Чезаре Марки
Бокачо (3)

III.
Битници с чантички

Голяма част от новелите на „Декамерон“ се развиват и приключват в леглото при най-голяма икономия на бельо. През средните векове хората спели голи. Не познавали нощницата и пижамата. Миниатюри, картини, литературни текстове, сред които и „Декамерон“, ни представят мъже и жени, които си лягали, както майка ги е родила. Единствената закрила, и то в къщите на богатите, били завесите на алкова, които, изолирайки леглото от останалата част на огромната стая, позволявали на спящите да се стоплят от дъха си. Гол бил агонизиращият, който приемал последно причастие от свещеника, гола била и родилката, която чакала съседките да й бабуват. Само в северните области, когато нощта била много студена, навличали кожух.

През деня облеклото било това, което посочвало съсловието и професията: графът, лекарят, нотариусът се отличавали от пръв поглед. Средните векове подчертавали социалните различия и чрез гардероба, стигайки в жестокия си емпиризъм дотам, че да наложат специална качулка на длъжниците, на фалиралите, на плешивите, но в леглото всички били равни, всички еднакво голи.

Ризата, която, изглежда, била от арабски произход, се носела само през деня и на всичко отгоре била много скъпа. Богатите я сменяли един път в седмицата, в неделя; бедните — един път в месеца; изразът „една за гърба, другата за гроба“ подчертава колко скъпи са били ризите. На монахините давали три ризи годишно. Трябвало да настъпи блясъкът на Ренесанса, за да срещнем гардероб като този на Бианка Мария Сфорца, снабден със стотина ризи, от които осем от коприна и злато, или на Лукреция Борджия, която разполагала с две хиляди и седем ризи.

Неугледни през нощта, съвременниците на Бокачо били много грижливи към тоалета си през деня. Над ризата слагали платнен елек — къс, пристегнат, позлатен, или куртка, към която се закрепвали „дрехите за краката“, т.е. панталоните или чорапите. Те имали за стъпалата гьонена подметка, а около слабините били така силно и очебийно впити, че църквата често протестирала срещу тази нескромна мода.

Поради липса на джобове елегантните младежи носели чантичка, окачена на колана. Върху елека слагали наметало или пелерина с отвор отстрани и отпред, с дълги ръкави и често със скъпа кожа по ръбовете. Широка качулка пазела главата и шапката, но все пак била недостатъчна да обхване бухналите прически и бради на контетата, които приличали на битници. Дори духовниците, увлечени от модата, си пускали коси до раменете, които по-късно трябвало да отрежат по заповед на папа Климент IV, защото скривали тонзурата^[1] им.

Най-разпространената обувка бил един вид пантоф с четиридесет сантиметра връх, използуван от един анжуйски граф, за да прикрие деформираните си крака. Тази обувка бързо била възприета от благородниците и буржоата, които, за да бъдат по модата, не се поколебали да деформират и своите крака. Ръкавиците не били в честа употреба. Използували ги само епископите, лекарите и ловците, излизащи на лов със соколи. Лекарите носели яркочервени ръкавици, рицарите — зелени. От всички части на облеклото те били най-личният и „човешки“ залог, символичен и юридически, за авторитета и желанието на оня, който ги носил. Посланиците ги носели заедно с бастуна като акредитивни писма; дуелиращите се — като знак за предизвикателство; ония, които подписвали договори — като гаранция за договорното изпълнение.

С преминаването от общини към синьории XIV в. бележи скъсване с монотонната, почти монашеска мода, която Данте оплаква, и тържеството на по-свободни по замисъл дрехи с подчертан военен, дворцов или ориенталски стил. Тъканите били скъпи и във весели тонове. С изчезването на грубите вълнени платове и дрехи от коноп и лен мъжете се състезавали с жените (освен когато изисквали от властите да издадат закони против разкоша) в украсата на облеклото с фигурки на цветчета и животни, както и в употребата на двуцветни дрехи панталоните и качулката в един цвят лявата и в друг от дясната страна.

Поради високата стойност на занаятчийската манифактура цените достигали главозамайващи цифри. През 1339 г. Джовани Тано Барончели платил за пет метра плат шест лири, единадесет солди и три денера — сума, за която човек можел да купи един вол. Чуждите платове идвали от Париж, Лил, Фландрия. Кипър изпращал камилска вълна, Армения — кадифета. Най-процъфтяващи центрове на национално производство били Флоренция, Бреша, Павия, Кремона и Верона. Поради високата цена на дрехите венецианските благородници не се срамували да завещават употребяваните си дрехи, нито наследниците им — да ги използуват. „Оставям най-хубавото си кожено наметало на Сан Марко — писал, преди да умре, дожът Раниери Дзено, — за да се направи от него филон за първосвещеника на църквата.“

И интимното бельо, което било не по-малко рядко от кожените наметала, фигурирало в завещанията наред с бижутата и недвижимите имоти. В завещанието на един Барбариго, от род известен и богат, имало дарени две ризи. Още по-редки били долните гащи. Използувани понякога от древните римляни, задължителни на театралната сцена, те изчезнали през тъмните векове на средновековието, за да се появят и разцъфнат отново през XVI в.

Това предугадил през XIV в. един свещеник, който завещал своите на племенника си.

Ако през средните векове хората не използували долните гащи, те в замяна на това се парфюмирали, включително монасите. Бокачо говори за техните килии, „пълни с бурканчета с помади и мехлеми, кутии с хапчета, шишета и шишенца с ароматни води и масла, бъклици с различни и редки вина, дотам, че килиите не приличали на помещения за монаси, а на дюкяни за помади и масла“ (ден седми, новела трета).

Моралистите надигали глас против крайностите на модата и изтънчеността на нравите. Към края на XIV в. свети Антонино, архиепископ на Флоренция, включил между греховете за изповядване и вината на шивача, който измисля нови суети (facit novas linventiones vanitatum). B Милано един доминиканец осъждал младежите, които се обличали по „испанската мода“; т.е. пристегнати в кръста. Един хронист от Пиаченца изказва съжаление за това, че съгражданите му си подрязвали косите „по френски“ и носели скандално къси дрехи. Да не говорим за жените, чиито фризури приличали на кафези от златни нишки и копринени панделки, а кръста си пристягали със сребърни колани. Ръкавите на робите им били толкова широки, че докосвали земята подобно на ръкавите на кимоно.

Дързостта на женската мода била такава, че новелистът Франко Сакети възкликнал: „Те трябва да си свалят само гащите, за да останат съвсем голи“. В началото на XIV в. флорентинските проповедници осъдили от амвона жените, които ходели с открит бюст, а през 1333, годината на страшното наводнение на река Арно, прието като наказание на небето заради ширещата се неморалност, освен гърдите те показвали и мишниците си. Капризите на модата — демократически тиранин, защото имал общото съгласие — повдигали венецианките на токове, високи двадесет-тридесет сантиметра. Властите се видели принудени да ги забранят, защото бременните жени падали и абортирали.

Флорентинската Синьория определила максимален размер на шлейфа на полите на метър и двадесет, а на шивачите забранила да шият дрехи с дълбоки цепки, но флорентинките заобиколили забраната, като си поръчвали готово облекло от чужбина. Общината на Болоня, като видяла, че забраните на лукса и бижутата са безполезни, задължила жените да показват дрехите си на специална комисия, съставена от двама монаси, които проверявали благоприличието и скромността им (допускали един сребърен колан, но без скъпоценни камъни по него и не повече от три пръстена на един пръст), след което издавали писмено разрешение с печат.

Ако венецианските младежи си оставяли дълги косите, както гневно отбелязва един монах capillaturas nimis longas, ut faciunt mulieres, коси твърде дълги, както правят жените, флорентинките — точно обратно — режели косите си „а ла гарсон“, мода, която, противно на онова, което се смята отбелязва Давидсон^[2], — датира отпреди шестстотин години. Фактът, че и проститутките по стара традиция се движели с коси, не плашел благочестивите жени от буржоазията, които, напротив, намирали в двусмислената си прическа още един повод за прелъстяване.

На мода била русият тип жена, с удължени линии, висока, по модела на идеализирания женски образ от трубадурите и „сладкия нов стил“^[3]. Кожата трябвало да бъде млечнобяла. За изрусяване на косите жените дълго стояли на слънце, закривайки лицето си с кърпа, за да не почернее, което се считало за просташко и неестетично. Която имала ниско чело, го удължавала, като премахвала ивица от косата си с вар, загрята на огън. Вместо термометър в тиганчето поставяли птиче перо: ако се разпаднело, значело, че варта е добре загрята. Някои прекарвали нощта на терасата, на лунна светлина, защото вярвали, че лунните лъчи изрусяват косата. Събота постели в чест на Мадоната и мажели косите си с помада от сяра — силно обезцветяващо и дезинфектиращо средство („събота жените имали навик — уверява ни Бокачо — да мият главите си и премахват всякаква прах и мръсотия, насъбрала се по време на работа през изминалата седмица“). За да поддържат красива кожата си, налагали я с отвара от рози и фасул — един от многото буламачи на разположение за всекидневния „макиаж“.

Стаите на жените също приличали на лаборатории на алхимици, отрупани със саханчета, бурканчета, шишенца с есенции, помади. Сутрин, едва-що надигнали се от леглото, бързали да си сложат червило, без което жената на Чеко Анджолиери^[4], току-що събудила се, била най-грозното и отблъскващо създание на света. Наистина „проклетият поет“, както го наричали, казва:

Жена ми сутринта, преди да се намаже

с червило и с помади разни, е такава,

че и най-грозен лик щом с нея се сравнява,

ще ви изглежда хубав и прекрасен даже^[5].

После размазва по бузите си някаква помада от белило, стипца и гипс и ето го козметичното чудо:

че като алабастър кожата й става:

ако ли някой мъж внезапно я съзре,

във образа й би се влюбил той тогава.

Ако жената прекалявала с мехлемите, освен своето тя оплесквала лицето на твърде нетърпеливия си или разсеян любим. Това осъжда с раздразнение и самият Бокачо: „Като се маже и рисува с тия помади, често от недоглеждане, когато я целувам, устните ми се слепват“ (из „Корбачо“).