Чезаре Марки
Бокачо (9)

IX.
Въглените на брат Чипола

В катедралата на Пистоя се съхраняват двадесет и четири косъма на Богородица. В Катедралата на Шартр — ризата, която носила, когато е раждала. В „Нотр Дам“ в Париж — тръненият венец и един пирон от кръста. Най-голямата мъка, която миланчани изпитали след разрушението на града им от Барбароса^[1], било присвояването на мощите на влъхвите, отнесени от църквата „Сант Еусторджо“ в катедралата на Кьолн, където станали символи и покровители на рейнския град. Никакво начинание не започвало, преди да бъде поставено под закрилата на някой светец, и за да си я осигурят осезателно, хората търсели да се снабдят по всякакъв начин, позволен или не, с някоя реликва от светец. Ако можело, и с цялото му тяло. Венецианците отмъкнали от Египет тялото на свети Марко, генуезците докарали от Стамира в Близкия изток праха на свети Йоан Кръстител.

Когато света Елизабета от Тюрингия умряла, някои набожни люде не стига, че накъсали дрехите й на парчета, но отрязали ноктите, ушите и зърната на гърдите й. Всички вярвали, че чудотворните свойства на светците са заложени еднакво във всяка част от тялото им, дори във вещите, които били в допир с тялото им, но все пак църквата различавала реликви „забележителни“, т.е. главата, ръката, коляното или онази част на тялото, с която светецът или мъченикът най-много е изпитал мъка, от всички останали, „незабележителни“.

Императрица Константина Византийска поискала от свети Григорий Велики да й подари главата на апостол Павел, а папата й отговорил, че не ще е възможно, защото обитателите на Рим ще вдигнат революция, и като утешение й изпратил, гарантирайки, че са еднакво ефикасни, няколко брънки от веригите на свети Павел и свети Петър.

Безброй са стъклениците в църквите на християнския свят, съдържащи „истинско“ мляко на Богородица. Някой дори отбелязал, че за да се напълнят всичките, от светата майка е трябвало да тече мляко като от чешма. Шарл IV, крал на Франция, разпределил между роднините си ребрата на своя праотец свети Луи, умрял от чума по време на кръстоносен поход, и понеже някои от висшите духовници мърморели, че били пренебрегнати, дал им да си поделят един крак.

Култът и ловът на реликви придобили парадоксални размери, стигащи до суеверие. В първоначалния замисъл на църквата реликвите трябвало да служат за подхранване на вярата, подтиквайки християнина да почита посредством един осезаем стимул светеца, комуто принадлежали тези реликви, а посредством този светец — и бога. Те били средство, не цел. Но полека-лека целта се изгубила от погледа и останало само средството. Реликвите се превърнали в обект на фанатичен фетишизъм, с който спекулирали мошениците, особено след Четвъртия кръстоносен поход (1204), когато венецианците завладели Константинопол.

Ето какво показва описът, направен само в една църква — църквата „Мадоната на Фара“: „Намериха се две парчета от истинския кръст, дебели колкото човешки крак… Намериха се също железният връх на копието, с което проболи гърдите на господа бога наш, както и два пирона, които забили в ръцете и краката му. Намери се и една кристална стъкленица с голяма част от неговата кръв, така също и плащаницата, която е била на гърба му, преди да го съблекат на Голгота; тук е и благословеният венец, с който е бил увенчан… Намери се и дрехата на Мадоната, както и главата на свети Йоан Кръстител“.

Тогава италианските морски републики започнали съвсем не безкористно да пренасят от Изток на Запад свети мощи и почитани реликви, при което било трудно да се различи набожността от измамата. Зъби, нокти, косми от брадата на Христос съвсем лесно се намирали на пазара, някой мошеник показвал на коленичилия народ слама от Витлеемската ясла, стъкленица, съдържаща кихавица на светия Дух или въздишките на свети Йосиф. После ставали размени, както между колекционери. За частица от черепа на свети Дионисий (мъченикът, който се навел да вдигне главата си, когато римляните го обезглавили на хълма Монмартр), църковното настоятелство на „Нотр Дам“ получило от херцог Дьо Блини главата на апостол Филип. В замяна на тялото на свети Луи Монреале^[2] получил от френския крал Филип III един трън от Христовия венец.

Реликви с особена стойност били залагани в банките като гаранция за теглени заеми. Монахините от ордена на „Св. Клара“ във Флоренция притежавали мантията на светицата и мантията на свети Франциск, която била чудотворна за паралитиците. Същата лечебна сила имала и тоягата свети Йосиф, съхранявана в църквата „Санта Мария дели Анджели“. Тъй дълбоко била вкоренена „вярата“ в тези неща, че на никого не минавало през ум да разкрие многото фалшификати. Достатъчно е да споменем, че главата на свети Андрей била почитана едновременно в шест църкви, тази на свети Матей — в осем, мощите на свети Петър — в шестнадесет, мощите на свети Франциск — в тридесет. Кое било истинското? По-добре било човек да не разследва.

В деня, в който поискали да направят оглед, флорентинците останали изиграни. В 1352 г. общината поискала от монахините на един манастир в Теано, Южна Италия, да й отстъпят тялото или поне част от него на света Репарата, патрон на катедралата, и тъй като монахините се колебаели дали да се лишат от ценната реликва, общината поискала съдействието на неаполитанския крал, който предложил добрите си услуги. Сестрите не могли да кажат „не“ на монарха и отвърнали с неохота, че най-многото, което могат да направят, е да дадат един крайник.

— Дясната ръка оправя ли ви?

— Добре, нека е дясната.

Флорентинските пратеници, които се били примирили, че ще се върнат вкъщи с празни ръце, поблагодарили, трогнати от великодушието на монахините, и тържествено занесли крайника в техния град, където станал предмет на обожание. И това обожание било толкова силно, че след няколко години решили да поставят светия крайник в художествено изработено сандъче, но когато златарите отишли в катедралата, за да вземат мярка, открили, че сестрите от Теано са си направили лоша шега: крайникът бил от дърво и гипс.

Измамата, на която станали жертва флорентинците, прилича на тази, която преглътнали жителите на Черталдо от брат Чипола (ден шести, новела десета). Този калугер, „дребен на ръст, с червени коси и весело лице, най-големият разбойник на света“, се представил на селяните, обещавайки да им покаже срещу щедра милостиня едно перо, паднало от крилото на архангел Гавраил, когато слязъл в Назарет, в къщата на Мария.

Той обявил проповедта си предварително, както го изисква рекламата, и в уречения час площадът се изпълнил с народ в очакване на появата на монаха, който, за да бъде във форма, хапнал и полегнал да си почине. През това време двама младежи шегаджии, възползувайки се от отсъствието на слугата, който пазел багажа на монаха, решили да му скроят номер и взели от кутийката перото на архангела (най-обикновено перо от папагал — птица, която жителите на забутаното село Черталдо не били чували и виждали) и вместо него сложили два въглена. Да видим сега как ще се оправи нашият човек, рекли си те, без да имат представа за необикновената изобретателност на калугера. И наистина, едва-що се явил пред публиката и видял при отварянето на кутийката, че вместо перо има два въглена, Чипола не трепнал, само предъвкал мълчаливо една ругатня и „без да се издаде с нищо“, вдигнал ръце към небето, възкликвайки: „О, господи, хвала вовеки веков на твоето всемогъщество!“. След което започнал дълга, засукана реч, в която вмъкнал палячовщина и безочие, абсурдни измислици и невероятни глупости, за да изуми своята публика от селяци, толкова по-впечатлени от шарлатанското му красноречие, колкото по-малко го разбирали. Започвайки издалеч, проповедникът казал, че в Ерусалим се запознал с един многоуважаван старец, който му показал невероятни реликви, неща не от „мира сего“, като „пръста на светия Дух, цял и целеничък, какъвто си е бил някога, после една къдрица от ангела, който се явил на свети Франциск, и един нокът от херувимите, дрехи на света Вяра Католическа, няколко лъча от звездата, която се явила на тримата влъхви, една стъкленица с потта на свети Михаил, когато се сражавал с дявола“.

Тълпата слушала втрещена и упоена измишльотините, а калугерът подсилил още повече нещата, като казал, че старецът му подарил „един от гвоздеите на светия кръст и в малка стъкленица — звъна на камбаните на Соломоновия храм, както и перото на архангел Гавраил, за което вече ви казах… а също ми даде и въглени, на които е бил горен блаженият великомъченик Лоренцо“. Но в бързината си да стигне в Черталдо и нетърпелив да се яви пред толкова набожна тълпа от верующи, монахът разменил кутийката с перото на архангела с друга, същата на вид кутийка, която съдържала въглените на мъченика. Случва се. За щастие нищо не става без божията воля, обяснил мошеникът, размяната на кутийката била щастлива грешка, защото бог пожелал да подкани жителите на Черталдо да чествуват достойно празника на изгорения светец, който — виж каква случайност — се падал след два дни.

След това допълнил проявената си находчивост, като започнал да чертае с въглена кръстове по елеците на селяните, по забрадките на жените, разтреперани от неочакваната и вълнуваща церемония, и глупаците се върнали вкъщи всички белязани с кръстния знак като бойци преди заминаване за божи гроб. Двамата младежи, които се надявали да поставят в неудобно положение брат Чипола, се поклонили кавалерски пред шарлатанския му гений и му върнали папагалското перо, „което следващата година му свършило не по-лоша работа, отколкото въглените през онзи ден“.

Бокачо се забавлява да осмива слепия фанатизъм към реликвите и злоупотребата с доверчивостта на народа, но и този път прави това на психологическа, а не на теологическа основа: интересуват го повече човешките характери, отколкото божествените догми. Един католически критик от XVIII в., Джовани Ботари, се опитал дори да представи Бокачо като писател, който бичува нравите, т.е. един вид моралист, който си служи с оръжието на сатирата и сарказма, за да стресне заблудените. Нещо като защитник на вярата или дон Жуан, който става свети Жуан. Струва ни се, че това е пресилено тълкуване, както и другата крайност — да виждаме в него сторонник на аморалността или според някои протестантски теоретици — предвестник на Лутеровия бунт.

Да му се припише подобна роля значи да му се признаят ръст на мисълта, доктринерски плам, морално негодувание и реформаторска страст, каквито Бокачо нямал, нито се е стремял да има. Поне в първата половина на неговия живот, онази, която била най-продуктивната му като писател, стигало му да представя света такъв, какъвто бил, а не какъвто би трябвало да бъде. Да разказва, усмихвайки се, нищо повече. Не била негова вина, че поради невежеството на масите, поради все още недоубитото езичество, поради цинизма на престорено набожните мошеници религията често отстъпвала мястото си на своя събрат суеверието; така на небесните сили се приписвали специфични „компетентности“ при едно политеистично „разделение на властите“, също както древните, които отреждали любовта на Венера, науката — на Минерва, търговията — на Меркурий и прочие.

През средновековието всеки занаят, дейност и човешко състояние имали (навик, достигнал чак до наши дни) покровител на небето: на крадците — свети Никола и свети Дизма, на проститутките — света Магдалена и света Бригита, на лудите — свети Матурино, на палачите — свети Кириак, на касапите — свети Вартоломей; ковачите се молели на свети Елиджио, кръчмарите — на свети Теодат, винарите — на свети Армандо. Болестите взимали името на светеца лечител; смятало се, че който имал способността да лекува, той пращал и болестта: така подаграта наричали болестта на свети Мауро, проказата — болестта на свети Йов, артрита — огъня на свети Антоний. Геновева и Лучия лекували очите, Фирмино — спазмите, Бенедето — червения вятър и камъните в бъбреците, Уберто — беса, Аполония — зъбите, Антонио, абатът — мора по домашните животни.

Който тръгвал по море, се молел на свети Христофор, който се страхувал от отравяне, се обръщал към сан Бенедето, който си бил загубил кесията, призовавал свети Антоний Падуански. Така че всеки светец имал отворено гише на небето, където верующият подавал молбата си, сигурен в положителния отговор. Имало дори закрилник на влюбените — свети Валентин, както и на зле оженените — свети Мартин. Списъкът става пълен със закрилника на платената любов, търсена по хановете — свети Юлиан, за когото не се знае защо го е сполетяла такава лоша слава, но най-вероятно, защото посредничеството му идва от едно изкривяване на вярата: хората молят небето за неща, които небето забранява. Идва ни наум богинята Лаверна, която римляните призовавали, преди да започнат някое нечисто дело, най-вече кражба.

Който тръгвал на път, произнасял „Отче наш на свети Юлиан“, за да бъде сигурен, че ще намери добра странноприемница (истинска драма през средновековието, когато „туристическа база“ не съществувала), пък и не само нея. Безскрупулните трубадури благодарели на светеца, че им помага в любовната игра. Героят на втората новела от втория ден, търговецът Риналдо от Асти, ограбен от разбойници и оставен полугол, намира любезен прием в дома на една лесно утешима вдовица. Сутринта се завръща вкъщи жив и здрав, „благодарейки на бога и на свети Юлиан“.

Традицията на „Отче наш на свети Юлиан“ траяла векове и доскоро в Сиена и околията й версията на молитвата била:

Свети Юлиане, свети Юлиане,

нека сигурен пътят ми да стане,

докато прекосявам урви зловещи,

опази ме ти от лоши срещи,

а накрая, моля те, да има

за коня ми дажбата необходима,

а пък за мен желано би било

добро похапване, добро легло,

и другарка в него ти ми дай —

на пътя щом настъпи край.

Когато виждаме Бокачо да осмива със скептицизма на просветител, роден няколко века предварително, наивниците и фанатиците, оцелели с някой и друг век повече, това не значи, че той се е освободил напълно от вярванията на своето време. Трудно било да се отхвърли изведнъж и изцяло културата на средновековието. Не било малко и това, че поставил началото на рушенето й и в този смисъл Джовани бил неин усърден рушител, макар че невинаги действувал съзнателно. Но нещо от средновековието останало полепнало по него — прах от срутващото се голямо здание.

Вярвал например в сънищата. Талано от Молезе (ден девети, новела седма) сънува, че жена му Маргарита е разкъсана от вълк в гората. Едва-що се събудил, разказва на жената за ужасния си сън и я моли да не излиза от къщи. Усъмнена, че Талано е измислил някаква лъжа, за да я държи далеч от гората, където ще отиде вероятно с някоя уличница, Маргарита не само не вярва на думите му, но му отвръща нахално, сякаш вече е чела и познава Фройд:

„Ти се преструваш, че уж ми мислиш доброто и ме съжаляваш, а сънуваш това, което всъщност искаш да ми се случи“.

И отива в гората и там вълкът я нападнал.

Джовани вярвал, че умиращите предсказват бъдещето, но не вярвал, че троскотът расте от човешка кръв. Относно астрологията се колебаел. Преди да бъде основан един град, управниците се допитвали до звездите, за да се уверят, че те няма да попречат на начинанието. В университетите имало катедри по астрология, папи и принцове се допитвали до доверения си астролог в навечерието на важни решения. Суеверието и магията давали опростено и неопровержимо обяснение за всичко. Страхотното наводнение на Флоренция през 1333 г., което заляло града с три лакти вода, не било отдадено на дъждовете, от които придошла река Арно, а на някакъв мистериозен отряд от черни конници, които един отшелник от Валомброза видял да галопират към града в нощта преди бедствието.

„Къде отивате?“ — попитал светият човек.

„Да накажем тия грешници“ — бил отговорът.

Чумата от 1348 г. била приписана на зловредното влияние на Сатурн, — така че извънземното естество на причината (кой може да се възпротиви на звездите?) карало засегнатите да се примиряват. За да се запазят от болести, хората прибягвали до свръхестествените свойства на скъпоценните камъни, които криели магическа сила, като например сапфира. Лек на лековете, златото, което не подлежи на развала и промяна, трябвало според вярването за „магическия контакт“ да превърне в неатакуем онзи, който го погълне. Затова папа Климент V поръсвал храната си със златен прах. Не тъй скъп, достъпен за всеки джоб, бил розмаринът, на който флорентинците приписвали общо седемдесет и две лечебни свойства, сред които тези против пикочната киселина и туберкулозата.

По онова време на животните не се гледало добре, зоологията отнасяли към царството на злото — служела като гардероб на дявола за неговите превъплъщения. За да излъже или изплаши човека, той взимал образа на козел, кон, лъв, дракон, магаре или котка. С изключение на агнето, гълъба и рибата — символи на божествеността, животните били по един или друг начин свързани с ада: тигърът представлявал дързостта, лисицата — ереста, вълчицата — скъперничеството, еленът — лукавството, леопардът — антихриста. Котката (свещена за мюсюлманите дотам, че за да не разбуди една котка, заспала в скута му, Мохамед предпочел да отреже дрехата) била смятана за близка роднина на сатаната. В областта Венето който ядял котешко месо, бивал отлъчен от църквата. Жабата била смятана за зловредно животно.

Годениците Паскуино и Симона, скромни работници предачи (ден четвърти, новела седма), отиват да се поразходят в една зеленчукова градина; годеникът откъсва лист салвия — зъбната паста на онази епоха, — потърква зъбите си с него и пада като покосен на земята. Полицията извършва следствие и обвинява нещастната Симона в убийство. За да обясни на съдията как е станало нещастието, невинната Симона взима лист от същото растение, натърква зъбите си и се строполява като ударена от гръм. Съдията нарежда да се изкорени растението, за да не причини смърт и на други, и тогава под него откриват жаба, „чийто отровен дъх бил направил тази салвия отровна“. Оттук и изразът по нашите земи „църка отрова като жаба“.

Погледът на жабата убивал славеите; жабата била неизменна съставка в любовното питие на вещиците. Във вид на жаба дяволът се стаявал на лявото рамо на магьосниците. Скептичен по отношение на ада, Бокачо продължавал да се страхува от жабата. Двоелика (но не двулична) личност, той бил първият от модерните и последният от средновековните хуманисти.