Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Boccaccio, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Божан Христов, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Биография
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и коригиране
- NomaD(2021 г.)
Издание:
Автор: Чезаре Марки
Заглавие: Бокачо
Преводач: Божан Христов; Пенчо Стефанов Симов (стихове)
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Наука и изкуство
Град на издателя: София
Година на издаване: 1986
Тип: романизирана биография
Националност: италианска
Печатница: „Георги Димитров“, София
Излязла от печат: януари 1986
Редактор: Светослав Стайков; Уляна Раднева
Художествен редактор: Борислав Кьосев
Технически редактор: Бойка Панова
Художник: Богдан Мавродинов
Коректор: Стефка Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/89
История
- —Добавяне
XVIII.
Черталдо днес
Улицата, която Бокачо нарича „Борго“ в завещанието си, днес се казва „Бокачо“ и образува надлъжната ос на Черталдо Алта — средновековно село с кули, кацнало на върха на един хълм, покрай който минават реката Елса и пътят за Сиена: Червенеят се къщите и зъберите на кулите от печена тухла, червена е и уличната настилка с плочки на рибена кост. На лявата страна, като се отива към „Палацо Преторио“, украсен с гербове и медальони като гърдите на ветеран от войната, се намира жилището на Джовани, означено със скромна възпоменателна плоча. Който иска да разгледа къщата, трябва да поиска ключовете от съседната бакалница. Четири дни в седмицата на разположение на посетителите е Джузепе Фонтанели, който се гордее, че е роден през 1913 г., съвпадаща с шестстотингодишнината от рождението на писателя. Фонтанели едва дочакал да навърши необходимата възраст за пенсия, подал си оставката като карабинер и станал „хранител“ на къщата на Бокачо. Еудженио Монтале го нарича „Старшина на музите“, защото се развлича с поезия, и докато бил на служба, по-лесно му било да налучка някоя рима, отколкото някой крадец. Движи се по военному, тежи сто и двадесет кила, с лице, което се стеснява към слепите очи като чаша за коняк, Фонтанели е всеобщо признат за най-добрия бокачиолог в областта. Знае целия „Декамерон“, познава изтънко живота на неговия автор. По едно чудо през Втората световна война бяха открити и някои дрехи, принадлежали по всяка вероятност на семейството на писателя.
На първи януари 1944 г. в четиринадесет часа, същия час, в който преди месец била засегната къщата на Петрарка в Арецо, върху дома на Бокачо паднала бомба, като наглед оставила непокътната кулата, но понеже подпората от едната й страна била разрушена, след няколко дни се срутила. Ровейки в развалините, един жител на Черталдо намерил в нишата на една от стените кутия, съдържаща няколко женски обувки, които експертите определили, че са от XIV в., и то принадлежащи на лице от аристократично-буржоазното съсловие. Много вероятно е да са били на богатата му снаха, която писателят не обичал много.
Фонтанели вдига ръце, всичко е само предположение, но нещо в сърцето му подсказва, че обувките са нейни. Готов е да се обзаложи. Те бяха показани по телевизията на цяла Италия. После за тия обувки не се чу нищо. Фонтанели смята, че са били „загубени във Флоренция, където били отнесени малко преди страхотното наводнение през 1966 г.“.
В горния етаж на къщата, грижливо реставрирана, има библиотека със стотици публикации за Бокачо на почти всички езици на света. Тридесет крачки по-нататък, на същата страна на улицата се разкрива площадчето на църквата „Сан Якопо“, където Бокачо е пожелал да бъде погребан. Обикновено е заключена, но ако позвъните на една вратичка отляво, ще ви отвори млада монахиня, облечена в черно, на име сестра Розида от ордена „Дева Мария Утешителка“.
— Да бъде благословен Христос — бог наш — посреща ви тя.
— Вовеки веков — отговаря посетителят.
Под арките на един бял манастирски двор играят деца от детската градина. Манастирът е свързан с църквата, която има само един тъмен и неукрасен кораб. Там, на пода, е поставен един скоро направен барелеф: Джовани Бокачо от камък, легнал, с глава, отпусната на възглавницата. Камъкът скрива безредно струпани остатъци от скелети, понеже в течение на вековете сградата била многократно реставрирана и преобразявана и гробовете са били размествани. Иска ни се да вярваме, че измежду тези объркани кости поне една от тях принадлежи на Джовани.
Отляво, на стената, изпъква мраморният бюст на писателя, творба на Джан Франческо Рустичи, приятел на Леонардо. В ръка държи „Декамерон“, както епископът държи служебника. Хулителят на манастири почива до един манастир. На гроба на този, който осмя калугерките, някоя калугерка от време на време спира, за да прочете молитва. Но как един автор, осъден от Контрареформацията, е почетен публично в църква и дори са му издигнали паметник?
Посетителите често задават този въпрос на сестра Розида, било учудено, било язвително. Монахинята не знае какво да отговори. За разлика от Фонтанели тя никога не е чела „Декамерон“, пък и стоящите над нея едва ли биха й позволили, но за тази книга тя е слушала да се говорят толкова лоши неща, че навежда очи и разтваря ръце, сякаш иска да каже, че неведоми са пътищата господни.