Чезаре Марки
Бокачо (16)

XVI.
Завещанието на един бедняк

Като прекъснал в началото на 1374 г. лекциите си за Данте, Джовани прекарал последните месеци от живота си в Черталдо, в селска, грубовата самота. Понякога идвал да го види Колучо Салутати, добър литератор, но пътят до Черталдо бил лош, а и Колучо, новоизбран канцлер на републиката, нямал много свободно време. С Джовани живеел брат му Якопо, като въпреки несъгласието му се оженил повторно. И заедно с жена си довел и двете си деца. Отначало Джовани не бил съгласен с това съжителство, страхувал се, че ще загуби спокойствието си, но накрая старият ерген мърморко отстъпил: „не съм от желязо — писал на един приятел — молбите им ме склониха“.

Докато Джовани бил в Черталдо, във Флоренция пристигнал един англичанин, тридесет години по-млад от него, натоварен с дипломатическа мисия. Трябвало да уговаря с Флоренция заем за сметка на Едуард III, а с Генуа — избора на едно британско пристанище, което да предостави специални привилегии на генуезките търговци. Подобно на Джовани и той се занимавал с дипломация по необходимост, защото истинското му призвание било да пише, да разказва фантастични или правдиви истории именно като него и затова може би от творбите на Бокачо почерпил вдъхновение за своите. Казвал се Джефри Чосър и също като Бокачо произхождал от търговско семейство, а неговите „Кентърбърийски разкази“ станали английски еквивалент на „Декамерон“. Някои поддържали хипотезата за среща между Чосър и Бокачо, понастоящем изключена от критиката. Двамата бащи на европейската проза не са се запознавали. Те ще се срещнат шест века по-късно, когато ще бъдат насила вкарани в киностудиите като неволни сценаристи на еротично-търговски филми.

През лятото на 1374 г. здравето на Джовани се влошило отново. По време на предишното боледуване останали незасегнати зрението и стомахът му, а сега виждал зле и му се гадело силно. „Няма да ме познаеш — писал на Франческоло да Бросано, зет на Петрарка, — кожата на някогашното ми стройно тяло повехна, цветът й потъмня, погледът ми оглупя, ръцете и краката ми треперят, за да дойда от Флоренция в Черталдо трябваше да ме подкрепят приятели и сега, гниейки полумъртъв в безделие, несигурен в себе си, поверих се на бога, който единствен може да заповядва над злото, здравето и милостта.“

Междувременно от Венето пристига една ужасна новина, която му отнема един от малкото останали поводи да бъде привързан към живота. През нощта на 19 юли в къщата си в Аркуа, на Евганийските хълмове, умрял Франческо Петрарка. Големият приятел, учителят в живота му, ученият философ и недостижим хуманист, човекът, от чиято уста говорели древните, сега не бил между живите. Намерили го с глава, отпусната върху книгата. Сякаш четял още. По-красива и подходяща смърт за един човек на перото не би могло да се иска и самият Франческо я пожелал такава в едно писмо до Джовани, писано през април предишната година: „Желая смъртта да ме споходи, докато чета или пиша“.

От този момент Джовани се почувствувал наистина сам, светът му се струвал празен, сякаш бил загубил един континент, един океан. Франческо починал на седемдесет години. Когато прехвърлил шестдесет и третата си година, която се смятала от древните за особено опасна, приел това като великодушен дар на провидението. Дали Джовани, който бил на шестдесет и една, щял да прехвърли тази граница?

Издигнал си се вече, друже мили,

до царството, където ще се приюти

душата жадна за небесни висоти,

що съдбините са й отредили.

 

[…]

 

Отново щом копнееш с всички сили

към свойта Лаурета да погледнеш ти,

то знай: до мойта Фиамета тя блести,

те редом с бога са се наредили.

Всички, които бил любил, били вече в рая, включително и Фиамета, допусната там заради любовта на поета. Какво търсел той още на земята?

Очите й за мене бяха най-напред стрели

и се превърнаха подир това в окови;

да можеха сега те сълзите ми нови

да изсушат, да ме спасят от мъките ми зли,

бих чувал хор от ангели, които са били

дочути само от човек, съгледал бога.

Към болката от смъртта на приятеля се прибавя и умиление, когато научава, че по завещание му е оставил петдесет златни флорина за да си купи зимна дреха ad studium lucubrationesque nocturnas^[1]. Нощем в Черталдо ставало студено и една наметка, подплатена с кожа, би могла да го стопли, докато изучава любимите класици, с които Франческо се разделил завинаги.

Джовани също пише завещание. Чувствува, че не му остава да живее много, и отива при нотариуса. Завещанието му е бедняшко, но изпълнено с достойнството на честния човек, който не е ламтял за богатства — само за минималното благополучие, което му било нужно, за да ги презре. Завещанието е съставено на 28 август 1374 г. След като изброява свидетелите, повикани да потвърдят завещателната воля, нотариусът заявява:

„Понеже няма нищо по-сигурно от смъртта и по-несигурно от часа на нейната поява и тъй като трябва да бдим според евангелската истина, защото денят и часът на смъртта не са известни на никого, почитаемият и уважаван месер Джовани, син на покойния Бокачо от Черталдо ди Валделса, в околностите на Флоренция, умствено и телесно здрав, се разпореди със своите имоти посредством настоящото завещание, направено устно от него, както следва…“.

На първо място нотариусът цитира волята на завещателя да бъде погребан в църквата на манастира „Св. Дух“, ако умре във Флоренция, или в църквата „Сан Якопо“, ако умре в Черталдо.

Следва едно изброяване на дарения, като например:

„Остави на църквата «Санта Репарата» във Флоренция десет гроша.

Остави десет гроша за строежа на градските стени на Флоренция.

Остави на Бруна ди Чанко от Монтеманьо, която дълго време живя с него, едно легло заедно с дюшек и възглавница, малка бяла покривка, използувана за това легло, чифт чаршафи и една пейка, която обикновено е стояла до леглото. Извън това: малка маса за ядене от орехово дърво, две масички към нея, дълги по три лакти, две покривчици, празно шише за вино“.

След даренията идва ред на дълговете. На кредиторите, които е записал в една тетрадка, означена с буква А, и на всички останали, които представят документи за вземания, ще бъде заплатено със средства, взети от имуществото на завещателя. Всичките си книги завещал на брат Мартино от манастира „Св. Дух“ да ги чете и преписва, а след смъртта си да ги остави на братята от манастира, за да четат и се учат по тези книги. Следват изброявания на вещи, които той завещава на различни хора: оловен съд, наметка, религиозна картина и прочие. Цялото си останало имущество завещава на племенниците си Бокачо и Антонио, деца на Якопо, както и на децата, които ще се родят от Якопо и законната му съпруга.

Документът завършва, отменяйки и анулирайки всяко друго предишно завещание или воля, която противоречи на сегашното. Следва подписът на нотариуса: „Аз, Тинело, син на месер Бонесере от Пасиняно, флорентински гражданин, редовен съдия и обществен нотариус по императорска воля, присъствувах, докато се упоменаваха горните неща, и по искане на завещателя ги записах, разгласих и пр.“.

Липсват ни данни да кажем дали Джовани бил добър баща или не към петте си деца, починали преди него. От завещанието обаче личи, че бил образцов брат и чичо, добър християнин (даренията на църквата) и добър работодател (дарението на икономката му Бруна, която след смъртта му преминала на работа при брат му Якопо със заплата от десет лири годишно, но цели осем години не взела и петак). Последните години от живота му били вгорчени от недоимъка и от една внезапна промяна в традиционната външна политика на Синьорията. Добрият патриот гуелф, който убедено служел на каузата за съюз с папата, научил, че Флоренция изведнъж се сближила с Бернабо Висконти — вечния враг, налудничавия владетел, който задължил миланчани да издържат неговите пет хиляди кучета, отлъчения, срещу когото бил вдигнат кръстоносен поход, същия, който накарал приносителите на папската вула за отлъчване да я изядат пред него.

За развалянето на съюза на Флоренция с папата имало много причини: страхът на флорентинците, че църквата иска да разшири владенията си в техен ущърб; тайното им намерение да сторят същото по отношение на църквата; ембаргото, наложено от папата върху износа на жито в Тоскана. Използувайки недоволството на населението от лошото управление, Флоренция предизвикала бунтове в папската държава и поискала помощ от Висконти против Григорий XI (юли, 1375). Нещо повече: тя използувала църковните приходи, на влог в нейните банки, за да плаща на наемните войски.

Войната траяла три години и Бокачо не дочакал края й, нито интердикта на папата против бившата му съюзница. В спокойствието на Черталдо, далеч от всички политически и културни контакти, чакал примирено смъртта. Не могъл да прехвърли фаталната шестдесет и трета годишнина. Умрял на 21 декември на 1375 г., и бил погребан, каквато била волята му, в църквата „Сан Якопо“, а на гроба му било написано: „Под този камък почиват прахта и костите на Джовани, а душата му, увенчана със заслугите на страданието през земния живот, стои пред бога. Баща му беше Бокачо, отечество — Черталдо, любов — безсмъртната поезия“.

В течение на половин век починали тримата великани на тосканската литература: Данте, Петрарка, Бокачо, И тримата погребани далеч от Флоренция. Кой оставал? Никой, въздиша Франко Сакети, най-значителният измежду по-малките поети на XIV в.

Вече не остана никаква поезия,

празен е дома в Парнас,

смъртта отне му всякакво значение.