Чезаре Марки
Бокачо (4)

IV.
Извънбрачният в двореца

Не знаем дали Бокачо се е родил във Флоренция или в Черталдо, но със сигурност знаем, че като творец се е родил в Неапол. Тук започнал да обича, да пише, да обира плодовете на младостта с ентусиазма на катерача, устремен към обществено признание. Неапол бил „весел, спокоен град на изобилието, управляван от един-единствен крал“ — за предпочитане пред размирната Флоренция с „горделиви, богати, завистливи и стиснати жители“. Пороците, галантността и изтънчеността на неаполитанско-анжуйската аристокрация намерили верен последовател във въодушевения флорентински младеж, който бил висок на ръст, добре сложен, с жив поглед, чувствено извити устни между закръгления нос и трапчинката на брадичката. А като си помисли човек, че баща му го повикал в Неапол, за да го откъсне от приятелите му, с които безделничел край Арно! В Неапол, пълен с жадуващи за любов жени, Джовани, който можел да издържа на всичко освен на изкушенията, станал дон Жуан. Като лакмусова хартийка любовта разкрила колко сериозно било ранното му поетическо признание.

„Природата е пожелала един да се роди дърводелец — пише той в своята «Генеалогия», — друг моряк, трети търговец, свещеник, законодател, министър, поет, философ. Наистина, ако предположим, че всички искат да учат богословие и никой не иска да бъде земеделец, какво бихме яли? Ако липсват зидарят и дърводелецът, как ще се предпазим от дъжда, вятъра, студа и горещината? Аз например ех utero matris^[1] имах склонност към поетическите съзерцания и съм се родил с предопределението на поет. Още от детски години баща ми положи всички усилия да стана търговец и преди още да стана юноша, ме повери на един голям търговец като ученик, при който цели шест години не вършех друго, освен да пилея времето си. Баща ми ме накара също да изуча каноническо право при един прочут преподавател, при когото загубих още толкова време. Душата ми ненавиждаше тези неща и за нищо не послужиха уроците на учителите, авторитетът на баща ми, молбите и упреците на приятелите ми… Спомням си, че още нямах седем години, не бях чел още приказки, нито чул учителско слово, едва познавах азбуката и ето че с цялата си вътрешна природа почувствувах желание да измислям, да фантазирам… Преди още да науча нещо за стъпките на едно стихотворение, бях призван поет. И не се съмнявам, че наистина щях да стана добър поет, ако баща ми го беше позволил тогава, когато възрастта ми бе най-пригодна за тези занимания; а вместо това първо той ме насили да се посветя на един доходен занаят, после на едно доходно учение, но в резултат на това сега не съм нито търговец, нито канонист, а пропуснах и случая да стана голям поет.“

Писани в зрели години, тези думи потвърждават едно качество на Джовани, за което ще имаме случай да поговорим по-нататък: необичайната му скромност. Той никога не си въобразявал, че е един от „великите“ майстори на литературата, никога не осъзнал таланта си или ако го осъзнал, криел е това в себе си като нещо, за което не е хубаво да се шуми. Пред Данте и Петрарка, негови кумири и учители, той се чувствувал червей. Съмнявал се, че е поет, но обичал поезията, защото само тя дава трайна слава.

Но търговията не носела ли известност? Не, в най-добрия случай носела пари. Каква смелост следователно имали търговците, на първо място баща му, да твърдят, че поезията не е доходоносна — тя, която обещава на своите последователи да пребъдат с векове. Рядко един богаташ се помни от потомците и ако това стане, то споменът за покойника невинаги е най-ласкателният. След толкова векове говорим „с голямо неодобрение“ за цар Мидас, за „безчестието“ на Ксеркс, за „вечния позор“ на Марк Крас. На колко от живелите преди сто години богати флорентинци днес Флоренция помни имената? А след толкова века името на бедняка Омир още се помни. „Занаятите, търговията, познанието на гражданското и църковното право пълнят джоба или касата с пари — продължава Джовани в своята антиплутократическа филипика, но използувани само за печалба, те не могат да продължат нито с ден повече живота на печелившия.“

Свещени думи. Богатствата не носят щастие, особено чуждите. Изгряваща звезда на пленително-пикантната литература, Джовани бил търсен и ухажван в неаполитанския двор, особено от жените. Блестящ събеседник, той „изпробвал“ новелите, които един ден щял да напише, разказвайки ги на отбрана публика. Но в кралския двор всички били благородници, богати, носители на титли, само той работел в банка — като банков чиновник, не като банкер, — син на търговец-плебей от Черталдо, село известно само с хубавия си кромид лук. Сред тази златна младеж той си оставал все пак без благородническа титла и на всичко отгоре — незаконороден.

Не че да си незаконороден било безчестие, нищо подобно, особено за незаконородените със синя кръв, та дори и за тези с наполовина синя кръв. В някои случаи немското право давало на незаконородените феодални права и достъп до синьорията и колкото и да е странно, лангобардите били тези, които смекчили тежкото положение на незаконородените в Италия, като им признали правото на отмъщение и наследяване. Манфред, незаконороден син на Фридрих II, получил кралска титла; а сред италианските градове Флоренция била една от първите, които отхвърлили предразсъдъка за „децата на любовта“ (опасна дефиниция, сякаш при „децата от брака“ любовта не играе никаква роля).

Незаконородените били приемани във феодалните семейства и фигурирали в родословното дърво. Маркизите Маласпина дори били създали име за клона от незаконородените в рода: Федеспина. При средновековната жизненост незаконородените били символ на неудържимата сила на растеж на рода. Гуидо да Полента, баща на Франческа да Римини, кръстил един от синовете си с явна непринуденост Бастардино^[2]. Вилхелм Завоевателя не трепвал, когато го наричали Вилхелм Незаконородения. Ако единият от родителите произхождал от благородническо семейство, положението на незаконородения криело дори нещо приятно дразнещо — то доказвало, че макар от долно потекло, другият родител е успял да се вмъкне в прочуто легло. По-различно било положението на обикновения незаконороден в едно обикновено семейство. От биологична гледна точка, имаме предвид, че Бокачо, Еразъм, Леонардо, Мандзони, Джек Лондон и други видни личности били „деца на любовта“, радостно е, че, любовта осигурява толкова висококачествени произведения, но от психологическа гледна точка не можем да скрием положението на нискостоящ, социалното неудобство на онзи, който подобно на Джовани Бокачо искал да пробие в неаполитанския елит, винаги със страха, че някой неочаквано може да го попита: „Кажи, кои са твоите деди?“, въпрос, зададен на Данте от Фарината дели Уберти^[3]. Тогава нашият герой поискал от поезията титлите, отказани му от кръвта, и съчинил една приключенска история, включена във „Филоколо“, една от първите му младежки творби.

Било за да си отмъсти на мащехата, било за да се изкара с по-благородна кръв за пред кралския двор, Бокачо разказал приказката за овчаря Евкомос (баща му Бокачино), който със звуците на гайдата си завладява красивата девойка Ганай (анаграма на Джана, призрачната Жан дьо ла Рош), прави я майка на Идалогос (автора), после я изоставя, за да се ожени за Гаремирта (анаграма на Маргерита, мащехата). Продължавайки все същата алегорична нишка, без да уточни къде свършва автобиографията и къде започва литературната инвенция, Идалогос, възмутен от поведението на баща си, го нарича „селяндур“ и „измамник“. Но до каква степен Идалогос се отъждествява с Бокачо, а Евкомос с Бокачино?

Ако вземем за чисто злато спорните родствени гатанки във „Филоколо“ и в друга една младежка творба, „Нимфал на Амето“^[4], ще излезе, че Бокачо хранел към баща си дълбоко неуважение, към което се прибавяла и омразата, загдето изоставил майка му в Париж, лишавайки по този начин сина си от нейната любов. Митизирайки я, Бокачо приписал на Непознатата всичките добри качества — любовта към поезията вкуса към красивите и приятни неща. Безспорно тези дарби не би могъл да наследи от баща си — недодялан търговец, който от заран до вечер говорел за пари. Майка му, изглежда, била много красива, интелигентна и чувствителна, с една дума една френска принцеса, прелъстена от един долен тип, който на нея отнел честта, а на сина си — правото на едно изтъкнато име.

Джовани разпределял свободното си време между светските и литературните кръгове на столицата. Прекарвал дълги часове с поета и юриста Чино от Пистоя, който разказвал за големия си приятел Алигери, погребан преди няколко години в Равена. Разисквал за астрономия и география с генуезкия астролог Андало дел Негро говорел за философия с много интелектуалци, които се въртели около анжуйския двор, защото крал Роберто въпреки големия дефицит на държавния бюджет обичал позата на меценат, дори повикал Джото да изрисува фреските на Кастел Нуово. Лете дворът и светският живот се измествали в Байя — Сен-Тропе на XIV в., място за елегантни и разпуснати посетители, където играели комар, танцували и се любели, а които и това не можели, клюкарствали за чуждите успехи. В Байя между другите красавици на неаполитанския елит летувала и Фиамета, най-голямата любов на Джовани Бокачо.

Но коя е била тази Фиамета? Още един ребус, измислен от писателя, за да отчае биографите си, едно второ литературно преливане на синя кръв. Освен майката френска принцеса Джовани си измислил любовница графиня, Мария д’Акуино, родена от връзката на крал Роберто с една придворна дама, и тя от френски произход. Тази дама била съпруга на един неаполитански благородник, произхождащ от рода на свети Тома Аквински. След като мнимият баща умрял, изпратили Мария в манастир, но тук обстановката и средата не допаднали на игривата графиня, която около 1332 г. се омъжила за един богат неаполитанец. Бракът излязъл нещастен. За неспокойната Мария целомъдреният манастир и еднобрачието се оказали много тесни.

В събота срещу Възкресение през 1336 г. двадесет и три годишният Джовани бил поразен като от гръмотевица. Влязъл в църквата „Сан Лоренцо“, близо до дома му, за да присъствува на предвеликденската служба, зърнал Мария, прекръстена от него на Фиамета, и се влюбил в нея от пръв поглед, както това се случило на Данте с Беатриче в една църква на Флоренция и на Петрарка с Лаура в църквата „Св. Клара“ в Авиньон.

В ония времена хората ходели на църква по различни поводи: да се молят, да гласуват закони, да удостояват с награди, да приветствуват пълководците победители. Сферите на свещеното и простосмъртното имали много допирни точки, затова храмът бил не само божи дом, но и дом на човеците. Ходели в църква да гледат момичетата, понеже тя била единственото място, където това могло да се върши, без да се предизвикват съмнения и клюки. Най-големите италиански поети се влюбвали все в църква и, както изглежда, всички са избирали страстната седмица: Петрарка — на разпети петък, Бокачо — в събота преди Великден. Всяка любов си имала своята голгота.

Ето сцената на фаталната среща, видяна от страна на любимата в „Елегия на мадона Фиамета“. Преди да излезе, жената подбира облеклото си:

„Този ден беше тържествен сякаш за целия свят, затова побързах да облека дрехи с втъкано злато и след като се нагласих с веща ръка… така нагласена се отправих за големия празник“.

На една графиня д’Акуино в църква се полага място, достойно за ранга й:

„Традицията и благородническото ми потекло ми бяха отредили чудесно място сред другите жени“.

Но какво се случва в една италианска църква, когато влезе млада, красива, елегантна и високопоставена жена?

„Не само мъжете извърнаха поглед към мен, но също и жените, сякаш не друга, а Венера или Минерва, невидяна дотогава от тях, беше застанала на моето място.“

Пристигането на Фиамета привлича младежите, които, пренебрегвайки другите красавици, пръснати из църквата, „ме заобиколиха и застанаха прави около мен като корона и говорейки си за моята хубост, всички единодушно я хвалеха“.

Църковната служба продължава, Фиамета се преструва, че е потънала в молитва, но през това време поглежда и дава ухо, за да дочуе дръзките похвали — анатомично определени — на мъжете, изречени шепнешком, за да не слуша Христос.

„Докато стоях в тази поза, едвам поглеждайки този или онзи, но гледана от всички, вярвайки, че красотата ми ги е грабнала, стана така, че друга, чужда красота ме заплени… Сам, облегнат на мраморна колона, видях точно срещу мен един младеж и подтиквана от съдбата, постъпих като никой друг: започнах да преценявам него и държането му… Видът му беше много красив, маниерите му приятни и облеклото сдържано, а младостта му явно личеше от къдравия мъх по бузите… вперих очи в неговите повече от позволеното и ми се стори, че те ми казват: «О, жена, ти единствена си моето блаженство». Ако кажех, че тези думи не ми харесват, сигурно щях да излъжа; а те тъй ми харесаха, че от гърдите ми се изтръгна лека въздишка заедно със словата «И вие — моето».“

Свещеникът продължава да чете молитви, но Фиамета си мисли за съвсем други работи:

„Той не обръщаше внимание на светата служба, която аз едва дочувах и разбирах, нито се заслушваше в приказките на моите другарки“.

Но защо красивият младеж не се приближава, за да го види по-добре?

„О, колко пъти в желанието си да го видя отблизо негодувах, че стои зад другите… Младежите пред него вече ми досаждаха и макар вниманието ми да не бе насочено към тях, само от погледа ми, който те смятаха отправен към тях, може би мнозина решиха, че съм ги възлюбила.“

Но останали разочаровани, защото Фиамета вече е направила избора си. Свещеникът разпуска верующите, службата е свършила. Набожната красавица излиза от храма радостно развълнувана. Съпътствува я не угризението за греха, а желанието да извърши нов.

Първата пречка, която трябва да се превъзмогне, е съпругът. Без много да се церемони, Бокачо го нарича змия:

Ако змията своя взор кинжал

извърне от съкровището мило,

което чрез Амур ме е пленило,

повярвал бих, че с хитрост бих успял

да излекувам своята печал —

казва един от любовните сонети, в които някои критици виждат истинска нежна любовна жалба, други само игра на фантазията, литературно упражнение, а в змията — символа на ревността. Нека оставим на учените разрешението на въпроса.

След обичайните преструвки Фиамета дава на Джовани да разбере, че е съгласна на играта, а той ликува — „почувствувах радостта на блажените“. Къде ще падне зрялата круша? В Байя или в Мизено? Тя отива на курорт, но не го съветва да я последва, за да избягнат клюките. Разбира се, Джовани постъпва точно обратно и през септември 1336 г. я прави своя в зелените сенки на стръмния нос Мизено.

За да ознаменува победата, младият флорентинец пише един пеан^[5], чийто лирически устрем включва осем азиатски планини, четири сицилийски, четири от Южна Италия, плюс големите планински вериги на полуострова, четири африкански и две иберийски планини. И цялата тази орографска мобилизация, за да каже на читателя, че

Ни Цинций, ни Кавказ или Сигей,

Ливан, Синай, Кармел или Хермон,

Света гора, Олимп и Цицерон,

Менел и Арацинт или Рифей,

 

Пакино, Етна, Пелор, Лилибей,

Везувий, Барбаро и Каулон

и Апенините и Борион

и Алпите и всички други — хей,

 

те никога не са били тъй мили

за пастирите разни по света,

тъй както бе за мен лесът в Мизено:

 

там любовта с вълшебните си сили

в гърдата ми щедро разхлади страстта

и би сърцето ми успокоено.

Един свенлив немски биограф, Кьортинг, поддържа, че „разхлаждането“ означава удоволствието от зрителната гледка на любимата жена. Но подобна гледка била достъпна за Джовани и в Неапол, не е имало нужда да се крие в горичките на едно възвишение, вдадено в морето, рискувайки да си навлече гнева на съпруга. Тук „разхлаждане“ означава физическо обладание. То било повторено няколко седмици по-късно, когато Джовани потърсил Фиамета у дома й в Неапол в отсъствие на мъжа й.

Фиамета е вулкан от сладострастие. Който е изневерявал, пак ще изневерява, мисли си Джовани в плен на страстта и ревността, които се борят една с друга и го лишават от спокойствие. Започва да мрази Мизено, Байя, долните изкушения на крайбрежието на Кампания. Като всички женкари проявява снизхождение към изневерите на жените, при условие че е облагодетелствуваният, а не жертвата. Страхът, че друг може да открадне откраднатата от него жена, отприщва морализма на Бокачо, който проклина онези покварени места:

Отиват там, за да празнуват с песни,

да празнодумстват с болните си умове

и да споделят туй, което се зове

любовни похождения, с победи лесни.

Възможности без край Венера има —

ако отсъства Клеопатра, изведнъж

Лукреция измества я лукаво.

Знам туй: боя се с моята любима

да се не случи тъй и някой ловък мъж

да не посегне в пазвата й право.

„Знам туй“, казва Бокачо и ние напълно му вярваме. Никой по-добре от него не познавал тези места. Дори храната била подбрана да дразни чувствата с възбудителните ястия. „Тук се приготовляват само изискани ястия и стари, отлежали вина, чиято сила би могла не само да възбуди спящата Венера, а да възкреси умрелия.“

Връзката с Фиамета продължила почти три години, после тази непостоянна жена го оставя за една друга авантюра и отчаяният Джовани си изкарва яда на всички, дори на морския бряг, където за пръв път имал своята бивша Лукреция^[6]:

В забрава името ти, Байя, да умре;

Да стане плажа ти гора непроходима,

отрова нека в изворите ти да има,

да не поиска нивга никой тук да спре,

а бог Амур, единственото божество, което досега е почитал, нарича

лъжец, клетвопрестъпник и измамник,

грабител, нечестив предател и бандит,

жесток тиран, свиреп убиец и крадец,

а към целия женски пол:

Не смея вече поглед да отправя

към някоя жена,

откакто първата ми причини злина.

Затуй аз, свеждайки очи, възкликвам:

— Стоя от всички настрана,

че тъй да мамят могат всички, до една.

Разбира се, той ще се вглежда в още много други, за да прогони разочарованието. Фиамета, която и да е била всъщност, останала най-голямата любов в живота му и най-много вдъхновила творчеството му. Колкото до тъждеството Фиамета — Мария Акуино, най-новата критика го изключва решително. Изследванията на архивите на семейство Д’Акуино дадоха отрицателни резултати. Не бе открито нито името Мария, нито датата на брак.