Чезаре Марки
Бокачо (7)

VII.
Сто новели или сто молитви?

Видяхме, че унгарците напуснали Неапол при първите признаци на черната чума. В навечерието на бедствието Европа брояла петдесет и четири милиона жители, които в течение на три години намалели с една трета. Изглежда, болестта била пренесена с кораб от Крим в град Месина в Сицилия, откъдето плъзнала из цяла Европа, чак до Скандинавия. Нямало никакви профилактични мерки — едва половин век по-късно Венеция, поучена от страхотната епидемия, създала лазарети, поставяла под карантина корабите, пристигащи от съмнителни страни, и наложила на корабите, в които имало заразени, да издигат жълто знаме.

Разпространението на заразата намерило съюзник в крайно лошите условия на хигиената и храненето. В жилищата влизала оскъдна светлина, често единственият отвор за въздух била вратата към улицата. Всички се хранели от една паница, без прибори; покривката и салфетката били замествани от широките ръкави на дрехите. Кокалите хвърляли под масата, където да почистят се грижели само кучетата. Продуктите почти никога не били пресни; в храната преобладавали много солени меса, подправки и пикантни сосове.

Домашната баня била рядкост, обществената била повече позната като публичен дом, както ни осведомява новелата за Ричардо Минутоло. След падането на Римската империя „Европа не се мила хиляда години“. Мнозина църковници виждали в култа към тялото — греховната обвивка на душата — оръжие на лукавия. Свети Йеролам бе упреквал приятелите си в прекалена чистота; свети Пиер Дамяни възхвалил в De perfecta monachi informatione^[1] личната мръсотия като християнски дълг. Света Катерина избягвала грижливо всякаква форма на хигиена. Отшелниците се докосвали до водата един път в живота си — в деня на кръщението.

В Париж свинете се разхождали свободно из улиците, липсвала канализация, а когато била построена първата канализационна мрежа няколко години след чумата, хората продължавали да хвърлят отпадъците в Сена. В Лондон над вадите, или направо над улиците се подавали висящи клозети, чиято гадост падала върху главите на минувачите; стигнало се дотам, че през 1321 г. уличката Ебгейт трябвало да бъде затворена за движението. В Неапол нещастният Андреучо от Перуджа (ден втори, новела пета) паднал от висящия клозет в една тясна уличка, която служила за помийна яма на целия квартал.

Чумата се проявявала с точни и неумолими симптоми: възпаления под мишниците и по слабините, които се подували колкото яйце, черни или сини петна по бедрата и ръцете. Болестта се развивала много бързо, болният умирал на третия ден, а понякога и по-скоро. „Колко храбри мъже, колко красиви жени, колко прелестни младежи, които и Гален, и Хипокрит, и Ескулап биха намерили за съвсем здрави, сядали сутрин на закуска с домашните си или с приятели, а следващата вечер отивали на вечеря при своите близки покойници от другия свят!“ — отбелязва Бокачо.

Липсвали лекари. През 1339 г. във Флоренция те били, шестдесет; в Милано двадесет и осем през 1288 г., също двадесет и осем във Венеция през 1324 г. — достатъчни на брой при нормално положение, но не и да се справят с една епидемия. Страхувайки се от зараза, изследвали урината от разстояние, без да прекрачат прага на болния, а прибирали високи хонорари. Страхът, вместо да ограничи бедствието, го разпростирал. Бокачо разказва как видял да хвърлят на улицата бельото на умрял от чума, как след това минали свине, заровили зурли в тия мизерни парцали и малко след това „се строполиха мъртви, сякаш бяха погълнали отрова“.

Ширел се жесток егоизъм, децата изоставяли родителите и, обратно, роднината казвал на болния „тичам за лекар“ и повече не се връщал. Който можел, бягал на село, където селяните в примирено очакване на заразата престанали да работят и ядели скътаното. В онова лято никой не ожънал житото. Когато свещеникът отивал с кръста в дома на някой покойник, намирал измряло цялото семейство. В един ковчег побирали повече трупове.

Липсвали и гробари; малцината, които могли да се намерят, възползувайки се от нарасналото търсене, вдигали тарифата. Заедно с лекарите и нотариусите, заети да съставят завещания, гробарите имали най-много работа. Копаели общи ями, където нареждали труповете „като стоката в корабните трюмове“. Обществените служби не работели, религиозните служби били отменени, кръчмите затворени. Цената на захарта, главната храна на болните, се покачила неимоверно, разцъфнала черната борса. Здравите се бранели от заразата, вдъхвайки ароматни билки, наливайки се с алкохол, особено ракия, която един век по-късно дукесата лекарка Катерина Сфорца щяла да определи като „отличен лек против чума и глисти. На възрастен да се дава четвъртина, а на дете половин четвъртина“.

За да не се деморализира населението, управите на Сиена и Венеция забранили носенето на траур дори и за това, че — обяснил убедително венецианският сенат — носенето на траур не ползува покойниците. На една плоча в сградата на венецианското братство „Санта Мария“ четем следната диагноза:

„Някои храчеха кръв от устата, други ги боляха жлезите под мишниците… и хората бяха така изплашени, че бащата не искаше да посети сина си, нито синът баща си, и тази смъртност трая около шест месеца“.

Морът опустошавал Италия от пролетта до есента на 1348 г., като същевременно се проявил във Франция и Испания; през 1349 г. нахлул в Дания и Англия, през 1350 г. плъзнал из Централна Европа. Населението на Флоренция спаднало от 90 000 на 50 000 жители, на Тулуза от 30 000 на 20 000, на Алби (Прованс) от 10 000 на 5000, на Ипр (Фландрия) от 30 000 на 18 000. От сто и четиридесетте калугери на Монпелие оживели седем. Средната продължителност на живота, която през 1300 г. била около 34 години, по време на чумата спаднала на 17. Бокачо загубил много приятели: Джовани Вилани, Бруно Фрескобалди, после мащехата си Биче, а малко по-късно и баща си, който в онези месеци заемал малко иронично звучащата длъжност на „интендант по изобилието“, отговарящ за продоволствието и обществената хигиена.

Нещастието било неописуемо. Ония моралисти, които приписали наводнението на река Арно отпреди петнадесет години на неморалното поведение на флорентинците, видели в чумата поредното наказание от небето, разгневено на грешния град. Според проповедите на брат Джордано от Ривалто в църквата „Санта Мария Новела“ на десет хиляди младежи нито един не стигал девствен до брака и само едно на сто от женените спазвали брачната вярност, жените прибягвали до аборти, процъфтявал „третият пол“ дотам, че в Германия наричали хомосексуалистите „флоренцен“.

След като чумата отминала, хронистът Матео Вилани, брат на Джовани, се надявал, че съгражданите му ще се покаят. Оцелелите би трябвало ако не за друго, то поне от благодарност да се държат като добри християни, скромни, добродетелни, страхуващи се от бога, а вместо това те се отдали „на най-безсрамен и разпилян живот, какъвто първом не водели; мързелували и се отдали на чревоугодничество, пирове, хазарт и неудържим разврат, обличали се пищно и дръзко, възприели нечестно държане“. Жените от народа се нагиздили с красивите дрехи на починалите дами от аристокрацията, мнозина отказали да се върнат към предишните си скромни и честни занаяти, понеже неочаквано наследили богатства, останали без собственик. Четиридесетте хиляди умрели обогатили петдесетте хиляди оцелели, сиреч баницата на благоденствието си поделили по-малко хора.

Когато и страхът отминал, възвърнала се — всемогъща — радостта от живота: след толкова погребения всички се втурнали да се женят — неувяхващи старици, невъздържани вдовици, едва напъпили девойки, сякаш Ерос бил детронирал Танатос и заповядал пълна мобилизация. Дори монахини и монаси захвърляли расото и почнали да се женят; „калугерките — пише Бокачо — се отдадоха на плътски удоволствия, станаха разпуснати и похотливи“.

Описанието на чумата съставлява въведението към „Декамерон“, шедьовърът, писан между 1348 и 1353 г. Ако Джовани беше дълбоко религиозен и душата му се терзаеше от драмата на човешкото предопределение в отвъдния свят, чумата щеше да му послужи като отлична тема за морална проповед, изпълнена с градивни мисли. Но Бокачо не е типичен средновековен мислител, той вече е предвестник на хуманизма и затова представя бедствието не като повод за размишления за задгробния живот, а като покана да не пропуснем радостите на тукашния.

Докато болестта върлува в града, седем момчета и три момичета си дават среща в църквата „Санта Мария Новела“ и решават да побегнат от града сред природата, да изчакат там края на бедствието. Имената на десетимата преливат от чувственост във всяка тяхна сричка: Дионей, син на Диона, майка на Венера; Филострат, победеният от Амур; Панфил, въплъщение на любовта; Филомена, тази, която любят; Нейфила, млада любовница; Пампинея, пищна красавица; Елиза, така най-напред се е наричала измамената Дидона… Докато в града хората мрат като мухи, десетимата прекарват деня или по-точно десет дни (оттук и името Декамерон), разказвайки си приятни историйки, десет на ден, общо сто, в една вила, където „се чуват птичките да пеят, откъдето се виждат да се зеленеят хълмовете и равнината, полето с полюшващите се като море жита, с различни дървеса, а небето изглежда по-просторно и макар да продължава да ни се гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота; всичко това е много по-приятно за гледане от стените на нашия опустял град“.

Трудно е да си представим по-уклончиво отхвърляне на религиозната тема, по-ясно и смело утвърждаване на земните стойности пред метафизичните. Бокачо не се интересувал дали чумата идела от господа или поради лошо съвпадане на звездите. Той не е моралистът, който наказва, а художникът, който представя с грижлива безпристрастност свещения егоизъм на човека, желанието му за живот, неудържимото избухване на любовта — космическа сила, която се присмива на всичко, включително епидемиите, а в нашия случай — като че ли така иска да ни внуши влюбчивият Джовани — единствения лек, в състояние да гарантира продължението на вида след подобно бедствие.

На фона на превърнатата в гробище Флоренция Джовани Бокачо, човек веселяк, строи сграда от сто весели новели, за да ознаменува победата на живота над смъртта, на фантазията над реалността, на съзидателния оптимизъм над малодушния морализъм. Макар да остава повече от век, вече във въздуха се усеща Ренесансът — „Колко е красива младостта, що, уви, тъй бързо отминава“ (Лоренцо Великолепни^[2]). Ако беше един обикновен средновековен ум, а не предвестник на хуманизма, Бокачо щеше да спре десетимата младежи в църквата „Санта Мария Новела“, щеше да ги накара да коленичат пред олтара и да произнасят по десет молитви на ден в продължение на десет дни.

Стоте новели на Бокачо представят човешката комедия, тъй както стоте песни на Данте — божествената. Когато Данте умрял, Бокачо бил на осем години, но помежду им сякаш били преминали векове. Първият бил съвестта на своето време, вторият — огледалото. Данте търсел вечните стойности, Бокачо — уличната хроника. За Данте грехът е изходна точка на угризението и изкуплението, за Бокачо — крайната точка на неангажираното му съзерцание. За Данте човек е временно на тази земя, пътник, жадуващ за отвъдното, за Бокачо човек се чувствува много добре на земята, особено в женска компания.

Той дал да се разбере това в „Любовно видение“, малка поема в терцини, написана по време на голямата му любов към Фиамета, дантевска по строеж, антидантевска по съдържание. На поета се явява насън жена, подобна на Беатриче, която го води към един благороднически замък. Той има две врати — една малка със стръмна стълба и друга широка и леснодостъпна. Първата извежда към добродетелта, към небесното блаженство, втората — към земните блага, към богатството, властта, пъргавия ум и любовта.

Едва-що успява да зърне вратата на добродетелта, Бокачо се изплашва толкова тя е тясна, и възкликва:

„И кой ще може да достигне там,

където никой да върви не пожелава?“

Запитвайки се тъй, видях портал голям

отворен, който водеше към светла зала,

 

където ми се стори, че празнуват с плам.

И казах си: „Към светлината засияла

да тръгнем — там ще е заветната ни цел,

на веселба душата там се е отдала“.

Жената го увещава, преди да направи окончателния си избор, да прочете надписа над входа, в който иска да го въведе:

                                                … Тая

 

вратичка е към пътя на живота, виж —

изкачването почва трудно, но накрая

на вечен отдих ще се насладиш,

затуй побързай да се устремиш нагоре,

ленивата си плът с духа ще победиш.

Но Бокачо е очарован от надписа над втората врата:

Богатства, почести и всякакви удачи

и безгранична слава, с блясък несравним

ще дам на всеки, който моя праг прекрачи.

Няма ли да бъде по-добре, предлага Джовани, да хвърлим първо едно око на земните блага, които, макар да са лекомислени и измамни, имат голямото преимущество, че са видими и осезаеми? В този момент на сцената се появяват откъм голямата врата двама младежи, които съблазнително му подсказват един компромис:

Защо да дириш само непосилно бреме?

Тръгни след нас и ще се поздравиш с успех,

чиято ценност никой няма да ти вземе,

а пък за стръмнината, ако искаш ти,

пред смъртта все още ще намериш време.

За да изтръгне Джовани от лошите съветници, жената, която го води, държи дясната му ръка, другите — лявата, дърпат го ту жената, ту двамата младежи, но накрая колебливият Джовани избира широката врата, която му е напълнила окото още от първия момент. Тук Бокачо се държи точно обратното на Данте. В „Божествена комедия“ Данте търси веднага изкуплението и се оставя в ръцете на Вергилий, за да му покаже чрез ужасите на греха пътя на спасението; Бокачо отлага спасението на душата за по-късно, за последната година. Първо иска да вкуси благата на света — небето може да почака. Така той ни се явява като първата ранна лястовица на религиозното равнодушие на Ренесанса.

* * *

Когато новелите на първите три „дни“ започнали да обикалят между хората, надигнали се в хор гневните гласове на престорените набожници, които упреквали писателя, че се е отдал на лековат жанр, и то на неговата възраст. Бокачо бил почти на четиридесет години — започваща старост при ниската тогава средна възраст. Ругаели го, че нямал срама да пише за неща, които буржоата и духовниците открай време не се срамували да вършат. Удоволствията и греховете на любовта се ширели и оправдавали, при условие че не се изваждат на показ. Но любовта, казвал Джовани, е по-силна от хората и от тяхното лицемерие.

 

Имало едно време — разказва той за свое оправдание — един флорентински гражданин, строг моралист и аскет, който живеел в една пещера със сина си, отгледан в пълно неведение и презрение към света. Един ден трябвало да слязат в града и докато вървели, момчето се учудвало, като виждало коне, волове, църкви, дюкяни и неща, все невидени дотогава от него. Питал за името на всеки предмет или животно и бащата му отговарял, задоволявайки естественото му любопитство. По едно време срещнали група момичета.

— Татко, какви са тези?

— Наведи си очите и не ги гледай, те са лошо нещо — заповядал бащата.

— Поне ми кажи как се наричат — настоял синът. За да не възбуди спотаеното у него плътско желание, бащата измислил една лъжа:

— Наричат се патици.

И станало чудо: момчето, което не се развълнувало при вида на вола, коня, къщите и църквите, сега попитало веднага:

— Татко, не можем ли да си вземем една от тези патици?

— Мълчи, това са лоши неща.

— А всички лоши неща ли са направени така?

— Да, сине.

— Аз не разбирам, не зная нищо, но уверявам те, татко, че не съм виждал досега толкова красиви и приятни неща като тези, които ти наричаш лоши. Досега ти ми показа само изображения на ангели, но за мен тези патици са по-красиви от ангелите. Моля те нека занесем в нашата пещера една от тях, а аз ще й давам да кълве зрънца.

Трудна задача е човек да се опълчи на природните закони, нужни са свръхчовешки усилия, каквито Бокачо признава, че не притежава, а и да ги е притежавал, щял по-скоро да ги заеме на други, отколкото да ги използува сам. Затова помолил критиците и клеветниците да го оставят на мира — искал да живее и да пише, както му се харесва.

Наистина ли новелите му са толкова дръзки? Бокачо искал да му бъдат признати на него, писателя, същите права, както на художниците. Да не би художниците да не представят Христос като мъж и Ева като жена? В същността си новелите му не са нито добри, нито лоши, всичко зависи от нагласата на читателя. „Кой не знае, че виното, тъй приятно и полезно за здравия човек, вреди на болния? Ще кажем ли, че заради това то е вредно за всички? Кой не знае, че огънят е полезен, дори необходим за смъртните? Ще кажем ли, че понеже изгаря къщите и градовете, е беда за хората?… Никога покварен ум не е разбирал здравия смисъл на думите“ — заключава Джовани, перифразирайки Omnia munda mundis^[3]. Впрочем и Евангелието, когато се чете наопаки, погубва хората и все пак на света не съществуват „по-свети, по-достойни и поучителни страници“.

Моралистите не един път надигали глас против забавната литература, против светската поезия, против писателите езичници и с езически тенденции, които, създавайки l’art pour l’art^[4], отвличали християнина от непосредствените му задължения. Бокачо ги заклеймява с язвителен сарказъм:

„Тези съдници на справедливостта или по-скоро на несправедливостта желаят с цялата си злоба провала на поезията и викат гръмогласно: «О, вие, които сте избавени от пролятата на кръста кръв, о, народе, мил на бога, ако още изпитвате милост, почит, любов или поне страх от господа, хвърлете в огъня тези нещастни книги на поети и разпилейте на вятъра пепелта им. Защото да ги имаш вкъщи, да ги четеш, а и само желанието да ги четеш е вече смъртен грях. Те изпълват душата с отрова, въвличат ви в ада, низвергват ви от небесното царство».“

И по-нататък:

„Ако прочитът на поети не е забранен от законите, от пророците, нито от светите укази на папите, какво лошо има в това да ги имаме и да ги четем? Някои ще кажат: защото сладостта им блазни ума. Отговарям с една стара поговорка: всеки да си знае силата. Естествено приемам, че е по-добре да се изучават свещените книги; който ги изучава, е по-драг на бога, на папата и на църквата. Но не всички имат, и то винаги, едно и също влечение, затова понякога някои ги теглят поетичните книги. Какво лошо и какъв грях има в това?… Спокойно можем да наблюдаваме акробатите, които дават представления, в повечето случаи неприлични, по ъглите на улиците, да слушаме по банкетите безсрамните песни на шутовете, да понасяме ругатните на шарлатаните в таверните и непристойните предложения на сводниците в бордеите и безспорно за всичко това няма да идем в ада, а да четем поетически книги щяло да ни прокуди от небесното царство…

На художника е позволено да рисува в църквата кучето Цербер, което пази входа на царството на мъртвите, или лодкаря Харон, който прекарва осъдените души през реката Ахерон, и Фурните, опасани от змии и въоръжени със запалени факли, както и самия Плутон, цар на мъртвите, който раздава наказанията на осъдените. Но на поетите е забранено да пишат такива неща, а на читателите — да ги четат. На художника е позволено да изобразява в дворците любовта на древните герои, безумствата на хората и боговете — никой закон не забранява това и всеки може да съзерцава колкото си иска тези рисунки; и, обратно, настояват, че хрумванията на поетите, поднесени с разкрасени изрази, покваряват душите повече, отколкото рисунките. Нека отбележа, че поезия четат образованите люде, а картините често гледат и неграмотни“.

Затова нека критиците мърморковци го оставят на мира да пише както си иска и за каквото си иска. Той пише, за да запълва „свободното време“ на жените, това обезправено мнозинство от човешкия род, което живее според желанията на бащите, братята и съпрузите. Сутрин близките й я водят на църква, после целия ден работи вкъщи или безделничи в стаята си, в плен на натрапничави фантазии на младостта, на забранени любовни мечти, на беса на неугасените страсти.

Обвиняват го, че стилът му на писане е разтегнат и понякога многословен. Но стегнатият стил приляга на учените, които се трудят не за да мине времето, а за да го използуват правилно, нещо, което не се случва на вас, жени, подмята авторът, показвайки се малко женомразец, „защото ви остава толкова свободно време, колкото не успявате да вложите в любовните си игри. Извън това, понеже ни една от вас не отива да учи в Атина, Болоня или в Париж, трябва по-подробно да ви се разправя, отколкото на ония, които са изтънчили ума си в учението“. Така с малко думи Бокачо признава на нежния пол две качества: похотливост и невежество.

Десетте младежи от „клуба“ на „Декамерон“ често призовават господ и Мадоната, в петък не разказват своите пикантни истории, за да почетат Христовите мъки, и се отдават на молитви, в събота жените постят в чест на Богородица, верни на календар, според който весело се редуват молитви и солени анекдоти. Почитта, която Бокачо отдава на религиозните стойности, е напълно формална; истинската света троица, която според него ръководи света, е Щастие, Любов и Ум, на които са посветени и които вдъхновяват стоте новели.

За Джовани съществува само един истински непростим грях: глупостта. Той се нарежда винаги на страната на хитреците, против глупците, защото светът не принадлежи на добрите, а на ловките и това доказвали извън литературата безкрайно ловките тоскански търговци, които с търговия и лихварство станали господари на господарите на света.

Каландрино с двама свои приятели се изкачва по планината Муньоне, за да търси камъка хелиотроп, който прави човека невидим (ден осми, новела трета). По едно време приятелите му Бруно и Буфалмако, преструвайки се, че вече не го виждат, започват да го викат на висок глас и да го замерят с камъни и той решил, че е станал невидим, и без да издаде стон, се връща вкъщи, целият в синини и с джобове, пълни с камъни, сред които мислел, че има хелиотроп, който прави хората невидими.

Мадона Филипа от Прато (ден шести, новела седма), осъдена на изгаряне за прелюбодеяние, преди палачът да запали кладата, помолила кмета да попита мъжа й дали и колко пъти, когато е била канена да изпълни съпружеските си задължения, му е отказала. Мъжът отговорил честно, че не му е отказвала. „Тогава — отвърнала веднага жената — питам вас, господин кмете, щом той винаги е взимал от мен всичко, от което се е нуждаел и което е харесвал, аз какво трябваше да правя с онова, което му беше в излишък? На кучетата ли да го хвърлям? Нима не е по-добре, че го дадох на тоя благороден човек, който при това ме обича повече от себе си, вместо да се похаби и отиде на вятъра?“ Впечатлени от гениалното разсъждение, жителите на Прато изменили закона за прелюбодеянието, като запазили изгарянето само за ония жени, които прелюбодействували за печалба, и оправдали жените, които вършели това поради физиологическа надареност.

Един коняр се вмъкнал с измама в леглото на Теодолинда, жена на Агилулф, крал на лангобардите (ден трети, новела втора); открили го и той побягнал в стаята на прислугата, хвърлил се в едно легло и се престорил на заспал. Кралят, който бил хитър, опипал пулса на всички слуги и на човека, чието сърце биело силно — неоспоримо доказателство за вината му, — остригал косите. На следващия ден благодарение на този белег за разпознаване щял да го накаже публично. Но конярят излязъл по-хитър от краля и щом той излязъл от помещението, остригал с ножицата косите на всички слуги, които спели дълбоко, така че на сутринта кралят не бил в състояние да различи невинните от виновния.

Бокачо застава на страната на Буфалмако, на мадона Филипа и на коняря, т.е. на страната на умните. Интелигентността винаги е толерантна и Бокачо също е толерантен, особено относно религиозните въпроси. Не бил нападателна натура, не изпитвал омраза към евреите, възхищавал се на сарацините, не проклинал друговерците. Не е бил неверующ, а верующ по италиански, т.е. щял да тръгне по църкви по-късно, когато тялото започнело да се износва. Неговият бог „разбира“ и си затваря едното око за някои човешки грехове, а и двете — за греховете, извършени от мъжете и жените заедно.

Той показва толкова голяма интимност с господ, че го намесва в не дотам чисти начинания. В цитираната новела за Ричардо Минутоло, който обича жената на Филипело Сигинолфо, авантюрата завършва така: „И проявявайки най-голяма предпазливост, те често се наслаждавали на своята любов. И нека даде бог и ние да се наслаждаваме на нашата“. Бокачо се надсмивал над задгробните ужаси, над терзанията за преминаването отвъд, които измъчвали едно общество от големи грешници, които се страхували от ада.

Какво представлявал адът? Докато Джовани публикувал своите историйки, Якопо Пасаванти, игумен на доминиканския манастир „Санта Мария Новела“ (монашески орден, който подобно на францисканския „Санта Кроче“ не бил симпатичен на писателя — той предпочитал августинците от ордена „Свети Дух“), заплашвал гръмогласно в проповедите си, по-късно събрани в книгата „Огледало на истинското покаяние“, с пламъците на ада. Надареният с богато въображение игумен, който бил също лектор по философия в Пиза и магистър по богословие в Сиена и Рим, разказвал на верующите злокобни и чудновати истории, за да ги вкара в правия път. Например приключението на графа, отвлечен на връх Великден от някакъв непознат рицар, който под погледа на приятелите и слугите „го разнасял във въздуха, за да го види целият град, а графът викал: «Помогнете ми, съграждани, помогнете на вашия нещастен граф!». И викайки така, изчезнал от погледа на хората и бил отведен в ада при демоните“. Или историята за студента от Париж, ученик на Серло, преподавател по логика и философия, осъден на вечни мъки в ада. Той се явил на своя учител и показвайки му опакото на дрехата си, му казал:

„Виждаш ли подплатата на тази мантия? Цялата е жар и пламък на огън, пламтящ за наказание, който не ми дава отдих и постоянно ме гори. А това наказание ми бе отредено заради срамния ми плътски грях“. За да разсее всякакво съмнение у стария философ, садистичният призрак казал: „Подай ми ръката си, учителю!“. Онзи се подчинил и тогава ученикът пробол с огнения си пръст дланта на учителя като с остра огнена стрела. „Сега ти усети вече мъките на ада — рекъл ученикът и виейки от болка, изчезнал.“

След това Якопо разказва за един мъртвец, възкръснал преди още да е погребан, но останал мъртъв толкова, колкото било нужно, за да отскочи до ада и си даде сметка за мъките на осъдените — тъй жестоки, че решил да изкупи греховете си приживе. Затова напуснал светския живот, отишъл в пустинята и „както бил облечен, влизал в реката до шия, когато било най-студено, после излизал и оставал с мокрите дрехи на вятъра и студа, докато премръзнат месата му; или загрявал голям котел с вода и влизал, докато тя била вряща“.

Мисълта за ада тероризирала ума на средновековния човек. Монахът Джакомино от Верона в De Babilonia infernali^[5] си го представял населен от змии, жаби, змейове и дракони със зъби, остри като бръсначи. Било пресметнато, че адът бил двеста мили широк и можел да побере два билиона души, измъчвани от хиляди дяволи под заповедите на Сатаната, принц на мрака, когото иконографията с течение на вековете представяла все по-отвратителен и подигравателен. По скулптурите в катедралите той ръфа месата на осъдените или мами по време на Страшния съд архангела, който мери греховете на душите, като дърпа надолу едно от блюдата на везната (катедралата в Шартр). В ада се чува само плач и скърцане на зъби. Има само пламъци, които ближат вечно осъдените, без те да изгорят. Могли само да се надяват, но без никакво обещание на „адските отпуски“, Т.е. на намаление на силата на огъня по случай големите християнски празници.

Адът на любовника Бокачо е съвсем различен. Алибек, езическо момиче на около четиринадесет години (ден трети, новела десета), повикано от божия глас, отива да води отшелнически живот в пустинята, където среща друг отшелник на име Рустико. Виждайки красивото и свежо девойче, у него се събуждат плътските желания след дългото въздържание и забравил суровата дисциплина и светите мисли, подлага неопитното момиче на ускорен курс по сексуално възпитание, който приключва с многократно поставяне на „дявола в ада“ за голяма радост на учителя и ученичката и разбираемото възмущение на Якопо Пасаванти от безсрамната метафора.