Чезаре Марки
Бокачо (2)

II.
Поет в банка

Един от ония, които сновели между Италия и Франция, бил някой си Бокачо ди Келино, наречен Бокачино и принадлежащ на семейство, което напуснало Валделса и полската работа, за да опита щастието си в търговията. Бокачино, чийто род някога се наричал Ардовини (или Берталди), живеел във Флоренция в един от най-дейните квартали — „Сан Пиер Маджоре“. Бил един от многото заселници, селяшка кръв, забогатели набързо предприемчиви провинциалисти, които Данте не обичал, защото според поета мърморко били дошли да омърсят старовремските добродетели на коренното население. Бокачино имал с брат си Вани кантора в Париж в околностите на църквата „Сен Жак-ла-Бушри“ и бил записан в „откупната книга“, т.е. в данъчните регистри, въведени от Филип Хубави, крал на Франция, като Boccassin lombard et son frère^[1].

В тази книга се говори и за един Boucachin chez Marie de Sanz^[2], обложен с шестнадесет солди през 1292 г., а друг някакъв Zacques Bouquachin de Florence, clerc^[3], продал на 2 март 1291 г. къща в Сен Жермен-де Пре в Париж. Негови роднини ли са били? Не се знае. Сигурното е, че Бокачино имал трима братя: Франческо, Якопо и Вани^[4], и, както бил обичаят, едно от тези имена дал на първородния си син, който му се родил между юни и юли 1313 г. от един младежки грях. Бокачино не бил женен и Джовани бил плод на гурбетчийска разсеяност между едно пътуване и друго, когато многото приказки за жени пораждат желание човек да иде при тях.

Дълго време биографите вярвали, че обектът на разсеяността била една благородничка парижанка, Жан дьо ла Рош, влюбена от пръв поглед в любовника южняк, и че Джовани се родил именно в Париж, извънбрачен потомък на синя кръв. Най-новите проучвания опровергаха тази романтична хипотеза, заключавайки, че поетът се е родил в Тоскана, в Черталдо или Флоренция. Когато детето дошло на света няколко седмици преди Хенрих VII да умре, Данте бил на 48 години, Петрарка 9, Джото на 46, Марко Поло на 59. За майка му не знаем нищо, Джовани не я познавал, но познал неприязънта на мащехата си, Маргерита ди Джан Донато деи Мартоли, роднина на Дантевата Беатриче. Бокачино се оженил, когато пренесъл търговията си от Франция в Италия и почувствувал нужда да има дом. Отдавна бил минал тридесетте години — напреднала възраст, ако вземем предвид средната продължителност на живота и навика на хората да се женят млади.

В дома на Бокачино, състоятелен, ако не и богат, не липсвало нищо; с търговията си създал добро положение, увенчано и с признати политически заслуги, когато републиката му поверила важни постове: консул на сдружението на сарафите, после настоятел, сиреч член на министерския съвет в течение на една година. Делови човек, Бокачино желаел синът му да израсне като него, но едва седемгодишен, Джовани почнал да пише стихове. Лоша работа. Бащата погледнал на тези съчинения с уплахата на онзи, който открива по бузите на детето си първите петна на скарлатината. Последната вечер от годината, когато цялото семейство се събирало около огнището, Бокачино извършвал един стар, езически обред, който църквата осъждала, но флорентинците поддържали тихомълком. Изпивали половината от чаша вино, а остатъка хвърляли в жарта, за да бъде годината щастлива. Този обред дълбоко поразил въображението на момчето, жадно за символи и приказки.

Понякога Бокачино разказвал истински случки, на които бил свидетел през дългите си пътувания из Европа. Например за мъченичеството на тамплиерите в Париж. Тамплиерите били религиозно-рицарски орден, учреден в Ерусалим през 1118 г. за защита на божия гроб. В него навлязла сбирщина от „безверници и измамници, крадци и богохулници, убийци, грабители, клеветници и развратници“, жадуващи да спасят душата си чрез битки с неверниците, след като давали — макар и късно — обет за бедност, послушание и целомъдрие.

Не се миели почти никога, спели облечени. По време на церемонията на посвещението великият магистър заповядвал на бъдещия тамплиер: „Ти никога не ще можеш да правиш онова, което искаш; ако искаш да останеш от тази страна на морето, ще бъдеш изпратен на отсрещната; ако искаш да спиш, трябва да останеш буден, а ако искаш да стоиш буден, ще ти бъде заповядано да си легнеш“. На знамената им било написано на латински: „Не нам, господи, не нам слава, а на твоето име“. В течение на следващите два века светският дух взел връх над божествения, тамплиерите все по-малко се замисляли за славата божия и все повече за кесията. Те се договаряли с иноверците и от дарения и лихварство (нищо, че било забранено!) натрупали огромни богатства и имали годишен приход петдесет милиарда сегашни италиански лири.

Станали повече богаташи, отколкото светци, те подразнили апетита на крал Филип Хубави, който, за да конфискува огромното им богатство, ги обявил със съгласието на папа Климент V за еретици. Както вече видяхме, еретиците загубвали правото си на собственост. След като ги арестували с уловка, докато слаб огън ближел стъпалата на краката им, бил им обещаван животът, ако се признаят за виновни. За да избягнат мъченията, повечето от тях признали чудовищните обвинения на палачите, че са храчили срещу разпятието, че боготворили демона Бафомет (= на Мохамед), че са хомосексуалисти и прочие. Петдесет и трима от тях били изгорени на площада през май 1310 г. Четири години по-късно дошъл редът на великия магистър Жак дьо Моле, който се отказал от признанието си, изтръгнато с мъчения, и бил изгорен на клада пред „Нотр Дам“. Преди пламъците да го обгърнат, той призовал крал Филип и папа Климент да се явят пред божия съд. Двамата умрели през същата година и хората си помислили, че еретикът надали е бил толкова виновен.

Разказите за подобни случки карали малкия Джовани да сънува с отворени очи. Детски фантазии, неща, които минават и заминават, заблуждавал се бащата. Той бил съдружник на охолните банкери Барди, техни съседи, и се надявал Джовани да стане като тях или поне един от техните хора. На дванадесет години, като завършил основното училище, баща му го поверил на един търговец, който да го изучи на основните похвати на занаята. При неговото положение нямало да бъде трудно да го настани при могъщите си приятели и съдружници след успешно изкарания чираклък.

Назначението в банка откривало добри перспективи — този „трудов договор“ давал възможност за добра кариера. На най-ниското стъпало се намирали чираците, които назначавали нередовно, когато имало да се предава стока. После идвала категорията на „учениците“, които след кратък стаж придобивали квалификацията на „управители“. Те от своя страна се подразделяли на три групи:

1) „Управители писари“, т.е. сметководители, и „управители ключари“, т.е. касиери. Едно стъпало по-нагоре били главните сметководители, наречени „секретари“.

2) „Нотариуси“, завеждащи правните въпроси на предприятието.

3) Същински „управители“, т.е. ръководителите.

Чираците не получавали редовна заплата, понякога им се плащало в натура, но не такъв бил случаят с Джовани, който трябвало да изкара един неплатен стаж като „ученик“ и след повишаването му в „управител“ да получава заплата между четиридесет и седемдесет лири годишно. Голяма заплата, като се има предвид, че в ония времена човек с тридесет-четиридесет лири си плащал храната, квартирата и облеклото за цяла година. Успелите да направят кариера достигали до сто флорина (един флорин струвал три лири, лирата се разделяла на двадесет солди, а солдът на дванадесет денари). Все пак липсвали съответните профсъюзни гаранции: във Флорентинската република, крепяща се на работата на работодателите, законът защитавал само господарите. В случай на болест заплатата се намалявала, а ако болният се залежавал по-дълго, го уволнявали. Нямало взаимоспомагателни каси. „Управителите“ били длъжни, ако получат подарък, да го предадат на предприятието, да спазват добро морално поведение, да избягват хазартните игри (освен играта на шах), да не поддържат любовници.

Колкото до финансовата мощ на своите бъдещи господари, Бокачо можел да бъде съвсем спокоен, защото една служба при Барди се оценявала повече, отколкото един правителствен пост, нали именно Барди отпускал заеми на правителството. Всичко освен личната неприязън на Джовани към подобна дейност позволявало да се предвиди, че младежът ще стане отличен търговец банкер. Икономическото положение и политическата кариера на баща му щели да му открият пътя. През 1326 г. Бокачино бил един от тримата съветници в Управата на търговията, пост, който следващата година му бил предложен отново от новия синьор на града дук Карло ди Калабрия, син на неаполитанския крал Роберто. Бокачино поддържал добри делови връзки с неаполитанския двор и доверието, оказано му от Карло, вероятно било компенсация за предишни услуги на предприемчивия съдружник на Барди към династията на анжуйците.

Нека видим сега причините, поради които Карло ди Калабрия обсебил управлението на Флоренция.

През XIV в. френското влияние в Италия било особено силно. В Неапол монархията била от френски произход. В Средна Италия тронът на папската държава, която се разпореждала със съдбата на Италия, стоял празен, защото наместникът на свети Петър се преместил в Авиньон, където се изреждат седем папи, все французи. Флоренция, заплашена от чести тоталитарни залитания, периодично призовавала от чужбина някой спасител на отечеството: принц и, разбира се, французин. През 1301 г. повикала Шарл Дьо Валоа. Идването му на власт означавало победа на черните и прогонването на белите, в това число и на Данте. През 1326 г. тя повикала дука на Калабрия; през 1342 г. — това ще видим по-късно — Гуалтиери де Бриен.

Дук Карло влязъл във Флоренция на 13 юли 1326 г. със задачата да освободи града от надвисналата заплаха, предизвикана от Кастручо Кастракани, синьор на Лука и върл гибелин, белязан с две отлъчвания от църквата. Към набезите на Кастручо се прибавила и чумата. Правителството, за да не обезкуражи населението, забранило да се съобщават смъртните случаи. Тъй като двойната опасност възбудила недоволства и безредие, Съветът на стоте^[5] сметнал, самоизмамвайки се, че е намерил изход, като избере Карло за десет години „синьор регент, защитник и закрилник“ на града. Шестдесет и седем гласа били „за“, двадесет и осеем — „против“. Както отбелязали някои с огорчение, идеята, че един принц или крал е висше същество, може да надделее и в една република.

Карло взел в свои ръце назначението на висшите служители, отменил конституционните гаранции и свободните избори. За да събере войска, поискал много пари, които гуелфските банки не посмели да му откажат, защото се касаело за съдбата на държавата, застрашена от Кастручо и войнствените му последователи гибелини. Триъгълникът Флоренция — Неапол — Авиньон образувал една военнополитическа система, която гарантирала стабилитет и развитие на търговията и банкерството. Флоренция давала парите, Неапол — войниците, а папата — светата благословия.

След възбудата от театралното влизане в града на дука, на което присъствувало и момчето Бокачо (1500 мулета, натоварени с багажа на дука, 1910 рицари, от които 317 благородници, неаполитанци, провансалци, каталонци, фламандци и англичани, пристегнати с бляскави ризници), флорентинците разбрали каква грешка са допуснали. Заел законно властта, дукът побързал да погребе трупа на демокрацията, самоубила се с мнозинството от гласовете на Съвета на стоте. Погребал го и пил за него: първият правителствен акт на дука бил да закупи 500 бъчви вино от Кампания и 100 от Гърция.

Кастручо плячкосвал областта, а Карло — хазната, живеейки като принц веселяк на курорт. Настанил се с шестнадесетгодишната си жена Мария дьо Валоа в Барджело^[6], наречен оттогава „Палацо Дукале“. Петдесет и осем души прислужвали на дукесата, сто шестдесет и един — на дука, плюс петдесет и девет телохранители, четирима музиканти, четири шута, двама лекари и един хирург. Любопитство събудила играта на тенис, за пръв път внесена от неговите френски рицари и наричана по онова време „тенес“. Играели в затворени места, обикновено вечер, с топки от козя кожа, напълнени с пух. Безгрижният дук спортист се обличал скъпо и изискано. За една негова мантия били употребени 1034 кожи от катерици. Правел разкошни подаръци на приятелите си, още повече че не бил той този, който плаща. Не се грижел толкова да брани Флоренция от външните й врагове (участието му в битки дало слаби резултати), колкото да се защитава от вътрешните си неприятели. Преследвал настървено опозиционерите: един, който разкритикувал поредното искане на пари от страна на дука пиявица, бил осъден на смърт и понеже успял да побегне навреме, имотите му били опустошени.

Имал дори астролог в двора си, Франческо ди Симоне Стабили, наречен Чеко д’Асколи^[7], прокуден от Болонския университет заради теориите му, които инквизиторът Акурсио Бонфантини не одобрявал. Чеко казвал, че звездите предопределят човешката съдба; че можем да съдим за характера на някого от физическия му вид, от начина му на говорене и вървежа, от цвета на косите и очите. Но бедният Чеко пострадал не толкова от инквизитора, колкото от завистта на колегите си. Наистина човек можел да се отскубне от обвинението за ерес посредством прочувствена самокритика, но от завистта не можел, особено когато завистникът бил Дино дел Гарбо — най-известният флорентински лекар, преподавател в университетите на Сиена, Болоня и Падуа, който, за да си отмъсти за това, че Чеко му отнел мястото на придворен лекар, ускорил провала му. Трети враг на Чеко била безкрайната му суета, непоклатимата убеденост, че звездите, в които наистина вярвал, ще го спасят. Религиозният дук Карло, син на още по-религиозния крал Роберто, не посмял да се опълчи на инквизитора. На 16 септември 1327 г. нещастният Чеко бил изгорен жив заедно с всичките му книги; той бил първият италиански мъченик в името на хороскопа. Бе прочел по звездите съдбата на всички освен своята. Дино дел Гарбо нямал време да заеме мястото му, защото две седмици по-късно умрял. Безспорно еретикът е имал приятел светец в рая и той му помогнал да си отмъсти.

Три месеца по-късно, без да е удържал някакви военни победи, Карло бил повикан в Неапол от баща си, разтревожен от напредването на император Людовик Баварски. Флорентинската хазна си отдъхнала. В деня на свети Стефан дукът дал голямо прощално празненство и след като за последен път обрал държавните каси, заминал на юг. Никой не се опитал да го задържи. За една година „спасителят на отечеството“ прахосал деветстотин хиляди златни флорина. Синьорията нямала пари да плати дори заплатите на чиновниците.

По същото време и юношата Бокачо се преместил в Неапол, където баща му поел управлението на местния филиал на Барди. Оставил мащехата си във Флоренция — и тя, и той доволни, че се разделят, — минал през Сиена и след две седмици пристигнал в града, който щял да окаже решително влияние върху интелектуалното му формиране и съдбата му на човек на изкуството.

В Неапол Бокачино печелел 145 лири годишно и между различните му задължения било и това да купува жито от Пулия и да го пренася в Пескара. Междувременно Джовани правел усилия да изучи търговския занаят, който обичал по-малко и от мащехата си. Стоял на писалището в кантората на улица „Руга Камбиорум“, приемал клиентите, теглел златните и сребърните монети, водел кореспонденцията, подготвял „ревизията на дяловете“, последвана от „приключването на дяловете“, т.е. окончателния баланс. С други думи, бил счетоводител.

В Неапол, град колония на бурно развиващия се тоскански капитализъм, бащата на Бокачо достигнал завидно положение: крал Роберто го назначил consiliarius cambellanus mercator familiaris et fidelis noster^[8], един вид кралски доставчик. Това му давало свободен достъп до двора, ползуване на квартира в кралските замъци и различни други привилегии. Свързана с гуелфския съюз, Флоренция заемала пари на неаполитанския двор, хронически задлъжнял, а в замяна последният разрешавал на търговците и банкерите да изнасят жито от юг въпреки глада и да събират данъците. Заемите, получавани от Флоренция, служели дори за подновяване на тоалетите.

Корупцията се ширела. От тридесетте хиляди жители на Неапол малцина били, които не се стремели към обществени длъжности, така че кралят, за да възпре наплива на кандидати, издал през 1339 г. декрет, с който обявявал, че „държавните служби следва да се предлагат на ония, които не са подали молба за тях“, а на молителите да се налагат високи глоби. Безплодни приказки.

И други забрани останали мъртва буква: тази от 1335 г. против „битниците“, т.е. против онези, които „с несресани, чорлави коси и бради, скриващи лицата им, по-скоро ужасни, отколкото достойни за гледане, с престорено лицемерие рушат всичко дадено на небето и земята от бога на хората“; така също и забраната, окачена на катедралата, срещу облеклата, които очертавали задниците. Ширели се и подкупите. Венецианският консул Джовани Марино Дзордзи писал до Сияйната република^[9], оплаквайки се, че дадена сделка щяла да се разреши по-успешно, ако можел да пусне нещо в джоба на епископа на Капуа и на трима кралски прокурори.

Кралството било разделено на области, начело на всяка от които стоял по един магистрат, но централната власт била слаба. Колкото повече остарявал, толкова повече крал Роберто се отдавал на религията. Облечен като францисканец, обикалял на кон църквите, за да изкупи греховете си от младини, плод на които били пръснатите из цялото кралство негови незаконни деца, давал милостиня на бедните и обширни концесии и привилегии на църковните сдружения, ощетявайки държавната хазна. В това официално най-католическо кралство, по-богато на църкви, отколкото на кораби, общественият ред бил само благородно намерение, а мизерията и социалната несправедливост принуждавали селяните да не плащат църковния десятък, та дори и да пребият някое свещениче. В Асколи, Пулия, банда въоръжени селяни влезли в църква, докато епископът служел, стъпкали с крака нафората и заклали епископа пред очите на ужасените богомолци. Понякога селяните нападали и някой манастир, преследвайки монасите с кирки в ръка. Имало дори случаи и някой духовник да стане като тях — да избяга, за да се отдаде на разбойничество, предизвиквайки кралските закони и техните безпомощни пазители, под доволния поглед на местните феодали, „заключени да се молят в наследствените си замъци“. Наистина всяко безредие, което отслабвало централната власт, засилвало тази на бароните.

Роберто нямал силата да се намеси, а бароните го шантажирали, измъквайки му все нови концесии и привилегии. Опитът — неговият и на предшествениците му — да се поощри стопанската дейност се провалил вследствие леността на бароните. За разлика от тосканските благородници, кръвно свързани със земята, тия от Юга презирали земеделието. Венецианците, ломбардците и флорентинците, които се спускали на юг като грабливи птици, оставали учудени от нрава на тия мързеливи, бъбриви и непредприемчиви джентълмени. Карло II и Роберто се опитали безрезултатно да внедрят обработването на вълната. „В Неапол и на други места — пише Бенедето Кроче — има улици и църкви, които още пазят имената на тези търговци другоселци, но не вярвам, че в Италия или в чужбина човек може да се натъкне на някакво «сдружение» или «улица» на неаполитанците.“

Докато общините от Северна Италия се противопоставили на империята^[10], откривайки широко пътя на новите сили на трудолюбивата, макар и размирна градска демокрация, на юг бароните оказвали съпротива на краля, за да заменят ефективността на един централен организъм стара мечта на Фридрих II — с деспотизма, насилието, анархията, гражданското нехайство. С други думи, всесилието на феодалната класа попречило на образуването на онази среднобуржоазна класа, която в Тоскана и долината на По поела ръководството на живота в общините, разкривайки неочаквани перспективи за развитие.

Ако другаде в Италия общините сринали устоите на стария свят на лангобардите^[11] и франките, в южната част на страната останали само flatus vocis^[12] „с техните междуособици, тясно свързани с интересите на местното благородничество — отбелязва Ромоло Каджезе^[13], — с партии, сведени до продажни използвачи, с възторзи, подклаждани от суеверия, без значителни и неотложни колективни нужди, без тържествени и бурни събрания“.

Както видяхме, най-непокорните поданици на кралството били бароните, които подкрепяли краля докато им изнасяло, но били готови веднага да му обърнат гръб, дори да въстанат, ако им изнасяло повече да преминат — или да се престорят, че преминават — на страната на кой и да е претендент за трона. Така се стигнало до следния парадокс: докато на север феодалният строй губел сила, на юг се засилвал. Поне да било засилване на „истинския“ феодализъм, да било връщане към корените на неговото възникване, които са и негово историческо основание — принципите на верността, на войнската чест, на йерархическото подчинение на обществото, възприето като една голяма пирамида, с неравни задължения и права, но ясно определени за всички. Тук обаче се засилвало извращението на феодалния строй. Някога феодалът трябвало да отговаря ако не пред поданика, поне пред монарха и пред господа. Сега отговарял само на капризите си.

Макиавели заклеймил тези високопоставени и всесилни паразити като „врагове на всяка цивилизация“, истинските виновници за липсата на всякакъв обществен и политически живот, така че онзи, който пожелал да внесе истински държавен ред в тия земи първата му работа била „да ги избие всичките“.

Бокачо — поет на работа в банка — не видял нищо от всичките тези неща или и да ги е виждал, те не го интересували. Съвсем други неща погълнали вниманието му: атмосферата, чувственият пейзаж, сладкият живот в двора, жените, рицарите и любовта, „театрите, отекващи от песни и звуци и изпълващи с веселие любовниците; въоръжените младежи на състезание, яхнали буйни жребци, в ръце със звънтящо оръжие, майсторски управляващи запенените си коне“.

Харесали му морето, уличките с лоша слава, вятърът от Изтока, който докарвал платноходите, пълни с подправки и чудни разкази. Можем да си представим младия Бокачо, без да има нужда да романизуваме, как се разхожда из пазарите, наднича в таверните и дюкяните, заслушва се в пикантни историйки, солени шеги, съседски клюки и истории за измамения съпруг, разказвани от простолюдието. Това бил материалът, предложен от Неапол — града на краля и на хитреците — на жадното въображение на бъдещия разказвач, който ще го преработи в своя „Декамерон“. Какво ли не чувал и не научавал из тези улички, кръчми и обществени бани…

От много време Катела, най-бляскавата неаполитанска красавица, образцово вярната съпруга на Филипело Сигинолфо (ден трети, новела шеста), безмилостно отблъсквала предложенията на лудо влюбения в нея Ричардо Минутоло. Но узнавайки, че Катела била не само влюбена, но и ревнива към мъжа си, Ричардо решил да я подчини на желанията си, като й подхвърли зрънцето на съмнението. Хитро я излъгал, че Филипело не заслужава любовта й, защото й изневерява най-вулгарно като много други. А ако искала доказателство, достатъчно било на следващия ден в еди-кой си час иде в една баня, собственост на известна сводница; там щяла да открие мъжа си в очакване на своята любовница, която на всичкото отгоре била неговата жена, на Ричардо.

Клеветата била психологически добре скроена и убедителна: Ричардо се представил в ролята на измамения съпруг, който от солидарност, свързваща пострадавшите, тича да предупреди жената, на която се готвят да изневерят. Катела се хваща на въдицата. В уречения час с черен воал на лицето, за да мине за любовницата, тя се качила в една тъмна стая и легнала до един мъж, когото смятала за своя вероломен съпруг. Накрая, след като си изляла гнева отгоре му и му наприказвала какво ли не, открила, макар твърде късно, че мъжът до нея не бил Филипело Сигинолфо, а силно влюбеният в нея хитрец Ричардо Минутоло.