Чезаре Марки
Бокачо (6)

VI.
Храня семейство

„Блаженият Неапол“ въпреки носталгичния оптимизъм на Бокачо бил на ръба на страхотна криза. Започвали стоте най-лоши години за кралството: от средата на XIV до средата на XV в.

„Войни на претенденти, опустошения и кланета — пише Бенедето Кроче^[1], — набези на банди, грабежи и същевременно предателства на бароните, колебание на населението, постоянно преминаване от една в друга партия, бързи и неочаквани провали на управници и на цели родове, мизерия, леност и залез на занаятчиите.“

На този период на разложение сложила начало една съвсем млада, красива, амбициозна, чувствена, а може би и престъпна принцеса, Йоана Анжуйска, която на 20 януари 1343 г. се събудила кралица, тъй като този ден умрял дядо й, крал Роберто, без да остави мъжки наследници. Била на седемнадесет години, число, което за неаполитанците, вярващи в кабалата, носело нещастие. От десет години била омъжена за братовчед си Андреа, син на Кароберт, крал на Унгария. Бракът бил сключен по държавни причини още когато тя и той били седемгодишни, в присъствието на принцове и дворяни, които се поклонили на двете благородни деца, докато те си разменяли „с инфантилно високомерие“ целувката и обещанието да бъдат съпруг и съпруга, щом физиологически това им се удаде. От този ден те заживели в Кастел Нуово под мрачното настойничество на Филипа, бивша перачка, чиято невероятна кариера ни описва самият Джовани, така както бил чул да му я разказват в двореца.

Филипа била жена на сицилийски рибар, наета от крал Роберто за дойка на син му Людовик, който се родил в 1300 г. Малко след това момченцето умряло, но ловката дойка успяла да се задържи в двореца като перачка, камериерка и компаньонка. По същото време майордом в кухнята бил някой си Раймондо Капани, който купил на сгода един роб негър от минаващи пирати, кръстил го на свое име, върнал му свободата и го задържал при себе си като помощник-мияч. Когато Раймондо Капани старши заминал на война, Раймондо Капани младши заел мястото му като отговорник на кралската кухня и като надувал може би разходите, натрупал за кратко време толкова много пари, че предизвикал не съмнение, а уважение у всички, включително у краля.

Писано било двете успоредни кариери — на перачката интригантка и на забогателия освободен роб, в даден момент да се срещнат и се съюзят, за да продължат в общо съгласие изкачването си към властта. При моралното разложение на анжуйския двор това не било трудно. Назначен междувременно за пазител на кралския гардероб, Раймондо младши се оженил за Филипа „и за да бъде сватбата им по-бляскава, безсрамникът забравил за робството си и за предишното си положение и поискал да бъде издигнат в ранг на кралски кавалер“. Дали му веднага тази титла. Впрочем и по време на анжуйското владичество никому не бил отказван кавалерски кръст.

Но това не било всичко. Когато на Карло, дук Калабрийски, се родила Йоана, старата Филипа била определена за учителка и гувернантка на малката. Какво била в състояние да я научи, не е ясно: едновременно с назначението на жена си Раймондо младши получил поста дворцов майордом на кралицата, после станал главен дворцов управител, което ще рече „номер две“ след управителя на кралството. „Колко е смешно да гледаш етиопеца, издигнал се от стаите на прислугата и миризливата кухня, как поднася на крал Роберто протоколните почитания, как предвожда младите благородници, председателствува кралския съвет, раздава правосъдие на молителите. Но така е: щастието издига когото си поиска“, отбелязва Джовани, обвинявайки за този скандален случай щастието вместо ценените от него анжуйци.

След смъртта на Раймондо младши, чието „погребение било кралско“, синът му Роберто Капани наследил титлата на дворцов управител, а Филипа разширявала властта си, търсейки помощ, когато се налагало, в магическото изкуство. Говорело се, че давала на Йоана любовно питие, което да я направи безчувствена към мъжа й Андреа и страстно влюбена в Роберто Капани, първия от многото й любовници, издигнал се заради заслугите си в леглото до управител на кралството — най-високия ранг в гражданската администрация.

Мрачната картина на слуги господари се допълвала от францисканския монах Роберто, настойник на Андреа, „горд с беднотата си, изнемощял от разврат, плешив, морав от пиянство и с отекли крака — описва го Петрарка, потръпвайки от отвращение, — прегърбен не от старост, а от лицемерие, той се разхожда из залите на двореца и опрян на бастуна си, тъпче смирените, потъпква правдата и осквернява всяко човешко и божествено право“. Петрарка прави проницателна политическа преценка, заключавайки, че този предходник на Распутин „държи кормилото на люшкащия се кораб, който много скоро ще претърпи голямо корабокрушение“. Петрарка излязъл пророк. Тези думи, писани от него до Джовани Колона, носят дата 29 ноември 1343 г.: две години по-късно Андреа щял да бъде убит.

През септември 1345 г. Йоана и Андреа отишли да летуват край Аверза в манастира „Сан Пиетро“ в Муроне. Нека мястото, избрано за летуване, не ни заблуждава — у двамата нямало нищо монашеско или аскетично, нито у деветнадесетгодишната кралица, която сменяла любовниците си като ризите, нито у връстника й принц Андреа, отдаден на лов и пирове. Двамата не се обичали. Йоана интересувала Андреа само заради короната, която тя не искала да сподели с него. Кралицата била тя, Андреа трябвало да се задоволи с ролята си на принц съпруг. Благородниците неаполитанци подкрепяли Йоана, понеже се страхували да не намалее престижът им в двора. Роднините на Андреа, в частност брат му Луи, който наследил от баща им Кароберт унгарския престол, настоявали пред папата да короняса принца; Йоана и бароните се противопоставяли. Много злато изпратил унгарският крал на папата, не по-малко изпратила и Йоана. Кой щял да надделее? На 20 септември Климент VI писал от Авиньон писмо, което разрешавало спора: до края на месеца Андреа трябвало да бъде коронясан за крал. Изборът бил направен, макар вече да бил напълно излишен. От два дни Андреа бил мъртъв.

Престъплението било извършено по следния начин. През нощта на 18 септември, докато кралската двойка спяла, един съзаклятник почукал на вратата на стаята, разположена на първия етаж на сградата, и под някакъв претекст накарал Андреа да излезе. Още сънлив и по халат, той се подал в коридора, където бил хванат от здрави, може би познати му ръце. Един затиснал устата му, друг прекарал примка през врата му, повдигнали го и го обесили на перилата на една галерия, която гледала към двора. Оттам един трети съзаклятник го теглел за краката.

По време на жестокото убийство Йоана спяла. Нищо не чула. Казала, че нищо не усетила. Но не й повярвали. Още от първия момент народът се усъмнил, че е съучастничка или подбудителка на престъплението. За да отклони ужасното обвинение, кралицата наредила да арестуват злочестия шамбелан, който онази нощ бил на стража, а междувременно тълпата се вълнувала искала наказанието на виновните, които очевидно трябвало да се търсят сред висшестоящите.

Четири месеца след събитията Йоана родила син. От Андреа? Цял Неапол се съмнявал и се надсмивал. Фактът, че папата станал кръстник на детето, не заличил съмненията и клюките.

Между подбудителите била посочена и Катерина дьо Куртене-Валоа, амбициозната „императрица“ и приятелка на Ачайоли, твърдо решена да предложи трон на сина си Луи Тарантски, на когото, както видяхме, Ачайоли бил наставник. Луи пръв бил облагодетелствуван от престъплението, защото Йоана, която бързо се утешила с положението си на вдовица, отишла да живее при него в Кастел Нуово, предизвиквайки тълпата, която викала под прозорците й: „Смърт на кралицата проститутка!“. И понеже минали месеци, без Йоана да раздаде правосъдие, народът обкръжил замъка и заловил виновниците или предполагаемите такива: Филипа от Катания, сина й Роберто Капани, граф Терлици, маршал на кралството, и други, които смятали, че са вън от опасност при Йоана.

„Началникът на палачите нареди да докарат коли — пише Доменико от Гравина, описвайки екзекуцията, — в които бяха поставени мангали с раздухана жар, после в тях се качиха палачите… Осъдените бяха развеждани из улиците, докато изкупваха престъплението си. Те преминаха по всички улици на Неапол, а през това време нагорещените до бяло клещи на палачите безмилостно се впиваха в месата им и бичовете плющяха по гърбовете им. Хората плюеха по тях и ги замеряха с камъни. Когато стигнаха на мястото, където ги очакваше кладата (но вече месата им се бяха разкапали под нажежените клещи), Роберто Капани бе издъхнал, а графът беше още жив. Свалиха ги от колите и ги поставиха на кладата. Тогава народът, който бе дошъл да се наслаждава на мъчението, се нахвърли върху кладата, изтегли телата без разлика дали бяха трупове или живи хора, насече ги на парчета и ги хвърли в огъня като дърва за горене.“

Някои занаятчии занесли вкъщи кокали от умрелите и изработили от тях зарове или дръжки на ножове — зловещи сувенири.

Набързо сключеният брак на Луи Тарантски с Йоана предизвикал гневната реакция на другите анжуйски принцове, които също се домогвали до ръката на овдовялата кралица. Братовчедът Карл Драчки и бившият любовник Роберто Тарантски, брат на Луи, се обединили против „узурпатора“, който в интерес на истината не изпитвал силно влечение към Йоана, било му противно да предъвква остатъците от брат си и да прегръща една истинска или предполагаема убийца. За да подсили позициите на Йоана и изпълни волята на господарката си Катерина, Никола Ачайоли ускорил сватбата и направо запратил колебаещия се Луи в прегръдките на вдовицата, като по този начин доказал, че освен качества на педагог, войник и администратор притежавал и качества на сводник. Без да изчаква папското разрешение от Авиньон, необходимо за сключване на брак между роднини, Никола довлякъл, водейки за ръка, както се постъпва с капризните деца, принц Луи до стаите на Йоана в Кастел Нуово. Малко след това (някои казват: малко преди) непостоянната кралица се уморила от Луи и му изневерила с неаполитанския благородник Енрико Карачоло.

Половината от XIV в. минава под знака на любовните прищевки на Йоана. Онова, което се случвало в гостоприемното й ложе, държало в напрежение редица държавни канцеларии повече отколкото изхода от една битка. По онова време станали и други важни неща: банкерите Барди и Перуци фалирали заради баснословната сума от един милион и петстотин хиляди златни флорина, дадени в заем на крал Едуард III Английски, който никога не ги върнал; англичаните отнели Кале от французите; в Рим започнала химеричната авантюра на Кола ди Риенцо, син на кръчмар и перачка, който завладял Вечния град с мечтата да възвърне древното му величие, но събитието, което най-много вълнувало общественото мнение, било убийството на Андреа и отчаяната борба на Йоана да защити окървавения си трон.

Уверените във вината на Йоана били мнозинство и сред тях бил и Бокачо. Когато през 1347 г., две години след престъплението, унгарският крал Людовик се спуска в Италия с войските си, за да отмъсти за брат си (в действителност, за да опита да завладее едно кралство вече в пълно политическо, династическо и военно разложение), Джовани се нарежда на страната на унгарците и техния съюзник Франческо Орделафи, гибелински тиранин на Форли, и следователно е против Луи Тарантски, против бившия си приятел Никола Ачайоли, пръв съветник на Йоана, против анжуйския двор, където прекарал щастливите години на своята младост.

Трудно е да си обясним подбудата на този политически избор; вероятно към възмущението на Джовани от жестокото престъпление се прибавяла надеждата, че при Орделафи, треторазреден феодал (все пак по-добре, отколкото нищо), ще уреди положението си — нещо, което в Неапол не му се удало. И Бокачо не могъл да избегне участта на нашите литератори, принудени, за да преживяват, да търсят закрила — разбирай заплата — при богатите, но неграмотни тиранчета. Затова го намираме в Равена, в двора на Остазио да Полента^[2], приемник на Гуидо да Полента, който бил приютил Данте. Даже аристократичният и гневлив Петрарка е приемал да живее под удобната сянка на могъщи меценати.

Причината е ясна. Тези литератори не са се радвали на широка читателска публика, която да им осигурява икономическа независимост и заедно с нея — политическа и творческа. Въобще за публика в съвременния смисъл на думата не могло да се говори: творбите на тези хора се движели в затворения кръг на „специалисти“, университети, кралски дворове и манастири, без да стигат до масите. Никога, както по онова време, поговорката „поезията не носи хляб“ нямала такава сила, и то по три причини: астрономическата стойност на книгите, почти всеобщата неграмотност и все още несъществуващото авторско право. Да си намерят синьор или меценат било за тогавашните поети и писатели толкова трудно, колкото днес да си намериш издател.

Съчинението, с което Джовани „взима позиция“ срещу Неапол, е третата еклога на Buccolicum carmen^[3], озаглавена „Фавн“, където под прозрачното було на пасторалния език разказва как „Арго (крал Роберто), умирайки, оставил земите си на младия Алекси (Андреа), който веднъж, докато пасял стадата си, се натъкнал на една трудна и много зла вълчица (жена му Йоана). С един скок вълчицата го захапала яростно за гърлото и го влачила, докато той издъхнал. Но Титир (Людовик, кралят на Унгария), който обитавал една скалиста пещера до Истър, видял ужасната случка, разплакал се и скърцайки със зъби, почнал да вика от високите брегове на Дунава кучетата и суровите селяни; и като оставил стадата и горите, хукнал да залови вълчицата и рижите лъвове (съучастниците на Йоана), за да накаже виновните: Титир бил всъщност брат на Алекси“.

В наказателната експедиция се включва и Фавн (Франческо Орделафи). Бокачо, който по това време се намирал във Форли, също се присъединил, понесен от всеобщия ентусиазъм. Намеренията си заявил недвусмислено в едно приповдигнато писмо до Заноби да Страда, посредствен граматик, негов връстник и съученик, син на онзи Джовани да Страда, който бил учител на двамата и на Ачайоли в далечното им флорентинско детство. С дръзкото нетърпение на доброволеца, тръгнал на война, той осведомявал приятеля си, че желае да настигне „височайшия крал на Унгария в Абруци и Кампания, където понастоящем се намира: наистина моят славен господар (Франческо) заедно с много знатни от Романя се готви да последва справедливото оръжие на краля и там се каня да ида и аз по волята на господаря ми“.

Кавалерист или пехотинец? Джовани бърза да добави, че ще отиде на война „не като войник, а така, просто като съдник на нещата, които ще се случат“. Неясен израз: дали се канел да стане историк на похода, или се предлагал за политически съветник, понеже учил право и живял дълго в Неапол и бил в състояние да бъде в услуга на войската, която скоро щяла да завладее града? После самоуверено заключава: „С божия помощ скоро ще се върнем, след като постигнем и отпразнуваме победата“.

Не знаем дали заминал, но ако е заминал, върнал се много скоро не заради бързото приключване на мечтаната от него светкавична война, а поради неочакваното отмятане на Орделафи, почувствувал гърба си застрашен от папския легат, който, възползувайки се от отсъствието му, заплашвал владенията му в Романя.

Докато крал Людовик напредвал към Неапол, около Йоана се образувал вакуум. Оставал й само Никола Ачайоли, който смело и предано заложил съдбата си на картата на Йоана.

Липсвали средства за организиране на съпротивата, стигнало се до залагане на короната. Заедно с Луи Тарантски Никола хукнал за Флоренция да иска помощ. Независимо от скорошното охлаждане на отношенията Синьорията продължавала да има значителни икономически интереси на юг, затова той се надявал да намери някоя отворена врата. Мисията му пропаднала. Флоренция останала непоклатима в неутралитета си. Не само че Никола не получил никаква помощ, но на него и на Луи било забранено да влязат в града, както и на всеки флорентинец — да разговаря с тях.

Не така стриктен бил неутралитетът по отношение на унгарците, на чийто поход към Неапол Флоренция гледала с известна симпатия. Като не знаела вече на кой светец да се моли, Йоана се обърнала към Кола ди Риенцо, трибуна на мира, апостола на свободата, но Кола, строител на римската република, изпитвал ужасен страх от папата, който поддържал неаполитанците, така че предпочел да се обяви на страната на унгарския крал. Когато през януари 1348 г. кралят стигнал до вратите на Неапол, Йоана и съпругът й направили единственото, което могли, за да спасят живота си, а не трона: избягали. Неразделният Никола ги завел в Авиньон, постарал се да направи изгнаничеството им не тъй унизително и оттам подготвил контраофанзивата. За да я финансира, Йоана продала на папата за 80 000 флорина град Авиньон, който бил нейно феодално владение.

Междувременно в Неапол крал Людовик се отдал на жестоки репресии и произволна мъст. Груб, брутален човек, той се преструвал, че желае мир с анжуйските принцове, поканил ги на обяд и ги арестувал. Карл Драчки бил заведен на мястото на убийството на Андреа, накарали го да коленичи и го обезглавили. Нашествениците се отдали на всякакви жестокости и обири. Людовик поискал от града голям откуп, заплашвайки го с плячкосване. Тогава градът яростно въстанал, а унгарските войници „се изплашили, че през тази нощ ще бъдат разкъсани на парчета“. Неочакваната реакция на неаполитанци и първите признаци на чумата — страхотната черна чума от 1348 г., която покосила Европа — принудили нашественика да потегли обратно на север, оставяйки в кралството мизерия, глад, хаос и убеждението, че унгарските анжуйци не са по-добри от неаполитанските. И едните, и другите си оставали чужденци.

След заминаването на узурпаторите Йоана и мъжът й се завърнали и ги посрещнали като по-малко зло. Връщането им било бляскава заслуга на Ачайоли, венецът на дипломатическото му майсторство, наградата за всеотдайността му към монарсите. За да им помогне и получи помощи срещу унгарците, не се поколебал да даде заложници двама свои синове. Луи Тарантски го възнаградил щедро, дарявайки го с градовете Матера, Джойя, Корато, Каноза, Мелфи, Майора, Ночера и др. Авторитетът на този „създател на крале“ вече бил огромен; за разлика от Джовани Никола заложил още един път на печелившия кон.

На Петдесетница 1352 г. била извършена тържествената коронация на Йоана и Луи. Йоана била оправдана от обвинението за убийство на съпруга си (и този път по заслуга на ловкия Никола) с решение на авиньонската курия, в което се твърдяло, че „дори някакво съмнение да би могло да се допусне или докаже, че любовта й към Андреа не била съвършена, то не било поради преднамереност или зла воля на кралицата, а поради магии и заклинания, които й били правени и на които крехката й физика не могла да издържи“.

Значи и папската курия вярвала в магии и чародейства. В ония времена всички — учени и невежи, попове и антихристи — вярвали по малко в тия неща. За да се отърве от омразния му папа Йоан XXII, Матео Висконти наел двама магьосници, които да изгорят изображението му^[4], и си служел също така с един отшелник, който разговарял с дявола. Синът му Галеацо боготворял идолите. Самият Йоан XXII, който порицал магьосничеството и осъдил епископа на Кахорс, че си служел с магии, носел със себе си змийски рог като талисман против магиите на Висконти. Човек не знае…

Щом вятърът се обърнал в полза на Йоана и Ачайоли, Бокачо написал в четвъртата еклога палинодия^[5] на третата, изменяйки съществено версията на случката. Вече не говори за „трудната вълчица“ (Йоана), която убива нещастния Алекси (Андреа), а добавя, че убитият — мир на праха му — по време на царуването си, което си е истина, се показал твърде жесток, повече тиранин, отколкото строг монарх. Колкото до Титир, или брата Людовик, пристигнал от Унгария, за да накаже престъпниците, вече не бил отмъстител, а един Полифем, „закърмен с млякото на звяр“. „Трудната вълчица“ става „красивата Ликори“ и Джовани, изцяло преминал на страната на неаполитанската кауза, проклина всички ония, които дръзнали „да се сговорят с чудовището“ (краля на Унгария), и призовава божието наказание да се стовари отгоре им.

„Трудно би било да отиде по-далеч поради безсрамие или къса памет“ — отбелязва Е. Г. Леонар^[6], най-суровият сред биографите на писателя, когато изтъква резкия обрат на Бокачо. Неаполитанският двор не можел да изиска по-пълно отричане. В петата еклога Джовани продължава по този път, описвайки с ужасяващи подробности опустошенията на унгарците, и обяснява защо е чакал толкова дълго, за да се обяви на страната на Йоана: „Страхувах се от яростта на коварния Полифем“. В шестата еклога възпява завръщането на владетелите в Неапол, намесвайки, както по-рано, след съгласието на Фиамета, морета и планини. „Тържествувайте, планини и хълмове. Върнат ни бе Алцест (новият крал, съпруг на Йоана)… Докато в морето плуват риби, по земята ходят четирикраки, летят птици в небето, а над Олимп блестят звездите, Алцест ще бъде светило и чест за гори и пастири. При смъртта си той няма да иде в царството на Плутон^[7], а ще бъде нов Аполон сред боговете.“

Тази случка не прави чест на Джовани. Напразни са усилията на множество добре настроени биографи, според които не се касаело за самоотричане, а за ревизиране на едно първоначално, прибързано мнение в светлината на новите събития, които никой, дори и Бокачо не би могъл да предвиди. В действителност за самокритиката му много допринесли известията, които тогава пътували съвсем бавно, за насилията и престъпленията, извършени в Неапол от унгарския крал, приветствуван добронамерено при пристигането си като човека, дошъл да сложи ред в неаполитанския двор, в който не липсвали безумци и подкупници. Особено го възмутила варварската екзекуция на Карл Драчки, негов приятел от младини, и това го накарало да промени мнението си за унгарските „освободители“; и ако обвинението за низост и циничен опортюнизъм ни изглежда прекалено и недоказано, остава по-оправдано това за лабилния му характер и лесно пламващия му ентусиазъм, за прибързаните му решения, които характеризират поведението на Бокачо, когато от висотата на Олимп на изкуството слиза в долината на житейските несгоди и сълзи.

Не трябва да ни се струва скандално това, че политическите му възгледи били винаги съпътствувани — не и определяни — от тайното желание да намери едно трайно уреждане на живота си, преследвано от години и никога непостигнато. И литераторите имат право да ядат. Все пак трябва да отхвърлим представата за Бокачо като кариерист яли интригант — за това нямал нюх и нагласа. Самата палинодия в полза на Неапол, тъй закъсняла и открита, съдържа всъщност наивност и чистота, които обезоръжават. Валсовият тур, който изпълнил с грешна стъпка, не му донесъл никакво преимущество.

Той пак ще се върне в Неапол, но ще срещне само горчивини и разочарования. Някои, като могъщия Ачайоли, въртели на пръст този град. Междувременно Джовани наближавал четиридесет и първата си година — безработен поет с деца, които трябвало да издържа. Извънбрачни, но негови. И той, макар ерген, можел да казва: „Храня семейство“.