нас и да те изчакваме — извика Джак, който никак не си падаше по малките момченца.

— Няма да се влача, ще тичам и няма да изоставам. О, мамо! Нека да отида! Така ми се иска да напълня новата си кофичка с боровинки — и всичките ще бъдат за теб! Моля те, много те моля, ще бъда много послушен! — настойчиво нареждаше Роб и я гледаше така тъжно и разочаровано, че сърцето й започна да отстъпва.

— Но, скъпи мой, ти толкова ще се умориш и ще ти стане така горещо, че изобщо няма да ти е приятно. Почакай, ще отидем един ден двамата, тогава ще останем от сутринта до вечерта и ще наберем толкова плодове, колкото пожелаеш.

— Сигурен съм, че ти никога няма да отидеш. Непрекъснато си заета, само обещаваш, а не тръгваш и вече се уморих да те чакам. Затова е най-добре да отида сам и да ти набера боровинки. Толкова обичам да ги бера, освен това много ми се иска час по-скоро да напълня с тях новата си кофичка — продължаваше да мрънка Роб, а на очите му се появиха сълзи.

Патетичната гледка на едрите сълзи, които започнаха да се плъзгат по бузите му и да капят в новата кофичка, заплашвайки в най-скоро време да я напълнят със солена вода, трогнаха всички присъстващи дами. Майката потупа нежно плачещия по гърба, Дейзи предложи да остане вкъщи заедно с него, а Нан обяви с решителен глас, както говореше обикновено:

— Нека да дойде. Аз ще се грижа за него.

— Ако Франц беше с вас, нямаше да имам нищо против, защото той е достатъчно голям и е много внимателен. Но вече отиде да помогне на татко Баер в косенето, а във вас нямам достатъчно доверие — започна госпожа Баер.

— При това е толкова далече — намеси се Джак.

— Бих могъл да го нося, ако отивах с тях… толкова ми се иска да можех — обади се с въздишка Дан.

— Благодаря ти, скъпи, но ти трябва да мислиш за крака си. И на мен ми се иска да можех да тръгна с тях. Всъщност, я почакайте. Може би все пак ще успея — извика госпожа Баер и се затича по стълбите, като едновременно размаха силно престилката си.

Сайлъс тъкмо тръгваше с каруцата към ливадата, където Франц и господин Баер косяха, но веднага се съгласи да се върне и да изчака, след като госпожа Баер го помоли да закара цялата компания до пасището, а след това да се върне и да ги прибере около пет часа.

— Това малко ще те позабави и ще попречи на работата ти, но в замяна на това ще получиш чудесен боровинков сладкиш — обяви госпожа Джоу, която добре знаеше слабостта на Сайлъс към сладкишите.

Грубото му, загоряло лице веднага светна.

— Е, госпожо Баер, след като ще получа сладкиш, няма как да не се съглася да ви закарам — усмихнато отвърна той.

— Както виждате, момчета, наредих така нещата, че всички можете да тръгнете — обяви госпожа Баер със задоволство и слезе отново долу. Чувстваше се наистина радостна, защото обичаше децата й да се чувстват щастливи и винаги страдаше, когато трябваше да ги ограничава или натъжава. Дълбоко бе убедена, че дребните надежди, планове и удоволствия на децата трябва да се уважават от възрастните и в никакъв случай не бива да се отхвърлят грубо или да бъдат обект на присмех.

— Мога ли и аз да отида? — попита радостно Дан.

— Всъщност имах предвид главно теб. Но бъди внимателен, не търси боровинки, а седни и се наслаждавай на чудесните неща, които ти прекрасно умееш да откриваш около себе си — отвърна госпожа Баер, която не бе забравила за любезното му предложение да се грижи за сина й.

— И аз, и аз! — весело запя Роб, като се въртеше в бърз танц, потраквайки с кофичката си, вместо с кастанети.

— Да, но Дейзи и Нан ще трябва да се грижат за теб. Точно в пет се съберете всички на ливадата и Сайлъс ще дойде да ви прибере.

Роби се хвърли към майка си, изпълнен с благодарност, като й обещаваше да й донесе всичко, до последната боровинка, която успее да откъсне, без да опита и една дори. После всички се натовариха в каруцата и тя затрополя надолу по пътя, като отдалеч се виждаше най-щастливото личице сред дузината засмени момчета — това бе личицето на Роб, който бе седнал горд между двете временни свои малки майки и яростно размахваше най-новата си шапка. На госпожа Баер сърце не й даде да му я вземе, защото разбираше, че това е един наистина изключителен и празничен ден за него.

Този следобед бе действително щастлив за всички, независимо от някои дребни неблагополучия, които винаги се случват при подобни експедиции. Най-напред, естествено, пострада Томи, който попадна на гнездо на оси и бе изпожилен. Но тъй като бе свикнал с рани и болежки, понасяше състоянието си мъжествено, докато накрая Дан не предложи да поставят мокра пръст върху нажилените места, за да се облекчи болката му. Дейзи видя една змия и панически побягна далеч от нея, в резултат на което изгуби половината от набраните боровинки. Но Деми й помогна да напълни отново кофичката си, като през цялото време подробно й обясняваше за особеностите на влечугите. Нед падна от едно дърво и разпра сакото си на гърба, но за радост това бе единственото поражение, поне не си счупи някой от крайниците. Емил и Джак се скараха за един шубрак, отрупан с плодове. А докато двамата спореха, Кръглия Коул на бърза ръка обра всичко, което успя да достигне и тихичко се оттегли при Дан, като разчиташе на защитата му. Дан бе наистина щастлив. Вече не се нуждаеше от бастуна, кракът му бе почти заздравял, така че можеше да се разхожда по ливадата, изпълнена с интересни камъни и мъхове, с познати малки същества, които щъкаха из тревата, както и с известни насекоми, летящи във въздуха.

Но най-вълнуващото приключение през този следобед преживяха Нан и Роб — за дълго време то остана една от любимите истории, които се разказваха в къщата. След като проведе известно проучване из околността, което доведе до разкъсване на три места на престилката й и изподраскване на ръцете й по бодлите на шипковите храсти, Нан започна усърдно да бере боровинките, които блестяха като големи черни топчета по ниските храсти. Пръстчетата й пипаха живо, но независимо от това кофичката й не се пълнеше толкова бързо, колкото би й се искало. Затова непрекъснато се местеше от място на място в търсене на повече плодове, вместо старателно да обира всичко от храстите, както правеше Дейзи. Роб вървеше неотлъчно след нея, защото и на него повече му харесваше непрекъснатото движение нагоре-надолу, вместо търпеливата работа на едно място на братовчедка му. Освен това изгаряше от желание да намери колкото се може по-хубави боровинки, за да зарадва майка си.

— Непрекъснато слагам нови и нови боровинки в кофичката, а тя все не се напълва, вече страхотно се уморих — мърмореше Роб, като спря за миг да си почине. Вече бе започнал да мисли, че брането на боровинки не е чак такова голямо удоволствие, каквото си бе представял. Слънцето напичаше ужасно, а Нан подскачаше ту тук, ту там, като скакалец. Но всъщност боровинките изпадаха от кофичката й почти със същата бързина, с която пускаше нови в нея. Защото докато се бореше с храсталаците, кофичката често се преобръщаше и всичко отиваше на земята.

— Последния път, когато идвахме, най-много боровинки намерихме при стената, тя е цялата в храсти. Там има и пещера, където момчетата преди палиха огън. Хайде да отидем и набързо да напълним там кофичките си, а след това ще се скрием в пещерата и ще чакаме момчетата да ни намерят — предложи Нан, която ужасно обичаше приключенията.

Роб се съгласи и двамата поеха към стената, прескочиха я и побягнаха по стръмния склон от другата страна, като скоро се загубиха сред скалите и храсталаците. Там наистина имаше много боровинки и скоро кофичките им бяха пълни догоре. Тук мястото бе сенчесто и хладно, а от поточето, което минаваше наблизо, ожаднелите деца можеха да си пийнат студена вода.

— Сега вече можем да отидем в пещерата, където да изядем сандвичите си — обяви Нан, доволна от досегашния си успех.

— Знаеш ли пътя до там? — попита Роб.

— Разбира се, че го зная. Вече съм била веднъж там, а аз винаги запомням пътя, когато посетя веднъж някое място. Не помниш ли как отидох до гарата и си прибрах багажа?

Този аргумент се оказа напълно убедителен за Роб и той последва сляпо Нан, която го водеше през скалите и шубраците, докато след доста голямо обикаляне най-накрая се спря пред една малка вдлъбнатина под огромен камък, където се виждаха обгорели дървета и храсти, показващи, че там някога е бил пален огън.

— Ето тук е мястото, бива си го, нали? — попита Нан и измъкна от джоба си сандвич с масло, доста поизцапан от многобройните джунджурии, които неизменно можеха да се намерят в джоба на младата дама.

— Да, но смяташ ли, че скоро ще ни открият? — каза в отговор Роб, който не виждаше нищо привлекателно в това сенчесто място и вече си мечтаеше да се присъединят към останалите.

— Не, няма да им е лесно, защото ако чуя шум, веднага ще се скрием, за да видим дали ще могат да ни намерят.

— Представи си, че никой не дойде.

— Изобщо не ми пука, мога да се прибера до вкъщи и пеша.

— Не е ли доста далеч? — попита Роб, като погледна тъжно малките си, поотъркани обувки, които бяха потънали в кал и влага след продължителното скитане.

— Около шест мили, предполагам — отвърна Нан, която имаше твърде ограничени представи за разстоянията, докато в същото време вярата й в собствените й възможности бе почти безгранична.

— При това положение май е по-добре да тръгваме веднага — предложи Роб.

— Не и преди да набера още малко боровинки — обяви Нан и започна да се върти наоколо.

— Господи! Ти обеща, че ще се грижиш добре за мен — въздъхна Роб, когато видя как слънцето някак съвсем внезапно се скри зад високия хълм.

— Е, и наистина го правя, поне дотолкова, доколкото се простират възможностите ми. Стига си хленчил, дечко, свършвам след минута — отвърна Нан, която смяташе петгодишния Роби за съвсем мъничък в сравнение със самата себе си.

И така малкият Роб седеше малко уплашен под скалата и търпеливо чакаше, защото независимо от някои съмнения в момента, все пак изпитваше доверие и респект към Нан.

— Май съвсем скоро ще настъпи нощта — отбеляза след известно време като че на себе си, след като усети, че един комар го ухапа по бузата, а жабите в околността подеха традиционния си вечерен концерт.

— Господи, май наистина е така! Да тръгваме веднага, защото сигурно ще ни оставят! — извика Нан, която едва сега вдигна за миг очи от храстите и установи, че слънцето клони към залез.

— Чух звук от рог преди около час, може би са се опитвали да ни извикат — каза Роб, като с мъка се влачеше след водачката си, докато тя задъхана изкачваше стръмния хълм.

— Откъде идваше звукът? — попита Нан, като внезапно се спря.

— Мисля, че оттам — отвърна момчето, като посочи с мръсния си пръст в съвсем погрешна посока.

— Да тръгваме тогава нататък, за да ги пресрещнем — предложи Нан и без да се бави нито миг, се шмугна между храсталаците, защото вече изпитваше известно безпокойство. Бе установила, че наоколо има толкова много малки пътечки, че просто не можеше да каже със сигурност по коя точно от тях бяха дошли.

Преминаха отново покрай скали и камънаци, като се спираха от време на време и се ослушваха за звук от рог, но той вече не се чуваше, защото всъщност първия път това бе просто мученето на една крава на път за дома й.

— Май не си спомням да сме минавали покрай тази купчина с камъни, какво ще кажеш? — попита Нан, седнала на една ограда по пътя, за да си почине и да разгледа наоколо.

— Аз не си спомням нищо, искам просто да си отида у дома — отвърна Роб с леко потрепване в гласа, което накара Нан да го прегърне, да го притисне към себе си, а след това внимателно да го смъкне долу.

— Вървим възможно най-бързо, скъпи — каза тя, като се опитваше да бъде достатъчно убедителна. — Недей да плачеш, когато стигнем на широкия път, ще те понося.

— А къде е този широк път? — попита нетърпеливо Роб и побърза да избърше сълзите от очите си, за да може да го види.

— Оттатък, зад това високо дърво. Не го ли позна, това е дървото, по което Нед се катереше и падна.

— Да, сещам се. Може би ни чакат. Така ми се иска да се приберем с каруцата до къщи, а на теб? — весело забърбори Роби и лицето му грейна, когато достигнаха до края на голямата ливада.

— Не, аз по-скоро предпочитам да се прибера пеша — отвърна Нан, която вече бе напълно сигурна, че ще се наложи да вървят пеша и се опитваше да го подготви за това изпитание.

Още повече че поредната надежда бе последвана от ново разочарование. Защото когато достигнаха в полумрака до голямото дърво, те с ужас откриха, че то не е онова, по което се бе катерил Нед, и никъде наоколо не се виждаше път.

— Нима сме се изгубили? — попита уплашено Роб и от ужас дори изпусна кофичката си.

— Не бих казала, че сме се изгубили напълно. Просто в момента не мога да се ориентирам накъде да тръгнем, затова смятам, че трябва да викаме.

И двамата започнаха да викат, докато съвсем прегракнаха, но в отговор не се чу нищо, освен крякането на жабите.

— Ей там насреща виждам друго високо дърво, може би то е нашето — обади се Нан, която вече бе почнала да се паникьосва, но все пак се опитваше да говори убедително.

— Не знам дали мога да направя и една крачка повече. Обувките ми са толкова тежки, че просто не съм в състояние да ги помръдна — каза Роб се отпусна на един камък напълно изтощен.

— Тогава ще трябва да останем тук през цялата нощ. На мен това не ми пречи особено, стига да не изпълзят змии отнякъде.

— Мен ме е страх от змии. И не мога да седя тук цялата нощ! Господи, колко ужасно е да се изгубиш! — почти проплака Роб и тъкмо вдигна ръце, за да покрие лицето си и да се разридае напълно, когато явно някаква мисъл мина през главата му и тази мисъл го накара да обяви напълно спокойно: — Мама ще дойде и ще ме намери. Тя винаги успява, така че вече не ме е страх.

— Но тя не знае къде точно се намираме.

— О, мама не знаеше, че съм се заключил в ледената къщичка, но въпреки това успя да ме намери. Знам, че ще дойде и тук — отвърна толкова убедително Роби, че Нан също изпита известно облекчение и се отпусна уморено до него.

— Така ми се иска да не бяхме бягали — каза само тя с тъжна въздишка.

— Ти ме накара да го направим, но не ти се сърдя. Дори и след тази пакост, мама ще ме обича както преди — отвърна Роб, вкопчил се в тази мисъл, която му бе последната останала надежда.

— Толкова съм гладна, хайде да хапнем от боровинките — предложи Нан след известно време, докато Роб бе започнал да клюма.

— И аз съм гладен, но не мога да ям от моите, защото обещах на мама, че ще й ги дам всичките, до последната.

— Ами ако никой не дойде за нас? Тогава така или иначе ще трябва да ги изядеш — каза раздразнено Нан, която в този момент бе готова да спори с всеки и за всичко. — Ако останем тук с дни, ще изядем всички боровинки в околността и накрая ще започнем да гладуваме — допълни тъжно тя.

— Ще ям лаврово дърво. Знам едно голямо такова дърво наблизо. Освен това Дан ми показа как катеричките изравят корените и се хранят с тях, аз също бих могъл да изравям — отвърна Роб, който явно не се тревожеше от перспективата да остане гладен.

— Да, бихме могли също така да ловим жаби и да ги готвим. Веднъж татко яде готвени жаби и каза, че са много вкусни — добави Нан, която вече бе започнала да открива и някои романтични страни на това да се изгубиш сред боровинковите храсталаци.

— Но как ще готвим жабите? Та ние нямаме огън.

— Не знам. Следващия път ще си взема кибрит в джоба — каза Нан, доста разочарована от мисълта, че възможността да готвят жаби е неосъществима.

— Не можем ли да си запалим огън от светулките? — попита с надежда Роб, като забеляза колко много светулки летяха наоколо като малки свещички.

— Я да опитаме — веднага възприе идеята Нан и следващите няколко минути преминаха в приятни занимания: децата ловяха летящите светулки и се опитваха да ги накарат да подпалят предварително подготвените клечки.

— Май без никакво основание ги наричат светулки, след като в тях няма никакъв огън — обяви ядосано Нан и захвърли настрана поредното бедно насекомо, макар че то святкаше с всичката си сила и старателно се разхождаше надолу-нагоре по клечката, за да достави удоволствие на малките експериментатори.

— Дано добрата ми майчица да дойде скоро — пошепна Роб, след като отново бяха седнали и наблюдаваха мълчаливо звездите над главите си и слушаха серенадата на щурците наоколо.

— Не мога да разбера защо Господ е създал нощта; денят е толкова по-приятен — замислено отбеляза Нан.

— За да се спи — веднага отвърна Роб с прозявка.

— Тогава заспивай — каза му троснато Нан.

— Искам си моето легло. О, да можех да видя Теди до себе си — извика Роб, спомнил си с болка за дома, докато наблюдаваше птичките горе, които се бяха настанили удобно в малките си гнезденца.

— Изобщо не вярвам, че майка ти ще ни намери някога — отчаяно обяви Нан, която никак не обичаше да седи и да чака безучастно нещо да се случи. — Толкова е тъмно, че тя просто няма да може да ни забележи.

— Още по-тъмно бе в ледената къща, а аз толкова се бях уплашил, че дори не посмях да извикам, но все пак тя ме видя. Ще ме забележи и сега, независимо колко тъмно ще стане — уверено отвърна Роб и стана да се огледа наоколо, изпълнен с надежда, че ще получи помощ. Надежда, която никога не го напускаше.

— Виждам я! Виждам я! — извика най-неочаквано той и с радост се втурна, доколкото му позволяваха уморените крака, към тъмната фигура, която бавно се приближаваше в мрака. Но внезапно се спря, огледа се ужасено и после се затича обратно целият пребледнял.

— Не, това е мечка! Една голяма черна мечка! — уплашено крещеше момчето и побърза да се скрие в скута на Нан.

За миг Нан замръзна на мястото си, дори тя бе обзета от пълна паника при мисълта за истинска мечка, така че бе готова да се обърне и да побегне уплашено, но точно в този миг се чу едно меко „му-у-у“, което веднага прогони ужаса й и дори я развесели.

— Но това е крава, Роби! — засмя се тя. — Онази хубава, черна крава, която видяхме днес следобед.

Кравата като че усещаше, че има нещо нередно да среща на собственото си пасище по тъмно тези две малки персони, затова добродушното животно се поспря, за да проучи по-добре какво всъщност става. Позволи им да я потупат по гърба, стоеше послушно и ги гледаше нежно с влажните си очи, така че Нан, която не се страхуваше от никакви животни, с изключение на мечки, изпита огромно желание да я издои.

— Сайлъс ме е учил как се прави това; освен това боровинките стават толкова вкусни, като им се прибави мляко — уверено каза тя и набързо изпразни плодовете от своята кофичка в шапката си, след което смело се зае с новата задача, докато Роб стоеше край нея и повтаряше според нейната команда стихчето от „Мама гъска“:

Мила краво, в тази кана

ако мляко ми дадеш,

рокля сребърнотъкана

ще ти купя и засмяна

сребърна ще си пасеш.

Но тези безсмъртни строфи имаха твърде малко влияние, защото добродушното животно бе вече издоено, така че можеше да даде само няколко капчици мляко на жадните деца.

— Пфу-у! Махай се, стара кранта такава! — неблагодарно извика Нан, след като напълно се отчая и реши да престане с опитите си да издои нещо от кравата. Възмутена от тази грубост, бедната Мули бавно се отдалечи.

— За всеки има по няколко капки, изпиваме ги и после тръгваме. Ако не вървим, със сигурност ще заспим, а знам, че изгубилите се не бива да заспиват. Спомняш ли си онази прекрасна приказка, в която Хана Дий заспива под снега и умира?

— Но сега няма никакъв сняг, времето е топло и хубаво — възпротиви се Роб, който не бе надарен с неизтощима енергия като Нан.

— Няма значение, ще повървим още малко, след това отново ще викаме и ако никой не дойде, ще се скрием под храстите, както оня Хипо от приказката и неговите братя.

Тръгнаха, но повървяха съвсем малко, защото на Роб толкова му се спеше, че просто едвам се мъкнеше, често се спъваше и се стоварваше на земята, така че Нан скоро изгуби всякакво търпение и дори мисълта, че е поела отговорност да се грижи за него, не можа да я възпре.

— Ако още веднъж паднеш, ще те напляскам — каза тя, докато внимателно вдигаше бедния малък мъж от земята.

— Моля те, недей. За всичко са виновни тези проклети обувки — те непрекъснато се кривят — отвърна Роб, като мъжествено успя да се въздържи да не заплаче, макар че сълзите напираха в очите му. След това добави с такова самоотвержено търпение, че успя да трогне Нан: — Ако комарите не ме хапят, бих могъл да легна тук и да спя, докато мама ме намери.

— Сложи главата си върху скута ми и ще я покрия с престилката си. Аз не се страхувам от нощта — отвърна Нан и седна на земята, като се опитваше да убеди сама себе си, че изобщо не й пука нито от странните сенки, нито от непознатите шумове, които изпълваха тъмното пространство наоколо.

— Събуди ме, когато тя се появи — помоли я Роб и само след пет минути вече спеше дълбоко, опрял глава на скута й и скрит под престилката.

Малкото момиче остана така неподвижно около петнайсетина минути, като се оглеждаше неспокойно наоколо. Всяка секунда й изглеждаше по-дълга и от час. Най-накрая видя някакво просветляване иззад хълма насреща.

— Май нощта вече свършва и настъпва утринта — прошепна си с облекчение Нан. — С радост ще наблюдавам изгрева на слънцето, а когато настъпи денят, много по-лесно ще намерим пътя към дома.

Но преди още кръглото лице на луната да се бе показало иззад хълма, за да разруши надеждите й, Нан бе вече заспала, облегната назад в храсталаците. И дори сънуваше вълшебен летен сън, изпълнен със светулки и сини престилки, планини от боровинки, сред които стоеше Роби и бършеше сълзите на черната крава, която ридаеше и отчаяно повтаряше: „Искам да си ида у дома! Искам да си ида у дома!“.

Докато децата спяха под монотонния звън на многобройните комари наоколо, семейството преживяваше тревожни часове. Когато каруцата пристигна в пет часа, всички с изключение на Джак, Емил, Нан и Роб се бяха събрали и очакваха да се качат в нея. Вместо Сайлъс, я докара Франц, и когато момчетата му казаха, че останалите ще се приберат пеша направо през гората, той доста се разтревожи.

— Трябваше да оставят поне Роб тук, за да се качи на колата. Той ще се умори от толкова дълъг път — недоволно отбеляза Франц.

— През гората е по-направо, а ако се умори, ще го носят — опита се да го успокои Кръглия Коул, който нямаше никакво желание да се бавят, за да не закъснеят за вечерята.

— Сигурни ли сте, че Нан и Роб тръгнаха с тях?

— Разбира се, видях ги, като се отдалечаваха зад оградата и им извиках, че е вече почти пет, а Джак се обърна и каза, че те ще минат по друг път — обясни Томи.

— Добре, качвайте се тогава — подкани ги Франц и скоро каруцата потегли с уморените деца и пълните им с боровинки кофички.

Госпожа Джоу ужасно се притесни, когато разбра, че групата се е разделила, и веднага изпрати Франц и Томи да намерят и доведат по-малките вкъщи. Вечерята вече бе приключила и семейството седеше в хладната всекидневна, както винаги вечер, когато Франц се появи целият в прах, запотен и много разтревожен.

— Прибраха ли се? — извика още от алеята пред къщата той.

— Не — отвърна госпожа Джоу и изхвърча веднага от стола си толкова уплашена, че всички веднага излязоха навън и наобиколиха Франц.

— Не можах да ги открия никъде! — започна да обяснява той, но думите му бяха заглушени от едно високо „Здравейте!“, което стресна всички и ги накара да се обърнат точно в мига, в който Джак и Емил изникнаха от тъмнината.

— Къде са Нан и Роб? — извика госпожа Джоу и сграбчи така силно Емил за ръката, че той си помисли, че леля му сигурно е полудяла.

— Нямам представа. Те не си ли дойдоха с останалите? — отвърна бързо момчето.

— Не, Джордж и Томи твърдят, че са тръгнали с вас.

— Не, не е вярно. Изобщо не сме ги виждали. Ние се изкъпахме в потока и се върнахме през гората — каза объркано Джак, който също явно се бе разтревожил, поне дотолкова, доколкото това бе възможно при него.

— Извикайте господин Баер, извадете фенерите и кажете на Сайлъс, че ще имаме нужда от него.

Това бяха единствените думи на госпожа Джоу, но момчетата веднага разбраха какви са намеренията й и хукнаха да изпълнят разпорежданията й. Само след десет минути господин Баер и Сайлъс потеглиха през гората, а Франц тръгна по пътя за Олд Анди, за да претърси ливадата. Госпожа Джоу сграбчи малко неща за ядене от масата, взе една бутилка с бренди от аптечката, запали един фенер и се качи на Тоби, като извика на Джак и Емил да я следват, а на останалите нареди да се приберат и да се държат добре. Веднага тръгнаха, не остана време дори да се качи горе за шала и шапката си. Чу, че някой тича след нея, но не го заговори, нито се обърна да види кой е. Едва когато спря за малко, за да си почине, и вдигна фенера, той освети лицето на Дан зад нея.

— Ти ли си? Нали казах на Джак да дойде? — започна тя, като се чудеше дали да не го накара да се върне обратно, макар че имаше нужда от помощ.

— Не му позволих, тъй като двамата с Емил не са вечеряли, а и аз много повече от тях исках да дойда и да помогна — отвърна той и взе фенера от ръцете й, като й се усмихна и я погледна окуражително, което я накара в миг да почувства, че макар и да бе момче, тя все пак можеше да разчита на него.

Веднага скочи от Тоби и му нареди той да се качи, въпреки молбите му да върви пеша. Двамата поеха надолу по прашния безлюден път, като спираха от време на време и викаха изгубените деца по име, след което млъкваха за миг със затаен дъх, в очакване някой да се обади.

Когато стигнаха до ливадата, там вече се виждаха светлини, които се движеха насам-натам из тъмнината. Чуваше се и гласът на господин Баер, който сновеше из огромното пространство и непрекъснато викаше: „Нан! Роб! Нан! Роб!“. Сайлъс също свиреше и викаше, а Дан се впускаше ту на една страна, ту на друга с Тоби, който като че разбираше сериозността на ситуацията и най-смирено следваше заповедите на стопанина си, като не се спираше пред никакви храсталаци и неравности.

— Този ужасен шум може да ги уплаши, нека само аз да ги викам — казваше от време на време госпожа Джоу, която едва сдържаше риданията си. След това извикваше толкова нежно обичаното малко именце, а ехото го повтаряше тихичко, после ветровете го подемаха и го разнасяха надалеч, но отговор не идваше.

Небето се покри с облаци и само от време на време леко проблясваше луната, а светкавици раздираха все по често сгъстяващите се облаци. В далечината отекваха и гръмотевици, които подсказваха, че наближава силна лятна буря.

— О, моят Роби, малкият ми Роби! — почти през сълзи шептеше бедната госпожа Джоу, докато се въртеше насам-натам като блед призрак, а Дан я следваше неотстъпно като вярна светулка. — Какво ще кажа на бащата на Нан, ако се случи нещо с нея? Защо изобщо се съгласих да пусна скъпото си дете толкова далече? Фриц, чуваш ли нещо? — нетърпеливо попита съпруга си и когато в отговор прозвуча тъжното му „не“, скърши толкова отчаяно ръце, че Дан скочи от гърба на Тоби, завърза юздите за близката ограда и решително обяви:

— Ще отида да погледна надолу по потока, може да са тръгнали нататък.

После прескочи толкова бързо оградата и закрачи енергично напред с такава скорост, че тя едва успяваше да го догони. Но когато стигна до него, той наведе фенера надолу и с радост й показа следите от малки крачета по меката земя около потока.

— Да, това са следите от обувките на малкия ми Роби! Да продължим нататък, може би са наблизо.

Претърсването бе наистина невероятно изморително, но като че някакъв необясним инстинкт водеше разтревожената майка точно във вярната посока, защото след известно време се чу отново радостният вик на Дан, който бе видял някакъв малък блестящ предмет на земята. Оказа се, че това е капакът на новата метална кофичка, който явно момчето бе изпуснало, уплашено от факта, че са се загубили в настъпващата нощ. Госпожа Джоу го грабна и го притисна към гърдите си, сякаш беше живо същество. Дан тъкмо се канеше да извика силно и на останалите да се приближат, когато тя го спря.

— Не, аз сама трябва да ги намеря — каза му госпожа Джоу, забързана напред. — Аз разреших на Роб да тръгне, затова съм длъжна сега да го открия и да го върна сама в ръцете на баща му.

Малко по-нататък изникна шапката на Нан и след като обиколиха мястото няколко пъти, най-накрая попаднаха на сврените в храсталака дребосъци, които бяха дълбоко заспали. Дан никога нямаше да забрави прекрасната картина, която се открои при поредното повдигане на фенера. Смяташе, че госпожа Джоу ще се развика, но тя само пошепна „тихо“ и внимателно повдигна престилката, под която се показа скъпото личице. Изпоцапаните с боровинки устни бяха полуотворени и по тях се виждаше спокойното дишане на спящото дете. Русата му коса се бе залепила върху топлото чело, а двете мръсни ръчички още стискаха малката кофичка, която бе пълна догоре с плодове.

Госпожа Джоу наистина се трогна при вида на пълната кофичка, която явно бе запазена за нея, независимо от сложните перипетии, през които бе преминал синът й. Тя развълнувано протегна ръце и го сграбчи в прегръдката си, като не можеше да сдържа повече сълзите си. Детето се събуди и в първия миг се огледа объркано, но после си спомни и се притисна към нея, като извика триумфално:

— Знаех си, че ще дойдеш! О, мамо! Толкова те исках!

Първо се целунаха и се притиснаха един към друг, забравили за всичко останало на този свят; защото независимо колко непослушни и пакостливи са синовете, майките забравят за всичко това, щом ги видят живи и здрави в прегръдките си. А щастлив е онзи син, който успява да съхрани за по-дълго вярата и любовта си към своята майка, и който, независимо от скитанията и изпитанията, е запазил нещо ценно за нея, за да й се отблагодари за смелостта й и за нежната й любов.

През това време Дан внимателно измъкна Нан изпод храсталака и с нежност, каквато само Теди до този момент бе усетил у него, успя да успокои уплахата й при събуждането и да изтрие сълзите й, защото Нан също се разплака от радост. Беше й толкова хубаво да види приятелско лице пред себе си и да усети, че я прегръща силна ръка след цялата тази самота и ужас, които както й се струваше, бяха продължили векове.

— Бедното ми малко момиче, не плачи! Вече сте в безопасност и никой няма и да помисли да ви се кара за нещо тази вечер — започна да я успокоява и госпожа Джоу, като притисна и нея в широката си прегръдка, в която имаше място и за двете деца.

— Грешката беше моя, но наистина съжалявам. Опитах се да се погрижа за него и го покрих с престилката си, за да спи на спокойствие. Дори не помислих да се докосна до боровинките му, макар че бях толкова гладна. Никога повече няма да правя така, наистина, никога повече — нареждаше през сълзи Нан, като се чувстваше едновременно и щастлива, и виновна.

— А сега извикай останалите, за да си тръгнем заедно към къщи — каза госпожа Джоу и Дан веднага се качи на стената и извика радостно:

— Намериха се!

Ехото разнесе думите му над цялото поле. И отвсякъде започнаха да се приближават към тях трептящи светлинни, които само след миг ги заобиколиха до гъстите храсти. Започна такова прегръщане и целуване, преплетено с радостни сълзи, че традиционните обитатели на това място доста се изумиха. Комарите явно бяха доволни от тази гледка, защото свиреха радостно, някакви дребни мушички долитаха на рояци, за да се присъединят към веселбата, а жабите в близкия поток крещяха с цяло гърло, сякаш също се опитваха да изразят задоволството от радостния край на това приключение.

После всички се отправиха към къщи. Франц избърза напред, за да съобщи на всички новината, Дан бе възседнал Тоби и се движеше най-отпред, после Нан в силните ръце на Сайлъс, който я обяви за „най-прекрасния товар, носен някога от него“, като през целия път до къщи я подпитваше закачливо за различните й лудории. Господин Баер не позволяваше на никой друг да носи Роб, малчуганът, поосвежен от съня, се бе разположил удобно върху раменете на баща си и се чувстваше като истински герой. След него подтичваше майка му, като не спираше да се усмихва щастливо всеки път, когато го чуваше да казва:

— Знаех си, че мама ще дойде и ще ме намери!

Освен това Роб често се навеждаше назад, за да я целуне или да й пъхне една боровинка в устата, защото „и без това всичките съм ги набрал за теб“.

Луната се показа иззад облаците точно в мига, в който се появиха на алеята пред къщата и всички момчета изскочиха с радостни викове, за да ги посрещнат. Така изгубените овчици триумфално бяха внесени съвсем здрави и невредими в къщата и поставени на пода точно в трапезарията, където тези лишени от всякакво чувство за романтика малчугани поискаха нещо за хапване, вместо да се задоволят с прегръдките и целувките, които се сипеха отвсякъде. Настаниха ги на масата и веднага им донесоха хляб и мляко, докато всички останали обитатели на къщата стояха около тях и ги наблюдаваха. Нан бързо дойде на себе си и с удоволствие започна да разказва за перипетиите си, след като вече всичко бе приключило. Роб като че бе потънал в яденето, но най-неочаквано остави лъжицата и започна високо да плаче.

— Скъпи мой, защо плачеш? — попита го майка му, която продължаваше трескаво да се върти около него.

— Плача, защото се изгубих — изрева Роб, като се опитваше неуспешно да спре сълзите си.

— Но нали вече се намери. Нан казва, че не си проронил и сълза през цялото време, докато сте били сами сред полето и аз толкова се гордеех, че си едно смело момче.

— Тогава бях толкова зает със страха си, че просто не ми остана време да плача. Но сега не мога да се спра, защото никак не ми хареса да съм изгубен — обясни Роб, докато се опитваше да се справи едновременно с множеството обзели го чувства, жаждата за сън и пълната лъжица с попара.

При това негово обяснение за времето, което бе прекарал на полето, момчетата избухнаха в такъв силен смях, че Роб спря да яде за малко и ги изгледа внимателно. Смехът им бе толкова заразителен, че след първоначалния учуден поглед, детето започна да се смее заедно с тях, като удряше яростно с лъжицата по масата, сякаш се забавляваше от собствените си думи.

— Вече е десет часа, веднага всички по леглата — разпореди господин Баер, след като погледна часовника си.

— Слава богу, че няма да има нито едно празно легло тази нощ — допълни госпожа Баер, като гледаше с изпълнени със сълзи очи Роби, който с готовност прие предложението за сън и вече бе в прегръдките на баща си, който го качваше нагоре. След тях тръгна и Нан, придружена от Дейзи и Деми, които я смятаха за най-интересната героиня, която някога са познавали.

— Бедната леля Джоу е толкова уморена, че и тя има нужда някой да я поноси до горе — обади се милият Франц, който сложи ръка на рамото й, като я видя, че спира да си почине, преди да тръгне нагоре по стълбите, защото внезапно се почувства напълно изтощена от преживения страх и продължителното търсене.

— Да направим столче — предложи Томи.

— Не, благодаря ви, момчета, но някой би могъл само да ме подкрепи с едно рамо, за да се изкача по-лесно — отвърна госпожа Джоу.

— Аз! Аз! — викаха в хор всички и се натискаха кой да застане по-близо до нея, за да бъде избран за помощник, защото нещо в бледото й майчинско лице явно действаше наистина трогателно на тези палавници.

Като видя, че всички смятаха това за специална чест, госпожа Джоу реши да избере този, който действително я заслужаваше. Никой не се намръщи и не протестира, когато тя се подпря на широките рамене на Дан.

— Той намери децата, така че май е най-добре да го избера и аз за помощник — каза тя и го погледна с любов, от което той се изчерви целият, изпълнен с гордост и удоволствие.

Дан се почувства богато възнаграден не само защото бе избран измежду всички останали, но и защото когато стигнаха до стаята на госпожа Джоу, тя се спря пред вратата и сърдечно му каза:

— Лека нощ, момчето ми. Господ да те благослови!

— Наистина бих искал да съм ваше момче — каза Дан, който чувстваше, че опасностите и неприятностите ги бяха направили някак си по-близки от всякога преди.

— Ти ще бъдеш моят най-голям син — отвърна тя и запечата това свое обещание с целувка, което превърна Дан наистина в неин син завинаги.

На следващия ден Роб се чувстваше добре, но Нан се събуди с главоболие и остана да лежи на канапето на мама Баер със зачервено от температура лице. Тя като че вече бе забравила ужаса, преживян по време на изгубването, и сега й се струваше, че преживяното е било просто едно приятно приключение. На госпожа Джоу това никак не й харесваше, защото тя в никакъв случай не би искала децата в училището да бъдат отклонявани от правия път, нито да лежат изгубени под шубраците в края на деня, определен за беритба на боровинки. Затова поговори съвсем сериозно с Нан, като се опитваше да й обясни разликата между свободата и своеволието и за по-голяма убедителност придружи лекцията си с няколко твърде показателни истории. Все още не бе решила по какъв начин да накаже Нан, но точно една от тези истории й подсказа нещо и тъй като госпожа Джоу обичаше нетрадиционните наказания, тя веднага реши да го изпробва.

— Всички деца бягат понякога — опитваше се да се оправдае Нан, сякаш ставаше дума за нещо толкова естествено, като да се разболееш от шарка или от магарешка кашлица.

— Не всички, освен това някои от избягалите никога не ги намират — отвърна госпожа Джоу.

— Ти самата не си ли го правила? — попита Нан и живите й очички се впиха изпитателно в сериозната дама, която шиеше усърдно и й четеше морал, седнала до канапето.

Госпожа Джоу се засмя и си призна, че е бягала.

— Разкажи ми как точно стана — настоя Нан, усещайки, че вече е взела надмощие в спора.

Госпожа Джоу усети това и веднага придоби сериозен вид, като поклати тъжно глава.

— Правила съм го много пъти, доста вгорчавах живота на мама с моите лудории, докато накрая не ме излекува.

— Как? — попита Нан, като се изправи и седна в леглото с лице, изпълнено с любопитство.

— Веднъж имах нови обувки и много ми се искаше да се покажа с тях; затова, макар че ми бяха казали да не излизам от градината, побягнах навън и се мотах наоколо през целия ден. Това ставаше в града и досега се чудя как някой не ме уби. Прекарах си толкова интересно. Разхождах се след едни кучета в парк, возих се на лодка в Черния залив заедно с едни доста странни момчета, обядвах с едно малко момиченце, ирландка, която просеше — хапнахме заедно солена риба и картофи, а накрая са ме открили на прага на една къща, дълбоко заспала и прегърнала някакво голямо куче. Това стана късно вечерта, бях мръсна като прасе, а обувките ми на нищо не приличаха, след като бях скитала толкова дълго с тях.

— Наистина чудесно! — извика Нан и по очите й се виждаше, че веднага е готова да излезе навън и да направи точно същите неща.

— Но на следващия ден не беше никак хубаво — обяви госпожа Джоу, като се опита да гледа настрана, за да не се познае по очите й колко й бе приятно да си спомня за тези свои лудории сега.

— Да не би майка ти да те е набила? — попита с любопитство Нан.

— Мама никога не ме е била, с изключение на един-единствен път, но след това ми се извини, защото в противен случай никога не бих й простила това, толкова силно нарани чувствата ми тогава.

— Но защо ти се е извинила? Татко никога не ми се извинява.

— Защото когато го направи, аз се обърнах към нея и й казах: „Ти не си добре и някой би трябвало да те напердаши, точно както ти биеш мен“. Тя ме изгледа изпитателно и в миг гневът й сякаш се изпари. После призна засрамено: „Ти наистина си права, Джоу, в момента ме обзе някакви дива ярост. А не виждам защо би трябвало да те наказвам за това, че си постъпила неразумно, след като самата аз ти давам толкова лош пример. Прости ми, скъпа, и нека двете се опитаме да си помогнем една на друга по един по-добър начин“. Никога не забравих тези нейни думи и те имаха много по-голям ефект върху мен от всякакви наказания.