Дончо Цончев
Жълтата къща (11)

11.

Зимата дойде и за рибарите. Една нощ през ноември те осъмнаха с песни и до вечерта на другия ден нямаше никой от тях край бараката. Богомил Тодоров Бижев остана последен и — в качеството на помощник-бригадир — трябваше да възстанови порядъка за следващия сезон, така се бяха разбрали с Колю на Рада. Започна с празните бутилки от вино и от бира — те бяха повече от триста. Прекара ги с една ръчна двуколка на „Плод-зеленчук“, която намери под терасата на хотел „Лира“ захвърлена, прибра малката сума, заключи и тръгна.

Не знаеше накъде. Не се отчайваше, защото беше свикнал, а и тъкмо това състояние бе пълно с всички възможности. Никой не го пазеше да не хукне, никой не го водеше. Беше излъгал Колю на Рада, че „има едно гадже“, което щяло да го прибере при себе си в София и там щял да изкара до пролетта. Излезе на шосето (беше си купил и шлифер) с торбата в ръка, която съдържаше: три чифта бельо, шест чифта чорапи, самобръсначка и огледалце, две ризи и един панталон. Спирките бяха почти една срещу друга — толкова просто е да избереш: сядаш в този автобус, който дойде пръв.

Случи се варненският (какво значение?). Богомил седна вътре и след два часа беше в града. Отби се в първата закусвалня, изяде две топли чорби и тръгна да търси най-евтиния хотел. Това се оказа работа проста — остави чантата си, без да я отваря, и излезе да се разходи по пристанището. Това се оказа паметна гледка. Внушава спокойствие и респект, вечност и чувство, че си потребен. Спря се край товарачите, гледа ги дълго, и накрая сам заговори двама от тях, като им каза откъде идва.

— Работа колкото щеш — каза единият. — Гръб само да има.

— Щом е бил с Колю на Рада, гръб има момчето — каза другият. — Помниш ли Милутин?

— Кой Милутин? — зарадва се Богомил. — Нашият ли?

— Той не е вашият, а нашият — каза човекът. — Той си беше при нас, та после отиде при Колю на Рада.

— Онзи ден се разделихме — каза Богомил. — Той се прибра към Оряхово.

— Старо Оряхово.

— Старо Оряхово, де.

Всичко това беше достатъчно, за да може на другата сутрин Богомил да облече сините дрехи. Три дена по-късно напусна хотела — беше получил „ключ“ от фургон, в който имаше легло с дюшек и масичка. („Ключ“ в случая значеше една отвертка, с която се отваряше вратата без дръжка — отвертката оставена под стъпалата на фургона). До вечерта на другия ден фургонът беше измит и излъскан, леглото бе застлано с войнишко одеяло и нова, бяла като сняг възглавница сияеше върху него. До края на седмицата се появи малка, великолепна циганска печка, купена за шест бири, намазана с черна боя, кюнците също — Богомил Бижев пееше вечер заедно с нея, да й приглася.

Богомил Бижев, пристанищен работник, сънуваше своята Червенушка, сънуваше Соня, белите риби, жълтата къща; ставаше и работеше силно, пиеше вечер с колегите си и ги слушаше; прибираше се въз фургона и сънуваше.

Той имаше трудова книжка.

Спокойствие.

Далеч по-малко страх от липсата на смисъл и от въпроса „кой съм аз, какво съм?“ — с всеки изминат ден.

Един от тях съм, какво повече ми трябва? От тези, около мене. Всеки поотделно е един от околиите. Как Соня живее, без да знае коя е? Кой всъщност знае кой е? Беше чувал случаи за сменени деца още в родилното отделение. Беше чувал (и беше толкова лесноосъществимо), че някои деца не са от собствения си баща, без двамата — и детето и бащата — да подозират това. Тогава защо е тревогата? И какво всъщност е един баща и един дядо пред бездната от неизвестните ни прародители Назад?

Спокойствието растеше с времето, прекарано тук, тримата дяволи Яд, Мъка и Злоба спяха своя зимен сън — стигна се дотам, че Богомил Бижев отдели някой лев и, като не искаше да го държи по джобовете си или във фургона, отиде един прекрасен ден в банката да си открие сметка.

Денят наистина беше прекрасен — пред Нова година хората бързаха енергични, загрижени за хубавото, което винаги очакват — един между тях той слезе в спестовната каса, огледа се, попита и се нареди на гишето. Десет минути по-късно Богомил Бижев имаше и спестовна книжка. Повтаряше си: „Какво, какво искам повече?“ — докато излизаше от банката и тогава видя оранжевия форд-ескорт.

Колата беше паркирана на място, където не можеше дълго да остане. В нея нямаше никой — дори и ракетите за тенис.

Въздухът в гърдите му отново искаше да го гази, ядоса се, купи си от съседната будка цигари и се облегна на един стълб.

Защо треперя? Защо въздухът се втвърдява в гърдите ми? Защото чакам някого, от когото… какво? На мен нищо не ми зависи от никого и всичко, всичко свързано с мен — това съм аз. Защо устните ми пресъхват (всеки момент мога да почна да мляскам, подобно на бай Георги), тоест все още съм болен. Все още съм глупав като дете. Сега мога да тръгна и да продължа пътя си, без да се обръщам назад. Всеки момент мога да направя това. А не го правя… Защото чакам, искам да видя една жена. Какво е различното между нея и всички тези други жени, хилядите, които минават наоколо? Нищо. Какво ми е различното на мене? Виж всяка от тези жени, които минават, втвърдява въздуха в нечии гърди. Задушава някого. Кара го да трепери. Защо точно тя? Защо точно него? Това е смешно. Ужасно старинно, мухлясало, глупаво — някога някой е успял да притисне раята човешка, да я накара да му работи, да му служи, всичко това не му е било достатъчно и е излъгал раята да живее по двойки, така му е било по-удобно на него, така по-лесно той не е спазвал „закона“, създаден за другите — добитъка тъй го скопяват, за да е кротък във впряга. Но човекът, всеки човек, е склонен — също като мен преди минутка — когато си зададе въпроса: „Какво ми е различното на мене?“ — да избегне да си отговори. Истината: та това е той самият — от едната страна, и всички останали — от другата. Всеки човек… Много е смешно. Не може да бъде вярно. Има голяма измама; кой беше казал, че боговете се надсмиват над нас? Кои са боговете? Какво сме ние? Мелези между земна маймуна и гости от други планети? Случайно създадени, от прищявка (и после развъдени страшно поради качествата, онаследени от „Госта“) или пък търсен хибрид, вариант, степен и вид, подобно дрождите, пчелите в кошера и хилядите кръстоски за мляко и вълна, и месо? Защо е забраната да познаем смисъла на това, което сме? А не се ли страхува понякога Гостът-баща, че качествата му в нас ще се развият достатъчно, за да тръгнем с ракетите и ние, да се разселим и даже да му направим там една революция? Или той просто ще ни запали (едно шише газ за болния кошер и една клечка кибрит) и после ще си създаде друг рояк — „здрав“. А може би — толкова пъти сме опитвали! — ще ни накара сами да се изгорим…

Гостенино, отгоре над нас, не се ли страхуваш, че мисля така? Не е ли грях да мисля така? Ако е грях, тогава прости ми го, защото това е твоята мисъл — маймуната търси само храната, убежището и разнополовото другарче. (Впрочем тя още по-малко знае защо е този бесен, най-силен инстинкт: да се развъжда на всяка цена). Гостенино, Гостенино в мен, Мъка и Блаженство си ти…

От навалицата изведнъж се показаха четири фигури, които с нещо се различаваха от околните — той позна Соня и Жани, разговарящи оживено с високо момче и красиво момиче. В същия миг Соня го погледна, вдигна вежди и каза:

— А!

— Добър ден — каза той. — Видях колата…

— Какво правиш тук?

— Бях до банката.

Жани каза: „О!“ — след което представи високото момче и красивото момиче на Богомил. Те се казваха Косю и Джина. Не проявиха особен интерес към познатия на Владикови.

— Банката ли каза?

— Да, защо.

Това не беше същата Соня. Онова беше сън. Това — сега и тук — бе истинската Соня Владикова.

— Знаеш ли, ти си о’кей. Аз се убедих, че няма смисъл да…

— Да какво?

— Вие си говорете — каза Жани, — ние ще се отбием до магазина за обувки. Чао, Богомиле.

— Чао.

Соня се усмихна.

— Убедих се, че наистина няма смисъл да ти разправям онова, което научих за теб. Било опасно, така казаха. Но и няма смисъл. Ти си о’кей, разбираш ли? Във всяко отношение. Нямаш никакво, ама никакво основание, да се безпокоиш. Иначе как живееш?

— Работя.

— Браво. Това е много хубаво. Ама толкова се радвам, че те видях.

(„Всичко, съвсем всичко е измислено, боже, измислено е от мен, къде е треперенето, сухата уста, в твърдият въздух в гърдите? Всичко е толкова просто, а аз само измислям, измислям, измислям…“)

— И аз се радвам. Видях колата и реших да изпуша една цигара наоколо.

— Много хубаво си направил. Знаеш ли, обади се някой път, по-нататък. Ама наистина.

Тя му подаде ръка, усмихна се мило и след като бе направила няколко крачки към магазина за обувки, в който влязоха брат й, Косю и Джина, след като бе направила тези бодри няколко крачки, обърна се и му махна много приветливо. Той остана до стълба, докато си допуши цигарата. После я пусна в желязната скара на уличния канал, обърна се и полека тръгна. Великото негово Никъде го чакаше Навсякъде. От собственото му съдбовно Нищо можеше да излезе Всичко. Вървеше и знаеше това.

Вечерта се напи на пристанището, после спа лошо и сънува, че във фургона има още едно легло. Червенушка беше пристигнала тайно, неясно как, и спеше в това легло по корем. Над леглото имаше смокиново дърво, той влезе и извика силно: „А!“ Тя се обърна бързо по гръб, усмихна се бавно и го чумоса с ръка. Събуди се измамен, лежа дълго с отворени очи и не виждаше какво всъщност да направи с двата празни дни пред себе си. Празник, да. Празни дни. Зъзнещо празни, които събират в себе си всичко и само от мисълта да ги прекараш легнал по гръб в един фургон, с очи в тавана, вече ти се повдига.

Стана, излезе бързо, купи дребни подаръци, две шишета ментовка и замина на юг.

Самото пътуване бе нещо. Имаше и други пътуващи. Имаше намерения в очите им, в жестовете и думите; имаше още очакване, движения, опити да се вземе решение — всичко това минаваше лесно през въздуха и една тъничка част от него проникваше вътре в самотника Богомил Тодоров Бижев, без той (заради самообидата и самосъжалението) да се стреми да стане така, без даже да се подлага в удобна за проникването позиция. Изведнъж се появя и великолепното чувство, че някого ще зарадваш, то за минути се превърна в приятно вълнение — когато през прозореца се появи къщичката на бай Симо, пулсът му се усили грубо. Но тази къщичка беше обект номер две, оставен за десерт — първо щеше да посети Колю на Рада.

Колю на Рада го нямаше, посрещна го Рада на Колю. Тя го покани да влезе.

— Няма, няма — каза Богомил Бижев, — аз само исках да оставя това.

Той подаде пакетчето на жената, но тя, пресягайки се да го вземе, хвана ръката му и твърде силно го дръпна навътре. Рече:

— Абе, я влизай, като ти казвам!

Някой някога му беше казвал така, беше му хващал ръката така, той беше влизал така — със силно, скривано желание, предварително огромно спокойствие, крайно, последно спокойствие от познатото неизвестно вътре в сумрачната, проста и чиста стая, непритеснително, усмихнато наредена — ето, точно такова се оказа вътре в сумрачната стая, където светиш ти, а не предметите; толкова точно, познатото неизвестно, което крачките ти разкриват една по една, колкото те, собствените ти крачки, в обратния случай заплитат тебе самия в ужаса на непознаваемото известно.

— Той ако знае, че си дошъл, ще се напие от радост и кой знае кога ще се прибере.

Отляво и малко напред пред главата му нещо чукна, нещо светна, малко го заболя, разтърси го от радост — той наистина е бил много, дълбоко и важно по време, в такава стая, ако не в самата тази, боже, нека боли, нека да пукне, ако така му е писано, но тук. Тук!

— Той ще се напие и както не знае, че си дошъл, ама ще се прибере, защото те и другите сега ще дойдат. Те всяка година по това време…

Знаеше, разбира се, че ще дойдат, успя да не се пита и този път откъде знае — нима Рада на Колю се питаше защо има памет, нима Милутин (той влизаше в момента, без да чука, като у дома си, само се покашля и каза едно просто: „А!“ — като го видя) нима кой да е от рибарите, Симовците, варненските докери, фургонаджиите, барабите, каруцарите, продавачите на пъпеши, хляб, свирки, новогодишни подаръци, лотарийни билети, суровакници, усмивки, явни лъжи — различно патентовани — нима някой от всички тези хора се питаше защо помни онова, което се е случило с него в безредието на живота? Или пък — в неспасяемия таен лабиринт на божията воля? Няма да се пита и той за обратното. Тук може. С тези хора.

— Милутине, прибери тая ракия, аз съм приготвила друга, ей сега ще направим компанията, пък той ако ще да се връща, ако не ще, нека спи в кръчмата.

Рада на Колю не млъкваше, това помагаше на шетнята й, увеличаваше радостта й; друг от рибарите се покашля и отвори вратата — след час бяха пет души около масата, пиеха и се смееха.

Болката отляво изчезна, смееше се и той, напълно искрено, естествено: беше убеден до дъното на неизвестното в себе си, че тук и така може да се изживее дори един живот като този, който му се бе паднал. Никоя от тези муцуни не беше „о’кей“, но се смееше, ядеше и пиеше с огромно удоволствие и беше готова да тръгне да те вади от морето с цената на собствения си живот — без големи приказки, без мисъл за думата „геройство“, също тъй естествено като дъвченето, разгорещяването от ракията, мляскането на сочната, искряща туршия, спонтанния удар по масата (с длан, с юмрук, с око и дума дори само) — никое от тези дрезгави, клокочещи и ръмжащи гърла нямаше да ти каже: „Ама толкова се радвам, че те видях!“, защото нищо, освен приказките на бедното детство и чудноватите спасителни пояси на въображението, с които трябваше понякога да избягнат удавянето в моретата Болка и Мъка, или да обърнат наопаки вечната логика на света, та да станат в живия сън по-силни от силните — нищо, съвсем нищо, освен тези две вечни, законни неправдоподобности (за които всъщност е далеч по-точно да се каже правдоподобности) — нищичко друго не беше измислено. И това беше достатъчно, за Богомил Тодоров Бижев — двайсет и осем годишния и шестнайсетмесечния едновременно — да не се гърчи. И да реши — миг преди самият Колю на Рада да се появи с вик и олюляване, с огромна усмивка, специално за Рада на Колю — че тук и това е истинската среда, в която великият остатък прави и заражда всичко.

Когато Милутин му даде комсомолската книжка и му обясняваше с мънкане и чести вдигания на раменете как стои работата, той беше пиян. Но се позна на снимката, разбра всичко и — сладко трогнат — прибра книжката в джоба си.

Тъй някак беше минал животът му в неизвестното назад — чувствуваше го с пределна убеденост. В такава стая. Сред такива хора. Тогава наистина: о’кей! И във всички случаи — то се знае — е по-важно какво следва, а не какво е било. Ето, това трябва да се запомни. Заяви меко и категорично, че отива да види бай Симо, взе си торбата с двете шишета ментовка и тръгна. Рада на Колю му каза:

— Я го вземи тука човека.

Колю на Рада трясна с голямата си ръка масата и повтори:

— Тука! Бай Симо да се яви тука веднага!

Богомил се усмихна (много искаше да му кажат това), кимна и излезе. По пътя си спомняше думите и лицата им, елхата в сумрачната, велика стая — из въздуха се носеха недействително нежни снежинки.

Пое си дъх пред портичката на бай Симо, усмихна се и реши да влезе, без да тропа. Така влязоха у Рада на Колю рибарите, така се влизаше в такива къщи, разбира се. При такива приятели. На Нова година. Разбира се!

Бутна вратата, покашля се и няколко секунди почака, да свикнат очите му с полумрака.

Бай Симо беше с гръб към него, с лице към масата, както предния път. Наведен към петнайсетте чаши в редица — четиринайсет стъклени и една порцеланова, за кафе, без дръжчица. Всичките бяха пълни, без първата. Усмихна се, когато забеляза това и си помисли с любов: „Разговорът на моя приятел тепърва започва.“ Покашля се още веднъж, в същия миг от обора Роско изцвили силно.

Въздъхна, извади едното шише от торбата и го сложи на лавицата до вратата.

— Добър ден, бай Симо. За много години!

Каруцарят мълчеше и не помръдваше. Роско изцвили отново, още по-силно.

Извади второто шише, остави го на масата — тъй, че да тропне.

— Спиш ли бе, човек? Аз идвам да те вдигна и да те водя при нас. Ние сме у Колю на Рада и…

Бай Симо беше наклонил главата си, опряна на сгънатата дясна ръка, и го гледаше. В очите му нямаше нищо. В устата му нямаше дъх. Докосна го, да види студен ли е, тежкото тяло падна от стола, като повлече и него.

Роско тропаше с крак в обора и цвилеше. Богомил говореше нещо на мъртвия си приятел и го влачеше към леглото. Едното шише с ментовка падна и счупи две от наредените чаши на масата.

Дълго след това Богомил Бижев искаше да си спомни какво беше говорил в тези минути, но то, изговореното от него, беше потънало при неизвестното назад и вече никой никога не можеше да го открие. На неговото място бе изплувал някакъв спомен оттам — също тъй очи, останали без нищо, уста без дъх и страшно тежко тяло, което мъкнеш към одъра с думи през сълзи. И той знаеше, че това вече беше се случвало.