Луиза Мей Олкът
Малки мъже (11)

Единадесета глава
Чичо Теди

В продължение на цяла седмица Дан беше преместван само от леглото до канапето. Това бе една наистина дълга и трудна седмица, защото нараненият крак го болеше ужасно от време на време. Тихите дни бяха ужасно отегчителни, особено за едно такова жизнерадостно и подвижно момче, което копнееше час по-скоро да изтича навън и да се наслади на лятното време. Беше изключително трудно да се проявява търпение, но Дан все пак максимално се постара, а и останалите му помогнаха по най-различни начини. Така че в края на краищата времето изтече и той получи наградата си в събота сутринта, когато чу лекарят да казва:

— Кракът се поправя дори по-бързо, отколкото очаквах. Дайте на младежа един бастун още днес следобед и му разрешете да се разходи малко из къщата.

— Ура-а-а — извика Нат и изтича навън, за да съобщи добрата новина на останалите момчета.

Всички много се зарадваха и веднага след обяда цялото „войнство“ се събра, за да наблюдава кратката разходка на Дан по коридора, по който премина няколко пъти, преди да излезе на верандата, където се настани, за да си отпочине. Дан беше много доволен от интереса и добронамереността, с които се отнасяха към него, и с всяка минута настроението му се подобряваше. Момчетата идваха да му изразят почитанията си, малките момиченца се въртяха грижовно наоколо със столове, възглавници и какво ли не, а Теди го гледаше така, сякаш е някакво крехко същество, което не е в състояние да се погрижи само за себе си.

Всички бяха насядали по стълбите или стояха прави на верандата, когато пред вратата спря кола, от нея се развя една шапка, при което Роб веднага се затича с все сили надолу по пътеката, като викаше радостно:

— Чичо Теди! Чичо Теди!

Всички останали момчета без Дан го последваха в надпревара кой пръв ще отвори вратата и само след миг колата влезе вътре, натоварена с малките палавници, а в средата седеше чичо Теди, взел дъщеричката си на колене.

— Спрете триумфалната колесница и позволете на Юпитер да слезе от нея — извика с усмивка той и бързо се затича нагоре по стълбите, за да посрещне госпожа Баер, която стоеше горе, смееше се и пляскаше с ръце като малко момиченце.

— Как си, Теди?

— Всичко е наред, Джоу.

Двамата се здрависаха сърдечно и господин Лари подаде Бес в ръцете на леля й, а и тя веднага се притисна в скута й.

— Моето малко съкровище толкова искаше да те види, че реших да избягаме двамата и да отскочим до тук, още повече че и на мен ми бе домъчняло много за теб. Бихме искали да си поиграем с момчетата за час-два, а също да проверим как се справя тази жена, която живее и работи на едно и също място, като при това има толкова много деца, че просто не знае какво да ги прави.

— О, радвам се, че дойдохте. Поиграй с момчетата, внимавай само да не направиш някоя беля — каза госпожа Баер, когато младежите се събраха около тях, като се възхищаваха на красивото дете с дълги, златисти коси, облечено в прекрасна рокличка. Момчетата я наричаха „Принцесата“ заради изисканите й, макар и малко високомерни обноски. Тя не позволяваше на никой да я целува, но обичаше да я вземат на коленете си и тя да ги гали по главите с малките си бели ръчички. Всички я обожаваха, особено Роб, който я смяташе за някакъв специален вид кукла и не смееше да се докосне до нея, за да не се счупи. Затова я наблюдаваше с обожание отдалеч и се чувстваше щастлив от всяка проява на внимание към него от страна на нейно височество. Тъй като тя веднага поиска да види кухнята на Дейзи, госпожа Джоу я отведе горе, а повечето от по-малките момчета ги последваха. Останалите, с изключение на Нат и Деми се втурнаха към менажериите и градинките си, за да ги пооправят набързо, защото господин Лари винаги поглеждаше навсякъде и изглеждаше разочарован, ако нещо не е наред.

Господин Лари остана на стълбите и се обърна приятелски към Дан, макар че се бяха виждали само един-два пъти преди:

— Как е кракът?

— По-добре, сър.

— Май ти е омръзнало вече да стоиш по цял ден вкъщи, нали?

— Наистина е така! — призна Дан и очите му се зареяха надалеч към зелените хълмове и гори, където така му се искаше да отиде.

— Защо не се поразходим малко, докато останалите се върнат? С колата ще ти бъде съвсем удобно, а освен това е безопасно. Малко свеж въздух със сигурност ще ти се отрази добре. Вземи един шал и една възглавница, Деми, и да тръгваме.

На момчетата идеята им се стори страхотна и Дан изглеждаше наистина доволен, но най-неочаквано попита:

— А дали госпожа Баер няма да има нещо против?

— Не, вече се разбрахме за това преди минута.

— Двамата не си казахте нито дума по този въпрос, така че просто не ми е ясно кога сте се разбрали — обади се недоумяващо Деми.

— Просто си имаме система за изпращане на съобщения без думи. Това е един много подобрен вариант на телеграфа.

— Знам как става — с поглед! Видях те как повдигна въпросително вежди и кимна към колата, а госпожа Баер се засмя и кимна утвърдително в отговор — извика Нат, който вече се чувстваше доста добре в компанията на любезния господин Лари.

— Точно така. А сега да тръгваме — предложи милият господин и само след минута Дан вече беше настанен удобно в колата, кракът му бе поставен върху една възглавница на задната седалка, а целият бе плътно завит с шал. Деми скочи на седалката отпред до чернокожия кочияш Питър. Нат се настани до Дан на почетното място, а чичо Теди седна отсреща — за да се грижи за крака на болния, както обясни, но всъщност главното му желание бе да наблюдава лицата на момчетата. И двамата изглеждаха толкова щастливи, макар да бяха съвсем различни. Лицето на Дан бе четвъртито, тъмно и силно, докато на Нат бе издължено и искрено, но слабичко и в същото време доста приятно с меките очи и високото чело.

— Между другото, тук някъде имам една книга, която може би ще те заинтересува — каза най-възрастното момче в групата и започна да ровичка наоколо, като накрая измъкна една книга, която накара Дан да възкликне:

— О, господи, нима е възможно?

После сграбчи книгата и започна да я разлиства, като с интерес разглеждаше показаните там пеперуди, птици и най-различни интересни насекоми, всички цветни, точно като че бяха живи. Бе толкова очарован, че съвсем забрави да благодари, но господин Лари не му се разсърди, напротив, бе дори много доволен, когато видя каква радост бе доставил на момчето. Слушаше с радост възторжените му възклицания, когато попаднеше на нещо познато. Нат се наведе, за да гледа и той картинките през рамото му, а Деми се обърна с гръб към конете и прехвърли краката си от вътрешната страна на колата, за да може да участва в разговора.

Когато стигнаха до бръмбарите, господин Лари измъкна някакъв малък странен предмет от джоба на сакото си и го постави върху дланта си.

— Съществуват бръмбари, които са живели преди хиляди години — каза съвсем сериозно той, докато момчетата разглеждаха странния вкаменен предмет, който изглеждаше така стар и посивял. Лари им разказа как се е появил при изследването на мумия, след като дълго е живял в гробницата. Като забеляза, че на момчетата им е интересно, господин Лари продължи да им говори за египтяните, както и за странните и величествени руини, които бяха оставили след себе си. Каза им и за величествената река Нил и как самият той е плавал по нея, заедно с красивите тъмнокожи мъже, които бил наел да работят на лодката му. Спомена за застреляните от него алигатори, за невероятните зверове и птици, които бе видял по време на това пътешествие. Не пропусна да им разкаже и как след това е прекосил пустинята с камила, която го клатушкала точно както кораб по време на буря в морето.

— Чичо Теди умее да разказва почти толкова интересно, колкото и дядо — обяви одобрително Деми, след като разказът свърши и момчетата продължаваха да го гледат с блеснали от любопитство очи.

— Благодаря — напълно сериозно отвърна господин Лари, защото наистина ценеше похвалата на Деми. Той смяташе децата за особено добри критици в подобни случаи и според него всеки би трябвало да се гордее, ако успее да им се хареса.

— Ето още няколко дребни неща, които набързо пъхнах в джобовете си, докато проверявах из чекмеджетата си, за да видя дали нямам нещо, което би се харесало на Дан — каза чичо Теди и извади един воден шип и дълъг гердан от раковини, каквито носят индианците.

— О, разкажи ни за индианците — извика Деми, който много се увличаше от тази тема.

— Дан също знае доста неща за тях — обади се и Нат.

— Може би дори повече от мен. Разкажи ни нещо — подкани го господин Лари, който изглеждаше не по-малко заинтригуван от останалите.

— Господин Хайд ми ги показа. Той е прекарал доста време сред тях, умее да разбира езика им и много ги харесва — започна Дан, поласкан от интереса им, макар че доста се смущаваше при мисълта, че сред слушателите му има и възрастен човек.

— А за какво служи герданът от раковини? — попита любопитният Деми.

Останалите също задаваха разни въпроси и докато Дан разбере какво става, вече бе разказал всичко, научено от господин Хайд по време на дългото им пътуване по реката преди няколко седмици. Господин Лари го слушаше внимателно, макар че за него момчето бе много по-интересно от темата за индианците. Госпожа Джоу му бе разказала за Дан и той искрено му симпатизираше, още повече че това необуздано момче бе направило онова, за което той самият толкова бе мечтал в детството си — бе избягало. Знаеше и за усилията да бъде превъзпитан.

— Според мен вие, момчета, би трябвало да си създадете свой собствен музей. Това ще бъде място, където бихте могли да събирате всички любопитни и интересни неща, които намирате или които някой ви дава. Госпожа Джоу е наистина много мила и никога не се оплаква, но със сигурност й е трудно да понася разхвърляни из къщата десетки какви ли не джунджурии. Не вярвам, например, да е особено щастлива, когато намери в най-хубавата си ваза някаква буболечка или бръмбар, или пък умрели пеперуди, закачени с карфица на задния вход. Сигурно ужасно се притеснява, когато птичи гнезда незнайно откъде се стоварват върху нечия глава или когато вижда навсякъде из къщата толкова камъни, че с тях човек би могъл да покрие цяла алея. Едва ли биха се намерили много жени в днешно време, които да понесат всичко това.

Докато господин Лари им говореше със закачлив поглед, момчетата се смееха и се посмушкваха един друг, защото от думите му ясно личеше, че някой е разказал разни случки от живота в училището навън, иначе откъде би могъл да научи за всичките им нетрадиционни съкровища?

— А къде според теб бихме могли да ги сложим? — попита Деми, готов да спори по въпроса.

— В старата покрита кола.

— Но тя е пробита, освен това няма прозорци, нито достатъчно място, където бихме могли да сложим всичките си неща. Да не говорим, че е потънала в прах и паяжини — започна да обяснява Нат.

— Ще видите как ще я преобразим, след като двамата с Джиб поработим върху нея. Той ще дойде в понеделник да я оправи. След това следващата събота аз ще се заема с нея и накрая ще се включите и вие, за да поставим поне началото на едни хубав малък музей. Всеки може да донесе нещата си и заедно ще потърсим място за тях. Дан ще бъде ръководител, тъй като той най-много разбира от подобни дейности; освен това тази работа е доста приятна и спокойна. Точно за него, да запълни времето, докато се оправи напълно.

— Ще бъде наистина чудесно! — извика Нат, а лицето на Дан грейна от радост. Той бе явно толкова развълнуван, че не можа да каже и дума, само притисна книгата към гърдите си и погледна така към господин Лари, сякаш го смяташе за най-големия благодетел, който се е появявал на този свят.

— Да направя ли още една обиколка, сър? — попита Питър, когато стигнаха до входната врата, след като бяха обиколили околността.

— Не, трябва да сме разумни, защото иначе няма да ни позволят друг път разходки. Аз ще отида да поогледам старата кола, а след това ще поговоря с госпожа Джоу, преди да си тръгна — заяви чичо Теди и след като занесе Дан до канапето във всекидневната, се запъти към старата кола, където вече с нетърпение го очакваха момчетата. Като остави малките момиченца да си играят горе, госпожа Джоу слезе и седна при Дан, за да чуе развълнувания му разказ за разходката. Не след дълго бандата се появи отново, момчетата бяха целите в прах, поизпотени, но така развълнувани от мисълта за новия музей, която по мнението на всички бе най-невероятната идея на века.

— Винаги съм си мечтал да учредя някакъв род институция, сега реших да започна с тази — обяви господин Лари, като се настани на едно малко столче в краката на госпожа Джоу.

— Но ти вече си учредил. Как би могло да се нарече всичко това? — попита госпожа Джоу, като посочи щастливите лица на момчетата, насядали на пода около тях.

— Наричам го многообещаващата градина на семейство Баер, като се гордея, че и аз съм част от нея. Знаете ли, че аз бях първото момче в това училище? — попита той, като погледна към Дан и по този начин успя да промени темата на разговора, тъй като никак не обичаше да му благодарят за щедростта му.

— Аз смятах, че първото момче е Франц! — извика учудено Дан.

— Не, скъпи, грешиш! Аз съм първото момче, за което госпожа Джоу трябваше да се грижи, при това бях толкова лош, че тя все още не е успяла да ме превъзпита, въпреки че работи по въпроса години наред.

— Но на колко години би трябвало да е тогава тя? — невинно попита Нат.

— Трябва да ви кажа, че започна от съвсем малка. Бедното същество! То бе само на петнайсет години, когато се зае с мен и аз й правех такива номера и й създавах толкова грижи, че просто се чудя как не е още цялата в бръчки, с посивяла коса и напълно изтощена — шеговито каза господин Лари и вдигна поглед към нея, като едва сдържаше усмивката си.

— Стига, Теди, не мога да слушам как незаслужено се обиждаш сам — смъмри го госпожа Джоу, като погали нежно черните му къдрици, отпуснати върху коляното й, защото независимо от всичко, Теди все още си оставаше нейното момче.

— Ако не беше ти, Плъмфийлд изобщо нямаше да съществува. Успехът, който имах с теб, сър, ме импулсира да опитам нещо, за което толкова си мечтаех. Така че момчетата би трябвало да благодарят на теб и да нарекат новата институция „Музей «Лорънс»“, в чест на създателя й, нали, момчета? — добави тя, като в този момент толкова много приличаше на жизнерадостната Джоу от старите времена.

— Точно така ще направим! Точно така ще направим! — крещяха момчетата и мятаха нагоре шапките си, които бяха смъкнали от главите си, когато влезнаха в къщата точно според правилата на доброто поведение. Само дето бяха толкова развълнувани, че забравиха да ги закачат в антрето.

— Гладен съм като вълк, ще ме почерпите ли с някоя сладка? — попита господин Лари, след като виковете поутихнаха, а междувременно той бе успял да изрази благодарността си с изразително кимване с глава.

— Отиди и поискай от Ейша купата със сладките, Деми. По принцип не е правилно да се ядат сладки преди основното ядене, но сега имаме един прекрасен повод, така че можем да си позволим по една сладка — каза госпожа Джоу и когато купата бе донесена, всеки си взе колкото му се ядеше.

— Господи, забравих за пакета на баба ви! — извика господин Лари точно в момента, в който бе захапал своята сладка. После веднага изтича до колата и се върна с много заинтригуващ бял пакет. Когато го отвориха, всички ахнаха от възхищение, защото вътре имаше изпечени до кафеникаво сладкиши с най-различна форма — на животни, на птици и на други интересни неща.

— Направила е по един за всеки, като върху него има листче с надпис за кого е. Баба и Хана ги приготвиха специално за вас и направо се разтрепервам при мисълта какво би ми се случило, ако бях забравил да ви ги оставя.

Сладкишите бяха разпределени след много шеги и смях. Риба за Дан, цигулка за Нат, книга за Деми, маймунка за Томи, цвете за Дейзи, обръч за Нан, която веднага побърза да го изяде, звезда за Емил, горд с успехите си в изучаването на астрономията. Най-прекрасната изненада бе малкото омнибусче за Франц. Кръглия Коул получи прасенце, а за малките деца имаше птички, котенца и зайчета с черни очички.

— А сега трябва да тръгвам. Къде е моята принцеса със златни къдрици? Майка й ще долети да ни търси, ако не се приберем навреме — каза чичо Теди, когато и последната сладка изчезна, което стана буквално за минутка, уверявам ви.

Младите дами бяха отишли в градината и Франц изтича да ги повика.

Следващата седмица бе изпълнена с големи вълнения около поправянето на покритата кола, но работата вървеше с добро темпо, независимо от безкрайните колебания, идеи и предложения на момчетата. Старият Джибс бе почти напълно изваден от търпение, но все пак успя да се въздържи и не заряза всичко, както заплашваше, а приключи точно навреме със задачите си. До петък вечерта всичко беше сложено в ред — покривът бе закърпен, стените — боядисани, вътре бяха поставени специални шкафове и стелажи. В дъното, на късата страна, бе оформен голям прозорец, през който се процеждаше слънчева светлина и се откриваше чудесна гледка към потока, поляните наоколо и хълмовете, които се очертаваха в далечината. Над високата врата бе поставен надпис с големи, боядисани в червено букви „Музей «Лорънс»“.

През цялата сутрин в събота момчетата крояха планове къде точно да поставят своите скъпоценности. Но когато господин Лари пристигна и донесе големия аквариум, за който госпожа Ейми бе казала, че вече й е омръзнал и иска да го махне от дома си, момчетата направо обезумяха от радост.

Целият следобед премина в подреждане на скъпоценностите. И когато най-накрая притичването, суетенето и шушукането приключи, дамите бяха поканени, за да се запознаят с тази важна институция.

Това бе наистина едно приятно място, просторно, чисто и светло. През отворения прозорец надничаха листата на току-що раззеленената лоза, която растеше до колата. В средата на помещението бе поставен красивият аквариум, в който се виждаха няколко нежни зелени растения, стърчащи над водата, както и златните рибки, проблясващи на светлината, докато се движеха насам-натам. От двете страни на прозореца имаше стелажи, готови да приютят всякакви безценни съкровища, които тепърва щяха да се появят. Високият шкаф с чекмеджета на Дан бе поставен точно до голямата врата, която бе всъщност заключена, тъй като бе предвидено момчетата и посетителите да използват ниската вратичка встрани. Върху шкафа бе поставен някакъв странен индиански идол — доста грозничък, но все пак интересен. Изпратил го бе възрастният господин Лорънс, заедно с една чудесна, напълно запазена плоскодънна китайска лодка, на която бе отредено почетното място върху дългата маса в средата на помещението. Точно над масата, вързан с въже от тавана, висеше папагалът Поли, който изглеждаше почти като жив. Той си отиде на преклонна възраст, но бе най-старателно препариран от госпожа Джоу, която сега го предостави на музея. Стените също бяха украсени с невероятни неща. По тях можеха да се видят кожа от змия, гнездо на оси, птичи яйца, парчета сив мъх, донесен от южната част на страната, както и клонки от почти готов за бране памук. Специално място бе отделено на мъртвите прилепи, за костенурките също бе определен кът. На видно място бе поставено щраусовото яйце, предоставено от Деми, който освен това с гордост предложи услугите си на екскурзовод, готов да разяснява на гостите всичко за експонатите в музея, стига те да са готови да го слушат. Събраха се толкова много камъчета, че просто бе невъзможно всички да намерят място в музея — от тях бяха избрани само няколко по-интересни, които бяха поставени между шкафовете и стелажите. Останалите бяха складирани в ъгъла, за да бъдат прегледани и оценени от Дан, когато му останеше време за това.

Всички изгаряха от нетърпение да подарят по нещо на музея, дори Сайлъс, който специално си отиде до къщи, за да донесе препарираната дива котка, която бе убил в младежките си години. Тя бе попроядена от молци и доста раздърпана, но когато я поставиха нависоко и при подходяща светлина, ефектът се оказа доста добър. Жълтите й стъклени очи блестяха, а устата й се бе озъбила така естествено, че Теди направо замръзна на мястото си от страх, когато влезе и я видя. За миг дори забрави, че бе дошъл, за да връчи тържествено и своето най-голямо богатство — един пашкул, за да даде и той своя принос пред олтара на науката.

— Наистина е прекрасно, нали? Никога не съм си представял, че разполагаме с толкова много скъпоценности. Аз донесох това, прекрасно изглежда, какво ще кажете? Според мен бихме могли да изкараме доста пари, ако разрешим на външни хора да го разглеждат — отбеляза Джак сред общия шум от множеството, което с радост разглеждаше наоколо.

— Не, музеят ще бъде безплатен. Ако някой се опитва да печели от него, ще настоявам веднага да бъде изтрито името ми над вратата — извика господин Лари и погледна така гневно към Джак, че той съжали, дето не бе успял да си държи езика зад зъбите.

— Чуйте, чуйте, това е важно! — подкрепи го господин Баер.

— Искаме специална реч, специална реч! — допълни госпожа Джоу.

— О, не, не бих могъл, доста съм притеснителен. По-добре ти сама да им изнесеш лекция — и без това си свикнала да го правиш — отвърна господин Лари, като се оттегли към прозореца, готов да се измъкне през него. Но тя бе доста бърза и успя да го сграбчи.

— Ако аз реша да изнасям някаква лекция — започна госпожа Джоу, като изгледа с усмивка дузината мръсни ръце около себе си, — тя със сигурност ще бъде посветена на химическите и почистващи свойства на сапуна. Но като създател на тази важна институция, ти наистина би трябвало да кажеш няколко мъдри думи, след което ще те аплодираме бурно, обещаваме.

Като видя, че няма да може да се измъкне, господин Лари погледна към висящата над главата му Поли и като че почерпи вдъхновение от тази чудесна препарирана птица, защото бързо пристъпи напред към масата и заговори с приятния си глас:

— Бих искал да ви предложа едно-единствено нещо, момчета, и то е да се научите на нещо полезно и да изпитате огромно удоволствие от съществуването на този музей. Това не може да се постигне само като се сложат много красиви и любопитни неща в него. Ще се наложи и да прочетете за тези експонати, за да можете да отговорите на различни въпроси, които евентуалните гости биха могли да ви зададат. Трябва просто да разбирате от тези неща. Самият аз много обичах да се занимавам с подобни скъпоценности и сега ми е приятно да ги виждам и да слушам различни подробности за тях, тъй като вече съм забравил почти всичко, което знаех преди за тях и ми е много интересно да си го припомня. Всъщност не бих могъл да кажа, че съм знаел кой знае колко, нали, Джоу? А сега тук е Дан, който е запознат с толкова интересни подробности за птиците, за насекомите и за какво ли още не. Нека той да се грижи за музея, а всички останали поне веднъж в седмицата могат да разкажат или да прочетат по нещо за някое животно, за растение или за полезни и редки минерали. На всички ще ни бъде приятно да го чуем, а и по този начин ще получите важни познания. Какво ще кажеш по този въпрос, професоре?

— Идеята много ми харесва и съм готов да помогна на младежите с всичко, което мога. Но със сигурност ще им трябват доста книги, от които да четат по тези въпроси, а за жалост ние не разполагаме с тях — започна да обяснява господин Баер, като вече със задоволство си представяше какви интересни лекции по геология могат да се изнесат. — Би трябвало да разполагаме и със специална библиотека, за да можем да работим както трябва.

— Според теб това полезна книга ли е, Дан? — попита господин Лари, като посочи дебелия том, който лежеше разтворен на една от страниците до шкафа.

— О, да, разбира се. В него са описани всички важни неща за насекомите, които бих искал да науча — каза Дан и бързо стисна книгата в ръце, сякаш се опасяваше, че собственикът й ще си я поиска обратно.

— Дай ми я за малко — протегна ръка господин Лари, а след като я взе, извади писалката си и написа името на Дан върху нея. После я постави на най-горната полица, където в момента нямаше нищо друго, освен една препарирана птица без опашка.

— Ето това е началото на нашата музейна библиотека — обяви тържествено той. — Ще се опитам да намеря още книги, а Деми ще се грижи за тях. Къде ли са онези прекрасни книжки, които толкова обичахме да четем, Джоу? Имаше една „Структура на насекомите“ или нещо от този род — в нея се разказваше за битките, които водят мравките, помниш ли, а също и за кралиците сред пчелите, както и за молците, които правят дупки в дрехите ни, и за крадливите свраки.

— Мисля, че е у дома, на тавана. Ще помоля да ми я изпратят и с нея ще поставим основата на раздела „Естествена история“ в нашата библиотека — отвърна госпожа Джоу, която с готовност се приобщаваше към всяка полезна идея.

— Дали няма да ни е трудно да подготвяме лекции на подобни теми? — обади се Нат, който никак не си падаше по писането на съчинения.

— В началото може и да ви е трудно, но после със сигурност ще ви хареса. Ако това ви се вижда неприятно, не знам как бихте приели една такава тема, дадена за разработка на тринайсетгодишно момиче: „Разговорът между Темистокъл, Аристид и Перикъл относно отпускането на средства за разкрасяването на Атина“ — обади се госпожа Джоу.

Момчетата се намръщиха само като чуха дългите и сложни имена, а господата се засмяха на абсурдността на така формулираната тема.

— Нима тя се е съгласила да пише по нея? — попита с уплашен глас Деми.

— Да, но можете да си представите какво се е получило, макар че момичето било доста талантливо.

— Така бих искал да прочета тази работа — намеси се господин Баер.

— Може би ще успея да я изровя и да ти я покажа; помня, че я занесох в училище и после си я върнах обратно — отвърна госпожа Джоу с такава дяволита усмивка, че всички се досетиха кое е било всъщност малкото момиченце.

Като чуха за тази ужасна тема за писане на съчинение, момчетата осъзнаха, че е за предпочитане да пишат за неща, които поне им бяха до известна степен познати. Сряда следобед бе определеното време за лекции — предпочетоха да ги нарекат лекции, тъй като някои от момчетата смятаха направо да говорят, а не да пишат съчинение. Господин Баер предложи да прибира в специална папка всички писмени работи, а госпожа Баер обяви, че с най-голямо удоволствие ще присъства на всички лекции.

След това цялата група палавници с мръсни ръце се отправи към банята, за да се измие, следвана от професора, който се опитваше да успокои Роб, защото детето изобщо не искаше да се докосне до водата, след като Томи му бе казал, че тя е пълна с невидими микроби.

— Планът ти е наистина чудесен, само те моля да не проявяваш прекалена щедрост към момчетата, Теди — каза госпожа Баер, когато двамата останаха сами. — Добре знаеш, че повечето от тях ще трябва да се борят сами с живота, след като излязат оттук, а прекаленият лукс би могъл да ги направи негодни за тази тежка битка.

— Ще бъда скромен, обещавам, но нека и аз малко да се позабавлявам. Понякога така се уморявам и отегчавам от бизнеса, че единствено твоите момчета са в състояние да ме освежат и развеселят. Този Дан много ми харесва, Джоу. Не обича да се изтъква, но има наистина набито око и след като го поопитомиш малко, ще излезе чудесен човек от него, така че ще си заслужава усилието.

— Радвам се, че мислиш така. Благодаря ти за вниманието, което прояви към него, особено за тази идея с музея. Това ще го ободрява, докато му оздравее кракът, а също ще ми помогне да попревъзпитам това бедно, грубо момче и да го накарам да ни обикне. Как ти дойде тази чудесна идея в главата, Теди? — попита госпожа Баер, като се обърна и огледа още веднъж прекрасно оформеното помещение, преди да го напусне.

Лари взе и двете й ръце в своите и й отвърна с тон, който изпълни очите й с щастливи сълзи:

— Скъпа Джоу, знам какво значи едно момче да расте без майка и никога няма да забравя какво направи ти и твоето семейство за мен през всичките тези години.