Чезаре Марки
Бокачо (8)

VIII.
Престъпление поради накърнена чест и групова любов

Средновековието не било изцяло аскетично и мистично. Ако, от една страна, инквизицията и доминиканците (Domini canes = кучетата на господа) преследвали еретиците, та през 1357 г. на флорентинските лекари било забранено да посещават повече от два пъти болните, които отказвали да се изповядат, от друга, на духовниците не били спестявани обиди и подигравки. Когато Мартин IV, папата лакомия за змиорки и вино „Вернаца“, оповестил интердикта против жителите на Перуджа за това, че плячкосали Фолиньо, те повлачили по улиците една кукла в папски одежди, която после подпалили.

Разказите на новелистите и студентските песни изнасяли на показ пороците на духовниците, а в салоните на висшето флорентинско общество дамите не се изчервявали от нецензурните вицове и се смеели така, „сякаш се смеели за друго“, обяснява Бокачо. В „Декамерон“ се намеква с непринудени, прозрачни метафори за детеродните органи, но се иска извинение от присъствуващите дами, ако разказът налага да се произнесе (всеки век си има своите табу) думата „гащи“. Явно съдържанието не било смятано за толкова срамно, колкото съдържащото.

Зад мрачната фасада на нетърпимостта и конформизма пълзяла немалка религиозна и морална разпуснатост. Едно обаче било строго забранено — да се поставя догмата под съмнение, макар за държанието на отделния човек църквата на практика да си затваряла очите. Бокачо се държал настрана от инквизицията, защото за разлика от нещастния Чеко от Асколи не се занимавал с философски спекулации, не обсъждал големите теми на християнската доктрина, а и нямал тази вътрешна сила — бил артист, не мислител, повече надарен с мечти, отколкото с умозаключения. Колкото до новелите, в които заклеймявал разпуснатостта на духовниците, могъл да повика в своя защита адвокати над всякакво съмнение, като свети Бернардо и свети Франциск.

Първият от тях, опечален от покварата на висшето духовенство, казвал: „Боже мой, тия, които най-настървено те преследват, са същите, които държат командните места в твоята църква“. Беднякът от Асизи^[1] безжалостно изобличил моралния упадък на монасите. Никола от Нарбона, генерал на кармелитите през втората половина на XIII в., също изобличавал калугерите, които тичали подир красивите калугерки (във Венеция ги наричали „монегини“ и дожът определил свещениците, които служат в женските манастири, да не са под петдесет години, а изповедниците — под шестдесет). Португалският епископ Алвар Пелагиус изброява в De planctu ecclesiae (плачът на църквата) четиридесет и пет порока, „практикувани“ от монасите. Матео Вилани изказва съжаление, че някои младежи били издигнати в кардинали, „макар да живеели много нечестно и разюздано, не по-различно от разюзданите тирани, и освен другите безобразия, които вършели в града, карали телохранителите им да отвличат млади жени от съпрузите им“.

След сладострастието идвало сребролюбието. Един испански богослов на служба в папския двор в Авиньон заявил, че не е имал случай да влезе в папския дворец, без да се натъкне на духовници, които броят жълтици. Всеки прелат, преди да заеме нова длъжност, трябвало да плати на курията таксите, които предшественикът му не бил платил. През 1342 г. архиепископът на Равена наброил доста днешни милиони, за да запази длъжността си. На 5 юли 1328 г. били отлъчени пет архиепископи, тридесет епископи и четиридесет абати, че не били платили в определения срок.

Петрарка се нахвърля с дантевски гняв срещу грабителството и разпуснатостта на папската курия в Авиньон, град, в който той често ходел да преследва сянката на Лаура:

Този алчен Вавилон в порок пропада,

Божи гняв привлича с грехове безброй,

Бакхус и Венера предпочита той,

вместо да почита Зевс или Палада.

А в друг сонет призовава наказанието на Содом:

Небесен огън върху теб да се излее,

Коварна си и алчност в твоята душа пламти,

опропасти мнозина — себе си обогати,

мощта ти във съюз със низостта живее:

 

гнездо си на предателства, в теб злото тлее,

за да се разпростре в далечни широти,

че си слуга на виното доказваш ти,

а в него погледът на блудника алее.

Бокачо също се присъединил към морализаторската кампания, но без разпалеността на приятеля си Петрарка (който от „заклеймения Авиньон“, както ще видим по-късно, получава големи доходи като каноник) и без възмущението на светите проповедници. Джовани още един път имал повод да упражни светския си хумор на тоскански Волтер. Той нападал продажните духовници с оръжието на сатирата — един ад, по-страшен от този на Данте, защото се изстрадва на земята.

Не губел време. Пет от първите шест новели на „Декамерон“ засягат хора или институции на църквата. Герой на първата, която вече споменахме, е безбожникът Чапелето. Тя осмива наивността на някои проповедници, както и лекотата, с която присъждали ореола на светостта на закоравели мошеници. Втората поставя проблема за доверието към църквата. В Париж търговецът Джаното завързва приятелство с евреина Авраам и се опитва да го покръсти. Авраам приема при едно условие: преди кръщението да отиде в Рим, за да наблюдава отблизо папата и кардиналите и да си даде сметка за техния начин на живот и действие. Бедният Джаното се хваща за главата, защото, „ако оня отиде в папския двор и види престъпния и мръсен живот на свещениците, не само че няма да иска да стане християнин, но и да е станал вече, ще поиска пак да бъде евреин“! Той се мъчи да го разубеди по всякакъв начин, като му изтъква дългия път и преувеличава трудностите и опасностите. Но нищо не помага. Също като свети Тома Неверни Авраам иска лично да си даде сметка и едва-що пристигнал в Рим, „открил, че от най-главния до най-низшия всички съгрешават в сладострастие, и то не само в естественото, а и в содомия, без всякаква задръжка от угризение или срам… Освен това всички са чревоугодници и пияници, които слугуват на търбуха си подобно на скотове… След като ги опознал по-отблизо, той се уверил, че всички те са скъперници и сребролюбци; продавали и купували човешка кръв, дори християнска, същото вършели и с божиите работи, били те тайнства, дарове или църковни длъжности. С тия неща се търгувало повече, отколкото в Париж с платове и с каквото и да било друго, пък и посредниците били много повече. Явната симония те наричали «сделка», а лакомията «подкрепяне», сякаш бог не бил в състояние да проумее ако не значението на думите, намерението на извратените души и сякаш подобно на хората би се полъгал по имената на нещата“.

И ето чудото. Авраам се връща в Париж, готов да стане християнин. От пороците, властвуващи в папския двор, той е заключил, че тази е истинската религия, че църквата наистина е божествена институция, след като е могла да оцелее при низостите и извратеностите на своите водачи. Така той се покръства в парижката „Нотр Дам“.

В третата новела се сблъскваме с проблема за субективната стойност на всяка религия. Саладин и един еврейски капиталист разискват коя от трите религии — еврейската, мюсюлманската и християнската — е по-истинна. Имало едно време един богат синьор, който оставил в наследство на тримата си синове три пръстена, от които единият истински и с неоценима стойност, а другите два — съвършена имитация дотам, че никой не можел да различи истинския от фалшивите. Така са и трите религии: приличат си, всяка смята, че следва божието слово, че е единствената, която съхранява закона, „но въпросът, коя е истинската, остава открит, както при пръстените“.

Опасно твърдение. Докато клерикалната нетърпимост издига клади и кардинал Бертрандо дел Поджето^[2] изгаря публично De Monarchia^[3] на Данте, книга, считана за антипапски пасквил, Бокачо провъзгласява с векове напред правото на грешка. По отношение на богословието и следователно и по отношение на наказанието той поема голям риск: това е единственият път, когато се доближава толкова до ръба на ортодоксията. Спасява го алибито на приказката. В края на краищата твърдението за „мирно съвместно съществуване“ на трите религии, този ранен екуменизъм^[4], тази търпимост, тъй близка до скептицизма, са мнения и слова; изречени от един евреин и един сарацин. Каква стойност биха могли да имат — ето евентуалното алиби на Джовани — разсъжденията на двама неверници?

* * *

Бокачо има реалистично, натуралистично виждане за света, в който живее, за обществото, което го заобикаля; моралът му е напълно земен, не се позовава на вечни принципи и високопарни фрази, не предизвиква неудобства за високите идеологии, защото за самия него, човек кротък, би било неудобно да се изкачва до тях. Той предпочитал да гледа наоколо си вместо нагоре; той бил първият писател, който спирал погледа си върху категории хора, изключени дотогава от поезията и героичната или лирична проза — търговците, занаятчиите, посредниците, мошениците, глупаците, светските попове, чувствените монаси, ревнивите съпрузи, хитрите съпруги, авантюристките, леките жени — пъстра тълпа, подбрана непосредствено от всекидневния му живот.

„Един свят — пише Анри Овет^[5], — който не само е различен от този на «Божествената комедия», но е негово отрицание, дори осмиване. Мистицизмът и аскетизмът не изчерпват цялата мисъл и живот на средновековието; едно силно течение на подигравателна дързост, на чувствен реализъм, на безгрижно веселие, често грубиянско и разпуснато, продължавало да следва отблизо, така да се каже, богословското и философското движение. Бокачо не преобразил по революционен път съвестта на своето време, не подканил своето поколение да потъпче всичко онова, което предшествуващото бе уважавало. Негова главна заслуга е, че успя да извлече от едно душевно състояние, което не бе създал, но от което е бил дълбоко проникнат, една художествена творба, която в нейната сфера, явно по-нискостояща, може да се сравни по широта и съвършенство с творбата на Данте.“

Като обратна страна на средновековния аскетизъм „Декамерон“ е „отрицание и осмиване“ на „Божествената комедия“. Прочитът на книгата в тази светлина предлага изненадващи резултати. Така например Данте наказва сладострастниците и въпреки цялата си симпатия, която изпитвал към Франческа да Римини, бил я поставил да се носи заедно с нейния Паоло сред зимната фъртуна на втория кръг. В „Декамерон“ нещата са коренно различни: на никого не идва наум да наказва прелюбодеянието в задгробния живот. Казва го героят на десетата новела от седмия ден.

Двама приятели от Сиена, Тингочо и Меучо, обичат една и съща жена, мона Елиза. Но Тингочо, който е имал възможността да я посещава повече от другия, умира преждевременно от еротично изтощение и душата му отлита в чистилището. Една нощ съгласно уговорката им се явява насън на Меучо, който с чувство на страх и надежда го пита как се чувствува човек „отвъд“. Тингочо го успокоява, уверявайки го, че „отвъд“, противно на онова, което твърдят проповедниците, не се отдава никакво значение на плътския грях.

Вместо греха се наказва добродетелта. В новелата за Ностаджио дели Онести (ден пети, новела осма) едно момиче, виновно, че е отблъснало предложенията на влюбения в нея момък, който в отчаянието си се самоубива, заради жестокостта си бива осъдено да отиде в ада, където я чака жестоко наказание: да бъде преследвана от самоубиеца, който я сграбчва, убива я с нож, изтръгва сърцето й и го хвърля на кучетата. Сцената се повтаря безконечно. Ето как жената с каменно сърце ще се научи да не презира удоволствията на любовта.

Едностранното изоставяне на любимия без неговото съгласие също е голяма вина според веселяшкия нов морал на Бокачо. В седмата новела на третия ден мона Ермелина по заповед на изповедника си, който я заплашва с мъките на ада, оставя неохотно любимия си Тедалдо дели Елизеи. След известно време последният се представя на жената, преоблечен като поклонник, и преди да й се открие, я убеждава, че прекъсвайки любовната си връзка, е извършила грях, сиреч кражба, защото, „след като сте му принадлежали, било е нечестно да го лишите от себе си, все едно че сте извършили кражба“.

Излишно е да добавяме, че тази непринудена етика на удоволствието приема ревността за смъртен грях. Който има хубава жена, трябва да си затваря очите. Иначе ще му се случи същото като на селянина Ферондо (ден трети, новела осма), когото един монах упоява и погребва като мъртвец, а когато го събудили, му казали, че се намира в чистилището, и в продължение на десет месеца два пъти на ден го биели с тояга за изкупление на това, че приживе е бил ревнив. А през това време монахът се радвал на любовта на жена му.

Бокачо презира ревността. Той лично опитал жилото й по време на любовта си към Фиамета и сега застъпва един нов морал, който да освободи човечеството от тази болест. Жената има задължението да харесва на мъжа, а той да не я лишава от нищо и най-вече никога да не бъде ревнив. В сексуалната област тя има същите права като мъжа. В десетата новела на втория ден, където корсарят Паганино от Монако отвлича жената на съдията Рикардо Кинцика, Бокачо явно е за еманципацията на жената.

За да вникнем в революционния смисъл на новелата, добре би било да споменем за подчиненото юридическо, социално и морално положение на жената през средните векове. Богословите я смятали за носителка на злото, „една добра жена е като змиорка в чувал с петстотин змии“ — отсъжда един философ и добавя: „ако мъжът има щастието да напипа именно змиорката, то той ще е сполучил само да държи опашката на една хлъзгава риба“.

По време на чумните епидемии било опасно човек да легне до нея, дори да се доближи до леглото й, защото по правило жената е „заразено“ същество, което привлича болестта, както сюнгерът — водата. Казвали in peste Venus pestem provocat, т.е. по време на чума Венера предизвиква чума. Една от причините за дълбокото презрение и осъждане на мюсюлманите от страна на християните била тяхната чувствена свобода, тяхната непринудена и канонически узаконена полигамия, която контрастирала с киселото целомъдрие на отшелниците и пустинниците. Какво била жената за свети Ефрем, епископ на Низиб през IV в.? „Елегантна примка, която тегли мъжете към похотта, корабокрушение на суша, извор на низости, съкровище от мръсотия и злоба, гибелна беседа, слепота за очите, разруха на душата, жило за сърцето, гибел за младежта, скиптър на ада, бездна от плътските желания, безсрамна любов, съюзничка на демона, помощничка на змията, утеха на сатаната, неутешима мъка, горяща пещ, преграда към спасението, неизлечима злоба, убежище на развратните, ковачница на демоните, безсрамен звяр…“

Един монах на име Марко, пустинник в Египет, приел със съгласието на игумена да го посети майка му, която не бил виждал от много време. Докато траела срещата им, той й говорил със затворени очи — все пак тя си оставала жена и като такава била „Венерин свинарник“. Друг духовник, който трябвало да пренесе на рамо майка си през реката, се сетил преди това да увие ръцете си с ивици плат, откъснати от плаща му, за да не би кожата му да докосне кожата на жена.

Девствеността била предпочитаното състояние от църквата и свети Йеролам допускал брака дотолкова, доколкото от него се раждали девственици. Половият акт бил оправдан единствено като необходимо и уви, незаместимо средство за продължението на рода, но се препоръчвала рядката му употреба, и то лишена от всякаква добавка на наслада. Църквата публикувала списък на забранените дни, в които съпрузите трябвало да живеят като брат и сестра: неделя, сряда и петък, сиреч сто петдесет и шест дни или по-точно нощи от всичко триста шестдесет и пет. Към тях следвало да се прибавят четиридесетте дни на великите пости и месецът от Заговезни до Коледа. От зачатието до четиридесетия ден след раждането съпрузите не могли да имат никакво сношение. Причестяването също ограничавало половите връзки, тъй като били забранени в трите дни преди него. А хората не се причестявали само по Великден.

На тези религиозни забрани се позовал с хитри увъртания споменатият вече съдия от Пиза Рикардо ди Кинцика, за да отклони желанията на жена си Бартоломеа. Рикардо бил престорено набожен старец, „надарен повече с ум, отколкото с телесна сила“, който пожелал да вземе с парите си красива и много по-млада от него жена. За да се защити от изблиците й на нежност, измислил си личен календар на въздържание, който бил още по-строг от църковния. Всякакъв претекст бил за него добър, стига да можел да откаже на жена си: „въздържане от храна, смяна на сезоните, празници на апостолите и на безброй други светии, петъците, съботите, неделите, великите пости и някои фази на луната“.

В един лош за него и добър за нея ден я отвлича един симпатичен корсар, Паганино от Монако, който с младежка щедрост й давал всичко онова, което съдията й отказвал. И когато съпругът отива да си я прибере, предлагайки голям откуп, Паганино приема размяната, но не и жената. Тя за учудване на всички крещи в лицето на мъжа си, че не иска да се върне вкъщи; предпочита да остане с горещия пират, в чийто любовен календар, слава богу, нямало празници, а само работни дни.

„Вие трябва да забележите, че съм млада, свежа и здрава; следователно щяхте да знаете от какво друго освен от храна и дрехи се нуждаят младите жени, въпреки че от свенливост не го казват — протестира Бартоломеа срещу съпруга си, потвърждавайки с весела самоувереност естествените права на своя пол и откупвайки векове на женско унижение. И ако ви е било по-приятно — заключава тя — да изучавате законите, вместо да се грижите за жена си, не трябваше да се жените.“

Една поговорка от Венето казва: от учения мъж не става любовник.

Извън женската еманципация, прокарвана в аванс със съвременен финес, в „Декамерон“ са засегнати и други теми, които изненадват читателя от XX в. със своята актуалност: престъпления, извършени поради накърнена чест, бракове, които спасяват неудобни положения, групов секс, законът за търсенето и предлагането.

Престъпление поради накърнена чест. Младата Изабела (ден четвърти, новела пета) обича тайно Лоренцо, чирак в дюкяна на тримата й братя, богати търговци в град Месина. Като разкриват любовната връзка и се уверяват, че сестра им е обезчестена, братята не й се скарват, преструват се, че нищо не се случило, а Лоренцо изпращат на онзи свят и го заравят на едно отдалечено място извън Месина. Нещастната Изабела след няколко дни пита братята си за Лоренцо и те отговарят, че са изпратили чирака надалеч по работа. „Пък и защо толкова се интересуваш — питат грубо пазителите на семейната чест, — какво има между теб и Лоренцо, защо искаш да знаеш толкова неща за него?“

Бедното момиче се оттеглило да плаче в стаята си, после задрямало и насън й се явил нейният Лоренцо с бледо лице и прогизнали от кръв дрехи и съобщил мястото, където бил погребан. На следващия ден момичето отишло на указаното място, разровило още прясната пръст, отсякло с нож главата на любимия, поставило я в една глинена саксия, покрила я с пръст и посадила босилек в нея. Занесла саксията в стаята си и всяка сутрин и вечер я поливала със сълзите си. За кратко време босилекът избуял красив и дъхав.

Бракът като спасително средство. Ричардо Манарди и красивата Катерина (ден пети, новела четвърта) са заварени в леглото от нейните родители. Бащата, без да губи време, предлага на младежа драматичния избор: или да умре, убит като куче, или веднага да се ожени за момичето. Естествено Ричардо избира брака и от този ден или по-точно от онази нощ те заживели доволни и щастливи.

Групов секс. Двама приятели от Сиена, Спинелочо и Дзепа (ден осми, новела осма), след като си откраднали един на друг жените, решили, за да сложат край на неприятните хитрувания и взаимните измами, да ги направят общи „и оттогава всяка една от тях имала двама мъже и всеки един от мъжете две жени, без повече да повдигат дума или препирня за това им общо притежание“.

Закон за търсенето и предлагането. Макар да не обичал търговията, Бокачо разбрал икономическите закони по-добре от философите, последователи на Аристотел. Докато църквата оставала на анахронични позиции, осъждайки по всякакъв начин заема под лихва, той си дал сметка за новата капиталистическо-търговска действителност; и ако мразел умствената ограниченост на буржоата гешефтари, ако се отвращавал от ръцете, свикнали само да броят пари, включително тези на баща си, все пак не можел да отрече ролята, която те изиграли в обновлението на облика на света, разрушавайки преградите на средновековното автархично стопанство на замъците и засявайки Европа със семената на капитала. Колкото и да не обичал търговията и банките, предугадил — може би пръв измежду нашите писатели — той, отнесеният песнопоец и женкар, основния закон на търсенето и предлагането, върховен регулатор на пазара.

Един търговец от Равело, Ландолфо Руфоло (ден втори, новела четвърта), отива в Кипър с кораб, пълен със стоки, надявайки се да намери добър пазар и изгодни цени. Но едва-що пристигнал на острова, „видял, че със същите стоки, каквито карал, били пристигнали и други кораби“. Когато нараства количеството предлагана стока, неизбежно цената спада, „поради което трябвало не само да продаде на ниска цена онова, което бил донесъл, но ако искал да се отърве от стоката си, просто трябвало да я хвърли, което било равнозначно на разорение“.

Преодолявайки морета и планини, търговците облагоприятствуват контактите и взаимното опознаване на народите, защото зад стоката пътуват идеите и мислите. В еклога XIII в един спор между двама овчари, Дафни и Стилбон, долавяме неоспоримите обществени придобивки на предприемаческата дейност. Стилбон казва: „Жителите на Масико засяват нивите, на Гаргано складират стоката, лигуриецът прави вино, критянинът хвърля мрежата, сицилианецът произвежда мед, британецът праща вълна, ако искаме тамян, Ливан ще ни достави прекрасен“.

Благодарение на търговския обмен светът става по-малък и по-богат, „жителят на Севера научава за нещата, които се добиват в Атласките планини, скандинавците — за произведенията на жаркия Нил, а ние смесваме водите на Ганг с бързите вълни на Ебро и Северът научава за пясъците на Етиопия“. Джовани презира търговията и индустриалното производство, но без да се усети, пише епопея за тях. Въвеждайки в света на изкуството пъстрия живот на дребния и едър еснаф, забогателите плебеи, закоравелите измамници, паразитите и развратниците, авантюристите и шегаджиите, отритнати като недостойни сюжети на рицарската и дворцовата литература, „Декамерон“ ни се представя като най-революционната книга от онова време. Тя е „Илиадата“ на търговците, а Бокачо — техният Омир.