Луиза Мей Олкът
Малки мъже (10)

Десета глава
Отново у дома

Настъпи юли и дойде време за косенето на тревата; малките градинки се развиваха чудесно, а през дългите летни дни имаше време за приятни занимания. Вратите на къщата бяха отворени от ранна утрин до късна вечер и момчетата всъщност живееха почти изцяло навън, като се изключат учебните часове. Но сега се вземаха много по-малко уроци и празниците бяха по-чести. Семейство Баер бе на мнение, че упражненията и игрите на открито са особено полезни за здравето на момчетата, така че се опитваха да използват най-пълноценно краткото лято за тези цели. Момчетата постепенно се превръщаха в един чудесен, загорял от слънцето екип, имаха страхотен апетит. Мускулите на ръцете и на краката им заякваха и ризите и панталоните започваха да им стават тесни. Навсякъде из околността се чуваше звънкият им смях; не остана място в къщата и хамбара, което да не бе използвано за игра. А какви приключения бяха преживени около хълма и покрай реката!… Не бих могла да опиша и искреното задоволство, което изпълваше сърцата на господин и госпожа Баер, когато наблюдаваха как питомците им растат здрави и умни. Имаше само едно нещо, което би могло да ги направи още по-щастливи и то се появи точно тогава, когато най-малко го очакваха.

Една топла вечер, когато по-малките момчета вече си бяха легнали, а големите бяха отишли да се изкъпят на реката, госпожа Баер събличаше малкия Теди във всекидневната.

— О, моят Дани! — извика най-неочаквано той и посочи към прозореца, през който се виждаше ярко светещата луна.

— Не, любов моя, няма го тук, това е само красивата луна — каза майка му.

— Не, не, Дани на прозорец, видях го — упорстваше детето, силно развълнувано.

— Дали пък наистина не е видял нещо — каза си госпожа Баер и се запъти бързо към прозореца, изпълнена с надежда. Но лицето беше изчезнало и никъде наоколо нямаше и следа от жива душа. Тя го извика по име, после двамата с Теди изтичаха до предната врата и госпожа Баер накара сина си да го извика, като се надяваше, че гласът на детето ще се окаже по-привлекателен от нейния. Но никой не отговори, не се виждаше и никакво движение по двора, така че двамата се прибраха разочаровани вътре. Теди просто не можеше да повярва, че на прозореца не е имало нищо друго, освен светещата луна, и непрекъснато надигаше глава от възглавницата, за да види дали пък Дани не идва.

Но постепенно сънят го надви, големите момчета се върнаха от реката и също си легнаха. Скоро в къщата всичко се смири и само песента на щурците нарушаваше тишината на лятната нощ. Госпожа Баер седеше и кърпеше, тъй като кошницата със скъсани чорапи бе непрекъснато пълна, и си мислеше за момчето, което бяха изгубили. Бе решила, че Теди сигурно се заблуждава, така че дори не сметна за необходимо да тревожи господин Баер, като му разказва за фантазиите му. И без това на горкия човек му оставаха само няколко свободни часа — когато момчетата си бяха вече легнали — и той обикновено ги използваше да напише някои писма. Минаваше десет, когато госпожа Баер стана, за да заключи външната врата. Докато стоеше пред вратата и се наслаждаваше на тишината и красотата наоколо, погледът й бе привлечен от нещо бяло, паднало точно до една от купите сено на полянката. Децата си бяха играли там целия следобед и сигурно Нан е изпуснала шапката си, както прави често, реши госпожа Баер и се запъти да я прибере. Но когато се приближи, видя, че не е нито шапка, нито носна кърпичка, а ръкав на риза, от който излизаше тъмна ръка. Тя изтича бързо от другата страна на купата и видя Дан, който спеше дълбоко направо на земята.

Бе облечен целият в дрипи, изглеждаше отслабнал и изтощен и бе доста мръсен. Единият му крак бе бос, а другият омотан в стара дреха, която явно бе смъкнал от гърба си, за да превърже някаква рана. Очевидно се бе скрил зад купата сено, но след като бе заспал, несъзнателно бе пуснал ръката си напред, с което се бе издал. Въздишаше и мърмореше нещо, сигурно сънят му бе доста неспокоен, а когато се опита да се обърне на другата страна, изскимтя от болка, но продължи да спи, защото вероятно бе доста уморен.

— В никакъв случай не бива да остава тук — рече си госпожа Баер и като се приведе към него, нежно пошепна името му. Той отвори очи и я погледна, сякаш бе част от съня му, после й се усмихна и каза в просъница:

— Завърнах се у дома, мамо Баер.

Този поглед и думите му силно я трогнаха и тя пъхна ръка под главата му, за да му помогне да стане.

— Надявах се, че ще го направиш и много се радвам да те видя, Дан — каза му с нежния си и приятен глас. Едва след тези думи той като че се събуди напълно, седна бързо и се огледа неспокойно наоколо, сякаш неочаквано си спомняше къде всъщност се намира и дори малко се учудва на това приятелско посрещане. Лицето му бързо се промени и той каза по познатия си грубоват начин:

— Щях да си тръгна утре рано сутринта. Минавах оттук и реших само да надникна.

— Но защо не влезе вътре, Дан? Не ни ли чу, когато те викахме? Теди те видя и дълго плака за теб.

— Не очаквах, че ще ми разрешите да вляза — отвърна той и бързо сграбчи малкия си вързоп, сякаш бе решил да си тръгне веднага.

— Опитай и ще видиш — каза само в отговор госпожа Баер и вдигна ръка към вратата, откъдето струеше гостоприемна светлина.

Като въздъхна дълбоко, сякаш тежък товар се бе смъкнал от плещите му, Дан взе дебелата пръчка и закуцука към къщата, но скоро внезапно спря.

— На господин Баер сигурно няма да му е приятно да ме види. Аз избягах от Пейдж — пошепна той.

— Той вече знае и много съжаляваше, че си постъпил така, но това няма значение. Какво е станало с крака ти? — попита госпожа Баер, като го видя как отново закуцука напред.

— Един камък падна и премаза крака ми, докато се прехвърлях през ограда. Но не е нещо особено — опита се да омаловажи нещата Дан, като се стараеше да прикрива геройски болката, причинявана му от всяка крачка.

Госпожа Баер му помогна да отидат в нейната стая и щом стигнаха там, той се отпусна изтощено върху стола и отпусна глава назад, при което ясно се видя колко бе пребледняло лицето му от болката.

— Бедният ми Дан! Изпий това, а след това ще ти дам да похапнеш, вече си си у дома и мама Баер ще се погрижи добре за теб.

Момчето само я погледна с изпълнени с благодарност очи и изпи на едри глътки виното, което бе поднесла към устните му. После започна бавно да яде от храната. Всяка хапка като че му вливаше нова сила и не след дълго момчето вече весело бъбреше с нея, сякаш изпълнено с нетърпение час по-скоро да й разкаже всичко, което му се бе случило напоследък.

— Къде беше всъщност, Дан? — попита тя, като започна лекичко да смъква превръзката от раната му.

— Избягах преди повече от месец. Не че у Пейдж бе лошо място, но изискванията бяха прекалено строги. Това никак не ми хареса, затова тръгнах надолу по реката с един мъж и лодката му. След като го напуснах, работих няколко седмици при един фермер, но един ден натупах сина му, след което и старецът ме напердаши здравата, затова избягах и дойдох тук.

— Изминал си целия път пеша?

— Да, човекът не ми плати нищо, а и аз не съм настоявал особено. Изкарах си го с този бой — засмя се Дан, макар че изглеждаше доста засрамен и често хвърляше поглед към изпокъсаните си дрехи и мръсните си ръце.

— Но как си живял? Та това е толкова дълго пътуване за малко момче като теб?

— О, справях се чудесно до момента, в който си ударих крака. Хората ми даваха по нещо за ядене, спях в разни обори и под навеси, а през деня вървях. Сигурно щях да пристигна дори по-рано, но се загубих веднъж, опитвайки се да мина направо.

— Но ако наистина не си имал намерение да влезеш и да останеш при нас, тогава за какво си бил всичкия този път?

— Искаше ми се да видя още веднъж Теди, а също и вас, след това смятах да се върна към предишната си работа в града, но бях толкова уморен, че реших да се наспя в сеното. На сутринта щях да се измъкна, ако не ме бяхте намерили.

— Нима съжаляваш, че стана така? — попита госпожа Баер, като го погледна полушеговито, полуосъдително, както бе коленичила пред ранения му крак.

Дан се изчерви целия и като продължаваше да гледа право в чинията си, тихичко призна:

— Не, госпожо, дори много се радвам. Искаше ми се да остана, но се опасявах, че вие…

Не можа да довърши, защото госпожа Баер го прекъсна с уплашен вик при вида на сериозната рана върху крака му.

— Кога е станало това?

— Преди три дена.

— И ти продължи да вървиш в това състояние?

— Имах си пръчка, освен това промивах раната на всеки поток, а една жена ми даде някаква стара дреха, с която да го превържа.

— Господин Баер трябва веднага да види раната ти и да я превърже — каза госпожа Джоу и се запъти бързо към съседната стая, като остави вратата след себе си отворена, така че Дан можеше да чуе всичко, което си казват.

— Фриц, момчето си дойде.

— Кой? Дан ли?

— Да, Теди го забеляза, докато надничаше през прозореца, после двамата го викахме, но той отишъл и се скрил зад купа сено на ливадата. Едва сега го намерих там заспал и едва жив от изтощение и болка. Избягал е от Пейдж преди месец и оттогава се е придвижвал към нас пеша. Опита се да представи нещата така, като че не е искал ние да го виждаме, решил бил само да се отбие и после да се върне към предишната си работа в града. Но според мен няма никакво съмнение, че надеждата, че ще го приемем обратно тук, му е давала сила да преживее всички трудности. Сега очаква да разбере от теб дали си готов да му простиш и да му позволиш да остане.

— Каза ли го?

— Очите му го казаха, когато го събудих, той ми каза като изгубено дете: „Мамо Баер, аз се върнах у дома“. Просто нямах сърце да му се скарам и само го поведох към къщата като бедна малка черна овца, която се връща в стадото. Мога ли да го задържа, Фриц?

— Разбира се! Тази негова постъпка показва, че сме спечелили сърцето му и никога повече не бих го отпратил някъде, както не бих се лишил от собствения си син Роб.

Дан чу още някакъв мек звук, сякаш госпожа Джоу благодареше без думи на съпруга си, и в последвалата кратка тишина две големи сълзи се събраха в очите на момчето и бавно се плъзнаха надолу по бузите му. Никой не ги видя, а и Дан побърза веднага да ги избърше с ръка. Според мен точно в този миг предишното недоверие на момчето към тези добри хора изчезна завинаги и като че бе докосната нежната и добра струна в сърцето му. Той изпита огромно желание да докаже, че е достоен за любовта и съжалението на онези, които бяха проявили към него толкова търпение и готовност да простят.

— Ела да видиш крака му. Опасявам се, че раната е сериозна, защото се е движил с нея три дена през прахоляци в жегата, като я е изплаквал от време на време с вода и я е покривал с някаква скъсана дреха. Уверявам те, Фриц, това момче е истински смелчага, и според мен от него ще стане добър човек.

— Надявам се, че си права; твоето доверие и всеотдайност наистина заслужават отплата. Ще отида да погледна твоя малък спартанец. Къде е той?

— В моята стая. Но, мили, надявам се, че ще се държиш приятелски с него, колкото и намръщено да те гледа. Сигурна съм, че при него може да се постигне нещо единствено с добро. Явно не може да търпи твърдост, нито понася ограниченията, но с добра дума и повече търпение човек лесно може да го спечели, точно както беше с мен.

— Да не би да смяташ, че по нещо си приличала на този малък разбойник? — извика през смях господин Баер, макар че бе и малко ядосан от думите й.

— По дух май между нас има доста общи неща, само че аз го показвах по различен начин. Затова и като че инстинктивно усещам как се чувства, разбирам какво би могло да го спечели и да го трогне, а също трябва да си призная, че му съчувствам и дори симпатизирам на изкушенията и грешките му. Радвам се, че е така, защото това ще ми бъде от полза в усилията ми да му помогна. И ако успея да направя добър човек от това диво момче, мога да смятам, че това ще е най-успешната работа в живота ми.

— Господ да благослови и работата, и този, който ще я върши!

Господин Баер говореше този път точно толкова сериозно, колкото и тя самата, след което двамата се запътиха към другата стая и намериха Дан подпрял глава в дланите си, сякаш бе заспал. Но явно не спеше, защото вдигна бързо глава и се опита да се изправи, докато господин Баер му каза приятелски:

— Значи Плъмфийлд ти харесва повече от фермата на Пейдж? Е, добре, нека да видим дали този път нещата ще тръгнат по-добре.

— Благодаря ви, сър — отвърна Дан, като се опитваше да не се мръщи и за свое учудване установи, че сега това му се отдава много по-лесно.

— А сега да видим крака! О, нещата никак не изглеждат добре. Ще трябва да извикаме доктор Фърт утре. Джоу, донеси топла вода и някой стар чаршаф.

Господин Баер изми внимателно раната и я превърза, а госпожа Джоу приготви единственото свободно легло в къщата. То се намираше в малката гостна стая, близо до всекидневната, и често се използваше, когато някое от децата беше болно. Така на госпожа Баер не й се налагаше да тича непрекъснато нагоре-надолу, а и болните деца можеха да гледат през отворената врата какво правят останалите. Когато леглото беше готово, господин Баер взе момчето на ръце и го отнесе в стаята, после му помогна да се съблече и преди да си тръгне, му стисна още един път ръката и бащински му каза:

— Лека нощ, синко.

Дан веднага заспа и в продължение на няколко часа спа непробудно. Но после усети силно пулсиране и болка в крака, събуди се и се помъчи да се обърне на другата страна, като се опитваше да не пъшка, за да не го чуе някой. Защото наистина бе смело момче и бе готов да понася болката си като спартанец, както го бе нарекъл господин Баер.

Госпожа Джоу имаше навика да обхожда понякога през нощта къщата, затваряше прозорците, ако вятърът бе станал прекалено студен, нагласяваше мрежата срещу комари около Теди или се грижеше за Томи, който понякога се разхождаше на сън. Дори най-малкият шум бе в състояние да я разбуди и тъй като непрекъснато се опасяваше от крадци, или други нещастия, държеше вратите отворени, за да чува всичко. Острото й ухо веднага долови приглушеното пъшкане на Дан и само след миг бе вече при него. Той точно се опитваше да притисне устата си с топлата възглавница, когато лампата в коридора светна и госпожа Джоу влезе тихичко на пръсти при него, подобно на някакъв призрак, с хванатата си на кок коса и дългата си сива дреха, която се влачеше по пода.

— Боли ли те, Дан?

— Доста зле съм, но в никакъв случай не исках да ви будя.

— Аз съм като някакъв бухал, все прелитам насам-натам през нощта. О, целият ти крак гори; трябва да намокря отново превръзката — каза грижовният бухал и изчезна за още превръзки и за шише със студена вода.

— О, така е много по-добре! — въздъхна Дан, след като му сложи мократа превръзка и накваси със студена вода пресъхналото си гърло.

— А сега заспивай и недей да се плашиш, ако случайно се събудиш и ме видиш отново, защото ще идвам от време на време, за да видя как си и да ти сменям студения компрес.

Докато говореше, госпожа Джоу се наведе над леглото му, за да пооправи възглавницата и чаршафите и за най-голямо нейно учудване Дан протегна ръце към нея, приближи лицето й към своето и я целуна, като едва-едва пророни:

— Благодаря ви, мадам.

И с тези няколко думи й каза много повече, отколкото ако бе държал дълга реч, изпълнена с красноречие. Защото тази срамежлива целувка и едва проронените думи означаваха „Съжалявам, ще се опитам да се поправя“. Тя го разбра, прие признанието му и се постара да не разваля всичко с проява на учудване. Добре помнеше, че той нямаше майка, затова побърза да целуне тъмната бузка, скрита до половината под чаршафа, сякаш засрамена от проявата на нежност и си тръгна, като му каза нещо, което Дан запомни за цял живот:

— Сега ти си моето момче и стига да искаш, можеш да ме накараш да се чувствам щастлива и горда, когато го казвам.

Госпожа Джоу влезе при него още веднъж на разсъмване, но той бе заспал толкова дълбоко, че изобщо не я усети. Дори не се помръдна, докато му сменяше превръзката, но болезненото изражение бе изчезнало от лицето му и то изглеждаше вече доста спокойно.

Следващият ден беше неделя и къщата остана до късно тиха, така че Дан се събуди едва около обяд. Огледа се и видя едно малко нетърпеливо личице, което надничаше през вратата. Разтвори двете си ръце и Теди се затича към леглото му.

— Моят Дани доде! — извика радостно детето и се сгуши щастливо в него. След това се появи госпожа Баер със закуската, като се направи, че изобщо не забелязва колко засрамен изглежда Дан от постъпката си през нощта. Теди настоя той да му поднесе „куската“ и започна да го храни като малко бебче, което достави огромно удоволствие на Дан, тъй като и без това не бе особено гладен.

След това пристигна лекарят и бедният спартанец трябваше да преживее доста тежки часове, защото при нараняването на крака му някои от костите се бяха разместили и наместването им му причини такава ужасна болка, че устните му побеляха, а по челото му избиха едри капки пот. Но нито веднъж не извика, само стискаше ръката на госпожа Джоу така силно, че тя дълго след това остана зачервена.

— Това момче трябва да лежи поне една седмица и в никакъв случай да не стъпва на крака си. Дотогава ще стане ясно дали ще му разреша да се придвижва по малко с помощта на бастун или ще се наложи да лежи още известно време — обясни доктор Фърт, докато прибираше блестящите си инструменти, които предизвикваха истинско отвращение у Дан.

— Но в края на краищата ще оздравея, нали? — попита той, доста обезпокоен от споменаването на думата „бастун“.

— Надявам се — отвърна лаконично лекарят и се оттегли, оставяйки Дан съвсем разстроен; за едно толкова подвижно момче като него да загубиш крака си бе истинска катастрофа.

— Не се безпокой, аз съм прекрасна медицинска сестра, така че само след месец ще можеш да бродиш из цялата околност — опита се да го ободри госпожа Джоу, която гледаше оптимистично на нещата.

Но страхът, че може да остане куц, не напускаше нито за миг Дан и дори ласките на Теди не бяха в състояние да го развеселят. Затова госпожа Джоу предложи едно-две от момчетата да дойдат да го посетят и го попита кого би искал да види.

— Нат и Деми; бих искал също да ми донесат и шапката, защото в нея има нещо, което, предполагам, ще ги заинтригува. Вие може би сте изхвърлили вързопа с нещата ми? — попита доста развълнувано Дан.

— Не, запазих го, защото реших, че може би съдържа някакви съкровища, ти така здраво го стискаше — отвърна госпожа Джоу и донесе нещата му, заедно със старата сламена шапка, пълна с пеперуди и бръмбари. В една носна кърпичка бяха събрани най-различни странни неща, които бе открил по пътя: птиче яйце, грижливо омотано в мъх, необичайни камъчета и миди, различни видове гъби, както и няколко рака, които не скриваха възмущението си от това, че им е отнета свободата.

— Дали ще се намери някакъв подходящ съд, в който да поставя тези господа? Открихме ги заедно с господин Хайд, наистина са първокласна порода, затова ми се иска да ги задържа и да си ги гледам, може ли? — попита Дан и забравил за болния си крак, с усмивка проследи движението на раците покрай леглото си.

— Разбира се, че можеш. Мисля, че старата къщичка на Поли ще бъде съвсем подходяща за тях. Внимавай да не захапят пръстчето на Теди, докато я донеса — засмя се госпожа Джоу и излезе, оставяйки Дан много радостен, че богатствата му не са били сметнати за боклуци и не са изхвърлени навън.

Нат, Деми и къщичката пристигнаха едновременно и раците веднага бяха настанени в нея за най-голямо удоволствие на момчетата, които се наслаждаваха на гледката и не изпитаха никакво смущение от срещата си с беглеца — при други обстоятелства тя може би щеше да бъде много по-мъчителна и за двете страни. Пред тези свои очаровани слушатели Дан изложи много по-подробно своите приключения, отколкото го бе направил пред семейство Баер. Докато представяше своята „трагедия“, той описваше всеки детайл с такава вещина, че госпожа Джоу, която се бе оттеглила в съседната стая, за да ги остави сами, бе не само учудена и заинтригувана, но наистина се забавляваше, като слушаше бърборенето им.

— Колко много знае това момче за любимите си неща и до какво степен е погълнат от тях! Слава богу, че открих тази негова страст, защото той изобщо не се интересува от книги, а с това ще може да се занимава чудесно, докато е на легло. Момчетата биха могли да го снабдяват непрекъснато с нови бръмбари и камъчета, изобщо радвам се, че открих това негово увлечение. То съвсем не е лошо и вероятно ще му помогне да се развие като добър човек. Ако от него излезе някой способен биолог, а от Нат — талантлив музикант, със сигурност ще имам основание да се гордея от свършеното през тази година — говореше си госпожа Джоу, седнала усмихната над книгата. Точно както в детството си, отново си изграждаше въображаеми въздушни кули, само дето в миналото мечтите й бяха свързани с нея самата, а сега се отнасяха за други хора. Може би именно заради това понякога те се превръщаха в реалност — защото себеотдаването и благотворителността е прекрасна основа, върху която биха могли да се изграждат толкова много неща.

Нат проявяваше по-голям интерес към преживените от приятеля му приключения, но Деми бе направо очарован от бръмбарите и пеперудите и с вълнение слушаше разказите за променливия им живот, сякаш ставаше дума за някаква нова и невероятна приказка. Дан, макар и с прости думи, представяше нещата по един наистина интересен начин, изпълнен с огромно удовлетворение, че поне този малък философ може да научи нещо от него. След като видяха кожата на мускусен воден плъх сред съкровищата на Дан, момчетата се запалиха да хванат някой подобен екземпляр и започнаха да кроят планове как би могло да стане това. До такава степен се бяха увлекли, че се наложи господин Баер лично да дойде и да подсети Нат и Деми, че е време за разходката. Дан погледна с мъка след момчетата и сърцето на татко Баер се сви от съчувствие, затова побърза да го отнесе на канапето във всекидневната, за да си разнообрази малко обстановката.

Дан се настани удобно на новото място и скоро къщата съвсем утихна, близо до него остана само госпожа Джоу, която показваше на Теди картинки.

— Откъде си научил толкова много неща за бръмбарите и пеперудите? — попита с интерес госпожа Джоу, като кимна към съкровищата, които все още бяха в ръцете му.

— Винаги съм ги харесвал, но не знаех кой знае колко за тях, докато господин Хайд не ми разказа.

— Кой е господин Хайд?

— О, той е един човек, който живее близо до гората и изучава тези неща — не знам как точно се нарича — той пише за жаби, риби и други подобни. Беше отседнал у Пейдж и често молеше стопанина на фермата да ме пуска да му помагам. Беше много забавно, защото ми разказваше толкова много неща, освен това беше страхотен веселяк и много умен човек. Надявам се, че ще го видя някога отново.

— И аз се надявам — окуражи го госпожа Джоу, като видя как блестеше от интерес лицето му, сякаш в този миг бе забравил за всичко друго около себе си.

— Представяте ли си, той можеше да накара птиците да кацнат на рамото му, а зайците и катеричките изобщо не се страхуваха от него, сякаш бе част от нормалното им обкръжение. Той никога не им причиняваше зло и те като че го познаваха. Вие гъделичкала ли сте някога гущер със сламка? — развълнувано попита Дан.

— Не, но с радост бих опитала.

— Е, а аз съм го правил. Ако знаете само колко е забавно да го наблюдава човек как се извива и как се протяга, на гущерите им е много приятно да ги гъделичкаш. Господин Хайд често го правеше; освен това можеше да накара змиите да го слушат, докато свири; знаеше кога цъфтят различните цветя, него пчелите никога не го жилят, освен това разказваше невероятно интересни неща за рибите и за мухите, за индианците и за скалите.

— Предполагам, че ти е било толкова приятно да ходиш с господин Хайд, че напълно си пренебрегвал господин Пейдж — вметна госпожа Баер.

— Точно така беше, мразех да върша някаква работа във фермата, след като можех в това време да бродя наоколо с господин Хайд. Според Пейдж всичко това бяха глупости, освен това смяташе господин Хайд за смахнат, само защото можел с часове да лежи върху тревата и да наблюдава някакво насекомо или птичка.

— Да, Пейдж е типичен фермер, така че не би могъл да разбере, че работата на един биолог или природолюбител би могла да е също толкова интересна, а може би дори и толкова полезна, колкото неговата собствена. А на теб, Дан, щом наистина харесваш тези неща, а доколкото разбирам, ти наистина ги харесваш, което много ме радва, ще ти бъде дадено време подробно да ги изучиш, както и книги, които ще ти помогнат в тази насока. Но заедно с това бих искала да направиш още нещо, при това да го направиш както трябва, защото иначе след време ужасно ще съжаляваш и ще си дадеш сметка, че трябва да започнеш отначало.

— Да, госпожо — плахо отвърна момчето, сякаш малко поуплашен от сериозния й тон при изказването на последната забележка. То наистина мразеше книгите, но този път бе твърдо решило да изучи всичко, което тя му предложи.

— Виждаш ли онзи кабинет с двата шкафа в него? — бе следващият доста неочакван въпрос.

Дан наистина виждаше два доста старомодни шкафа, поставени от двете страни на пианото; той добре ги знаеше и бе виждал често от различните чекмеджета да се вадят доста полезни неща като кафява хартия, парчета корда, пирони и какви ли не още джунджурии. Момчето кимна с глава и се усмихна.

— Не смяташ ли, че тези чекмеджета са доста подходящо място за твоите яйца, камъчета, мидички и разни други съкровища? — продължи да го разпитва госпожа Баер.

— О, би било прекрасно, но вие сигурно няма да искате моите неща да се „мотаят наоколо“, както се изразяваше господин Пейдж, нали? — извика Дан и дори бързо седна върху канапето, за да може по-добре да вижда безценните шкафове.

— О, аз харесвам боклучета от подобен род; но дори и да не ги харесвах, пак щях да ти дам шкафовете за тях, защото съм свикнала да се отнасям с уважение към малките съкровища на децата. Предлагам ти една сделка, Дан, като се надявам, че ти съвестно ще изпълниш своята част от нея. Пред нас са дванайсет чудесни чекмеджета, с доста прилична големина, точно по един за всеки месец на годината. Те ще бъдат твои, след като ги спечелиш, като за всяко изпълниш някое от задълженията, които и без това са си твои. Лично аз вярвам в добрия ефект от наградите, особено когато са предназначени за млади хора. Те доста ни помагат и макар че понякога човек прави нещо добро единствено заради наградата, ако нещата се направляват правилно, скоро той се научава да обича доброто заради самото добро.

— Какви по-точно ще бъдат задълженията ми? — попита Дан, сякаш за първи път ставаше дума за тези неща. — А вие имате ли под ръка наградите?

— Да, естествено! Все още не съм се научила да живея без тях. Моите награди не са чекмеджета или подаръци, нито празнични дни, но те са свързани с нещата, които обичам най-много, точно както е и с вас. Доброто поведение и успехите на моите момчета са най-любимата ми награда, за която се боря с много усилия, каквито бих искала да положиш и ти, за да се сдобиеш със собствен кабинет. Вярно, че ще трябва да направиш някои неща, които не са ти особено приятни, но ако успееш да ги свършиш както трябва, ще получиш двойна награда. Едната ще е материалната, която можеш да видиш и да пипнеш, а другата се изразява в удовлетворението от добре изпълненото задължение. Разбираш ли за какво говоря?

— Да, госпожо.

— Всички имаме нужда от малко помощ понякога. Според мен ти би трябвало да се стараеш повече в уроците, да си изпълняваш задълженията вкъщи, да си играеш приятелски с момчетата и добре да си почиваш в края на седмицата. И ако ми представиш добри бележки или аз видя положителна промяна в поведението ти — уверявам те, че веднага долавям усилията на моите момчета да бъдат добри — скоро ще получиш първото чекмедже в шкафа за своите богатства. Някои от по-големите чекмеджета вече са разделени на по четири секции. Ще разпоредя да направят същото и с останалите, така че всяка седмица можеш да получаваш по една секция. И когато цялото чекмедже се изпълни с разни любопитни и красиви неща, аз ще се гордея с това не по-малко от теб самия. Може би ще бъда дори по-горда, защото в камъчетата, мъхчетата и веселите пеперудки ще виждам осъществени обещания за добро поведение, преодолени слабости и проявени усилия. Ще го направим ли, Дан?

Момчето й отговори с онзи свой изразителен поглед, който ясно потвърждаваше, че то схваща и разбира желанията и думите й, макар че не е съвсем наясно как точно да изрази интереса и благодарността си за подобна нежност и внимание. Тя добре разбра какво искаше да й каже с този поглед, а червенината, обляла лицето му чак до челото, ясно показваше, че е доста развълнуван. Точно това искаше да постигне госпожа Баер, затова и не каза нито дума повече за новия план, само измъкна най-горното чекмедже от шкафа, обра насъбралата се в него прах и го постави върху два стола пред канапето.

— Нека да започнем веднага, като приберем тези прекрасни бръмбари на сигурно място — каза сериозно тя. — Отделните секции ще побират доста неща, както виждаш. Ще забода с карфички някои от пеперудките и от бръмбарите по страничните стени, а и по този начин ще се освободи място за по-тежките неща долу. Веднага ще ти донеса малко памучна прежда, чиста хартия и карфички, а ти можеш да се приготвиш за работата си през седмицата.

— Но аз няма да мога да ставам, за да изляза навън и да намеря интересни нови екземпляри — каза Дан и погледна тъжно към крака си.

— Прав си, но това няма голямо значение. Според мен тези богатства ще ти бъдат достатъчни за седмицата, а ако искаш повече, момчетата ще ти донесат купища от тях, стига да ги помолиш.

— Но те не знаят какви точно видове ме интересуват; освен това ако се изтягам, по-точно ако лежа тук през цялото време, няма да мога да работя и да уча, което означава, че няма как да спечеля ново място в чекмеджето.

— Има доста неща, които би могъл да научиш, както си лежиш тук, освен това можеш да свършиш и някои дребни поръчки за мен.

— Наистина ли? — извика Дан, като изглеждаше както учуден, така и доста зарадван.

— Можеш да се научиш да бъдеш търпелив и весел, независимо от болката и от това, че не можеш да си играеш. Би могъл да ме отмениш в грижата за Теди, да навиваш памучната прежда, да ми четеш, докато шия. Изобщо има възможност да вършиш доста полезни неща, без да натоварваш крака си. Те ще ти помогнат по-лесно да прекарваш времето си през тези дни, като заедно с това дните няма да бъдат и безсмислено пропилени.

Точно в този момент в стаята влетя Деми с голяма пеперуда в едната ръка и доста грозновата крастава жаба в другата.

— Виж какво намерих, Дан, и веднага дотичах да ти ги донеса, нали са красиви? — задъхано попита Деми.

Дан се разсмя при вида на краставата жаба и каза, че няма къде да я държи, но пеперудата бе наистина красива и Дан помоли госпожа Баер да му даде една карфичка, за да я закове за стената на чекмеджето.

— Не ми се иска да гледам как бедното същество ще се гърчи, приковано към стената. След като трябва да умре, нека го направим за миг, като я залеем с капка камфор — предложи госпожа Джоу и измъкна бутилката.

— Знам как трябва да се постъпи — господин Хайд винаги ги убиваше по този начин — но досега не разполагах с камфор, затова и използвах карфиците — поясни Дан и внимателно изсипа една капка камфор точно над главата на насекомото, след което красивите му крилца потрепнаха за миг и бързо се умириха.

— А сега ти предлагам да прочетеш една чудесна приказка за малко момче, което ударило крака си дори по-зле от теб, Дан. Надявам се, че ще се поучиш от смелия начин, по който то се справило с проблема си.

Тя постави в ръцете му прекрасната малка книжка „Момчетата от Крофтън“ и го остави сам в продължение на час, като наминаваше да го види през десетина минути, за да не се чувства съвсем изоставен. Дан не обичаше да чете, но скоро бе толкова заинтригуван от приказката, че дори се учуди, когато видя, че момчетата се прибират за вечеря. Дейзи му донесе букет от полски цветя, а Нан настоя да помогне, като му занесе лично вечерята.

Господин Баер го отнесе обратно в леглото му сравнително рано, а Теди дойде, облечен вече с пижамката си, за да му пожелае лека нощ, защото той си лягаше като птичките, щом се стъмнеше.

След вечерните разговори и песни, къщата потъна в прекрасната неделна тишина, а Дан продължаваше да лежи буден в удобното си легло, изпълнен с нови мисли и надежди, с нови желания, които вълнуваха силно момчешкото му сърце.